Как сестра ми беше изцерена от мускулна дистрофия

По-малката ми сестра Леона, с която проповядваме заедно от тинейджъри, бе поразена от неизлечима, осакатяваща болест, когато беше още съвсем млада. Това се случи, докато аз бях мисионер в Северна Америка. За първи път Леона се усъмни, че й има нещо, когато започнала да получава припадъци и зрението й отслабнало. Припадъците постепенно зачестили, а после дошли и леки мускулни спазми. После и те станали неконтролируеми. Скоро мускулите в тялото й започнали да умират. Отначало показалецът на дясната й ръка се отпуснал и започнал да виси като въженце. После станало същото с кутрето, после безименния, палеца, докато накрая и петте й пръста висели безжизнено от дланта й.

Последвали мускулите на китката. Тя вече не можела да прави най-обикновени неща, като например да завърти дръжката на вратата, да си среши косата, да изкачи стълбите или поне да се нахрани. Поради това, че трудно се хранела, теглото й спаднало до 40 кг. Обърнала се за помощ към медицината. Девет лекари й прегледали и диагнозата била все същата - мускулна дистрофия. Нямало никакво лекарство и начин за лечение. Казали й, че скоро ще трябва да си вземе инвалидна количка.

Почти три години след появата на първите симптоми Леона посетила съживителни събрания в църква на пълното Евангелие. Тази вечер се оказала съдбоносна за нея. Леона сама беше евангелизатор и вярваше в молитвата и в изцеряващата сила на Бог. Въпреки това след тригодишна борба с болестта тя все още не беше получила своето изцеление и се беше обезкуражила. Когато се приближила бавно до евангелизатора за молитва, тя не търсела изцеление. Просто искала човекът да се моли Бог да я насърчи. Когато дошъл нейният ред да се изправи пред евангелизатора, той я погледнал и й заповядал: “Млада госпожо, вдигнете ръцете си!” Това беше физически невъзможно за Леона. Затова тя стояла безмълвна и объркана. Евангелизаторът отново заповядал, този път по-силно: “Млада госпожо, вдигнете ръцете си!”

В този момент Леона казва, че чула друг глас отвътре, който й казвал: “Вдигни ръцете си към Исус и може би този път Той ще ги поеме.” Забравяйки гордостта си, тя започнала бавно и с усилие да издига своите потреперващи, слаби, безжизнени ръце. Изведнъж, сякаш някаква невидима пружина, която била навита около ръцете й, се скъсала и дясната й китка се изправила. Парализата престанала и тя започнала да обикаля из залата, хвалейки Бог. Почти всеки от присъстващите, с изключение на госта евангелизатор, познавал сестра ми и знаел за нейната болест. Хората плачели от радост. Някои дори се изправили, за да видят по-добре, а евангелизаторът продължавал да пита: “Какво стана? Какво стана?” Жената на пастира му казала за чудото. На следващия ден се оправила лявата ръка на Леона. Ден след ден силата й се възвръщала. Тъй като по това време аз бях пастир на църква в Саут Бенд, Индиана, Леона ми написа в писмо за своето изцеление. Макар че благодареше на Бог за изцерените си крайници, писмото й издаваше, че й липсва пълна вяра. Беше написала: “Но знам, че не ми остава да живея дълго. А толкова ми се проповядва.” Питаше ме дали не познавам някой пастир, който не знае колко болна е била и би я поканил да проповядва. Казваше: “Страхувам се, че както съм слаба, когато помазанието и дълбокото състрадание за изгубените слязат върху мен, няма да издържа на напрежението и ще умра. Но аз трябва да проповядвам отново.” Веднага след като получих писмото на сестра си, аз й се обадих по телефона и й казах: “Бог ни е дал чудо и ние не бива да го губим. Ако толкова искаш да умреш на амвона на някоя църква, ела и умри в моята.” Тя се “опъна” като каза, че нямала сили дори да си държи Библията, но аз настоявах да дойде с вяра. Бяхме издигнали голяма палатка и провеждахме летни евангелизации.

