Кармата като изграждане съдбата на човешкия живот

Кармата като изграждане съдбата на човешкия живот

СКАЗКА ОСМА

Антропософската мъд­рост дейс­т­ву­ва най-силно, на­й-­дъл­бо­ко в чо­веш­кия жи­вот бла­го­да­ре­ние на това, че тя ни по­каз­ва на­-­об­шир­ни­те кос­ми­чес­ки тайни, тай­ни­те на це­лия свят, ко­ито всъщ­ност са от­но­во съ­еди­не­ни мик­ро­кос­ми­чес­ки в чо­веш­ко­то същество. Обаче във всичко, ко­ето мо­же да ни ста­не по то­зи на­чин яс­но в Космоса, ко­ето мо­же да бъ­де освет­ле­но с пъл­на светлина, жи­вее нещо, ко­ето хвър­ля сво­ята свет­ли­на

Ние знаем, че в чо­веш­кия живот, та­ка как­то той про­ти­ча меж­ду раж­да­не­то и смъртта, дейс­т­ву­ват та­ка да се ка­же два момента, ко­ито се раз­ли­ча­ват съ­щес­т­ве­но от всич­ки дру­ги мо­мен­ти на то­зи зе­мен чо­веш­ки жи­вот Това е мо­мен­тът - ес­тес­т­ве­но в дос­ло­вен сми­съл то­ва не е ни­ка­къв момент, но Вие ще раз­бе­ре­те - в кой­то чо­ве­кът сли­за ка­то ду­хов­но­-ду­шев­но съ­щес­т­во в зем­ния живот, при­ема ед­но фи­зи­чес­ко тя­ло ка­то ин­с­т­ру­мент за не­го­во­то дейс­т­вие в зем­ния свят, не са­мо се об­ли­ча в то­ва фи­зи­чес­ко тяло, а та­ка да се ка­же се пре­об­ра­зя­ва в то­ва фи­зи­чес­ко тяло, за да мо­же да дейс­т­ву­ва на Земята. Другият мо­мент е този, в кой­то чо­ве­кът на­пус­ка зем­ния живот, в кой­то той ми­на­ва през вра­та­та на смър­т­та и отива, връ­ща се в ду­хов­ния свят.

Ако се спрем пър­во на то­зи пос­ле­ден момент, ние виждаме, как през пър­ви­те дни след смър­т­та фи­зи­чес­ката фор­ма на чо­ве­ка се за­паз­ва до оп­ре­де­ле­на степен. Обаче ние за­да­ва­ме въпроса: как се отнася онова, което се запазва като физическа форма на човека, към природата, към онова съществуване, което в земния живот ни заобикаля в различните царства на природата? В със­то­яние ли са те­зи цар­с­т­ва на природата, в със­то­яние ли е ця­ла­та външ­на при­ро­да да се от­не­се към ос­та­тъ­ци­те от чо­веш­ко­то съ­щес­т­во така, че да мо­же да за­па­зи то­зи ос­та­тък в не­го­во­то образуване? Не, при­ро­да­та не е в със­то­яние да нап­ра­ви това. Природата е в със­то­яние един­с­т­ве­но да раз­ру­ши онова, ко­ето е из­г­ра­де­но ка­то чо­веш­ка фор­ма от вли­за­не­то във фи­зи­чес­кия зе­мен живот, и със смър­т­та за­поч­ва раз­ла­га­не­то на формата, ко­ято чо­ве­кът счи­та ка­то своя зем­на форма. Който ос­та­вя та­зи на­пъл­но яв­на ис­ти­на да дейс­т­ву­ва дос­та­тъч­но дъл­бо­ко вър­ху не­го­ва­та душа, той разбира, кол­ко прос­то про­ти­во­до­ка­за­тел­с­т­во­то про­тив всич­ко ма­те­ри­ал­но се на­ми­ра още във фи­зи­чес­ка­та фо- р­ма на човека. Защото ако ма­те­ри­ал­но­то би би­ло вярно, би тряб­ва­ло да мо­жем да кажем, че при­ро­да­та из­г­раж­да чо­веш­ка­та форма. Ние не мо­жем да ка­жем това, за­що­то при­ро­да­та мо­же са­мо да раз­ру­ши чо­веш­ка­та форма, но не и да я изгради. И от та­зи ми­съл мо­же да се раз­лее ед­но мо- щ­но впечатление. Това впе­чат­ле­ние съ­що се разлива, но чес­то пъ­ти то не е пос­та­ве­но в ис­тин­с­ка­та мис­лов­на форма. То жи­вее в под­съз­на­ни­ето на чо­веш­ка­та душа, жи­вее във всичко, ко­ето ние чув­с­т­ву­ва­ме при за­га-­
дка­та на смъртта. Но въп­ре­ки то­ва то жи­вее в съз­на­ни­ето ед­но енер­гич­но съществуване. И Антропософията не ис­ка ни­що друго, ос­вен да до­ве­де та­ки­ва загадки, ко­ито из­ник­ват за чо­веш­ко­то чув­с­т­во при без­п­рис­т­рас­т­но наб­лю­де­ние на живота, да го до­ве­де до та­ка­ва сте­пен на разре- шение, ко­ято е не­об­хо­ди­мо за пра­вил­но­то ръ­ко­вод­с­т­во в живота. И та­ка Антропософията тряб­ва пър­во прос­то да на­со­чи без­п­рис­т­рас­т­ния чо­веш­ки дух към онова, ко­ето е мо­мент на смъртта.

От дру­га стра­на тя мо­же да на­со­чи вни­ма­ни­ето на чо­ве­ка вър­ху мо­мен­та на раждането. Обаче вър­ху то­зи мо­мент на раж­да­не­то ние мо­жем да до­би­ем всъщ­ност са­мо ед­на съ­от­вет­на пред­с­та­ва от­го­ва­ря­ща на предста­ва­та за смъртта, ко­га­то се за­дъл­бо­чим мал­ко в ед­но без­п­рис­т­рас­т­но само- наблюдение. Това са­мо­наб­лю­де­ние тряб­ва да бъ­де на­со­че­но вър­ху чо­веш­ко­то мислене. Човешкото мис­ле­не се раз­п­рос­ти­ра вър­ху всичко, ко­ето ста­ва във фи­зи­чес­кия се­ти­вен зе­мен свят. Ние си със­та­вя­ме на­ши­те мис­ли вър­ху това, ко­ето ста­ва та­ка в света. Ние съв­сем не бих­ме мог­ли да бъ­дем хора, ако не бих­ме си със­та­ви­ли те­зи мисли; защото чрез об- разуването на тези мисли ние се различаваме от всички други същест- ва, които ни заобикалят в земната област. Обаче ко­га­то об­х­ва­нем на­ши­те мис­ли в без­п­рис­т­рас­т­но наб­лю­де­ние, те ни се явя­ват дейс­т­ви­тел­но твър­де от­в­ле­че­ни от всич­ко това, ко­ето ина­че ни за­оби­ка­ля ка­то дейс­т­ви­те­лен свят. Нека са­мо пра­вил­но си представим, кол­ко вът­реш­но аб­с­т­рак­т­ни и сту­де­ни ста­ва­ме ние, ко­га­то се от­да­дем на мисленето, в срав­не­ние с това, ко­ето сме, ко­га­то с ду­ша­та си се от­да­дем на живота. Пред без­п­рис­т­рас­т­на­та ду­ша не би тряб­ва­ло да има ни­как­во съм­не­ние вър­ху факта, че мис­ли­те ка­то та­ки­ва са пър­во не­що студено, абстрактно, не­що бездушно, сухо. Обаче на пър­во­то ме­ди­та­тив­но из­жи­вя­ва­не на ан­т­ро­по­со­фа тряб­ва да бъ­де при­съ­що то да наб­лю­да­ва по пра­ви­лен на­чин имен­но на­шия мис­ло­вен живот. Тогава при то­зи мис­ло­вен жи­вот той ще раз­бе­ре нещо, ще от­к­рие нещо, ко­ето мо­же да му се яви мно­го по­доб­но на глед­ка­та, ко­ято ние има­ме по от­но­ше­ние на един труп. Кое е ха­рак­тер­но­то за глед­ка­та на един труп? Този труп стои пред нас. Ние казваме: в тази форма е живяла една човешка душа, един човешки дух; тази чо- вешка душа, този дух са напуснали тази форма. Това, ко­ето е чо­веш­кия труп, е ка­то ед­на че­руп­ка на ду­ша­та и на ду­ха, но съ­щев­ре­мен­но той ни доказва, че всичко, ко­ето е из­вън­чо­веш­ки свят, не би мог­ло ни­ко­га да про­из­ве­де та­зи форма, че та­зи фор­ма е мог­ла да про­из­ле­зе са­мо от най-вътрешната, оду­ше­ве­на и оду­хот­во­ре­на при­ро­да на човека, че тя е са­мо един ос­та­тък от нещо, ко­ето ве­че не съществува. Самата фор­ма ни по- казва: трупът не е никаква истина, той е само един остатък от една истина, той има смисъл само тогава, когато в него живеят душата и

След то­ва ние мо­жем да на­со­чим на­шия ду­ше­вен пог­лед вър­ху жи­во­та на мис­ле­не­то Този жи­вот на мис­ли те ще ни се по­ка­же - ма­кар и от ед­на мал­ко раз­лич­на глед­на точ­ка - то­зи жи­вот ще ни се по­ка­же съ­що така, ка­то че той е не­що по­доб­но на труп. Човешкото мислене, ко­га­то го раз­г­ле­да­ме без­п­рис­т­рас­т­но в са­мите нас, мо­же да съ­щес­т­ву­ва чрез са­мо­то се­бе си съ­що та­ка малко, кол­ко­то чо­веш­ка­та фор­ма мо­же да съ­щес­т­ву­ва в мър­т­вия труп. Тази фор­ма на мър­т­вия труп ня­ма ни­ка­къв смисъл, и мисълта, та­ка как­то тя схва­ща външ­на­та природа, ня­ма ни­ка­къв смисъл, как­то ня­ма сми­съл един труп. Защото външ­на­та при­ро­да е ви­на­ги нещо, ко­ето мо­же да бъ­де схва­на­то от мисълта, но не мо­же ни­ко­га да про­из­ве­де мисълта. Иначе не би мог­ло да съ­щес­т­ву­ва ни­как­ва логика, ко­ято ви- ж­да не­за­ви­си­мо от всич­ки при­род­ни за­ко­ни това, ко­ето мис­лов­но е пра­вил­но или погрешно. Когато схва­ща­ме ми­съл­та тук в зем­ния свят и я раз­би­ра­ме правилно, тя тряб­ва да ни се яви ка­то един труп, ка­то един ду­ше­вен труп, как­то ни се явя­ва ка­то фи­зи­чес­ки труп това, ко­ето ос­та­ва от човека, ко­га­то чо­ве­кът е ми­нал през вра­та­та на смъртта. Ние раз­би­ра­ме фор­ма­та на чо­ве­ка са­мо то­га­ва, ко­га­то я счи­та­ме ка­то един ос­та­тък на това, ко­ето един жив чо­век е ос­та­вил при смъртта. Представете си, че на Земята би съ­щес­т­ву­вал са­мо един един­с­т­вен чо­век и той би умрял, и един жи­тел на Марс би сля­зъл на Земята и би гле­дал то­зи труп: той съвсем не би го разбрал. Той би мо­гъл да про­учи всич­ки фор­ми в мине- ралното, рас­ти­тел­но­то и жи­во­тин­с­ко­то цар­с­т­во и въп­ре­ки то­ва не би разбрал, как е мог­ло да се ро­ди та­зи форма, ко­ято ле­жи там мъртва. За- щото тя про­ти­во­ре­чи на са­ма­та се­бе си и про­ти­во­ре­чи на це­лия извън- човешки, зе­мен свят. Тя из­да­ва в са­ма­та се­бе си, че е би­ла на­пус­на­та от нещо, за­що­то не би мог­ла да бъ­де такава, как­ва­то е, ако би би­ла изос­та­ве­на пос­то­ян­но по то­зи на­чин на са­ма­та се­бе си.

