Джоан Роулинг хари потър и огнения бокал

— Огнеметите на Хагрид! — процеди той през зъби. — Станали са

грамадни... едва им се изплъзнах!

След това поклати глава и отново изчезна в мрака по друга алея. За да

не се срещне с огнеметите, Хари гледаше да се отдалечи колкото може повече.

Зави зад един ъгъл и видя...

Един диментор се плъзгаше към него. Висок почти четири метра, с лице,

покрито от качулката, с протегнати напред полуразложени ръце, той се

приближаваше опипом. Хари вече чуваше гъргорещото му дишане и усети как го

полазват студени тръпки, но знаеше какво трябва да направи...

Представи си най-хубавото нещо, за което можеше да се сети, насочи

цялата си енергия към мисълта как ще излезе от лабиринта и ще празнува с

Рон и Хърмаяни, вдигна пръчката си и извика:

— Експекто патронум!

Един сребърен елен изскочи от края на пръчката му и хукна в галоп към

диментора, който политна назад, спъна се в полите на мантията си и... Хари

никога не бе виждал диментор да се спъва.

— Стой! — викна той, като следваше по петите сребристия си покровител.

— Ти си богърт! Ридикулус!

Последва силен трясък и богъртът се превърна в струйка дим.

Сребристият елен се разтвори във въздуха. Хари съжали, че поне той не бе

останал, та да не е сам... но продължи да върви колкото можеше по-бързо и

по-тихо, с изострено внимание и високо вдигната пръчка.

Наляво... надясно... пак наляво... На два пъти се озова в глуха алея.

Той отново използва четирипосочната магия и установи, че се е отклонил

твърде много на изток. Върна се назад, зави надясно и видя странна златиста

мъгла да се носи пред него. Приличаше му на някаква магия. Реши да се опита

да я отстрани от пътя си.

— Редукто! — викна той.

Пренасочващото проклятие проряза мъглата, без да й подейства. Хари се

сети, че то действа само върху твърди предмети. Дали да не мине право през

мъглата? Имаше ли смисъл да рискува, или по-добре да се върне назад?

Още се колебаеше, когато силен писък раздра тишината.

— Фльор! — викна Хари с цяло гърло.

Тишина. Той се огледа. Какво ли се бе случило с нея? Писъкът като че

ли прозвуча някъде отпред. Пое дълбоко въздух и се втурна през омагьосаната

мъгла.

главата, косата му се вееше, а очилата му се люшкаха, готови всеки миг да

паднат през челото в бездънното небе. Той ги притисна към носа си и застина

от ужас. Краката му сякаш бяха залепнали за тревата, която сега се беше

превърнала в таван. Под него се бе ширнало безкрайното тъмно небе, осеяно

със звезди. Имаше чувството, че ако се опита да помести едното си стъпало,

направо ще падне от земята.

— Мисли! — каза си той, докато кръвта нахлуваше в главата му. —

Мисли!...

Ала нито една от магиите, които бе разучавал, не действаше при

внезапна размяна на небето и земята. Дали да не вдигне единия си крак?

Усещаше как кръвта пулсира в ушите му. Имаше две възможности — или да опита

да се раздвижи, или да изпрати червени искри, да поиска помощ и да напусне

състезанието.

Зажумя, за да не вижда бездънното пространство под себе си, и дръпна

десния си крак с всичка сила от тревистия таван.

Светът тутакси се намести. Хари падна на колене върху удивително

твърда земя. От шока му бяха омекнали краката. Пое дълбоко въздух да дойде

на себе си, стана и хукна отново напред. От време на време поглеждаше през

рамо, докато излезе от златистата мъгла, която невинно трептеше на лунната

светлина.

На следващото разклонение спря и се огледа за някакви следи от Фльор.

Можеше ли да бъде сигурен, че тя бе изпищяла? Какво ли бе срещнала? Добре

ли е сега? Нямаше следи от червени искри... Дали това означаваше, че се е

измъкнала сама, или бе изпаднала в голяма беда и не можеше да стигне до

пръчката си? Хари сви надясно с нарастващо безпокойство... и все пак бегло

си помисли — един участник по-малко...

