Дайри, Уейърис /и Милър, Катлийн/ Пустинно цвете

- О'кей, о'кей! Кога мога да се върна при него?

- Какво ще кажеш за утре сутринта?

- И ще трябва само да си сваля горнището? Така ли? Искам да кажа, сигурна ли си, че няма да се наложи да спя с този човек за хиляда и петстотинте лири?

- Не, не. Това не е номер. Нищо подобно.

- А да не би... нали се сещаш, да не поиска да си разтварям краката или други такива гадости? Ако е така, кажи ми го сега.

- Само си свали горнището. Но не забравяй, утре той ще направи само пробни снимки и след това ще ти каже дали ще получиш работата. Затова бъди мила...

Когато отидох на другия ден, Терънс Донован ме погледна и се разсмя.

- О! Пак ли си ти? Ела тук. Как се казваш?

От този момент нататък той бе изключително търпелив с мен. Терънс беше баща и си даваше сметка, че аз съм просто едно уплашено дете, което се нуждае от помощ. Донесе ми чай и ми показа всичките си творби, снимки, които бе правил на най-красивите жени в света.

- О'кей, сега ще ти покажа някои фотографии. - Въведе ме в друга стая, пълна с полици и чекмеджета. Върху една маса лежеше календар. Разлисти го; на всяка страница бе заснета различна жена, но всички те бяха възхитителни. - Виждаш ли това? Календарът на "Пирели" за тази година. Правя го всяка година. Този път обаче ще бъде различен - само африкански жени. Някъде ще бъдеш облечена, но някъде може да бъдеш и без дрехи. - Обясни ми целия процес. Сега вече бях спокойна и сигурна, че той не е просто някой мръсник със задни помисли. - О'кей - рече той, - сега ще направим снимката. Готова ли си?

Бях готова откакто бях научила от Вероника колко ще ми платят, но сега вече бях и спокойна.

- Да, готова съм.

От този миг нататък се държах като истинска професионалистка. Застанах на определеното място, махнах горнището и се вгледах уверено в обектива. Отлично! Когато ми показа снимката, си спомних за Африка. Снимката беше черно-бяла и съвсем семпла и почтена, без нищо порнографско. Това бе Уейърис, точно така, както бе израснала в пустинята, подобна на малко момиче, разголило малките си гърди на жегата.

Когато се прибрах вечерта, от агенцията съобщиха, че съм получила работата и следващата седмица заминавам за Бат. Вероника бе оставила домашния си телефон. Обадих й се, за да обясня, че не можех да си позволя да не отида на работа в "Макдоналдс", тъй като не знаех кога щях да получа парите от снимките. Тя обаче отговори, че ако ми трябваха пари, можела да ми даде в аванс.

От този ден нататък никога повече не съм стъпвала в "Макдоналдс". След като приключих разговора с Вероника окачих слушалката и хукнах обратно към общежитието. Разказах за новото си начинание не само на своите приятели, ами и на всеки, който бе готов да ме изслуша.

- О, хайде де! - възкликна Халву. - Стига си се хвалила, за Бога! Ще си показваш циците, така ли?

- Да, за хиляда и петстотин лири!

- Толкова пари за тези две дребни нещица тук? Би трябвало да се срамуваш - разсмя се тя.

- Но това не е такова. Наистина е почтено! Не става изобщо дума за онези гадости... И освен това ще ходим в Бат и ще отседнем в голям хотел.

- Добре, но не искам да чувам нищо повече за това. Просто престани да го съобщаваш на всеки човек в сградата, съгласна ли си?

Вечерта преди заминаването не можах да заспя; искаше ми се вече да се е съмнало. Багажът ми бе приготвен и войнишката торба чакаше до вратата. Все още не можех да повярвам... Никога не бях ходила никъде, а сега тези хора ми плащаха, за да отида! Терънс Донован щеше да изпрати лимузина, която да ме вземе и да ме закара до гара "Виктория". Оттам групата - фотографите, помощниците, още четири модела, гримьорът, стилистът и аз - щеше да вземе влака за Бат. Аз пристигнах първа, тъй като се страхувах да не изпуснем влака. Следващият, който се появи, бе Наоми Кембъл.

