Участието на Испания в Съвета на Европейския съюз и Европейският съвет

Изграждането на ИВС преминава през 3 етапа:

-Първи етап (1 юли 1990-1 декември 1993 г)-постигане на напълно свободно двужение на капитали между държавите-членки на ЕС. Поставя се начало на координация на макроикономическо ниво между държавите-членки чрез разработване на многогодишни програми за икономическо сътрудничество.

-Втори етап (1 януари 1994г-31 декември 1998 г)-гарантиране и укрепване независиността на националните централни банки като предпоствака за постепенно преминаване към единна парична и валутна политика.

-Трети етап (от 1 януари 1999г)

Въвеждането на единната европейска валута-еврото задълбочава постиженията на общия вътрешен пазар, допринася за създаването на обща европейска идентичност и има за цел да укрепи в международен аспект икономическата тежест на Съюза.

За успешното функциониране на Валутния Съюз е от съществено значение държавите участнички да имат ниска инфлация, стабилни публични финанси и стабилни обменн курсове. С оглед на това всяка държава, която желае да участва във Валутния Съюз трябва да е способна да изпълнява следните условия, известни като Маастрихтските критерии:

1.да постигне устойчивост на цените и средногодишен темп на инфлация, който не надминава с повече от 1,2 процентни пункта този в трите държави членки с най-ниска инфлация.

2.да няма „прекомерен” дефицит в своята бюджетна политика, т.е. дефицитът по консолидирания държавен бюджет трябва да не надминава 3 % от БВП, а съотношението между държавния дълг и БВП не трябва да надвишава 60 %.

3.да постигне среден размер на лихвения процент по дългосрочните кредити, ненадминаващ с повече от 2 процентни пункта този в трите страни с най-добри показатели за инфлацията.

4.валутният курс през последните 2 години преди влизането във Валутния Съюз да се вмества без голямо напрежение в нормалните зони на отклонение, предвидени в механизма на валутните курсове (+-15 %).

От 1 януари 1999 г единадесет държави-членки на ЕС-Германия, Австрия, Белгия, Финландия, Франция, Ирландия, Италия, Португалия, Люксембърг, Холандия и Испания създават нова единна валута-еврото и се обединяват в т.нар. „евро-зона”. Обменните курсове на националните им валути се фуксират необратимо към новосъздадената единна валута. Досегашната европейска парична единица-екю е заменена в съотношение 1:1 от еврото.

След като Великобритания и Дания отказват да приемат еврото, а а Гърция и Швеция не успяват да покрият посочените критерии за членство, четирите държави запазват националните си валути. Две години по-късно Гърция приема еврото и става член на евро-зоната.

До 1 януари 2002 г еврото съществува като виртуална валута без да има физически в обръщение евро-банкноти и монети и служи като средство за безналични разплащания и за счетоводни цели. Цените на отделните стоки се обявяват в евро, но се заплащат в национални валути.

На 1 януари 2002 г в 12 държави-членки на ЕС (без Великобритания, Швеция и Дания) се пускат в обръщение евро банкноти и монети. По време на преходен период от 2 месеца-до 28 февруари 2002 г старите национални валути и евро-банкноти се използват едновременно. След тази дата еврото става единствено законно платежно средство за повече от 300 милиона европейци в 12 държави-членки на ЕС.

Започва да функционира Европейската система на централните банки. Тя се състои от Европейска централна банка и националните централни банки на всички държави-членки на ЕС. Главна цел на Европейската система на централните банки след нейното създаване е да поддържа стабилността на цените в ЕС.

След приемането на 10 нови страни –членки на ЕС през 2004 г, 3 от новоприетите държави влизат във Валутния Съюз-това са Естония, Литва и Словения.

Държавите-членки на евро-зоната ежегодно представят пред Европейската Комисия „Стабилизационни програми”, определящи националните средносрочни бюджетни цели и друга макроикономическа информация за състоянието на своята икономика. Осоновните правила, които държавите-членки трябва да спазват при присъединяването си към ИВС са: забрана за финансиране на публичния сектор и покупка на публичен дълг от страна на централните банки; забрана за привилегирован достъп от страна на публичния сектор до финансовитв институции; забрана за поемане на публични задължения на държава-членка от страна на ЕС или на друга държава-членка; независимост на националните централни банки; осигуряване на свободно движение на капитали.

Основните цели на ИВС са координация на икономическата политика на държавите-членки и непрекъснато сближаване на икономиките им, осъществяване на разумна фискална политика и избягване на извънредно високи бюджетни дефицити; провеждане на обща парична политика, политика на валутен курс и приемане на единна европейска валута.