Купата трябва да беше някъде наблизо и както изглеждаше, Фльор бе

отпаднала от състезанието. А досега той се бе справил с всичко... Ами ако

наистина успееше да спечели? мимоходом и за първи път, откакто се оказа

участник в турнира, той отново се видя като победител, вдигнал

Тримагическата купа пред цялото училище...

През следващите десетина минути попадаше само в алеи без изход. На два

пъти взе един и същ погрешен завой. Най-сетне намери нова алея и започна да

тича, а светлината от върха на пръчката му се люшкаше и караше сянката му

по плета отстрани да подскача и да се криви. След поредния завой Хари се

озова право срещу един огнемет.

Седрик имаше право — наистина беше грамаден. Над три метра дълъг, той

приличаше повече на гигантски скорпион, отколкото на каквото и да е друго.

Дългото жило се извиваше над гърба му. Твърдата броня лъсна на светлината

от пръчката на Хари, когато той я насочи към чудовището.

— Вцепени се!

Заклинанието се удари в бронята на огнемета и рикошира. Хари се наведе

в последния момент, но му замириса на изгоряло — бе опърлена собствената му

коса. Огнеметът изхвърли силна струя огън и полетя право срещу него.

— Импедимента! — викна Хари.

Заклинанието пак удари бронята на огнемета и отново отхвръкна

настрани. Хари залитна назад и падна.

— ИМПЕДИМЕНТА!

Раконогият огнемет беше на сантиметри от него, когато замръзна, улучен

в меката си, незащитена от броня долна част. Задъхвайки се, Хари го

отблъсна от себе си и хукна с всички сили в обратната посока —

препречващата магия имаше краткотрайно действие и огнеметът щеше да

раздвижи крака всеки момент.

Хари пое наляво, но алеята се оказа без изход. После сви вдясно и

стана пак същото... Реши да спре, сърцето му щеше да изхвръкне, приложи

отново четирипосочната магия, върна се назад и тръгна по една алея, която

според него трябваше да го отведе на северозапад.

След няколко минути бърз ход усети, че някой тича по успоредната алея

покрай плета, и се закова на мястото си.

— Какво правиш? — викна Седрик оттатък. — Какво си намислил?

След това Хари чу гласа на Крум:

— Круцио!

Въздухът закънтя от писъците на Седрик. В ужаса си Хари затича още по-

бързо напред, търсейки възможност да премине в алеята на Седрик. Като не

намери подходящо място, той отново изпробва пренасочващото проклятие, което

не се оказа много успешно, но все пак прогори малък отвор в живия плет.

През него Хари успя да провре единия си крак, ритайки дебелите стъбла и

клони, докато изпочупи достатъчно, за да мине, но разкъса мантията си.

Измъкна се и като погледна надясно, видя Седрик да се гърчи и да трепери на

земята, а Крум се бе надвесил над него.

Хари се изправи и насочи пръчката си срещу Крум точно в мига, когато и

той го видя. Българинът се обърна и хукна.

— Вцепени се! — изкрещя Хари.

Заклинанието удари Крум в гърба. Той замръзна на мястото си, падна

напред по очи и остана неподвижен. Хари се втурна към Седрик, който вече не

се гърчеше, а само лежеше, дишайки тежко, захлупил лице с длани.

— Добре ли си? — силно извика Хари и разтърси ръката му.

— Да... — задъхваше се Седрик. — Добре съм... не мога да повярвам...

промъкна се откъм гърба ми... като го чух, се обърнах и видях как насочва

пръчката си към мен.

Седрик се изправи, все още разтреперан, и двамата с Хари погледнаха

Крум.

— Не мога да повярвам... аз мислех, че е свестен — едва изрече Хари,

— И аз така мислех — каза Седрик.

— Чу ли Фльор да пищи преди малко? — попита Хари.