Първата вечер Леона проповядва няколко минути и се изтощи напълно. Тя слезе от сцената и аз призовах хората за спасение. Всяка следваща вечер проповедите й ставаха все по-дълги и по-дълги. И тогава Леона каза, че една вечер, когато се изправила, за да отиде на амвона, усетила, че някой върви до нея. Това невидимо присъствие било толкова реално, че тя треперела зад амвона, без да може да прочете нищо. Гласът на Святия Дух дошъл през дясното й рамо и уверено й казал: “Ти ще живееш и няма да умреш!”

Помазанието на Святия Дух тогава слезе върху Леона и тя проповядва с голяма сила 45 минути. От тогава е все така. Днес Леона и нейният съпруг - преп. Джеймс Мърфи, са важна част от нашето служение.
Изцелението на едно момче от Китай

В годините, когато живеех със семейството си в Манила, Филипините, Бог ни даде стотици случаи на невероятни изцерения. Едно от тях - това на млада китайка на име Марси - се е запечатало дълбоко в паметта ми. Родителите на Марси - д-р и г-жа Гоу Пуан Сенг - ми казаха за сериозната болест на 17-годишната им дъщеря - красиво и талантливо момиче. Доктор Гоу беше главен редактор и издател на най-големия китайски вестник, издаван извън Китай «Fookien Times». Проблемите на Марси започнали, когато тя се заела да отслабва чрез диети. Докато пазела диета, нейният характер постепенно започнал да се променя. Например, преди тя свирела на пиано, а сега започнала да го блъска с юмруци. Един път, като си играела с котката, изведнъж започнала да я души, докато не умряла и чак тогава я пуснала на пода. Дотолкова се променила, че животът с нея станал труден. Тъй като били богати, родителите на Марси наели най-добрите лекари да й помогнат. Диетата на Марси излязла от всякакъв контрол и тя продължила да отслабва, докато станала 30 кг. Лекарите започнали да я хранят венозно, за да запазят живота й.

Първата ми среща с г-н Гоу беше, когато той ме покани на открито парти в своя дом, където присъстваха всички служители в неговото вестникарско предприятие. Той ме помоли да поговоря на присъстващите, които бяха около 200 души. На партито г-н Гоу ме запозна с едно крехко, младо момиче, което беше толкова слабо, че почти не приличаше на човек. Бледата му кожа се беше опънала, а костите на лицето му стърчаха ужасяващо. Това беше дъщерята на г-н Гоу, Марси. Баща й каза, че от около три месеца не е яла твърда храна. Макар състоянието й да беше окаяно, тя не беше прикована на легло. Имаше достатъчно енергия да се мотае из къщата и градината, често изпадайки в истерични пристъпи. Господин Гоу ме помоли да се моля за дъщеря му. В същия момент аз почувствах, че в този случай нещата нямаше да се оправят с една кратка молитва. Казах му, че чувствам нужда от специална молитва и че ще се моля и ще постя два дни, след което ще се върна, за да й послужа. После, за да се уверя, че съм чул правилно, го попитах: “Значи от три месеца не е яла нищо?” Той потвърди и каза, че лекарите и медицинските сестри я хранят венозно. Изведнъж с почуда се чух да казвам, като че ли воден от божествена повеля, следното: “Пригответе специално ястие. Когато приключа с молитвата, Марси ще яде.” След като казах това, се изплаших. Знаех, че е невъзможно след толкова време без храна, тя да изяде някакво трудно смилаемо ястие. От естествена гледна точка би било фатално. Все пак аз вярвах, че ситуацията е в Божиите ръце.

Следващите два дни прекарах в пост и молитва за божествено изцеление и освобождение на Марси Гоу. На третата сутрин отидох в имението на Гоу. Когато пазачът ми отвори вратата, за да вляза, Марси избухна и започна да крещи: “Не искам да го виждам! Не искам да го виждам!” После побягна и се скри.

