Дайри, Уейърис /и Милър, Катлийн/ Пустинно цвете

- Ще търсите мистър О'Съливан - продължи с безупречния си британски акцент Уилър. И продължи да говори, без да спира да пише: - Той е господинът, за когото ще се омъжите. О, и, между другото, поздравления.

По-късно попитах Мерилин дали според нея мога да се доверя на този човек.

- Ами - отвърна тя, - той има хубав офис в хубава сграда в хубав квартал. Името му е написано на вратата. Има професионална секретарка. Всичко ми се струва напълно законно.

Моята вярна приятелка Мерилин дойде като свидетелка на разписването. Докато чакахме отпред, видяхме някакъв старец с повяхнало червендалесто лице, непокорни бели коси и изпомачкани дрехи да върви на зиг-заг по тротоара. Двете се засмяхме, но смехът ни секна, когато го видяхме да изкачва стълбите към гражданското. С Мерилин се спогледахме шокирани, а след това отместихме очи отново към него.

- Вие ли сте мистър О'Съливан? - осмелих се да попитам аз.

- В плът и кръв. Това е името ми. - А после понижи глас. - Вие ли сте въпросната? - Кимнах. - Имаш парите, нали, моме? Донесла си ги?

- Да.

- Да.

Новият ми съпруг вонеше на уиски и очевидно бе пиян до козирката.

Тръгнахме след него и аз пошепнах на Мерилин:

- Дали ще живее достатъчно дълго, за да получа паспорта?

Чиновничката започна церемонията, но на мен ми беше много трудно да се съсредоточа. Мистър О'Съливан и усилията му да се задържи прав непрекъснато отвличаха вниманието ми. И когато чиновничката попита:

- Вие, Уейърис, вземате ли този мъж...

Старецът се строполи тежко на пода. В първия момент помислих, че е умрял, но веднага видях, че диша тежко през отворената си уста. Коленичих и започнах да го разтърсвам и да викам:

- Мистър О'Съливан, събудете се!

Но без ефект.

Завъртях очи към приятелката си и възкликнах:

- О, страхотно, и то точно на сватбения ми ден! - Тя се облегна на стената, като се дължеше за корема и се заливаше от смях. - Какъв късмет! Скъпият ми съпруг изгуби съзнание точно пред олтара.

След като се бях озовала в подобна смехотворна ситуация, поне можехме да се позабавляваме и аз положих наистина усилия да извлечем възможно най-смешното от нея.

Чиновничката постави длани върху коленете си и се наведе да огледа моя годеник, като надничаше над ръба на миниатюрните си очила.

- Дали ще се оправи?

Искаше ми се да й изкрещя:

- Откъде, по дяволите, да знам? - Сетих се обаче, че така ще проваля играта. - Събуди се, хайде, СЪБУДИ СЕ! - Сега вече го удрях здраво по лицето. - Моля ви... някой да ми донесе вода. Някой да направи нещо! - молех се през смях аз.

Чиновничката донесе чаша вода и аз я лиснах в лицето на стареца.

- Уф...

- Боже, Боже, нека до продължим - измънках аз; притеснявах се да не се строполи отново на земята.

Стиснах с желязна десница моя възлюблен и не го пуснах до приключването на церемонията. Щом се озовахме отново на тротоара мистър О'Съливан си поиска сто и петдесетте лири, а аз му взех адреса за всеки случай, ако възникнеха някакви проблеми. Той забърза надолу по улицата, като си пееше някаква песничка и отнасяше в джоба си последните ми пари.

Една седмица по-късно Харолд Уилър се обади лично, за да ме уведоми, че паспортът ми е готов. Втурнах се веднага към офиса му. Той ми подаде така чакания документ - ирландски паспорт, на който видях снимка на черното си лице и името Уейърис О'Съливан. Не бях специалистка по паспортите, но ми се стори малко странен. Не, определено изглеждаше странно. Неугледен, сякаш някой го бе направил в неугледно мазе.

- Това ли е? Искам да кажа, това законен паспорт ли е? Мога ли да пътувам с него?

- О, да - поклати убедително глава адвокатът. - Ирландски, нали разбирате. Това е ирландски паспорт.

- Хммм. - Повъртях го в ръцете си, огледах корицата, разлистих страниците. - Добре. Кой го интересува как изглежда, ако върши работа?

