Как Бог ме води да се моля за един свещеник

Бог се интересува както от големите планове в нашия живот, така и от малките детайли. В тези привидно незначителни ежедневни неща от живота ние виждаме Неговия велик и красив план пред себе си.

Ето например, една сутрин влязох в офиса си в Саут Бенд и секретарката ми каза, че в болницата има някакъв човек, който иска да отида да се моля за него. Взех бележката, но не можах да разчета името на човека. Когато пристигнах в болницата “Сейнт Джоузеф”, се качих бързо на петия етаж, в стаята, където мислех, че е човекът. Влязох и казах на човека на леглото: “Как си, братко? Дойдох да се моля за теб.” Той каза: “Много Ви благодаря”, наведе глава и затвори очи. След чудесната молитва аз погледнах човека и го попитах: “Кой сте вие?” Той отговори: “Аз съм католически отец от университета “Нотр Дам”.”

“Съжалявам, сър, сигурно съм сбъркал” - казах аз и извадих листчето от джоба си, за да го погледна. Бях в правилната стая, но на погрешен етаж! Човекът, когото търсех, бе на четвъртия, а аз бях на петия. Свещеникът каза: “Не се притеснявайте. От часове се моля Бог да изпрати тук някой, който да се моли за мен. Вие сте изпълнили Божията воля. Когато влязохте в стаята, нещо ми каза, че Вие сте човекът, който Бог ми праща.” Бях ли направил грешка? Това едно обикновено съвпадение ли беше? Със сигурност не.

Бог искаше да се моля за този римокатолически свещеник. Нямаше нужда да ме удря по главата или да ми крещи - Той просто ме заведе в правилната стая. След като се молих за човека на петия етаж и Бог го изцери, слязох и се молих за човека на четвъртия етаж. Волята на Бог е като красив поток, който тече безпрепятствено, ако сме Божии деца. Тя е нещо, което правим, без да обмисляме предварително и да се тревожим. Ако тримата ми синове скачаха всяка сутрин и нахлуваха в стаята ми с въпроса: “О, татко, татко, какво ще правим днес?”, аз щях да им кажа: “Ами струва ми се, че е най-добре да се върнете в леглото и да поспите още малко.” Бог не иска от нас да Му крещим през цялото време, Той просто иска да Го обичаме и да имаме живота, който Той ни е дал, докато отидем на небето. Този живот ще бъде хубав, обикновен и добър, ако ние просто си вършим работата, доверявайки се на Бог за своя път.
Не се съмнявай в Бога

Аз съм такъв, че реша ли веднъж твърдо да поема курса, който Бог ми показва, повече никога не обсъждам това решение в ума си. Не мисля, че това би било правилно. Ако съм духовен човек, а непрестанно се съмнявам в собствените си решения и ги променям, как мога да кажа, че уповавам в Бог? Ако кажа на някой: “Утре в 14.00 ще се видим”, после не си казвам: “Е, чакай малко сега, трябва ли да правя това или не? Прав ли бях или не?” Аз просто започвам да си планирам деня така, че да бъда на уреченото място в 14.00 часа и когато дойде часът, аз отивам на срещата. Когато Господ ми каза да си подам оставката като пастир на една от най-големите църкви на пълното Евангелие в Америка и да отида във Филипините, за да издигна нова църква, аз без колебание казах: “Добре, Господи, ще отида.”

Първият човек, на когото казах за Божието водителство към Манила, бе моята съпруга. Тя бе зашеметена, но не се опъна. Чудеше се какво ще стане с нашата църква. Аз повиках дяконите на църквата и си подадох оставката. Те плакаха от тъга. Дяконите ми предложиха да увеличат заплатата ми и да ми купят нова кола, ако остана. Аз отговорих: “Братя, не сте разбрали това, което току-що казах. Аз не съм ви молил за повече пари или за нова кола. Дойдох, за да ви кажа, че Бог ми каза да отида във Филипините. Той ще ви даде добър пастир.” Нито веднъж в периода, откакто Бог ми каза да тръгна до нашето пристигане в Манила, аз не се усъмних в ума си дали правя добре или не. Дори да бяха възникнали проблеми, аз нямаше да започна да се чудя дали наистина съм чул от Господ. Просто щях да кажа: “Дяволе, ти се опитваш да спреш това, което Бог е започнал, и ще е по-добре да се махнеш от пътя ми.” После щях да му заповядам да се махне в името на Исус.
Да познаваш Божия глас