Никой не й беше казал, че съм дошъл да се моля за нея. Когато паркирах колата си, г-н Гоу и жена му бяха вече навън и клатеха глави: “Съжаляваме, но тя не иска да Ви вижда.”

“Почакайте малко - казах аз. - Молих се и постих два дена. Дошъл съм специално да се моля за Марси. Може ли да вляза и да я намеря?” Господин Гоу ме предупреди: “Вижте сега, тя е опасна. Не знаем какво може да направи. Може да се опита да ви навреди.” Погледнах го настойчиво и казах: “Ще направим сделка с вас. Ако плесна или ударя Марси, или ако трябва да й направя нещо друго и ако вие ми простите, то и аз ще ви простя каквото и да ми стори тя.” С усмивка до ушите вестникарят каза: “Става!”

Макар че никога не бях влизал в къщата на Гоу, нямах нужда от водач. Започнах да търся навсякъде, като виках: “Марси! Марси!” Слязох в тъмното мазе и сред сенките ми се мярна приведена фигура с лице, скрито в ъгъла. Докоснах я по гърба и казах нежно: “Марси, дошъл съм да се моля за теб.” В момента, в който докоснах Марси, тя скочи като пружина и в полумрака блесна острието на касапски нож, който тя насочи срещу мен. Сграбчих ръката й, точно когато ножът бе докоснал ризата ми. Тя беше слаба и аз лесно я накарах да изпусне ножа от кокалестата си ръка. И тогава започна истинската битка, битка в Духа. Макар родителите на Марси да посещаваха голяма протестантска църква в града, те никога не бяха виждали такава битка, в която Божията сила се изправя срещу демоничните сили на ада. Започнах да смъмрям злите духове, които връзваха момичето и им заповядах да излязат в името на Исус. След около час духовна борба, аз почувствах Божествено облекчение. Прегърнах момичето и нежно й обясних: “Марси, ние те обичаме. Исус те освободи. Сега ще се радваме и ще хвалим Бог за това, което направи за теб.”

По лицето на Марси вече имаше драматична промяна. Сега то излъчваше любов и благодарност. След няколко минути хваление и радост, аз казах: “Е, сега е време за обяд.” Семейство Гоу имаха няколко прислужници, включително професионални готвачи, но за случая бяха наели специална фирма да приготви огромна банкетна маса с не по-малко от 12 ястия. Каква вяра само! Масата беше красиво подредена с вкусни китайски гозби. Марси започна да яде, а родителите й не можеха да престанат да се смеят от радост и да хвалят Бог. Изведнъж Марси ме погледна и каза: “Ще повърна всичко в чинията.”

Ядосах се на дявола, който слагаше съмнение в ума й, и казах: “Ако повърнеш, ще отворя устата ти и ще натъпча храната обратно в стомаха ти със собствената си ръка. А сега накарай храната да стои там.” Положих ръка на стомаха й и се молих: “Боже, отвори тези черва, сътвори и умножи смилателни сокове и оправи този стомах, в името на Исус!” Приключихме обяда без други инциденти, а Марси изглеждаше съвсем добре. След обяда хванах Марси за ръката и я заведох в голямата градина. Там, сред дърветата и цветята, аз я научих как да се моли, как да хвали Бог и да се радва в Него. Божият Дух започна да блести в живота на Марси и тя стана нов човек. Бързо се възстанови и здравето й. За няколко години Марси завърши образованието си в Манила и отиде в Калифорнийския колеж. Там срещна способен, млад китаец, за когото се омъжи в Презвитерианската църква в Бъркли. Помагах на пастира, който ръководеше церемонията. Той не можеше да повярва, че тази красива, здрава и лъчезарна булка на 17 години е тежала 30 кг. Днес Марси и съпругът й имат няколко прекрасни деца и благословено от Бога семейство.
Изцеление за теб

