Чудесата не се случват просто така Лестър Самрал и Дж. Стивън Кон

Обувките, с които бях тръгнал от Сан Франциско, се бяха износили напълно след година и половина непрестанно ходене. Купих си чифт китайски обувки, но така и не успях да намеря достатъчно голям размер за моите големи американски крака. Макар че те така и не се отпуснаха, поне изглеждах добре и аз ги носих от Китай до Япония, през Сибир и Русия, в Европа, та чак до Англия. С брат Картър никога не проповядвахме заедно в англоговоряща страна. Веднъж стъпил във Великобритания, аз отново оставах сам. Тя не се считаше за мисионерско поле и ние се разделяхме, за да удвоим броя на хората, на които можем да проповядваме. Беше по време на Голямата депресия и често получавах по 10 шилинга, а понякога само по 1 паунд (2-3 до 5 долара) на събрание. Покривайки с тях разходите за път и храна, не оставаше нищо за спестяване. Не виждах как въобще ще събера достатъчно пари да си купя билет за параход до Америка. Молех се: “Господи, ето ме заклещен тук в Англия. Трябват ми пари да се прибера в Америка. Никой друг освен Теб, Господи, не знае това. Аз Ти го казвам, защото знам, че Ти вече познаваш нуждата ми.” Имах ангажимент в една малка църква в малко градче в централната част на страната. Когато пристигнах, жената на пастира ме посрещна с думите. Тук има един колет за Вас, брат Самрал.”

Аз се почудих как може някой да знае, че съм там. Аз самият почти не знаех къде съм. С благодарност приех колета, на който нямаше обратен адрес, нито дори пощенска марка, която да указва от къде е бил изпратен. Когато го отворих, с изненада открих в него чифт прекрасни обувки. Все още съмнявайки се в това чудо, аз си казах: “Чакай малко сега. Как ще ми станат тези обувки, като аз самият не знам кой номер нося, камо ли пък някой друг?” В онези дни си купувах обувките не по номер, а като ги пробвах, докато намеря подходящия размер. Обувките бяха изработени ръчно от висококачествена кожа.

С нетърпение обух лявата, която ми пасна по-добре от всички обувки, които бях пробвал до тогава. После пробвах дясната, но за моя изненада кракът ми не успя да се вмъкне в нея. Изплуваха съмнения, които ми казваха: “Видя ли, нямаше нужда толкова да се радваш.” С разочарование пъхнах ръка в дясната обувка, при което намерих натъпкано там руло от английски паундове, увити в хартия. Преброих ги и се оказаха 250 щатски долара! Точно толкова струваше билетът за туристическата класа на парахода за Америка. Бог бе посрещнал и двете ми нужди. И до ден днешен нямам представа кой може да е изпратил обувките с точния размер и точната сума за моето връщане у дома.

Когато реших да сторя евангелски център в Манила, възложих на един от най-добрите архитекти във Филипините да направи проекта. Бях намерил и закупил хангар за самолети В-52, останал от войната. Той послужи за основна конструкция. Работата на архитекта бе да проектира основите и остъкляването на стените в двата края на хангара, високи по 15 метра, както и да аранжира интериора - включително сцената и балкона. Твърдо бях решил да плащам на части по време на строежа, без да вземам пари назаем.

Един ден получих сериозна бележка от архитекта, който искаше да му заплатя голяма сума. Нямах толкова пари, а и нямах от къде да взема назаем. Обезкуражен, реших да отида и да обясня на архитекта, с когото се бяхме сприятелили, че ще трябва да почака за парите си. Офисът на архитекта се намираше на партера на чудесната му къща, която впечатляваше с красиво оформения си двор и плувен басейн. Когато пристигнах там и архитектът ми отвори, забелязах, че очите му са зачервени и подпухнали. По възможно най-любезния начин аз казах: “Дойдох да поговоря с теб по работа.”