Съвсем скоро го подложих на тест. Моята агенция изпрати снимките ми в Париж и Милано и аз кандидатствах за виза. Няколко дни по-късно обаче получих писмо. Щом погледнах обратния адрес, ми стана зле. Писмото беше от имиграционния офис и съобщаваше, че искали да ме видят незабавно. Опитах се да измисля някакво разрешение, но в крайна сметка стигнах до извода, че нямах друг избор - трябваше да отида. Знаех също така, че могат да ме депортират незабавно... или да ме изпратят в затвора. Довиждане, Лондон. Довиждане, Париж. Довиждане, Милано. Довиждане, манекенство. Здравейте, камили.

На другия ден взех метрото от дома на Франки. Когато влязох в огромната сграда, където се помещаваха имиграционните служби, имах усещането, че влизам в гробница. Най-сетне открих нужния офис и бях посрещната от най-сериозните физиономии, които бях виждала в живота си.

- Седни тук - нареди някакъв мъж с каменно лице.

Въведоха ме в една напълно изолирана стая и започнаха да ме разпитват.

- Как се казваш? Как с казваше преди женитбата? Откъде си? Как се сдоби с този паспорт? Какво е неговото име? Колко плати?

Знаех, че бе достатъчно да дам само един погрешен отговор и щяха да надянат белезници на старата Уейърис. Записваха всяка моя дума. Доверих се на инстинкта си и не им казах кой знае колко. Когато имах нужда от време, за да обмисля отговора си, аз се осланях на вродения си талант и се преструвах, че съм объркана от езиковата бариера.

Те задържаха паспорта ми и казаха, че ще ми го върнат след като доведа съпруга си за разговор - точно това, което се бях надявала да не чуя. В крайна сметка все пак успях да изляза оттам без да съм им казала за Харолд Уилър. Надявах се да си взема парите обратно от този крадец и мошеник преди правителството да го бе тикнало в затвора.

Отправих се към снобския му офис и позвъних на интеркома. Секретарката отговори, аз се представих и съобщих, че трябва да се видя спешно с адвоката. Но, за моя изненада, той не беше там и тя отказа да ме пусне. Ден след ден отивах там и крещях по интеркома, но вярната секретарка продължаваше да го защитава неотстъпно. Направих се на таен детектив и се крих цял ден навън с надеждата да го издебна като излезе. Но той бе изчезнал.

Междувременно трябваше да осигуря присъствието на мистър О'Съливан пред имиграционните служби. Той живееше в Кройдън, Южен Лондон, имигрантски квартал, където живееха доста сомалийци. Пътувах с метрото докъдето можах, а след това се наложи да взема такси, тъй като дотам не отиваше нищо. Докато се движех сама по улицата, непрекъснато се оглеждах; определено не ми беше приятно, че се намирам там. Намерих адреса, някакъв разнебитен коптор, и почуках на вратата. Никакъв отговор. Опитах да надникна през прозореца, но не видях нищо. Къде можеше да я отишъл? Посред бял ден? Аа, в кръчмата. Влязох в най-близката кръчма и открих мистър О'Съливан на бара.

- Помниш ли ме? - попитах аз.

Старецът погледна към мен през рамото си, а след това се обърна отново напред, към бутилките алкохол на бара. "Мисли бързо, Уейърис." Трябваше да го запозная с неприятната вест и да го помоля да дойде с мен в имиграционните служби, но знаех, че няма да се съгласи.

- Ето какво стана, мистър О'Съливан. Имиграционните служби ми взеха паспорта. Искат да разговарят с вас, да ви зададат само няколко въпроса, преди да ми го върнат. Искат да се уверят, че наистина сме се оженили. Не мога да открия проклетия адвокат - потънал е вдън земя, така че няма кой друг да ми помогне. - Все така загледан право пред себе си, той отпи голяма глътка уиски и поклати глава.- Виж какво, дадох ти две хиляди лири, за да ми помогнеш да получа паспорт!

Това вече привлече вниманието му. Той се обърна и ме изгледа, отворил уста от изумление.

- Даде ми сто и петдесет, скъпа. Никога в живота си не съм имал две хиляди лири, иначе нямаше да живея на такова място.

