Цикъл от 16 сказки

СКАЗКА ПЕТА

Последният път, ко­га­то мо­жах да го­во­ря по­не пред оп­ре­де­лен брой от Вас, беше, ко­га­то на­ши­ят Гьотеанум в Дорнах още съществуваше. Тога- ва аз имах го­ля­мо­то удо­вол­с­т­вие да го­во­ря пред оп­ре­де­лен брой френ­с­ки приятели. Това за­до­вол­с­т­во се пов­та­ря бла­го­да­ре­ние на това, че по по­ка­на на на­ши­те френ­с­ки при­яте­ли мо­га да го­во­ря съ­що и тук вър­ху ня­кои въп­ро­си на на­ша­та Антропософия. Благодаря на те­зи при­яте­ли за тях­на­та лю­без­на покана, осо­бе­но на гос­по­жа Зауервайн, и из­каз­вам съ­що мо­ята бла­го­дар­ност за това, че д-р Зауервайн, кой­то ня­ко­га пре­ве­де по един тол­ко­ва ху­бав и от­зив­чив на­чин сказ­ки­те в Дорнах, се обя­ви го­тов да по­еме та­зи ра­бо­та съ­що и в Париж. За то­ва аз съм му осо­бе­но бла- годарен.

Някои не­ща в Антропософското Движение се про­ме­ни­ха чрез това, че за от­но­си­тел­но крат­ко време, след ка­то ни спо­ле­тя не­щас­ти­ето на пожара, ние мо­жах­ме да про­ве­дем при го­ля­мо учас­тие ан­т­ро­по­соф­с­ки­те при­яте­ли Коледното Тържество. Това Коледно Тържество даде, как­то мисля, един нов им­пулс на Антропософското Движение, осо­бе­но един нов им­пулс по от­но­ше­ние на съ­дър­жа­ни­ето на са­мо­то ан­т­ро­по­соф­с­ко действие. Новото в Антропософското Движение се със­тои съ­що в това, че аз са­ми­ят тряб­ва­ше да по­ема председателството, до­ка­то до­се­га та­зи длъж­ност бе­ше уп­раж­ня­ва­на от друг, а аз се счи­тах са­мо ка­то учител. Обични
приятели, то­ва бе­ше ед­но твър­де важ­но ре­ше­ние съ­що спря­мо ду­хов­ния свят, решението, ко­ето тряб­ва­ше да взема. Защото то бе­ше ед­на дързост. Една дър­зост по­ра­ди това, че с при­ема­не­то на външ­но­то ръ­ко­вод­с­т­во мо­же­ше да се слу­чи мно­го добре, що­то от­к­ро­ве­ни­ята от стра­на на ду­хо- в­ни­те Същества, от ко­ито на­пъл­но зависим, ко­га­то се ка­сае за раз­п­рос­т­ра­не­ни­ето на Антропософията - мо­же­ше да се случи, казвам, що­то от­к­ро­ве­ни­ята на ду­хов­ни­те Същества да на­ма­лят по­ра­ди това, че аз се ос­та­вих да бъ­да за­ан­га­жи­ран от външ­но­то уп­рав­ле­ние на Антропософското Общество. Днес аз мо­га да обър­на вни­ма­ни­ето вър­ху осо­бе­но важ­ния факт, че то­ва не се случи, а нап­ро­тив от Коледното Тържество на­сам ду­хов­ни­ят импулс, кой­то тряб­ва да ид­ва от ду­хов­ни­те светове, за да мо­же Антропософското Движение да про­дъл­жи своя пра­вилен път, на­рас­на твър­де много. Така що­то от Коледното Тържество на­сам на­ше­то Антро- пософско Движение мо­жа да ста­не все по­-­езо­те­рич­но и по­-­езо­те­рич­но и ще ста­ва и по­-на­та­тък такова. Без съм­не­ние с то­ва е свър­зан съ­що и фактът, че - пос­лед­но­то от ду­хов­на стра­на - се на­диг­на­ха в на­па­де­ние мно­го сил­ни про­тив­ни същества, де­мо­ни­чес­ки съ­щес­т­ва про­тив Антро- пософското Движение. Обаче мо­жем на­пъл­но да се надяваме, че си­ли­те на съюза, кой­то мо­жах­ме да склю­чим с доб­ри­те ду­хов­ни Същества чрез Коледното Тържество, ще бъ­дат в бъ­де­ще в със­то­яние да отс­т­ра­нят от по­ле­то всич­ки оне­зи про­тив­ни съ­щес­т­ва в ду­хов­на­та област, ко­ито си слу­жат с хо­ра­та на Земята, за да пос­тиг­нат сво­ите цели.

