Дайри, Уейърис /и Милър, Катлийн/ Пустинно цвете

- Защо не си вземеш стая тук?

- Ами, първо на първо не мога да си го позволя, второ - трябва да тръгна на училище, което означава, че няма да имам време да работя. - След това я попитах срамежливо: - Ти можеш ли да четеш и да пишеш?

- Да.

- Да.

- А защо не тръгнеш по половин ден на училище и по половин - на работа? Не се притеснявай каква ще е работата - започни какво да е, докато научиш английски.

- А ти ще ми помагаш ли?

- Разбира се, че ще ти помагам.

Опитах да взема стая в сградата на Младежката християнска асоциация, но се оказа, че пред мен вече има дълъг списък от чакащи. Младите хора искаха да живеят тук, тъй като беше евтино и приятно - имаше басейн с олимпийски размери и фитнес център, а също и чудесна възможност за създаване на връзки между младежите. Прибавих и моето име към списъка. Междувременно обаче трябваше да направя нещо, тъй като не можех да затруднявам повече бедната Халву, като живея в тясното й жилище. Точно срещу Младежката християнска асоциация се намираше сградата на Асоциацията на младите християнки. Тя беше пълна с по-възрастни хора и имаше доста депресиращ вид, но въпреки това си взех временно стая там и започнах да си търся работа. И тогава моята приятелка направи съвсем логично предложение:

- Защо не попиташ първо тук?

- Къде тук? Какво искаш да кажеш?

- Ето тук - повтори тя и за по-ясно посочи какво имаше предвид. - В съседната врата има "Макдоналдс".

- Не мога да работя там... не бих могла да обслужвам хората. Не забравяй, че не говоря английски. Освен това нямам разрешително за работа.

Харву обаче настоя и аз отидох да кандидатствам за работа за чистене на кухнята.

Когато ме взеха в "Макдоналдс", се убедих колко права е била тя - всички, които работеха в задната част на заведението бяха в абсолютно същото положение като мен. Управителите се възползваха от незаконното ни пребиваване, като ни плащаха по-ниски заплати и не ни даваха възможност да ползваме всички предимства, с които разполагат при нормални условия работещите в тази страна. Те знаеха много добре, че за да оцелеем, трябва да бъдем невидими за властите и няма как да направим официално оплакване от ниското заплащане. Управителите не се интересуваха от личната история на никой, стига да работеше здраво; в такъв случай всичко се потулваше.

Уменията, които бях придобила като прислужница, ми послужиха много добре, докато работих като кухненска помощница в "Макдоналдс": миех чинии, бършех плотове, търках скари и чистех подове, полагайки непрестанно усилия да премахна следите от мазнината на бургерите. Вечер, като се приберях, бях цялата в мазнина и миришех на мазнина. Работната ръка в кухнята бе винаги недостатъчна, но не смеех да се оплаквам. Това обаче нямаше значение, тъй като сега вече можех да се издържам. Бях благодарна, че имам тази работа, а и знаех, че няма да остана тук дълго. Просто засега трябваше да направя каквото е нужно, за да оцелея.

Започнах да посещавам безплатните курсове по английски за чужденци, за да разширя познанията си по езика и да се науча да чета и да пиша. За първи път от години обаче животът ми не се състоеше единствено от работа. Понякога Халву ме водеше в някой нощен клуб, където като че ли всички я познаваха. Тя говореше, смееше се и бе истерично забавна; по принцип бе толкова жива, че всички искаха да бъдат край нея. Една вечер бяхме танцували в продължение на часове, когато внезапно се огледах и си дадох сметка, че сме заобиколени от мъже.

- По дяволите! - прошепнах на приятелката си аз. - Да не би тези мъже да ни харесват?

Тя се усмихна широко.

- О, да. Харесват ни много.