Точно та­ка е и с на­ши­те мисли. Те съв­сем ни би­ха мог­ли да бъ­дат та- кива, как­ви­то са, ако би­ха съ­щес­т­ву­ва ли са­мо чрез външ­на­та природа. Те са един душевен, пси­хи­чес­ки труп, кой­то мо­же да бъ­де срав­нен с фи­зи­чес­кия труп. Когато пред нас стои един труп, не­що тряб­ва да е умря- ло. Какво е умряло? Умряла е она­зи фор­ма на мисленето, ко­ято сме има- ли, пре­ди да сле­зем в зем­ния свят. Тогава е би­ло жи­во това, ко­ето в аб­с­т­рак­т­на­та ми­съл е мъртво. Мисленето на душата, ко­ято ня­ма­ше още ни­как­во тяло, се от­на­ся към мисълта, как­вато се­га я имаме, така, как­то оду­ше­ве­ни­ят и оду­хот­во­ре­ни­ят чо­век се от­на­ся към мър­т­вия труп. И ние хо­ра­та във фи­зи­чес­ко­то тя­ло сме в гробът, в кой­то е пог­ре­бан жи­ви­ят жи­вот на ду­ша­та от пре­ди­зем­но­то съществуване. Мисълта е би­ла жи­ва в

душата. Душата е ум­ря­ла за ду­хов­ния свят. Ние но­сим не жи­ва­та мисъл, а но­сим в нас тру­път на мислите.

Това е, ко­ето се установява, ко­га­то пре­ми­нем на дру­га­та стра­на на зем­ния живот, ко­ято се на­ми­ра про­ти­во­по­лож­но на стра­на­та на смъртта, ко­га­то пре­ми­нем към раждането. Чрез раж­да­не­то ду­хов­но­то в чо­ве­ка уми­ра по оп­ре­де­лен начин; физическата част на човека умира след смър- тта. Тогава ние го­во­рим вър­ху то­зи факт по-правилно, от­кол­ко­то обик­но­ве­но се го­во­ри в на­ше време.

Когато пър­во тър­сим вход­на­та вра­та за Антропософията чрез ед­но чув­с­т­ве­но на­соч­ва­не на ду­ша­та към смър­т­та и пра­вим по то­зи на­чин да раз- берем, как мис­ле­не­то е един труп по от­но­ше­ние на пре­ди­зем­но­то ми- слене, то­га­ва на­ши­ят пог­лед вър­ху чо­ве­ка се раз­ши­ря­ва над зем­ния жи­вот и бла­го­да­ре­ние на то­ва ние се под­гот­вя­ме пър­во да при­емем ан­т­ро­по­соф­с­ко­то учение, ан­т­ро­по­соф­с­ка­та мъдрост. Само за­що­то не гле­да­ме по един пра­ви­лен на­чин това, ко­ето на­ис­ти­на още съ­щес­т­ву­ва в зем­ния живот, ма­кар и съ­що ка­то труп - но мяс­то за то­ва е зем­ни­ят жи­вот - за­то­ва ние на­ми­ра­ме та­ка труд­но ес­тес­т­ве­ния път към Антропософията.

Днес хо­ра­та над­це­ня­ват мисленето, но всъщ­ност те не го познават; те го познават само в неговото устройство като душевен труп.

Когато на­со­чим мис­ли­те така, как­то аз се опи­тах да ги на­со­ча пред Вас, на­ше­то вни­ма­ние е на­со­че­но сил­но към две­те стра­ни на веч­ния жи­вот на чо­веш­ка­та душа. Ние има­ме всъщ­ност от чо­веш­ки­те на­деж­ди са­мо ед­на ду­ма в мо­дер­ния език за по­ло­ви­на­та вечност, ко­ято за­поч­ва се­га и не свършва. Ние има­ме в мо­дер­ни­те ези­ци ду­ма­та "безсмъртие", за­що­то чо­ве­ка на на­ша­та епо­ха го ин­те­ре­су­ва пре­дим­но това, ко­ето ста­ва след смъртта. Той съ­щес­т­ву­ва се­га и с всич­ки не­го­ви жиз­не­ни ин­те­ре­си е свър­за­но това, да знае, как­во ста­ва след смъртта. Обаче има­ло е вре­ме­на в раз­ви­ти­ето на човечеството, ко­га­то чо­ве­кът се е ин­те­ре­су­вал и за не­що друго. Днес по­ве­че его­ис­тич­но мис­ле­щи­ят чо­век си казва: това, което следва смъртта, то ме интересува; дали ще живея след смъртта; то- ва, което е било преди раждането или преди зачатието, не ме интере- сува. Защото чо­ве­кът съществува, следователно той не раз­миш­ля­ва вър­ху пре­ди­зем­ния жи­вот така, как­то раз­миш­ля­ва вър­ху жи­во­та след смър- тта. Обаче към веч­нос­т­та на чо­веш­ка­та ду­ша при­над­ле­жат те­зи две стра- ни: безсмъртието и нерождеността. По старите, пър­вич­ни мис­те­рий­ни ези­ци на хората, които, съ­об­раз­но с епохата, още се виж­да­ли ду­хов­ния свят, са има­ли съ­от­вет­на­та ду­ма и за нерождеността. Ние тряб­ва от­но­во да съз­да­дем ед­на та­ка­ва дума, ка­то на­со­чим на­ши­те мис­ли в та­ки­ва насоки. Обаче то­га­ва ние ще бъ­дем до­ве­де­ни до ед­на за­ко­но­мер­ност съ­вър­ше­но раз­лич­на от при­род­на­та закономерност, как­ва­то тя съ­щес­т­ву­ва в човека: до човешката съдба.

Необходимо е са­мо чо­век да бъ­де на­пъл­но без­п­рис­т­рас­тен по от­но­ше­ние на са­мия се­бе си. Той тряб­ва да на­со­чи своя пог­лед в ня­кой мо­мент на живота, кой­то е дос­тиг­нал в то­зи живот, и ще ви­ди своя ми­нал живот. Да речем, ня­кой е стиг­нал до въз­раст 50 го­ди­ни и на­соч­ва без­п­рис­т­рас­тен пог­лед вър­ху те­зи из­ми­на ли 50 го­ди­ни от не­го­вия жи­вот до детство- то; тогава той вижда, как чрез един вътрешен подтик, чрез един вът- решен стремеж сам се е насочил към всичко, което го е сполетяло. Не- приятно е да се гле­да това; но когато проследим нещата ретроспектив- но и виждаме, как при това, което е решаващо в живота, трябва да си кажем: ние сме се насочили във времето към тези събития на живота, както се насочваме в пространството към определена точка и отива- ме направо към нея. Това, ко­ето е на­ша­та съдба, из­ти­ча от са­ми­те нас. Ето за­що на­пъл­но по­нят­но е, ко­га­то та­ки­ва хора, ко­ито са стиг­на­ли да та­ка­ва възраст, че се чув­с­т­ву­ват ка­то бащи, ка­къв­то е бил Гьотевият при­ятел Кнебел, си казват: когато разгледаме този човешки живот, той ни се явява като напълно планомерен. Без съмнение, то­зи план не е ви­на­ги такъв, че, ко­га­то на­соч­ва­ме пог­лед назад, да си ка­жем съ­що ви- наги: когато насочвам така поглед назад и виждам, какво съм извър- шил, аз бих го направил отново така. Обаче въп­ре­ки това, ко­га­то на­со­чим пог­лед вър­ху от­дел­ни­те неща, ко­ито сме вършили, ние ви­на­ги виж- даме: ние сме прибавили следващото към предидущото от един вътре- шен подтик, и така стана, че в нашия живот се случи това или онова събитие. По то­зи на­чин сти­га­ме до там да разберем, че чрез на­шия мо-