Хората често ме питат: “Как познаваш гласа на Бог?” Обикновено Божия глас не се чува с ушите.

Не мога да кажа, че някога съм чувал гласа на Бог с естествените си уши, но още от времето, когато се спасих, та до сега съм усещал силно чувство на Божествено ръководство. Исус каза: “Моите овце чуват гласа Ми” и “Моите овце познават гласа Ми”. Понякога думите са като гръмотевица във вътрешностите ми и отекват през цялата ми душа. В подобни случаи винаги съм бил твърдо уверен, че Бог ми говори, макар да съм сигурен, че никой наоколо не е чул вътрешния глас. Дори когато Бог иска от нас нещо, което е по човешки невъзможно, или когато ни коригира, можем да сме сигурни, че гласът на Бог ще бъде винаги пълен с любов и окуражение. Гласът на Отец винаги издига Христос. От друга страна, гласът на дявола винаги ни изкушава да бъдем егоисти и горди и да вършим неща, чрез които да насочим вниманието върху себе си вместо към Бог. Най-важно от всичко - Божият глас винаги е в съответствие с Писаното Му Слово, Библията. Можете да бъдете сигурни, че който и да е глас, противоречащ или изопачаващ Божието Слово, не е гласът на Бог. Много хора очакват Божият глас да е зрелищен. В 3 Царе 19:11-12 виждаме как Илия научи, че гласът на Бог е често толкова тих, че хората са склонни да го пренебрегват. Тези стихове казват: “И ето, Господ мина и голям, силен вятър разкъса планините и строши на парчета скалите пред Господ; но Господ не беше във вятъра. И след вятъра - земетресение; но Господ не беше в земетресението. И след земетресението - огън; но Господ не беше в огъня. И след огъня – тих малък глас.” Ако човек живее смирено пред Бог, няма начин да не разпознае кога Бог го води и му говори. Не можем да разберем това с естествения си ум. “Но естественият човек не приема нещата на Божия Дух, защото те са глупост за него; нито пък може той да ги знае, защото те се разпознават духовно (1 Кор.2:14). Когато Бог “плете” нашия живот в Духа, той върви толкова гладко, че “малките” чудеса понякога остават незабелязани.

Друг път водителството на Бог идва толкова драматично и по такъв необикновен начин, че свръхестественото е очевидно.

Подобен случай имахме, докато с Хауърд Картър пътувахме с мулета три месеца в отдалечените земи на Тибет, Китай и Бирма. Там нямаше хотели или някакви други места за подслон, затова преспахме в “гостилници за коне”. Това бяха дървени постройки, които приютяваха конете и мулетата на първия “етаж”, а гостите спяха на козирки над земята. Плащаше се на глава добитък, а собствениците на животните преспиваха безплатно. Една нощ, когато вече бяхме опънали спалните чували в една подобна постройка и се приготвяхме да заспиваме, трима мъже с фенери започнаха да се катерят по стълбата и да ни търсят. Те бяха християни и бяха пътували два-три дена пеш само, за да говорят с нас. Ние ги попитахме: “Как разбрахте къде да ни намерите?” Никой в тази част на света не знаеше как, колко бързо и в каква посока се движим. Те отговориха: “Ние се молихме и Бог ни каза, че ако вървим по този път толкова дни, тук ще намерим чужденци, които ще ни помогнат да разрешим проблемите в нашата църква. Нашите хора са ужасно разделени по повод на някои доктрини и поучения. Като старейшини на църквата дойдохме да потърсим вашия съвет и ще отнесем думите ви при нашите хора.”

