Джоан Роулинг хари потър и огнения бокал

За секунда, равна на цяла вечност, Хари се взря в лицето му, гледаше

отворените сиви очи, празни и безизразни като прозорци на запустяла къща,

полуотворената уста, застинала в лека изненада. И преди съзнанието на Хари

да проумее това, което става, преди да усети нещо друго, освен нямо

вцепенение, някой го изправи на крака.

Дребният човек под наметалото бе оставил вързопа и със светеща

магическа пръчка задърпа момчето към мраморната надгробна плоча. На слабата

светлина Хари едва успя да разчете името върху плочата, преди да го блъснат

силно към нея.

момчето и го привърза от главата до петите към камъка. Хари долавяше плитко

учестено дишане откъм качулката. Той се опита да се отскубне, но мъжът го

удари — удари го с ръка, на която липсваше един пръст. Тогава разбра кой е

под качулката. Беше Опаш.

— Ти?! — викна изумен Хари.

Но Опаш продължи да го връзва, без да отговори. После набързо провери

здравината на въжетата с неудържимо треперещи пръсти, които се бореха с

възлите. Като се увери, че Хари е така плътно овързан за плочата, та не

може да мръдне и на сантиметър, Опаш измъкна от мантията си дълго парче от

някакъв черен плат и грубо го натъпка в устата му. После, без да продума,

се обърна и изчезна. Хари не можеше нито да издаде звук, нито да види

накъде се бе запътил Опаш, не можеше дори да извърне глава да погледне зад

плочата. Виждаше само право пред себе си.

Тялото на Седрик лежеше на шест-седем метра от камъка, а на земята до

краката му бе пръчката на Хари. Малко по-нататък се виждаше Тримагическата

купа, отразяваща светлината на звездите. Вързопът, който отначало бе

помислил за бебе, бе оставен в другия край на гроба и помръдваше

неспокойно. Хари се вгледа в него и отново болка прониза белега му...

Изведнъж осъзна, че не желае да вижда какво има в този вързоп... че не иска

вързопът да бъде отворен...

В краката си чу шум. Погледна надолу и видя грамадна змия да се плъзва

през тревата и да заобикаля надгробния камък, към който той бе завързан.

Учестеното хрипливо дишане на Опаш се чуваше все по-ясно, той изглежда

влачеше нещо тежко по земята. Когато наближи достатъчно, Хари видя, че Опаш

тегли каменен котел към долната част на гроба. Котелът беше пълен с нещо,

което май беше вода — Хари чуваше как се разплисква наоколо. Това бе най-

големият котел, който той бе виждал досега, и в големия му каменен търбух

можеше да се седне дори и възрастен човек.

Вързопът на земята мърдаше още по-яростно, сякаш се опитваше да се

освободи. Тогава Опаш се зае да маха с пръчката си покрай дъното на котела.

Изведнъж под него лумнаха и запукаха огнени езици. Голямата змия се изниза

в мрака.

Течността в казана се загряваше много бързо. Повърхността й не само

бълбукаше, но и хвърляше огнени искри — сякаш самата тя гореше. Парата се

сгъстяваше и замъгляваше силуета на Опаш, който подклаждаше огъня.

Движенията във вързопа на земята ставаха все по-трескави. Хари отново чу

силния леден глас:

— Бързай!

Цялата повърхност на водата светеше от искри, сякаш бе украсена с

диаманти.

— Готово е, господарю.

— Сега... — рече студеният глас.

Опаш отгърна вързопа и разкри онова, което беше увито в него. Хари

нададе писък, който заглъхна в парцала, напъхан в устата му.

Сякаш Опаш бе повдигнал голям камък и бе открил нещо грозно, слузесто

и сляпо... само че по-страшно, стократно по-страшно. Това, което Опаш бе

донесъл, приличаше на сгърчено човешко дете, но Хари никога не беше виждал

нещо, което по-малко да прилича на дете. Беше плешиво и люспесто, кърваво,

тъмно, почти черно... Ръцете и краката му бяха хилави и немощни, а

лицето... никога не бе виждал дете с такова лице... бе плоско като на змия

с присветващи червени очи.