— Да — рече Седрик. — Да не би Крум и нея да...

— Не знам — бавно отвърна Хари.

— Да го оставим ли тук? — промълви Седрик.

— Не — каза Хари. — Мисля, че трябва да изпратим червени искри. Някой

ще дойде и ще го прибере. Иначе може да го изяде огнемет.

— Това заслужава... — процеди Седрик, но все пак вдигна пръчката си и

струя червени искри излетяха във въздуха високо над Крум и означиха

мястото, където той лежеше.

Хари и Седрик постояха за миг в мрака и се оглеждаха. Седрик пръв

каза:

— Е, май трябва да тръгваме вече...

Колко странен момент! За кратко Хари и Седрик се бяха съюзили срещу

Крум, а сега отново осъзнаха, че са съперници. Те продължиха по тъмната

алея, без да разговарят, докато Хари зави наляво, а Седрик — надясно. Скоро

Хари престана да чува и стъпките му.

Продължи нататък с помощта на четирипосочната магия, за да определя

вярната посока. Бяха останали само двамата със Седрик. Желанието му пръв да

стигне до купата се разпали по-силно отвсякога, но сякаш още не можеше да

повярва на това, което току-що Крум бе направил пред очите му. Използването

на което и да е от непростимите проклятия срещу себеподобни се заплаща с

доживотна присъда в Азкабан, както ги бе предупредил Муди. Толкова ли е бил

заслепен Крум от желанието да спечели Тримагическата купа... Хари ускори

крачка.

Той все по-често попадаше на задънени алеи, но по сгъстяващия се мрак

дълга права отсечка, отново забеляза някакво движение и светлината на

пръчката му попадна на такова странно създание, каквото бе виждал само на

картинка в «Чудовищна книга за чудовища».

Беше сфинкс с тяло на гигантски лъв, огромни лапи с извити нокти и

дълга жълтеникава опашка с топка кафява козина на върха. Главата му обаче

беше като на жена. Издължените й бадемови очи се извърнаха към Хари. Той

приближи, вдигна пръчката си и се поколеба. Сфинксът явно нямаше намерение

да скочи, а бавно се разхождаше от единия до другия край на алеята,

препречвайки пътя му.

Изведнъж заговори с дълбок и дрезгав глас:

— Близо си до своята цел. Но най-краткият път минава покрай мен.

— Тогава... ще се отместите ли, моля? — попита Хари, знаейки

предварително какъв ще бъде отговорът.

— Не — отвърна сфинксът и продължи да крачи. — Само ако разгадаеш

моята загадка. Познаеш ли от първия път, ще преминеш. Ако отговорът ти е

грешен, ще те нападна. Премълчиш ли, ще те оставя да се върнеш назад

невредим.

Стомахът на Хари сякаш се преобърна няколко пъти. Хърмаяни я биваше за

такива неща, не него. Той прецени шансовете си. Ако загадката се окажеше

много трудна, щеше да си замълчи, да се върне и да се опита да намери друг

път към центъра на лабиринта.

— Добре — отвърна той. — Може ли да чуя загадката?

Сфинксът седна на задните си крака точно по средата на алеята и

издекламира:
Най-напред вземи началото на оня,

що по следите ни върви и по пети ни гони.

В средата постави ти на самата среда края —

най-първата от всички букви, които всеки знае.

Подир това се замисли — ако е някой мощен,

силен, здрав... какъв ли ти нарекъл би го още?

Накрая трите отговора в дума подреди —

кое животно никога не би целунал ти?

— Може ли да го чуя пак... по-бавно, ако обичате? — попита плахо.

Странното същество примига, усмихна му се и повтори поетичната

загадка.

целунал, така ли?

Сфинксът го удостои само със загадъчна усмивка. Хари я прие за

положителен отговор и потъна в дълбок размисъл. Всъщност имаше толкова

много животни, които не би искал да целуне. Веднага се сети например за

раконогите огнемети, но нещо му подсказваше, че не това е отговорът.