Станахме и се събрахме около мъждукащите фенери. Говорихме с тези скъпоценни братя до малките часове на нощта. След като свършихме разговора за техните проблеми и им дадохме стихове в подкрепа на нашия съвет, ние ги попитахме дали искат да легнат и да поспят през останалата част от нощта.

“О, не - отговориха те. - Когато вие кажете всичко, което имате да ни казвате и когато се съгласим, че всеки от нас разбира какво сте казали, ние незабавно ще тръгнем обратно и ще вървим, докато не стигнем вкъщи и не кажем на нашите хора.” Казаха ни, че по пътя ще ги чакат вестоносци, които ще избързат напред, за да съберат хората, така че да чуят какво са казали белите братя. Това беше феноменално чудо тип “Деяния на апостолите”, когато една местна църква потърси ръководство и Святият Дух ги упъти как да намерят някой, който ще им даде отговорите, които търсят. Винаги и на всяко място, когато хората уповават на Бог - дали в отдалечена, примитивна земя или в съвременен забързан град, - Бог прави свръхестествени неща.

Чрез свръхестествените дарби слово на мъдрост, слово на знание и разпознаване на духовете Бог често води Своите хора, когато се намират в специфични ситуации. Често тези три дарби се определят като дарби на откровение, защото чрез тях Бог често открива Своята воля на хората Си.

Ако цялата църква на Исус Христос се движеше в това духовно измерение, нямаше да има нужда от врачки, кристални топки, дъски “уиджа” (окултни табли за предсказвания, б. пр.), хвърляне на боб и всички останали методи, които дяволът използва, за да заблуждава нашето поколение. Божието Слово изрично забранява да се занимаваме с окултизъм. Тези, които търсят духовно водителство от какъвто и да било друг източник, освен от Бог, нарушават първата заповед: “Да нямаш други богове освен Мен” (Изх. 20:3).

Целият свят знае, че в момента сме под влиянието на най-голямата вълна от черна магия и окулт, която някога е нападала човечеството. Една от предпоставките е, че църквата не действа в дарбите на Духа, които са наши оръжия и могат да спрат имитациите на дявола. Особено важно е хората, които отговарят за поклонението, да действат в тези дарби. Понякога единственият сигурен начин да прецениш как да се справиш с дадена ситуация е чрез Святия Дух. Присъствах на едно молитвено събрание в Дайърсбърг, Тенеси, където дадоха възможност на хората да свидетелстват какво Бог прави в техния живот.

Точно тогава през задната врата влезе изискана млада жена, непозната на никой от присъстващите, която обяви: “Бог ме е изпратил тук тази вечер, за да ви кажа нещо. После повтори по няколко различни начина, че Бог няма да благослови църквата, ако хората не я изслушат. Докато тя още стоеше, една малка женица от аудиторията се изправи и без дори да се обърне, за да погледне самозваната пророчица, каза: “Ти си проститутка. Идваш от Сейнт Луис, Мисури. Живееш тук с мъж, за когото не си омъжена. Ти си му казала, че можеш да дойдеш в тази малка църква, за да заблудиш хората и да събереш дарение за себе си. Ако не се покаеш, ще умреш в греховете си.” Върху цялото събрание слезе страх от Господ и хората започнаха да падат на колене и да викат към Бог да спаси жената. Докато те се молеха, тя изчезна в нощта и повече никой никога не я видя. В друг случай имах съживителни събрания в Грийн Форест, Арканзас, и бях отседнал в дома на пастира. Събранията бяха широко разгласени и залата се претъпкваше всяка вечер. Бог се движеше мощно. Една сутрин някакъв човек се появил на вратата в дома на пастира и поискал да говори с Лестър Самрал. Когато го доведоха при мен, той ми каза: “Аз съм дякон в църквата “Асамблея на Бог” в моя град, който е на двайсетина километра от тук. Пикапът ми се развали тъкмо, когато влизах в града и ми трябват десет долара за поправка.” Каза ми, че е бизнесмен и че когато се прибере вечерта, ще ми изпрати двайсет долара. На външен вид изглеждаше много смирен и каза, че би бил много благодарен, ако мога да му помогна. В сърцето си аз почувствах как Господ ми казва, че този човек е лъжец и измамник. На мен обаче не ми се вярваше - все пак човекът беше добре облечен и гладко избръснат. Исках да му дам парите, но реших да му задам няколко въпроса, за да проверя от къде идва този глас, който ми казва “не”. Попитах го: “Как се казва пастирът ти?” Човекът безпогрешно изрецитира името на пастира на църквата, в която казваше, че ходи. Попитах го още нещо: “Колко души посетиха неделното училище миналата седмица?” Той отново ми даде отговор, който съответстваше с размера на църквата. Започнах да споря в духа си: “Господи, виж сега, този човек очевидно е честен и наистина се нуждае от парите.” Гласът отвътре отговори: “Не е вярно, той се преструва и лъже. Забранявам ти да му даваш от Моите пари.”