Това ме учуди доста. Вгледах се в лицата им и реших, че е права. Никога не бях имала приятел, нито пък дори се бях радвала на вниманието на някой мъж, ако изключим странното поведение на братовчед ми Хаджи например, което не ме бе поласкало особено. През последните четири години бях свикнала да се възприемам като мис Никоя, прислужницата. И ето, че сега всички тези момчета искаха да танцуват с нас. "Уейърис, момичето ми, най-сетне успя!" - помислих си аз.

Но странно, макар аз самата винаги да бях харесвала чернокожите мъже, от мен се интересуваха най-вече белите. Преодоляла строгото си африканско възпитание, аз разговарях с всички - черни, бели, мъже, жени. Смятах, че след като щях да разчитам единствено на себе си, трябваше да изуча уменията за оцеляване на този нов за мене свят, които се различаваха от онова, на което ме бяха научили в пустинята. Тук беше необходимо да науча английски и как да общувам с всякакъв тип хора. Познанията за камилите и козите нямаше да подсигурят живота ми в Лондон.

На другия ден Халву подсилваше тези среднощни уроци с нови инструкции. Тя обясняваше движещите мотиви и личността на цялото разнообразие от хора, които бяхме срещнали предишната вечер и всъщност ми провеждаше интензивен курс за особеностите на човешката природа. Тя говореше за секса, за това към какво се стремят тези хора, от какво да се пазим и за специфичните проблеми пред африканките, към чиято категория спадахме и ние двете. Никой досега не бе обсъждал тези теми с мен.

- Прекарай си добре, като разговаряш, смееш се и танцуваш с тези момчета, Уейърис, а след това си се прибери у дома. Не се поддавай на увещанията им за секс. Те не знаят, че се различаваш от англичанките; нямат представа, че си обрязана.

След като чаках няколко месеца да се освободи място в сградата на Младежката християнска асоциация, научих за една жена, която искала да подели стаята си с някой друг, тъй като следвала и не можела да си позволи самостоятелно помещение. Това ме устройваше чудесно, тъй като аз също не можех да си позволя подобен лукс, а стаята бе достатъчно голяма за двете ни. Освен Халву вече имах още няколко приятели, тъй като тук гъмжеше от млади хора. Все още ходех на училище, постепенно напредвах в английския и продължавах да работя в "Макдоналдс". Животът ми течеше бавно и без сътресения и нямах представа какви драматични промени ме очакват.

Един следобед свърших работата си в "Макдоналдс" и, макар все още да бях покрита с мазнина, реших да изляза през главния вход и да мина покрай тезгяха, където клиентите си правеха поръчките. И там видях човека от църковното училище на Софи, който чакаше за един "Биг Мак" заедно със своето момиченце.

- Здравей - рекох аз и продължих пътя си.

- Хей, та това си ти! - Очевидно изобщо не бе очаквал да ме види в "Макдоналдс". - Как си? - попита развълнувано той.

- Добре, добре. - После се обърнах към малката приятелка на Софи. - А ти как си?

Беше ми приятно да се похваля с английския си.

- И тя е добре - отговори баща й.

- Бързо расте, нали? Е, трябва да вървя. Чао.

- Чакай! Къде живееш?

- Чао - повторих с усмивка аз.

Не желаех да говоря повече с него, тъй като все още му нямах доверие. Само това ми трябваше, да се появи пред вратата на стаята ми.

Върнах се в младежкото общежитие и реших да се посъветвам с всезнаещата Халву за този тайнствен човек. Извадих паспорта си от чекмеджето, прелистих го и взех визитната картичка на Малкълм Феърчайлд; бях я сложила там в деня, в който зарових паспорта в градината на свако.

Слязох в стаята на моята приятелка и я рекох:

- Искам да те питам нещо. Отдавна имам тази визитка. Кой е този човек? Знам какво пише тук: че е моден фотограф, но какво означава това?

Халву взе визитната картичка.

- Означава, че някой иска да те облича в различни дрехи и да те снима.

- Знаеш ли, наистина бих искала да се занимавам с това.

- Кой е този човек? Откъде имаш визитката му?