“Не мога да говоря по работа - отговори той. - Родиха ми се две деца. Едното от тях вече погребах, а сега второто е много болно. Лекарят се бори с треската от три дни, но нищо не помага и няма надежда да го спасим.” - “Може ли да се моля за детето?” - попитах аз. - “Разбира се” - отговори архитектът, който беше римокатолик, и ме заведе от офиса в голяма стая, където лежеше детето. Там освен детето имаше лекар, медицинска сестра и прислужник. Помолих ги да се оттеглят. После коленичих до леглото на детето и нежно поставих ръка на горещото му чело. Смъмрих болестта, като казах: “Треска, излез от детето! Излез сега! Заповядвам ти чрез властта на Великото поръчение, за почит и слава на Бог.”

После нежно проговорих на детето: “Дете, бъди изцерено.” Върху мен слезе неописуем мир и аз разбрах в сърцето си, че Бог е извършил чудото. Седнах на един стол на около метър от леглото и помолих слугата да ми донесе нещо студено за миене. Докато се ободрявах и разговарях с архитекта, след 4-5 минути с радост забелязахме как детето завъртя главата си и се обърна на една страна. После като светкавица то се изстреля от леглото, взе една играчка и започна да си играе с нея. Лекарят се спусна да провери челото му и заяви, че е студено. Треската си беше отишла. Архитектът беше толкова смаян, че само повтаряше: “Боже мой, Боже мой!” След няколко минути се върнахме в офиса. Тъкмо отворих уста да обясня, че не мога да му платя, когато той ме покани да седна и да изчакам малко. Пишеше нещо на бюрото си. На два пъти започвах с думите: “Сър, имам да Ви кажа нещо съвсем кратко.” Но той продължаваше да пише. Чак се подразних, че ме пренебрегва. Когато архитектът свърши с писането, той се усмихна и ми подаде лист хартия. Беше копие от фактурата ми. Напречно с големи букви беше написано “ИЗПЛАТЕНА”.

Не можех да повярвам. Няколко секунди задържах безмълвно погледа си върху него, а после попитах: “Да Ви кажа ли все пак защо дойдох?” Той отговори: “Господине, няма какво да си кажем повече. Сметката Ви е изплатена завинаги.” Бог е велик и добър Бог. Вече знам, че каквато и нужда да имам, Исус Христос заплати на Голгота за нейното задоволяване. Всеки добър и съвършен дар е на наше разположение безплатно, като подарък от Неговата благодат.

В началото, когато влязох в служение, притежавах всичко на всичко няколко ката дрехи, натъпкани в един стар куфар. Всичко, което получих през първата седмица проповядване, възлизаше на около 30 цента. Аз със сигурност не влязох в служение заради парите. Скоро обаче открих, че те са нужни, за да се строят църкви, за да се пътува до мисионерските полета и да се достигат души с Евангелието на Исус Христос. Модерните радио- и телевизионни станции, печатниците, църковните сгради и Библейските колежи струват доста скъпо. Или поне достатъчно скъпо, за да зашеметят ума на едно момче, израсло в семейство на работници от Юга по време на Голямата депресия. Но през годините, в които съм следвал Бог, Той ме е довел до там, че да съм начело на служение, притежаващо активи за милиони долари. Все пак моите лични вещи не са много повече, отколкото когато започнах служението. Не притежавам къща, нито кола. Доволен съм от заплатата, която ми е достатъчна, за да живея седмица след седмица. Просто никога не съм си позволявал да обичам парите. Но Бог ми е дал сърце, пълно със състрадание към изгубените души и за да достигна тези маси, аз трябваше да се науча да вярвам на Бог за милиони долари. Не започнах още от началото да Му вярвам за огромни суми. Отначало трябваше да се науча да Му се доверявам за един долар, после за сто, а после за достатъчно много, за да построя църква, да имам радиостанция и най-накрая за мрежа от телевизионни станции, които излъчват Евангелието буквално на милиони души. Както Давид от Библията, аз трябваше да се преборя с мечката и с лъва, преди да се изправя пред гиганта.

