Цикъл от 12 лекции изнесени в Дорнах



страница1/7
Дата19.07.2018
Размер1.51 Mb.
  1   2   3   4   5   6   7






ЦИКЪЛ от 12 лекции

изнесени в Дорнах

от 21. 10. до 25. 12. 1919 г.

превод от немски: ДИМО ДАСКАЛОВ

НЕРЕДАКТИРАН ПРЕВОД

изготвил: ПЕТЪР ИВАНОВ РАЙЧЕВ – сканиран от копие



















С Ъ Д Ъ Р Ж А Н И Е


СТР.


7. СКАЗКА СЕДМА Дорнах, 6 де­кем­в­ри 1919 г…………….........3

Тъкането на еле­мен­тар­ния свят в съд­ба­та на човека.


8. СКАЗКА ОСМА Дорнах, 7 де­кем­в­ри 1919 г………...................17

Човекът и за­оби­ка­ля­щи­ят свят.


9. СКАЗКА ДЕВЕТА Дорнах, 12 де­кем­в­ри 1919 г……….............30

Дорнахската постройка. Тайната на тро­ица­та Луцифер, Христос, Ариман.


10. СКАЗКА ДЕСЕТА Дорнах, 13 де­кем­в­ри 1919 г……................45

Стилове на стро­ежи­те ка­то из­раз на раз­ви­ти­ето на човечеството. Гръцкият храм, го­ти­чес­ка­та ка­тедрала, хра­мът на Граала, Дорнахската постройка.


11. СКАЗКА ЕДИНАДЕСЕТА Дорнах, 14 де­кем­в­ри 1919 г…......58

Израждане и за­ги­ва­не на на­ша­та култура. Необходимост от ед­но оп­ло­дя­ва­не на при­ро­до­поз­на­ние то и на из­кус­т­во­то чрез на­ука­та на посвещението. . .


12. СКАЗКА ДВАНАДЕСЕТА Дорнах, 15 де­кем­в­ри 1919 г…......77

Тайните на светлината, на пространството, на Земята и тях­но­то от­ра­же­ние в три­те те­че­ния на ма­тери­алис­тич­на­та цивилизация.



С К А З К А С Е Д М А


Дорнах, 6 де­кем­в­ри 1919 г.

Вие чух­те в раз­лич­ни­те разглеждания, как за ед­но дейс­т­ви­тел­но поз­на­ние на чо­веш­ко­то съ­щес­т­во е не­об­ходимо, да бъ­де дейс­т­ви­тел­но прос­ле­де­но де­ле­ни­ето на то­ва чо­веш­ко съ­щес­т­во на три члена, на три части. Отно­си­тел­но са­мос­то­ятел­но са ор­га­ни­зи­ра­ни в чо­веш­ко­то съ­щес­т­во гла- вата, ес­тес­т­ве­но гру­бо казано, гръд­ните ор­га­ни и ор­га­ни­те на крайници- те. При ко­ето оба­че тряб­ва да си представим, че към ор­га­ни­те на край­ници­те при­над­ле­жи ед­на част от онова, ко­ето се на­ми­ра вът­ре в тулови- щето. Вие мо­же­те да ви­ди­те съ­що от сказ­ки­те и от мо­ето из­ло­же­ние в кни­га­та "Загадки на душата", как с чо­веш­ка­та гла­ва е свър­зан жи­вотът на мис­ли­те и представите, как с всич­ки това, ко­ето при чо­веш­ко­то съ­щес­т­во е рит­ми­чес­ка дейност, систе­ма­та на гърдите, е свър­за­но - как­то ка­зах го­во­рей­ки гру­бо - всич­ко онова, ко­ето е сфе­ра на чувствата, и как сфе­ра­та на волята, ко­ято оба­че при чо­ве­ка пред­с­тав­ля­ва всъщ­ност ис­тин­с­ко­то ду­хов­но ес­тес­т­во на човека, е свър­за­на със сис­те­ма­та на край- ниците, с ор­га­низ­ма на крайниците. Тези три сис­те­ми на чо­веш­кия ор­га­ни­зъм са от­но­си­тел­но самостоятелни. Относително са­мос­то­ятел­но дейс­т­ву­ват съ­що жи­во­тът на представите, на мислите, жи­во­тът на чув­с­т­ва­та и жи­во­тът на во­лята. Но Вие знаете, че от глед­на точ­ка на ду­ховно­то най-­доб­ре мо­же да се раз­бе­ре, в как­во се раз­ли­ча­ват те­зи три сис­те­ми ед­на от друга, ко­га­то кажем: в обикновения буден живот човекът е на- пълно буден всъщност само в системата на главата, той е напълно буден чрез всичко онова, което, психически говорейки, е свърза но с живота на представите и на мислите. Напротив всич­ко онова, ко­ето е свър­за­но с жи­во­та на чувствата, следователно със съ­щин­с­ка­та рит­ми­чес­ка система, те­лес­но говорейки, е всъщ­ност и през време на буд­ния жи­вот ед­ни съ­ни­щен жи­вот про­никващ то­зи бу­ден живот. Това, ко­ето ста­ва в сфе­ра­та на наши­те чувства, ние го зна­ем пос­ред­с­т­вом на­ши­те буд­ни представи, оба­че не го зна­ем ни­ко­га не­пос­ред­с­т­ве­но чрез са­ми­те чувст- ва. И още по­-тъ­мен ос­та­ва жи­во­тът на волята, кой­то по не­го­во­то ис­тин­с­ко съ­дър­жа­ние не е об­х­ва­нат дейс­т­ви­тел­но от нас, ос­вен как­то об­х­ва­ща­ме жи­во­та на съня. Така що­то мо­жем да из­ка­жем по-точно, от­кол­ко­то то­ва ста­ва обикновено, до­кол­ко на ос­но­ва­та на обик­но­ве­но­то чо­веш­ко съз­на­ние ле­жат под­съз­на­тел­ни­те състояния: подсъзнателни представи лежат на основата на чувствения живот, и, ако мога да употребя сравнителната степен, още по-подсъзнателни представи лежат на основата на волевия живот.

