Джоан Роулинг хари потър и огнения бокал

разберем.

Дъмбълдор издърпа един стол изпод бюрото и седна на него, без да

отмества поглед от пода. Времето минаваше в мълчание...

Изведнъж пред очите на Хари лицето на мъжа на пода започна да се

променя. Белезите изчезваха, кожата се изглаждаше, осакатеният нос стана

цял и взе да се смалява. Дългата грива от сплъстена сива коса се прибра в

корените си и стана сламеноруса. Внезапно с шумно троп! дървеният крак

изпадна и на негово място израсна нормален. В следващия миг магическото

изкуствено око изскочи от лицето на мъжа, за да направи място на здраво, а

самото то се затъркаля по пода, като се въртеше във всички посоки.

Хари видя пред себе си русокос мъж с бледа кожа на лунички. Веднага го

позна. Беше го видял в мислоема на Дъмбълдор и помнеше как дименторите го

отвеждаха от трибунала, а той се опитваше да убеди господин Крауч, че е

невинен... Само че сега имаше сенки под очите и изглеждаше много по-стар...

Навън в коридора се чуха бързи стъпки. Снейп се връщаше, следван по

петите от Уинки. Зад тях крачеше професор Макгонъгол.

— Крауч! — възкликна Снейп и се закова на място пред прага. — Барти

Крауч!

вперила очи в лежащия на пода.

Мърлява и чорлава, Уинки надникна иззад краката на Снейп, отвори

широко уста и нададе пронизителен писък.

— Господарю Барти, господарю Барти, какво прави вие тук? — Тя се

хвърли върху гърдите на младия мъж. — Убили него, убили сина на моя

господар!

— Той е само зашеметен, Уинки — рече Дъмбълдор. — Отстъпи, моля.

Сивиръс, носите ли отварата?

Снейп подаде на Дъмбълдор малко стъклено шишенце със съвсем бистра

течност — същия веритасерум, с който бе заплашвал Хари в час. Дъмбълдор

отиде до проснатия на пода, повдигна го така, че да седне, облегнат на

стената под врагогледа, в който още се мяркаха отраженията на Дъмбълдор,

Снейп и Макгонъгол и гледаха втренчено надолу. Уинки остана на колене,

цялата разтреперана, захлупила лице с длани. Дъмбълдор отвори насила устата

на мъжа и сипа три капки в нея. Тогава насочи пръчката си към гърдите на

младия мъж и изрече:

— Енервате!

Синът на Крауч отвори очи. Лицето му бе отпуснато, погледът —

блуждаещ. Дъмбълдор коленичи край него, за да бъдат очите им на едно ниво.

— Чуваш ли ме? — спокойно попита директорът.

Клепачите на мъжа потрепнаха.

— Да — промълви той.

— Бих искал да ни разкажеш — продължи пак така кротко Дъмбълдор — как

се озова тук? Как избяга от Азкабан?

Крауч си пое дълбоко дъх на пресекулки и започна да разказва с равен и

безизразен глас.

— Майка ми ме спаси. Знаела е, че ще умре, и убедила баща ми да

направи това като последното й желание. Той я обичаше много... както никога

не бе обичал мен, и се съгласил. Веднъж дойдоха да ме посетят. Дадоха ми

глътка многоликова отвара, съдържаща косъм от майка ми, а тя пи от същата

отвара с косъм от мен. Така си разменихме образите.

Уинки клатеше глава и цялата трепереше.

— Господарят Барти да не говори повече! Ще навлече беля на баща си!

Но Крауч пак си пое въздух и продължи със същия равен глас:

— Дименторите са слепи. Те са усетили, че в Азкабан влизат един здрав

и един умиращ и че пак един здрав и един умиращ напускат затвора. Баща ми

ме измъкна навън — бях се преоблякъл с дрехите на майка ми, да не би някой

затворник да гледа през решетките си. Не след дълго тя умря в Азкабан.

Пиела многоликовата отвара редовно до самия си край. Погребали я под моето

име, защото изглеждала точно като мен. Никой не се усъмнил, че това съм аз.

Клепачите на мъжа потрепнаха.

— А какво направи баща ти, като те прибра в къщи? — тихо попита

Дъмбълдор.