Импулсивно реших да го придружа до ъгъла на улицата. Докато вървяхме, той продължаваше да говори все по-убедително и по-убедително. Продължавах да се боря с привидно неоснователните отрицателни чувства, които изпитвах към него. Когато стигнахме до ъгъла, той ме попита: “Е, ще ми дадете ли парите?” Тъкмо тогава, преди още да мога да му отговоря, към нас се запъти местният баптистки пастир. Той махна за поздрав и каза: “Здравей, Самрал. Разговаряш с един от нашите дякони ли?” Аз отговорих: “Той не е ваш дякон - той е от “Асамблея на Бог”. Колата му се е счупила в края на града и смятам да му заема десет долара да я поправи.” - “О, не - каза пастирът, - той е баптистки дякон. Плюс това аз току-що му дадох десет долара, за да си оправи колата.” Когато се обърнах да погледна мъжа, той профуча край мен и хукна по улицата праз глава. Баптистът зяпна с уста и възкликна: “Току-що загубих десет долара.”

На връщане към къщи аз плаках и се молих: “Господи, съжалявам, че в мен има нещо, което посмя да се надигне и да си помисли, че знам повече от Теб. Наложи се да накараш онзи баптистки пастир да излезе от офиса си и да пресече улицата, за да ми покажеш, че онзи човек е лъжец и че си искал да го спреш.” В Библията има много примери за дарби на откровение, чрез които Бог разкрива духа на човека или дава част от Своето знание на Своите слуги. В 4 Царе, шеста глава виждаме как пророк Елисей прозря, че вражеските армии на Сирия идват срещу царя на Израел. От собствения си дом той изпрати вест на царя и му каза как вражеската армия ще атакува и как той да се изправи срещу нея. Царят на Сирия обвини някои от най-близките си помощници в предателство, но те го убедиха, че не са те, а пророкът на Израел разкрива военните му тактики. В Новия Завет Господ Исус упражняваше тази дарба с голяма власт.

Например, още когато погледна за първи път Натанаил, Той каза: “Ето един истински израелтянин, в когото няма лукавство!... От къде ме познаваш? Исус отговори и му каза: Преди Филип да те повика, когато беше под смокинята, Аз те видях.” (Йоан 1:47-48). Преди да види този човек с естествените си очи, Исус чрез слово на знание от Бог го беше видял да стои под една смокиня. Един от най-силните примери за проявата на тази дарба беше, когато апостол Петър разпозна, че Ананий и Сапфира лъжат за парите, които искаха да дадат на Бог. Нямаше начин Петър да разбере по естествен път, че тези членове на църквата не са искрени. Но чрез свръхестественото откровение той заяви, че са излъгали и то не хора, а Святия Дух. Ананий и жена му Сапфира умряха в същия миг, в който се опитаха да заблудят Бог. В цялото Божие Слово ние четем за хора като Авраам, Мойсей, Филип, Павел и други, които са били ръководени чрез божествени откровения.