Стигнахме в Бат и се настанихме в "Ройълтън", който приличаше на дворец. Изумих се като разбрах, че ще разполагам с цяла огромна стая. Но през първата нощ Наоми дойде и попита дали може да спи при мен. Беше съвсем млада и нежна, на около шестнайсет-седемнайсет години и се страхуваше да остане сама. Аз се съгласих с охота, тъй като ми бе приятно да си имам компания.

- Не им казвай, съгласна ли си? Ще се вбесят като разберат, че са пръснали толкова пари за моята стая, а в нея няма да спи никой.

- Не се тревожи; просто ела при мен. - След многогодишния опит, който имах, за мен бе съвсем естествено да играя майчинска роля. Дори приятелите ми ме наричаха "мама", тъй като вечно се отнасях като майка към другите. - Няма да кажа нищо, Наоми.

На другата сутрин започнахме по следния план - първо щяха да направят прическите и грима на две от момичетата. След това, докато ги снимаха, щяха да подготвят други две и т. н. Още първата сутрин, когато стилистът започна да работи върху мен, му казах да ми скъси косата. По онова време бях доста набита за модел; по мен имаше доста от сочното месце, продавано в "Макдоналдс". Затова исках да ми отрежат косата, за да имам по-модерен вид. Стилистът започна да реже и продължи да реже, докато не остана почти нищо; косата ми се издигаше на не повече от два-три сантиметра над черепа.

- Ооо, така си съвсем различна - възкликнаха всички, като ме видяха.

Аз обаче реших, че трябва наистина да шокирам хората, затова заявих на стилиста:

- Знаеш ли какво ще направя? Ще си изруся косата.

- О, Боже! Не, няма да направя това. Ще изглеждаш като побъркана!

Наоми Кембъл се засмя и рече:

- Уейърис, знаеш ли какво? Един ден ще се прочуеш. И тогава не ме забравяй, а?

Разбира се, стана точно обратното и сега прочутата е тя.

Работихме така в продължение на шест дни; не ми се вярваше, че ми плащат за това. А вечер като свършехме и групата ме попиташе какво искам да правя, аз отговарях неизменно едно и също: да пазарувам. Те ми оставяха колата и шофьорът на лимузината ме завеждаше където пожелаех, а по-късно идваше да ме вземе. След като приключихме, избраха за корицата моята снимка; това бе изненадваща чест и ми направи дори още по-голяма реклама.

Взехме влака обратно за Лондон. Щом пристигнахме, скочих в лимузината и шофьорът попита къде да ме закара. Казах му да ме вози към агенцията. Там ме посрещнаха с думите:

- Можеш ли да се сетиш? За теб има още един кастинг и то не е далеч, ей там зад ъгъла. Но побързай, трябва да отидеш веднага.

Възпротивих се, защото бях уморена.

- Ще отида утре - отговорих аз.

- Не, не. Утре ще бъде късно; дотогава прослушването ще е приключило. Търсят момичета за новия филм за Джеймс Бонд "Живите светлини" с Тимоти Долтън. Остави си багажа тук и да вървим. Ще те заведем дотам, за да ти покажем къде е.

Един от мъжете в агенцията ме заведе до ъгъла и посочи към сградата насреща.

- Виждаш ли онази врата, през която непрекъснато влизат и излизат хора?

Влязох. Беше буквално повторение на деня, в който се бях явила в студиото на Терънс Донован, само дето беше още по-многолюдно. Вътре имаше цяла армия от момичета, които стояха прави, седяха, облягаха гръб на стената, бъбреха или крачеха напред-назад.

- Искаме всяка да каже по няколко думи - обяви помощникът.

Тази новина никак не ми хареса, но аз си повтарях, че вече съм професионален модел, че съм работила за Терънс Донован във връзка с календара на "Пирели" и няма нещо, с което да не мога да се справя. Когато дойде моят ред, ме въведоха в студиото и ми казаха да застана на обозначеното място.

- Искам само да ви предупредя, че не говоря много добре английски - обясних аз.

Те ми подадоха някакво картонче и рекоха:

- Това не е проблем. Трябва само да прочетете това.

"О, Боже мой. Ами сега? Налага се да призная, че не мога да чета. Не, това е прекалено, страшно е унизително. Не мога да го направя."