Съществото напълно безпомощно вдигна слабите си ръце, преметна ги през

шията на Опаш и той го вдигна. Точно в този миг качулката се свлече назад и

на светлината на огъня Хари видя отвращението по изпитото бледо лице на

Опаш, докато носеше съществото към ръба на котела. За миг Хари зърна

плоското зло лице, осветено от танцуващите над повърхността на отварата

искри. После Опаш поднесе съществото над течността и го пусна вътре. То

изчезна със свистене под повърхността и скоро Хари чу как немощното тяло се

удари в дъното с тъп звук.

«Нека да се удави! — помисли си Хари, а белегът го болеше непоносимо.

— Моля... нека да се удави...»

Опаш заговори. Гласът му трепереше, той бе обезумял от страх. Вдигна

пръчката си, затвори очи и занарежда в нощта:

— Кост от бащата, неведомо дарена, обнови своя син!

Пръстта над гроба под краката на Хари се пропука. Втрещен от ужас, той

видя как по команда на Опаш във въздуха се издигна тънко стълбче прах и

меко се изсипа в котела. Диамантената повърхност на водата се нагъна,

засвистя и пръсна искри във всички посоки, след което цветът й се превърна

в отровносин.

Опаш започна да хлипа. Той извади дълга тънка сребърна кама от пазвите

на мантията си. Гласът му избухна във вцепеняващи стенания.

— Плът... от слугата... доброволно д-дарена... съживи... своя

господар!

Той протегна дясната си ръка напред... ръката с липсващия пръст. С

лявата ръка здраво стисна камата и я вдигна нагоре.

Хари осъзна какво щеше да направи Опаш миг преди то да се случи.

Стисна очи с всички сили, но не можеше да не чуе писъка, който раздра нощта

и прониза самия него, сякаш и той бе прободен от камата. Чу как нещо тупна

на земята, чу как Опаш захриптя от болка, после долови отвращаващо цопване

на нещо в котела. Хари не би могъл да понесе гледката... но светлината от

огненочервената вече отвара премина през затворените му клепачи...

Опаш стенеше и се мъчеше да си поеме въздух. Едва когато усети

отвратителния му дъх до лицето си, Хари осъзна, че е застанал точно пред

него.

— К-кръв от врага... насила отнета... възроди своя противник!

Присвил очи, напразно мъчейки се да се освободи от въжетата, той забеляза

сребристия отблясък на камата в разтрепераната, единствена вече ръка на

Опаш. Усети как острието се забива в сгъвката на дясната му ръка и как

кръвта потича по ръкава на раздраната му мантия. Едва дишащ от болка, Опаш

изрови от джоба си някаква стъкленица и я поднесе към раната на Хари, за да

събере бликащата оттам кръв.

После залитна обратно към котела и изля вътре кръвта на Хари.

Течността мигом се превърна в ослепително бяла. Извършил делото си, Опаш се

свлече на колене до котела и се захлупи ничком на земята, притиснал

кървящата рана на ръката си, като хлипаше и стенеше.

Котелът тихо вреше, разпръскваше диамантени искри, така ослепително

ярки, че всичко друго наоколо бе като под покров от черно кадифе. Нищо не

се случваше...

Дано да се е удавило, помисли си Хари, дано нещо да се обърка...

Изведнъж искрите, излитащи от котела, изгаснаха. Пелена от гъста бяла

пара се надигна над него и закри всичко пред очите на Хари, така че той

вече не виждаше нито Опаш, нито Седрик, нито каквото и да било друго, освен

носещи се из въздуха изпарения... Обърка се, помисли си той... удавило се

е... моля... нека да е мъртво...

И тогава през мъглата пред очите му се появи нещо, от което го обля

ледена вълна на ужас — от котела бавно се надигна тъмен силует на висок и

слаб като скелет мъж.