- Дадох на Харолд Уилър две хиляди лири; той каза, че ще ти ги даде, за да се ожениш за мен!

- Е, не ми ги е дал. Ако си била толкова глупава, че да му дадеш две хиляди лири, това си е твой проблем, не мой.

Продължих да го умолявам да ми помогне, но той не ми обръщаше никакво внимание. Предложих му да го закарам с такси, за да не се налага дори да взима метрото до имиграционните служби. Той обаче не искаше да помръдне от мястото си.

Като се чудех как да го мотивирам, предложих:

- Виж, ще ти платя. Ще ти дам още пари. След като излезем от имиграционните служби, ще отидем в кръчмата и ще можеш да пиеш колкото си искаш. - Това предложение бе посрещнато хладно; той се обърна към мен и повдигна вежди. "Продължавай в същия дух, Уейърис." - Уиски, много, много уиски, наредени по целия бар чашки. О'кей? Ще дойда да те взема утре и ще отидем с такси до Лондон. Ще отнеме само пет-шест минути, ще ти зададат някой и друг въпрос... и после отиваме право в кръчмата. Какво ще кажеш?

Той кимна и се загледа отново в бутилките, наредени върху тезгяха.

На следващата сутрин се върнах в Кройдън и почуках на вратата на стареца. Не получих отговор. Тръгнах по пустата улица към кръчмата, но единственият човек вътре бе барманът, с бяла престилка и чаша кафе в ръка; беше се зачел в някакъв вестник.

- Днес виждали ли сте мистър О'Съливан?

Той поклати глава.

- Много е рано за него, скъпа.

Забързах обратно към къщата на проклетия лъжец и заблъсках по вратата. Тъй като пак не получих отговор, седнах на едно от стъпалата пред входа, които воняха на пикоч, и поставих длан върху носа си. Докато обмислях какво да правя по-нататък, видях да приближават двама двайсетинагодишни младежи; те спряха пред мен.

- Коя си ти ма? - изръмжа единият от тях. - И защо стоиш на стъпалата пред дома на моя старец?

- О, здравей - отвърнах любезно аз. - Не знам дали знаеш, но съм омъжена за баща ти.

Двамата се опулиха насреща ми и по-едрият се развика:

- Какво? К'ви ги дрънкаш ма?

- Вижте, положението ми е много сложно и се нуждая от помощта на баща ви. От него искам само да дойде с мен до онези служби в града и да отговори на няколко въпроса. Те ми взеха паспорта, а аз трябва да си го върна, затова моля ви...

- Я са разкарай, скапана курво!

- Хей, чуйте! Дадох всичките си пари на този старец - обявих аз и посочих към вратата. - И няма да си тръгна без него.

Синът му обаче имаше други идеи. Той измъкна палка изпод палтото си и замахна заплашително, сякаш имаше намерение да ми счупи черепа.

- О, така значи? Е, ний ше ти го начукаме. Ша та научим как да идваш и друг път и да разправяш разни лъжи...

Брат му се изсмя и се захили, като показа дупка от няколко липсващи зъба. Това ми бе достатъчно. Знаех, че те няма какво да губят. Можеха да ме пребият до смърт върху стъпалата и никой нямаше да разбере... или да се развълнува, ако разбере. Скочих и побягнах. Те ме гониха, но след няколко пресечки, доволни, че са ме изплашили, се отказаха.

Като се прибрах, реших да отида отново в Кройдън и да не се отказвам, докато не намеря стареца. Нямах друг избор. По това време Франки не само ми позволяваше да живея при него, без да плащам наем, ами и ми купуваше храна. Освен това вземах пари назаем от другите си приятели, но така не можеше да продължава още дълго. Бях пръснала всичките си пари заради онзи негодник, който уж щеше да ми осигури паспорт, а без документите не можех да работя. Какво тогава можех да изгубя? Няколко зъба, ако не внимавах. Аз обаче реших, че трябва да бъда по-умна от онези грубияни, а това не изглеждаше особено трудно.

Върнах се там следобед на другия ден и обиколих предпазливо квартала, като умишлено не спирах пред къщата на стареца. Открих малък парк и приседнах на една пейка. За щастие само след няколко минути край мен мина самият мистър О'Съливан. Неизвестно поради каква причина той бе в добро настроение и се зарадва, като ме видя. Съгласи се веднага да се качим в такси и се насочим към Лондон.