- О, запознах се случайно с него, но не му вярвам особено. Даде ми картичката си, след това един ден ме проследи до вкъщи и започна да обяснява нещо на леля ми. Тя обаче му се разкрещя. Но така и не разбрах какво е искал.

- Е, защо просто не му се обадиш да го попиташ?

- Така ли смяташ? - погледнах я неуверено аз. - Да го направя ли? Хей, защо не дойдеш с мен и не поговориш с него? Разбери за какво става дума. Английският ми все още не е много добър.

- Добре. Отиди да му се обадиш.

Чак на следващия ден успях да събера смелост. Когато с Халву се запътихме към един уличен телефон, сърцето ми вече биеше до пръсване. Тя пусна монета в апарата. Държеше в едната си ръка визитката и премигваше на слабата светлина, докато набираше номера. Последва пауза.

- Ало? Може ли да говоря с Малкълм Феърчайлд? - След няколко обяснителни думи тя заговори по същество: - Не сте някой извратен тип или нещо от този род, нали? И нямате намерение да убиете приятелката ми?... Да, но все пак ние не знаем нищо за вас... нито къде живеете, нито каквото и да било друго... а-ха, а-ха... да.

Започна да записва нещо върху къс хартия и аз протегнах шия, за да видя какво е то.

- Какво казва? - изсъсках нетърпеливо.

Тя ми направи знак с ръка да мълча.

- Добре тогава. Напълно справедливо... ще го направим.

Халву окачи телефона и си пое дълбоко въздух.

- Е, той каза: "Защо двете не дойдете в моето студио и не видите къде работя, след като не ми вярвате? Вие преценете дали искате, изборът е ваш."

Покрих уста със свитите си юмруци.

- Да. И? Ще отидем ли?

- По дяволите, да, момичето ми. Можем поне да проверим за какво става дума. Нека разберем кой е този човек, който те е следил.

- 11 -

- О... - промълвих аз, като се въртях из стаята и оглеждах внимателно елегантните им лица.

И в този момент разбрах, така, както бях разбрала и в деня, в който чух как свако Мохамед обяснява на леля Сахру, че трябва да намери слугинче за дома си в Лондон, и си рекох: "Това е то. Това е моят шанс... тук ми е мястото. Това искам да правя."

Малкълм излезе да ни посрещне. Каза ни да седнем удобно и ни предложи по чаша чай. После се обърна към Халву:

- Искам да знаеш, че единственото ми желание е да й направя снимка. - Посочи към мен. - Преследвам това момиче повече от две години. Никога досега не съм имал толкова неприятности само заради правенето на една снимка.

Съзерцавах го с увиснала долна челюст.

- Това ли е всичко? Това ли е? Искаш само да ми направиш снимка? Като някоя от тези тук?

И махнах неопределено към плакатите.

- Да - закима усилено той. - Повярвай ми. Това е всичко. С длан прекара линия през средата на носа си. - Искам само тази половина от лицето ти. - Обърна се отново към моята приятелка. - Тя има изключително красив профил.

"Толкова изгубено време! - помислих си аз. - Той ме преследва две години, а са му били необходими само две секунди, за да обясни, че просто иска да ми направи снимка."

- Е, нямам нищо против. - Но изведнъж ме обзе тревога, тъй като си спомних за предишни свои преживявания в мъжка компания. - Но тя трябва също да стои тук! - Поставих длан върху ръката на Халву и тя кимна. - Тя ще трябва също да стои тук, когато ми правиш снимките.

Той ме погледна смаяно.

- Да, добре. Тя също може да дойде... - В този момент вече бях толкова развълнувана, че не ме сдържаше на едно място. - Елате вдругиден, в десет, а аз ще доведа човек, който да се заеме с грима.

Два дни по-късно се върнахме в студиото. Гримьорката ме настани на един стол и се хвана на работа, въоръжена с памук, четки, гъбички, кремове, бои, пудри и ту ме мушкаше с пръсти, ту ми опъваше кожата. Нямах представа какво прави, но въпреки всичко не помръдвах и я наблюдавах как извършва странните си маневри с въпросните чудати материали. Халву се облегна назад на стола си и се усмихна. От време на време я поглеждах и вдигах рамене или правех физиономия.