— Покрий ме! — изкомандва силният студен глас иззад парата и хлипащият

и стенещ Опаш, все още придържайки осакатената си ръка, пипнешком се добра

до черната мантия на земята, изправи се, пресегна се и загърна господаря

си.

Слабият мъж излезе от котела, погледът му беше впит в Хари... и Хари

от череп, с големи, зли, кървавочервени очи, с нос, плосък като на змия, с

цепки вместо ноздри...

Лорд Волдемор се бе въздигнал отново.

ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ТРЕТА

Волдемор отвърна очи от Хари и се зае да разглежда собственото си

тяло. Китките му приличаха на големи бледи паяци, дългите му бели пръсти се

плъзнаха гальовно по гърдите, по ръцете, по лицето. Червените му очи със

зеници като резки, подобно на котешките, святкаха още по-силно в мрака.

После той вдигна ръце и размърда пръсти, възхитен и тържествуващ заради

това, което вижда. Не обръщаше никакво внимание нито на Опаш, който се

гърчеше на земята, потънал в кръв, нито на голямата змия, която се бе

появила отново, обикаляше около Хари и съскаше. Волдемор пъхна неестествено

дългите си пръсти в дълбок джоб и измъкна оттам магическа пръчка. Той я

погали, вдигна я, насочи я към Опаш, повдигна го с магия и го запрати към

надгробната плоча, на която бе вързан Хари. Опаш падна в основата на камъка

и остана да лежи там и да хлипа, свит на кълбо. Волдемор обърна червените

си очи към момчето и се изсмя високо, смразяващо, унищожително.

Мантията на Опаш вече лъщеше от кръвта, тъй като той бе увил в нея

ръката си, отсечена до китката.

— Господарю — захърка той, — господарю... вие обещахте... нали ми

обещахте...

— Протегни си ръката — с досада заповяда Волдемор.

— О, господарю... благодаря ви, господарю...

Той протегна, доколкото можеше, кървящата прерязана ръка, но Волдемор

отново се изсмя:

— Другата, Опаш.

— Господарю, моля ви... моля ви...

Волдемор се наведе, хвана лявата ръка на Опаш, дръпна мантията над

лакътя му и тогава Хари видя върху ръката нещо... нещо като прясна червена

татуировка... череп, от чиято уста висеше змия... точно като онзи в небето

след финала за Световното първенство по куидич... Черния знак. Волдемор го

огледа внимателно, без да обръща внимание на неудържимите стенания на Опаш.

— Появил се е — тихо каза той, — всички вече са го забелязали... и

сега ще видим... сега ще разберем...

Той притисна дългия си показалец върху дамгата на ръката на Опаш.

Белегът върху челото на Хари пак пламна от остра болка, а от устата на

Опаш се изтръгна нов вой. Волдемор отмести пръста си от знака върху ръката

на слугата си и Хари видя, че той е станал катраненочерен.

Със зловещо задоволство на лицето Волдемор се изправи, отметна назад

глава и се огледа из тъмното гробище.

— Колко ли от тях ще имат смелостта да се върнат, като го усетят... —

прошепна като на себе си той, обърнал святкащите си червени очи към

звездите, — ...и колко ще имат неблагоразумието да се скрият?

Той започна да крачи нагоре-надолу пред Хари и Опаш и през цялото

време очите му обхождаха гробището. След около минута пак насочи поглед към

Хари, а змиеподобното му лице се бе изкривило в жестока усмивка.

— Ти стоиш, Хари Потър, върху тленните останки на моя баща — тихо

просъска той. — Не само мъгъл, но и глупак... досущ като твоята мъртва

майка. Но те и двамата свършиха някаква работа все пак, нали? Твоята майка

умря, като беше малък, за да те защити... а аз убих баща си и видя ли колко

полезен се оказа той в смъртта си...

Волдемор отново се изсмя. Продължи да крачи нагоре-надолу, като се

оглеждаше през цялото време, а змията продължаваше да обикаля в кръг из

тревата.