Често са ме питали: “Винаги ли е Божията воля човек да бъде изцерен?” За да отговорим на този въпрос, трябва да се обърнем към Библията като извор на истина. Библията ни учи, че днес църквата е Божият “Израел”. В Стария завет, когато Божият народ беше в пустинята и живееше под облака на Божието присъствие, между тях нямаше нито един слаб и болен. Бог конкретно им обеща, че няма да позволи нито една от египетските болести да нападне някой от Неговите избрани. Само когато се бунтуваха срещу Него, те бяха изложени на опасност от болести. В Новия завет Исус никога не отказа на някого да го изцери.

Ако Божията воля беше хората да са болни, Исус поне някъде трябваше да е казал на някой, който е дошъл при Него за изцеление: “Не мога да те изцеря. Ти трябва да си болен.” Но на нито един от десетките хиляди души, с които Исус се срещаше, Той не каза нищо подобно. За мен това е една от най-големите истини в Библията. Исус нито веднъж не каза “не” на онези, които дойдоха при Него за изцеление.

Обещанието в 1 Петрово 2:4 “...чрез Неговите рани ние бяхме изцерени” включва всеки човек и за всяка болест. Когато даде Великото поръчение на учениците Си, Исус каза: “...на болни ще полагат ръце и те ще оздравяват” (Марк 16-18).

Когато човек погледне Библията искрено, той ще види, че Бог очаква да изцерява Своите хора. Когато ние очакваме да бъдем изцерени, Божията сила се проявява в нашия живот и в телата ни. Често хората са болни, защото очакват да са болни. По време на едно от нашите пътувания в Святата земя бях водач на повече от 80 души. Повече от половината група се разболя от дизентерия. Нито един не беше сериозно болен, но всички се чувстваха неразположени. Ал Смит - млад мъж, който сега е пастир на църква в Чикаго - беше един от групата. Когато го попитах дали е болен от дизентерия, той ми отговори: “Не. И още нещо: няма да се разболея.” Някои от членовете на групата се разстроиха от това негово отношение, което им изглеждаше твърде безочливо. Дойдоха при мен и ме помолиха да поговоря с младежа. Отговорих: “Добре, ще поговоря с него, но нека поговоря и с вас. Той няма да се разболее от дизентерия.”

“Защо?” - попитаха те. Аз отговорих: “Защото неговата вяра е, че ще остане здрав.” Когато онзи млад служител откри, че другите са болни, той незабавно изрече противното за себе си. Той отказа да се разболее. Много хора очакват да се разболеят. Когато чуят за грип, хепатит или сенна хрема, те казват: “Мисля, че ще го прихвана.” Онова, от което се страхуват, често им се случва.

Тъй като синовете ми израснаха в места като Хонконг, Израел и Манила, често съм се срещал с подобни проблеми. Там синовете ми ходеха на училище и бяха изложени на най-различни бактерии, срещу които нямаха вроден имунитет. Да не говорим, когато идваха с мен на мисионерски пътувания и влизаха в контакт с хора, умиращи от туберкулоза, проказа и най-различни други заразни болести. Трябваше да реша дали ще се страхувам от тези болести или не, и аз реших да не се страхувам. Винаги позволявах на момчетата ми да се доближават до хората, на които служехме. Само се молех: “Боже, ние сме тук като Твои посланици и аз не искам тези нечистотии да попаднат в семейството ми.” Момчетата и жена ми се радваха на чудесно здраве през цялото онова време, защото точно това очаквахме.