Бог не винаги ни открива бъдещето. Често Той ни води по такъв начин, че едва след години ние разбираме, че Неговата ръка ни е напътствала. Ето един пример. Когато за първи път се преместих в щата Индиана, за да бъда пастир на църквата “South Bend Gospel Tabernacle”, тя се състоеше от около 40 възрастни и стотина деца. Освен това почти никой в града не ме познаваше. Нямаше банка в града, която да се съгласи да ни отпусне заем за строеж на нова църковна сграда. Имаше обаче един г-н Еклър - римокатолик, собственик на компанията за преработка на дърво “Ekler Lumber Company” – който ни отпусна кредит от 25 000 долара за строителни материали. Няколко седмици след като се нанесохме в новата сграда, ние му изплатихме целия заем, без да се налага да вземаме друг кредит.

След няколко години г-н Еклър почина и при мен дойде неговата сестра. Тя каза: “Нашето семейство реши, че искаме Вие да живеете в къщата на брат ми.” Казах й, че няма начин това да стане. Имението на г-н Еклър се състоеше от огромен парцел чудесна земя и къща в южната част на града. Къщата беше ръчно строена от най-добрите шведски и немски специалисти в края на тридесетте. Стотици дървета обграждаха десетте акра. Г-н Еклър беше наел двама души, които да се грижат за градината.

Когато отказах, сестрата на г-н Еклър настоя: “Но Вие трябва да се нанесете там. Нашият брат е в чистилището заради начина, по който живя, и ние решихме, че единственият начин да го изкараме от там е Вие да живеете в къщата му.” - “Но аз не вярвам в чистилището.” Тя отговори: “Не съм дошла тук да споря с Вас. Не ни интересува в какво вярвате. Важното е в какво вярваме ние.”

“Но аз вече имам парцел на южната страна на “Мичигън стрийт”, където смятам да строя.” Тя каза: “Зная къде е Вашият парцел и въобще не смятам, че той е добро място за живеене. Там няма нито едно дърво. Защо не го продадете и не дойдете да живеете в къщата на брат ми, където дърветата растат вече сто години?” Когато купувах моя малък парцел, платих за него всичко на всичко 1200 долара. Сега аз можех да го продам за 9000 долара на един магазин за мебели. С тези пари успях да изплатя началната вноска за къщата на г-н Еклър, а сестра му направи ипотека за изплащане на останалата сума чрез заем от местна банка. Моята църква реши, че трябва да плаща на своя пастир за подслон и започнаха да изплащат заема вместо мен. Ето как стана така, че живеех в една от най-хубавите къщи в района и да си кажа правичката, това не ми харесваше особено. Разликата с дома до църквата беше толкова голяма - новият ми дом бе твърде красив и просторен в сравнение със стария. След като се изнесох, старият ми дом бе съборен, за да се отвори място за паркинг до църквата. Някои хора започнаха да ме наричат подигравателно “Цар Самрал”. Но аз не бях поискал нищо, нито бях направил някакви усилия, за да получа къщата и имението.

Скоро след това семейството ми и аз се преместихме за шест месеца в Израел и оставихме преп. Робърт Макалистър, който ме замести в църквата, да живее в къщата, която Бог ни бе дал. След две години пък заминахме за Хонконг, където стояхме две години и половина и изградихме църква, а после отидохме за втори път в Манила, Филипините, където бях пастир. Така през първите няколко години като собственици на къщата ние живяхме в нея по-малко, отколкото трима други пастири на църквата в Саут Бенд. Най-накрая, когато Бог ми каза да се върна в Америка за постоянно, Той ме попита: “Ще ми дадеш ли това място за църква?” Събрах семейството си и им казах какво Бог бе сложил в сърцето ми. Попитах жена си и тримата си синове: “Искате ли да дадем нашето имение на църквата?” Жена ми осъзнаваше, че то е единствената й сигурност след Исус. Синовете очакваха един ден да го наследят. Но те всички с радост се съгласиха да дадем имението. И така, ние го дарихме на църквата, за което никога не сме съжалявали.