— Виждаш ли оная къща на хълма, Потър? Там живееше баща ми. Майка ми,

вещица от това село, се влюбила в него, но той я зарязал, когато му

признала каква е... не искал да има нищо общо с магьосници... Оставил я и

се върнал при своите родители мъгъли още преди аз да се появя, Потър, а тя

умряла при раждането ми. Бях отгледан в мъгълско сиропиталище... но се

заклех да го намеря... отмъстих му на тоя глупак, дето ми е дал името си...

Том Риддъл...

Той продължи да се разхожда и червените му очи се местеха от гроб на

гроб.

— тихо каза той. — Май съм станал доста сантиментален... Но погледни, Хари,

моето истинско семейство се завръща...

Въздухът внезапно се изпълни от шумолене на дрехи. Между гробовете,

зад тисовото дърво, във всяка сянка се магипортираха магьосници. Всички

бяха с качулки и маски. Един по един те се приближаваха... бавно,

предпазливо, сякаш не можеха да повярват на очите си. Волдемор стоеше

мълчалив и ги чакаше. Тогава един от смъртожадните падна на колене,

пропълзя до него и целуна крайчето на черната му мантия.

— Господарю... господарю... — мълвеше той.

Останалите направиха същото. Всеки от тях пропълзяваше до Волдемор на

колене, целуваше мантията му и отстъпваше назад по същия начин. Едва тогава

се изправяше на крака, заемайки мястото си в мълчаливия кръг, който обгради

гроба на Том Риддъл, свързания към него Хари, Волдемор и свития на земята,

стенещ и треперещ Опаш. В кръга обаче останаха и празни места — явно

липсваха още хора. Ала Волдемор изглежда нямаше намерение да чака повече.

Той огледа полускритите под качулките лица и макар да нямаше вятър, някакъв

повей мина като тръпка по кръга.

— Добре дошли, смъртожадни — поздрави ги спокойно Волдемор. —

Тринайсет години... цели тринайсет години не сме се виждали. Но вие

откликнахте на моя зов, сякаш довчера сме били заедно... защото все още ни

свързва Черния знак, нали? Свързва ли ни?

Той вдигна нагоре отвратителното си лице и взе да души, а цепките на

ноздрите му се разшириха.

— Надушвам вина — рече той. — Във въздуха се носи воня на вина.

Нова тръпка премина по кръга, сякаш всеки от хората в него копнееше да

се отдръпне, но не смееше.

— Както виждам, всички сте здрави и читави, с ненакърнена мощ — ако се

съди по бързината, с която се явихте!... И се питам... защо ли от толкова

много магьосници ни един не дойде на помощ на своя господар, комуто всички

са се заклели във вечна вярност?

Никой не отговори. Никой не помръдна, освен Опаш, който още се тресеше

на земята, превит над кървящата си ръка.

— И сам си отговарям — прошепна Волдемор, — сигурно са повярвали, че

съм унищожен, помислили са, че вече не съществувам. Присламчили са се към

моите врагове и са се изкарали невинни, заблудени, омагьосани...

Но после пак се питам как може да не вярват, че отново ще се въздигна?

Те, които знаеха какви мерки бях взел още много отдавна да се предпазя от

участта на смъртните? Те, които бяха видели не едно доказателство за

безграничността на моята сила по времето, когато бях по-могъщ от който и да

е друг жив магьосник на този свят?

И пак си отговарям — а може би са повярвали, че съществува още по-

голяма сила, която е в състояние да унищожи дори и Лорд Волдемор... и може

би сега те предано служат на друг... може би на онзи защитник на

простосмъртните, на мътнородите и на мъгълите Албус Дъмбълдор?

При споменаването на името на Дъмбълдор членовете на кръга се

раздвижиха, някои замънкаха и заклатиха глави.

Волдемор не им обърна внимание.

— И останах много разочарован... признавам, че съм разочарован...

Един мъж се хвърли изведнъж напред, разкъсвайки кръга. Като трепереше

от глава до пети, той се строполи в краката на Волдемор.