Но се­га е важ­но да си изясним, че във вся­ка ед­на от три­те чо­веш­ки сис­те­ми се съ­дър­жа мислене, чув­с­т­вува­не и воление. В сис­те­ма­та на гла- вата, в мис­ли­тел­на­та сис­те­ма съ­щес­т­ву­ва съ­що на­пъл­но чув­с­т­вен жи­вот
и во­лев живот, са­мо че те­зи пос­лед­ни­те са мно­го по­-с­ла­бо раз­ви­ти от­кол­ко­то жи­во­та на мислите. Също та­ка в сфе­ра­та на чув­с­т­ва­та съ­щес­т­ву­ват мисли, ко­ито оба­че ид­ват до на­ше­то съз­на­ние са­мо сънищно-по- добно, а имен­но по­-с­ла­бо от­кол­ко­то в сфе­ра­та на главата. Обаче това, ко­ето обик­но­ве­но не се взе­ма под вни­ма­ние в на­ше­то вре­ме на аб­с­т­рак­т­на научност, то е, че те­зи под­съз­на­тел­ни чле­но­ве на чо­веш­ко­то съ­ще- ство са обик­но­ве­ни до съ­ща­та степен, те са по­-­обек­тив­ни от­кол­ко­то ид­ват су­бек­тив­но до на­ше­то съз­на ние. Що зна­чи това? Това значи: онова, което имаме чрез нашия живот на представите, чрез нашия живот на главата, това са процеси, които стават относително вътре в нас. Обаче онова, ко­ето из­жи­вя­ва­ме чрез на­ша­та рит­ми­чес­ка система, чрез на­ша­та гръд­на система, ко­ето ста­ва в на­ша­та сфе­ра на чувствата, ни­как не е са­мо на­ша ин­ди­ви­ду­ал­на собственост, то е нещо, ко­ето ста­ва съ­щев­ре­мен­но в нас, оба­че пред­с­тав­ля­ва обек­тив­ни про­це­си на света. А то­ва значи: когато чувствувате нещо, това без съмнение едно изживя- ване вътре във вас, но същевременно то е нещо, което става в света, което има значение в света. И имен­но из­вън­ред­но ин­те­рес­но е да бъ­де проследено, как­ви проце­си на све­та ле­жат на ос­но­ва­та на на­шия чув­с­т­вен живот. Да предположим, че из­жи­вя­ва­те нещо, ко­ето за­ся­га из­вън­ред­но сил­но Вашите чувства, ед­но събитие, ко­ето Ви въз­буж­да ра­дос­т­но или тъжно. Вие знае те, че об­щи­ят жи­вот на чо­ве­ка про­ти­ча така, че мо­жем да раз­де­лим то­зи ця­лос­тен жи­вот на чо­ве­ка в приб­ли­зи­тел­но 7 периода. Първият пе­ри­од про­ти­ча приб­ли­зи­тел­но от раж­да­не­то до смя­на­та на зъ­би­те­ /до към 7-та година/, Вторият пе­ри­од оти­ва до по­ло­ва­та зрялост, Третият до 21 го­ди­ни ­/до на­ча­ло­то на 21-та година/, - всич­ко то­ва е приб­ли­зи­тел­но - и та­ка вър­ви жи­во­тът по-нататък. Това е ед­но де­ле­ние на хо­да на чо­веш­кия живот.

Когато об­гър­нем с пог­лед то­ва деление, ние сти­га­ме до въз­ло­ви точ­ки на чо­веш­ко­то развитие, ко­ито в на­чало­то на чо­веш­кия зе­мен жи­вот са из­ра­зе­ни съв­сем яс­но в смя­на­та на зъбите, по­ло­ва­та зрялост, ко­ито след то­ва се за­бул­ват по­ве­че или по-малко, оба­че за този, кой­то мо­же да ги наблюдава, са още мно­го яс­ни и по-късно. Защото това, ко­ето ста­ва с ду­шев­но­-те­лес­но­то ес­тес­т­во на чо­ве­ка око­ло 21-та година, за онзи, кой­то мо­же да го наблюдава, то е съ­що та­ка яс­но въз­п­ри­ема­емо, как­то нап­ри­мер по­ло­ва­та зря­лост е въз­п­ри­емаема за обик­но­ве­на­та физиология. Но обик­но­ве­ното би­ва по­-мал­ко наблюдавано. Но с то­ва ние има­ме ед­но по­ве­че об­що раз­ч­ле­не­ние на хо­да на чо­веш­кия живот. Когато оба­че нас­тъп­ва не­що такова, как­то аз казах, ня­кое важ­но събитие, нап­ри­мер смя­на­та на зъ­би­те и по­ло­ва­та зрялост, ко­ято дейс­т­ву­ва мно­го въз­буж­да­що в сфе­ра­та на чувствата, то­га­ва ста­ва не­що твър­де особено, ко­ето - по­не­же днес е наб­лю­да­ва­но са­мо гру­бо - обик­но­ве­но на се за­бе­ляз­ва в действи-


телността. Но то­ва съ­би­тие все пак става. Така да се ка­же впе­чат­ле­ние то е налице, чув­с­т­ве­но впечатление, тогава, не­за­ви­си­мо от това, ко­ето ста­ва във Вашето съзнание, във Вашия ду­ше­вен живот, ста­ва не­що в обек­тив­ния свят. И ние мо­жем да срав­ним това, ко­ето ста­ва в обек­тив­ния свят, ка­то с един вид треп­тя­ща възбуда: то се разширява, разпрост- ранява се в света. И за­бе­ле­жи­телно­то е това, че то не се раз­п­рос­ти­ра безкрайно, а ко­га­то се е раз­п­рос­т­ра­нило достатъчно, ко­га­то та­ка да се ка­же не­го­ва­та елас­тич­ност е стиг­на­ла до кра­ен предел, то се връ­ща от­но­во треп­тя­що на­зад и се явя­ва в следва­щия се­дем­го­ди­шен пе­ри­од така, че пред­с­тав­ля­ва един им­пулс ид­ващ от вън във Вашия ду­ше­вен живот. Не ис­кам да ка­жа - по­не­же то­ва за­ви­си от ин­ди­ви­ду­ал­на­та фор­ма на жи­вот - не ис­кам да кажа, че то се връ­ща след око­ло 7 го­ди­ни ка­то от­ра­же­ние на пър­во­на­чал­но из­жи­вя­но­то събитие, то­ва не би би­ло пра­вил но. Но то се па­да в след­ва­щия се­дем­го­ди­шен период, са­мо че хо­ра­та не му об­ръ­щат внимание.

Ние пос­то­ян­но ми­на­ва­ме с на­шия ду­ше­вен жи­вот през та­ки­ва неща, ко­ито про­ник­ват в на­шия чув­с­т­вен жи­вот и ко­ито са об­рат­но въз­дейс­т­вие на све­та вър­ху онова, което сме из­жи­ве­ли в сфе­ра­та на чув­с­т­ва­та в пре­ди­ду­щия се­дем­го­ди­шен период. Следователно ед­но та­ко­ва събитие, ко­ето ни въз­буж­да по ня­ка­къв на­чин чувствено, проз­ву­ча­ва от­но­во в на­шия ду­ше­вен жи­вот в след­ва­щия пе­ри­од на живота. Обикновено хо­ра­та не об­ръ­щат вни­ма­ние на та­ки­ва неща. Който по­ло­жи мал­ко усилие, мо­же да наб­лю­да­ва ве­че външно та­ки­ва неща.

Кой ли не е из­пит­вал още, че при ня­кой човек, ко­га­то доб­ре познава, мо­же би вне­зап­но нас­тъп­ва ед­но ло­шо настроение, без да се знае, от къ­де ид­ва то. От на­й-­ви­со­ко­то доб­ро настроение, чо­ве­кът пре­ми­на­ва внезап- но, без ви­ди­ма външ­на причина, в на­й-­ло­шо настроение. Ако дейс­т­ви­тел­но бъ­дат прос­ле­де­ни не­ща­та и мо­жем да има­ме ед­но око, мо­жем да има­ме ед­но ду­шев­но око за осо­бе­но­то по­ве­де­ние на един човек, ко­га­то имен но мо­жем да чувствуваме, как­во каз­ва меж­ду ду­ми­те един та­къв човек, или как­во каз­ва той в са­ми­те думи, то­га­ва мо­жем да стиг­нем до ед­но та­ко­ва минало, чув­с­т­ве­но въз­буж­да­що го съ­би­тие - как­то аз го охарактеризирах. И през ця­ло­то про­меж­ду­тъч­но вре­ме в све­та е ста­на­ло нещо, ко­ето не би станало, ако чо­ве­кът не би имал по­со­че­но­то чув­с­т­ве­но възбуждане. Обаче ця­ло­то е един процес, кой­то ос­вен това, че чо­ве­кът го изживява, ста­ва съ­що още обек­тив­но вън от човека. Вие виждате, кол­ко мно­го слу­чаи са на­лице, ко­ито съ­щес­т­ву­ват в све­та и ко­ито показ- ват, че те­зи не­ща са про­из­ве­де­ни от това, ко­ето са­ми­ят чо­век из­жи­вя­ва в сво­ите чувства, и ко­ито са прос­то обек­тив­ни про­це­си на света.