- Не мърдай - нареждаше гримьорката. - Така... - Отстъпи назад, постави едната си ръка на хълбока и ме погледна със задоволство. - Виж се в огледалото.

Изправих се и изпълних препоръката. Едната половина на лицето ми бе преобразена, цялата златиста, коприненомека и доста по-светла. Другата страна си беше обикновената стара Уейърис.

- Оу! Виж ме само! Но защо направихте само едната страна? - попитах стреснато аз.

- Защото той иска да снима само едната страна.

- Аа...

Поведе ме към студиото и Малкълм ме настани да седна на една табуретка. Огледах тъмната стая, пълна с неща, които виждах за първи път: фотоапарат, прожектори, акумулатори и кабели, много кабели, които висяха навсякъде като змии. Той ме накара да се въртя пред обектива, докато застанах под прав ъгъл спрямо него.

- Добре, Уейърис. Събери устни и гледай право пред себе си. Вдигни брадичка. Така е... красиво.

След това чух щракване, последвано от гръмко пукване, което ме накара да подскоча. За част от секундата присветнаха някакви ярки светлини. Кой знае защо тези светкавици ме накараха да се почувствам друг човек; в този миг си се представих на мястото на някоя от филмовите звезди, които бях виждала как се усмихват пред телевизионните камери, слизайки от лимузината за някоя премиера. Малкълм извади някаква хартия от фотоапарата и погледна часовника си.

- Какво правиш? - попитах аз.

- Поставям времето.

Даде ми знак да се приближа и издърпа горния слой на хартията. Пред очите ми бавно започна да се появява образът на жена, сякаш по магия. Когато ми подаде снимката, едвам се познах. На нея се виждаше дясната страна на лицето ми, но вместо да изглеждам като Уейърис-слугинята, аз изглеждах като Уейърис-моделът. Бяха ме превърнали във великолепно създание, подобно на онези, които гледаха от плакатите в преддверието на студиото.

По-късно същата седмица, след като прояви целия филм, Малкълм ми показа завършения продукт. И той определено ми хареса. Попитах го дали може да ми направи още снимки. Той отговори, че това е много скъпо и за жалост не може да си го позволи. Но затова пък можел да ми извади копия от снимките, които вече ми бе направил.

Два месеца след заснемането Малкълм се обади в сградата на Младежката християнска асоциация.

- Виж, не знам дали те интересува възможността да работиш като модел, но някои хора искат да се запознаят с теб. Една от агенциите за манекени видя снимката ти в моя албум и смята, че би могла да им се обадиш. Ако желаеш, можеш да сключиш договор с тях и те ще ти намират работа.

- Добре... но ще трябва ти да ме заведеш там, тъй като... нали знаеш, не ми е удобно да отида сама. Ще ме заведеш ли, за да ме представиш?

- Не, не мога да направя това, но мога да ти дам адреса - предложи той.

Избрах грижливо дрехите, които щях да облека за срещата с представителите на агенцията за манекени на Крофорд. Беше лято и заради горещината облякох червена рокля с къси ръкави и с деколте във формата на буквата V. Тя не беше нито дълга, нито къса, а стигаше някъде до средата на крака и беше ужасно грозна.

Влязох в агенцията с въпросната евтина рокля и бели маратонки, като си мислех: "Това е то! Най-после ми се случва!" В действителност изглеждах отвратително. И досега потръпвам като се сетя колко зле изглеждах през онзи ден, но тогава, слава Богу, не си давах сметка, тъй като това все пак бе най-хубавият ми тоалет. Нямах пари, за да си купя нещо друго.

Когато пристигнах, секретарката ме попита имам ли снимки и аз отговорих, че имам една. Тя ме запозна с някаква елегантно облечена жена с класическа красота на име Вероника. Вероника ме покани в офиса си и ми каза да седна срещу бюрото й.