Въпреки че децата ми бяха здрави, изцеряващата сила на Бог се прояви в живота на най-големия ми син Франк. Две години след сватбата Бог ни даде нашия първороден син. Когато Франк започна да се учи да говори, ние забелязахме, че заеква. Когато се вълнуваше, заекваше още повече. Той порасна и стана юноша, но подобрение нямаше. Заекването му се превърна в истински проблем. По онова време в нашата област дойде Орал Робъртс, който щеше да проведе евангелизации, за които отговарях аз. Събранията имаха огромен успех. В 8-хилядната зала «North side Gymnasium» се стичаха хора от всички посоки. Брат Робъртс беше в много добра форма и по време на събранията се случваха големи чудеса. Една вечер Франк реши да се нареди на опашката за молитва. Заеквайки, казал на брат Робъртс: “Аз съм синът на преп. Самрал и заеквам.” Брат Робъртс казал: “Аз също заеквах и Бог ме изцери.” Когато Орал му положил ръце и се молил за него, Божията сила слязла върху Франк и го освободила. В същия момент той бил напълно изцерен. От този ден нататък никога не го чухме да заеква.
Защо хората боледуват

Ето един въпрос, който векове наред тормози човешкия ум: “Защо хората боледуват?” Винаги е имало такива, които са обвинявали Бог за болестите, като си мислели, че Отец ги използва, за да наказва Своите деца. Утешителите на Йов мислеха, че Бог го наказва, но не бяха прави. Веднъж хората попитаха Исус чий грях е бил причина един човек да се роди сляп. Техния въпрос произлизаше от неправилна представа. Те си мислеха, че Бог е причинил слепотата. Исус отговори, че никой не е виновен. Той просто изцери човека за слава на Бог. Днес хората продължават да обвиняват Бог за такива неща и правят същата грешка като онези в миналото. Докато бях пастир в Хонконг, една от жените в моята църква паднала по стълбите и си счупила глезена. Друга жена от църквата отишла в болницата да я види и казала: “Хайде сега, признай си. Кажи ми какви си ги вършила.” Жената отговорила: “Не съм направила нищо лошо.” Другата оспорила това: “Хайде де, никой не пада по стълбите, ако няма нещо нередно в живота си.”

Като техен пастир се наложи да събера двете жени и да им кажа: “В нашата църква не позволяваме хората да се карат и да се осъждат по такъв начин.” Обясних им, че може дяволът да я е бутнал по стълбите, а не Бог. Трябваше да ги науча, че подобни неща не могат да са показателни за това, дали в живота на някой има грях. Различни са причините, поради които хората се разболяват. На мен лично ми се струва, че повечето болести са причинени от начина, по който живеем. Много хора вредят на телата си чрез неправилно хранене, обездвижване и т. н. Някои болести нападат хората заради дявола.

Когато Исус изцеряваше жената, която години наред не беше имала способността да се изправи заради болестта си, Той специално подчерта, че тя е била вързана от сатана. Исус я освободи от силата на дявола. Всъщност, когато стане въпрос за изцеление, причината за болестта не е важна. Бог може и иска да изцери всеки, независимо от причината. Няма такова призвание да казваш на хората като бог защо са се разболели. Когато се опитваме да обясним многото въпросителни, които заобикалят болестите на човечеството, ние отиваме извън способностите си. Дори и Исус почти не обясняваше защо хората са болни. Той просто ги изцеряваше. Каквато и да е причината за болестта на човека, тя си остава част от проклятието. Хората приемат болестите за нещо нормално до тогава, докато не станат непоносими.

