Цикъл от 16 сказки

СКАЗКА ДЕСЕТА

Възгледите, ко­ито до­бих­ме вче­ра вър­ху зад­ни­те ос­но­ви на Кармата, мо­гат да бъ­дат още съ­щес­т­ве­но задълбочени. Ние видяхме, как зад това,

Ние тряб­ва да ус­во­им ед­на съв­сем оп­ре­де­ле­на представа, ко­ято мо­же би от­на­ча­ло ще из­г­леж­да странна, ко­га­то се ос­во­бо­дим от навиците, ко­ито има­ме в мис­ле­не­то и чув­с­т­ву­ва­не­то на Земята. Когато ка­то хо­ра стоим на Земята и вник­нем с чув­с­т­во­то в съществуването, то­га­ва ние мислим, че зем­но­то е не­пос­ред­с­т­ве­но око­ло нас, на по­вър­х­нос­т­та на Земята, под по­вър­х­нос­т­та на Земята, мал­ко над та­зи повърхност, в окол­ност та, и из­хож­дай­ки от оп­ре­де­ле­но­то чув­с­т­во на­соч­ва­ме пог­ле­да на­вън над нас, ­кога­то ис­ка­ме да гле­да­ме към та­ка на­ре­че­но­то свръхземно. Тогава в на­ше­то чув­с­т­во ние виж­да­ме в свръх­зем­но­то нещо, ко­ето стои го­ре над нас. Но стран­но е сега, и въп­ре­ки то­ва вярно: когато ние самите се на- мираме в онези сфери, към които от Земята гледаме като към свръх-

Тук на Земята ние казваме: "моето сърце" и разбираме с това нещо, което се намира вътре в нашата кожа. Когато се на­ми­ра­ме в жи­во­та меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раждане, ние не каз­ва­ме "моето сърце", а каз­ва­ме "моето слънце". Защото то­га­ва в оп­ре­де­лен ста­дий меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раж­да­не Слънцето, след ка­то сме из­рас­на­ли на­вън във Вселената, е та­ка в нас, как­то на Земята е в нас на­шето сърце. Същото е по­ло­же­ни­ето и с дру­ги­те звез­д­ни све­то­ве в тях­но­то ду­хов­но естество, как­то аз ги описах. Напротив то­га­ва за нас ста­ва вън­шен свят всич­ко това, ко­ето се на­ми­ра вът­ре в чо­веш­ка­та кожа. Не тряб­ва да си предста- вяте, че то­га­ва то­ва из­г­леж­да така, как­то то се представя, ко­га­то школ­ни­ят ана­то­мист раз­ряз­ва един труп. То не из­г­леж­да така, а из­г­леж­да по­-ве­ли­ко и по­-ве­ли­чес­т­ве­но от­кол­ко­то ця­ла­та ми­ро­ва сграда, ко­ято от Зе- мята мо­жем да об­гър­нем с пог­ле­да ка­то вън­шен свят. В онова, ко­ето за фи­зи­чес­ки­те се­ти­ва ни се пред­с­та­вя ка­то сърце, бе­ли дробове, че­рен дроб и т.н., във всич­ко то­ва се по­каз­ва от глед­на­та точка, ко­ято за­ема­ме меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раждане, във всич­ко то­ва се по­каз­ва един

мощен, ве­ли­чес­т­вен свят, по­-го­лям от­кол­ко­то света, кой­то об­г­ръ­ща­ме с пог­ле­да от зем­на­та глед­на точка.