- Ще ми платиш, нали? - Кимнах. - И после ще ми купиш нещо за пиене, а?

- Ще ти купя всичкото пиене, което ти е нужно, след като свършим. Но първо трябва да се държиш нормално, докато разговаряш с чиновниците от имиграционните служби. Истински копелета са, да знаеш. Едва тогава ще отидем в кръчмата...

Когато влязохме в имигрантските служби човекът насреща ни го изгледа и попита мрачно:

- Това ли е съпругът ви?

- Да.

- Вижте какво, мисис О'Съливан, нека престанем с тези игрички. Каква е истината?

- Ще се свържем с вас във връзка с паспорта ви като приключим разследването.

И това бе всичко. Пуснаха ме да си вървя.

На улицата мистър О'Съливан настоя да вървим към кръчмата.

- О'кей, пари ли искаш? Ето... - Бръкнах в чантата, извадих последните си двайсет лири и му ги подадох. - А сега ми се махай от очите. Не мога да те гледам повече.

- Това ли е всичко? Това ли е всичко, което получавам? - И размаха банкнотата пред носа ми. - Обърнах се и тръгнах по улицата. - КУРВА! - изкрещя той. Преви се в кръста. - ШИБАНА КУРВА!

Хората, които минаваха край нас, се обърнаха да ме видят. Вероятно се чудеха защо след като бях курва плащах аз.

След няколко дена от имиграционните служби се обадиха и поискаха да отида. Обясниха, че разследвали случая Харолд Уилър, но засега не били научили кой знае какво. Секретарката му казала, че е заминал за Индия и не било ясно кога ще се върне. Дадоха ми временен паспорт, валиден за следващите два месеца. Това бе първият светъл лъч в цялата тази ужасна каша и аз си обещах да се възползвам максимално от тези два месеца.

Реших да отида първо в Италия, защото говорех малко италиански благодарение на факта, че бях живяла в бивша италианска колония. Наистина речникът ми се състоеше предимно от проклятията на мама, но нищо не се знаеше, те също можеха да ми свършат работа. Милано ми хареса. Там се появявах по модните ревюта. Междувременно се запознах с друг модел, Джули. Джули беше висока, с руси коси до раменете и имаше страхотно тяло; тя представяше предимно бельо. Двете си прекарахме така хубаво в Милано, че когато ревютата там приключиха, решихме да заминем заедно за Париж и да си опитаме късмета там.

Тези два месеца бяха приказни за мен - пътувах до нови места, запознавах се с нови хора, ядях непозната храна. И макар да не изкарвах кой знае колко пари, те все пак бяха достатъчно да се оправям, докато обикалях Европа. А когато работата в Париж привърши, двете с Джули се върнахме в Лондон.

Там се срещнах с рекламен агент от Ню Йорк, дошъл в Англия да търси нови таланти. Той настоя да замина за Щатите с твърдението, че там може да ми осигури доста работа като модел. Аз, разбира се, бях съгласна, тъй като Ню Йорк предлагаше най-богатия пазар за нашата професия, особено за един черен модел. Моята агенция направи нужните постъпки и аз подадох молба за виза за Щатите.

Американското посолство прегледа документите ми и веднага след това се свърза с Британското правителство. В резултат от тази комуникация получих писмо, което съобщаваше, че в трийсетдневен срок трябва да бъда депортирана от Англия и върната в Сомалия. Обляна в сълзи се обадих на приятелката си Джули, която бе отседнала у брат си в Челтнъм.

- Имам проблем... страхотен проблем. Всичко свърши за мен. Трябва да се върна в Сомалия.

- О, не, Уейърис. Защо не дойдеш тук за няколко дена и не се поуспокоиш? Можеш да хванеш влака. Челтнъм е само на няколко часа път от Лондон. Тук наистина е красиво. Излизането сред природата от време на време определено ще ти се отрази добре, а и може да измислим нещо заедно.