Когато приех да бъда пастир на църквата “Gospel Tabernacle” в Саут Бенд, първото, което направих, бе да преместя събранието от малката неподходяща сграда, в която те стояха от години, в голяма палатка. Онова лято проведохме 11-седмично съживление и всяка вечер имахме събрание под платнището. В това време аз продадох старата сграда на църквата и започнах да търся подходящо място за нова църква. Открих мястото, което считах за идеално - празен квадратен терен на главната улица на града. Отидох да се видя със собственика на това отбрано място на ъгъла между улиците “Мичиган” и “Юинг”. Той искаше 45000 долара. Чрез вяра аз му казах: “Бог иска да взема този парцел и мога да ти дам 35000 долара за него.”

“Чакай малко - каза той. - Не може ти да поставяш цена на моя парцел.”

“О, мога. Бог иска да построя там църква и аз го искам за 35000 долара.”

“Как искаш да платиш?” Тук вече се оказах на тясно. Казах му: “Имам 10000 долара, които ще ти дам сега. Ако до 60 дни не ти изплатя и останалите, можеш да задържиш 10-те хиляди.” Той каза: “Имаш го.” Докато излизах от офиса на човека, дяволът каза: “А сега от къде ще намериш 25000 долара за 60 дни?” Всъщност аз не се разтревожих много. Бях убеден, че Бог ме води и дори аз да не зная от къде ще дойдат парите, Той знае. Преди да хвърля око на този парцел, на него около година вече бе седял надпис “Продава се”. Никой обаче не беше проявил интерес преди мен. Само 3-4 дни след като дадох 10-те хиляди долара, ми се обади един човек, който каза: “Бих искал за закупя малка част от онзи парцел на ъгъла на “Мичиган” и “Юинг”, който Вие сте купили.” Отговорих: “Нищо не продавам. Ще строя там църква.”

“Защо искате да ми развалите работата, като с нищо няма да ви преча? - каза той. - Така и така няма да строите върху целия парцел.” Каза, че знаел, че земята е скъпа, и му трябвали само 30 метра с излаз на ъгъла на улицата. “Добре - размислих аз. - Ще Ви дам това място за 30000 долара.”

“Няма да стане! - изсумтя сърдито той. - Никакви 30000 няма да дам за 30 метра.”

“Добре - казах аз. - Ще Ви направя още едно предложение. Повече не ми се обаждайте, ако не приемете тази цена и не приготвите още сега чека. Ще Ви дам мястото за 29000 долара.”

“Вземам го” - каза той. После се съгласи да ползва услугите на нашия архитект, така че сградата на църквата и неговият мебелен магазин да бъдат построени така, че да се допълват. След 1-2 дни се срещнах с човека в съда, където той ми връчи разплащателен чек за всичките 29000 долара. С тях доплатих нашия парцел и ми останаха 4000 долара, с които можех да започна строежа.
Как вярата построи църква

Имахме само 4000 долара, без никакъв шанс да ни отпуснат заем, но направихме копка за нова църква, на която само първи етаж щеше да струва 100000 долара. Междувременно нашата църква, макар и без сграда, продължаваше да расте в съживление. Когато дойде зимата, аз преместих вече двойно по-голямото събрание в зала за балетни танци, която взе под наем. Бог ни снабдяваше по най-невероятни начини с парите, от които имахме нужда за нашата нова църква. Точно срещу голямата палатка, в която провеждахме събранията, живееше един доста възрастен мъж. Не мисля, че ходеше някъде на църква, но често сядаше на верандата си и слушаше нашите събрания. Един ден дойдоха да ми кажат, че старецът пожелал да ме види. Когато се приближих до неговия люлеещ се стол, аз попитах: “С какво мога да Ви помогна, господине?” - “Пасторе - попита той, - ще ме заведете ли до банката с вашата кола?” Тъй като се смятах за зает пастир, а плюс това на плещите ми лежеше отговорността за построяването на нашата нова сграда, аз си помислих, че е малко нахално някакъв старец, който дори не идва на църква, да ме кара да отделям от скъпоценното си време за него. Но все пак се съгласих да го заведа.

Отидохме в една банка в центъра. Старецът се движеше толкова бавно, че чак ме дразнеше. Имах толкова много неща за вършене през този ден, а ето че си губех времето тук с него. Седнах на една пейка близо до вратата, за да го изчакам, докато си свърши работата на гишето. Неочаквано старецът се обърна към мен и попита: “Пасторе, колко ти трябват?” Не можех да отгатна какво точно искаше да разбере и отговорих: “Не мисля, че нещо ми трябва.” - “Но нали ти трябват пари.”