— Обяви, че майка ми е умряла. После направи тихо и скромно

погребение, но гробът е празен. Домашното духче се грижеше за мен, докато

оздравея. После трябваше да ме крият. Да ме държат затворен. Баща ми

непрекъснато използваше магия, за да ме контролира. Като възвърнах силите

си, мислех само как да намеря своя господар... да се върна на служба при

него.

— С проклятието Империус — каза Крауч. — Бях изцяло под неговата

власт. Принуден бях денем и нощем да нося мантия невидимка. Домашното духче

бе плътно до мен. Тя ме пазеше и се грижеше за мен. Увещаваше баща ми от

време на време да ме възнаграждава за послушанието ми.

— Господарю Барти... — хлипаше Уинки, захлупила лице с длани. —

Господарят не трябва да разправя повече, че всички ще загазим...

— Някой изобщо откри ли, че си жив? — кротко попита Дъмбълдор. —

Знаеше ли някой друг, освен баща ти и домашното духче?

— Да — отвърна Крауч и клепачите му пак потрепнаха. — Една магьосница

от службата на баща ми, Бърта Джоркинс. Дойде веднъж у дома да му носи

документи за подпис. Него го нямаше и Уинки я въведе вътре, а после дойде

при мен в кухнята. Бърта Джоркинс чула Уинки да разговаря с някого и дойде

да види с кого. Успяла е да чуе достатъчно, за да се сети кой се крие под

мантията невидимка. Когато баща ми се прибра, тя се опита да го заплаши и

той се принуди да й направи много силна магия за забрава, за да изтрие от

паметта й случилото се. Прекалено силна магия... Баща ми каза, че паметта й

била трайно увредена.

— А тя защо идва да си пъха носа в личните работи на моя господар? —

хълцаше Уинки. — Да беше ни оставила на мира...

— Разкажи ми сега какво стана на финала на Световното първенство по

куидич — попита все така тихо Дъмбълдор.

— Уинки успя да склони баща ми — продължи Крауч младши със същия

монотонен глас. — Убеждаваше го с месеци, а аз не бях излизал от къщи от

години. Навремето много обичах куидич. Пуснете го да иде, повтаряше тя. Ще

бъде с мантия невидимка — така ще може да гледа. Нека да глътне малко чист

въздух! Каза, че майка ми би пожелала да стане това. Повтаряше, че тя е

умряла, за да бъда свободен, а не да живея в друг затвор. Накрая той

отстъпи. Много внимателно подготвихме всичко. Още рано през деня баща ми

заведе мен и Уинки до горната ложа. Тя трябваше да казва, че пази мястото

за баща ми, а аз — да седя там невидим. Щяхме да си тръгнем едва след като

всички напуснат ложата. Все едно че Уинки е сама. Никой нямаше да разбере.

Но Уинки не знаеше, че аз ставах все по-силен и по-силен. Започвах да

се боря срещу проклятието Империус. Имаше дори моменти, в които бях съвсем

на себе си... Кратки периоди, когато бях извън контрола му. И точно това се

случи там, в ложата. Сякаш се събудих от дълбок сън. По средата на мача

осъзнах, че съм на публично място. От джоба на едно момче точно пред мен

стърчеше пръчка. На мен не ми разрешаваха да нося пръчка още преди Азкабан.

И аз откраднах тази пръчка. Уинки не разбра. Тя се бои от височина и беше

захлупила лицето си.

— Господарят Барти е лошо момче! — шепнеше Уинки, а сълзите й се

стичаха между пръстите.

— И като взе пръчката, какво направи с нея? — попита Дъмбълдор.

— Върнахме се в палатката — продължи Крауч. — Тогава ги чухме. Чухме

смъртожадните. Онези, които никога не са били в Азкабан. Онези, които не

бяха страдали заради моя господар. Те му бяха обърнали гръб. А не бяха

заробени като мен. Имаха свободата да го потърсят, но не го направиха.

Предпочетоха да си играят с мъгъли. Крясъците им ме изведоха от унеса.

Съзнанието ми се избистри за пръв път от години. Разгневих се. Държах в

ръцете си магическа пръчка. Исках да ги накажа за тяхната нелоялност към

моя господар. Баща ми не беше в палатката — отиде да освобождава мъгълите.