За то­ва ка­то увод ще ка­жа пър­во ня­кол­ко думи. Вие си спомняте, че в мо­ята кни­га "Тайната наука", а и в ед­на дру­га връз­ка аз описах, как оно- ва, ко­ето ни све­ти на­вън ка­то Луна от небето, е би­ло ня­ко­га съ­еди­не­но със Земята, как фи­зи­чес­ко­то тя­ло на Луната се е от­де­ли­ло от Земята в един на­пъл­но оп­ре­де­лен момент. В бъ­де­ще Луната от­но­во ще се съ­еди­ни със Земята. Обаче не са­мо фи­зи­чес­ка­та Луна се е от­де­ли­ла от Земя та, а съ­що и оп­ре­де­ле­ни обитатели, ко­ито са би­ли на Земята, ко­га­то фи­зи­чес­ка­та Луна още е би­ла съ­еди­не­на със Земята, са се от­де­ли­ли от та­зи Земя. Когато взе­мем това, ко­ето жи­вее ка­то ду­хов­ни бла­га в чо­веш­ко то развитие, чрез ед­но та­ко­ва раз­г­леж­да­не ние ви­на­ги се на­тък­ва­ме на това, че на­ис­ти­на съв­ре­мен­но­то чо­ве­чес­т­во е из­вън­ред­но мно­го ум­но поч­ти всич­ки хо­ра днес са из­вън­ред­но ум­ни - но те не са мъдри. Някога в на­ча­ло­то на раз­ви­ти­ето на чо­ве­чес­т­во­то е има­ло ду­хов­ни бла­га - ма­кар и не в ум­с­т­ве­на форма, а по­ве­че в по­ети­чес­ка­-­об­раз­на фор­ма - ко­ито са би­ли раз­п­рос­т­ра­не­ни меж­ду чо­ве­чес­т­во­то на на­ша­та Земя от ве­ли­ки учители, от праучители, ко­ито са жи­ве­ели меж­ду хората. Тези пра­учи­те­ли на чо­ве­чес­т­во­то не жи­ве­еха в ед­но фи­зи­чес­ко чо­веш­ко тяло, а са се въп­лъ­ща­ва­ли са­мо в ед­но етер­но тя­ло и об­ще­ни­ето с тях е би­ло раз­лич­но от това, ко­ето съ­щес­т­ву­ва меж­ду фи­зи­чес­ки­те хора. Тези учи­те­ли са хо­ди­ли по Земята в ед­но етер­но тяло. Човекът, чий­то ръ­ко­во­ди­тел те са били, е чув­с­т­ву­вал тях­на­та бли­зост в сво­ята душа. Той чувствуваше, как в не­го­ва­та ду­ша се вли­ва­ше нещо, ко­ето е би­ло ка­то ед­но вдъхновение, ка­то ед­но вът­реш­но оза­ре­ние с истини, съ­що с виждания. Тези пра­учи­те­ли уче­ха по един ду­хо­вен начин. Обаче в то­га­ваш­ното вре­ме на зем­но­то раз­ви­тие бе­ше така, че хо­ра­та се различаваха, ко­ито мо­же­ли да виж­дат и хора, ко­ито те не мо­же­ли да виждат. Те не са пре­тен­ди­ра­ли да ис­кат да виж­дат хора, ко­ито не мо­гат да се виждат, за­що­то са има­ли дар­ба­та да при­емат уче­ни­ята отвътре, да­же ко­га­то не са виж­да­ли учители. Те чува- ха, слу­ша­ха уче­ни­ята да ид­ват от вът­реш­нос­т­та на ду­ша­та и си казваха: когато идват тези учения, до мене се е приближил един велик праучи- тел на човечеството. И то­га­ваш­ни­те хо­ра не виж­да­ха външ­но те­зи пра- учители; те ги срещаха в духовното виждане. Те не им по­да­ва­ха фи­-­

зичес­ки ръка, но все пак ги сре­ща­ха и из­пит­ва­ха не­що по­доб­но ка­то ед­но ду­хов­но здра­вис­ва­не с ръка.

Тези пра­учи­те­ли да­до­ха на чо­ве­чес­т­во­то пър­вич­ни­те ве­ли­ки мъдрости, от ко­ито се е за­па­зил са­мо един от­з­вук в та­ки­ва творения, как­ви­то са Ве- дите и фи­ло­со­фи­ята Веданта. Даже и те­зи ве­ли­ки уче­ния на из­то­ка са са­мо от­з­ву­ци от она­зи древ­на мъдрост. В древ­ни­те вре­ме­на над чо­ве­чес­т­во­то е би­ла раз­п­рос­т­ра­не­на ед­на прамъдрост, ко­ято след то­ва е изчезна- ла, за да мо­гат хо­ра­та от­но­во да се из­диг­нат от се­бе си и по сво­бод­на во­ля до духа. Свободата на чо­веш­ко­то съ­щес­т­во не би би­ла възможна, ако те­зи пра­учи­те­ли би­ха ос­та­на­ли на Земята. Ето защо, ко­га­то Луната се от­де­ли от Земята, те ос­та­на­ха меж­ду хо­ра­та още са­мо мал­ко време, след ко­ето пос­лед­ва­ха Луната и из­б­ра­ха за свое оби­та­ли­ще фи­зи­чес­ка­та Луна, къ­де­то об­ра­зу­ва­ха един вид ду­хов­на колония. От то­га­ва те ста­на­ха на­й-­важ­ни­те оби­та­те­ли на та­зи ко­ло­ния на Луната и ос­та­ви­ха хо­ра та на са­ми­те се­бе си. Обаче ма­кар и от оно­ва вре­ме на­сам да не сре­ща­ме те­зи ве­ли­ки пра­учи­те­ли ве­че тук на Земята, ние все пак се сре­ща­ме с тях ка­то човеци, ко­ито пре­ми­на­ват от един зе­мен жи­вот в друг зе­мен живот, ние ги сре­ща­ме в на­шия жи­вот след смър­т­та и то мно­го скоро, след ка­то сме ми­на­ли през вра­та­та на смъртта. Това съ­що бе описано, че ко­га­то чо­век ми­не през вра­та­та на смъртта, след ка­то е на­пус­нал фи­зи­чес­ко­то тяло, той изживява, как етер­но­то тя­ло се раз­ши­ря­ва все по­ве­че и повече, ста­ва все по­-го­ля­мо и по-голямо, но ста­ва съ­що и по-разредено, по­-тън­ко и на- к­рая из­чез­ва във Вселената. Обаче то­га­ва ние не чув­с­т­ву­ва­ме на­шия живот, на­ше­то съ­щес­т­ву­ва­не на Земята, а в те­зи мал­ко дни след смъртта, след ка­то сме съб­лек­ли етер­но­то тяло, чув­с­т­ву­ва­ме на­ше­то съ­щес­т­ву­ва­не в не­пос­ред­с­т­ве­на­та окол­ност на Земята. Няколко де­на след смър­т­та ние не се чувствуваме, че жи­ве­ем вър­ху зем­но­то кълбо, а чув­с­т­ву­ва­ме така, ка­то че то­ва зем­но къл­бо се е раз­ши­ри­ло до там, къ­де­то Луната оби­ка­ля Земята. Ние се чув­с­т­ву­ва­ме вър­ху ед­на уве­ли­че­на Земя и съв­сем не чув­с­т­ву­ва­ме Луната са­мо ка­то ед­на тяло, а чув­с­т­ву­ва­ме ця­ла­та сфе­ра ка­то едно, а ор­би­та­та на Луната ка­то край на та­зи сфера; ние чув- ствуваме Земята просто увеличена до сферата на Луната и станала духовна. Ние се на­ми­ра­ме в сфе­ра­та на Луната и ос­та­ва­ме се­га в та­зи сфе­ра на Луната по­-дъл­го вре­ме след смъртта. Там оба­че ние от­но­во се сре­ща­ме с оне­зи ду­хов­ни Същества, ко­ито в на­ча­ло­то на зем­но­то раз­ви­тие на чо­ве­ка са би­ли не­го­ви ве­ли­ки учители. Първите същества, ко­ито сре­ща­ме след смър­т­та та­ка да се ка­же в Космоса, то­ва са те­зи пра­учи­те­ли на човечеството; ние отново идваме в тяхната област. И се­га ние ми­на­ва­ме през ед­на за­бе­ле­жи­тел­на опитност.

Човек лес­но би мо­гъл да си представи, че съ­щес­т­ву­ва­не­то след смъртта, ко­ето трае оп­ре­де­ле­но вре­ме - за то­ва вре­ме ние ще има­ме още да го­во-­
рим - при­ли­ча на не­що ка­то сян­ка в срав­не­ние с зем­ния живот. Земният жи­вот ни се виж­да та­ка силен, ние мо­жем нав­ся­къ­де да хва­ща­ме нещата, те са гъсти; човекът е гъст, компактен. Ние на­ри­ча­ме не­що ка­то дейс­т­ви­тел­но тогава, ко­га­то мо­жем да го хванем. Когато сме ми­нали през вра­та­та на смъртта, то­зи си­лен жи­вот на Земята ни се явя­ва всъщ­ност ка­то един сън. Защото ко­га­то нав­ле­зем по опи­са­ния на­чин в об­лас­т­та на Лу- ната, ние нав­ли­за­ме в ед­но съществуване, ко­ето се­га ни се явя­ва мно­го по-действително, мно­го по­ве­че про­пи­то с действителност, и то­ва по­ра­ди причината, че те­зи пра­учи­те­ли на човечеството, ко­ито про­дъл­жа­ват тех­ния жи­вот в об­лас­т­та на Луната, ни про­ник­ват с тях­но то соб­с­т­ве­но би­тие и пра­вят да ни се яви всич­ко мно­го по­-дейс­т­ви­тел­но от­кол­ко­то из­жи­вя­ва­ме не­ща­та на све­та тук до­лу на Земята. И как­во из­жи­вя­ва­ме ние?

Но, ви­ди­те ли, ние жи­ве­ем зем­ния жи­вот всъщ­ност са­мо откъслечно. Когато на­со­чим рет­рос­пек­ти­вен пог­лед с обик­но­ве­но­то съзнание, то­зи зе­мен жи­вот ни се стру­ва ка­то ед­но един­но течение. Обаче как сме жи­ве­ли ние? Живели сме сянкообразно, един ден, след то­ва нощта. Обаче обик­но­ве­но­то съз­на­ние не си спом­ня това. После от­но­во ид­ва един ден, след не­го нощ­та и та­ка про­дъл­жа­ва жи­во­тът на Земята, а в спо­ме­на си ние пос­та­вя­ме ед­ни до дру­ги са­мо дните. При един дейс­т­ви­те­лен рет­рос­пек­ти­вен спо­мен ние тряб­ва пос­то­ян­но да пре­къс­ва­ме дни­те с това, ко­ето сме из­жи­ве­ли през нощта, пос­то­ян­но да пре­къс­ва­ме дни­те чрез но- щите. Обикновеното съз­на­ние не пра­ви това, и то с из­вес­т­но право, за­що­то през вре­ме на съ­ня то­ва съз­нание е затъмнено. Когато се на­ми­ра­ме меж­ду те­зи лун­ни Същества, ко­ито ня­ко­га са би­ли пра­учи­те­ли на чове- чеството, ние из­жи­вя­ва­ме имен­но онова, ко­ето тук на Земята сме из­пит­ва­ли през нощта. От то­ва се по­лу­ча­ва и про­дъл­жи­тел­нос­т­та на та­зи фор­ма на съ­щес­т­ву­ва­не­то в об­лас­т­та на Луната. Когато ня­кой не е осо­бе­но го­лям сънливец, той спи око­ло ед­на тре­та от своя зе­мен живот. Но точ­но тол­ко­ва трае жи­во­тът в об­лас­т­та на Луната: около една трета от зем- ния живот. Ако ня­кой е по­чи­нал на 20 години, то­зи жи­вот в сфе­ра­та на Луната трае око­ло 7 го­ди­ни и т.н. Там жи­ве­ем ние след смър­т­та меж­ду те­зи Същества, там те ни про­ник­ват с тях­но­то битие.