В те­зи обек­тив­ни про­це­си на све­та се при­мес­ва онова, ко­ето ста­ва меж­ду еле­мен­тал­ни­те същества, съ­що и меж­ду та­ки­ва еле­мен­тал­ни съще-


ства, как­ви­то аз оха­рак­те­ри­зи­рах в из­не­се­ни­те тук сказки, вън от човека. Аз ги свър­зах в ед­но дру­го от­ноше­ние с дихателния, с рит­ми­чес­кия про- цес, с рит­ми­чес­ка­та система. Тук Вие ги виж­да­те да дейс­т­ву­ват съв­мес­т­но с рит­ми­чес­ка­та сис­те­ма по око­лен път чрез чув­с­т­ве­ни­те възбуди. Тези не­ща ни заставят, ко­га­то пра­вил­но ги разберем, да кажем: човекът постоянно създава около себе си като една истинска голяма аура. Оба- че в това, което той изпуска като вълни, в него се примесват елемен- тални същества, които според това, какъв е човекът, могат да влияят върху това, което се връща отново при него. Представете си само, че по­ло­же­ни­ето е такова: имате една възбуда; вие излъчвате навън тази бъзбуда. Когато от­но­во се връ­ща при Вас, тя не е не повлияна, а в про­меж­ду­тъч­но­то вре­ме еле­мен­тал­ни съ­щес­т­ва са се за­ни­ма­ва­ли с та­зи възбуда. И ко­га­то след то­ва та­зи въз­бу­да дейс­т­ву­ва об­рат­но вър­ху чове- ка, за­ед­но с нея Вие по­лу­ча­ва­те съ­що дейс­т­ви­ето на еле­мен­тал­ни­те съ- щества. Чрез това, ко­ето чо­ве­кът раз­п­рос­ти­ра око­ло се­бе си ка­то ед­на ду­хов­на ат­мос­фера, той вли­за във вза­имо­дейс­т­вие с еле­мен­тал­ни съще- ства. Всичко онова, ко­ето ста­ва съд­бов­но за чо­ве­ка в те­че­ние на не­го­вия живот, е свър­за­но с те­зи неща. Ние има­ме съ­що в те­че­ние на на­шия жи­вот един вид изпъл­не­ние на съдбата. Нали, ко­га­то днес из­жи­вя­ва­ме не- що, то­ва има зна­че­ние и за по-късно. Този е оба­че пътят, чрез кой­то на­ша­та съд­ба фак­ти­чес­ки се изгражда. И в из­г­раж­да­не­то на на­ша­та съд­ба дейс­т­ву­ват за­ед­но та­ки­ва еле­мен­тал­ни същества, ко­ито се чув­с­т­ву­ват прив­ле­че­ни към нас чрез на­ша­та соб­с­т­ве­на при рода. Там се чув­с­т­ву­ват те привлечени, там дейс­т­ву­ват те съв­мес­т­но вър­ху нас.

Вие пог­леж­да­те тук в ед­но вза­имо­дейс­т­вие меж­ду чо­ве­ка и за­оби­ка­ля­щия го свят и виж­да­те та­ка да се ка­же дейс­т­ви­ето на ду­хов­ни си­ли в за­оби­ка­ля­щия свят. Когато прос­ле­дим то­ва действие, то­га­ва се изяс­ня ват мно­го неща, ко­ито ста­ват съд­бо­нос­ни за човека. Вникването с пог­лед в те­зи от­но­ше­ния е твър­де чуж­до за на­ше­то прос­ве­те­но вре­ме - ду­ма­та "просветено" тряб­ва да я пос­та­вя­ме ви­на­ги в ка­вич­ки - и в на­ше то вре­ме достигат, бих мо­гъл да кажа, са­мо пре­да­ни­ята на ми­на­ли­те времена, през ко­ито чо­ве­кът е бил по­вече във връз­ка с дейс­т­ви­тел­нос­т­та чрез по­-еле­мен­тар­ни със­то­яния на съз­на­ни­ето от­кол­ко­то е слу­ча­ят днес. Вие ще на­ме­ри­те те­зи пре­да­ния мно­го ху­ба­во из­ра­зе­ни в оне­зи по­ети­чес­ки съ­чи­не­ния на ми­на­ли­те вре­мена, в ко­ито не­що съд­бо­нос­но за чо­ве­ка е свър­за­но с на­ме­са­та на еле­мен­тал­ни същества. И дейс­т­ви­тел­но ед­но от на­й-к­ра­си­ви­те стихотворения, ко­ито са ни би­ли запазени, в ко­ито се го­во­ри за та­ки­ва съд­бо­нос­на на­ме­са на еле­мен­тал­ни съ­щес­т­ва в за­оби­ка­ля­щия ни свят, е онова, ко­ето се­га чес­то пъ­ти гле­да­те в ев­рит­мично пред- ставяне. Вие виждате, как в то­ва сти­хот­во­ре­ние се на­мес­ват съд­бо­нос­но

в жи­во­та на чо­ве­ка еле­ментал­ни­те съ­щес­т­ва от цар­с­т­во­то на самовилите. Вече знаете, че то­ва сти­хот­во­ре­ние се нарича:
ДЪЩЕРЯТА НА ЦАРЯ НА САМОВИЛИТЕ

Късно Олуф яз­ди над­лъж и на шир,

Гости да си ка­ни на сват­бе­ний пир.
Ей тан­цу­ват ви­ли на тре­ва зе­ле­на

Щерката на ца­ря им ръ­ка му протяга.


"Добре дошъл, Олуф, не бър­зай така,

Хвани се до ме­не се­га на игра. "


"Не мо­га се хва­на с те­бе на игра,

Утре имам сватба, ра­но в ранина. "


"Чуй, Олуфе, чуй ме, до мен се хвани,

Чудни злат­ни шпо­ри те­бе ще даря,


Риза копринена, тън­ка из­бе­ле­на

Избели я май­ка в лун­на светлина. "


"Не мо­га се хва­на с те­бе на игра,

Утре имам сватба, ра­но в ранина. "


"Чуй, Олуфе, чуй ме, до мен се хвани,

Злато куп на те­бе тат­ко ще дари. "


"Златото на дра­го сър­це аз ще взе­ма

Но се­га не мо­га с те­бе поигра. "


"Щом не щеш, Олуфе, на­ши­те игри,
Болест, смърт ще те­бе ско­ро порази! "
Право тя в сър­це­то то­газ го удари,

Страшна бол­ка не­го то­га­ва сло­ми

Нивга та­ка­ва бол­ка не бе чувствувал.
Прибледнял го вдигна, на кон нас­та­ни го:
"Ха се­га иди си при тво­ята любима! "
Стигнал пред вра­та­та на до­ма си мил,

Посрещна го май­ка с раз­т­ре­пе­рен глас:


"Чуй ме, си­не мили, ско­ро ми кажи,

за­що си тъй бледен, це­лий пожълтял? "


"Как да не съм бле­ден и тъй пожълтял,

В цар­с­т­во са­мо­вил­с­ко щом съм налетял? "


"Чуй ме, си­не мили, скъ­пи мой любим,

Що да ка­жа ут­ре на твой­та избрана? "


"Ти ка­жи й, майко, че го­ра отидох,
Мойте кон и ку­че да из­пи­там там. "
В ран­но утро, щом се зо­ра зазори,

Пристигна невеста, сват­бе­на­та свита.


Вино, мед дариха, спо­ред обичай.

"Но къ­де е Олуф, го­де­ни­кът мой? "


"Олуф е в го­ра­та оти­шъл сега,

Свойте кон и ку­че да из­пи­та там.