Джули ме посрещна на гарата и ме откара до къщата. Минахме покрай кадифени зелени поля. Седнахме в дневната. След малко влезе брат й Найджъл. Той беше висок и много светъл, с чудесна дълга руса коса, а предните му зъби и върховете на пръстите бяха оцветени от никотина. Поднесе ни чай на поднос, седна край нас и запуши цигара след цигара, докато аз обяснявах кошмарния си паспортен проблем и как всичко щеше да свърши по възможно най-тъжния начин.

Найджъл се облегна назад, кръстоса ръце и внезапно заяви:

- Не се тревожи, аз ще ти помогна.

Изумена, че чувам подобно твърдение от устата на човек, когото познавах едва от половин час, възкликнах:

- И как ще го направиш? Как мислиш да ми помогнеш?

- Ще се оженя за теб.

Поклатих глава.

- О, не. Не. Вече минах през това. И точно така се забърках в тази каша. Не искам да го преживявам отново. Достатъчно. Очевидно не мога да се справя с тази глупост. Искам да се върна в Африка, да бъда щастлива; семейството ми и всичко, което познавам, е там. Не знам нищо за тази побъркана страна. Всичко тук е лудост и пълна каша. Прибирам се вкъщи.

Найджъл скочи на крака и хукна нагоре по стълбите. Когато се върна, в ръцете си държеше броя на "Сънди таймс" с моята снимка на корицата... който бе излязъл преди повече от година, много преди да се запозная с Джули.

- Какво ще правиш с това?

- Запазих го, защото знаех, че един ден ще те срещна. - Посочи към очите ми на снимката. - В деня, в който видях тази фотография, забелязах сълзица в окото ти, стичаща се по бузата ти влага. Когато погледнах лицето ти, видях, че плачеш; разбрах, че се нуждаеш от помощ. И тогава Аллах ми каза... Аллах каза, че е мой дълг да те спася.

"О, по дяволите! - Съзерцавах го ококорена, като си мислех: - Кой е този побъркан скапаняк? Той самият се нуждае от помощ." Но през целия уикенд и Джули, и брат й продължаваха да настояват да приема помощта му, след като можел да ми я даде. Какво бъдеще ме чакало в Сомалия? Какво ме очаквало там? Козите и камилите? Зададох на Найджъл въпроса, който не ми даваше мира:

- А какво ще спечелиш ти от цялата работа, човече? Защо искаш да се ожениш за мен и да се изложиш на всичко това?

- Казах ти... не искам нищо от теб. Аллах ме изпрати при теб.

Обясних, че за да се оженим не бе достатъчно само да се отбием в гражданското. Аз бях вече омъжена.

- Е, можеш да се разведеш с него и ще обясним на служителите, че възнамеряваме да се оженим - обясни Найджъл, - за да не те депортират. Ще дойда с теб. Аз съм британски гражданин, те не могат да ми откажат. Съчувствам ти и искам да ти помогна. Ще направя каквото мога.

- Ами... много ти благодаря...

- Виж, ако той може да ти помогне - додаде Джули, - възползвай се от този шанс. Какво друго ти остава?

Слушах ги така в продължение на няколко дена и размишлявах, че все пак тя ми е истинска приятелка, а той й е брат. Знаех къде живее и можех да му се доверя. Тя имаше право - не трябваше да изпускам този шанс.

Стъкмихме плана, според който Найджъл трябваше да дойде с мен да разговаряме с мистър О'Съливан за развода, тъй като определено не исках да се натъкна отново сама на синовете му. Предположих, че както обикновено, старецът щеше да поиска пари, преди да се съгласи на каквото и да било. Въздъхнах; дори мисълта за това ме уморяваше. Но моята приятелка и брат й продължаваха да настояват и постепенно започнах да се изпълвам с все повече оптимизъм относно плана.

- Да вървим - предложи Найджъл. - Скачаме веднага в колата и отиваме право в Кройдън.

Щом пристигнахме в квартала на стареца, започнах да давам указания как да отидем до неговия дом.

- Бъди внимателен - предупредих аз. - Онези, неговите синове, са побъркани. Направо ме е страх да изляза от колата. - Найджъл се изсмя. - Говоря сериозно. Те ме подгониха и се опитаха да ме набият, казвам ти. Трябва да бъдем извънредно внимателни.

- Хайде, Уейърис. Просто ще кажем на стареца, че искаш развод. Това е всичко. Не е кой знае какво.