Обаче, за да разберем, как­во сме там, ние тряб­ва вед­на­га да про­ник­нем в онова, ко­ето ста­ва­ме сега, ко­га­то сме на­пус­на­ли фи­зи­чес­ко­то тяло. За то­ва зна­ят да ни ка­жат пос­ве­те­ни­те и мъртвите, за­що­то мър­т­ви­ят на­пус­кат фи­зи­чес­ко­то тя­ло през об­лас­т­та на пространството. В момента, ко­га­то чо­ве­кът е на­пус­нал фи­зи­чес­кото тяло, той пре­ми­на­ва в това, ко­ето е вън от фи­зи­чес­ко­то тяло. Когато стоя тук и на­пус­на мо­ето тяло, пър­во то нещо, в ко­ето се намирам, е масата, след то­ва всичко, ко­ето ме заоби- каля. Аз ви­на­ги съм в това, ко­ето из­пъл­ва света, и все по­-на­та­тък вът­ре в това, са­мо не е вът­ре в мо­ята кожа. Онова, ко­ето до се­га бе­ше мо­ят фи-­
зи­чес­ки вът­ре­шен свят, ста­ва се­га мой вън­шен свят, и всичко, ко­ето по­-ра­но бе­ше вън­шен свят, ста­ва мой вът­ре­шен свят. Така съ­що и мо­рал­но­то ста­ва мой вън­шен свят. Да си представим, че ка­то лош чо­век аз съм уда­рил на ня­кой друг ед­на плесница, и се­га след смър­т­та жи­вея в об­ра­тен ред в мо­ята 40-та година: тогава съм му ударил аз плесницата. За не­го то­ва е би­ло ед­но ужас­но мо­рал­но впечатление. Но ко­га­то в жи­во­та си съм го сторил, аз мо­же би съм се сме­ел на това. Сега аз не из­пит­вам това, ко­ето съм из­пи­тал тогава, а това, ко­ето въп­рос­ни­ят чо­век е из­пи­тал ка­то фи­зи­чес­ка бол­ка и ка­то мо­рал­но страдание. Аз съм из­ця­ло в него. Това съм бил в дейс­т­ви­тел­ност аз вся­ка нощ през вре­ме на зем­ния жи- вот, са­мо че то е ос­та­ва­ло в подсъзнанието, аз не съм го чувствувал, ос­та­на­ло е там ка­то образ. Сега в лун­на­та об­ласт ние сме про­ник­нати от суб­с­тан­ци­ята на ве­ли­ки­те праучители, ко­ито жи­ве­ят на Луната. Там ние из­пит­ва­ме не­ща­та мно­го по­-сил­но от­кол­ко­то тук на Земята. Това, ко­ето тук на Земята е би­ло ка­то сън, там то ста­ва ед­на мно­го по­-сил­на дейст- вителност. Ние го изживяваме. Тази сил­на дейс­т­ви­тел­ност из­жи­вя­ва съ­що и онзи, кой­то от яс­но­вид­с­ко­то съз­на­ние жи­вее с един мър­тъв след смъртта, мо­же да жи­вее с не­го бла­го­да­ре­ние на това, че се е из­диг­нал до Инспирацията, мо­же да жи­вее с не­го виж­дай­ки го. Тогава та­къв яс­но­ви­дец изживява, как след смър­т­та хо­ра­та ми­на­ват през ед­на мно­го по­-сил­на дейс­т­ви­тел­ност от­кол­ко­то пре­ди смъртта. Да из­жи­вее ня­кой това, ко­ето чо­ве­кът из­пит­ва след смъртта, то­ва дейс­т­ву­ва мно­го по-силно, ко­га­то той дейс­т­ви­тел­но го изживява, от кол­ко­то мо­гат да по­дейс­т­ву­ват ня­кои зем­ни явления. Ето един при­мер за това.

Някой от Вас на­вяр­но поз­на­ват мо­ите мис­те­рий­ни дра­ми и в те­зи мис­те­рий­ни дра­ми е пред­с­та­вен об­ра­зът на ня­кой си Щрадер. Образът на Щрадер е об­ри­су­ван от живота. Една приб­ли­зи­тел­но та­ка­ва лич­ност е съществувала, тя ме интересуваше, тя ме ин­те­ре­су­ва­ше из­вън­ред­но мно- го. Аз прос­ле­дих външ­но жи­во­та на та­зи личност, ко­ято е пре­да­де­на в об­ра­за на Щрадер - ес­тес­т­ве­но по­ети­чес­ки из­ме­не­на Сега Вие зна­ете, че аз на­пи­сах че­ти­ри мис­те­рий­ни драми. В чет­вър­та­та Щрадер умира. Тази чет­вър­та мис­те­рий­на драма, ко­ято е на­пи­са­на в 1913 година, аз я из­жи­вях така, че не мо­жех да сто­ря друго, ос­вен да нап­ра­вя Щрадер да умре. Защо? Докато пър­во­об­ра­зът на Щрадер жи­ве­еше във фи­зи­чес­кия свят, аз на­со­чих моя пог­лед вър­ху то­зи пър­во­об­раз на Щрадер. Но меж­дув­ре­мен­но то­зи съ­от­вет­ния пър­во­об­раз почина. Той та­ка мно­го ме интересу- ваше, че аз го прос­ле­дих по-нататък. Но впе­чат­ле­ни­ята от жи­во­та след смър­т­та бя­ха та­ка силни, че те угас­ва­ха на­пъл­но в ме­не ин­те­ре­са за това, ко­ето той бе­ше през вре­ме на зем­ния живот. Не че не ос­та­на ни­как­во учас­тие в то­зи зе­мен живот, но то­ва учас­тие не бе­ше дос­та­тъч­но в срав­не­ние с мощ­ни­те впе­чат­ле­ния от това, ко­ето той из­жи­вя­ва­ше след сво-­

Видите ли, то­ва се про­яви съ­що и практически. Намериха се приятели, ко­ито бя­ха отгатнали, кой бе­ше пър­во­об­ра­зът на Щрадер и с из­вес­т­на бла­го­род­на пре­да­ност да из­с­лед­ват ли­те­ра­тур­но­то нас­лед­с­т­во на то­зи пър­во­об­раз на Щрадер. Те ми го до­не­со­ха с из­вън­ред­но го­ля­ма радост. Аз тряб­ва­ше да се по­ка­жа не­вол­но та­ка да се ка­же мал­ко невежлив, за­що­то то­ва ни­как не ме интересуваше, по­не­же в мо­мен­та ко­га­то сре­щу те­зи ос­та­тъ­ци на зем­но­то се яви­ха впе­чат­ле­ни­ята от жи­во­та меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раждане, те за­ли­чиха всичко, ко­ето при­яте­ли­те мо­жа­ха да ми до­не­сат ка­то ос­та­тък от зем­ния живот. И то­ва е сега, че те­зи впе- чатления, ко­ито са про­из­ве­де­ни чрез факта, че в хо­ра­та про­ник­ва суб­с­тан­ци­ята на лун­ни­те Същества, те­зи впе­чат­ле­ния заг­лу­ша­ват всичко, ко­ето се из­пит­ва в зем­ния живот, и пра­вят съ­щес­т­ву­ва­не­то по-действите- лно. Ние из­жи­вя­ва­ме следователно ка­то ед­на по­-сил­на дейс­т­ви­тел­ност спра­вед­ли­во­то из­п­ра­вя­що действие. Какво оз­на­ча­ва за дру­гия това, че ние сме му сто­ри­ли то­ва или онова, не­го из­жи­вя­ва­ме ние по­-сил­но от онова, ко­ето са­ми сме направили.

От то­ва из­жи­вя­ва­не след смъртта, ко­ето из­пит­ва­ме в сфе­ра­та на ве­ли­ки­те праучи­те­ли на човечеството, се об­ра­зу­ва пър­ви­ят за­ро­диш на Карма- та. Там ние си пос­та­вя­ме намерението: това, което сме извършили, тря- бва да бъде изправено от самите нас. Там се явя­ва пър­во това, че на­ме­ре­ни­ята имат действие, след­с­т­вие в живота. Тук в зем­ния свят е въз­мож­но доб­ро­то да не се осъ­щес­т­ви в добро, зло­то да не се осъ­щес­т­ви в зло. В момента, ко­га­то нав­ли­за­ме в из­вън­зем­ния свят, не­що такова, ко­ето ние си пос­та­вя­ме ка­то на­ме­ре­ние в един свят мно­го по­-дейс­т­ви­те­лен от земния, ко­ето жи­вее в нас ка­то импулс: ти трябва да изправиш онова, което се явява като обратната страна на направеното от тебе - в този момент това, което си поставяме като намерение трябва да стане действителна причина за изправянето в следващия земен живот.

Бих ис­кал да Ви опиша, как се об­ра­зу­ва пос­те­пен­но Кармата, ко­ято чо­ве­кът из­г­раж­да в един нов живот, след ка­то е пре­ка­рал вре­ме­то меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раждане. Първото време, ко­ето пре­кар­ва­ме след смъртта, ние го пре­кар­ва­ме имен­но по то­зи начин, че чрез съв­мес­т­ния жи­вот с лун­ни­те Същества взе­ма­ме ре­ше­ни­ето да из­пъл­ним на­ша­та Кар- ма. Така бих ис­кал аз да Ви опи­ша кон­к­рет­но ета­пи­те в ко­ито меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раж­да­не чо­ве­кът из­п­ра­вя сво­ята Карма.

СКАЗКА ДЕВЕТА

Бреслау, 8 юни 1924 г.

Вчера бе обяснено, как чо­ве­кът пре­кар­ва жи­во­та меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раж­да­не за да под­гот­ви пър­во си­ли­те на сво­ята Карма в това, ко­ето мо­жем да на­ре­чем сфе­ра на Луната, как в та­зи сфе­ра на Луната той на­ми­ра оне­зи Същества, ко­ито ня­ко­га са би­ли не­го­ви съ­жи­те­ли на Земята: великите праучители на човечеството. Това са еди­ни­ят вид същества, ко­ито чо­ве­кът среща, бих­ме мог­ли да кажем, не­пос­ред­с­т­ве­но след не­го­ва­та смърт. Заедно с те­зи Същества са след то­ва онези, ко­ито на­ми­ра­те опи­са­ни в мо­ята "Тайна наука" под име­то Ангели. Това са оне­зи Съще- ства, ко­ито ни­ко­га не са би­ли не­пос­ред­с­т­ве­ни жи­те­ли на Земята, ко­ито следователно ни­ко­га не са но­си­ли ед­но зем­но тяло, не са но­си­ли съ­що и ед­но та­ко­ва етер­но тяло, как­во­то но­си човекът. Защото дру­ги­те жи­те­ли на Луната, за ко­ито говорих, са но­си­ли на Земята ед­но чо­ве­ко­по­доб­но етер­но тяло, ма­кар и да не са но­си­ли ед­но фи­зи­чес­ко чо­веш­ко тяло.