Повдигна не­вес­та пур­пур­ния шал,

Ето там ле­же­ше Олуф мър­тъв цял.


Тук има­те дейс­т­ви­ето на све­та на еле­мен­тал­ни­те съ­щес­т­ва в съд­ба­та на човека, до­кол­ко­то та­зи съд­ба се из­ра­зя­ва след то­ва в съд­бов­но­то явле- ние: болестта и смъртта.
Право тя в сър­це­то то­газ го удари.
Моля Ви да обър­не­те вни­ма­ние на та­ки­ва неща. Тези не­ща не се на­ми­рат та­ка в ста­ри­те сти­хот­во­ре­ния - Хердер е взел то­ва от на­род­на­та по­езия - те не се на­ми­рат там така, как­то в по­-но­ви­те стихотворения. По от­но­ше­ние на на­ши­те кул­турни сти­хот­во­ре­ния мо­жем да кажем, че приб­ли­зи­тел­но 99 про­цен­та от тях са излишни. Стихотворенията, ко­ито
дейс­т­ви­тел­но про­из­хож­дат от древ­но­то знание, са ви­на­ги такива, че те от­го­ва­рят на не­що фактическо, на не­що действително. В та­ко­ва ед­но стихотворение, ка­то това, ко­ето Ви прочетох, ни­ко­га не би се на­ми­ра­ло не­що по­доб­но като: тя го удари в главата, или в устата или в носа, а:
Право тя в сър­це­то то­газ го удари,

Страшни бол­ки не­го то­га­ва сломи.


Това тряб­ва да бъ­де свър­за­но с един рит­ми­чен орган, за­то­ва уда­рът е на­не­сен в сърцето.

Това, вър­ху ко­ето ис­кам да обър­на Вашето внимание, е имен­но от­го­ва­ря­що­то на фак­ти­те по­ети­чес­ко преда­ва­не на това, ко­ето ста­ва око­ло чо­ве­ка в един та­къв съд­бо­но­сен час, и ко­ето ви­на­ги ста­ва око­ло човека, из­пък­ва оба­че осо­бе­но сил­но в оне­зи връзки, ко­ито мо­гат да бъ­дат до­ло­ве­ни при пе­ри­одич­но­то зав­ръ­ща­не на въз­буж­да­щи­те сфе­ра­та на чув­с­т­ва­та събития. Защото те се връ­щат ви­на­ги така, че се на­мес­ват в на­ша­та съдба, но не на­пъл­но неизменени, а след ка­то са ми­на­ли през онова, ко­ето та­ки­ва еле­мен­тал­ни съ­щес­т­ва са из­вър­ши­ли с тях. Също така, как­то жи­ве­ем във външ­ния фи­зи­чес­ки въздух, как­то жи­ве­ем под ре­зул­та­ти­те на минералното, рас­ти­тел­но­то и жи­во­тин­с­ко­то царства, та­ка жи­ве­ем и с на­ши­те пър­во под­съз­на­тел­ни час ти на човека, с на­ша­та рит­мич­на сис­те­ма в ду­хов­на­та сфе­ра на еле­мен­тал­ни­те същества. И там се гра­ди толко­ва мно­го от на­ша­та съдба, кол­ко­то мо­же да се из­г­ра­ди имен­но в те­че­ни­ето на жи­во­та меж­ду раж­да­не­то и смъртта.

Само бла­го­да­ре­ние на това, че с гла­ва­та сме на­пъл­но будни, ние се из­ди­га­ме вън от та­зи вза­им­на иг­ра с елемен­тал­ни­те същества. Ние не сме вклю­че­ни в цар­с­т­во­то на еле­мен­тал­ни­те съ­щес­т­ва са­мо чрез това, са­мо чрез на­шия бу­ден жи­вот на главата. С то­зи жи­вот на гла­ва­та ние се из­ди­га­ме над по­вър­х­нос­т­та на еле­ментал­но­то море, в ко­ето неп­рес­тан­но плу­ва­ме ка­то човеци.

Тук Вие виж­да­те връ­ща­не­то на събитията, съд­бов­но­то връ­ща­не от­но­во на съ­би­тия та още в обик­но­ве­ния жи­вот чрез онова, ко­ето ста­ва за на­ша­та рит­мич­на сис­те­ма и за на­ша­та сис­те­ма на крайниците. Това има вза­имо­дейс­т­вия съ­що със за­оби­ка­лящия свят, оба­че по-сложни, много, мно­го по-сложни, и те съ­що се връщат ка­то треп­те­ния обратно, са­мо че тях­на­та ам­п­ли­ту­да на треп­те­ни­ето е по-широка. Те се връ­щат об­рат­но ед­вам в след­ва­щия зе­мен жи­вот или в един от след­ва­щи­те зем­ни живота. /Става въп­рос за това, ко­ето се случ­ва с на­ша­та сис­те­ма на край­ни­ци­те и об­мя­на­та на веществата. Бележка на преводача/. Така що­то можем да кажем: онова, което наричаме наша съдба, наша карма, не е нужно да бъде нещо толкова много загадъчно, когато виждаме, както е само


увеличение на онова, което можем да проучим в самия човешки живот в действителността на такива събития. Те не се връ­щат при нас неиз- менени, те­зи събития, те се връ­щат мно­го сил­но из­менени.

Аз об­ръ­щам вни­ма­ни­ето Ви вър­ху ед­но нещо. В пе­да­го­ги­чес­ки сказ­ки къ­де­то и да съм ги държал, аз ви­на ги съм об­ръ­щал вни­ма­ни­ето вър­ху това, че през времето, ко­га­то де­ца­та са още в ос­нов­но­то училище, око­ло 9та го­диш­на въз­раст нас­тъп­ва ед­на въз­ло­ва точ­ка на живота. При обу­че­ни­ето в ос­нов­но­то учи­ли­ще тряб­ва да се об­ръ­ща много, мно­го го­ля­мо вни­ма­ние на та­зи въз­ло­ва точ­ка на чо­веш­кия живот. До то­зи мо­мент нап­ри­мер при­ро­доз­на­ни­ето не тряб­ва да се пре­да­ва на де­ца­та ос­вен чрез това, че опи­са­ни­ето на при­родни­те про­це­си се свър­з­ват по един басно- словен, ле­ген­да­рен и про­чие на­чин с чо­веш­кия мо­ра­лен живот. Едвам то­га­ва тряб­ва да се за­поч­не със същинското, просто, еле­мен­тар­но опи­са­ние на природата, за­що­то едвам то­га­ва де­те­то е ве­че уз­ря­ло за това. То- ва, ко­ето мо­же да се на­ре­че уче­бен план, се по­лу­ча­ва имен­но на­пъл­но от ед­но дейс­т­ви­тел­но наб­лю­де­ние на чо­веш­ко­то съ­щес­т­во оти­вай­ки до подробности. Аз ве­че обър­нах вни­ма­ни­ето вър­ху то­ва в статията, ко­ято има­те вър­ху "Педагогиската основа на валдорфското училище". И там съ­що аз обър­нах вни­ма­ни­ето вър­ху то­зи момент, кой­то нас­тъп­ва око­ло 9та възраст. Този момент, мо­жем да го оха­рак­те­ри­зи­ра­ме ка­то кажем: азовото съзнание получава една нова форма. Човекът ста­ва спо­со­бен да раз­г­леж­да външ­на­та при­ро­да по­ве­че обективно. По-рано той свързва всичко, ко­ето виж­да във външ­на­та природа, със сво­ето соб­с­т­ве­но съще- ство. Но азо­во­то съз­на­ние /съз­на­ни­ето за соб­с­т­ве­ния Аз/ се раз­ви­ва още в пър­вия се­дем­го­ди­шен въз­рас­тов период, при въз­раст около две, две и по­ло­ви­на и т.н. години. Обаче във вто­рия се­дем­го­ди­шен въз­рас­тов пе­ри­од то­ва съз­на­ние се въз­в­ръ­ща приб­ли­зи­тел­но към де­вет­го­диш­на­та въз- раст. Тогава ста­ва та­ка да се ка­же на­й-­оче­бий­но­то възвръ­ща­не на азо­во­то съз­на­ние око­ло 9-та година. Азовото съз­на­ние се връ­ща то­га­ва в ед­на по­-ду­хов­на форма, до­ка­то към втората, тре­та­та го­диш­на въз­раст то бе­ше по­ве­че в ед­на ду­шев­на форма. Това е са­мо ед­но от събитията, ко­ито се връ­щат по един на­пъл­но оче­би­ен начин. Обаче то­ва мо­же да се кон­с­та­ти­ра съ­що за по­-нез­на­чи­тел­ни съ­би­тия на чо­веш­кия живот.