Беше късен следобед, когато паркирахме на улицата пред къщата на мистър О'Съливан. Докато Найджъл чукаше на вратата, аз се оглеждах непрекъснато през рамо. Никой не отговори, но това не ме изненада. Вероятно щеше да се наложи да си направим екскурзия до кръчмата на ъгъла.

- Хайде да минем от другата страна и да надникнем през прозореца - предложи Найджъл. - За разлика от мен, той бе достатъчно висок, за да вижда вътре. Но след като надзърна безуспешно през няколко прозореца, той се обърна към мен; на лицето му бе изписано объркване. - Чувствам, че нещо не е наред.

"О, да - помислих си аз, - сега вече и ти започваш да разбираш за какво става дума. Аз чувствам същото всеки път, когато се налага да имам вземане-даване с тази отрепка."

- Какво искаш да кажеш с това "нещо не е наред"?

- Не знам... просто ми се струва... Може би ако успея да вляза през този прозорец...

С тези думи заблъска по един от прозорците с длан, за да го отвори.

Показа се някаква съседка и се развика:

- Ако търсите мистър О'Съливан, не сме го виждали от седмици.

Докато тя стоеше и ни наблюдаваше с кръстосани над престилката ръце, Найджъл успя да открехне прозореца и отвътре се донесе ужасна миризма. Покрих уста и нос с ръце и се обърнах. Найджъл надникна през пролуката.

- Той е мъртъв. Виждам го да лежи на пода.

Помолихме съседката да повика линейка, скочихме в колата и отпрашихме. Срамувам се да го кажа, но единственото, което изпитвах, бе облекчение.

Малко след като открихме гниещия на пода в дома си мистър О'Съливан, двамата с Найджъл се оженихме. Английското правителство прекрати процедурата около моето депортиране, но не се опита да скрие какво мисли по този въпрос - че бракът ни е фиктивен. А той, разбира се, бе точно такъв. С Найджъл обаче бяхме на мнение, че докато получа паспорта си, би било най-добре да остана в дома му в Челтнъм, на Котсуолд Хилс западно от Лондон.

След като бях живяла известно време в Могадишо и след това седем години в Лондон, бях забравила какво удоволствие ми доставя природата. И макар покритите със зелена, ферми и езера околности да се различаваха коренно от Сомалийската пустиня, аз прекарвах с удоволствие по цели дни навън, след като дълго време бях стояла затворена в многоетажни сгради и студиа без прозорци. В Челтнъм имах възможност да се върна отново към някои от нещата, които ми бяха доставяли най-голямо удоволствие по време на номадския ми живот: бягането, ходенето, събирането на диви цветя и пишкането навън. Случваше се понякога някой да ме види с подаващ се от храсталака гол задник.

С Найджъл имахме отделни спални и живеехме като съквартиранти, не като съпрузи. Бяхме се споразумели, че той ще се ожени за мен, за да мога да получа паспорт; предложих да му помагам финансово, когато започна да изкарвам пари, но той продължаваше да настоява, че не очаква нищо в замяна. Стремял се единствено да изпита радост от това, че е изпълнил съвета на Аллах да помогне на още едно изпаднало в нужда човешко същество. Една сутрин станах по-рано от обикновено, в шест часа, тъй като трябваше да ходя в Лондон за кастинг. Слязох долу и сложих кафето. Найджъл спеше още в стаята си горе. Точно бях сложила жълтите си гумени ръкавици, за да мия чиниите, когато на вратата се позвъни.

Все още с ръкавиците, от които се стичаше сапунена пяна, отидох да отворя вратата. Там стояха двама мъже. Бяха със сиви костюми и сериозни сиви лица, а в ръцете си държаха черни дипломатически куфарчета.

- Мисис Ричардс?

- Да?

- Съпругът ви тук ли е?

- Отдръпнете се от пътя ни, ако обичате. Тук сме по официален държавен въпрос.

Сякаш някой друг щеше да изглежда така.

- Добре, влезте, влезте... искате ли кафе или нещо друго? Седнете. Отивам да го събудя. - Те се разположиха върху големите удобни столове в дневната на Найджъл, но не си позволиха да се облегнат на тях. - О, скъпи - провикнах се аз. - Слез долу, ако обичаш. Имаме посетители.