Трябваше да обмисли внимателно всеки въпрос...

— «По следите ни върви»... — шепнеше си Хари, без да изпуска от поглед

сфинкса, — ...ами... ъъъ... сигурно е следотърсач. Не... не... това не е

отговорът ми! «Началото» май... може да е първата буква, обаче на какво?...

«По пети ни гони»... Дали не е «преследвач»? Значи... започва с «п». Ще

помисля по-късно пак... Може ли отново второто условие?

Сфинксът повтори следващите два стиха.

— «На самата среда края»... — изрече Хари. — Ъъъ... някаква буква...

изобщо нямам представа какво е това... Бих ли могъл да чуя и останалата

част?

— «Мощен, силен, здрав...» Какъв още... — недоумяваше Хари. — Ъъъ...

как... силен... як! Това е... ъъъ... як...! Отговорът е як!

Сфинксът му се усмихна.

— П... ъъъ... як — засрича Хари, неусетно започнал да крачи напред-

назад. — Кое животно не бих целунал никога... ами паяк!

Сфинксът разтегли устни в още по-широка усмивка, изправи се, протегна

предни лапи и се отдръпна встрани.

— Благодаря! — едва успя да каже Хари и изумен от собствената си

находчивост, се втурна напред.

Сигурно беше вече съвсем близо, сигурно, не можеше да е иначе...

Магическата пръчка му подсказваше, че бе на прав път и стига да не срещнеше

нещо много страшно, можеше пък и да му се усмихне щастието...

Пред него се откриха две алеи.

— Насочи ме! — прошепна той отново на пръчката си.

Тя се завъртя и му посочи дясната алея. Момчето се затича по нея и

видя пред себе си светлина.

Тримагическата купа блестеше на стотина метра напред. Хари се втурна

към нея, но изведнъж тъмна фигура изскочи на алеята пред него.

Седрик щеше да стигне пръв. Спринтираше с всички сили към купата и

Хари разбра, че никога няма да го настигне, защото Седрик бе много по-висок

и имаше по-дълги крака...

Точно тогава зад живия плет вляво Хари забеляза нещо огромно, което

бързо припъпляше по една от съседните пресечни алеи. То се доближаваше с

такава скорост, че Седрик, втренчен в купата, щеше да връхлети право върху

него, без да го види...

— Седрик! — ревна Хари. — Вляво от теб!

Седрик се огледа и отскочи да избегне сблъсъка, но в устрема си се

спъна и пръчката излетя от ръката му. В този момент гигантски паяк излезе

на алеята и се насочи право към Седрик.

— Вцепени се! — ревна отново Хари, но макар да улучи огромното космато

черно тяло на паяка със заклинанието, все едно че го бе ударил камък.

Вместо да се вкамени, чудовището само смени посоката и запълзя вече към

Хари.

Но нямаше никаква полза — паякът или бе твърде голям, или притежаваше

такава магическа сила, че се озвери още повече... В ужаса си Хари едва успя

да мерне осемте святкащи черни очи и острите като копия щипци, преди паякът

да го сграбчи и да го вдигне във въздуха с предните си крака. Хари яростно

се опитваше да го ритне, но кракът му попадна в щипците и в следващия миг

го прониза раздираща болка... Чу и Седрик да крещи «Вцепени се!», но и

неговото заклинание се оказа недостатъчно силно. Хари вдигна пръчката си

тъкмо когато паякът наново отвори щипци и викна:

— Експелиармус!

Това подейства... Магията за обезоръжаване принуди паяка да го пусне,

но Хари падна от почти четири метра точно върху току-що ранения си крак,

който се прегъна под тежестта му. Без да се замисли дори за миг, той се

прицели в незащитения търбух на паяка, както бе направил с раконогия

огнемет, и изкрещя колкото му сили държаха «Вцепени се!» в същия момент, в

който и Седрик извика същото.

Обединени, двете заклинания направиха онова, което поотделно не бяха

успели — паякът се килна настрани, стовари се върху близкия плет и затрупа

алеята с кълбо от космати крака.