Днес земята е вече 30, а не 10 акра, както беше първоначално, той като църквата успя да купи някои прилежащи парцели. Когато купувах имението на улица “Айлънд Роуд”, тя беше единствената тясна улица в провинциалния град. Макар че мястото беше чудесно за живеене, то съвсем не изглеждаше подходящо за разполагане на църква. Сега обаче “Айлънд Роуд” е един от най-натоварените четирилентови булеварди в града. Мястото е идеално не само за църквата, но и за Библейския колеж “World Harvest”, както и за седалището на LeSea (Lester Sumral Evangelistic Association). Там са не само редакционните офиси на списанието “World Harvest”, а и “командният пулт” на нашата бързо растяща телевизионна мрежа. Сега, когато гледам назад, съвсем ясно виждам как Бог ни е водил от самото начало.
СЕДМА ГЛАВА - Чудесата и божествената стража и грижа
Защото ще заповяда на ангелите Си да бдят над теб и да те пазят във всичките ти пътища (Псалми 91:11). Бог бди над всички Свои деца. От ранното си детство съм бил свидетел на Божията защита и грижа в собствения ми живот. Още когато бях съвсем малък, сатана явно е имал някакво предчувствие за Божия план за моя живот, понеже са опита да ме убие на няколко пъти още като дете. В една от предните си книги вече споделих как Бог по чуден начин ме пощади, когато няколко пъти през своето детство се разминах много близко със смъртта. Без да повтарям никой от онези случаи, тук мога да свидетелствам за още някои чудеса на божествена грижа и бдителност. (Виж “Тичай с видението”.)


Салът, който морето завлече

Когато бях още доста малък, семейството ни живееше в една къща точно над Кейя на Св. Андрю и Мексиканския залив в град Панама, Флорида. По онова време през лятото аз прекарвах в своя бански толкова, колкото в което и да било друго облекло. Същото важеше и за повечето от момчетата в квартала. Ние прекарвахме много мързеливи и дълги летни дни, играейки на плажа. Един ден аз и някои от моите приятели построихме самоделен сал от отпадъчни дъски и няколко празни петдесетгалонови варела (190 л.), които намерихме. Бяхме решили да изкараме сала в залива и да го използваме като платформа за гмуркане и плуване. Бяхме около десетина момчета, заети с изпълнението на проекта, и си прекарахме страхотно изцяло погълнати от работата с нашите чукове и пирони. Някъде към един часа по обед пуснахме сала в залива. Ние се гмуркахме и се смеехме, напълно обзети от това ни занимание до към четири часа, когато едно от момчетата изкрещя: “Хей, вижте! Отливът ни отнася навътре в морето!” Ние повдигнахме очи и за наш ужас и смайване къщите на брега изглеждаха като играчки в далечината. Две от по-едрите момчета веднага се хвърлиха в морето и заплуваха към брега. Аз бях най-едрия от всичките шест или осем момчета, които останахме на сала. Тези приятели бяха на осем-десет години и започнаха да крещят и да реват: “Лестър, не ни оставяй! Не ни оставяй! Молим те, не ни оставяй!” Въпреки че чувствах, че съм достатъчно издръжлив да доплувам сам до брега, не можех да се реша да изоставя тези мои ужасени малки приятели, чиито лица бяха облени в сълзи. Ние продължавахме да се отдалечаваме от брега, а вълните ставаха все по-големи, докато накрая започнаха да заливат сала. Наредих на всички да налягат по корем и да се държат здраво, за да не бъдат съборени от сала. Всички бяхме много изплашени и чувствахме, че с нас е свършено.