“Да, господине, трябват ми пари за новата ни църква.” Той отново попита: “Колко ти трябват?”

Започнах да се чувствам неудобно. В банката имаше и други хора, които ни слушаха и не мислех, че им влиза в работата да знаят колко пари ми трябват. Казах му. “Не знам колко точно.” Старецът ме повика с ръка и после ме попита: “Три хиляди ще стигнат ли за днес?” Това толкова ме развълнува, че едва можех да се сдържам. За сметките по строежа, които трябваше да платя в същия онзи ден, ми трябваха точно 3000 долара. Ето как стана така, че докато се ядосвах, че си губя времето, чакайки онзи старец може би да си внесе социалната осигуровка, той ми даде точната сума, от която се нуждаех - сума, много по-голяма от това, което можех да си представя, че той има. Като се връщахме от банката, той ми обясни, че ме е гледал и слушал като проповядвам и че просто искал да помогне. Каза ми да продължавам това добро дело. На няколко пъти след този първи случай старецът ме караше да го водя до банката и ми даваше по три-четири хиляди. По този начин Бог ни помагаше да продължим да строим, когато другите ни източници се изчерпваха. По време на работата по строежа един човек от църквата много ми помогна, г-н Шийнифилд, 60-годишен ерген. Постоянно се навърташе около строежа и помагаше с каквото може. Също така идваше да подкастря храстите в моята градина, да коси тревата и да върши всякакви необходими дребни неща.

Един понеделник на вратата ми се позвъни рано сутринта, към 7 часа. Отворих и пред мен изникна г-н Шийнифилд. Той беше нисък и гърбав и поради астматичните си проблеми дишаше тежко. Той попита: “Може и да вляза?” Преуморен аз изсумтях: “Брат Шийнифилд, целият ден е пред нас. Вчера работих много и съм страшно уморен. Защо ви е притрябвало да ме събуждате в седем сутринта в понеделник?”

“Бог ми каза.” - “Е, щом Бог ви е казал, може.” Когато влезе, забелязах, че носи намачкана амбалажна кесия, която изглеждаше все едно, че съдържа обяда му. Той каза: “Снощи не можах да спя. Господ постоянно ми повтаряше, че трябва да ви помогна, защото имате финансови нужди.”

“Правилно ви е казал Господ - казах аз. - Но вие знаете от моите проповеди, че имаме такива нужди, защото строим църква и не искаме да вземаме заеми, а се доверяваме на Господ за ежедневните ни разходи.” - “Да - каза той, - но Бог ми каза снощи, че аз трябва да ви помогна.” Брат Шийнифилд беше чудесен човек и не исках да нараня чувствата му. Всъщност той се бе превърнал в неотделима част от нашата работа с безбройните дребни неща, които вършеше постоянно. Затова го успокоих: “Брат Шийнифилд, аз мисля, че вие не сте спрели да ни помагате. И високо ценя вашата любов към църквата и служението.” - “Не, не разбирате - каза той. - Господ ми каза да обиколя целия си дом, да събера всички пари, които съм скрил вкъщи и да ви ги донеса. Ето ги тук, в кесията са.”

Аз приех дарението му с благодарност, мислейки си, че там ще има 50-60 долара. Тогава той попита: “Може ли да ги изсипем на масата и да ги преброим? Аз още не съм ги броил.” Отидохме до кухнята, където той обърна и изтърси кесията на масата. От нея се изсипа една малка планина от навити на рулца банкноти по 10 и 20 долара. Очите ми станаха на палачинки. Когато ги преброихме, се оказаха точно 3000 долара. Аз го посмъмрих: “Не ви ли е страх да държите толкова много пари у дома?”