И явя­ва се не­що дру­го особено. Вие ще кажете: ето на, та всеки човек има тогава този свят и минавайки през смъртта биват носени толко- ва много светове, колкото хора умират. Следователно всъщ­ност след смър­т­та би тряб­ва­ло да виж­да­ме тол­ко­ва без­к­рай­но мно­го светове, кол­ко­то хо­ра виж­да­ме след смъртта. Обаче тай­на­та се крие в това, че пър­во всич­ки оне­зи хора, с ко­ито сме свър­за­ни по ня­ка­къв на­чин кармически, ние ги виж­да­ме ка­то ед­но единство, ка­то един еди­нен свят. И към те­зи хора, с ко­ито сме свър­за­ни кармически, се при­съ­еди­ня­ват другите, ко­ито по­ве­че или по-малко, ма­кар и не та­ка строго, от­но­во се свър­з­ват с нас в ед­но единство. Защото ко­га­то от фи­зи­чес­кия се­ти­вен свят вле­зем в ду­хов­ния свят всич­ко се изменя. Без съм­не­ние за онзи, кой­то не е при­вик­нал да чув­с­т­ву­ва в та­ки­ва представи, ня­кои не­ща са парадоксални. Оба- че тук и там тряб­ва да обър­нем вни­ма­ни­ето вър­ху осо­бе­нос­ти­те на ду­хов­ния свят, та­ка как­то те се пред­с­та­вят на мъд­рос­т­та на посвещението. Видите ли, тук във фи­зи­чес­кия се­ти­вен свят ние мо­жем да броим: едно, две, три; можем даже - макар и не в този момент - да броим пари във физическия сетивен свят; обаче в духовния свят броенето няма всъщ- ност никакъв смисъл. Там чис­ло­то не оз­на­ча­ва ни­що особено, всич­ко там е по­ве­че или по­-мал­ко ед­но един­с­т­во и оно­ва различаване, ко­ето тряб­ва да има­ме меж­ду нещата, ко­га­то ги броим, ко­га­то ед­но­то тряб­ва да бъ­де до другото, не съ­щес­т­ву­ва в ду­хов­ния свят. Някои не­ща тряб­ва да бъ­дат опи­са­ни за ду­хов­ния свят съ­вър­ше­но раз­лич­но от­кол­ко­то за фи­зи­чес­кия се­ти­вен свят. И та­ка онова, ко­ето всъщ­ност тук във фи­зи­чес­ко­то е чо­веш­ка вътрешност, се пред­с­та­вя от глед­на точ­ка на ду­хов­ния свят съ­вър­ше­но раз­лич­но от това, ко­ето то из­г­леж­да тук на Земята. Ве- личествената и мощ­на е сгра­да­та на човека, по­-ве­ли­чес­т­ве­на и по­-мощ­на от сгра­да­та на небето, ко­ято мо­жем да об­гър­нем с пог­лед от Земята. И това, ко­ето ние си из­ра­бот­ва­ме в съд­ру­жие с вис­ши­те йе­рар­хии за след­ва­щия зе­мен живот, кой­то ид­ва след жи­во­та меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раж­да­не, то тряб­ва да при­ля­га в сгра­да­та на човека, тряб­ва да бъ­де не­що духовно-душевно, ко­ето про­ник­ва сгра­да­та на чо­ве­ка и про­ник­вай­ки я да я из­пъл­ва с живот. Защото как се раз­ви­ва то­зи чо­веш­ки жи­вот на Зе- мята?