Уинки се изплаши, като ме видя толкова гневен, и с една от своите магии ме

привърза към себе си. Тя ме измъкна от палатката и ме задърпа към гората,

по-далеч от смъртожадните. Аз се възпротивих — исках да се върна в лагера.

Трябваше да покажа на самозабравилите се какво означава лоялност към Черния

лорд и да ги накажа, че не са му били верни. С откраднатата пръчка изписах

в небето Черния знак.

После пристигнаха магьосниците от министерството. Те отправиха

зашеметяващи заклинания във всички посоки. Едно от тях мина между

дърветата, където стояхме ние с Уинки. Връзката между нас беше прекъсната.

И двамата бяхме зашеметени.

Когато намерили Уинки, баща ми е бил сигурен, че и аз съм някъде

наоколо. Претърсил храстите, където открили Уинки, и наистина ме намери,

паднал сред тях. Изчака да си отидат другите от министерството, върна ме

пак към подчинение с проклятието Империус и ме прибра в къщи. Уволни Уинки,

защото не си беше изпълнила задължението. Допуснала бе да се сдобия с

магическа пръчка и едва не ме бе оставила да избягам.

Уинки простена от отчаяние.

— Баща ми и аз останахме сами в къщи. Докато един ден... един ден... —

Главата на Крауч се залюшка и по лицето му се разля налудничава усмивка. —

...Моят господар сам дойде при мен. Той се яви в нашия дом късно една вечер

в ръцете на своя слуга Опаш. Беше узнал, че съм жив и здрав. Пленил Бърта

Джоркинс в Албания, подложил я на изтезания и тя му разказала много неща.

Съобщила му за Тримагическия турнир. Казала му, че някогашният аврор Муди

отива да преподава в «Хогуортс». След нови мъчения господарят успял да

разруши магията за забрава, направена от баща ми. Тогава тя му казала, че

съм избягал от Азкабан и че баща ми ме държи като затворник, за да не

тръгна да търся своя господар. Така той разбрал, че аз още съм му предан,

може би най-преданият от всички. И благодарение на сведенията, получени от

Бърта, моят господар замислил план. Имал нужда от мен. Пристигна вкъщи към

полунощ. Баща ми отвори вратата.

Усмивка като от най-светлия спомен в живота му се разля отново по

лицето на Крауч. Ужасените кафяви очи на Уинки го гледаха през разперените

й пръсти. Тя явно бе толкова потресена, че не можеше и да говори.

— Всичко стана много бързо. Моят господар подчини баща ми с

проклятието Империус. Сега той бе пленник и действаше под команда.

Господарят му нареди да си върши работата както обикновено, все едно че

нищо не се е случило. Аз бях освободен. Събудих се. Отново си бях аз, за

пръв път от много години бях отново себе си.

— И какво поиска от теб Лорд Волдемор? — отново попита Дъмбълдор.

— Искаше да разбере дали съм готов да се изложа на всякакви рискове

заради него. Аз бях готов. Моята мечта, моята най-голяма амбиция бе да му

служа, да се докажа пред него. Той ми разкри, че му е нужно да има свой

верен слуга в «Хогуортс», за да включи Хари Потър в Тримагическия турнир и

да го преведе до края му, без това да проличи. Слуга, който да следи Хари

Потър навсякъде и да направи така, че той да стигне до Тримагическата

купа... Да превърне купата в летекод, та първият, който я докосне, да бъде

отведен до моя господар. Но най-напред...

— ...ви трябваше Аластор Муди — изпревари го Дъмбълдор, чиито сини очи

святкаха, макар че гласът му си оставаше спокоен.