Въз основа на разпоредбите в Договора за Създаване на Европейската Общност (ДЕО) се обособяват три фази за приемане в ИВС на всяка държава кандисат за членство в ЕС:

1. 
   Предприсъединителна фаза, покриваща периода до присъединяването към ЕС.
   

2. 
   Фаза на присъединяване, покриваща периода от присъединяването към ЕС до приемането на единната валута-еврото.
   

3. 
   Финална фаза-от приемането на единната валута.
   

Между 1995 г и 2003 БВП на Испания средно нараства с 3,25 % на година. Данните от евро-зоната са под 2%. Още повече, между 2001 г и 2003 г нарастване от 2,5 % на година, растежът е по-висок от изминалите рецесивни фази на цикъла-1980-1982 г и 1992-1994 г, когато растежът достигаше едва 0.8 % на година.

Заетостта регистрира завидно представяне след средата на 90-те. Между 1995 г и 2003 г, гражданската заетост достига средна стойност от 3,5 % (в сравнение с 1,2 % в евро-зоната като цяло). Заетостта е 2,8 % в периода 2001-03 г, докато през 1982-84 г и 1992-94 г е едва 2 %. Ръстът на безработицата от своя страна се свива от 18 % от средата на 90-те до 11 % през 2003 г. Инфлацията остава стабилна, стигайки най-ниско ниво от 1,8 % през 1998 г.

Като последствие от всичко това е,че разликата от Реалния БВП на глава от населението на Испания и на евро-зоната се свива с повече от 7 процентни пункта за едно десетилетие (от 79% през средата на 90-те до 86% през 2003 г).

Разглеждайки приноса на търсенето и предлагането в този позитивен цикъл на испанската икономика, е показателно, че растежът се дължи на динамичното вътрешно търсене. Частното потребление е особено гъвкаво през този период, дължащо се на повишаване на заетостта и на не строгите валутни условия, които допринасят за позитивните очаквания за по-висок постоянен доход. Сектор строителство също бележи растеж с повече от 4%, дължащ се на повишеното търсене на инвестиции в жилища.

Обаче, поради увеличаването на цените на жилищата и масовото им закупуване, дългът на домакинствата се увеличава и представлява почти 100 % от брутния разполагаем доход, два пъти повече от колкото през средата на 90-те. Това се превръща в главна грижа, тъй като всеки значителен шок върху нивото на лихвения процент може да породи негативен ефект върху дохода и потреблението. Друга грижа е слабото представяне на инвестициите в оборудването през този период, с негативен растеж през 2001г и 2002 г и продължаващ да бъде същия и след това.

Засилване на икономическото и социалното единство в Съюза преди всичко чрез регионални, структурни и социални мерки и мерки, свързани с политиката на заетостта.

Към проблема за регионалната изостаналост в Общността се прибавят още и особените трудности на някои благосъстоятелни преди области да се справят с необходимия процес на преструктуриране на намиращите се в упадък промишлени отрасли като напр. въгледобив, стоманодобив, корабостроене и текстилна индустрия до отрасли с бъдеще в областта на промишлеността и сферата на услугите. Преустройството на тези отрасли крие особени трудности преди всичко там, където икономиката е била силно концентрирана към тези проблемни отрасли. Сред застрашените от промишлен упадък региони на Общността спадат по-специално старите промишлени райони във Великобритания, Северна Франция, Северна Испания и Белгия, северноиталианските крайбрежни райони, отделни райони в Западна Германия и големи части от бившата територия на ГДР. Ощетени по-най-различен начин са още и районите по вътрешните граници на Общността; недостатъците, свързани със съществуващите икономически и икономико-политически граници, постепенно обаче ще отпаднат с окончателното изграждане на вътрешния пазар

Общността залага в структурната политика, от една страна, на гарантирането на финансовите стимули, от друга страна, на координирането на политиката на държавите-членки. В процеса на контрол на отпуснатите национални помощи в областта на регионалната политика следва да се гарантира, че няма да възникнат някакви конкурентни изкривявания. Структурните фондове образуват основното ядро на европейската структурна политика.

• Подпомагане на регионите със забавено развитие. Смята се, че е налице такова изоставане, когато един БВП на глава от население не достига повече от 75% от средната стойност за ЕО.

• Преустройство на регионите, които тежко са засегнати от регресивното промишлено развитие. Такъв е случаят, когато първоначално доминиращата промишлена заетост е с ясно изразена обратна тенденция и безработицата е над средната за ЕО.