- На колко години си, Уейърис?

- Млада съм! - Това бяха първите думи, които ми дойдоха наум, и аз ги изтърсих, без да се замисля. - Наистина съм млада. Тези бръчки... - Посочих към очите си. - Аз съм родена с тях.

Тя ми се усмихна.

- О, всичко е наред. - Взе някакъв формуляр и започна да ми задава въпроси, отговорите на които записваше в него. - Къде живееш?

- В сградата на Младежката християнска асоциация.

- Работиш ли?

- Да.

- В "Макдоналдс".

- О'кей... Знаеш ли нещо за манекенството?

- Да.

- Не. Знам, че искам да бъда манекен.

Повторих последното изречение няколко пъти, за да подчертая важността му.

- О'кей. Имаш ли албум... снимки?

- Не.

- Имаш ли роднини тук?

- Къде е семейството ти?

- В Африка.

- Оттам ли си?

- Да, от Сомалия.

- Добре, значи тук нямаш никого.

- Не, никакъв роднина.

- Така. Точно сега започва кастинг и трябва да тръгваш.

Стараех се, наистина се стараех да я разбера и дори замълчах за малко, като се опитвах да проумея какво искаше да каже.

- Не мога да разбера. Съжалявам.

- Кастинг- повтори бавно и отчетливо Вероника.

- Какво е кастинг?

- Ами, когато човек кандидатства за някаква работа, го интервюират. О'кей? Интервю? Разбираш ли?

- Да, да.

Тогава излъгах. Нямах представа за какво говори. Тя ми даде адреса и ми каза да отида веднага на него.

- Ще им се обадя и ще им кажа, че си тръгнала към тях. Имаш ли пари за такси?

- Не. Мога да вървя пеш.

- Не, не... прекалено е далече. Прекалено. Трябва да вземеш такси. Такси. Разбра ли? Ето ти десет лири. Обади ми се като свършиш. О'кей?

Там ме въведоха в друго фотографско студио. Навсякъде гъмжеше от професионални модели; стая след стая бяха пълни с жени, чиито крака стигаха до сливиците. Те обикаляха напред-назад като лъвици, кипреха се пред огледалата, навеждаха се от кръста, за да раздрусат коси и да им придадат обем, нанасяха грим по краката си, за да изглеждат по-тъмни. Седнах и поздравих момичето, което седеше до мен.

- Ъъ, за каква работа става дума?

- За календара на "Пирели".

- Ммм. - Поклатих мъдро глава. - Календара на Прули. Благодаря.

"Какво, по дяволите, е това - календар на Прули?" Бях топка нерви, неспособна да стоя на едно място, ту кръстосвах, ту отпусках крака, въртях се непрестанно на мястото си, докато влезе една от асистентките и съобщи, че аз съм следващата. Тогава замръзнах за минута.

Обърнах се към моята съседка и я побутнах към асистентката.

- Ти върви. Аз ще чакам приятелката си.

Повтарях това всеки път, когато идваше асистентката, докато помещението се изпразни. Всички си бяха отишли.

Най-накрая жената се появи отново, облегна се уморено на стената и рече:

- Хайде. Вече можеш да влизаш.

Изгледах я и си помислих: "Достатъчно, Уейърис. Ще се явяваш ли или няма да се явяваш? Хайде, ставай, тръгвай."

Последвах жената в студиото и някакъв мъж, прилепил глава към фотоапарата, се провикна:

- Ей там. Където е отбелязано.

И махна с ръка натам.

- Отбелязано ли?

- Да, застани на отбелязаното.

- О, добре. Застанах.

- О'кей. Махни си горнището.

"Явно нещо не мога да го разбера" - рекох си аз. По това време вече бях готова да повърна от нерви.

- Горнището ли? Ризата ли имате предвид?