— Хари! — прозвуча уплашеният глас на Седрик. — Добре ли си? Върху теб

ли падна?

— Не — отвърна Хари, като едва дишаше.

Погледна към крака си. От него шуртеше кръв. Върху разкъсаната си

мантия забеляза гъста лепкава слуз от щипците на паяка. Опита да се

изправи, но кракът му трепереше силно и не можеше да удържи тежестта на

тялото. Хари се облегна на плета, мъчейки се да си поеме въздух, и се

огледа.

Седрик бе на една крачка от Тримагическата купа, която блестеше зад

— Вземи я — задъхано му каза Хари. — Хайде, вземи я. Ти стигна пръв.

Но Седрик не помръдна. Просто стоеше и го гледаше. После се обърна и

впери очи в купата. Хари видя копнежа, изписан на лицето му сред златистите

отблясъци. След това отново се обърна към Хари, който се държеше за храста,

за да не падне.

Седрик си пое дълбоко въздух.

— Ти я вземи. Ти трябва да победиш. Два пъти ми спаси кожата.

— Няма да стане! — възрази Хари. Обземаше го гняв, кракът го болеше

много, навсякъде чувстваше болки от схватката с паяка и след всичките тези

усилия Седрик го изпревари така, както го бе изпреварил да покани Чо за

бала. — Който стигне пръв до купата, получава най-много точки. Ти стигна

пръв. Не виждаш ли, че не бих могъл да спечеля никакво състезание с тоя

крак?

отдалечавайки се от купата.

— Не — каза той.

— Стига с това твое благородство! — подразни се Хари. — Просто я вземи

и да се махаме оттук.

Седрик гледаше как Хари се е вкопчил в храста, за да стои прав.

— Ти ми каза за змейовете — рече Седрик. — Аз щях да се проваля още на

първото изпитание, ако не беше ме предупредил какво ме очаква.

— На мен също ми помогнаха за това — тросна се Хари, докато се

опитваше да попие с мантията кръвта по крака си. — Ти пък ми подсказа за

яйцето, значи сме квит.

— И на мен ми бяха помогнали за яйцето — упорстваше Седрик.

— Пак сме квит — настояваше Хари и се опитваше да стъпи внимателно на

крака си, но той се огъна под тежестта му — явно си беше изкълчил глезена,

когато паякът го пусна.

— Ти заслужаваше повече точки на второто изпитание — не отстъпваше

Седрик. — Забави се, за да освободиш всички заложници. Аз трябваше да го

направя.

— каза с горчивина Хари. — Хайде, взимай купата.

— Няма — рече Седрик и стъпи върху оплетените крака на паяка, за да

стигне до Хари, който се вторачи в него.

Седрик говореше абсолютно сериозно. Той обръщаше гръб на славата,

която бе убягвала на «Хафълпаф» от векове.

— Тръгвай! — каза Седрик.

Явно си беше наложил да събере цялата решителност, на която бе

способен — чертите на лицето му не помръдваха, ръцете му бяха скръстени,

видът му издаваше непоколебимост.

Хари отмести очи от Седрик към купата. За един светъл миг си представи

как излиза с нея от лабиринта, носи я високо над главата си, чува рева на

тълпата, и пред него изплува по-ясно отвсякога светналото от възхищение

лице на Чо... Но видението се стопи и той се върна към действителността,

вперил очи в свъсеното непреклонно лице на Седрик.

— Двамата заедно — рече Хари.

— Какво?

— Ще я вземем заедно. Ще си поделим първото място — нали това е победа

на «Хогуортс»!

Седрик зяпна Хари и разпери ръце.

— Ти... ти сигурен ли си?

— Да — рече Хари. — Да... Не си ли помагахме един на друг, а? И

двамата стигнахме дотук. Нека да я вземем заедно.

Още миг Седрик гледаше така, сякаш не можеше да повярва на ушите си, и

чак тогава лицето му се озари от широка усмивка.