— Господарю! — нададе вик той. — Господарю, простете ми! Простете на

всички!

Волдемор започна да се смее. Той вдигна пръчката си.

Проснатият на земята се загърчи и запищя. Хари бе сигурен, че виковете

му могат да стигнат чак до къщите наоколо... дано да дойде полиция, отчаяно

помисли той... който и да е... каквото и да е...

Волдемор вдигна отново пръчката си. Поразеният от проклятието остана

да лежи, като едва си поемаше дъх.

— Изправи се, Ейвъри! — тихо му нареди Волдемор. — Стани. Ти молиш за

прошка? Аз не прощавам. Аз не забравям. Тринайсет дълги години... Ще трябва

да си платиш за тези тринайсет години, преди да ти простя... Ето, Опаш

плати част от дълга си, нали? — И той погледна надолу към Опаш, който

продължаваше да хлипа. — Ти се върна при мен не защото си ми предан, а

защото те беше страх от старите ти приятели. Ти заслужаваш тази болка,

Опаш. Много добре го знаеш, нали?

— Да, господарю — простена Опаш, — моля ви, господарю... моля ви...

— Все пак ти ми помогна да се върна в своето тяло — продължи Волдемор

ледено, като гледаше как Опаш се гърчи на земята. — Бездарен и безчестен си

ти, но ми помогна... а Лорд Волдемор възнаграждава онези, които му

помагат...

Волдемор отново вдигна пръчката си и я завихри във въздуха. След нея

остана блестяща следа като нишка от разтопено сребро. Отначало безформена,

тя се огъна и се превърна в лъскаво копие на китка от човешка ръка, светло

като лунни лъчи, което се спусна надолу и се лепна върху кървящата рана на

ръката на Опаш.

Той изведнъж спря да стене и дишането му стана отсечено и остро.

Вдигна глава и погледна невярващо сребърната китка, сраснала се с неговата

ръка толкова плътно, сякаш носеше лъскава ръкавица. Полека раздвижи

блестящите пръсти, после, цял разтреперан, вдигна едно сухо клонче от

земята и го смачка на прах в дланта си.

— Господарю — зашепна той, — господарю... прекрасна е... Благодаря,

благодаря ви...

После пролази на колене до Волдемор и целуна края на мантията му.

— Нека твоята преданост не се разколебава никога повече, Опаш — рече

Волдемор.

— Няма, господарю... никога, господарю...

Опаш се изправи и зае мястото си в кръга, без да може да отмести

поглед от силната си нова ръка, а бузите му още лъщяха от сълзите. Волдемор

се приближи към мъжа вдясно на Опаш.

— Луциус, хитри мой приятелю — тихо каза той, като спря пред него. —

Разбрах, че не си се отрекъл от миналото си, макар да си приел благовиден

облик за пред света. Предполагам още си готов да предвождаш изтезанията на

мъгъли? И все пак ти не ме потърси, Луциус... Твоите подвизи на Световното

първенство по куидич бяха забавни, смея да кажа... но не беше ли по-добре

да насочиш своята енергия да откриеш господаря си и да му помогнеш?

— Господарю, аз бях винаги нащрек — чу се веднага отговорът на Луциус

Малфой изпод качулката. — При първия знак от вас, дори само при най-малкия

слух за местонахождението ви, щях да се озова до вас незабавно и нищо

нямаше да може да ме спре...

— Но ти все пак избяга от моя знак, когато един по-предан смъртожаден

го изпрати в небето миналото лято — каза Волдемор уж небрежно и Малфой

изведнъж млъкна. — Да, знам всичко за това, Луциус... ти ме разочарова...

очаквам по-предана служба в бъдеще.

— Разбира се, господарю, разбира се... вие сте милостив, благодаря

ви...