Той извади глава изпод чаршафа и ме изгледа така, сякаш бях пълна глупачка. А след това заяви с безкрайно раздразнение:

- Да. Махни си ризата, за какво мислиш, че си дошла?

- Но аз нямам сутиен.

- Това е целта, да можем да видим гърдите ти.

- НЕ!

- Не. Не ли? Всички умират да дойдат на този кастинг, а ти ми казваш не?

- Не, не, съжалявам. Грешка, грешка. Допуснала съм грешка.

И, обхваната от паника, хукнах към вратата. Когато минах покрай серия пръснати по пода снимки, се наведох, за да ги разгледам.

Фотографът ме съзерцава известно време с увиснало чене. След това се обърна и се провикна през рамо:

- О, Боже, само това ни липсваше! Терънс, имаме малък проблем.

В стаята влезе тежък, набит мъж с гъста сива коса и ме погледна с любопитство. И се усмихна.

- А, да. Та какво сме имали тук?

Изправих се рязко и очите ми се напълниха със сълзи.

- Не. Това не мога да го правя. Такива неща не правя. - Посочих снимката на една гола от кръста нагоре жена. В началото бях просто разочарована. Ето какво бе излязло от голямото ми вълнение, от великата ми мечта да стана модел. "Кандидатствам едва на първото място и те вече искат да ми съблекат дрехите!" Изведнъж се разгневих, вбесих се, и започнах да псувам на сомалийски. - Мръсни, гадни мъже! Свине! Гадове! Задръжте си я скапаната работа!

- Какво казваш? Виж, прекалено съм зает за такива неща точно сега...

По това време аз обаче вече изскочих навън през вратата, като я затръшнах така, че едва не я отскубнах от пантите. Плаках по целия обратен път към общежитието и си мислех: "Знаех си, че има нещо тъжно, нещо отвратително в цялата тази манекенска работа."

Вечерта се тръшнах на леглото, обезсилена от мъка, когато съквартирантката ми ме извика:

- Уейърис, на телефона.

Беше Вероника от агенцията за манекени.

- Ти ли си това! - извиках аз. - Не искам да разговарям нито с теб, нито с когото и да било другиго при вас! Ти... ти ме заре... засри... - Опитвах се да произнеса "засрами", но все не успявах във вълнението си. - Беше ужасно. Беше много лошо. Не искам да правя това. Не искам да бъда повече с вас!

- О'кей, а сега се успокой, Уейърис. Знаеш ли кой беше фотографът днес?

- Не.

- Не.

- Да.

- Той ми каза да си сваля дрехите! Ти не ме предупреди за такова нещо, преди да отида!

- Знам... така е, но бързахме много. Просто си мислех, че отговаряш на всички изисквания за тази работа. Обясних му, че не можеш да говориш английски и че тези неща са в разрез с разбиранията на твоята култура. Но става дума за календара на "Пирели" и ако получиш тази работа след това поръчките ще завалят. Купуваш ли си модни списания като "Вог" и "Ел"?

- Не, не мога да си го позволя. Прелиствам ги на сергията, но винаги ги връщам.

- О'кей, но си ги виждала, нали? Точно такъв тип работа ще бъде твоята. Терънс Донован е най-добрият. Ако искаш да станеш манекен, трябва да получиш тази работа. После ще печелиш много пари и ще правиш каквото си искаш.

- Няма да си сваля горнището.

Чух я как въздъхна.

- Уейърис, къде каза, че работиш?

- В "Макдоналдс".

- Колко ти плащат?

Казах й.

- Е, а той ще ти плати хиляда и петстотин лири за един ден.

- Всичките за мен? Само за мен?

- И освен това ще трябва да пътуваш. Снимките ще бъдат в Бат; не знам дали си била там; изключително красиво е. Ще те настанят в "Ройълтън" - додаде тя, сякаш знаех какво е това. - Слушай, искаш ли да го направиш или не искаш?

Вече бе успяла да ме убеди. Ако печелех по толкова пари, скоро щях да събера достатъчно, за да помогна на майка си.