Вместо това казах:

- Извинете ме, но трябва да изляза... Ще се върна веднага.

Напуснах сградата и се върнах в агенцията за багажа си. Един Господ знае колко време са ме чакали преди да си дадат сметка, че няма да се върна. В агенцията заявих, че все още не съм минала, но съм дошла да си взема багажа, тъй като чакането очевидно ще продължи дълго. Беше около един-два след обяд, но аз се прибрах вкъщи, хвърлих торбата и отидох да търся фризьорски салон. Влязох в един, който бе близко до Младежката християнска асоциация и един господин попита какво можел да направи за мен.

- Изрусете ми косата - обясних аз.

Стилистът повдигна вежди.

- Е, можем да го направим, но ще отнеме доста време. А ние затваряме в осем.

- О'кей. Значи разполагаме с всичкото време до осем.

- Да, но преди вас има други запазени часове.

Молих го, докато най-накрая се съгласи. Намаза кислородната вода и аз съжалих веднага. Косата ми беше толкова къса, че химикалът започна да ми гори скалпа; струваше ми, се кожата ми се бели на парчета. Но въпреки това чаках и скърцах със зъби. Когато фризьорът ми изми косата, тя се оказа оранжева. Наложи се да ме намаже отново, тъй като кислородната вода трябвало да стои още, за да премахне цвета. Вторият път тя стана жълта. На третия път най-сетне се превърнах в блондинка.

Харесах се така, но по пътя към метрото щом ме видеха, малките деца стисваха майките си за ръката и възкликваха:

- Мамо, мамо, мамо, какво е това нещо? Мъж ли е или жена?

"Проклета да съм! - помислих си аз. - Може би този път допуснах грешка. Ето, че сега започнах да плаша децата." Но докато стигна до сградата на Младежката християнска асоциация вече бях решила, че не ми пука, защото косата ми нямаше за цел да впечатлява децата. Бях искала да се видя като блондинка заради мен самата и смятах, че изглеждам прекрасно.

Щом се прибрах, започнах да получавам съобщение след съобщение от агенцията. "Къде си? На прослушването все още те очакват. Ще се върнеш ли? Те все още искат да те видят. Още те чакат..." Агенцията обаче бе затворена, затова се обадих в дома на Вероника.

- Уейърис, къде, за Бога, изчезна? Помислили са, че отиваш в тоалетната! Обещаваш ли, че ще отидеш пак утре?

Накара ме да се съглася да отида на следващата сутрин.

Естествено онова, което бях пропуснала да спомена пред Вероника, бе забелязано веднага, щом пристигнах. Вчерашната обикновена негърка се бе превърнала в сомалийка с руса коса. Всички участници спряха работата си, за да ме огледат.

- Оу! Изумително. Снощи ли го направи?

- Да.

- Повярвайте ми, в скоро време няма да се подложа отново на това мъчение - отвърнах аз. - Сега вече и скалпът ми е рус.

Подхванахме теста оттам, откъдето го бяхме прекъснали предишния ден.

- Ти заради английския си ли се притесняваш? Това ли е проблемът?

- Да.

Все още не можех да се накарам да призная, че не мога да чета.

С това вече можех да се справя.

След кастинга, тъй като бях близо до моята агенция, реших, че ще бъде забавно да се отбия и да им покажа косата си. Посрещнаха ме с гневни реплики.

- Какво, по дяволите, си направила с косата си?

- Хубава е, нали?

- О, Боже, не, не е хубава! Сега как ще те предлагаме? Трябваше да се посъветваш с нас, преди да промениш така външността си, Уейърис. Клиентите трябва да знаят какво получават. Косата ти вече не е само твоя, за да можеш да правиш с нея каквото си искаш.

Хората на кастинга обаче явно харесаха косата ми и аз бях одобрена за филма за Джеймс Бонд. Но от този ден нататък в агенцията ми дадоха прякор - Гинес. Тъй като бях чернокожа със светла глава на върха.
ххх
Перспективата за филмова кариера ме вълнуваше изключително, докато един ден, щом влязох в агенцията, Вероника каза:

- Е, страхотни новини, Уейърис. "Живите светлини" ще се снима в Мароко.