Тези ин­тим­нос­ти на чо­веш­кия жи­вот ще ста­нат наложителни, на­пъл­но на­ло­жи­тел­ни и не­об­хо­ди­ми за бъ­деще­то на чо­веш­ко­то развитие. Разби- рането на та­ки­ва не­ща тряб­ва да ста­не пос­те­пен­но ед­но все­об­що със­тоя ние. То тряб­ва да про­ник­не във все­об­що­то образование. Това все­об­що об­ра­зо­ва­ние на чо­ве­ка се про­ме­ня от епо­ха на епоха. Днес, нали, ние се чув­с­т­ву­ва­ме ве­че нещастни, ко­га­то на­ши­те де­ца са стиг­на­ли до де­сет­го­дишна въз­раст и не мо­гат още да смя­тат оп­ре­де­ле­ни неща. Римляните не са би­ли още та­ка нещастни; но те са били нещастни, когато един
такъв юноша не е познавал още таблицата на законите, докато ние отново проявяваме малко грижа, ако нашите деца не познават опреде- ленията на законите. Нашето ду­шев­но със­то­яние би се на­ми­ра­ло съ­що в ло­шо положение, ако то­ва би се слу­чи­ло днес и за нас. Обаче онова, за ко­ето хо­ра­та вярват, че то тряб­ва да бъ­де все­об­що съзнание, то се про- ме­ня и ние се на­ми­ра­ме днес на из­ход­на­та точ­ка на ед­но време, ко­га­то от раз­ви­ти­ето на Земята и на чо­ве­чество­то та­ки­ва ин­тим­нос­ти на ду­шев­ния жи­вот тряб­ва да станат, да се пре­вър­нат в ед­но об­що съзнание. Чо- ве­кът тряб­ва да стиг­не до там, да се на­учи да поз­на­ва се­бе си по­-точ­но от­кол­ко­то се е счи­та­ло до сега. Ина че те­зи не­ща би­ха въз­дейс­т­ву­ва­ли об­рат­но по на­й-­неб­ла­гоп­ри­ятен на­чин вър­ху със­то­яни­ето и ус­т­ройс­т­во то на це­лия чо­веш­ки живот.

Фактът, че не знаем, от къ­де про­из­хож­да нещо, ко­ето ни възбужда, не означава, че то не ста­ва в на­шия ду­шевен живот. Нещата се връщат, те уп­раж­ня­ват вли­яние вър­ху на­шия ду­ше­вен живот. Ние не мо­жем да си ги обясним, съв­сем не ги при­ема­ме в на­ше­то съзнание. Последствието от то­ва е, че из­па­да­ме в на­й-­раз­лич­ни състояния. И днес хо­ра­та стра­дат мно­го под та­ки­ва състояния, ко­ито те прос­то приемат, за ко­ито оба­че не знаят, че са свър­за­ни с ми­на­ли изживявания. Това, ко­ето е не­що чувстве- но, се връ­ща по ня­ка­къв на­чин об­рат но при нас. Бих мо­гъл да кажа, че мо­же­те прос­то да за­пом­ни­те това, ка­то се въз­пол­з­ва­те от ка­за­но­то от ме- не ка­то един вид пред­с­та­ви­тел на те­зи неща. Когато на­уча­ва­ме ед­но де­те да се моли, т.е. да раз­ви­ва чув­с­т­вено мо­лит­ве­но настроение, то­ва се връ­ща об­рат­но при не­го ня­ко­га под фор­ма­та на трептения. То се връ­ща ка­то треп­те­ния по-късно, след мно­го дъл­го време, треп­ти об­рат­но съ­що про- междутъчно, но треп­ти от­но­во по­-на­та­тък и от­но­во се връ­ща към своя източник. След мно­го дъл­го вре­ме мо­ле­не­то се връ­ща об­рат­но чрез това, че мо­жем да раз­ви­ем ду­шев­но­то нас­т­ро­ение на благославянето. Ето за­що аз каз­вам та­ка често: никой възрастен човек не ще може да благо- славя действено чрез душевни сили, ако през време на своето детство той не се е научил да се моли. Моленето се прев­ръ­ща в благославяне. Всичко то­ва са неща, ко­ито се връ­щат в жи­во­та на човека.

Хората тряб­ва пос­те­пен­но да раз­бе­рат те­зи неща. Че днес те не са раз- брани, то­ва е при­чи­на съ­що хо­ра­та да не мо­гат да проз­рат ве­ли­ко­то зна­че­ние на Тайната на Голгота. Какво зна­че­ние има в край­на смет­ка за хо­ра та, ко­ито днес са до­би­ли на пъл­но съв­ре­мен­но­то образование, ко­га­то им се казва: след като Христос мина през Тайната на Голгота, той се свърза с живота на земното човечество? Хората не ис­кат да си със­та­вят ни­как­ва пред­с­та­ва за това, как те са­ми­те сто­ят във вза­имо­от­но­ше­ние с това, в ко­ето се на­ми­ра Христос. За на­ша­та мо­зъч­на пред­с­та­ва не е за­бе­ле­жи­ма осо­бе­но мно­го вли­яни­ето на Христовия Импулс. Обаче щом
вник­нем с по гле­да в об­лас­т­та на подсъзнанието, в сфе­ра­та на чув­с­т­ва­та и в сфе­ра­та на волята, то­га­ва ние жи­ве­ем пър­во в сфе­ра­та на еле­мен­тал­ни­те същества, но та­зи сфе­ра на еле­мен­тал­ни­те съ­щес­т­ва е съ­щев­ре­мен­но про­ник­на­та за нас от Христовия Импулс. Говорейки физиологически, ние се по­то­пя­ва­ме в на­ша­та рит­ми­чес­ка сис­те­ма чрез на­ша­та сфе­ра на чувствата, про­ник­ва­ме в она­зи област, с ко­ято Христос се е съ­еди­нил за зем­но­то съществуване. Там ние на­ми­ра­ме следователно та­ка да се ка­же мястото, на ко­ето Христос мо­же да бъ­де на­ме­рен действително, не чрез пре­да­ни­ето или чрез ед­на су­бек­тив­на мистика, а действително, обектив- но. Обаче ние жи­ве­ем съ­щев­ре­мен­но в ед­на епоха, от ко­ято на сам съби- тията, ко­ито ид­ват от то­ва място, имат, как­то ве­че обяс­них нас­ко­ро това, ед­но го­ля­мо обек­тив­но зна­че­ние за чо­веш­кия живот, за­що­то те до­би­ват ед­но не­съз­на­тел­но вли­яние за чо­веш­ки­те ре­шения, за то­ва, ко­ето хо­ра­та вършат, ко­га­то се опъл­ч­ват сре­щу това. Когато хо­ра­та раз­бе­рат това, те мо­гат да из­жи­ве­ят ед­но съз­на­тел­но влияние, т.е., мо­жем да раз­чи­та­ме на тях, мо­жем да при­зо­вем та­ка да се ка­же ду­хов­ни­те светове, ко­ито ни принадлежат, да дейс­т­ву­ват за­ед­но с нас.