Но когато чрез Христос човек мрази, презира и отхвърля болестите, те трябва да напуснат. Няма защо да умираш от болест. Когато Смит Уигълзуърд умрял на 87 години, той се чувствал отлично до самия момент, в който се отправил към Небето. Той “преминал в славата” една вечер в църквата, докато хорът пеел преди проповедта, която той трябвало да проповядва. Мойсей беше на 120 години и в деня на своята смърт изкачи един планински връх. Със съвършеното си зрение той огледа Обещаната земя. Но вместо да премине в нея, този ден той отиде на Небето. В Исус Христос ние имаме пълен с енергия живот до края на дните си на тази земя и после да преминем с мир през портите на смъртта в нашия вечен дом.
ПЕТА ГЛАВА - Чудесата и освобождението
И тези знамения ще следват онези, които вярват; в Мое име ще изгонват демони (Марк 16:17). Тъй като съм израснал в църква на пълното Евангелие, още от най-ранна възраст имам спомени как се молят за болните и те оздравяват. По някаква незнайна причина обаче не мога да се сетя да съм виждал на събрание как се молят за някой обладан от демони и той бива освободен след това. Ако някой станеше неконтролируем, обикновено го вкарваха в лудницата. Тогавашните служители някак си не можеха да видят връзката между божественото изцеление, умствените болести и обладаването от демони. Тъй като не бях чувал нито една проповед за освобождение от психически болести, а и никой никога не ми беше казвал как да постъпвам с обладани хора, аз бях напълно непригоден за изпълнението на подобна задача.
Как се научих да изгонвам демони

Пред обладан човек се изправих за първи път, когато бях на 21 години и се намирах на о. Ява в Индонезия. Бях в страната отскоро и това щеше да бъде първото ми събрание в Ява. Тъй като християните от Ява пееха на своя собствен език, аз успявах да позная някои от мелодиите, но не можех да разбера думите. Още докато пееха първата песен забелязах как едно 12-13-годишно момиче от първия ред се свлече от седалката си и започна да се гърчи като змия. Хората продължаваха да пеят, а ръководителят на хвалението дори не поглеждаше към нея. Сякаш аз единствен бях загрижен за момичето. От устата й започна да излиза зеленикава пяна, която покри устните и брадата й. И все пак никой като че ли не забелязваше. Предположих, че не се случва за първи път. В залата се бяха натъпкали 500-600 души и просто не можех да повярвам, че никой от тях не обръща внимание на момичето на пода, което се държеше като змия. От време на време тя поглеждаше към сцената и се ухилваше като идиот. Очите й се въртяха като демони, а отвратителната зелена пяна не преставаше да извира от устата й. После се отдръпваше на няколко крачки, извърташе се и отново тръгваше към сцената. Това продължи около половин час, но никой от музикантите не й обърна внимание, докато пееха и се молеха. Вътре в мен се надигна такова божествено негодувание, че още малко и щях да експлодирам. Когато ме представиха, аз се запътих към амвона заедно с моя преводач. И тогава, вместо да поздравя хората както си бях запланувал, от сърцето ми се изля божествено помазание. Погледнах към малкото същество и извиках: “Изправи се и си седни!”

Преводачът ми така се стъписа, че не можа да каже нищо. Момичето беше неграмотно и не знаеше английски. Но духът, който беше в нея трябва да ме е разбрал, защото тя незабавно изтри с ръка зелената пяна. После си седна на мястото и стоя неподвижно като мумия в продължение на 45 минути, докато аз проповядвах. Когато свърших с проповедта си, без да съм мислел предварително да направя това, аз погледнах момичето и заповядах на злите духове: “Излезте от нея!” После се обърнах към момичето и казах: “Бъди свободна в името на Исус!” Когато казах това, погледът й се нормализира. Тялото й се успокои и тя се усмихна. Когато момичето се оправи и се огледа наоколо, залата беше залята от радостни възгласи. Моят преводач отново не беше обелил и дума. Но духът ме беше разбрал.

По-късно аз се опитах да преценя значението на това събитие. Знаех, че то внесе свобода в събранието, защото когато заповядах на момичето да седне и то се подчини, цялото събрание с готовност прие Божието Слово. Когато й заповядах да бъде свободна, това донесе победа в събранието. След това десетки души излязоха напред, за да приемат Христос за Спасител. Говорих с преп. Хауърд Картър за случката. По принцип ние пътувахме заедно, но точно на това събрание той не беше с мен. Той си припомни и други случаи, когато бе виждал да изгонват зли духове от обладани хора. В следващите няколко седмици говорехме почти само за това. В Индонезия имаше повече магьосници, отколкото лекари.