Когато се раж­да­ме в зем­ния живот, ние по­лу­ча­ва­ме от на­ши­те ро­ди­те­ли при­вид­но на­пъл­но фи­зи­чес­ко тя­ло И не­ща­та мо­гат да из­г­леж­дат та­ка - оба­че то­ва не е дейс­т­ви­тел­нос­т­та - ка­то че ние сли­за­ме с на­ше­то ду­шев­- но­-ду­хов­но съ­щес­т­во от свръх­се­тив­ния свят, от пре­ди­зем­но­то съ­щес­т­ву­ва­не и прос­то се свър­з­ва­ме външ­но с това, ко­ето ро­ди­те­ли­те ни под­гот­вят във фи­зи­чес­кия свят, ко­ето се об­ра­зу­ва в ут­ро­ба­та на май­ката. Обаче
не е така, а в дейс­т­ви­тел­ност е как­то следва: онова, което имаме в на- шето физическо тяло като физическо същество, то постоянно се про- меня. То пос­то­ян­но би­ва из­х­вър­ля­но и от­но­во заместено. Достатъчно е са­мо да по­мис­ли­те за нок­ти­те на Вашите пръс­ти и за Вашата коса. Вие из­ряз­ва те нок­ти­те на пръс­ти­те си, те от­но­во израстват. Но то­ва е са­мо външното; в действителност човекът непрестанно се лющи, люспи се и замества изхвърлянето, от вътрешния център. Той пос­то­ян­но от­де­ля ма­те­рия навън, из­х­вър­ля я. И след 7 до 8 го­ди­ни по­ло­же­ни­ето е такова, че ние сме из­х­вър­ли­ли и от­но­во за­мес­ти­ли всичко, ко­ето сме има­ли ка­то фи­зи­чес­ка ма­те­рия пре­ди 7 години. Видите ли, ра­бо­та­та стои така: преди 7 години аз имах радостта да говоря пред някои тук в Бреслау. Пред ме­не се­дя­ха на сто­ло­ве приятелите. Обаче днес ня­ма ве­че ни­що от она­зи материя, ко­ято се­де­ше то­га­ва тук на столовете: всичко е било изхвърляно и отново заменено с друга материя, а онова, което е останало, е духов- но-душевната индивидуалност. Тя без съм­не­ние съ­щес­т­ву­ва­ше в пре­ди­зем­но­то съществуване, пре­ди да бъ­де родена. Тя бе­ше в ми­на­ли­те зем­ни съ­щес­т­ву­ва­ния и ос­та­на та­ка да се ка­же вярна. Обаче ве­щес­т­во­то на фи­зи­чес­ко­то тяло, ко­ето ня­ко­га се­де­ше на столовете, от­дав­на е раз­п­ръс­на­то по всич­ки вет­ро­ве на света.

Но та­зи смяна, ко­ято ста­ва на все­ки 7 години, тя ста­ва от раждането. От ро­ди­те­ли­те ние по­лу­ча­ва­ме са­мо ве­щес­т­во­то и не­го­ва­та фор­ма до мо­мен­та на смя­на­та на зъбите. Онова, ко­ето след то­ва фор­ми­ра ве­щес­т­во то, ние го пра­вим от на­ша­та индивидуалност. Тази смя­на на зъ­би­те е не­що мно­го важно. До смя­на­та на зъ­бите ние сме по­лу­чи­ли от ро­ди­те­ли­те един модел; този модел е подобен на родителите, в него се намират наследствените качества. Нашата ду­хов­но­-ду­шев­на ин­ди­ви­ду­ал­ност съз­да­ва спо­ред то­зи мо­дел бав­но ед­но вто­ро тяло, ко­ето съ­щес­т­ву­ва от смя­на­та на зъ­би­те до по­ло­ва­та зря­лост и след то­ва е от­но­во изхвърляно; тогава започва третото тяло. Обаче това, ко­ето ние в дейс­т­ви­тел­ност нас­ле­дя­ва ме, та­ка че нас­ле­де­ни­те ка­чес­т­ва остават, иде от там, че ние го из­г­раж­да­ме в на­ше­то вто­ро тя­ло спо­ред модела. Това, ко­ето по­-къс­но сме съз­да­ли спо­ред модела, ние го под­реж­да­ме съ­об­раз­но с онова, ко­ето сме до­били ка­то ед­но не­съз­на­тел­но из­кус­т­во в пре­ди­зем­но­то съ­щес­т­ву­ва­не да из­г­раж­да­ме чо­веш­кия ор­га­ни­зъм от не­го­ви­те тайни. До смя­на та на зъ­би­те пър­во­то тя­ло не ни слу­жи за ни­що друго, ос­вен да ста­нем съ­об­раз­но на­ша­та Карма по­доб­ни на родителите. Същинските тайни, дъл- боките, об­шир­ни тайни, спо­ред ко­ито чо­веш­ки­ят ор­га­ни­зъм се из­г­раж­да ка­то на­й-­чу­дес­но­то ко­пие на външ­на­та не­бес­на сграда, ние тряб­ва да ги на­учим спо­ред тях­на­та на­й-­вът­реш­на същ­ност в жи­во­та меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раждане. И в то­зи жи­вот ние тряб­ва да се на­учим да жи­ве­ем ретроспективно, след ка­то сме из­ми­на­ли по­ло­ви­на­та на Слънчевото съ-