Може да се поз­нае съ­що и външно, как в то­ва от­но­ше­ние ние се на­ми­ра­ме на ед­на пов­рат­на точ­ка на раз­вити­ето на човечеството. дос­та­тъч­но е са­мо да обър­нем вни­ма­ни­ето вър­ху факта, за кой­то съм Ви го­во­рил ве­че ня­ко­га чес­то пъ­ти от ед­на или дру­га глед­на точка. Когато взе­мем ис­то­ри­чес­ки разглеждания, обик­нове­но пред­с­та­ве­на днес история, ние ще си кажем: тези исторически разглеждания не са проникнали всъщност още до Тайната на Голгота. Вземете са­мо това, ко­ето обик­но­ве­но Ви е би­ло предста­ве­но ка­то ис­то­рия на света. Без съм­не­ние там Ви са опи­са­ни вре­ме­на­та на древ­но­то асирийско, ва­ви­лонско царство, на древ­но­то пер­сийс­ко царство, на древ­на Гърция, на рим­с­ко­то царство. Може би там се спо­менава, че е ста­на­ло съ­що съ­би­ти­ето на Голгота, но са­мо се спо­ме­на­ва и се про­дъл­жа­ва по­-на­та­тък сле­де­не­то на ис­то­ри­ята вър­ху пре­се­ле­ни­ята на на­ро­ди­те и т.н., за ед­ните до Людвик ХІV, или до френ­с­ка­та ре­во­люция или до Поанкаре, за дру­ги­те до за­ле­за на Хохенцолер- ните и т.н. Обаче в "Условната басня", ко­ято се на­ри­ча история, не ще на­ме­ри­те ни­що за про­дъл­жа­ва­що­то ца­ру­ва­не на Христовия Импулс, аб­со­лют­но нищо. За ис­то­ри­чес­ко­то раз­г­леж­да­не е всъщ­ност така, ка­то че за не­го Христовия Импулс би бил заличен. Забе­ле­жи­тел­но е например, как един та­къв ис­то­рик ка­то Ганке, кой­то е бил вяр­ващ християнин, и су­бек­тивно е дър­жал мно­го за Христовото Събитие, ка­то ис­то­рик не мо­же да вне­се Христовото Събитие в ис­то­рията. Той не мо­же да нап­ра­ви ни­що с това. За не­го Христовото Събитие не иг­рае ни­как­ва ро­ля в ис­то­ри­чес­ко то изложение. Така що­то мо­жем да кажем: за онова духовно познание на човека, което проявява до сега в неговата история, хри-


стиянството не съществува всъщност още. И са­мо наша­та ан­т­ро­по­со- ф­с­ка ори­ен­ти­ра­на Духовна Наука дър­жи смет­ка по един по­ло­жи­те­лен начин, ко­га­то опис­ва историята, за не­об­хо­ди­мос­т­та на Четвъртата След- атлантска епоха, през ко­ято в кон­к­рет­но­то ис­то­ри­чес­ко раз­ви­тие тряб­ва­ше да про­ник­не Събитието на Голгота. И, как­то зна­ете, ние из­ла­га­ме ис­то­ри­ята така, че това Събитие на Голгота стои вът­ре в на­ше­то из­ло­же­ние на историята. Даже ние оти­ва­ме по-нататък: ние описваме не само историческото развитие на човека, като приемаме събитието на Гол- гота, а описваме също развитието на света, космическото развитие така, че имаме Тайната на Голгота в космическото развитие.

Когато ос­та­ви­те да дейс­т­ву­ва вър­ху Вас мо­ята кни­га "Тайната наука", ще видите, че там не се го­во­ри са­мо за слън­че­ви затъмнения, ко­ито са станали, или за лун­ни затъмнения, а там се го­во­ри за ед­но кос­ми­ческо събитие, го­во­ри се за Христовото Събитие ка­то за ед­но кос­ми­чес­ко съ- битие. И странно: когато за историята може да се каже първо, че ис- ториците, така наречените историци не намират никаква възмож- ност да вместят Христовото Събитие в хода на историческото раз- витие, то официалните представители на вероизповеданията подивя- ват, когато чуят да се казва: тук съществува нещо като антропосо- фски ориентирана Духовна наука, която говори за Христовото Съби- тие като за едно космическо събитие. Тогава хората, ко­ито са офи­ци­ал­ни пред­с­та­ви­те­ли на вероизповеданията, за­поч­ват ужас­но да ругаят. От то­ва Вие виждате, кол­ко мал­ко са склон­ни те­зи ве­ро­из­по­ве­да­ния да из­пъл­нят дейс­т­ви­тел­но ве­ли­ки­те изис­к­ва­ния на на­ше­то време, да до­ве­дат Христовото Събитие във връз­ка със съ­би­ти­ята на света. Трябва да ка- жем: хора, които днес често говорят за Христос, даже богословите, те съвсем не говорят за този Христос по друг начин, освен така както древните юдеи или още днешните юдеи говорят за техния Яхве или Йе- хова. И аз нас­ко­ро Ви казах: можете да вземете книгата на Карнак "Същност на християнството" и навсякъде, където там е употребено името Христос, да заличите това име и на негово място да поставите общото име Бог. Смисълът на та­зи кни­га не ще се из­ме­ни с нищо, за­що­то ав­то­рът ня­ма ни­как­во пред­чув­с­т­вие за спе­ци­фич­но­то ес­тес­т­во на Християнството. Да, кни­гата "Същност на християнстовото", на­пи­са­на от Карнак, е стра­ни­ца по стра­ни­ца ед­на опи­са­ние на про­ти­во­по­лож­но­то на същ­нос­т­та на Християнството, за­що­то тя съв­сем не тре­ти­ра за Хри- стиянството, а трети­ра за ед­но об­що уче­ние на Яхве. Много е важ­но да се обър­не вни­ма­ние вър­ху те­зи неща, за­що­то те­зи не­ща са на­пъл­но свър­за­ни с на­й-­не­об­хо­дими­те изис­к­ва­ния на на­ше­то настояще. И онова, ко­ето тряб­ва да се влее в чо­веш­ко­то кул­тур­но развитие, то­ва е съз­на­ни­ето на хо­ра­та за съ­щес­т­ву­ва­не­то не са­мо на един общ, аб­с­т­рак­тен ду­хо­вен


свят, а на кон­к­ре­тен ду­хо­вен свят, в кой­то ние жи­ве­ем с това, ко­ето чув­с­т­ву­ва­ме и за ко­ето про­явя­ва­ме во­ля и вър­шим и от кой­то из­ли­за­ме на­вън са­мо с онова, ко­ето мислим, от кой­то из­пъква­ме на­вън са­мо с на­ша­та глава. Положението е ве­че такова, че фак­ти­чес­ки един нов вид све­тог­лед е оп­равдан с това, че се стре­мим към ед­но дейс­т­ви­тел­но про­ник­ва­не на онова, ко­ето чувствуваме, искаме, и вършим, с Христовия Импулс.