Хората по навик носеха всичките си проблеми - и домашни, и здравни - при магьосниците. Черните магии бяха нещо обикновено във всяко селище. Почти всеки ден попадахме на нови и нови ситуации с демонични сили, които в християнските държави никога не бяхме срещали.
Още едно преживяване в Ява

Няколко вечери след това първо преживяване аз проповядвах в друго селище на о. Ява. Залата отново беше претъпкана и бяхме сложили допълнителни столове по пътеките. Когато влязох през входната врата и тръгнах по пътеката между редовете, усетих как някой ме дърпа леко за ръкава. Спрях се и погледнах надолу към ухиленото лице на някаква жена, която ми каза: “Господине, във Вас има малък черен ангел, а в мен има малък бял ангел.” Първото нещо, което ми дойде на ум, беше да се усмихна и да продължа напред, но нещо в мен се възбунтува. Обърнах се енергично към нея и казах: “Това е лъжа. Аз съм този, който има бял дух и това е Духът на Христос, а в теб е духът на дявола, който е черен и тъмен.”

После, обръщайки се към демона, аз казах твърдо: “Заповядвам ти да излезеш от нея!” Когато казах това, положих ръцете си върху главата на жената. Очите й се опулиха странно, лицето й се изкриви и изведнъж тя беше освободена. Всеки в сградата почувства освобождението на жената, защото изражението на лицето й се промени. Вместо да продължа напред към амвона, аз попитах жената чрез моя преводач: “От кога си вързана от дявола?” Тя каза: “Преди 15 години отидох при магьосник и злият дух не ме е напускал от тогава. Но ето че сега съм свободна.” Този сблъсък с дявола беше странен за мен. Едва бях прекрачил прага на църквата, в която идвах за първи път, когато попаднах в тази ситуация. Но все пак знаех, че ако я пренебрегна, ще бъда победен в проповедта си. Знаех, че духът отново ще се изправи срещу мен, когато започна да проповядвам, и че единственият начин да победя е да се изправя лице в лице с него и да спечеля духовната битка. Нямах време да преценявам дали мога да изгоня демона. Нямах време да помисля дали точно това трябва да направя. Нямах възможност да се допитам до някого какво трябва да сторя с жената.

Тя по никакъв начин не издаваше, че нещо с нея не е наред. Аз просто знаех, че предстоеше неизбежна битка и че не можеше да има победа за Христовата кауза, ако аз нямам желание да се бия. Хубавото е, че това отприщи поток от духовни благословения за цялото събрание. Когато хората видяха, че гостът проповедник не се страхува от демони, те всички се изпълниха с вяра и имаха победа. Мнозина бяха освободени от силата на дявола, преди да свърши събранието. Три месеца аз и Хауърд Картър служехме из целия о. Ява и неведнъж срещахме зли духове. Най-хубавото, което научих от тези “срещи”, бе, че не съм аз този, който влиза в конфликт с демоните, а Христос в мен. Също така научих, че не обладаният човек е моята “мишена”, а демоните в него. Разбрах, че няма защо да се страхувам, защото Бог никога не губи битки. Открих, че дори когато обладаните се скъсват да крещят, те не целят да ме наранят или да ме докоснат. В повечето случаи демоните въобще не искаха да се срещат с мен, а по-скоро да избягат.

Моята власт да изгонвам демони беше в Словото на Бог. Великото поръчение на нашия Господ и Спасител заповядва на Неговите ученици (включително и тези от днешната църква) да изгонват демони (Марк 16:15-17). Този стих се превърна в духовен Гибралтарски проток за мен. От тези ранни преживявания в Ориента, които аз вярвам, че Бог умишлено ми е изпратил, открих, че когато пред мен се изправи голям проблем и Божието царство бъде предизвикано, Бог винаги се появява на сцената и върши мощни чудеса, пускайки пленниците на сатана на свобода.