Тези Ангели са оне­зи Същества, ко­ито ни придружават, съп­ро­вож­дат ни от един зе­мен жи­вот в друг зе­мен живот. В нас­то­ящия кос­ми­чес­ки пе­ри­од на раз­ви­ти­ето на чо­веш­ко­то съ­щес­т­во те са ръ­ко­во­ди­те­ли­те от един зе­мен жи­вот в другия. И те ни ръ­ко­во­дят още от сфе­ра­та на Луната. Ние видяхме, как чо­ве­кът сти­га до там, един вид да за­ло­жи в та­зи сфе­ра на Луната сво­ята Карма и да при­еме в се­бе си вът­реш­ни­те импулси, ко­ито го до­веж­дат след то­ва до из­жи­вя­ва­не­то на Кармата. Обаче онова, ко­ето чо­ве­кът е взел със се­бе си през вра­та­та на смър­т­та ка­то нес­п­ра­вед­ли­ви дела, ка­то та­ки­ва дела, ко­ито не мо­гат да съ­щес­т­ву­ват пред ду­хов­ни­те светове, всич­ко то­ва той тряб­ва да го ос­та­ви в та­зи сфе­ра на Луната, та­ка щото, ако мо­га да се из­ра­зя така, ло­ша­та Карма е ос­та­ве­на в сфе­ра­та на Луната. Защото в момента, ко­га­то чо­ве­кът про­ник­ва по­-на­та­тък в жи­во­та меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раждане, би би­ло съ­вър­ше­но не­въз­мож­но той да ос­та­не об­ре­ме­нен с онова, ко­ето е следствие, пос­лед­с­т­вие на не­го­ви­те ло­ши дела.

Когато чо­ве­кът е из­ля­зъл от та­зи сфе­ра на Луната, той от­но­во е раз­ши­рил своя вът­ре­шен жи­вот вър­ху ед­на по­-на­та­тъш­на об­ласт на Космоса. Той нав­ли­за в она­зи сфера, ко­ято мо­жем да на­ре­чем сфе­ра на Меркурий. Там от­на­ча­ло той не жи­вее с та­ки­ва същества, ко­ито са оби­та­ва­ли за­ед­но с не­го на Земята, а жи­ве­еше със Съществата от йе­рар­хи­ята на Архан- гелите. С тях се за­поз­на­ва той. Естествено във всич­ки те­зи об­лас­ти той жи­вее за­ед­но с оне­зи чо­веш­ки души, ко­ито съ­що са ми­на­ли през вра­та­та на смъртта. В сфе­ра­та на Луната то­ва са тре­ти­ят вид същества, с ко­ито чо­ве­кът жи­вее заедно: човешките души, които са обезплътени, които подобно на него са минали пред вратата на смъртта. Ние ще ви­дим имен­но след това, за­що всъщ­ност последствията, ре­зул­та­ти­те на ло­ша­та

Когато вли­за­ме в сфе­ра­та на Меркурий, чо­ве­кът би­ва пре­чис­тен по-нататък. След ка­то е ос­та­вил мо­рал­но не­из­пол­зу­ва­емо­то за Космоса в сфе­ра­та на Луната, той все още но­си в се­бе си ду­хов­ни­те нас­рещ­ни об­ра­зи на сво­ите фи­зи­чес­ки недъзи, на сво­ите фи­зи­чес­ки слабости. Той но­си в се­бе си оне­зи за­лож­би на бо­лес­ти и ре­зул­та­ти на болестите, ко­ито е пре­ка­рал тук на Земята. Сега Вие ще бъ­де­те изненадани, но ра­бо­та­та стои имен­но така, че пър­во в жи­во­та меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раж­да­не ние събличаме, сне­ма­ме от се­бе си мо­рал­ни­те слабости, до­ка­то фи­зи­чес­ки­те сла­бос­ти би­ват съб­ле­че­ни по-късно, а имен­но в сфе­ра­та на Мер- курий. Там чо­ве­кът би­ва пре­чис­тен в не­го­ва­та ду­ша от всич­ко онова, ко­ето е съ­из­жи­вял в ду­ша­та си през вре­ме на зем­ния живот: най-различ- ните болестни процеси. Следователно чо­ве­кът е оз­д­ра­вен на­пъл­но ду­шев­но в сфе­ра­та на Меркурий. Защото тряб­ва да помислите, че чо­ве­кът е из­ця­ло ед­но един­но същество. От окул­т­на глед­на точ­ка се го­во­ри на­пъл­но пог­реш­но за човека, ко­га­то се казва, че той се със­тои от дух, ду­ша и тяло. Той не е със­та­вен от те­зи три със­тав­ни части, а ко­га­то го разгле- ждаме, от ед­на стра­на се пред­с­та­вя ка­то тяло, от дру­га стра­на ка­то дух и меж­ду те­зи две­те се пред­с­та­вя ка­то душа; обаче в действителност вси- чко това е едно единство. Когато чо­ве­кът е болен, ду­ша­та съ­що из­жи­вя­ва боледуването; духът също изживява това боледуване. И ко­га­то пос­ле при смър­т­та чо­ве­кът е съб­ля­къл фи­зи­чес­ко­то тяло, той но­си в ду­ша­та си пър­во дейс­т­ви­ята на оне­зи изживявания, ко­ито е из­пи­тал чрез про­це­си­те на боледуването. От те­зи действия, от те­зи пос­лед­с­т­вия той се ос­во­бож­да­ва на­пъл­но в сфе­ра­та на Меркурий чрез съ­дейс­т­ви­ето на оне­зи Същества, ко­ито на­ри­ча­ме Архангели. следователно ми­на­вай­ки през сфе­ра­та на Луната и през та­зи на Меркурий чо­ве­кът пос­те­пен­но ста­ва ед­но същество, ко­ето не но­си ве­че в се­бе си ни­как­ви мо­рал­ни и ни­как­ви фи­зи­чес­ки със­то­яния на слабост. В то­ва със­то­яние вли­за той се­га - меж­дув­ре­мен­но са из­ми­на­ли мно­го де­се­ти­ле­тия - в сфе­ра­та на Венера. В та­зи сфе­ра онова, ко­ето от чо­ве­ка е ми­на­ло ве­че през сфе­ра­та на Луната и на Меркурий, би­ва та­ка обработено, че, след ка­то е ми­нал през сфе­ра­та на Венера, той мо­же да вле­зе в сфе­ра­та на Слънцето. И фак­ти­чес­ки ние пре­жи­вя­ва­ме ед­на го­ля­ма част от на­шия жи­вот меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раж­да­не в та­зи сфе­ра на Слънцето.

Именно от данните, ко­ито Ви предлагам, Вие ще видите, кол­ко ос­но­ва­тел­но е всъщ­ност всич­ко онова, ко­ето е би­ло ус­т­ройс­т­во на оне­зи древ­ни мистерии, ко­ито са про­из­лез­ли от ед­на инстинктивна, но величестве- на, мощ­на яс­но­вид­с­ка мъд­рост в древ­ни­те времена. Например в те­зи древ­ни вре­ме­на ме­ди­ци­на­та ни­ко­га не е би­ла изу­ча­ва­на как­то днес, ка­то
хо­ра­та ос­та­ват прос­то във фи­зи­чес­кия свят и изу­ча­ват фи­зи­чес­кия чо­век в не­го­ви­те бо­лес­т­ни симптоми, кое мо­же да му помогне, ка­то раз­ряз­ват трупове, изу­ча­ват промените, ко­ито се на­ми­рат в мър­т­вия труп в срав­не­ние с нор­мал­ния ор­га­ни­зъм и т.н. Това би би­ло счи­та­но ка­то не­що из­вън ред­но де­тин­с­ко във вре­ме­на­та на древ­на­та мъд­рост на мистериите, за­що­то то­га­ва хо­ра­та са зна­ели съв­сем точно, как чо­ве­кът мо­же да бъ­де излекуван. Това мо­же да се на­учи са­мо тогава, ко­га­то ня­кой по­лу­ча­ва обяс­не­ния от Съществата на сфе­ра­та на Меркурий, за­що­то то­ва обяс­не­ние се да­ва във връз­ка с всич­ки кос­ми­чес­ки про­це­си Тогава чо­ве­кът би­ва ос­нов­но излекуван. Ето за­що ко­га­то на­со­чим пог­лед вър­ху това, ко­ето аз опи­сах от ед­на дру­га глед­на точ­ка в мо­ята кни­га "Тайната наука" ка­то ора­ку­ли на мис­те­ри­ите на Меркурий, ние виж­да­ме там, как­во е ста­ва­ло всъщ­ност в те­зи мистерии, ко­ито са сто­яли глав­но в служ­ба на древ­на­та медицина.

Видите ли, вче­ра ние тряб­ва­ше да го­во­рим за ве­ли­ки­те праучители. Това са би­ли ня­ко­га съ­жи­те­ли на чо­ве­ка на Земята. Те са би­ли навсякъде, къ­де­то е има­ло хора, за­що­то за­ед­но с хо­ра­та са на­се­ля­ва­ли Земята ка­то един вто­ри вид, етер­но съ­щес­т­ву­ващ чо­веш­ки род. Обаче в оне­зи древ­ни вре­ме­на за съз­на­ни­ето на хората, ко­ето е би­ло без съм­не­ние ед­но тъпо, съ­но­по­доб­но съзнание, за то­ва съз­на­ние до­лу при хо­ра­та са сли­за­ли и дру­ги същества, ко­ито съв­сем не са оби­та­ва­ли на Земята. Естествено това, ко­ето мо­жем да ка­жем вър­ху по­доб­ни неща, ще из­г­леж­да не са­мо ка­то един парадокс, но ка­то не­ща на­пъл­но без­с­мис­ле­но за хората, ко­ито са от­да­де­ни на днеш­на­та ма­те­ри­алис­тич­на наука. Обаче то­ва "безсми- слие" е имен­но истината. Тези древ­ни мъд­ре­ци на мис­те­ри­ите са знаели: осветление върху процесите на оздравяването могат да дадат само съществата на Меркурий. Ето за­що са би­ли ус­т­ро­ени те­зи Тайнства на Меркурий, в ко­ито чрез съ­от­вет­ни кул­то­ви дейс­т­вия жи­те­ли­те на Мер- курий дейс­т­ви­тел­но мо­же­ха да сля­зат вър­ху ол­та­ра на цен­тъ­ра на Мер- куриевия култ и жре­ци­те на Меркуриевите тайн­с­т­ва мо­же­ха да раз­го­ва­рят с ду­хов­ни­те Същества, ко­ито сли­за­ха по то­зи на­чин чрез из­пъл­не­ни­ето на кул­то­ви­те действия. И това, което в те­зи древ­ни вре­ме­на е би­ло медицина, е би­ло при­ема­но на­пъл­но в то­зи сми­съл в мис­те­ри­ите на Меркурий. Отделните Същества, ко­ито не са би­ли ви­на­ги ед­ни и същи, но жре­ци­те са ги при­ема­ли ка­то съ­щи­те - от­дел­ни­те Същества, ко­ито са сли­за­ли вър­ху ол­та­ра са би­ли на­ри­ча­ни бог Меркурий. Жреците са при­ема­ли ме­ди­ци­на­та на мис­те­ри­ите по та­къв начин, че са казвали: това богът Меркурий предаде на своите жреци-лекари. С то­ва те лекуваха.