Както тук на Земята се от­на­ся­ме с минералите, растенията, животните, с дру­ги­те хора, та­ка меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раж­да­не ние об­щу­ва­ме не с минерали, а с дру­ги чо­веш­ки ду­ши по­опи­са­ния начин, но ос­вен то­ва се­га вмес­то с минералите, рас­те­ни­ята и жи­вот­ни­те ние об­щу­ва­ме съ­що с Архаите, Архангелите, Ангелите и из­г­раж­да­ме за­ед­но с тях Кармата, на­ша­та Карма. И през ця­ло­то то­ва вре­ме ние гле­да­ме на­до­лу към земното, къ­де­то Кармата тряб­ва да се прояви, гле­да­ме към то­ва зем­но с коп­неж ка­то към нещо, към ко­ето са на­со­че­ни на­ши­те чувства, на­ши­те копнежи, как­то меж­ду раж­да­не­то и смър­т­та тук на Земята гле­да­ме с коп­не­жа на на­ши­те чув­с­т­ва на­го­ре към небесното. И се­га е така, че ко­га­то се из­ди­га­ме в сфе­ра­та на Луната, в сфе­ра­та на Меркурий, в сфе­ра­та на Венера, ние се врас­т­ва­ме в Съществата на йе­рар­хи­ята на Архаите, Архангелите и Ангелите. В тях­но ли­це ние има­ме съ­ди­ите вър­ху на­ше­то доб­ро или зло и, в сми­съ­ла как­то из­не­сох в ми­на­ла­та сказка, съ­що и вър­ху на­ше­то осакатяване, вър­ху на­ше­то обезобразяване. Защото ние сме обе­зоб­ра­зе­ни ду­шев­но­-ду­хов­но чрез злото. Там са на­ши­те съдии, там сто­им ние пър­во в кос­ми­чес­кия съд. Когато сти­га­ме в Слънчевото съществуване, ние ид­ва­ме при Ексузиаи, Динамис и Кириотетес. Ние сто­им вът­ре в ре­ди­ци­те на Съществата, ко­ито не са са­мо съдии, а ра­бот­ни­ци вър­ху на­ша­та Карма.