“Не - каза той. - Бях ги скривал по малко, по малко, на различни места в продължение на години. Снощи Бог ми припомни къде съм ги скривал. Ето това намерих и Господ казва, че иска да ги вземете.” Ние отидохме в офиса ми, където аз показах на г-н Шийнифилд сметката, която трябваше да платя в същия онзи ден - точно 3000 долара. Дребният човек се разплака и промълви: “Представяте ли си - Бог да говори на човек като мен и да се окаже, че аз имам вкъщи точно толкова пари, от колкото се нуждаете! Това е истинско чудо!” След няколко години брат Шийнифилд умря и отиде във вечния си дом. Аз проповядвах на погребението му в новата сграда на църквата. Той бе завещал имуществото си на църквата. С него успяхме да закупим част от мебелния магазин до църквата, който беше на път да фалира. И тъй като магазинът беше проектиран в хармония с нашата сграда, той се оказа напълно подходящ за образователен център, от който много се нуждаехме. Друго забележително чудо се случи една сутрин, когато се позвъни на вратата ми. Отворих и там стоеше една жена от църквата, която бях виждал на събрания, но не познавах добре. Тя плачеше. Казах: “Добро утро. Нещо лошо ли е станало?” - “Да - промърмори тя. - Проповедите ви толкова ме ядосват! Проповядвате на хората толкова тежко!” - “Съжалявам, госпожо - защитих се аз. - Проповядвам това, от което смятам, че се нуждаят хората. Аз просто проповядвам истината.”

“Проповядвате толкова тежко на хората и така ме ядосвате - повтори тя сподавено. - Но Бог ми каза, че трябва да ви донеса тези 1000 долара” - и ми подаде чек. Благодарих й и приех чека с думите: “Надявам се, че ще свикнете с моето служение.” Парите отново бяха точната сума, която дължах по строежа за онзи ден. Бог не помогна да построим църква за 1000 души чрез тези и много други подобни чудеса. Шест месеца след посвещаването на сградата всички дългове по нея бяха напълно изплатени.
Свръхестественото финансиране за настоящите ни съоръжения

След като бях живял няколко години като мисионер в чужди държави, аз се върнах да живея в Америка, където нямах нито църква, нито дори офис, в който да работя. В този ключов за мен момент се намери един мой приятел проповедник, който ми каза: “Самрал, ти си на 50 и с теб е свършено.”

Единственото нещо, което му отговорих бе: “Ако беше Бог, щях да ти повярвам, но ти не си.”

Когато се молех и търсех ръководство за живота си по-нататък, Бог ме увери, че с мен не е свършено, а по-скоро едва започвам! “Но, Господи - молех се аз, - сега нямам служение нито в чужбина, нито в Америка.” Бог ми даде това откровение: “Не се страхувай пред каквото и предизвикателство да те изправя. Ти си Мое дете и Аз ще снабдя всички финансови нужди.” Семейството ми и аз бяхме дали къщата си и десет акра земя за построяването на нова църква на улица “Ийст Айлънд Роуд” в Саут Бенд. Сключихме договор с “Хики Кънстракшън Къмпани”, които трябваше да издигнат голяма сграда, служеща както за събрания на новата църква, така и за централен офис на LeSea. При липсата на всякакви гаранции, освен моята вяра, аз подписах договора за започване на строежа.

Веднага пратих писма на всички приятели, абонирани за списанието “World Harvest”. Някои от тях ни изпратиха пари. Също така проповядвах навсякъде, където можех и получих известни дарения. Парите обаче все още бяха съвсем недостатъчни. Тъй като току-що се бях върнал от мисионерското поле, където бях прекарал последните няколко години, нямах почти никакви контакти, а и не знаех от къде мога да взема заем за довършване на сградата. Дори не бях подал документи за банков заем.

Един ден следобед отидох в огромната полуготова сграда, състояща се от няколко стени без покрив. На този етап от строежа тя изглеждаше страховито. Всичко беше мокро от скорошните дъждове. Докато стоях там и се чудех как Бог ще снабди нуждите ни за довършване на сградата, до мен се приближи един мъж с кални гумени галоши, облечен в делови костюм. Той ми се представи като вицепрезидента на “Американ Нейшънъл Банк”. Днес тя се помещава в 26-етажна сграда в центъра на Саут бенд - най-високата сграда в града. Банкерът попита: “Теглили ли сте кредит за тази сграда?”