И днес съ­що Духовната Наука по­чи­ва на това, че чрез съ­от­вет­на­та под­го­тов­ка на пос­ве­те­ни­те Същества на на­шия Космос сли­зат на Земята. Онези, ко­ито са пос­ве­те­ни в днеш­на­та мъд­рост на мистериите, зна­ят
мно­го добре, че и тук съ­щес­т­ве­но­то по­чи­ва на това, че пос­ве­те­ни­ят вли­за в раз­го­вор със Съществата на Космоса. Обаче в днеш­но­то об­що чо­веш­ко съз­на­ние съ­щес­т­ву­ва про­ти­во­по­лож­но­то на това, ко­ето е би­ло не­съм­не­но в древ­ни времена. Днес хо­ра­та казват: еди кой си е лекар, или, онзи е лекар, който е завършил за лекар в университета. Това не се е каз­ва­ло в древ­ни­те времена. Тогава ле­кар е бил този, кой­то е го­во­рил с бо­га Меркурий. В след­ва­щи­те вре­ме­на всич­ко ве­че за­поч­на­ло да се раз- пада; тогава са съществували още само преданията за онова, което някога се е получавало в мистериите от разговора между жреца-лечи- тел и Бога Меркурий.

Сега, в сфе­ра­та на Венера се ка­сае за това, че фак­ти­чес­ки онова, ко­ето е ос­та­на­ло още от човека, след ка­то той е съб­ля­къл от се­бе си зло­то и нез­д­ра­ви­те състояния, да бъ­де при­ве­де­но в сфе­ра­та на Слънцето. Видите ли, ако ис­ка­ме да раз­бе­рем това, ние тряб­ва да на­со­чим вни­ма­ни­ето вър­ху ед­на осо­бе­ност на ця­ло­то чо­веш­ко същество. Тук на Земята чо­ве­кът ви­на­ги ни се явя­ва ка­то ед­но цяло. Той тряб­ва да бъ­де един го­лям пре- стъпник, за да бъ­де обезглавен, и то­га­ва след обез­г­ла­вя­ва­не­то ве­че не се явя­ва ка­то ед­но ця­ло във фи­зи­чес­ко­то тяло. Обаче при по­-мал­ки прос­тъп­ки и престъпления, кол­ко­то и стро­го да бъ­де наказан, той се явя­ва ви­на­ги ка­то ед­но цяло. Но не е та­ка с ду­хов­но­-ду­шев­ния нас­ре­щен об- раз, кой­то чо­ве­кът но­си през сфе­ри­те на Луната и на Меркурий. Когато чо­ве­кът ид­ва с ду­ша­та и ду­ха в свръх­се­тив­ния свят, след ка­то е ми­нал през вра­та­та на смър­т­та и е съб­ля­къл от се­бе си сла­бос­ти­те на зло­то и на болестите, той в из­вес­тен сми­съл не е ве­че ни­ка­къв цял човек. Защото чо­ве­кът е тъж­дес­т­вен със злото, ко­ето е вършил, зло­то об­ра­зу­ва ед­на част от не­го­во­то соб­с­т­ве­но същество. Ако ня­кой би бил един пъ­лен зло- дей, ако той не би имал в се­бе си ни­що доб­ро човешко, то­га­ва той би тряб­ва­ло да ос­та­ви в сфе­ра­та на Луната ця­ло­то свое чо­веш­ко съ­щес­т­во, не би мо­гъл да оти­де по-нататък; защото доколкото сме зли, ние оста- вяме нашето същество в сферата на Луната. Ние сме едно, ние сме тъж­дес­т­ве­ни с онова, ко­ето в нас е зло пред ду­хов­ния свят, та­ка що­то в из­вес­тен сми­съл сти­га­ме в сфе­ра­та на Венера ка­то осакатени, ка­то обе­зоб­ра­зе­ни хора.

Но в сфе­ра­та на Венера ца­ру­ва в ду­хов­ния сми­съл на­й-­чис­та­та Любов. Венера е еле­мен­тът на на­й-­чис­та­та Любов и там чрез кос­ми­чес­ка­та Лю- бов от сфе­ра­та на Венера е пре­не­се­но в сфе­ра­та на Слънцето онова, ко­ето е ос­та­на­ло по то­зи на­чин от човека.

Сега в сфе­ра­та на Слънцето чо­ве­кът тряб­ва дейс­т­ви­тел­но да ра­бо­ти вър­ху съз­да­ва­не­то на сво­ята Карма. Нашите фи­зи­ци би­ха се учу­ди­ли до най-­ви­со­ка степен, ако ня­ко­га дейс­т­ви­тел­но би­ха отиш­ли на Слънце то. Защото всичко, ко­ето тук на Земята би мог­ло да се уз­нае за Слънцето, не

Когато гле­да­те така, Вие виж­да­те в пространството. Аз не ис­кам да го­во­ря вър­ху при­ро­да­та на пространството. Тук Вие гле­да­те вът­ре във водата; във водата са образувани тези бисери /сказчикът ри­су­ва то­ва на дъската/, те са по-разредени от водата. Там горе, къ­де­то се на­ми­ра Слънцето, има не­що по­-разре­де­но от пространството. Вие ще кажете: но пространството е вече нищо. Обаче дейс­т­ви­тел­но там, къ­де­то се на­ми­ра Слънцето, съ­щес­т­ву­ва не­що по­-мал­ко от пространството, не­що по­-мал­ко от нищото! Но осо­бе­но в днеш­ни­те вре­ме­на зем­ни­те хо­ра би­ха мог­ли да зна­ят от съ­вър­ше­но дру­ги основания, че съ­щес­т­ву­ва и не­що по­-мал­ко от нищото. Когато имам в джо­ба се пет мар­ки ­/гер­ман­с­ки мо- нети/, аз имам те­зи пет марки. Когато пос­те­пен­но ги изхарча, нак­рая имам ну­ла марки. Обаче ко­га­то нап­ра­вя дългове, то­га­ва аз имам по­-мал­ко от нищо. Днес хо­ра­та знаят, що зна­чи това, да имаш по­-мал­ко от ни- щото. Видите ли, ра­бо­тата стои така: там, където има само простран- ство, там е нищото; обаче там, където е Слънцето, там е по-малко от нищо. Там в прос­т­ран­с­т­во­то има ед­на дупка, а ня­ма ни­как­во прост- ранство. В та­зи дуп­ка в пространството, там жи­ве­ят фак­ти­чес­ки ду­хов­ни Същества, там жи­ве­ят слън­че­ви­те Духове Ексузиаи, Динамис и Кирио- тетес. Те жи­ве­ят в та­зи дуп­ка - без съм­не­ние те жи­ве­ят там, ка­то раз­п­рос­ти­рат тях­но­то съ­щес­т­ву­ва­не нав­ся­къ­де - те­зи Същества, ко­ито на­ми­ра­те опи­са­ни в мо­ята кни­га "Тайната наука" ка­то Ексузиаи, Динамис, Кириотетес. И с тях жи­вее чо­ве­кът по­-го­ля­ма­та част от своя жи­вот меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раждане. В съ­юз с тях и с оне­зи чо­веш­ки души, ко­ито са ми­на­ли с не­го през вра­та­та на смър­т­та и с ко­ито той има кар­ми­чес­ки връзки, а съ­що и с дру­ги същества, за ко­ито хо­ра­та ед­ва ли мо­гат да имат ня­как­ва представа, би­ва из­ра­бо­те­на то­га­ва зад­руж­но Кармата за след­ва­щия зе­мен живот.

В та­зи об­ласт на Слънцето не­ща­та ста­ват раз­лич­но от­кол­ко­то те ста­ват тук на Земята. Защото на­ши­те ос­т­ро­ум­ни при­ро­до­из­с­ле­до­ва­те­ли - те
дейс­т­ви­тел­но са ос­т­ро­ум­ни - си пред­с­та­вят Слънцето ка­то ед­но го­ря­що га­зо­во кълбо? Защото из­хож­дай­ки от един илю­зо­рен ма­те­ри­алис­ти­чен ин­с­тинкт те ис­кат да си пред­с­та­вят в Слънцето нещо, в ко­ето ста­ва не­що физическо. Но в Слънцето не ста­ва ни­що физическо. Това ста­ва на­й-мно­го в слън­че­ва­та корона, но не в слън­че­во­то пространство. Това слън­че­во прос­т­ран­с­т­во е чист ду­хо­вен свят. Вътре в не­го ня­ма ни­как­ви при­род­ни закони. Материалистите би­ха искали, що­то и в Слънцето да ца­ру­ват при­род­ни­те закони; обаче там не съществуват никакви природни закони, те са изключени. Там ца­ру­ват един­с­т­ве­но оне­зи закони, ко­ито съз­да­ват съ­от­вет­ни­те кар­ми­чес­ки след­с­т­вия от доб­ро­то и които, ко­га­то чо­ве­кът вли­за се­га обе­зоб­ра­зен в Слънцето, дейс­т­ву­ват до­пъл­ва­що чрез Любовта на Съществата от Венера вър­ху не­го­ва­та обе­зоб­ра­зе­на форма, ко­ято се е по­лу­чи­ла ка­то ре­зул­тат на не­го­вата ло­ша Карма. Естествено чо­ве­кът мо­же да гле­да с ува­же­ние всич­ко това, ко­ето ста­ва на Земята, и ко­га­то се опис­ва жи­во­тът меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раж­да­не хо­ра­та чес­то пъ­ти ще имат впечатлението: ние стоим там толкова дълго вре- ме, та какво правим всъщност ние там? Да, в срав­не­ние с това, ко­ето се вър­ши там, за да има­ме в след­ва­щия зе­мен жи­вот след­с­т­ви­ята на Кар- мата, в срав­не­ние с всич­ки те­зи Същества, ко­ито се на­ми­рат око­ло нас и ми­на­ват през нас през вре­ме на слън­че­во­то съществуване, всич­ко онова, ко­ето ста­ва във вис­ша­та кул­ту­ра на Земята, е ед­на дреболия. Само че там всич­ко ста­ва по един чис­то ду­хо­вен начин.