Фактът, че на­ша­та астрономия, на­ше­то уче­ние за раз­ви­ти­ето­ /­ево­лю­ци­он­на­та теория/ са се раз­ви­ли на­пъл­но в аб­с­т­рак­т­ни фор­му­ли в по­-но­во време, то е въз­мож­но са­мо бла­го­да­ре­ние на това, че Христовият Импулс не е об­х­ва­нал от­на­ча­ло вът­реш­но хората, а е ос­та­нал ед­на тра­ди­ция и е об­х­ва­нал хо­ра­та до на­й-­ви­со­ка степен су­бективно, но не ги е об­х­ва­нал вът­реш­но така, че вът­реш­ни­те из­жи­вя­ва­ния да бъ­дат таки­ва, ко­ито съ­щев­ре­мен­но са обек­тив­ни из­жи­вя­ва­ния на света, т.е. такива, в ко­ито сто­им във вза­имо­дейс­т­вие с това, кое то ста­ва ду­хов­но око­ло нас.

Днес ние виж­да­ме тук или там да за­зо­ря­ва ед­но сил­но съз­на­ние за това, че за раз­ви­ти­ето на чо­ве­чес­т­во­то са не­об­хо­ди­ми но­ви импулси. Обаче хо­ра­та мо­гат мно­го труд­но да се на­со­чат към един кон­к­ре­тен ду­хо­вен живот. Когато го­во­рят за духа, те пос­то­ян­но имат по­ве­че или по­-мал­ко копнежа, да жи­ве­ят в аб­с­т­рактността.

Даже съз­на­ни­ето за на­ше­то ста­но­ви­ще от­нос­но на­ши­те мис­ли тряб­ва да се из­ме­ни по оп­ре­де­лен начин. Аз ве­че обър­нах вни­ма­ни­ето от ед­на или дру­га глед­на точ­ка вър­ху това, ко­ето раз­би­рам с казаното, за­що­то че сто пъ­ти в пуб­лич­ни­те сказ­ки съм об­ръ­щал вни­ма­ни­ето вър­ху това, че из­на­ся­не­то на сказ­ки вър­ху ан­т­ропо­соф­с­ки ори­ен­ти­ра­на­та Духовна Наука в на­ше­то нас­то­яще не прес­лед­ва ня­как­ва прог­рам­на цел, че то не се ръ­ко­во­ди от ня­как­во пред­по­чи­та­ние да се въ­оду­ше­ви в та­зи на­со­ка за ня­ка­къв идеал, а се ръ­ко­во­ди от раз­би­ра­не­то на това, от ко­ето днес чо­ве­чес­т­во­то се нуж­дае край­но много. И с то­ва от­но­во тряб­ва да свържем не­ща­та с оп­ре­де­ле­ни ду­шев­ни ус­т­ройс­т­ва на ми­на­ли времена, ко­ито са съ­щес­т­ву­ва­ли съ­що в епохи, в ко­ито хо­ра­та са би­ли по­ве­че свър­за­ни с тех­ния дейс­т­ви­те­лен за­оби­ка­лящ ду­хо­вен свят. В ми­на­ли вре­ме­на по­ло­же­ни­ето е би­ло различно. Аз чес­то пъ­ти съм из­на­сял това: днес всъщност за нас хората не може да процъфти нищо от вън. Ние тряб­ва да чер­пим им­пул­си­те на нап­ре­дъ­ка за раз­ви­ти­ето на чо­вечес­т­во­то от вътре, от на­ша­та връз­ка с ду­хов­ния свят, и тряб­ва всъщ­ност да има­ме доб­ро око за това, как онова, ко­ето изживяваме, без да пра­вим са­ми­те ние не­що за това, се прев­ръ­ща все по­ве­че и по­ве­че в из­жи­вя­вания на упадъка. Ние се на­ми­ра­ме та­ка да се ка­же ве­че в сли­за­не­то на зем­но­то раз­ви­тие чрез на­ша­та връз­ка с ду­хов­ния свят. Чрез то­ва оба­че онова, ко­ето прес­лед­ва­ме ка­то познание, ще тряб­ва да го чув­с­т­ву­ва­ме ка­то ед­на сила, ко­ято ни да­ва въз­мож­ност да пре­ми­нем ка­то ця­лос­т­но чо­ве­чес­т­во в след­ва­щия ста­дии


на раз­витието, ко­га­то Земята под нас ще умре, как­то в ма­лък раз­мер пре­ми­на­ва­ме в дру­ги ста­дии на развитието, кога­то ми­на­ва­ме през вра­та­та на смъртта. Ние ми­на­ва­ме ка­то от­дел­ни хо­ра през вра­та­та на смъртта, т.е., в ду­хов­ния свят, тя­ло­то уми­ра под нас. Така ще бъ­де ня­ко­га за ця­ло­то човечество. Това чо­ве­чес­т­во ка­то ця­лост ще пре­ми­не раз­ви­вай­ки се в Юпитеровото съ­щес­т­ву­ва­ние - аз го на­ри­чам Юпитерово съществува- ние. Земята ще се пре­вър­не в труп. Днес ние ве­че се на­ми­ра­ме в уми­ра­що­то развитие. Отделният чо­век по­лу­чава бръчки, ко­са­та ме побелява. Днес за геолога, кой­то мо­же дейс­т­ви­тел­но да наб­лю­да­ва - аз ско­ро Ви го­ворих за то­ва - Земята по­каз­ва яв­ни приз­на­ци на ней­но­то остаряване. Тя уми­ра под нас. Онова, ко­ето ние търсим днес духовно, е следовател- но фак­ти­чес­ки ед­но нас­рещ­но дейс­т­вие про­тив то­зи про­цес на ос­та­ря­ва не при Земята. Това съзнание, ето то­ва е, с ко­ето тряб­ва да се проник- нем.

От ед­на дру­га глед­на точ­ка ми­на­ли­те вре­ме­на са на­рек­ли тях­но­то мис­те­рий­но зна­ние ка­то неща, ко­ето е срод­но с ле­чеб­на­та сила, съ­що с фи­зи­чес­ка­та ле­чеб­на сила. Това съз­на­ние тряб­ва да за­поч­не от­но­во съ­що днес да про­ник­ва хората. Стремежът към поз­на­ние тряб­ва да ро­ди съз- нанието: с това ние вършим нещо за цялото човечество. Естествено хо­ра­та ни­ко­га не ще стиг­нат до то­ва съзнание, ако не об­гър­нат с пог­лед конкретното, ко­ето ни об­г­ръ­ща по начина, как­то аз го описах, за­що­то тук те ще счи­тат онова, ко­ето чо­ве­кът чувствува, про­явя­ва ка­то во­ля и върши, ви­на­ги са­мо ка­то ед­на соб­с­т­ве­на лич­на работа. Те не ще знаят, че то­ва е нещо, ко­ето ста­ва съ­що и във външ­ния свят. И ще бъ­де не­об­хо­ди­мо - и тук тряб­ва да нап­ра­вя се­га ед­на забележка, ко­ято не ще бъ­де та­ка об­що раз­би­ра­ема - що­то съ­що и по­-точ­ни­те стра­ни - ис­кам да ка­жа - на чо­веш­ко­то зна­ние да се на­со­чат към та­ки­ва стремежи. Обаче днес те ни­как не се на­мират на висотата, дейс­т­вител­но не се на­ми­рат на висо- тата, на ко­ято тряб­ва да се издигнат. Днес мо­же­те да на­ме­ри­те пос­то­ян­но в точ­на­та на­ука на­й-­не­въз­мож­ни представи. Искам да спо­ме­на са­мо ед­но нещо, ко­ето ще бъ­де мо­же би об­що разбираемо. Да речем, хо­ра­та си пред­с­та­вят обик­но­ве­но тривиално: някъде се намира Слънцето. От Слънцето се из­лъч­ва свет­ли­на на всич­ки страни, ка­то от един из­точ­ник на светлина. И мо­же­те да прос­ле­ди­те навсякъде, че хората, ко­ито сле­дят то­ва раз­п­рос­т­ра­не­ние на свет­ли­на­та с ма­те­ма­тичес­ки представи, казват: ето на, светлината се разпространява именно в безкрайността и след това изчезва някъде и някакси. Колкото по­-на­да­ле­че оти­ва в пространст- вото, тя из­губ­ва от сво­ята си­ла и нак­рая из­чез­ва в безкрайността. Но по­ло­же­ни­ето съв­сем не е такова. Всичко, ко­ето се раз­п­ростра­нява по то­зи начин, се връ­ща об­рат­но при своя из­вор ка­то не­що друго. Слънчевата свет­ли­на не оти­ва в безкрайността, а се връ­ща об­рат­но треп­тей­ки в се­бе


си не ка­то светлина, а ка­то не­що друго; но тя се връща трептейки от- ново обратно при своя източник.