Слънцето вече бързаше към западния хоризонт и ние знаехме, че скоро ще мръкне. Не мога да си спомня някой от нас да се е молил тогава. Ние просто се бяхме вкопчили в скърцащия сал под солените пръски на вълните и горещо се надявахме, че някак си ще оцелеем. Тогава едно от момчетата извика: “Хей, чувствам, че къщите се приближават.” Ние погледнахме и за наша голяма радост установихме, че течението изведнъж се бе обърнало в наша полза. Ние се носехме към някакви стари рибарски къщи около три километра надолу по брега от мястото, където пуснахме нашия сал. Когато приближихме достатъчно, за да съм сигурен, че всяко от момчетата ще успее да доплува до брега, казах: “Добре, момчета, скачайте сега. Но запомнете едно, нито дума пред родителите ви с кого сте били, иначе ще загазите.” След като последният от тях се гмурна във вълните, аз направих същото и доплувах до брега. Прибрах се едва по тъмно, напълно изтощен. Майка ми ме попита къде съм бил, на което аз отвърнах само: “И да ти кажа, няма да повярваш.” Доста време след това аз споделих с нея случилото се. Беше ли това чудо? Някой би казал, че теченията се сменят всеки ден и ние просто сме имали късмет. Все пак аз винаги съм чувствал, че в тази история имаше нещо повече от щастлива случайност. Аз вярвам, че било чрез естествени сили, било по свръхестествен начин, Бог се грижи и бди над Своите деца много по-често, отколкото забелязваме.

Толкова често съм си мислил за това, как хората имат нужда от промяна на течението в своя живот. Когато течението се промени, целият свят тръгва в правилната посока. Онези, които обмислят самоубийство, онези, които страдат, онези, които са на ръба на отчаянието, могат да обърнат посоката на течението в своя живот, ако само позволят на Бог на прилива и отлива да бъде Господар на живота им. Онази история със сала е само един от многото случаи, когато съм преживявал чудо на Божията любяща защита. През цялото ми служение при разни зловещи обстоятелства ми е било напомняно, че ние имаме един Всемогъщ Бог, който бди над Своите.

Аз и Хауърд Картър бяхме отседнали в дома на един датски банкер, докато служехме в неговия град в продължение на няколко дни. Нашият домакин сподели с нас, че в Индонезия има повече действащи вулкани от която и да било друга област в целия свят. Една вечер той ни попита: “Не ви ли се иска да погледнете в кратера на действащ вулкан?” Бях развълнуван от възможността да съзра едно толкова страховито природно зрелище. Банкерът си взе почивен ден и рано на другата сутрин, около четири часа, ние си взехме храна за излета и с кола напуснахме града, за да стигнем до подножието на пищна тропическа планина. Наехме коне и започнахме изкачването по стръмния склон. Към по-късните утринни часове бяхме достигнали ръба на кратера и погледнахме от другата страна. Вряща лава изскачаше от този течен ад в рова под нас. Силният мирис на серните пари беше непоносим. Аз се покатерих на колене до самия край на обраслия с трева ръб и дълго се взирах, зашеметен от величествената гледка.

Въздействието на този подвижен котел беше почти хипнотично. Аз не забелязах, че земята точно под ръба беше разядена от живия ад отдолу. Изведнъж осъзнах, че земята под мен поддаваше, като на забавен каданс. В следващия момент почувствах, че падам. Земята, на която бях стъпил, се бе откъснала напълно и пропадаше към врящата лава шейсет метра по-надолу. Банкерът, който стоеше на няколко стъпки зад мен, ме сграбчи за дрехата с невероятен рефлекс. Този дребен човек ме прехвърли над главата си с нечовешка сила и двамата се търколихме назад по склона, за да спрем към шест метра от крехкия ръб на вулкана. Аз погледнах назад, за да видя, че там, където бях коленичил само преди миг, сега зееше дупка с големината на роял. Щом станахме и изтупахме дрехите си, банкерът каза: “Предупредих те да бъдеш внимателен!” - “Сега разбрах какво имаш предвид” - отвърнах аз, като дълбоко му благодарих, че спаси живота ми. И двамата знаехме, че Един по-голям от който и да е човек бдеше над нас през онзи ден.