Замръзнах.

- Знаеш ли, за жалост ще трябва да ти призная нещо, което предпочитах да не трябва да ти казвам. Помниш ли, че в деня, в който ме нае, ме попита дали имам паспорт? Е, имам, но нямам текуща виза, така че ако напусна Англия, няма да мога да се върна.

- Уейърис, значи си ме излъгала! Трябва да имаш валиден паспорт, за да бъдеш модел, в противен случай не можем да те използваме. Човек с твоята професия пътува непрекъснато. Боже... значи няма да можеш да поемеш тази работа. Ще трябва да анулираме...

- Не, не, не го правете. Ще измисля нещо.

Вероника ме изгледа невярващо, но отвърна, че всичко зависело от мен. През следващите няколко дни стоях в стаята си и мислех ли мислех, но нищо не ми идваше наум. Съветвах се с всичките си приятели, но единственото решение, за което се сетиха, бе да се омъжа за някого, а аз определено нямах нищо предвид в това отношение. Чувствах се ужасно, не само защото кариерата ми бе провалена, а и защото бях излъгала Вероника и бях подвела агенцията.

Една нощ заслизах към плувния басейн в общежитието. Приятелката ми Марилин, чернокожа жена, родена в Лондон, работеше там като спасителка. Още в началото, когато се преместих да живея тук, аз заставах до басейна и само се взирах в него, тъй като много обичам водата. Най-накрая един ден Марилин ме попита защо никога не влизам и аз отговорих, че не мога да плувам.

- Е, аз мога да те науча - заяви тя.

- Добре.

Отидох към дълбокия край на басейна, поех си дълбоко въздух и се гмурнах. Смятах, че след като е спасителка, ще ме спаси. Ще се сетите ли какво стана? Щом се озовах под водата, аз заплувах като риба чак до другия край на басейна.

Показах се на повърхността на водата, ухилена до уши.

- Справих се! Не ми се вярва, но се справих!

Марилин обаче беше разгневена.

- Защо ми каза, че не можеш да плуваш?

- Никога в живота си не съм плувала!

След този епизод станахме добри приятелки. Тя живееше с майка си в другия край на града и понякога, когато привършеше работа късно през нощта, бе прекалено уморена, за да изминава дългия път до дома си. И тогава преспиваше в моята стая.

Марилин бе прекрасен, великодушен човек. Докато плувах в басейна същата вечер и опитвах да забравя паспортните си неволи, решението се появи изведнъж в главата ми. Показах се на повърхността и свалих очилата.

- Марилин - заявих задъхана аз. - Трябва ми паспортът ти.

- Какво? Какво казваш? - Обясних й проблема си. - Ти си си изгубила ума, Уейърис! Знаеш ли какво ще стане? Ще те хванат, ще те депортират без право да стъпваш в Англия до края на живота си, а мен ще тикнат в затвора. И така, за какво ще поема целия този риск? За да играеш в глупавия филм за Джеймс Бонд? Не смятам така.

- О, хайде, Марилин. Това е забавно, истинско приключение... рискувай. Ще отидем в пощата и аз ще подам молба за паспорт на твое име. Ще подправя подписа ти и ще сложа моята снимка. Не разполагам с много време, но мога да получа временен паспорт за два дена. Моля те, Марилин! Това е големият шанс да се появя в киното!

Най-накрая, след многочасови молби, в деня преди насроченото ми заминаване за Мароко, тя се предаде. Направих си снимка и отидохме в пощата. Час по-късно вече държах английския си паспорт. Но през целия обратен път тя се поболя от притеснение.

- Успокой се, Марилин - повтарях аз. - Хайде, всичко ще бъде наред. Трябва просто да имаш вяра.

- Как ли не. Вярвам, че този глупав инцидент може да провали целия ми живот. - Същата вечер отидохме да прекараме нощта в дома на майка й. Предложих да вземем няколко видеофилма, да купим храна от някой китайски ресторант, да я занесем вкъщи и да се отпуснем. Но когато се прибрахме, Марилин рече: - Уейърис, не мога да направя това. Много е опасно. Върни ми паспорта. - Подадох й документа, изпълнена с тъга; виждах как се провалят мечтите ми за филмова кариера. - Ти стой тук... аз отивам да го скрия.