Видите ли, ед­на част от Кармата се под­гот­вя в сфе­ра­та на Венера, да­же и в сфе­ра­та на Меркурий се из­ра­бот­ва не­що от Кармата. В след­ва­щи­те сказ­ки ние ще се за­поз­на­ем с ед­на зна­ме­ни­та све­тов­но­ис­то­ри­чес­ка лич- ност, ко­ято има­ше ней­на­та Карма на жи­во­та в те­че­ние 19-то сто­ле­тие бла­го­да­ре­ние на това, че от­час­ти я бе­ше под­гот­ви­ла в сфе­ри­те на Мер- курий и на Венера. И та­ки­ва личности, ко­ито за­поч­ват да под­гот­вят из­г­раж­да­не­то на тях­на­та Карма още в сфе­ра­та на Меркурий и в сфе­ра­та на Венера, ста­ват чес­то пъ­ти из­вън­ред­но важ­ни лич­нос­ти в тех­ния след­ващ зе­мен живот. Обаче за по­-го­ля­ма част от хо­ра­та глав­на­та част на това, ко­ето се про­явя­ва ка­то Карма на Земята, се из­ра­бот­ва в сфе­ра­та на Слън- цето, къ­де­то пре­би­ва­ва­ме най-про­дъл­жи­тел­но вре­ме след смъртта. По-точни не­ща ние ще раз­г­ле­да­ме по-нататък; днес искам първо да скици- рам една картина на това, как кармата се залага постепенно в различ- ните сфери. Само че, за да не дой­де­те в про­ти­во­ре­чие с описания, ко­ито аз да­дох от дру­ги глед­ни точ­ки вър­ху жи­вота меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раждане, Вие тряб­ва да си представите, че нав­ли­зай­ки в те­зи сфе­ри чо­ве­кът вли­за в съ­вър­ше­но дру­ги от­но­ше­ния на света. Когато нап­ри­мер сме влез­ли в сфе­ра­та на Слънцето и след то­ва от­но­во из­ли­за­ме от нея и вли­за­ме в сфе­ра­та на Марс, ние не сме из­лез­ли на­пъл­но от сфе­ра­та на

Една фи­зи­чес­ка звез­да е ед­но contradictio in adjecto /до­ба­въч­но про- тиворечие/ Защото как­во е всъщ­ност ед­на Звезда? Днешните фи­зи­ци си представят: там горе нещо, някакъв газ или нещо подобно. Ако бих­ме мог­ли да оти­де­те на Слънцето, Вие бих­те се учу­ди­ли до на­й-­ви­со­ка сте- пен, че тък­мо на Слънцето не бих­те на­ме­ри­ли ни­що горящо, а ед­на дуп­ка в пространството, та­ка що­то ако бих­те влез­ли там, Вие бих­те би­ли раз­д­ро­бе­ни на прах, по­-фи­нен от все­ки прах, кой­то мо­же­те да си пред­с­та­ви­те на Земята. Там бих­те на­ме­ри­ли са­мо не­що духовно. Така съ­що и в дру­ги­те звезди, ко­ито виждаме, не са та­къв го­рящ газ; там се намира нещо съвършено друго. Граничещ с та­зи Земя, ко­ято ние обитаваме, ко­ято има своите фи­зи­чес­ки ве­щес­т­ва и фи­зи­чес­ки сили, се на­ми­ра все­об­щи­ят ми­ров етер. Този все­общ ми­ров етер ста­ва ви­дим за нас бла­го­да­ре­ние на това, че, ко­га­то гле­да­ме прос­то в етера, на­ше­то зри­тел­но прос­т­ран­с­т­во е ограничено; тогава той се явява за нас синьо ограничен. Но да си пред­с­та­вим се­га въ­об­ще още, че там в Космоса се дви­жат на­сам и на­та­тък фи­зи­чес­ки вещества, как­то днес хо­ра­та си пред­с­та­вят то­ва в ма­те­ри­алис­тич­но­то мислене, то­ва е ед­на де­тин­с­ка представа. Там се дви­жат не фи­зи­чес­ки­те вещества, а къ­де­то се на­ми­ра ед­на звезда, има не­що друго. Когато вър­вим все по­-на­та­тък в етерното, ние из­ли­за­ме на­пъл­но от прос­т­ран­с­т­во­то и вли­за­ме в оне­зи сфери, къ­де­то жи­ве­ят Боговете. А се­га пред­с­та­ве­те си мно­го жи­во ед­но ду­шев­но от­но­ше­ние от чо­век на човек, ко­ето се про­явя­ва телесно. Драстично изразено, пред­с­та­ве­те си,

И така, ко­га­то на­пус­ка­ме Земята при ми­на­ва­не­то през вра­та­та на смър- тта, ние нав­ли­за­ме все по­ве­че в ед­но ду­хов­но изживяване. Фактът, че пър­во на­ши­ят жи­вот при то­ва рет­рос­пек­тив­но пре­жи­вя­ва­не в раз­мер на ед­на тре­та от зем­ния жи­вот из­г­леж­да раз­ли­чен от фи­зи­чес­кия живот, иде от там, че сфе­ра­та на Луната ни про­ник­ва с ней­на­та субстанциал- ност. Това се про­из­веж­да по ду­хо­вен начин. И меж­ду мно­го­то неща, ко­ито тряб­ва да се слу­чат в сфе­ра­та на звездите, е съ­що и из­ра­бот­ва­не­то на Кармата.

А сега, за да се под­к­ре­пят не­ща­та ед­ни други, бих ис­кал съ­що да Ви ка­жа още, как онзи, кой­то днес ми­на­ва през на­ука­та на посвещението, кой­то ус­во­ява та­зи на­ука на посвещението, сти­га до та­ки­ва наблюдения. От из­вес­т­но вре­ме на­сам аз опи­сах да­же и в пуб­лич­ни сказки, как човек, ко­га­то той се е из­диг­нал до дейс­т­ви­тел­но­то свръх­се­тив­но поз­на­ние чрез методите, ко­ито на­ми­ра­те опи­са­ни в мо­ята кни­га "Как се добиват поз- нания за висшите светове", виж­да пър­во рет­рос­пек­тив­но своя зе­мен жи­вот и го об­г­ръ­ща ка­то в ед­на картина. Всичко, ко­ето ина­че вът­ре в чо­ве­ка е ед­но по­дир друго, зас­та­ва ед­нов­ре­мен­но пред не­го ка­то ед­на мощ­на па­но­ра­ма на живота, ко­ято той об­г­ръ­ща с пог­лед до раж­да­не­то на Аза, оба­че в из­вес­тен сми­съл от­дел­ни­те епо­хи на жи­во­та са разделени. Човек виж­да пър­во онова, ко­ето е пре­жи­вял от раж­да­не­то до смя­на­та на зъби-
те, гле­да рет­рос­пек­тив­но и об­г­ръ­ща с пог­лед ка­то за­вър­ше­на за се­бе си ре­ди­ца това, ко­ето оти­ва от смя­на­та на зъ­би­те до по­ло­ва­та зрялост, пос­ле от­но­во до на­ча­ло­то на 20-те го­ди­ни и т.н. Но ко­га­то се из­ди­га все по­ве­че в сво­ите концентрации, ко­га­то при­ла­га имен­но вър­ху се­бе си по­-на­та­тък ме­то­ди­те за поз­на­ни­ето на ду­хов­ния свят, чо­век сти­га до там, да виж­да не са­мо това, ко­ето гледа, но ка­то об­г­ръ­ща с пог­лед кар­ти­на­та на своя жи­вот и виж­да пър­во това, ко­ето оти­ва от раж­да­не­то до смя­на­та на зъбите, той сти­га по­-къс­но до там, че то­зи чо­веш­ки жи­вот изчезва: той гледа така да се каже през своя собствен живот. Тогава на мяс­то­то на не­го­вия соб­с­т­вен живот, кой­то об­х­ва­ща пър­во­то детство, там, къ­де­то по­-ра­но е виж­дал това, ко­ето е ста­на­ло от раж­да­не­то до 7-та година, ко­га­то е нав­ля­зъл в праз­но­то съзнание, ко­га­то се е из­диг­нал до инспира- цията, на не­го­вия пог­лед се явя­ва жи­во­тът и тъ­ка­не­то на сфе­ра­та на Лу- ната. Така що­то на­ука­та на пос­ве­ще­ни­ето за нор­мал­но­то днеш­но пос­ве­ще­ние поз­во­ля­ва да се поз­на­ят тай­ните на сфе­ра­та на Луната, ко­га­то с ин­с­пи­ра­тив­но­то поз­на­ние за­ли­ча­ва­ме соб­с­т­ве­на­та кар­ти­на на на­шия жи­вот и виж­да­ме това, ко­ето прос­вет­ва на мяс­то­то на това, ко­ето в на­шия соб­с­т­вен жи­вот е ста­на­ло от раж­да­не­то до 7-та година.

Когато след то­ва на­со­чим рет­рос­пек­ти­вен пог­лед вър­ху областта, ко­ято сме пре­жи­вя­ли от 7-та до 14-та го­дина, и чрез ин­с­пи­ра­тив­но­то поз­на­ние за­ли­ча­ва­ме та­зи област, ние виж­да­ме тай­ни­те на сфе­ра­та на Меркурий. Всичко е свър­за­но със са­мо­то чо­веш­ко същество. Когато се на­учим дей- с­т­ви­тел­но да поз­на­ва­ме се­бе си, ко­га­то се ори­ен­ти­ра в се­бе си, той се на­уча­ва да поз­на­ва ця­ла­та Вселена. Човекът е свър­зан с ця­ла­та Вселена. А се­га мо­ля Ви да обър­не­те вни­ма­ние на ед­но нещо. Ние из­пит­ва­ме дейс­т­ви­тел­но го­ля­мо ува­же­ние пред ин­с­тин­к­тив­на­та на­ука на посвещението. Тя е да­ла ис­тин­с­ки­те име­на на нещата, ко­ито име­на са ни ос­та­на­ли и до днес. Ако днес са­мо мал­ко не­ща би­ха по­лу­чи­ли имена, би се по­лу­чил един хаос. Защото с днеш­но­то поз­на­ние и зна­ние не мо­гат да бъ­дат об­ра­зу­ва­ни ни­как­ви ис­тин­с­ки имена. Обаче ко­га­то наб­лю­да­ва­ме без­п­рис­т­рас­т­но живота, ние из­пит­ва­ме уважение, бла­го­го­ве­ние пред онова, ко­ето е нап­ра­ви­ла древ­на­та на­ука на посвещението. Тя още е зна­ела от своя ин­с­тинкт онова, ко­ето днес мо­же да бъ­де ус­та­но­ве­но чрез все­въз­мож­ни статистики: че всъщност човекът прекарва детските болести в първо- то детство, тогава той е много чувствителен на болестите, лесно умира и проявява отново такава чувствителност към болестите едва след половата зрялост. Най-здравата въз­раст на жи­во­та е имен­но пе­ри­одът от 7-та до 14-та година, то­га­ва смър­т­нос­т­та е най-малка. Тогава дейс­т­ву­ва сфе­ра­та на Меркурий. Това са зна­ели древ­ни­те мъд­ре­ци и днес ние от­но­во поз­на­ва­ме това, ко­га­то чрез на­ука­та на пос­ве­ще­ни­ето про­ник­нем в тай­ни­те на съществуването. Тук ние бих­ме мог­ли да ко­ле­-