Тези Същества, Ексузиаи, Динамис, Кириотетес, са се­га пре­дим­но жи­те­ли на Слънцето, с то­ва оба­че те ес­тес­т­ве­но са жи­те­ли на ця­ла­та Вселена. По тях­но­то съ­щес­т­во те при­над­ле­жат на ду­хов­ни­те светове. Обаче не­об­хо­ди­мо е да има пос­ред­ни­ци меж­ду ду­хов­ни­те све­то­ве и фи­зи­чес­ки­те се­тив­ни светове, а те­зи пос­ред­ни­ци са Престолите, Херувимите и Сера- фимите. Ето за­що те имат тех­ния по­-ви­сок ранг в ду­хов­ния Космос, за­що­то са най-мощните, не са­мо ду­хов­но в ду­хов­но­то изживяване, а за­що­то след то­ва осъ­щес­т­вя­ват то­ва духовно, ко­ето изживяват, във физиче- ското. Когато се на­ми­ра­ме меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раж­да­не и, та­ка как­то описах, гле­да­ме с коп­неж на­до­лу към Земята, ко­га­то има­ме съз­на­ни­ето да гле­да­ме на­до­лу към Земята, ние виж­да­ме всъщ­ност това, ко­ето Серафимите, Херувимите и Престолите из­жи­вя­ват по­меж­ду си ка­то не­що твър­де забележително. Ние гле­да­ме следователно надолу, виж­да­ме из­жи­вя­ва­ния на вза­имо­об­раз­но из­вър­ш­ва­щи се де­ла меж­ду Серафимите, Херувимите и Престолите, ко­ито дъл­бо­ко ни разтърсват. Ние пос­те­пен­но се на­уча­ва­ме да раз­би­ра­ме те­зи дела, ко­ито се из­вър­ш­ват меж­ду Се-
рафимите, Херувимите и Престолите, меж­ду Серафими и Серафими, ме- ж­ду Херувими и Херувими, меж­ду Престоли и Престоли, и от­но­во меж­ду Престоли и Серафими, Престоли и Херувими и т.н. Те вър­шат там не- що, ко­ето спра­вед­ли­во из­п­ра­вя на­ши­те зем­ни деяния, за ко­ето ние има­ме чувството, че то се от­на­ся за нас, ко­га­то пос­те­пен­но се на­уча­ва­ме да го разбираме. Що е това? Това е картината, ко­ято се по­лу­ча­ва в ми­ро­вия про­цес от това, ко­ето ние сме би­ли в на­шия ми­нал зе­мен жи­вот в доб­ро­то или в злото. Доброто тряб­ва да има доб­ри последствия, зло­то ло­ши последствия. Серафимите, Херувимите и Престолите из­г­раж­дат пос­лед­с­т­ви­ята на това, което ние сме по­се­ли на Земята, те из­г­раж­дат те­зи пос­лед­с­т­вия меж­ду тях. Това, ко­ето сме из­вър­ши­ли ка­то ло­ши дела, има ло­ши пос­лед­с­т­вия в Космоса. Ние виж­да­ме там Серафимите, Херувимите и Престолите в ед­на деятелност, ко­ято е пос­лед­с­т­вие на на­ши­те ло­ши дела. И ние пос­те­пен­но се на­уча­ва­ме да познаваме, че онова, ко­ето ста­ва меж­ду Серафимите, Херувимите и Престолите, в раз­ви­ти­ето на све­та то е про­яв­ле­ние на на­ша­та Карма, пре­ди да мо­жем да из­жи­ве­ем та­зи Карма на Земята. Потресението се за­сил­ва чрез това, че се­га ние си каз­ва­ме с всич­ка­та сила, ко­ято мо­жем да има­ме в ду­хов­ния живот, кой­то во­дим меж­ду смъртта и ед­но но­во раждане: това, което Серафимите, Херуви- мите и Престолите изживяват в тяхното съществуване като богове, то ще намери своето справедливо изправление, когато в следващия зе- мен живот ние самите го изпитаме.

Така на­ша­та Карма би­ва пред­ва­ри­тел­но из­жи­вя­на от Серафимите, Херу- вимите и Престолите в свръх­зем­ния свят. Да, в тях­на­та ду­хов­ност Бого- вете са твор­ци на всич­ко земно. Те тряб­ва пър­во са­ми да пре­жи­ве­ят вси- чко. Те го из­жи­вя­ват в сфе­ра­та на духовното; след това то се осъщест- вява в сферата на сетивно-физическото. Също и онова, ко­ето ние из­жи­вя­ва­ме ка­то на­ша Карма, Серафимите, Херувимите и Престолите го из­жи­вя­ват пред­ва­ри­тел­но в тях­но­то бо­жес­т­ве­но съществуване. С то­ва е съз­да­ден сбо­рът от сили, ко­ито об­ра­зу­ват на­ша­та Карма. Така из­жи­вя­ва­ме ние пла­не­тар­ни­те сфери, та­ка из­жи­вя­ва­ме ние онова, ко­ето на Луна- та, на Меркурий и на Венера ста­ва пър­во ка­то при­съ­да на Ангелите, Архангелите и Архаите. Но там се на­мес­ват от­но­во по­меж­ду Серафими- те, Херувимите и Престолите, за да из­жи­ве­ят пред­ва­ри­тел­но пред нас на­ша­та Карма. И та­ка ние из­жи­вя­ва­ме в са­ми­те нас това, с ко­ето сме ста­на­ли длъж­ни­ци на све­та чрез на­ши­те ми­на­ли деяния, та­ка из­жи­вя­ва­ме ние в об­ра­зец на Боговете онова, ко­ето тряб­ва да се слу­чи през на­шия живот. Това е ед­но слож­но изживяване, оба­че ед­но такова, ко­ето стои на ос­но­ва­та на зем­ния жи­вот ка­то свръх­зе­мен живот. И после, ко­га­то до­би­ем та­ка пред­чув­с­т­вия за това, кол­ко бо­гат по съ­дър­жа ние е то­зи жи­вот меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раждане, и ко­га­то съ­че­та­ем не­го­во­то съ­дъ-­