“Не, не сме.”

“Искате ли да изтеглите?” Казах му, че имаме нужда от кредит, но не му разкрих колко отчайващо се нуждаем от него. Та ние нямахме никакви пари!

“Току-що имахме заседание на борда на директорите - каза банкерът - и решихме, че искаме да сте наши клиенти. Ако ви отпуснем заем, ще прехвърлите ли сметките си в нашата банка?” Не исках да се изсмея в лицето на човека, но ние нямахме никакви сметки. Ние работехме ден за ден, вярвайки, че Бог ще снабди нашите нужди.

“Добре, господине - казах аз. - Ако такова е изискването ви, ще прехвърлим нашите сметки във вашата банка. На мен не ми се вярва, че ще ни отпуснете кредит.”

“Колко ви трябват?” - попита той. - “140000 долара.” - Той възкликна развълнувано: “Точно толкова бяхме решили да ви отпуснем! Елате с мен да ги получите.” Той ни отпусна парите. Ние прехвърлихме сметките си. А сградата беше довършена за слава на Бог! Днес тя е напълно изплатена.
Многото чудеса на телевизията

Вече минаха няколко години, откакто Бог ми даде поръчение да заведа с мен на Небето един милион души. Още тогава аз бях сигурен, че няма да мога да спечеля един милион души сам, единствено чрез проповядване в църкви и големи зали. Знаех, че трябва да се свържа с хиляди партньори и да използвам масмедиите. Започнах са печатни издания. После записах пет видеокасети, които разпространихме по целия свят. След това построихме радиостанция, която и до ден днешен предава Евангелието по ефира денонощно. Чрез всичко това Бог ме подготвяше за най-голямото предизвикателство в моя живот - да започна от нулата и да изградя мрежа от християнски телевизионни канали, предаващи по 24 часа в денонощието. Единствената сериозна пречка пред подобно начинание бяха финансите.

Няма никакъв проблем да изградиш мрежа, ако имаш един милиард долара. Но за нас, които я изграждахме чрез вяра, бяха необходими многобройни чудеса. Ако в началото имах ясна представа за огромните разходи и усложненията, които следват изграждането и поддръжката на един телевизионен канал, може би никога нямаше да се впусна в това. Но когато Бог отваряше пред мен врата, аз не задавах въпроси. Вместо това се вкопчвах във възможността и знаех, че Богът, който ме е призовал да спечеля един милион души, е способен да уреди всичко. Докато във Вашингтон бях на една конференция по проблемите на радиото, един човек се приближи до мен и ме попита направо: “Искате ли да имате телевизионна станция?” Без да имам ни най-малка представа, но уверен, че Бог ме води, аз отговорих: “Да, разбира се.”

Той каза: “Тогава бих искал да ви дам една такава.” Човекът притежаваше фалиралият “Канал 40” в Индианаполис. След няколко дни аз вече бях в Индианаполис за преговори. Човекът искаше просто да ми “подари” станцията заедно с всичките й дългове, които възлизаха на 990000 долара без лихвите. Сградата и оборудването бяха в окаяно състояние и от няколко месеца каналът не излъчваше програма.

След трудни преговори и поредица от чудеса (които биха отнели доста време, ако тръгна да ги разказвам) успяхме да се споразумеем за следните условия: плащаме 56000 долара в брой и поемаме голяма част от пасивите на бившите притежатели на станцията. В това начинание ме подкрепяха две банки “Американ Нейшънъл Банк” в Саут Бент и “Юниън Банк” в Уиндфол, Индиана, която и без това имаше право върху ипотеката. Днес тази станция заедно с допълнителните съоръжения, които построихме, и новото оборудване, което доставихме, се оценява на около три милиона долара. Но закупуването на станцията бе само едно начало. Федералната комисия по комуникациите ни постави условие да докажем, че можем да работим шест месеца, дори ако не получаваме приходи в станцията, преди да можем да влезем в ефира. Ние нямахме толкова много активи, но поради добрите ни отношения с нашата банка и тяхната вяра в нас, те изпратиха писмо на ФКК, с което обещаваха, че ще ни бъдат поръчители. Когато една банка направи крачка на вяра заедно с една църква, рискувайки да загуби стотици хиляди долара от подобно начинание, от естествена гледна точка това не е добър бизнес-ход, но аз го наричам “чудо”.