И след това, ко­га­то на­со­чим рет­рос­пек­ти­вен пог­лед вър­ху онова, ко­ето чо­ве­кът из­жи­вя­ва от 14-та до 21-та годи­на и за­ли­ча­ва­ме то­ва чрез ин­с­пи­ра­тив­но­то познание, ние про­ник­ва­ме в тай­ни­те на сфе­ра­та на Венера. И тук Вие от­но­во мо­же­те да видите, кол­ко чу­дес­но дейс­т­ву­ва древ­на­та на­ука на посвещението. Човекът уз­ря­ва полово, раж­да се любовта. Тога- ва ние нав­ли­за­ме в она­зи епо­ха на живота, в ко­ято от­к­ри­ва­ме тай­ни­те на Венера, ко­га­то на­со­чим пог­лед вър­ху та­зи епо­ха чрез на­ука­та на посве- щението. Всички неща, ко­ито мо­жем да опи­шем по то­зи начин, как­то аз сто­рих това, са част от дейс­т­ви­тел­но­то чо­веш­ко себепознание, на за­дъл­бо­че­но­то чо­веш­ко себепознание, ко­ето се раж­да по то­зи начин.

После отново, ко­га­то на­соч­ва­ме рет­рос­пек­ти­вен пог­лед към вре­ме­то меж­ду 21-та и 42-та го­ди­на и чрез ин­с­пи­ра­тив­но­то поз­на­ние за­ли­чим соб­с­т­ве­но­то има­ги­на­тив­но изживяване, ние про­ник­ва­ме в тай­ни­те на сфе­ра­та на Слънцето. И как­то ве­че по­со­чих при раз­лич­ни­те слу­чаи в да­де­ни­те по­-ра­но обяснения, при рет­рос­пек­тив­ния пог­лед вър­ху пе­ри­ода меж­ду 21-та и 42-та го­ди­на чо­ве­кът мо­же да из­жи­вее чрез ед­но за­дъл­бо­че­но се­бе­поз­на­ние поз­на­ни­ята на Слънцето. За да пос­тиг­нем те­зи поз­на­ния на Слънцето, ние тряб­ва да об­гър­нем с пог­лед един три пъ­ти по­-го­лям пе­ри­од на жи­во­та в срав­не­ние с те­зи при дру­ги­те не­бес­ни те­ла на на­ша­та пла­нет­на сис­те­ма А се­га взе­ме­те действително-конкретното. Ко- гато Ви казах, че ед­на све­тов­но­ис­то­ри­чес­ка лич­ност е из­ра­бо­ти­ла сво­ята Карма пре­дим­но в сфе­ри­те на Меркурий и на Венера, се­га Вие виждате, как не­що по­доб­но мо­же да бъ­де изследвано. Ние до­би­ва­ме въз­мож­нос­т­та да виж­да­ме рет­рос­пек­тив­но в на­шия соб­с­т­вен жи­вот в пе­ри­ода меж­ду 7-та и 14-та година, след то­ва меж­ду 14-та и 21-та година; след това заличаваме тези картини чрез инспирацията и можем да виждаме в сферата на Меркурий и в тази на Венера. При те­зи виж­да­ния откри- ваме, как ед­на та­ка­ва ин­ди­ви­ду­ал­ност ра­бо­ти съв­мес­т­но със Съществата на вис­ши­те йе­рар­хии и с чо­веш­ки­те ду­ши и как чрез то­ва се е по­лу­чи­ло ед­но зем­но въплъщение, ед­но зем­но въп­лъ­ще­ние в 19-то столетие.

Ако вър­ху не­го­ва­та Карма са ра­бо­ти­ли Съществата от сфе­ра­та на Марс, то­ва ве­че мо­же да бъ­де по­-т­руд­но изследвано. Защото ко­га­то ня­кой би­ва пос­ве­тен пре­ди не­го­ва­та 49-та година, той не мо­же да виж­да рет­рос­пек­тив­но в она­зи епо­ха на живота, за ко­ято ста­ва се­га ду­ма тук, епо­ха­та от 42-та до 49-та година. Той тряб­ва да е над­ви­шил ве­че 49-та година, за да мо­же да за­ли­чи това, ко­ето е бил през то­ва време; тогава той може да вникне в тайните на сферата на Марс. И ко­га­то чо­век е пос­ве­тен след не­го­ва­та 56-та го­ди­на, той мо­же да виж­да рет­рос­пек­тив­но и в ед­на дру­га епо­ха на живота, а имен­но в пе­ри­ода меж­ду 49-та и 56-та година, в ко-­

И та­ка ние мо­жем да кажем: когато насочим поглед нагоре към нашата планетна система със Слънцето - а ние можем да насочим поглед така и върху другите звезди, защото останалото звездно небе се намира съ- що напълно във връзка с човека, за това ние също ще говорим - когато насочим поглед нагоре, ние виждаме между другото, как от Космоса се изгражда човешката карма. Тази Луна, та­зи Венера, то­зи Юпитер са дейс­т­ви­тел­но не са­мо това, ко­ето ни опис­ва фи­зи­чес­ка­та ас­т­ро­но­мия за тях. Ние тряб­ва да виж­да­ме в тях, в тех­ни­те констелации, в тех­ни­те вза- имоотношения, в тех­ния бля­сък и в ця­ло­то тях­но съ­щес­т­ву­ва­не стро­ите­ли­те на чо­веш­ка­та съдба, ча­сов­ни­ка на съдбата, в кой­то мо­жем да че­тем на­ша­та съдба. Тази съд­ба све­ти всъщ­ност от звез­ди­те кон­с­те­ла­ции на небето. Това съ­що са зна­ели ня­ко­га хо­ра­та в древ­на­та ин­с­тин­к­тив­на мъд­рост на мис­те­риите, оба­че та­зи древ­на Астрология, ко­ято е чис­то духовно-научна, ко­ято е ра­бо­ти­ла в поз­на­ни­ето с ду­хов­ни­те ос­но­ви на съществуването, е стиг­на­ла до по­-къс­ни­те по­ко­ле­ния в ед­на ди­ле­тан­т­с­ка и не­пос­ве­те­на форма. И са­мо чрез Антропософията ще се по­лу­чи от­но­во нещо, ко­ето ще ни поз­во­ли да поз­на­ем в дейс­т­ви­тел­на­та ду­хов­на връзка, как то­зи чо­веш­ки жи­вот тук на Земята се из­г­раж­да за­ко­но­мер­но чрез ве­ли­кия ча­сов­ник на съдбата.

Това е един съв­сем по­бър­кан човек! И въп­ре­ки то­ва це­ли­ят "Фауст" се със­тои са­мо от те­зи букви. Видите ли, та­ка как­то обик­но­ве­но се раз­г­ле- ж­да ед­на чо­веш­ка Карма, ед­на от­дел­на чо­веш­ка Карма, виж­дат се са­мо буквите. В момента, ко­га­то за­поч­ва­ме да четем, ние виж­да­ме в та­зи Кар- ма Ангели, Архангели, Архаи и тех­ни­те вза­имо­об­раз­ни дела. И та­ка един от­де­лен чо­веш­ки жи­вот ста­ва мно­го по­-бо­гат в не­го­ва­та съдба, от­кол­ко­то ста­ва та­зи книж­ка от момента, ко­га­то се из­диг­нем над те­зи 34 бук­ви и има­ме в тях "Фауст". Толкова из­вън­ред­но по­-бо­га­то ста­ва оно- ва, ко­ето от чис­то зем­на глед­на точ­ка пре­ми­на­ва от кос­ми­чес­ко­-нег­ра­мот­но нез­на­ние към знанието, ко­га­то про­ник­нем с пог­лед в онова, ко­ето ед­на съд­ба пред­с­тав­ля­ва: тук буквите са знаци за делата на същест- вата от висшите йерархии.

Кармата ка­то из­г­раж­да­не на съд­ба­та е не­що тол­ко­ва възвишено, тол­ко­ва ве­ли­чес­т­ве­но за този, кой­то вник­ва с пог­ле­да в нея, че прос­то чрез фак- та, че разбира, как Кармата се от­на­ся към Вселената, той се врас­т­ва в ед­на съ­вър­ше­но дру­га фор­ма на чув­с­т­ву­ва­не­то и на усещането, а не са­мо в ед­но те­оре­ти­чес­ко знание. И всичко, ко­ето ус­во­ява­ме чрез Антропосо- фията, тряб­ва да бъ­де не са­мо ус­во­ява­не на те­оре­ти­чес­ки поз­на­ния, а тряб­ва ви­на­ги да дейс­т­ву­ва на сте­пе­ни вър­ху из­г­раж­да­не­то на фор­ми­те на на­ше­то мис­ле­не и чув­с­т­ву­ва не, ка­то ни въ­веж­да все по­-дъл­бо­ко в на­ши­те сър­ца от чув­с­т­ву­ва­не­то на дъж­дов­ния чер­вей на Земята в чув­с­т­ву­ва­не­то сред стра­на­та на Духа. Защото ние хо­ра­та при­над­ле­жим на са­мо на Земята, ние при­над­ле­жим на страната, на цар­с­т­во­то на духа. В онова, ко­ето на Земята е зат­во­ре­но в на­ша­та кожа, мо­жем да наб­лю­да­ва­ме ця­ло­то съв­мес­т­но дейс­т­вие на всич­ко­то време, ко­ето пре­кар­ва­ме меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раждане. Вътре в това, ко­ето е чо­веш­ка­та кожа, се съ­дър­жат всич­ки ми­ро­ви тай­ни в оп­ре­де­ле­на форма. Човешкото се­бе­поз­на­ние не е ни­как та­зи три­ви­ал­на дума, за ко­ето та­ка чес­то се говори, то не е съ­що и не­що сантиментално. Човешкото се­бе­поз­на­ние е съ­щев­ре­мен­но поз­на­ние на света. Ето за­що чес­то пъти, ко­га­то ми се явя­ва­ше случая, аз на­пис­вах в ня­коя кни­га на при­яте­ли думите, ко­ито гласят:
Искаш ли да поз­на­еш тво­ето Себе,

Гледай на­вън в ми­ро­ви­те ширини.

Искаш ли да проз­реш ми­ро­ви­те ширини,

Гледай вът­ре в соб­с­т­ве­но­то Себе.