И го отнесе нагоре, към стаята си.

- Добре тогава - заявих аз. - След като това те кара да се чувстваш така, няма смисъл да се подлагаш на подобни страдания. Ако смяташ, че нещо няма да стане както трябва, по-добре да не се захващаме изобщо с него.

Но веднага, щом тя заспа, аз започнах да ровя из стаята й. Тук имаше стотици книги и аз знаех, че е скрила паспорта някъде из тях. Отварях ги и ги разтърсвах една по една. Колата щеше да дойде до дома й на сутринта, за да ме откара до летището, затова действах бързо. И внезапно паспортът изпадна в краката ми. Сграбчих го незабавно, пъхнах го във войнишката си торба и се върнах в леглото си. На сутринта се събудих и се промъкнах долу преди шофьорът да е позвънил, за да не събуди никого. Навън беше студено, но аз застанах на тротоара и треперих до пристигането на автомобила. Точно в седем потеглихме към "Хийтроу". Излизането от Англия не беше проблем.

В Мароко филмовата ми кариера се състоеше от две сцени. В едната, според сценария, трябваше да играя ролята на "красиво момиче, легнало край плувния басейн". По-късно се появих в друга сцена. Седяхме в една фантастична къща в Казабланка и пиехме чай, но кой знае поради каква причина, всички жени бяхме голи. Джеймс Бонд нахлу през покрива, а ние закрихме лица с длани и се развикахме:

- Аххх, о, Боже мили!

А аз си мислех: "Е, няма да се оплаквам. Не получих говореща роля и това означава, че не е необходимо да се тревожа задето не мога да чета."

През останалото време просто се мотаехме из къщата, седяхме край басейна, хранехме се и не правехме нищо друго. Аз седях през цялото време на слънце, безкрайно щастлива да се пека отново след като бях прекарала толкова години в мъгливия Лондон. Нямах представа как да се сближа с филмовия екип и стоях предимно сама; всички те бяха много красиви и смущаващи, говореха безупречен английски и като че ли се познаваха до един... все говореха за тази или онази работа. А аз бях просто развълнувана, че се намирам отново в Африка. Вечер излизах да поседя отвън с майките, които готвеха разноцветна храна за своите семейства. Не говорех техния език, но се усмихвахме едни на други, аз казвах някоя дума на арабски, те - на английски, и започвахме да се смеем. Един ден хората от екипа дойдоха и предложиха:

- Някой иска ли да отиде на надбягването с камили? Хайде, ще си организираме групичка и ще отидем заедно.

След като наблюдавах известно време надбягванията, аз попитах един от арабските жокеи дали мога да пояздя. Общувахме посредством някаква странна смесица от арабски и английски. Той ме информира, че жените нямали право в никакъв случай да яздят камили.

- Обзалагам се, че мога да те бия - заявих аз. - Хайде, ще ти докажа. Страхуваш се да ме пуснеш, защото ще те победя!

Тези думи го вбесиха. Как така аз, едно нищо и никакво момиченце, се осмелявах да го предизвиквам? И тогава той реши да ме допусне до състезанията. Сред филмовия екип бързо се разпространи новината, че ще участвам в следващите надбягвания. Всички се скупчиха около мен и дори неколцина опитаха да ме разубедят. Аз им казах да заложат на мен, тъй като възнамерявах да дам добър урок на тези марокански мъже. На старта бях заедно с десетина араби. Щом дадоха сигнал, всички се втурнахме напред на гърбовете на нашите камили. Беше страшничко, тъй като не познавах моята камила. Камилите не само тичат много бързо напред, ами и скачат нагоре-надолу и встрани, така че полагах всички усилия да не падна, тъй като от това зависеше животът ми. Знаех, че ако падна, ще бъда стъпкана до смърт.

В края на надбягването се оказах на второ място. Хората от филмовия екип бяха силно учудени и мога да кажа, че им дадох нов, макар и странен, повод да ме уважават, особено след като събраха печалбите си.

- Откъде знаеш как до го правиш? - попита ме едно от момичетата.

- Лесно е. Когато си родена на гърба на камила, знаеш как да я яздиш - отвърнах през смях аз.