• Борба с дългосрочната безработица и улесняване интегрирането в трудовата сфера на младежите и лицата, застрашени от изтикване от пазара на работна ръка.

• Улесняване приспособяването на работещите към преустройството на промишления процес и към промяната на производствените системи.

• Подпомагане развитието на селото/провинцията по пътя на ускорено приспособяване на селскостопанските структури и облекчаване приспособяването към структурните промени, в това число и на структурите в областта на риболова; предпоставка тук е, че тези области се характеризират с малка плътност на населението, заетите в селското стопанство заемат голям дял в общата регионална заетост; в селското стопанство се получава само нисък доход и регионалните общоикономически резултати са под средните.

Общността осигурява финансова подкрепа за постигането на целите, дефинирани в Договора за Европейския съюз, чрез структурните фондове /Европейски фонд за регионално развитие, Европейски социален фонд, Европейски Фонд за ориентиране и гарантиране на селското стопанство -секция Ориентиране/, Кохезионния фонд, Европейска инвестиционна банка, както и чрез други съществуващи финансови инструменти като инициативи, програми и др.

Структурните фондове представляват финансовият инструмент за провеждането на “Регионалната структурна политика”, която понастоящем е една от най-важните политики провеждани от ЕС. Това е обобщаващо наименование за няколко различни фонда, създадени по различно време и с различна цел от ЕО/ЕС. Смисълът на Структурните Фондове е да приведе всички региони/ държави от ЕС към ниво на социално сближаване, средно за ЕС. Като част от тези мерки е и преодоляването на регионалните различия в рамките на отделните държави. С приемането на План 2000 и реформата на Общите политики провеждани от Съюза, тези фондове са включени в една обща финансова рамка.

Европейската регионална политика е обща за всички страни-членки и се базира на финансовата солидарност. Тя позволява трансфер на около 35% от бюджета на ЕС /който основно се набира от най-богатите държави/ към по-слабо развитие и по-необлагодетелствани региони и социални групи. Този подход подпомага не само страните- бенефициенти, но и страните, които са нетни донори, тъй като техните предприятия печелят от възможностите за големи инвестиции и от трансфера на икономическо и технологично ноу-хау, особено в регионите, където различните видове икономическа активност не са все още напълно изчерпани. Регионалната политика позволява на всички региони да спомогнат повишаването на конкурентноспособността на целия ЕС.

Европейската солидарност се изразява преди всичко чрез четирите. Структурни Фонда. Във всички страни-членки те имат мултипликационен ефект върху икономическите и социални фактори, като по този стимулират развитието на регионалната икономика. Има и специален фонд за подпомагане на Испания, Гърция и Португалия, тъй като транспортната и екологична инфраструктура в тези страни-членки все още не отговаря на критериите на ЕС. Това е т.нар. Кохезионен фонд, чиито ресурси са около 2,5 млрд.евро годишно за периода 2000 - 2006г.


Видове фондове

Четирите Структурни Фонда не са единен финансов източник в бюджета на ЕС. Всеки от тях има своя специфична област, макар че те работят съвместно. Конкретните задачи на фондовете се определят както следва:

Това е приоритетната сфера на регионалната политика на ЕС. Около 26,6% от населението на ЕС живее в райони, обхванати от тази цел. За нея се изразходват 2/3 от финансовите средства на фондовете. За да ползва средства по тази цел, съответният регион трябва да има БВП по-малък или близък до 75% от средния БВП в ЕС. Списъкът на регионите, включени в тази цел 1, се ревизира на всеки 5 години. Финансира се от всички структурни фондове.

Тази цел е вторият по важност приоритет на регионалната политика на ЕС. За нея се изразходват 11% от финансовите средства на фондовете, обхващайки 16,4% от населението на ЕС. Критериите за включване на региони в цел 2 са: равнище на безработицата, по-високо от средното за ЕС, намаляване на заетостта в индустриалните предприятия и др. Финансира се от ЕФРР и ЕСФ.

9,4% от общите ресурси се отделят за тази цел. Младите и дългосрочно безработните представляват съответно 1,3% и 2,4% от цялото население на ЕС. Финансира се от ЕСФ.

За тази цел се отделят 1,6% от финансовите средства. Финансира се от ЕСФ.

На осъществяването на тази цел са посветени 4,4% от общите ресурси. Мерките в тази област засягат 2% от населението на ЕС. Финансира се от раздела “Ориентиране” на Фонда за ориентиране и гарантиране на селското стопанство.