Волдемор пристъпи по-нататък и спря, загледан в пространството,

— Тук трябваше да стоят съпрузите Лестранж — тихо каза Волдемор. — Но

те са заточени в Азкабан. Те ми останаха верни. Предпочетоха да отидат в

тъмницата, вместо да се отрекат от мен... И когато Азкабан бъде разбит,

двамата ще бъдат възнаградени, както не са и мечтали. Дименторите ще се

присъединят към нас... те по природа са наши съюзници... ние ще извикаме

прокудените великани... Ще призова всички свои предани слуги да се върнат

при мен и цяла армия създания, всяващи страх...

Той продължи по-нататък. Някои от смъртожадните подминаваше мълчаливо,

но пред други спираше и ги заговаряше.

— Макнеър... ти служиш на министерството, като унищожаваш опасни

създания, съобщи ми Опаш. Скоро ще имаш по-съществени постижения. Лорд

Волдемор ще ти осигури...

— Благодаря ви, господарю... благодаря... — промълви Макнеър.

— А ето ги и Краб и Гойл... — Волдемор спря пред двете най-едри

качулати фигури. — Този път ще се представиш по-добре, нали, Краб? И ти

също, Гойл?

Те се поклониха тромаво, фъфлейки глухо:

— Да, господарю...

— Обещаваме, господарю...

— Същото се отнася и за теб, Нот — все така тихо продължи Волдемор,

минавайки покрай една приведена фигура в сянката на Гойл.

— Господарю, коленича пред вас, аз съм ваш най-предан...

— Достатъчно! — спря го Воледмор.

Вече бе стигнал до най-широкото празно място сред смъртожадните, спря

и се вгледа с безизразните си червени очи, сякаш виждаше хората, които е

трябвало да стоят там.

— А тук липсват шестима от нашите... Трима загинаха, служейки ми

вярно. Един е твърде страхлив, за да се върне... той ще си плати. Друг,

който смятам, че ме е напуснал завинаги... ще бъде убит, разбира се... и

още един, който остана моят най-предан слуга и който вече отново работи за

мен.

през маските си.

— Той е в «Хогуортс»... този мой предан слуга... и благодарение на

неговите усилия нашият млад приятел пристигна тук тази нощ... Точно така —

потвърди Волдемор и устата му като разрез без устни се изкриви в усмивка,

докато погледите на всички в кръга се стрелнаха към Хари. — Хари Потър бе

така любезен да се присъедини към тържеството ни по случай моя втори рожден

ден. Дори бих го нарекъл свой почетен гост.

Последва мълчание. После стоящият вдясно от Опаш пристъпи напред и

изпод маската се чу гласът на Луциус Малфой.

— Господарю, жадни сме да узнаем... молим ви да ни кажете... как

постигнахте това... това чудо... как успяхте да се върнете при нас...

— О, това е дълга история, Луциус — рече Волдемор. — Тя започва... и

завършва... с моя млад приятел тук.

Той бавно се придвижи и застана до Хари, за да могат да ги виждат

всички от кръга. Змията продължаваше да обикаля.

— Знаете, разбира се, че това момче бе смятано за причината да загубя

мощта си — започна тихо Волдемор, прикова червените си очи върху Хари и

белегът започна да боли така силно, че той едва се сдържаше да не изпищи от

болка. — Всички знаете, че през нощта, когато загубих силата и тялото си,

аз исках да го убия. Тогава майка му умря в стремежа си да го спаси... и

несъзнателно му осигури защита, каквато, признавам, не бях предвидил...

така че аз не можех да докосна момчето. — Волдемор вдигна един от дългите

си бледи пръсти и го приближи до бузата на Хари. — Майка му остави върху

него следи от своята саможертва... това е древна магия, за която трябваше

да се досетя, но бях достатъчно глупав да я подценя... ала сега това няма

значение. Вече мога да го докосна.

Хари усети как леденият връх на дългия бял пръст го докосва и главата

му щеше да се пръсне от болка.

Волдемор тихо се изсмя в ухото му, дръпна пръста си и продължи да

говори:

— Не си направих добре сметката, приятели мои, признавам. Моето