Бих ис­кал да си позволя, обич­ни приятели, да го­во­ря в те­зи три сказ­ки за това, как Антропософията мо­же от ед­на стра­на да жи­вее ка­то ед­но поз­на­ние на ду­хов­но­то в све­та и в човека, а имен­но ка­то ед­но та­ко­ва поз­на­ние на све­та и на чо­ве­ка, ко­ето от дру­га стра­на поз­во­ля­ва да се по­лу­чат от не­го дейс­т­ви­тел­ни вът­реш­ни ду­шев­ни им­пул­си за мо­рал­ния и ре­ли­ги­озен живот. Благодарение на факта, че ще бъ­де въз­мож­но да се по­лу­чат познания, ко­ито съ­щев­ре­мен­но да­ват религиозни, мо­рал­ни импулси, бла­го­да­ре­ние на то­ва Антропософията ще мо­же да да­де на чо­ве­чес­т­во­то не­що раз­лич­но от това, ко­ето му да­ва ци­ви­ли­за­ци­ята на пос­ледни­те сто- летия. Тази ци­ви­ли­за­ция бо­ле­ду­ва­ше осо­бе­но от това, че на­ли­це бя­ха ве­ли­ки познания, поз­на­ния от об­лас­т­та на ес­тес­т­ве­на­та наука, на икономи- ката, на философията; обаче тези познания занимаваха само главата, ума на хората. Моралните, ре­ли­ги­оз­ни­те им­пул­си тряб­ва да из­ви­рат от сърцата, да се раз­цъф­тя­ват от душите. Те съ­щес­т­ву­ва­ха ка­то религиозни, ка­то мо­рал­ни идеали. Но да­ли в те­зи мо­рал­ни иде­али се съ­дър­жа ед­на мощ­на сила, та­ка що­то мо­рал­но­то и ре­ли­ги­оз­но­то чув­с­т­во да мо­же да съз­да­ва светове, ко­ито оз­на­ча­ват ед­но бъдеще, ко­га­то нас­то­ящия фи­зи­чес­ки свят ще е загинал, вър­ху то­ва но­ва­та на­ука не мо­же­ше да ка­же

нищо. От то­ва оба­че се ро­ди­ха го­ле­ми­те съм­не­ния на ми­на­ло­то и на нас­то­яще­то столетие.

Днес бих ис­кал пър­во да раз­г­ле­дам от три аспекта, да раз­г­ле­дам чо­веш­ко­то съ­щес­т­во от те­зи три аспекта. Ние прос­ле­дя­ва­ме то­ва съ­щес­т­во на човека, са­ми­те ние се на­ми­ра­ме с на­ша­та съд­ба в то­зи про­цес меж­ду раж­да­не­то и смъртта. Това, ко­ето прос­ле­дя­ва­ме тук, е ог­ра­ни­че­но от ед­на стра­на от раждането, или по­-доб­ре ка­за­но от зачатието, а от дру­га стра­на от смъртта. Въпросът е този: можем ли да разглеждаме ражда- нето и смъртта със същия метод, с който разглеждаме нещата в жи- вота, в нашия собствен живот, в живота на другите хора между раждането и смъртта, или този метод на разглеждането трябва да стане друг, когато стигаме до границите на земния живот, до ражда- нето и смъртта? Съобразно с то­ва не­ка ас­пек­тът на смъртта, кой­то пос­та­вя по та­къв ясен на­чин гра­ни­ца на чо­веш­кия живот, не­ка то­зи ас­пект на смър­т­та бъ­де пър­во­то нещо, ко­ето днес ис­ка­ме да об­гър­нем ду­хов­но с на­шия поглед.

Смъртта от­не­ма на чо­ве­ка фи­зи­чес­ка­та страна, ко­ято той при­те­жа­ва­....../Лип­с­ва стр.53 от копието/..... на­ни с ми­ро­ви мисли. Целият свят, це­ли­ят Космос ста­ва се­га за виж­да­не­то и за са­мия човек, кой­то е ми­нал през смъртта, пъ­лен с ми­ро­ви мисли, ко­ито жи­ве­ят и тъ­кат в ши­ри­ни­те на пространството. Аспектът на прос­т­ран­с­т­во­то ста­ва изявител, та­ка че, ко­га­то ми­нем през вра­та­та на смъртта, ние нав­ли­за­ме в све­та на ми­ро­ви­те мисли. Всичко дейс­т­ву­ва и тъ­че в ми­ро­ви мисли. Този е вто­ри­ят ас­пект на смъртта.

Когато в зем­ния жи­вот сто­им сре­щу хора, ние има­ме пред нас пър­во лич­нос­т­та на човека; той трябва да говори, ако искаме да узнаем него- вите мисли. Тогава ние казваме: мислите са в него, те стигат до нас чрез неговия говор. Обаче ни­къ­де в за­оби­ка­ля­щия свят на зем­ния жи­вот ние не от­к­ри­ва­ме мис­ли за се­бе си, са­мос­то­ятел­ни мисли. Те съ­щес­т­ву­ват са­мо в хо­ра­та и из­ли­зат от тях. Когато от зем­на­та сфе­ра на смър­т­та нав­ле­зем в прос­т­ран­с­т­ве­на­та сфе­ра на мислите, то­га­ва на пър­во вре­ме ние не сре­ща­ме жи­ви съ­щес­т­ва - ни­то богове, ни­то хо­ра - но нав­ся­къ­де на­ми­ра­ме ми­ро­ви мисли. Когато сме ми­на­ли през вра­та­та на смър­т­та и сме нав­лез­ли в ми­ро­ви­те ширини, по­ло­же­ни­ето е такова, как­то тук на Земята не бих ме виж­да­ли пър­во човека, а ко­га­то зас­та­нем сре­щу чо­ве­ка бих­ме възприемали, бих­ме виж­дали не­го­ви­те мисли, без да виж­да­ме са­мия човек. Ние бих­ме виж­да­ли един об­лак от мисли. И ние виж­да­ме един вто­ри облак: не срещаме същества, а срещаме мирови мисли, об- щата мирова интелигентност.

В та­зи сфе­ра на кос­ми­чес­ка­та Интелигентност жи­вее чо­ве­кът ня­кол­ко де­на след не­го­ва­та смърт. И в ми­ро­ви­те мисли, ко­ито тъ­кат там, се явя­ва
ка­то ед­на подробност, ка­то ед­на единичност, бих мо­гъл да кажа, ка­то един облак, кой­то чо­ве­кът гле­да, не­го­ви­ят соб­с­т­вен пос­ле­ден зе­мен жи- вот, кой­то той е изживял. Това е впи­са­но в ми­ро­ва­та Интелигентност. Човек виж­да соб­с­т­ве­ния си жи­вот наведнъж, виж­да го в ед­на ве­ли­ка кар­ти­на в те­че­ние на ня­кол­ко дни. С все­ки ден - а то­ва са са­мо мал­ко дни - онова, ко­ето се е впи­са­ло в ми­ро­вата Интелигентност, ста­ва все по­-с­ла­бо и по-слабо. То се раз­ши­ря­ва в ми­ро­во­то пространство, из­чез­ва от пог­ле­да на човека. Докато в края на зем­ния жи­вот стои ас­пек­тът на смъртта, в края на из­жи­вя­ва­не­то след мал­ко дни стои из­чез­ва­не­то в ми­ро­ви­те ширини. Така след пър­вия аспект, кой­то мо­жем да на­ре­чем ас­пек­тът на смъртта, ние има­ме вто­рия аспект, кой­то мо­жем да на­ре­чем ас­пект на из­чез­ва­не­то на зем­ния живот. Фактически след смър­т­та за все­ки един чо­век има един момент, ко­га­то нас­тъп­ва ед­но из­вън­ред­но го­ля­ма грижа, нас­тъп­ва го­лям страх, че той се из­губ­ва с це­лия свой зе­мен жи­вот в ми­ро­ви­те ширини.

Ако ис­ка­ме се­га да се ори­ен­ти­ра­ме по­-на­та­тък в из­жи­вя­ва­ни­ята на чо­ве­ка след смъртта, за цел­та ве­че не е дос­та­тъч­но има­ги­на­тив­но­то позна- ние. Трябва да бъ­де раз­ви­та вто­ра­та сте­пен на познанието, ин­с­пи­ра­тив­но­то поз­на­ние или Инспирацията. Степента на има­ги­на­тив­но­то поз­на­ние има пред се­бе си образи; тези образи са всъщност като образите на сънищата. Само че при об­ра­зи­те на съ­ни­ща­та ние ни­ко­га не мо­жем да бъ­дем убедени, да­ли зад тях има­ме ед­на действителност; при образи- те на имагинацията е винаги така, че те изразяват чрез тяхното ка- чество една действителност. Този свят от об­ра­зи тряб­ва да бъ­де прео- долян, ако ис­ка­ме да стиг­нем до там, да виж­да­ме онова, ко­ето чо­ве­кът из­пит­ва след смър­т­та и пър­ви­те три до че­ти­ри дена, ко­га­то виж­да ця­ла­та па­но­ра­ма на своя зе­мен живот.

Инспирацията, ко­ято тряб­ва да бъ­де пос­тиг­на­та се­га след Имагинацията или през вре­ме на Имагинацията, ня­ма пред се­бе си образи; това е едно познание лишено от образи, познание на духовното чуване, на духовно- то слушане. Инспиративното поз­на­ние при­ема ми­ро­ва­та Интелигент- ност, ми­ро­ви­те мис­ли така, че чо­век ги чу­ва един вид духовно. Той слу­ша го­вор от всич­ки страни, ми­ро­во­то Слово зву­чи за не­го с ця­ла­та яс- нота; човек знае, че зад това звучене, зад този говор има нещо. И после, ко­га­то чо­век мо­же да се от­да­де на та­зи Инспирация, по­ло­же­ни­ето е та- кова, че зад мис­ли­те на све­та той за­поч­ва да въз­п­ри­ема съ­щес­т­ва­та на све­та в Интуицията. Имагинацията въз­п­ри­ема об­ра­зи на духовното, Ин- спирацията чу­ва да се го­во­ри духовно, Интуицията възприема, виж­да са­ми­те ду­хов­ни същества. Аз казах: светът е изпълнен с мирови мисли. Те не со­чат още към ни­как­ви същества, но ние сти­га­ме до там, да чу­ва­ме сло­ва зад мис­ли­те и да виж­да­ме Съществата на све­та с Интуицията.
Първият ас­пект е ас­пек­тът на смъртта, то­ва е зем­ни­ят аспект; вторият аспект, който ни извежда на вън в ширините на пространството, в които иначе като човеци ние гледаме без разбиране, е аспектът на из- чезването на човека. След то­ва тре­ти­ят ас­пект ни дос­та­вя това, ко­ето ог­ра­ни­ча­ва ши­ри­ни­те на прос­т­ран­с­т­во­то съ­що и за ви­ди­мия пог­лед - тре­ти­ят ас­пект е ас­пек­тът на звездите. Обаче звез­ди­те не се явя­ват та­ка как­то за фи­зи­чес­кия поглед. За фи­зи­чес­кия пог­лед звез­ди­те са све­те­щи точ­ки на гра­ни­ци­те на пространството, към ко­ито ние на­соч­ва­ме на­шия поглед. Когато сме стиг­на­ли до ин­ту­итив­ното познание, звез­ди­те са от­к­ро­ви­те­ли на ми­ро­ви­те Същества, на ду­хов­ни­те ми­ро­ви Същества. И вме- с­то фи­зи­чес­ки­те звез­ди с Интуицията ние виж­да­ме колонии, ду­хов­ни ко­ло­нии в ду­хов­на­та Вселена, ко­ито се на­ми­рат на от­дел­ни­те места, къ­де­то предполагаме, че се на­ми­рат фи­зи­чес­ки­те звезди. След ка­то сме по- з­на­ли смъртта, след ка­то сме поз­на­ли ми­ро­ва­та Интелигентност из­пъл­ва­ща ши­ри­ни­те на пространството, тре­ти­ят ас­пект ни въ­веж­да в сфе­ри­те на ми­ро­ви­те Същества, на ду­хов­ни­те ми­ро­ви Същества, той нав­ли­за ка­то чо­веш­ки ас­пект в сфе­ри­те на ми­ро­ви­те Същества, а с то­ва в сфе­ра­та на звездите. И та­ка как­то меж­ду раж­дане­то и смър­т­та Земята е при­ела човека, така, след ка­то чо­ве­кът е ми­нал над про­пас­т­та на ми­ро­ва­та Инте- лигентност ня­кол­ко де­на след смъртта, све­тът на звез­ди­те при­ема в се­бе си човека. На Земята чо­ве­кът бе­ше зе­мен чо­век меж­ду зем­ни­те същест- ва; след смъртта той става небесно същество между небесните съще- ства.

Първата сфера, в ко­ято чо­ве­кът нав­ли­за след смъртта, е сфе­ра­та на Лу- ната. След то­ва по­-къс­но той нав­ли­за в дру­ги­те ми­ро­ви сфери. За да Ви дам ед­на мал­ка опо­ра в разбирането, аз ще тряб­ва мо­же би да на­ри­су­вам схе­ма­тич­но на дъс­ка­та онова, ко­ето ис­кам да кажа. В мо­мен­та на смър­т­та чо­ве­кът при­над­ле­жи на сфе­ра­та на Земята. В то­зи мо­мент всич­ко оно- ва, ко­ето зем­но­то зна­ние мо­же да обгърне, ня­ма ни­как­во зна­че­ние за чо- века. На Земята ние има­ме раз­лич­ни вещества, метали, дру­ги вещества. В мо­мен­та на смър­т­та всич­ки раз­ли­чия меж­ду зем­ни­те ве­щес­т­ва прес­та­ват да съществуват. Всички външ­ни твър­ди ве­щес­т­ва са зем­ни и в мо­мен­та на смър­т­та чо­ве­кът жи­вее в Земя, Вода, Въздух, Огън. Малкото дни след смър­т­та са от­бе­ля­за­ни чрез та­зи си­ня сфе­ра ­/на рисунката/, ко­ято е сфе­ра­та на ми­ро­ва­та Интелигентност. Човекът гле­да своя соб­с­т­вен живот, той се на­ми­ра меж­ду об­лас­т­та на Земята и об­лас­т­та на небето. Няколко дни след смър­т­та той нав­ли­за в сфе­ра­та на небето, а имен­но пър­во в сфе­ра­та на Луната. В та­зи сфе­ра на Луната ние ка­то чо­ве­ци сре­ща­ме се­га за пър­ви път дейс­т­ви­тел­ни ми­ро­ви Същества, ко­ито оба­че са още мно­го по­доб­ни на човека; защото някога в миналото ние сме били на Земята с тези същества, които срещаме няколко дни след смъртта

Това време, ко­ето се­га чо­ве­кът жи­вее за­ед­но с лун­ни­те Същества след смъртта, то­ва вре­ме да­ва на чо­ве­ка един живот, кой­то се на­ми­ра в ед­но за­бе­ле­жи­тел­но от­но­ше­ние към зем­ния живот. Когато с по­мощ­та на свръх­се­тив­но­то поз­на­ние про­ник­нем в жи­во­та на един та­къв чо­век след смъртта, ние бих­ме мог­ли да вярваме, че то­зи жи­вот е не­що бегло, не­що по-повърхностно, по­-мал­ко сгъс­те­но от­кол­ко­то зем­ния живот, че та­ка да се ка­же в срав­не­ние със зем­ния жи­вот чо­ве­кът во­ди ед­но по­ве­че въз­ду­хо­об­раз­но съществуване. Но не е така. Когато с по­мощ­та на свръх­се­тив­но­то поз­на­ние взе­мем учас­тие в живота, кой­то чо­ве­кът во­ди след смър- тта, ние констатираме, че ед­но дос­та про­дъл­жи­тел­но вре­ме чо­ве­кът во­ди един живот, кой­то дейс­т­ву­ва мно­го по­-дейс­т­ви­тел­но вър­ху не­го от­кол­ко­то зем­ния живот, в срав­не­ние с кой­то зем­ни­ят жи­вот е по­-с­ко­ро ка­то един сън, ка­то ед­но съновидение. Това вре­ме трае приб­ли­зи­тел­но ед­на тре­та от зем­ния живот. Това, което чо­век из­жи­вя­ва след ми­на­ва­не­то на ня­кол­ко дни след смъртта, е раз­лич­но при раз­лич­ни­те хора. Защото как­во из­жи­вя­ва­ме ние тогава? Когато тук на Земята чо­век хвър­ля пог­лед на­зад вър­ху своя зе­мен живот, той се по­да­ва на ед­на илюзия. Той виж­да са­мо дните, а не об­ръ­ща вни­ма­ние на това, ко­ето из­жи­вя­ва ду­хов­но през вре­ме на съня. В жи­во­та е така, че ако чо­век не е един осо­бен сънливко, той прос­пи­ва ед­на тре­та от живота. Именно то­ва гле­да се­га чо­ве­кът след смър­т­та и го из­жи­вя­ва съз­на­тел­но за­ед­но с лун­ни­те Същества. Той го преживява, за­що­то ве­ли­ки­те пра­учи­те­ли на чо­ве­чес­т­во­то вли­ват тях­но­то съ­щес­т­ву­ва­не в нас, жи­ве­ят с нас; човек преживява сега тези несъзна- телно прекарани нощи много по-силно действително отколкото земния живот.

Бих пот­вър­дил това, ко­ето ка­зах тук, с един пример. Може би ня­кои от на­ши­те ми­ли при­яте­ли поз­на­ват моята пър­ва или ня­коя дру­га от мо­ите "Мистерийни драми" и знаят, че там меж­ду дру­ги­те об­ра­зи аз об­ри­су­вах и об­ра­за на ня­кой си Щрадер. Този Щрадер е об­ри­су­ван ху­до­жес­т­ве­но по ед­на жи­ва личност, се­га починала, но то­га­ва та­зи лич­ност бе­ше още жива. Не че аз съм об­ри­су­вал един зе­мен живот, но ка­то ос­но­ва за из­г­раж­да­не­то об­ра­за на Щрадер в мо­ите "Мистерийни драми" сто­еше зем­ни­ят жи­вот на един човек, кой­то бе­ше из­вън­ред­но ин­те­ре­сен за мене, за­що­то се бе­ше из­диг­нал от от­но­си­тел­но прос­ти ус­ло­вия пър­во от ед­но съ­щес­т­ву­ва­не на свещеник, след то­ва зах­вър­ля све­ще­ни­чес­ка­та дре­ха и ста­на вън­шен све­то­вен учен в из­вес­тен ра­ци­она­лис­ти­чен смисъл. Мене ме ин­те­ре­су­ва­ха всич­ки вът­реш­ни бор­би на то­зи човек. Аз се опи­тах да ги об­х­ва­на духовно. Написах че­ти­ри­те "Мистерийни драми", ка­то наб­лю­да­вах не­го­вия зе­мен живот. След ка­то то­зи чо­век почина, бла­го­да­ре­ние на интереса, кой­то бях про­явил към него, аз го прос­ле­дих след смър­т­та през времето, ко­га­то той ми­на­ва­ше през сфе­ра­та на Луната. Той и днес още се на­ми­ра там. От то­зи мо­мент нататък, ко­га­то прос­ле­дих та­зи лич­ност след смър­т­та и, ко­га­то ней­на­та ин­ди­ви­ду­ал­ност жи­ве­еше ве­че в сфе­ра­та на Луната с та­ка­ва ин­тен­зив­на реалност, то­зи не­ин жи­вот след смър­т­та ми по­дейс­т­ву­ва та­ка силно, че всич­ко онова, ко­ето мо­жа да ме ин­те­ре­су­ва в един та­къв слу­чай от зем­ния живот, бе­ше за­ли­че­но напъл- но. Аз жи­вея се­га с та­зи лич­ност след ней­на­та смърт и то­ва се из­ра­зи при ме­не така, че тряб­ва­ше да нап­ра­вя се­га тя съ­що да ум­ре в мо­ята чет­вър­та мис­те­рий­на драма, за­що­то то­зи чо­век не сто­еше ве­че пред ме­не ка­то зе­мен човек.

Изнесох те­зи не­ща са­мо за пот­вър­ж­де­ние на това, че то­зи жи­вот след смър­т­та се чув­с­т­ву­ва по­-­ин­тен­зив­но, по-субстанциално, по­-дейс­т­ви­тел­но вът­реш­но от­кол­ко­то зем­ния живот, кой­то из­г­леж­да се­га ка­то един сън.

Ние тряб­ва да обър­нем вни­ма­ние на това, че след смър­т­та чо­ве­кът из­ли­за на­вън в го­ле­мия свят, в Космоса. Сега Космосът ста­ва са­мия той. Той чув­с­т­ву­ва се­га Космоса ка­то свое тяло, но чув­с­т­ву­ва съ­що мо­рал­но оно- ва, ко­ето през вре­ме на зем­ния жи­вот бе­ше вън от него, чув­с­т­ву­ва го се­га мо­рал­но в се­бе си. Онова, което бе­ше вът­ре в него, той го чув­с­т­ву­ва се­га вън от се­бе си. Вземете един съв­сем три­ви­ален пример. Представете си, че през вре­ме на зем­ния жи­вот сте се ос­та­ви­ли да Ви зав­ла­дее ед­но въл­не­ние и сте уда­ри­ли ня­ко­му ед­на плесница, чрез ко­ето сте му при­чи­ни­ли пър­во фи­зи­чес­ка бол­ка и вто­ро ед­на мо­рал­на болка. След смъртта, в сфе­ра­та на Луната, чрез вли­яни­ето на лун­ни­те ин­ди­ви­ду­ал­нос­ти Вие из­жи­вя­ва­те се­га не това, ко­ето сте из­пи­та­ли през вре­ме на зем­ния живот, ко­га­то в раз­г­не­ве­но­то със­то­яние сте на­нес­ли ня­ко­му удар и мо­же би от
то­ва сте из­пи­та­ли ед­но вът­реш­но задоволство, а не сте по­чув­с­т­ву­ва­ли стра­да­ни­ето на дру­гия - се­га Вие из­жи­вя­ва­те онова, ко­ето дру­ги­ят е из­жи­вял при по­лу­ча­ва­не­то на удара. Физическата болка, страданието, ко­ето дру­ги­ят тряб­ва­ше да изпита, то­ва из­жи­вя­ва­те Вие в сфе­ра­та на Лу- ната. Вие из­жи­вя­ва­те това, ко­ето сам сте при­чи­ни­ли или сте мис­ли­ли през вре­ме на зем­ния живот, не как­то Вие сте го чувствували, а как­то дру­ги­ят го е изпитал. Така в те­че­ние на един пе­ри­од от време, кой­то пред­с­тав­ля­ва ед­на тре­та от зем­ния живот, Вие изживявате, изоб­що все­ки чо­век из­жи­вя­ва след смър­т­та всич­ко онова, ко­ето той е мислил, ко­ето е вър­шил през вре­ме на зем­ния си живот, той го из­жи­вя­ва от­но­во по начи- на, как­то лун­ни­те Същества, за ко­ито говорих, му го по­каз­ват ка­то ед­на ин­тен­зив­на действителност, а имен­но из­жи­вя­ва всич­ко то­ва в об­ра­тен ред. Когато нап­ри­мер аз прос­ле­дих жи­ве­ей­ки го по об­ра­тен ред то­зи жи­вот на Щрадер - на­ри­чам го та­ка в мо­ите мис­те­рий­ни драми, въп­ре­ки че в дейс­т­ви­тел­ния жи­вот той но­се­ше дру­го име - той по­чи­на в 1912 го­ди­на - по­ло­же­ни­ето бе­ше такова, че пър­во той из­жи­вя онова, ко­ето бе­ше пре­жи­вял ка­то на­й-­пос­лед­но в зем­ния си живот, пос­ле това, ко­ето го бе­ше пред­шес­т­ву­ва­ло и т.н. по об­ра­тен ред. Когато се явя­ва се­га пред ду­ша­та ми, той из­жи­вя­ва в дру­га­та сфера, в сфе­ра­та на Луната онова, ко­ето на Земята е из­жи­вял в 1875 година. От то­га­ва на­сам той е из­жи­вял вре­ме­то меж­ду 1912 и 1875 го­ди­на и ще го жи­вее по­-на­та­тък до да­та­та на не­го­во­то раждане.

Така след смър­т­та чо­ве­кът из­жи­вя­ва по об­ра­тен ред в ед­на тре­та своя жи­вот в сфе­ра­та на лун­ни­те Същества, ко­ито ня­ко­га са би­ли зем­ни Съ- щества. Този жи­вот в пър­ви­ят за­ро­диш на онова, ко­ето се осъ­щес­т­вя­ва ка­то Карма в след­ва­щи­те зем­ни съществувания. В та­зи тре­та от вре­ме­то на зем­ния живот, ко­ето чо­век пре­жи­вя­ва след смъртта, той се за­поз­на­ва с това, как не­го­ви­те соб­с­т­ве­ни де­ла са про­из­ве­ли вър­ху другите. И тога- ва, обич­ни приятели, вът­ре в ду­хов­ния чо­век се раж­да ед­но мощ­но жела- ние, що­то онова, ко­ето той се­га из­пит­ва в ду­хов­на­та сфера, в сфе­ра­та на Луната, по­не­же го е при­чи­нил на дру­ги хо­ра на Земята, що­то всич­ко то­ва да се сто­ва­ри вър­ху него, за да се по­лу­чи ед­но изправяне. Решението чо­век да осъ­щес­т­ви сво­ята съд­ба съ­об­раз­но с не­го­ви­те зем­ни де­ла и не­го­ви­те зем­ни мисли, то­ва же­ла­ние стои нак­рая на то­зи лу­нен период. И ко­га­то то­ва же­ла­ние ро­де­но от из­жи­вя­ва­не­то в сфе­ра­та на Луната, ко­ето из­жи­вя­ва­не се прос­ти­ра до мо­мен­та на раждането, ко­га­то то­ва же­ла­ние е без страх, то­га­ва чо­ве­кът е уз­рял да бъ­де при­ет от след­ваща­та сфера, от сфе­ра­та на Меркурий. Тогава чо­век вли­за в сфе­ра­та на Меркурий. В сфе­ра­та на Меркурий - то­ва ние ще раз­г­ле­да­ме в след­ва­ща­та сказ­ка - чо­ве­кът вли­за в об­лас­т­та на Същества, ко­ито ни­ко­га не са би­ли зем­ни Съ- щества, ко­ито ви­на­ги са би­ли свръх­зем­ни Същества. Чрез тях той узна-