Ние виж­да­ме тук на Земята да се явя­ват хора. Чрез раж­да­не­то те ста­ват деца, израстват, нав­ли­зат в та­зи или она­зи съд­ба на жи­во­та нас­лаж­да­вай­ки се, творейки, работейки, но­сят в се­бе си те­зи или оне­зи способно- сти. От способностите, от де­ла­та на хората, от мислите, чув­с­т­ва­та на хо­ра­та се със­тои съ­що ис­то­ри­чес­кия жи­вот на чо­ве­чес­т­во­то в те­че­ние на времето. Обаче всич­ки хора, ко­ито вли­зат по то­зи на­чин в зем­ния живот, кой то про­ти­ча меж­ду раж­да­не­то и смъртта, всич­ки те­зи хо­ра са ми­на­ли през пре­диш­ни зем­ни съществувания, в ко­ито са из­жи­ве­ли зем­но­то по мал­ко раз­ли­чен начин. Следствията на ми­на­ли­те зем­ни съ­щес­т­ву­ва­ния се про­явя­ват във всич­ки след­ва­щи зем­ни съществувания. Обаче ние мо­жем да раз­бе­рем ця­ла­та та­зи връз­ка са­мо тогава, ко­га­то мо­жем да хвър­лим пог­лед и в епо­хи­те на жи­во­та меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раждане.

Тогава ние сти­га­ме съ­що до ед­но пра­вил­но раз­би­ра­не на ис­то­ри­чес­кия живот. Защото то­га­ва за нас всич­ко ста­ва така, че ние си казваме: това, което става в една земна епоха чрез хората, то е свързано с една пре- дишна епоха на Земята. Обаче как онова, ко­ето ста­ва в ми­на­ли зем­ни епохи, пре­ми­на­ва в по-късните? Историците от­дав­на опис­ват то­ва така, че прос­то от­бе­ляз­ват ре­ду­ва­щи­те се ед­ни след дру­ги фак­ти в историята. Така те не мо­же­ха да разберат, как по­-къс­но­то ид­ва след предишното. След то­ва дой­до­ха някои, ко­ито казаха: в историята действуват идеи и идеите се осъществяват. Онзи, кой­то мис­ли реалистично, не мо­же да си пред­с­та­ви нищо, ко­га­то се казва, че иде­ите тряб­ва да се осъществят. Тогава дой­до­ха другите, ма­те­ри­алис­тич­ни­те тъл­ку­ва­те­ли на историята, и казаха: идеи - това са празни приказки, глупости! Осъществяват се са­мо икономическите, сто­пан­с­ки­те от­но­ше­ния и от тях про­из­ли­за всичко. Дойде механистичното, ма­те­ри­алис­тич­но­то схва­ща­не на историята.

Всичко то­ва е всъщ­ност са­мо ед­но пляс­ка­не на повърхността. В дейс­т­ви­тел­ност онова, ко­ето е ста­на­ло в ми­на­ли ис­то­ри­чес­ки епохи, е пре­не­се­но в след­ва­щи­те епо­хи чрез са­ми­те хора. Хората, ко­ито се­дят тук, вси- ч­ки те са жи­ве­ли в ми­на­ли ис­то­ри­чес­ки епохи. Онова, ко­ето са­ми­те те вършат, е пос­лед­с­т­вие на онова, ко­ето са из­вър­ши­ли в ми­на­ли същест- вувания. Така е с всич­ки велики, с всич­ки мал­ки неща, ко­ито ста­ват в те­че ние на историята. Миналото се пре­на­ся в по­-къс­но­то чрез са­ми­те чо­-

Нека онаг­ле­дим то­ва с един пример. В ед­но от­но­си­тел­но да­леч­но вре­ме на миналото, ко­ето ряз­ко гра­ни­чи с ос­но­ва­ва­не­то на Християнството, на изток, в ин­дийс­кия живот, бе­ше въп­лъ­тен един посветен. Поради това, че в ней­но­то ин­дийс­ко въп­лъ­ще­ние в зем­ния жи­вот та­зи ин­ди­ви­ду­ал­ност има­ше ло­ши очи - ние тряб­ва да се спрем на та­ки­ва подробности, ко­га­то го­во­рим за кар­ми­чес­ки връз­ки - тя е гле­да­ла по­ве­че или по­-мал­ко по­вър­х­нос­т­но на всичко. Тя сто­еше в мис­тич­но­то ин­дийс­ко схва­ща­не на живота, ми­на след то­ва през дру­ги въплъщения, ко­ито има­ха по­-мал­ко значение. След то­ва оба­че тя ми­на през жи­во­та меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раждане, ка­то всич­ко онова, ко­ето бе­ше за­ло­же­но в ду­ша­та на та­зи ин­ди­ви­ду­ал­ност в ин­дийс­ко­то по­вър­х­нос­т­но изживяване, бе раз­ра­бо­те­но сега, бе раз­ви­то в сфе­ра­та на Меркурий, от­час­ти в сфе­ра­та на Венера и от­час­ти в сфе­ра­та на Марс. Там та­зи ин­ди­ви­ду­ал­ност дейс­т­ву­ва­ше за­ед­но със Съществата на вис­ши­те йерархии, за да го офор­ми по оп­ре­де­лен начин. Но при по­ве­че­то хо­ра е така, че Кармата се об­ра­зу­ва ха­рак­тер­но пре­дим­но в ед­на звез­д­на сфера. Тук оба­че чрез то­ва съв­мес­т­но дейс­т­вие се по­лу­чи ед­на индивидуалност, при ко­ято в об­ра­зу­ва­не­то на ней­ни­те способности, ко­ито бя­ха про­из­лез­ли ня­ко­га от един ин­дийс­ки живот, поч­ти рав­но­мер­но ра­бо­ти­ха сфе­ра­та на Меркурий, сфе­ра­та на Венера и сфе­ра­та на Марс. Тази ин­ди­ви­ду­ал­ност се пре­ро­ди от­но­во в 19-то сто­ле­тие и бе­ше Хайнрих Хайне.

А се­га да раз­г­ле­да­ме един та­къв пример, кой­то бе из­не­сен на по­вър­х­нос­т­та чрез ед­но осо­бе­но съ­вес­т­но ду­хов­но из­с­лед­ва­не от глъ­би­ни­те на ду­хов­ния живот. Скованият по­вър­х­нос­тен ес­на­фин би казал: така за мене личността изгубва целия си аромат; аз искам да я имам пред себе си в нейните елементарни качества. Нека ско­ва­ни­ят ес­на­фин каз­ва това, той съ­що има сво­ите чо­веш­ки права, да­же спо­ред не­го­ва­та Карма той има пра­во­то на ско­ва­ния еснафин. Но по то­зи на­чин той сти­га до оп­ре­де­ле­на сте­пен на истината. Когато пог­лед­нем по­-на­дъл­бо­ко във фактите, то­га­ва имен­но из­ли­зат на­яве по­дос­но­ви­те и зад­ни­те ос­но­ви на истината, на действителността. И то­га­ва ние тряб­ва ве­че да кажем: животът, също и животът на отделния човек не става по-беден по значение, а безкрайно по-богат, когато го разглеждаме върху такива основи. Той ста­ва без­к­рай­но по-богат, ко­га­то виж­да­ме да проб­ляс­ва от те­зи проблематичен, фраг­мен­та­рен жи­вот на Хайне в 19-ия век онова, ко­ето ня­ко­га е би­ло ­