— Така да бъде. Хайде.

Той хвана здраво Хари под мишницата и му помогна да изкуцука до

пиедестала, върху който бе поставена купата. Те застанаха пред нея и всеки

от двамата протегна ръка към една от блестящите й дръжки.

— На три, нали? — рече Хари. — Едно... две... три...

Двамата със Седрик едновременно уловиха дръжките. Изведнъж Хари усети

силно дръпване някъде зад пъпа си.

Краката му се отделиха от земята. Ръката му като че ли залепна за

дръжката на Тримагическата купа, която вече неудържимо го теглеше през воя

на вятъра и сред вихрушка от цветове, заедно със Седрик от другата й

страна.

ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ВТОРА
ПЛЪТ, КРЪВ И КОСТ

Хари усети как стъпалата му се удариха в земя. Изкълченият му крак се

огъна и той политна напред. Най-сетне ръката му се отлепи от дръжката на

купата. Той погледна нагоре и попита:

— Къде сме?

Седрик поклати глава в недоумение, изправи се, помогна на Хари да се

вдигне на крака и двамата се огледаха наоколо.

Намираха се извън територията на «Хогуортс». Явно бяха пропътували

километри — може би стотици километри — и дори планините, опасващи замъка,

бяха останали далече назад. Стояха сред тъмно и буренясало гробище. От

дясната им страна зад голямо тисово дърво се очертаваше черен силует на

малка църква, а отляво се издигаше хълм. Хари едва различи очертанията на

голяма стара къща на върха на хълма.

Седрик погледна Тримагическата купа и после извърна очи към Хари.

— На теб някой казвал ли ти е, че купата е летекод? — попита той.

— Никой — отвърна Хари и огледа гробището. То бе потънало в тишина и

изглеждаше направо зловещо. — Това да не е част от изпитанието?

— Не знам — рече Седрик и в гласа му пролича притеснение. — Да извадим

пръчките, а?

— Да — промълви Хари, доволен, че Седрик го бе изпреварил с това

предложение.

Двамата извадиха магическите си пръчки. Хари не спираше да се оглежда

наоколо. Отново го обзе натрапчивото чувство, че ги наблюдават.

— Някой идва — сепна се той.

Като се взряха през мрака, забелязаха една фигура да се приближава към

тях право през гробовете. Хари не можеше да различи лице, но по начина, по

който се движеше и държеше ръцете си, личеше, че човекът носи нещо.

Непознатият бе нисък на ръст, с наметало и качулка, спусната ниско над

очите да прикрие лицето. След още няколко крачки, докато разстоянието

помежду им се скъсяваше, Хари видя, че в ръцете на приближаващия се има

нещо като бебе... или може би вързоп дрехи.

Хари бавно свали пръчката си и хвърли бърз поглед към Седрик, който го

погледна озадачен. И двамата отново се взряха в приближаващата се фигура.

Тя спря до една висока надгробна плоча само на няколко метра от тях.

За миг Хари, Седрик и ниската фигура само се гледаха.

И тогава, без никакъв предварителен признак, белегът на Хари сякаш се

взриви от болка. Тя бе непоносимо мъчителна, никога не бе изпитвал подобно

нещо в живота си. Пръчката се изплъзна между пръстите му, когато той вдигна

и двете си ръце към челото. Коленете му се подкосиха, свлече се на земята и

вече не виждаше нищо, а главата му сякаш щеше да се пръсне.

Някъде отдалеч над него се разнесе силен студен глас, който заповяда:

— Убий излишния!

После нещо изсвистя и втори глас прониза нощта с думите:

— Авада Кедавра!

Взрив от ослепителна зелена светлина сякаш проби клепачите на Хари.

Той чу нещо тежко да пада на земята до него, гадеше му се от ужасната болка

в белега, после тя утихна... Като предчувстваше с ужас какво му предстои да

види, Хари отвори очи.

Седрик лежеше с разперени ръце на земята до него. Беше мъртъв.