И та­ка е всъщ­ност с вся­ка светлина. Така е всъщ­ност с всич­ки действия. Всички дейс­т­вия под­ле­жат всъщност на за­ко­на на еластичността, кой­то за­кон има ед­на гра­ни­ца на еластичността. Но го­рес­по­ме­на­ти­те пред ста­ви са не­що об­щоп­ри­ето в съ­щес­т­ву­ва­щи­те днес та­ка на­ре­че­ни на­уч­ни опи­са­ния и днес уче­ни­те твър­де мал­ко се счи­тат с действителността. Ако бих­ме би­ли физици, аз бих обър­нал вни­ма­ни­ето Ви вър­ху това, как хо­ра­та раз­би­рат днес във фи­зи­ка­та пътя, кой­то е изминат, как те раз­би­рат времето. И след то­ва те на­ри чат скоростта, ко­ято обоз­на­ча­ват с "С" или с "V" ед­на фун­к­ция на пъ­тя и вре­ме­то и я пред­с­та­вят ка­то ед­но час­т­но /ре­зул­тат на делението/:


S

C =

T
Обаче то­ва е на­пъл­но погрешно. Не ско­рос­т­та е един резултат, а ско­рос­т­та е елементарното, ко­ето но­си в се­бе си нещо, би­ло ма­те­ри­ал­но или духовно, и ние раз­ла­га­ме ско­рос­т­та на "път", "пространство" и "вре- ме". Ние аб­с­т­ра­хи­ра­ме от ско­рос­т­та те­зи две величини. Обаче прос­т­ран­с­т­во­то и вре­ме­то ка­то та­ки­ва не са не­що дейс­т­ви­тел­но в света, раз­лич­ни­те скорости. Това е ед­на забележка, ко­ято аз пра­вя са­мо за фи­зиците, но фи­зи­ци­те ще ме разберат, че да­же във всич­ки неща, ко­ито днес се пос­та­вят те­оре­ти­чес­ки на ос­но­ва та на на­ше­то съв­ре­мен­но знание, ца­ру­ват не­из­дър­жа­щи условия. Навсякъде в то­ва зна­ние има условия, кои то съ­щес­т­ву­ват са­мо чрез това, че ние не сме в със­то­яние да схва­нем ду­хов­но­то ка­то не­що конкретно.

Това е изис­к­ва­не­то на епо­ха­та на Михаел, чо­ве­чес­т­во­то да стигне в състояние да схваща духовното в неговата конкретност, т.е. да дър- жи сметка за заобикалящия човека свят, та­ка що­то как­то казваме, че во­да­та и въз­ду­хът се на­ми­рат око­ло нас, да знаем, че наоколо се нами- рат различните елементални и висши духовни същества. Това е имен­но важ­но­то и то­ва е нещо, ко­ето от­но­во тряб­ва да бъ­де вклю­че­но в об­ра­зо­ва­ни­ето на хората. Само че днеш­ни­те хо­ра не ис­кат да до­пус­нат това. Те не ис­кат да до­пус­нат та­ки­ва прев­ра­ти в раз­ви­ти­ето на човечеството, как­ви­то са ста­на­ли нап­ри­мер в сре­да­та на 15-то столетие. Обаче мо­жем да до­ка­жем в под­роб­ности, че то­ва е така.

Някой си, не зная да­ли шве­дец или норвежец, е на­пи­сал не­от­дав­на ед­на книга, в ко­ято пре­да­ва мно­го ци­тати от алхимисти. Той ци­ти­ра осо­бе­но ед­но мяс­то от един алхимист, в ко­ето се на­ми­ра всич­ко възможно:


/живак/ меркурий, антимон и т.н. И се­га то­зи дне­шен пи­са­тел - кой­то - как­то се виж­да от не­го­ва­та кни­га - е един от­ли­чен дне­шен химик, казва: аз не мога да си представя нищо при тази химическа рецепта, която един такъв алхимист дава. Той дейс­т­ви­тел­но не мо­же да си пред­с­та­ви не­що с та­зи хи­ми­чес­ка ре­цеп­та на алхимика, по­ра­ди прос­та­та причина, че ко­га­то днеш­ни­ят хи­мик го­во­ри за меркурий, за живак, то­ва е за не­го ми­не­ра­лът мер­ку­рий или живак; когато днешният химик говори за антимон, за него това е металът антимон и т. н. Обаче, в книгата, ко­ято то­зи ав­тор цитира, те­зи думи оз­на­ча­ват не­що съ­вър­ше­но различно, те не оз­на­ча­ват външ­ния метал, а оп­ре­де­ле­ни процеси, ко­ито ста­ват в чо­веш­кия организъм. Това е вът­реш­но поз­на­ние на човека. Ако на­пи­шем те­зи ду­ми в смисъла, в който ги раз­би­ра ци­ти­ра­ни­ят писател, ние мо­жем да ги че­тем днес ка­то опи­са­ние на един ла­бо­ра­то­рен процес, в кой­то се ра­бо­ти с реторти. Обаче в то­зи слу­чай от то­ва не мо­же да се по­лу­чи ни­ка­къв смисъл. Ние ще счи­та­ме те­зи не­ща ка­то ли­ше­ни от вся­ка­къв смисъл. Обаче не­ща­та по­лу­ча­ват своя пъ­лен смисъл, ко­га­то знаем, как­во се е разбирало, във вре­ме­то на ал­хи­ми­ци­те под на­име­но­ва­ни­ята меркурий, ан­ти­мон и т.н., и че на­ис­ти­на тук се по­лу­ча­ва­ше съ­що един ас­пект за външ­ния минерал, но че пре­ди всич­ко с те­зи про­це­си ал­хи­ми­ци­те са раз­би­ра­ли външ­ни­те про­це­си на чо­веш­ка­та природа, за ко­ито оба­че те са има­ли дру­ги ме­тоди, дру­ги средства, раз­лич­ни от тези, ко­ито днеш­ни­те хи­ми­ци имат. Ето за­що онзи, кой­то че­те ли­те­ра­ту­ра­та от пре­ди 15-то столетие, тряб­ва да я че­те със съ­вър­ше­но дру­го разбиране, от­кол­ко­то това, с ко­ето че­те ли­тера­ту­ра­та от по­-къс­ни времена. При та­ки­ва не­ща мо­жем съ­що да про­учим и външ­но ця­ло­то пре­об­ра­зу­ва­не на ду­шев­но­то ус­т­ройс­т­во на хората. Днес ние жи­ве­ем в ед­на епоха, в ко­ято тряб­ва да за­поч­нем да при­пис­ваме ед­на ви­со­ка стойност на та­ки­ва неща, на ко­ито в те­че­ние на сто­ле­тия чо­ве­чес­т­во­то не е при­пис­ва­ла ни­как­ва стойност.

  1   2   3   4   5   6   7


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница