Цикъл от 16 сказки

Следователно, ко­га­то об­г­ръ­ща­ме по то­зи на­чин с пог­лед един чо­веш­ки живот, ние гле­да­ме съ­щев­ре­мен­но в ми­ро­во­то съ­щес­т­ву­ва­не и онова, ко­ето виж­да­ме та­ка в човека, то е на­ис­ти­на не по­-бед­но от това, ко­ето има­ме в та­ка на­ре­че­но­то не­пос­ред­с­т­ве­но еле­мен­тар­но разглеждане, ко­ето е са­мо раз­г­леж­да­не на един еснаф. Работата стои така, че ние виждаме, как ис­то­ри­чес­ко­то от ми­на­ло­то би­ва пре­не­се­но в по­-къс­но­то и как пос­ред­ни­ци за то­ва са звез­д­ни­те све­то­ве с тех­ни­те Същества. Само бла­го­да­ре­ние на то­ва ис­то­ри­ята ста­ва ед­но действителност, ина­че тя ос­та­ва буква, 32 букви. Обаче ние за­поч­ва­ме да че­тем в ис­то­ри­ята тогава, ко­га­то виж­да­ме, как зад от­дел­ни­те чо­веш­ки съд­би сто­ят це­ли де­яния на све­то­ве­те на Боговете, са­мо че още по­-ве­ли­чес­т­ве­но раз­п­рос­т­ре­ни от­кол­ко­то ис­то­ри­чес­ко­то раз­ви­тие на човечеството, в ко­ето на­ми­ра­ме втъ­ка­ни от­дел­ни­те чо­веш­ки съдби.

Нека взе­мем един друг пример. Има ед­на индивидуалност, ко­ято бе­ше ус­во­ила ед­на ос­нов­на на то­га­ваш­но­то вре­ме кул­ту­ра във времето, ко­га­то вър­ху зем­но­то къл­бо се раз­п­рос­т­ра­ня­ва­ше Ислямът през се­вер­на Афри- ка към Испания. Тогава в се­вер­на Африка още са съ­щес­т­ву­ва­ли школи, ко­ито бя­ха не­що по­доб­но на шко­лата, в ко­ято бе­ше по­лу­чил сво­ето об­ра­зо­ва­ние св. Августин; но това беше в по-късно време, когато школа- та се намираше вече в упадък. Тази ин­ди­ви­ду­ал­ност изу­чи мно­го неща, ко­ито бя­ха свойс­т­ве­ни на те­зи школи, ко­ито още съ­дър­жа­ха в се­бе си мно­го не­що от древ­ни­те мистерии, оба­че в упадък. След то­ва та­зи ин­ди­ви­ду­ал­ност бе от­не­се­на в Испания, вле­зе във връз­ка не с по-късната, а с по­-п­ред­на­та юдейс­ка ка­ба­лис­ти­чес­ка школа, прие мно­го не­ща от та­зи по­-с­та­ра Кабала и ста­на един дух, кой­то бо­ра­ве­ше в сво­ята ду­ша при го­ля­ма вът­реш­на ле­ко­та с ма­ни­хейс­ки­те и ка­ба­лис­ти­чес­ки въпроси. Тази ин­ди­ви­ду­ал­ност на­ме­ри след то­ва сво­ето по­-на­та­тъш­но раз­ви­тие в един жи­вот меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раж­да­не и там осо­бе­но в об­ще­ние със Съществата, ко­ито имат ра­бо­та с Марсовото съществуване. В Марсово- то съ­щес­т­ву­ва­не тя ус­вои оп­ре­де­ле­но аг­ре­сив­но чувство, но ос­вен то­ва аг­ре­сив­но чув­с­т­во съ­що и ед­на ле­ко­та на говора, на езика, имен­но не­що
съб­лаз­ни­тел­но в сло­вес­на­та дарба, ле­ко­то го­вор­но тре­ти­ра­не на всич­ки въз­мож­ни проблеми, ко­ито но­се­ше в ду­ша­та си от ней­ни­те ми­на­ли зем­ни съществувания. Така та­зи ин­ди­ви­ду­ал­ност се пре­ро­ди в 18-то столе- тие. Това бе­ше Волтер.

Видите ли, да знаем, че съ­щес­т­ву­ва­не­то на Волтер во­ди да ми­на­ли пре- живявания, ко­ито са би­ли да­же по­доб­ни на те­зи на Августин в не­го­ва­та младост, ко­ито са би­ли по­доб­ни на по­-къс­ни­те ка­ба­лис­тич­ни изживява- ния, с ця­ла­та ироничност, ко­ято съ­щес­т­ву­ва­ше в пър­вич­на­та Кабала, да знаем, че всич­ко то­ва съществува, да об­гър­нем по то­зи на­чин с пог­лед връз­ка­та и от­но­во да вник­нем чрез съ­пос­та­вя­не­то на две­те зем­ни съ­щес­т­ву­ва­ния в онова, ко­ето се на­ми­ра меж­ду тях, меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раждане: само това прави света цял, това ни води в действително- стта. Когато об­гър­нем с пог­лед зем­ни­те съществувания, ние има­ме от­на­ча­ло не­що съв­сем нес­вър­за­но в ре­ду­ва­щи­те се зем­ни съществувания. Ние не виждаме, как ед­ното про­ник­ва в другото. Но ос­вен то­ва ние виж­да­ме са­мо фрагменти. Това, ко­ето се на­ми­ра помежду, ние не го вижда- ме; обаче действителността обхваща всичко заедно. И по­ло­же­ни­ето е такова, че ние сти­га­ме до дейс­т­ви­тел­нос­т­та са­мо тогава, ко­га­то раз­г­леж­да­ме не са­мо природата, а ко­го­то раз­г­леж­да­ме съ­що чо­веш­ко­то съ­щес­т­во спо­ред не­го­ви­те ду­хов­ни основи.

В то­ва от­но­ше­ние тряб­ва да бъ­де така, че от се­га на­та­тък в на­ше­то Дви- жение да вле­зе ед­на но­ва черта, ед­но но­во течение. Когато бе ос­но­ва­на Германската Секция на те­ософ­с­ко­то об­щес­т­во в Берлин, в 1902 година, аз опо­вес­тих ка­то моя пър­ва сказка, ко­ято ис­ках да дър­жа тогава, "Прак- тически упражнения върху кармата". Сказката бе­ше оповестена, но тя не мо­жа да бъ­де дър­жа­на по­ра­ди прос­та­та причина, че на­ли­це бя­ха да­де­ни отношения. Там бя­ха раз­лич­ни­те по­-с­та­ри чле­но­ве на Теософското Об- щество, ко­ито има­ха сво­ите пред­с­та­ви за това, ко­ето мо­же и ко­ето не мо­же да се каже; обаче според това беше се образувала цялата среда, цялата атмосфера. Онези, ко­ито бя­ха ръководители, би­ха се про­ти­во­пос­та­ви­ли неотстъпно, ако ня­кой би за­поч­нал то­га­ва да го­во­ри вър­ху прак­ти­чес­ки­те уп­раж­не­ния вър­ху Кармата. Просто Теософското дви­же­ние не бе­ше уз­ря­ло за това. Трябваше пър­во да бъ­дат под­гот­ве­ни мно­го неща. И дейс­т­ви­тел­но под­го­тов­ка­та трая поч­ти две десетилетия, а и по- вече. Обаче при Коледното Тържество бе раз­лят им­пул­сът да бъ­де раз­к­ри­то не са­мо това, ко­ето мо­же да бъ­де из­с­лед­ва­но вър­ху при­род­ни­те об­лас­ти на духовното, а да бъ­де раз­к­ри­то без зад­ръж­ки съ­що и онова, ко­ето мо­же да бъ­де из­с­лед­ва­но по то­зи на­чин и вър­ху чо­веш­ки­те об­ла-­ сти на духа. Ето за­що в бъ­де­ще сред Антропософското Общество ще го­во­рим без зад­ръж­ка вър­ху онова, ко­ето още от са­мо­то на­ча­ло бе­ше мое намерение, за ко­ето оба­че Антропософското Общество тряб­ва­ше пър­во
да уз­рее постепенно. Това е съ­що нещо, ко­ето вле­зе ка­то ед­на езо­те­рич­на чер­та чрез Коледното Тържество в Антропософското Общество. Ко- ледното Тържество не бе­ше дейс­т­ви­тел­но ни­как­ва игра, а по­ема­не­то на но­ви от­го­вор­нос­ти имен­но от ду­хов­на­та об­ласт на Антропософското Движение.

Видите ли, ко­га­то мо­жем да на­со­чим пог­лед вър­ху онова, ко­ето се на­ми­ра меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раждане, то­га­ва чрез то­ва имен­но мо­же да ни ста­не ясно, кол­ко многообразен, кол­ко мно­гос­т­ра­нен е светът. За що­то ко­га­то от ед­на стра­на се казва: в сферата на Марс бива подбудено за следния земен живот агресивното чувство, езиковата сръчност, сила- та на говора - това е само едната страна; в сферата на Марс биват подбудени също и други страни. Така е нап­ри­мер съ­що и при Юпитер. Ние из­жи­вя­ва­ме сфе­ра­та на Юпитер и на­ми­ра­щи­те се в нея Същества, ко­га­то с пог­ле­да на пос­ве­те­ния на­со­чим вни­ма­ни­ето си рет­рос­пек­тив­но вър­ху онова, ко­ето виж­да­ме меж­ду 49-та и 56-та го­ди­на и за­ли­ча­ва­ме то­га­ва себенаблюдението. Тогава от глед­ка­та на това, ко­ето виж­да­ме в сфе­ра­та на Юпитер, мо­гат ве­че да ни по­би­ят тръпки. Защото те­зи съ­щес­т­ва на Юпитер са на­пъл­но раз­лич­ни от хората. Нека взе­мем са­мо ед­но свойс­т­во на човека, ко­ето по се­бе си се сре­ща по­ве­че или по­-мал­ко че- сто, да взе­мем мъдростта. Хората казват: ние сме мъдри. Но кол­ко труд­но до­би­ва чо­ве­кът та­зи мъдрост! Макар и то­ва да е мал­ко мъдрост, все пак тя е не­що труд­но постигнато. Човек тряб­ва да ми­не през мно­го вът­реш­ни борби, за да до­бие из­вес­т­на мъд­рост в ня­коя област. От всич­ко то­ва съ­щес­т­ва­та на Юпитер не се нуждаят. Не мо­га да кажа, че те се раж­дат с мъдростта, за­що­то така, как­то на Земята ста­ва раж­да­не­то на хо­ра­та чрез зародиша, та­ка не се раж­дат съ­щес­т­ва­та на Юпитер. Трябва да си представите, че в ок­ръж­нос­т­та на Юпитер има не­що по­доб­но на това, ко­ето око­ло Земята са фор­ми­те на облаците. Ако си пред­с­та­ви­те сега, че от об­ла­ци­те би­ха се об­ра­зу­ва­ли чо­веш­ки­те те­ла и би­ха до­ле­те­ли до­лу на Земята, то­зи би бил начинът, по кой­то на Юпитер от един вид об­ла­ци се об­ра­зу­ват но­ви­те същества, оба­че така, че те­зи същества, ко­ито един вид из­ли­тат от облаците, имат ка­то тях­но ос­нов­но ка­чес­т­во мъдростта. Оба- че то­ва не е ни­как­ва заслуга, не е не­що пос­тиг­на­то чрез борба, те са име- н­но на­да­ре­ни с мъд­рост от са­мо­то си раждане. Както ние има­ме ед­но кръвообращение, та­ка те имат мъдростта. Поради то­ва те мис­лят съ­вър­ше­но раз­лич­но от хората. Това дейс­т­ву­ва потресающо, оба­че ние тряб­ва пос­те­пен­но да при­вик­нем с та­зи гледка. И всич­ко то­ва е про­ник­на­то от Юпитер с мъдрост, как­то ние на Земята сме про­ник­на­ти от въздуха.

Мъдростта е там не­що субстанциално, тя те­че на Юпитер във вя­тъ­ра и бурите, раз­ли­ва се на Юпитер, из­ди­га се ка­то мъг­ла във висините. Обаче то­ва са ви­наги от­но­во същества, ко­ито въз­ли­зат в ед­на мъг­ла на мъдро-
стта. Вътре в то­ва жи­ве­ят пре­дим­но Херувимите, ко­ито за­ед­но с чо­ве­ка ра­бо­тят вър­ху из­г­раж­да­не­то на не­го­ва­та Карма. Но в то­ва жи­ве­ят съ­що и дру­ги импулси. Обаче бе­зус­лов­но ва­лид­но е това: това, което един човек е прекарал в един минал земен живот, то бива съчетано и добива форма чрез силите на мъдростта, на самопонятната мъдрост. След то­ва чо­ве­кът ид­ва до­лу на Земята и но­си пе­ча­та на онова, ко­ето се по­лу­ча­ва бла­го­да­ре­ние на факта, че е съ­че­тал във фор­ма чрез ед­на са­мо­по­нят­на мъд­рост това, ко­ето е из­жи­вял по­-ра­но на Земята. След то­ва та­зи мъд­рост се про­явя­ва по на­й-­раз­ли­чен начин. Ето един при­мер съ­що и за това.

Индивидуалността, ко­ято ще ни пос­лу­жи за то­зи пример, ни за­веж­да в ми­на­ло­то в древ­на Гърция, в един вид платоническа, но съ­щев­ре­мен­но ваятелска, скул­п­тур­на атмосфера. Тази ин­ди­ви­ду­ал­ност е ми­на­ла през ед­на от ней­ни­те на­й-­важ­ни въп­лъ­ще­ния в гръц­ка­та епо­ха на плас­ти­ка­та и е би­ла скулптор. Това, ко­ето из­жи­вя то­га­ва, тя го пре­не­се в по­-къс­ни меж­дин­ни въплъщения, ко­ито бя­ха по­-мал­ко важни. Това е ед­на индиви- дуалност, ко­ято из­ра­бо­ти ней­на­та Карма за ней­но­то за се­га пос­лед­но зем­но въп­лъ­ще­ние осо­бе­но в сфе­ра­та на мъд­рос­т­та на Юпитер.

Друга ед­на ин­ди­ви­ду­ал­ност ни за­веж­да об­рат­но в ми­на­ло­то през време- ната, пре­ди Америка да бъ­де на­се­ле­на от европейци, а имен­но в сред­на Америка, в Мексико. Там тя жи­вя в упа­да­щи­те мис­те­рии на пре­диш­но то мек­си­кан­с­ко ко­рен­но население. Там тя се за­поз­на с онова, ко­ето жи­ве­еше ка­то мек­си­кан­с­ки богове, ко­га­то връз­ки­те на та­мош­ни­те хора, на уче­ни­ци­те на мистериите, с ду­хов­ни­те съ­щес­т­ва бя­ха още живи. Днес хора, ко­ито са учени, го­во­рят от­но­во за те­зи богове: Кветцалкоатл, Тец- катлипока и Теотл - това е една основна карма, но не особено щастли- ва за хората карма; обаче от тези описания едва ли получаваме нещо повече от имената. Но индивидуалността, за ко­ято Ви говоря, бе­ше по­то­пе­на жи­во в те­зи познания, ма­кар и то­ва да бя­ха поз­на­ния пред­ла­га­ни от на­ми­ра­щи се в упа­дък мистерии. За нея та­ки­ва бо­го­ве ка­то Теотл, Кветцалкоатл бя­ха не­що живо. Това бя­ха фак­ти­чес­ки магически, жи­ви същества. И там в упа­дъч­ни­те мис­те­рии на Кватцалкоатл тя жи­вя то­га­ва в ед­но то­га­ва ве­че на­пъл­но суеверно, ма­ги­чес­ко съдържание, в ед­но та­ко­ва съ­щес­т­во ка­то Тецкатлипока - то­зи Тецкатлипока е бил един вид бог-змия, с кой­то то­га­ваш­ни­те хо­ра са се чув­с­т­ву­ва­ли свър­за­ни - и всич­ко то­ва бе­ше за въп­рос­на­та ин­ди­ви­ду­ал­ност сил­но живо. След то­ва та­зи ин­ди­ви­ду­ал­ност не ми­на през дру­ги прераждания, след ка­то пре­ка­ра своя жи­вот меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раждане, как­то дру­га­та инди- видуалност. Тази дру­га индивидуалност, ко­ято Ви опи­сах първо, ми­на през меж­дин­ни въплъщения. Първо тя жи­вя ка­то мъж в древ­на Гърция, след то­ва ми­на през ед­но въп­лъ­ще­ние на жена. Втората индивидуалност,
за ко­ято Ви говоря, жи­вя ка­то мъж сред мек­си­кан­с­ки­те мистерии, през вре­ме на жи­во­та меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раж­да­не ми­на през Юпите- ровата сфе­ра на мъд­рос­т­та и се пре­ро­ди след то­ва имен­но в 18-то столе- тие, ка­то жи­вя от час­ти и в 19-то столетие.

Индивидуалността, ко­ято би жи­вя­ла в древ­на Гърция, съ­що ми­на през сфе­ра­та на Юпитер, как­то чо­век мо­же да ми­не през та­зи сфера, ко­га­то е бил скул­п­тор и съ­щев­ре­мен­но е из­жи­вял по гръц­ки на­чин то­зи плас­ти­чен на­чин на мислене, кой­то то­га­ва е бил не­що дейс­т­ви­тел­но живо. Тя пре­вър­на то­зи усет на плас­ти­ката, кой­то мо­же да бъ­де из­жи­вян в древ­на Гърция при из­вай­ва­не­то на човека, във фор­ми­ра­що схва­ща­не на це­лия свят при ней­но­то ми­на­ва­не през Юпитеровата сфе­ра на мъдростта, къ­де­то ця­ла­та та­зи мъд­рост съ­щес­т­ву­ва субстанциално, и след то­ва се ро­ди в ед­но чо­веш­ко тя­ло но­се­ща нейния гър­ци­зъм по­лу­чил от­пе­ча­тъ­ка на Юпитер. Тази ин­ди­ви­ду­ал­ност се пре­ро­ди в ли­це­то на Гьоте.

Другата ин­ди­ви­ду­ал­ност съ­що ми­на през сфе­ра­та на Юпитер, пре­ра­бо­ти онова, ко­ето мо­жа да из­пи­та в мек­си­кан­с­ки­те мистерии, съ­що в сфе­ра­та на Юпитер. Обаче в сфе­ра­та на Юпитер не мо­же­ше да се по­лу­чи съ­що­то не­що от един зе­мен живот, кой­то е бил пре­ка­ран в древ­на Гърция, как­то опи­сах това, и от един живот, кой­то е бил пре­ка­ран в Мексико, как­то съ­що описах. И две­те ин­ди­ви­ду­ал­нос­ти ми­на­ха през сфе­ра­та на Юпитер, оба­че и две­те ста­на­ха такива, как­ви­то мо­жа­ха да ста­нат съ­об­раз­но фор­ми­ра­щи­те си­ли от тех­ния ми­нал зе­мен живот. Индивидуалността, ко­ято ми­на през мек­си­кан­с­ки­те мистерии, ми­на през сфе­рата на Юпитер и се пре­ро­ди в ли­це­то на Елифас Леви. При не­го ние има­ме ма­ги­чес­ки - об­ред­ни дейс­т­вия, ма­ги­чес­ки кул­то­ве пре­вър­на­ти по един за­бе­ле­жи­те­лен на­чин в мъдрост. Това е имен­но по­-ма­ло­цен­на юпи­те­ро­ва Карма, въпре- ки, че е из­вън­ред­но остроумна, пъл­на с мъдрост. От те­зи при­ме­ри ние виждаме, как дейс­т­ву­ва за­ед­но това, ко­ето чо­ве­кът е из­пи­тал в зем­ния живот, и онова, ко­ето той ста­ва меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раждане. По-късният зе­мен жи­вот би­ва из­г­ра­ден на­пъл­но спо­ред ми­на­лия зе­мен жи- вот, оба­че в Кармата мо­же да бъ­де от­пе­ча­та­но от съ­ща­та звез­д­на сфе­ра по раз­но­об­ра­зен на­чин онова, ко­ето един чо­век е из­пи­тал в зем­ния жи- вот. Само ко­га­то раз­г­леж­да­ме по то­зи на­чин из­г­раж­да­не­то на чо­веш­кия жи­вот в кар­ми­чес­ки смисъл, ние за­дъл­бо­ча­ва­ме пра­вил­но то­зи чо­веш­ки живот. Тогава той се обогатява, явя­ва се в не­го­ва­та пъл­на действител- ност, са­мо то­га­ва ние поз­на­ва­ме в дейс­т­ви­тел­ност чо­ве­ка в чо­веш­кия живот.
СКАЗКА ЕДИНАДЕСЕТА

Бреслау, 10 юни 1924 г.

Вчера ние за­поч­нах­ме да го­во­рим вър­ху връз­ка­та на чо­веш­кия жи­вот тук на Земята меж­ду раж­да­не­то и смър­т­та и дру­гия чо­веш­ки жи­вот в свръх­се­тив­ния свят меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раж­да­не по от­но­ше­ние на Кармата. Видяхме, че в Кармата на чо­ве­ка съ­дейс­т­ву­ва това, ко­ето е би­ло преживяно, извършено, мислено, усе­ща­но в пре­ди­ду­щия зе­мен жи­вот и в ре­ди­ца след­ва­щи ед­ни след дру­ги зем­ни съществувания. Всичко то­ва би­ва изградено, по­лу­ча­ва фор­ма ка­то ос­но­ва на пре­жи­вя­ва­не­то в един след­ващ зе­мен жи­вот чрез съв­мес­т­на­та ра­бо­та на чо­ве­ка с дру­ги чо­веш­ки души, кар­ми­чес­ки свър­за­ни с него, и с ду­хов­ни­те Същества на вис­ши­те йерархии. Така ние видяхме, как бла­го­да­ре­ние на то­ва ис­то­ри­чес­ки­ят жи­вот на чо­ве­чес­т­во­то ста­ва прозрачен. Ние виж­да­ме ня­как­си все­ки от­де­лен чо­век - да­ли той из­вър­ш­ва не­що забележително, не що пре­об­ра­зя­ва­що света, или дейс­т­ву­ва в ог­ра­ни­че­ни кръ­го­ве - ние виж­да­ме все­ки от­де­лен чо­век на зад­ния фон на един об­х­ва­тен ду­хо­вен процес. Ние ви­дях­ме особеното, как раз­г­леж­да­не­то на чо­веш­ка­та съдба, ко­га­то за­поч­ва­ме да я разбираме, ни се явя­ва ка­то външен, зе­мен из­раз на един на­ми­ращ се зад нея мощен, все­ми­рен про­цес съ­що и в ду­хов­ния свят. С то­ва показахме, как са­ми­ят чо­век е този, кой­то пре­на­ся онова, ко­ето ста­ва в ед­на ми­на­ла епоха, в ед­на след­ва­ща епо­ха и го пос­та­вя в дейс­т­вие в та­зи епоха. Следователно връз­ки­те на ис­то­ри­чес­ко­то раз­ви­тие се раж­дат чрез чо­ве­ка и аз вярвам, че ед­но та­ко­ва раз­г­леж­да­не на ис­то­ри­ята мо­же да нап­ра­ви вър­ху чо­ве­ка ед­но въз­вес­тя­ва­що впечатление. Да, ние чув­с­т­ву­ва­ме пра­вил­но начина, по кой­то из­жи­вя­ва­ме на­ша­та Карма, по кой­то мо­жем да се вжи­ве­ем в та­зи соб­с­т­ве­на Карма, ко­га­то пър­во - пре­ди да пре­ми­нем към из­жи­вя­ва­не­то на от­дел­на­та Карма в след­ва­щи­те сказ­ки - ще ви­дим имен­но при личности, чий­то жи­вот е по­ве­че или по­-мал­ко об­що познат, как се офор­мя дейс­т­ви­ето на от­дел­ния чо­веш­ки жи­вот на Земята в след­ва­щи­те зем­ни съществувания.

Чрез при­ме­ра ние се запознаваме, как ця­ло­то ду­хов­но ус­т­ройс­т­во и ду­хов­ни­те Същества, ко­ито при­над­ле­жат на ед­на пла­нет­на сфера, дейс­т­ву­ват в онова, ко­ето чо­ве­кът но­си от са­мия се­бе си в ду­хов­ния свят, ко­га то ми­не през вра­та­та на смър­т­та и жи­вее по­-на­та­тък в ду­хов­ния свят. Направихме за­бе­леж­ки вър­ху това, кол­ко осо­бе­но дейс­т­ву­ва сфе­ра­та на Юпитер. Още по­-пот­ре­са­ющо дейс­т­ву­ва в ней­на­та осо­бе­ност сфе­ра­та на Сатурн, още по­-пот­ре­са­ющо е начинът, по кой­то дейс­т­ву­ва Сатурн. Вие зна­ете - аз спо­ме­нах то­ва - че да­же ко­га­то при­те­жа­ва­ме на­ука­та на по- свещението, за да мо­жем да об­гър­нем са­мос­то­ятел­но с пог­лед всич­ки връзки, тряб­ва да гле­да­ме рет­рос­пек­тив­но епо­ха­та меж­ду 56-та и 63-та го­ди­на след ка­то сме ми­на­ли въз­рас­т­та 63 години. Само то­га­ва мо­жем да съ­дим за онова, ко­ето мо­же да дейс­т­ву­ва вър­ху чо­ве­ка от сфе­рата на Сатурн в ця­ла­та връз­ка на ду­хов­ния жи­вот и на ду­хов­но­то тъ­ка­не на
Вселената. Защото всичко, ко­ето дейс­т­ву­ва във връз­ка със сфе­ра­та на Сатурн, е такова, че всъщ­ност в сфе­ра­та на Сатурн съ­щес­т­ву­ва ед­но силно, ед­но про­ник­ва­що съз­на­ние при всич­ки съ­щес­т­ва вър­ху миналото, а по от­но­ше­ние на нас­то­яще­то ца­ру­ва по­ве­че или по­-мал­ко безсъзнание. Това пра­ви ед­но пот­ре­са­ющо впечатление. Съществата на Сатурн дейс­т­ву­ват всъщ­ност в нас­то­ящи­те дела, ко­ито извършват, вклю­чи­тел­но на Серафимите, те дейс­т­ву­ват ка­то от ед­но безсъзнание, не зна­ят та­ка да се ка­же непосредствено, как­во ста­ва с тях и чрез тях в нас­то­ящия момент; обаче те веднага знаят, а именно с проникновение и точност, какво са извършили, какво са мислели, какво е станало с тях, след като то е станало.

Бих си поз­во­лил да упот­ре­бя един образ, за да Ви оха­рак­те­ри­зи­рам та­зи осо­бе­на фор­ма на съ­щес­т­ву­ва­не­то в сфе­ра­та на Сатурн. Представете си, че ка­то хо­ра хо­ди­те по Земята, но не бих­те зна­ели ни­ко­га в нас­то­ящия момент, как­во вършите, как­во мислите, как­во ста­ва с Вас или чрез Вас, но пред­с­та­ве­те си, че бих­те отиш­ли ня­къ­де - не­ка взе­мем то­зи прост процес. Вие не виж­да­те се­бе си там, къ­де­то отивате, но ос­та­вя­те следи; да предположим, че от вашата непосредствена предишна позиция се ражда един снежен човек. Вие вър­ви­те по-нататък: отново един снежен човек, още по-нататък: отново един снежен човек и т.н. Така Вие пос­то­ян­но сте сни­ма­ни плас­тич­но и виж­да­те точ­но гле­дай­ки на­зад оно­ва кое то сте били. Още в момента, ко­га­то чрез Вас ста­ва нещо, Вие го виж­да­те как­то е там, както ос­та­ва там, как­то се е пос­та­ви­ло във вечното. И Вие виж­да­те на­зад в ед­на перспектива, из­ри­су­ва­ни ка­то в ед­на веч­на ле­то­пис във Вселената, из­ри­су­ва­но всич­ко онова, ко­ето е ста­на­ло чрез Вас. Оба- че всичко, ко­ето съ­щес­т­ва­та на Сатурн гле­дат по то­зи на­чин ка­то ми­на­ло ставане, то от­но­во се свър­з­ва с ми­на­ло­то ста­ва­не на от­дел­ни­те съ­щес­т­ва на ця­ла­та пла­нет­на система, та­ка що­то тъй да се ка­же съз­на­ни­ето на съ­щес­т­ва­та на Сатурн се със­тои в това, че те във все­ки мо­мент гле­дат на­зад вър­ху ця­ла­та па­мет - ако мо­же да се из­ра­зя та­ка - на ця­ла­та жи­ва пла­нет­на сис­те­ма във всич­ки ней­ни съ­щес­т­ва във въз­по­ме­на­тел­на­та спо- собност. В та­зи кос­ми­чес­ка възпоменателна, па­мет­на спо­соб­ност на съ­щес­т­ва­та на Сатурн е изрисувано, за­пи­са­но всичко.

Ако при от­к­ри­ва­не тъ­ка­не­то в жи­во­та в сфе­ра­та на Сатурн пос­ве­те­ни­ят наб­лю­да­тел е та­ка из­вън­ред­но сил­но потресен, той би­ва още по­-сил­но потресен, ко­га­то вижда, как оне­зи съ­щес­т­ва пре­на­сят до­лу на Земята след­с­т­ви­ята на тех­ни­те ми­на­ли зем­ни съществувания, след ка­то по­ра­ди осо­бе­ни­те из­жи­вя­ва­ния тряб­ва­ше да из­ра­бо­тят тях­на­та Карма в сфе­ра­та на Сатурн. И раз­г­леж­да­не­то на Вселената до­би­ва ед­но из­вън­ред­но вели- чествено, мощ­но съдържание, ко­га­то зна­ем то­ва за ед­на све­тов­но­ис­то­ри­чес­ка личност.
Когато раз­г­леж­да­ме жи­во­та на та­ки­ва лич­нос­ти тук на Земята, ко­га­то раз­г­леж­да­ме ед­на та­ка­ва лич­ност духовно, ка­то четем, а не са­мо букву- ваме, тя ни за­веж­да го­ре в жи­во­та и същ­нос­т­та на сфе­ра­та на Сатурн. Виждането на ду­хов­но­то се обо­га­тя­ва из­вън­ред­но много, ко­га­то виж­да­ме да дейс­т­ву­ва сфе­ра­та на Сатурн. Ние виж­да­ме та­зи сфе­ра да дейс­т­ву­ва до­лу на Земята в онова, ко­ето ста­ва на та­зи Земя; ние виждаме тук един отблясък но онова, което става в сферата на Сатурн. Бих ис­кал да изяс­ня то­ва с един пример.

Ние мо­жем да на­со­чим пог­лед вър­ху ед­на чо­веш­ка индивидуалност, ко­ято през първото, вто­ро­то хрис­ти­ян­с­ко столетие, ко­га­то гър­циз­мът още дейс­т­ву­ва­ше в хо­да на хрис­ти­ян­с­ко­то развитие, е пре­ка­ра­ла своя жи­вот в юж­на Европа. Тази ин­ди­ви­ду­ал­ност има­ше то­га­ва ед­на силна, мал­ко ин­те­лек­ту­ал­но оц­ве­те­на чувствителност, въз­п­ри­ем­чи­вост на ду­ша­та за гръц­ки оц­ве­те­но­то Християнство и е би­ла пре­се­ле­на в Римската импе- рия. Там тя е пре­жи­вя­ла всич­ко онова, ко­ето мо­же­ше имен­но да се пре­жи­вее през пър­ви­те сто­ле­тия на раз­п­рос­т­ра­не­ние на Християнството в Римската империя: нес­п­ра­вед­ли­ви­те прес­лед­ва­ния на християните, на­си­ли­ята на рим­с­ки­те императори, всич­ко онова, ко­ето се про­явя­ва­ше в начина, по кой­то Римската им­пе­рия се от­на­ся­ше въ­об­ще към по­-фи­ни­те хора. Всичко то­ва се нас­лои в ней­на­та душа, ко­ято из­пи­та с въз­му­ще­ние в на­й-­дъл­бо­кия сми­съл онова, ко­ето мо­же­ше да се ви­ди то­га­ва в Римска- та империя, и ми­на през вра­та­та на смър­т­та с ед­но нас­т­ро­ение на прими- рение, ко­ето си казваше: може ли един свят, в който са възможни та- кива неща, да развие всъщност някакъв напредък? От наб­лю­де­ни­ето на това, което ста­ва­ше в Римската империя, та­зи ду­ша стиг­на до из­вес­т­но съмнение, да­ли въ­об­ще в све­та съ­щес­т­ву­ва ед­но из­п­ра­вя­не меж­ду доб­ро­то и зло­то и пред та­зи душа, пред ду­хов­ния и ду­ше­вен пог­лед на та­зи ду­ша сто­еше от ед­на стра­на зло­то при­чи­не­но от рим­с­ки­те императори, а от дру­га стра­на мъ­че­ни­чес­т­ва­та на от­дел­ни­те християни. Тази ду­ша ви­дя в ед­но ос­т­ро противоречие, в ед­на остра, су­ро­ва про­ти­во­по­лож­ност от ед­на стра­на доброто, от дру­га стра­на злото. С то­ва впе­чат­ле­ние ми­на тя през вра­та­та на смъртта, след то­ва се пре­ро­ди в нез­на­чи­тел­ни зем­ни съществувания. Защото онова, ко­ето се сто­ва­ри вър­ху та­зи ду­ша в он­зи зе­мен жи­вот в гръц­ко­-рим­с­ко­то съществуване, бе­ше тег­ли­ло дъл­бо­ка браз­да в ду­шев­ния живот. Когато наб­ли­жи 18-то столетие, всич­ко то­ва бе пре­ра­бо­те­но по­-на­та­тък в сфе­ра­та на Сатурн и из­г­ра­де­но ка­то Карма на та­зи индивидуалност.

Сферата на Сатурн ра­бо­ти се­ри­оз­но и про­ник­но­ве­но в из­г­раж­да­не­то на Кармата. И тък­мо тогава, ко­га­то се ка­сае да бъ­де об­х­ва­на­та ця­ла­та дъл­- бо­чи­на на чо­веш­ка­та ду­ша и от ця­ла­та дъл­бо­чи­на на чо­веш­ка­та ду­ша да бъ­дат раз­ви­ти ко­рен­но мощ­ни сили, сфе­ра­та на Сатурн да­ва те­зи мощ­ни
сили, за­що­то всич­ко онова, кое то ста­ва вът­ре в нея, е сил­но духовно, мощ­но духовно, но ду­хов­но така, че то дейс­т­ву­ва мно­го по­-дъл­бо­ко, ко­га­то чо­ве­кът сли­за в един нов зе­мен живот; дълбоко, дълбоко действува то във физическия организъм. Тогава се раж­да един фи­зи­чес­ки органи- зъм, кой­то е ен­ту­си­ази­ран за из­п­ра­вя­не­то на онова, ко­ето ду­ша­та е из­пи­та­ла в един ми­нал зе­мен живот. Когато ми­на­ва през сфе­ра­та на Сатурн, ду­ша­та има пог­ле­да сил­но на­со­чен към миналото. Когато из­ра­бот­ва сво­ята Карма в та­зи сфера, чо­ве­кът има пог­ле­да на­со­чен към спомените, към миналото. После, ко­га­то сли­за на Земята, то­га­ва се по­каз­ва в из­вес­т­но от­но­ше­ние не­га­ти­вът на онова, ко­ето е би­ло из­жи­вя­но в сфе­ра­та на Сатурн. Силното гле­да­не в ми­на­ло­то се прев­ръ­ща в един енер­ги­чен стре­меж към идеали, ко­ито са на­со­че­ни нап­ред в бъдещето, та­ка що­то имен­но хора, ко­ито до­на­сят сво­ята Карма из­ра­бо­те­на в сфе­ра­та на Са- турн, са та­ки­ва въ­оду­ше­ве­ни за бъдещето, следователно ис­кат да дейс­т­ву­ват в иде­али на­со­че­ни към бъдещето, по­не­же в сфе­ра­та на Сатурн са гле­да­ли в един чис­то ду­хо­вен жи­вот пре­дим­но в миналото.

Тази индивидуалност, за ко­ято го­во­ря тук, се пре­ро­ди във вто­ра­та по­ло­ви­на на 18-то сто­ле­тие в ли­це­то на Фридрих Шилер. И взе­ме­те се­га це­лия жи­вот на Шилер, взе­ме­те го така, как­то той се про­яви с из­вън­ред­но действената, мо­же би ху­до­жес­т­ве­но мно­го сла­ба­та чер­та на Шилеровите мла­деж­ки драми, с ця­ла­та та­зи ог­не­на черта, но взе­ме­те към то­ва из­вън­ред­но го­ля­ма­та сериозност, бих мо­гъл да ка­жа из­вън­ред­но го­ля­мата ме- ланхолия, ко­ято ле­жи в ду­ша­та на Шилер, и обър­не­те вни­ма­ние имен­но на това, как зав­ла­дя­ва­ща­та чер­та на не­го­ва­та съд­ба при мла­дос­т­та про­из­ти­ча имен­но от не­го­во­то ме­лан­хо­лич­но­-ду­шев­но настроение. Объ- рнете вни­ма­ние на не­го­вия стре­меж към един вид въ­оду­ше­ве­но схва­ща­не на гърцизма, ко­га­то той се за­поз­на с Гьоте, - обър­не­те вни­ма­ние на всич­ко то­ва ка­то на един пре­ден план и виж­те зад не­го човека, кой­то си е из­во­ювал ос­но­ва­та за то­зи въз­г­лед през 1-то, 2-то сто­ле­тие в из­жи­вя­ва­не­то от ед­на стра­на на гръц­ко­то Християнство, от дру­га стра­на от въз­му­ще­ни­ето про­тив рим­с­ко­то цезарство, по­мис­ле­те след това, как всич­ко то­ва би­ва за­дъл­бо­че­но в из­ра­бот­ва­не­то на ед­на но­ва Карма в та­ка се­ри­оз­но дейс­т­ву­ва­ща­та сфе­ра на Сатурн. Според не­го­ва­та Карма Шилер е дейс­т­ви­тел­но един са­тур­нов човек.

Тези не­ща не се чув­с­т­ву­ват по един пра­ви­лен на­чин от душата, ко­га­то тя ис­ка да ги слу­ша са­мо теоретически. Те би­ват пра­вил­но раз­б­ра­ни от ду­ша­та са­мо тогава, ко­га­то би­ват схва­ща­ни с ця­ла­та душа, ко­га­то чо­век по­то­пя­ва ця­ла­та си ду­ша в та­зи ду­хов­на същ­ност и в то­зи ду­хо­вен жи­вот на звез­д­ния свят - в на­шия слу­чай в сфе­ра­та на Сатурн - и ко­га­то после, след ка­то сме по­то­пи­ли ця­ла­та си ду­ша за раз­би­ра­не­то на ед­на зем­на съдба, на­со­чим пог­лед вър­ху ед­но та­ко­ва дейс­т­вие на зем­на­та Карма.
Искам да из­не­са един друг пример, кой­то е дейс­т­ву­вал по съ­вър­ше­но друг начин. Ние мо­жем да на­со­чим пог­лед вър­ху ед­на индивидуалност, ко­ято в един не­от­дав­на­шен зе­мен жи­вот се е чис­ля­ла да­же до из­вес­т­на сте­пен към посветените. Обаче пре­ди да го­во­ря за та­зи чо­веш­ка Карма, тряб­ва да за­сег­на един въпрос, който всъщ­ност все­ки мо­же да си зададе, ко­га­то раз­миш­ля­ва вър­ху та­ки­ва неща, за ко­ито го­во­рим сега, и кой­то не­съм­не­но мно­зи­на от Вас са си го за­да­ли вече. Това е въпросът, кой­то изниква, ко­га­то слу­ша­те онова, което се каз­ва в ан­т­ро­по­соф­с­ки­те раз- глеждания: че в земното развитие на хората е имало посветени във ве- ликите тайни на съществуването, посветени във великата мъдрост на Земята. Ние гле­да­ме с из­вън­ред­но го­ля­ма уважение, с дъл­бо­ко по­чи­та­ние към те­зи древ­ни пос­ве­те­ни в раз­ви­ти­ето на човечеството. Когато го­во­рим се­га за преражданията, за пов­та­ря­щите се зем­ни съществувания, мо­же да бъ­де за­да­ден въпросът: как стои въпросът с прераждането на тези посветени? И въп­ро­сът мо­же да се оти­де по­-да­ле­че и да бъ­де пос­та­вен така: нима не живеят ли и днес преродени посветени? Нима по- светените са се оттеглили абсолютно от света, в който днес живеем между раждането и смъртта?

Съвсем не е така. Обаче ние не тряб­ва да забравяме, че ко­га­то ка­то ин­ди­ви­ду­ал­ност чо­ве­кът сли­за от ду­хов но-душевното, пре­ди­зем­но съ­щес­т­ву­ва­не в един зе­мен живот, той е свър­зан с онова, ко­ето да­де­на епо­ха мо­же да му да­де ка­то фи­зи­чес­ко тяло, и след то­ва е свър­зан с възпита- нието, ко­ето по­лу­ча­ва и дру­ги по­доб­ни неща. Тези не­ща тряб­ва да бъ­дат при­ети от онзи, кой­то се пре­раж­да в зем­ния свят. Ние мо­жем да на­со­чим пог­лед вър­ху ня­коя пос­ве­те­на индивидуалност, жи­вя­ла да ре­чем в да­леч­но­то минало, Кармата на ко­ято е да се пре­ро­ди от­но­во по ня­ка­къв на­чин по-късно, в 18-то, 19-то столетие. Обаче в 18-то сто­ле­тие ни­къ­де сред зем­на­та ци­ви­ли­за­ция не съ­щес­т­ву­ват та­ки­ва тела, как­ви­то е има­ло в оне­зи да­леч­ни древ­ни времена, тела, ко­ито да бъ­дат та­ка плас­тич­но гъв­ка­ви за чо­веш­ка­та ду­хов­на индивидуалност. Предразсъдъка е на ед­на из­ро­де­на наука, че от не­за­пом­не­ни вре­ме­на чо­веш­ко­то тя­ло е ос­та­на­ло все същото. Фактически в епо­ха­та на ма­те­ри­ализ­ма то­ва тя­ло е ста­на­ло втвърдено, негъвкаво, непластично, с не­го не мо­же да се бо­ра­ви лесно. Наследствените отношения, ко­ито съ­що са свър­за­ни с убеждението, с на­чи­на на мислене, чув­с­т­ву­ва не и пос­тъп­ва­не на хората, с ця­ло­то тях­но вът­реш­но ду­шев­но устройство, са та­ки­ва - от­дел­ни­ят чо­век не мо­жа да сто­ри тук нищо, ця­ла­та ци­ви­ли­за­ция е ви­нов­на за то­ва - че ед­на част от онова, ко­ето чо­век но­си в ду­ша­та си от вре­ме­то на посвещението, не мо­же да бъ­де по­то­пе­но във фи­зи­чес­кия организъм, по­ра­ди ко­ето чо­век не мо­же да го до­ве­де до сво­ето съзнание, за­що­то ние мо­жем да до­ве­дем до

не­пос­ред­с­т­ве­но­то външ­но съзнание, ко­ето има­ме в да­де­но време, са­мо това, с ко­ето мо­жем да се по­то­пим на­пъл­но във фи­зи­чес­ко­то тяло.

Тук аз тряб­ва да ка­жа не­що твър­де парадоксално, но Вие тряб­ва да при­еме­те то­зи парадокс, за­що­то той пред­с­тав­ля­ва ед­на истина. Видите ли, пос­ве­те­ни­те в да­леч­ни­те древ­ни вре­ме­на са би­ли пред­па­зе­ни от нещо, ко­ето днес се счи­та за ве­ли­ко бла­го­де­яние за чо­веш­кия род, оба­че ако те­зи пос­ве­те­ни би­ха го ус­во­или тогава, то не би би­ло за тях ед­но бла- годеяние, а би би­ло счи­та­но за го­ля­ма преч­ка на посвещението. Днес не би се поз­во­ли­ло един чо­век да бъ­де пред­па­зен по­доб­но на един пос­ве­тен от да­леч­ни­те древ­ни вре­ме­на от това, да се на­учи да пи­ше и да че­те по та­къв начин, как­то то­ва мо­же да се на­учи имен­но днес. Днешният чо­век из­губ­ва мно­го не­що чрез начина, по кой­то той се на­уча­ва да че­те и пи- ше: това принуждение да се вникне във формите на буквите, към кои- то човекът няма никакво човешко отношение. Когато европейците, те­зи "по-добри хора", оти­до­ха в Америка при та­ка на­ре­че­ни­те ди­ви ин­ди­ан­ци и им по­ка­за­ха фор­ми­те на сво­ите букви, ин­ди­ан­ци­те из­пи­та­ха ле­ка уп­ла­ха и страх пред то­ва и са счи­та­ли те­зи бук­ви за мал­ки та­ла­съ­ми и демони. Следователно нещо, в ко­ето има мал­ки таласъми, ко­ето е съ­вър­ше­но неестествено, до та­ко­ва чуж­до на чо­ве­ка нещо, как­ви­то са те­зи фо- р­ми на бук­ви­те в на­ша­та пис­ме­ност, е до­ве­ден днеш­ния чо­век в не­го­ва­та 6, 7 година. Каква по­доб­на фор­ма има в це­лия свят ед­но А или ед­но Б, ко­ито ни се пре­да­ват ка­то деца, как­во от­но­ше­ние имат те­зи фор­ми към чо­веш­кия живот? Никакво подобие. В дре­вен Египет хо­ра­та са има­ли по­не ед­на об­раз­на писменост, в ко­ято на­ри­су­ва­на­та фор­ма е има­ла по­до­бие с дейс­т­ви­тел­нос­т­та и на съз­на­ни­ето на хо­ра­та се е показвало, че онова, ко­ето е би­ло нарисувано, е има­ло връз­ка с действителността. Днес хо­ра­та изу­ча­ват АБВ ка­то не­що съ­вър­ше­но чуж­до на живота. Във Валдорфското учи­ли­ще ние ис­ка­ме от­но­во да по­доб­рим на­й-­го­ля­ма­та грешка, ето за­що друг на­чин на изу­ча­ва­не на че­те­не­то и пи­са­не­то бе внед­рен меж­ду дру­го­то в на­ше­то учи­ли­ще Обаче ние не мо­жем да пре­це­ним това, ко­ето се про­гон­ва от човека, ко­ето се уби­ва в човека, ко­га­то че­те­не­то и пи­са­не­то се на­уча ват от обик­но­ве­ния дне­шен начин, ко­га­то има­ме са­мо коп­не­жа да съ­дим за всич­ко по ма­те­ри­алис­ти­чен начин, да жи­ве­ем в све­та са­мо с обик­но­ве­но­то съзнание.

Видите ли, аз съв­сем не се сму­тих от това, оба­че сму­ти­ха се мно­го дру­ги хора: в моята автобиография "Пътят на моя живот" аз достатъчно показах, че на 15 години още не можех да пиша правописно. На то­ва аз дъл­жа из­вън­ред­но много. Аз бях пред­па­зен от ня­кои неща, от ко­ето хо­ра­та не са предпазени, ко­га­то на 15 го­ди­ни те мо­гат ве­че да пи­шат на­пъл­но правописно. Човек мо­же да бъ­де от­къс­нат от ду­хов­ния жи­вот тъкмо чрез ня­кои неща, ко­ито про­из­хож­дат по то­зи на­чин от ма­те­ри­али-
с­тич­но­то об­ра­зо­ва­ние на времето. Това е един мно­го по­-се­ри­озен въп­рос от­кол­ко­то се мисли. Аз спо­ме­на­вам то­ва тук, за да видите, че пос­ве­те­ни­ят от да­леч­но­то ми­на­ло мо­же да из­пол­зу­ва са­мо възпитанието, ко­ето му се предлага. Какво дру­го мо­же да сто­ри той, ос­вен да се прис­по­со­би с тя­ло и ду­ша към сво­ята епоха? Така той тряб­ва да ос­та­ви неп­ро­яве­но мно­го от това, ко­ето е за­ло­же­но в не­го­ва­та душа. Обаче от яв­ле­ни­ята в живота, ко­ито нас­тъп­ват и мо­гат да нас­тъ­пят в оп­ре­де­ле­на епоха, и при един човек, кой­то външ­но се явя­ва ка­то един обик­но­вен граж­да­нин на Земята, а съв­сем не ка­то посветен, мо­же да про­ли­чи на­пъл­но кар­ми­чес­ка­та връз­ка с ня­ко­гаш­но­то посвещение. Действително в Кармата дейс­т­ву­ва не онова, ко­ето хо­ра­та считат, че дейс­т­ву­ва най-много. Когато нап­ри­мер има­ме пред нас един чо­век с оп­ре­де­ле­но ус­т­ройс­т­во на духа, ако ние съ­дим за Кармата са­мо с ума, то­га­ва мно­го лес­но сме склон­ни да на- п­ра­вим зак­лю­че­ние за ед­но по­доб­но ус­т­ройс­т­во на ду­ха и в не­го­вия ми­нал зе­мен живот. Но то­ва не е така. Нещата, ко­ито се раз­ви­ват кар­ми­чес­ки сво­бод­но и дейс­т­ву­ват от един зе­мен жи­вот в другия, ле­жат в мно­го по­-дъл­бо­ки об­лас­ти на ду­ша­та от­кол­ко­то кон­фи­гу­ра­ци­ята на ума. До- статъчно е да Ви по­ка­жа са­мо един при­мер и Вие ще видите, че онова, ко­ето вли­яе вър­ху Кармата, иди от об­лас­т­та съ­вър­ше­но раз­лич­ни от тези, от ко­ито ид­ват ум­с­т­ве­ни­те способности.

Една ин­те­рес­на лич­ност на 19-то сто­ле­тие бе­ше не­съм­не­но Ернст Хекел. Онова, ко­ето на­й-м­но­го пра­ве­ше впе­чат­ле­ние на хо­ра­та при Ернст Хе- кел, бе­ше не­го­ви­ят ма­те­ри­алис­тич­но оц­ве­тен светоглед, не­го­ва­та бор­ба про­тив ултрамонтанизма, про­тив рим­с­ко­то папство, про­тив рим­с­ко­-ка­то­ли­чес­ка­та църква. В та­зи бор­ба той раз­ви та­къв ентусиазъм, че в изра- зите, ко­ито упот­ре­бя­ва­ше в та­зи борба, бе­ше по­ня­ко­га на­пъл­но очаро- вателен, но по­ня­ко­га съ­що и безвкусен. Обаче ко­га­то прос­ле­дим не­го­ва­та Карма в миналото, ние на­ми­ра­ме ка­то ед­но важ­но не­го­во пре­раж­да­не в ли­це­то на па­па Григорий, великия, мощ­ния папа, кой­то ис­ка­ше да ос­но­ве външ­но­то мир­с­ко гос­под­с­т­во на пап­с­т­во­то сре­щу външ­но­то гос­под­с­т­во на императорите; този папа Григорий, преди да стане папа, е бил монах в ордена на клюнианците, който води борба срещу властта на императорите от 10-то до 11-то столетие, докато един от негови- те членове стана папа. Новият па­па въс­та­ва по свой на­чин про­тив свет­с­ка та власт, про­тив то­га­ваш­на­та им­пе­ра­тор­с­ка власт. Ентусиазмът в про­кар­ва­не­то на един светоглед, ен­ту­си­аз­мът в осъ­щес­т­вя­ва­не­то на им­пул­си, ко­ито ид­ват от един светоглед, ето кое дейс­т­ву­ва­ше от въп­лъ­ще­ни­ето ка­то па­па Григорий Хилдебранд във въп­лъ­ще­ни­ето ка­то Хекел. Това е са­мо един при­мер за факта, кой­то ни показва, че съв­сем не тряб­ва да се вярва, как­во от външ­на­та пре­цен­ка на ня­коя ду­шев­на кон­фи­гу­ра­- ция мо­же да се от­гат­не един ми­нал зе­мен живот, кой­то да е бил мерода-

Но ви­ди­те ли, Сатурновата Карма дейс­т­ву­ва осо­бе­но дълбоко, ос­нов­но дълбоко. Бих ис­кал да на­со­ча вни­ма­ни­ето Ви вър­ху ед­на личност, вър­ху ед­на индивидуалност, ко­ято дейс­т­ви­тел­но е би­ла един пос­ве­тен в един ми­нал зе­мен живот. В то­зи слу­чай аз го­во­ря дейс­т­ви­тел­но обек­тив­но и на ме­не ми стру­ва­ше дос­та мно­го усилия, до­ка­то от­к­рия истината, ко­ято се­га ис­кам да Ви изнеса, за­що­то та­зи ин­ди­ви­ду­ал­ност не ми бе­ше осо­бе­но сим­па­тич­на в ней­но­то но­во въплъщение, не ми е сим­па­тич­на и до днес. Касае се имен­но за ус­та­но­вя­ва­не­то на обек­тив­ни­те фак­ти и, въп­ре­ки че то­ва изис­к­ва усилия, ние мо­жем всъщ­ност да проз­рем с по­-го­ле­ми из­г­ле­ди за пра­вил­ност Кармата на личности, ко­ито не са ни би­ли сим­па­тич­но близки. Бих ис­кал да на­со­ча вни­ма­ни­ето Ви вър­ху ед­на индивиду- алност, ко­ято дейс­т­ви­тел­но е би­ла пос­ве­тен в нейния ми­нал зе­мен жи- вот, а имен­но пос­ве­тен в осо­бен род мистерии, ко­ито са пред­с­тав­ля­ва­ли не­що велико, мощно в ис­то­ри­ята на раз­ви­ти­ето на човечеството, един пос­ве­тен в ир­лан­д­с­ки­те мистерии, в мис­те­ри­ите на Хиберния, за ко­ито за­гат­нах в мо­ята мис­те­рий­на драма. Учениците в те­зи мис­те­рии тряб­ва­ше да ми­нат през мно­го неща, да из­пи­тат мно­го неща, пре­ди да бъ­дат пос­ве­те­ни в она­зи фор­ма на мъдростта, ко­ято мо­же­ше да се по­лу­чи име- н­но в те­зи ир­лан­д­с­ки мистерии. Този, кой­то ис­ка­ше да бъ­де посветен, тряб­ва­ше да из­жи­вее пър­во от ед­на стра­на всич­ко онова, ко­ето мо­же да се ро­ди ка­то съм­не­ния от­нос­но ве­ли­ки­те ис­ти­ни в чо­веш­ка­та душа; ученикът беше възпитан така, че да може да се съмнява силно в най-висшите истини, по-силно отколкото човек може въобще да се съмня- ва иначе. И ед­ва след ка­то бе­ше из­пи­тал в ду­ша­та си всич­ки страдания, ця­ла­та трагичност, ця­ла­та подтиснатост, бих мо­гъл да кажа, да бъ­де вът­реш­но смазан, ед­ва след ка­то бе­ше из­пи­тал всич­ки съм­не­ния по от­но­ше­ние на на­й-­вис­ши­те истини, той би­ва­ше до­ве­ден до дейс­т­ви­тел­но­то схва­ща­не на истината, пър­во об­раз­но имагинативно, а след то­ва ка­то ду­хов­на действителност. Така що­то всеки, кой­то би­ва­ше пос­ве­тен в мис­те­ри­ите на Хиберния, се на­уча­ва­ше не са­мо да вяр­ва в истината, а съ­що и да не вяр­ва в истината. Само бла­го­да­ре­ние на то­ва не­го­во­то при­дър­жа­не към ис­ти­на­та мо­же­ше да се ока­же не­пок­ла­ти­мо и пълножизнено.

И дру­го ед­но чув­с­т­во би­ва­ше съ­бу­де­но в онези, ко­ито тър­се­ха пос­ве­ще­ни­ето в мис­те­ри­ите на Хиберния. В тях би­ва­ше раз­ви­то чувството, че всъщ­ност вся­ко съ­щес­т­ву­ва­не можеше, би мог­ло да бъ­де такова, как­во­то
е зем­но­то съществуване: никакво действително съществуване, а една илюзия. Ученикът в те­зи мис­те­рии би­ва­ше до­ве­ден до там, не са­мо да се съм­ня­ва в истината, а и да чув­с­т­ву­ва ни­що­то на чо­веш­ко­то съществува- не, не­би­ти­ето на чо­веш­ко­то съществуване. След то­ва не­го­ва­та ду­ша би­ва­ше до­ве­де­на до пра­вил­но­то нас­т­ро­ение спря­мо пос­то­ян­но въз­с­та­но­вя­ва­щи­те се и гра­дя­щи етер­ни си­ли и спря­мо на­ми­ра­щи­те се в пос­то­ян­но раз­ру­ше­ние фи­зи­чес­ки сили, ко­ито оба­че от­но­во би­ват из­г­ра­де­ни от ду- ховното, от ду­хов­на­та страна. Когато не­го­ва­та ду­ша раз­ви­ва­ше нас­т­ро­ени­ето не­об­хо­ди­мо за пос­ти­га­не на има­ги­на­ци­ята в та­зи област, уче­ни­кът би­ва­ше до­ве­ден пред две гра­мад­ни статуи. Биваше на­ка­ран да на­тис­не с пръс­та си в ед­ната статуя: пръстът му потъваше в нея, обаче след като го дръпнеше тя веднага се възстановяваше. Тази ста­туя бе­ше нап­ра­ве­на така, че бе­ше на­пъл­но еластична. При вся­ко на­тис­ка­не и вдъл­ба­ва не на пръс­та ста­ту­ята ви­на­ги бър­зо се въз­с­та­но­вя­ва­ше и из­г­леж­да­ше на уче­ни­ка ка­то жива. И по­не­же уче­ни­кът се на­ми­ра­ше в ед­но тър­жес­т­ве­но нас­т­ро­ение при то­ва не­пос­ред­с­т­ве­но чувство, при то­ва не­пос­ред­с­т­ве­но впечатление, ко­ето из­пит­ва­ше при вся­ко до­кос­ва­не на статуята, с то­ва не­го­во­то вни­ма­ние би­ва­ше на­со­че­но към свойс­т­ва­та на живото. Другата ста­туя бе­ше та­ка направена, че при на­тис­ка­не­то на пръс­та в нея, по­лу­ча­ва­ща­та се от то­ва вдлъб­на­ти­на не се възстановяваше, а оставаше, ней­на­та фор­ма се деформираше. Едва ко­га­то на вто­рия ден уче­ни­кът би­ва­ше от­но­во до­ве­ден при нея, той виждаше, че вдлъб­на­ти­на­та се е въз- становила. По то­зи на­чин на уче­ни­ка се де­мон­с­т­ри­ра­ше вът­реш­но­то ус­т­ройс­т­во на етер­но­то и на фи­зи­чес­ко­то и той се убеж­да­ва­ше в ис­ти­на­та чрез соб­с­т­ве­но­то виждане.

Това бе­ше пър­ва­та степен. След то­ва уче­ни­ци­те би­ва­ха до­ве­де­ни пред дру­ги образи, чрез ко­ито все по­ве­че вник­ва­ха в енер­гич­но­то раз­би­ра­не на вът­реш­но­то устройство. Действително те­зи уче­ни­ци на Хебернийски те мис­те­рии об­г­ръ­ща­ха в ус­т­ройс­т­во­то на тях­на­та ду­ша сил­но онова, ко­ето се на­ри­ча ду­хов­на действителност. Когато сти­га­ха оп­ре­де­ле­на сте­пен на посвещението, те ве­че не об­ръ­ща­ха мно­го вни­ма­ние на външ­ната фи­зи­чес­ка действителност, но в за­мя­на на то­ва пос­ве­те­ни­те на Хиберния зна­еха да жи­ве­ят в ду­хов­на­та действителност. В един от мис­те­рий­ни­те цен­т­ро­ве на Хиберния се слу­чи така, че през вре­ме ко­га­то от­въд в Азия във фи­зи­чес­кия свят се из­вър­ш­ва­ше Тайната на Голгота в на­ша­та фи­зи­чес­ка действителност, вис­ше­то све­ще­ни­чес­т­во на Хиберния про­веж­да­ше кул­то­ви дейс­т­вия така, че в съ­що­то време, ко­га­то в Палестина ста­ва­ше ка­то външ­на фи­зи­чес­ка дейс­т­ви­тел­ност Тайната на Голгота, от­сам в мис­те­рийния цен­тър на Ирландия Тайната на Голгота бе­ше съ­щев­ре­мен­но чув­с­т­ву­ва­на ка­то кул­то­во действие. А то­ва значи, един фи­зи­чес­ки факт, кой­то ста­на на го­ля­мо разстояние, бе из­жи­вян в Хиберния, т.е. на

Има ед­на индивидуалност, ко­ято е би­ла пос­ве­те­на до оп­ре­де­ле­на сте­пен в мис­те­ри­ите на Хиберния в мно­го да­леч­но ми­на­ло вре­ме и след то­ва ми­на по­-къс­но през ед­но пре­раж­да­не ка­то жена; обаче животът, кой- то тя беше прекарала в Хиберния, действуваше много дълбоко в нейна- та душа. Когато след то­ва въп­лъ­ще­ние ка­то же­на та­зи ин­ди­ви­ду­ал­ност ми­на през вра­та­та на смъртта, тя ми­на в жи­во­та меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раж­да­не през това, ко­ето чо­век изживява, ко­га­то той из­ра­бот­ва сво­ята Карма в сфе­ра­та на Сатурн. Там тя ви­дя рет­рос­пек­тив­но ця­ло­то зна­че­ние на пос­ти­же­ни­ята на душата, ко­ито мо­жаха да се по­лу­чат в ед­но пос­ве­ще­ние в Хиберния - пос­ве­ще­ние не в на­й-­ви­со­ка степен, а са­мо в оп­ре­де­ле­на по­-нис­ка сте­пен - тя ви­дя зна­че­ни­ето на пос­тиг­на­то­то в то­ва пос­ве­ще­ние в ед­на пер­с­пек­ти­ва оти­ва­ща във все­мир­ния процес. Цялото зна­че­ние на онова, ко­ето мо­же­ше да бъ­де на­уче­но в Хиберния, бе ви­дя­но в не­го­во­то по­ло­же­ние спря­мо ця­ло­то ми­на­ло дейс­т­вие на чо­веш­ко­то същество. Начинът по кой­то те­зи мис­те­рии на Хиберния се бя­ха раз­ви­ли пос­те­пен­но от чо­веш­ки­те коп­не­жи от столетия, от хилядолетия, бе раз- ра­бо­тен там /в сфе­ра­та на Сатурн/ в ед­на ве­ли­чес­т­ве­на кос­ми­чес­ка рет­рос­пек­тив­на гледка. Обаче ко­га­то наб­ли­жи ед­но но­во време, на та­зи ин­ди­ви­ду­ал­ност и пред­с­то­еше да се въп­лъ­ти от­но­во и да при­еме ед­но та­ко­ва чо­веш­ко тяло, да по­лу­чи ед­но та­ко­ва възпитание, при ко­ето най-важ- ното, ко­ето тя но­се­ше в ду­ша­та си, ос­та­на скри­то и все пак се про­яви съ­об­раз­но ус­ло­ви­ята на ци­ви­ли­за­ци­ята в 19-то столетие. И от­но­во ста­на така, че онова, ко­ето ду­ша­та бе­ше до­нес­ла със се­бе си при ней­но­то сли­за­не на Земята и ко­ето в Сатурновата сфе­ра бе­ше гле­да­ла рет­рос­пек­тив­но се пре­вър­на в идеал, кой­то дейс­т­ву­ва­ха в бъдещето. Но по­не­же та­зи ин­ди­ви­ду­ал­ност тряб­ва­ше да се по­то­пи в ед­но тяло, ко­ето не бе­ше ка­то твър­де осо­бе­ни­те те­ла на ир­лан­д­с­ки­те посветени, а бе­ше ка­то те­ла­та на фран­цу­зи­те от 19-то столетие, мно­го от това, ко­ето тя но­се­ше в ду­ша­та не се про­яви нап­ра­во ка­то такова, а се пре­вър­на в пламенни, но фан­тас­тич­ни образи, ко­ито въп­ре­ки то­ва имат в се­бе си не­що внушително, ве- личествено. Тази ин­ди­ви­ду­ал­ност се ро­ди ка­то Виктор Юго.

Вие от­но­во виждате, че да­же и там, къ­де­то две ре­ду­ва­щи се зем­ни съ­щес­т­ву­ва­ния са тол­ко­ва различни, как­то жи­во­тът на ир­лан­д­с­ки­те пос­ве­те­ни и то­зи на Виктор Юго, дейс­т­ву­ва Кармата. Защото ние не тряб­ва да тър­сим дейс­т­ви­ята на Кармата.

Във външ­на­та прилика, а тряб­ва да на­со­чим пог­лед вър­ху онова, ко­ето в дъл­бо­ки­те ос­но­ви на чо­веш­ко­то съ­щес­т­во се пре­на­ся чрез Кармата от един зе­мен жи­вот в друг зе­мен живот. За да вник­нем съ­що в Кармата на от­дел­ния човек, не­об­хо­ди­мо е всъщ­ност съ­що и днес да си съз­да­дем