Станцията ни в Саут Бенд също започна чрез вяра. Когато подписах договора за нея, аз нямах пари. Просто се покорих на Божията разпоредба, която обещаваше, че ако се подпиша с вяра, Той ще се погрижи за останалото. Но истинското чудо на телевизионните станции не е чудото единствено на Лестър Самрал. То е чудо, споделено от хиляди партньори, които ни подкрепят в тази област. И всеки от тях може да разкаже собствена невероятна история. Бог ги благославя, както те благославят нас.

Ето какво се случило например със съпругата на един лекар от Нюкасъл, Индиана, която една вечер случайно попаднала на нашия канал. Святият Дух приковал вниманието й към програмата и тя станала редовен зрител. Не искала обаче съпругът й да знае за това, защото се страхувала какво ще си помисли, ако разбере, че жена му се “увлича” по духовни неща. Постоянно се ослушвала за хлопването на вратата на гаража, което сигнализирало, че мъжът й се е прибрал от работа. Чуела ли този звук, тя бързо изключвала телевизора, преди той да е влязъл у дома. Един ден, обаче толкова се захласнала по нашата ежедневна 90-минутна програма “Днес с Лестър Самрал”, че не усетила кога мъжът й се прибрал. Когато той влязъл в стаята и казал: “Здравей, Мери Лу”, тя се стреснала и импулсивно изключила телевизора. Това разбира се, възбудило неговото любопитство и той я попитал какво гледа. Вече било твърде късно да се крие, така че тя пуснала отново програмата и го поканила да гледа заедно с нея. Не след дълго лекарят забелязал колко е развълнувана жена му и я изненадал с предложение: “Защо не им се обадиш и не кажеш, че ще дадем 100 долара?” И тя се обадила. Лекарят и жена му продължили да гледат теле талона (дълга телевизионна програма за набиране на средства за благотворителна цел), а Бог раздвижил сърцата им все повече и повече.

До края на програмата те вече били дали 3000 долара. Макар че тези двама души не били активни християни, те станали запалени зрители. Може никога да не са дошли да ме чуят в църквата, но чрез телевизията аз влязох в тяхната стая и всяка вечер споделях с тях Евангелието на Исус Христос. По този начин те и двамата се новородили и били изпълнени със Святия Дух. Те продължили да подкрепят работата на Господ, а Той от Своя страна богато ги благославял. Не е лъжа, че по-голямата част от парите, необходими за изграждането и функционирането на тези станции са дошли на малки части чрез даренията на хиляди обикновени работещи хора. Никога не сме разчитали на даренията на един или двама основни спонсори или на някоя огромна хуманитарна организация. Има обаче случаи, когато неочаквано сме получавали големи дарения. А те винаги са идвали, когато се е налагало да посрещнем някаква неотложна нужда или да минем през новооткрита, през нова врата, отворена пред нас от Бог.

Например, за да приключим сделката за една от станциите, трябваше да съберем над 400000 долара в брой. Моята църква в Саут Бенд - “Крисчън Сентър” пожертва над 90000 долара. Друга голяма църква в Хюстън даде 16000 долара. Друга - в Ню Йорк - 12000 долара. Един от нашите постоянни дарители - лекар от щата Вашингтон - почина и ни остави наследство почти 100000 долара. Без тези дарения “Чудото на Маями” нямаше да може да се появи на бял свят. Станцията в Саут Бенд се оказа най-скъпа от всички останали. Трябваха ни 485000 долара в брой, които да платим на съда за делото по фалит. 150000 от тях ние взехме назаем от “Американ Нейшънъл Банк”. На помощ ни се притече един лекар от Индианаполис, който ни подари къща, която неуспешно се беше опитвал да продаде. Когато обаче ние я посветихме на Божието дело, още преди да успеем да я прехвърлим на наше име, вече я бяхме продали за 65000 долара. Без това и още много други чудеса нямаше да можем да пуснем този канал по ефира.