Смелостта, която се изискваше за надбягването с камили бе нищо, сравнена с куража, който трябваше да проявя на "Хийтроу" при завръщането си. Излязохме от самолета и се наредихме на митницата. Щом минеше, всеки получаваше обратно паспорта си. А след това чиновниците извикваха следващия. Притеснението ми нарастваше с всеки следващ човек, защото наближаваше моят ред.

Влизането в Англия никога не е било лесно, но ако си африканец и черен, е двойно по-проблематично. В такъв случай чиновниците оглеждат всяка запетайчица в паспорта. Чувствах се много зле; струваше ми се, че ще припадна всеки момент. Представих си как се строполявам на земята и умирам и се отървам веднъж завинаги от тази агония. "Господи - молех се аз, - моля те, помогни ми. Ако преживея това изпитание, никога повече няма да направя нещо толкова глупаво, обещавам."

Редът ми почти бе дошъл, но коленете можеха да ме предадат всеки момент. И тогава Джефри, един неприятен манекен, грабна паспорта от ръката ми. Той бе истинско копеле и му доставяше удоволствие да прави другите нещастни, а точно в този момент не можеше да намери по-уязвима мишена от мен.

- О, моля те, моля те...

Опитвах да си взема паспорта, но той бе много по-висок от мен и го държеше високо горе, където не можех да го стигна.

По време на пътуването всички ме наричаха Уейърис и знаеха, че името ми е Уейърис Дайри. Джефри отвори паспорта и се развика:

- О, Боже! Чуйте само... слушайте всички. Можете ли да познаете как се казва тя? МЕРИЛИН МОНРО!

- Моля те, дай ми го - промълвих, трепереща, аз.

Той тичаше в кръг около мен, като се прививаше от смях, и започна да показва паспорта ми на всички членове от нашата група.

- Името й е Мерилин Монро! Можете ли да повярвате! Що за история е това, момиче? Нищо чудно, че си се изрусила!

Нямах представа, че съществува и друга Мерилин Монро. За мен това бе само моята приятелка, спасителката в басейна в общежитието. За щастие дори не предполагах за допълнителните неприятности от притежаването на паспорт с моята снимка и името на известна филмова звезда. В момента най-голямото ми притеснение идваше от следния факт: в паспорта пишеше, че се казвам Мерилин Монро и съм родена в Лондон, а в същото време аз почти не говорех английски. "Мъртва съм... Всичко свърши... Мъртва съм... Всичко свърши..." Това бяха единствените мисли, които се въртяха в главата ми, докато се потях обилно.

Целият екип от заснемането на филма за Джеймс Бонд се присъедини към играта.

- Хей, и какво е истинското й име тогава? Ама кажи - откъде си? Знаеше ли, че родените насред Лондон хора не говорят английски?

Онзи негодник Джефри най-сетне ми върна паспорта. Аз застанах последна в редицата, оформена от нашата група; исках да ги пусна всичките пред себе си като се надявах, че ще са си тръгнали, преди да дойде моят ред.

- СЛЕДВАЩИЯТ!

Никой от екипа обаче не си тръгваше след минаването през митницата и не бързаше да скочи в колата, както става обикновено след дълго пътуване. Не. Всички се бяха струпали от другата страна и чакаха да видят как ще се измъкна от заплетената ситуация, в която се бях озовала.

"Дръж се, Уейърис, момичето ми. Можеш да се справиш." Приближих се до чиновника и му подадох паспорта си с ослепителна усмивка.

- Здравейте! - поздравих аз, а след това затаих дъх.

Нямах намерение да произнасям нито дума повече, тъй като тогава той щеше да разбере истината за "английския ми произход".

- Хубав ден, нали?

- Ъхъ.

Кимнах и се усмихнах. Той ми подаде паспорта и аз отминах. Колегите ме чакаха и ме съзерцаваха с учудване. Искаше ми се да се отпусна, да изпусна въздуха и да се строполя на пода, но отминах и тях; знаех, че щях да бъда в безопасност едва след като излезех от летището. "Просто продължавай да се движиш, Уейърис. Измъкни се от "Хийтроу", докато си още жива."

ЛЕКАРИТЕ

- Уейърис, седни. Искаш ли да хапнеш нещо?