— Опаш и аз се справихме с това. Предварително бяхме приготвили

многоликова отвара. Намерихме го в дома му. Муди се съпротивяваше яростно,

вдигна се врява. Добре че успяхме да го укротим точно навреме. Напъхахме го

в едно от отделенията на собствения му магически куфар. Взехме няколко

косъма и ги пуснахме в отварата. Аз я изпих и станах двойник на Муди. Взех

му крака и окото и бях готов да посрещна Артър Уизли, когато той пристигна

да успокоява мъгълите, оплакали се от шумотевицата. Аз бях разхвърлял

кофите за боклук в двора и казах на Уизли, че вероятно някакви са се

опитвали да проникнат в къщата, защото са преобърнали кофите. После събрах

дрехите на Муди и всичките му там детектори на Тъмни сили и тръгнах за

«Хогуортс». Държах го жив, но под властта на проклятието Империус. Нужен ми

беше, за да го разпитвам и да науча всичко за миналото му, за навиците му,

та да мога заблудя дори и Дъмбълдор. Трябваше ми и косата му, за да правя

многоликовата отвара. Другите съставки намирах лесно. Кожа от дървесна змия

откраднах от един кабинет в подземието. Когато Снейп ме завари там, казах

му, че съм имал заповед да го претърся.

— А какво стана с Опаш, след като нападнахте Муди? — попита Дъмбълдор.

— Опаш се върна у нас да се грижи за моя господар и да контролира баща

ми.

— Но баща ти е избягал... — подсети го Дъмбълдор.

Империус като мен. Имало периоди, когато осъзнавал какво става. Тогава

господарят решил, че не е безопасно баща ми да напуска къщата. Накарал го

да пише писма до министерството. Принудил го да им съобщи, че е болен. Но и

Опаш не си свършил добре работата — не бил достатъчно внимателен и баща ми

избягал. Господарят се досетил, че той се е запътил към «Хогуортс». Баща ми

щеше да разкаже всичко на Дъмбълдор. Щеше да му признае, че ме е измъкнал

от Азкабан. Господарят ми съобщи за неговото бягство и ми нареди да го спра

на всяка цена. Аз зачаках с изострено внимание. Използвах картата, която

взех от Хари Потър. Картата, която едва не провали всичко.

— Карта ли? — бързо попита Дъмбълдор. — Каква е тази карта?

— На «Хогуортс». На Потър е. Той ме видя на нея, когато една нощ пак

бях влязъл в кабинета на Снейп да крада съставки за многоликовата отвара.

Помислил, че е баща ми... заради еднаквите имена. Същата нощ аз прибрах

картата на Потър. Уверих го, че Крауч ненавижда тъмни магьосници. Потър

повярва, че баща ми следи Снейп. Цяла седмица чаках баща ми да пристигне в

«Хогуортс». Най-сетне една вечер видях на картата, че той е вече в района.

Покрих се с мантията невидимка и излязох да го посрещна. Той вървеше покрай

Забранената гора. Тогава се появиха Потър и Крум. Аз се скрих и зачаках. Не

можех да направя нищо на Потър, защото беше нужен на моя господар. Когато

той хукна при Дъмбълдор, аз зашеметих Крум. После убих баща си.

— Нееее! — ревна Уинки. — Господарю Барти, господарю Барти, вие какво

говори?

— Уби баща си? — повтори Дъмбълдор със същия спокоен глас. — А какво

— Завлякох го в гората и го покрих с мантията невидимка. Картата беше

с мен. На нея видях как Потър влезе тичешком в замъка и там срещна Снейп.

Появи се и Дъмбълдор. Изчаках Потър да излезе от замъка с Дъмбълдор.

Измъкнах се от гората, заобиколих и после се появих при тях. Казах, че

Снейп ме е насочил натам. Дъмбълдор ми поръча да търся Барти Крауч. Аз

отидох при тялото на баща ми. Непрекъснато гледах картата. Когато всички се

прибраха, трансфигурирах тялото. Превърнах го в кокал... После се скрих под

мантията невидимка и го зарових в прясно изкопаната земя пред къщата на

Хагрид.

Уинки.

— А тази вечер...

— Предложих да отнеса Тримагическата купа в лабиринта преди вечеря —

шепнеше вече Барти Крауч. — Превърнах я в летекод. Планът на моя господар е

осъществен. Той си върна силата и аз ще бъда възнаграден от него така,

както никой магьосник не е и сънувал.

По лицето му отново се разля усмивка на безумство и главата му клюмна

на рамото, а Уинки ридаеше и подсмърчаше до него.

ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ШЕСТА

Дъмбълдор се изправи. За миг погледна Барти Крауч с отвращение. После

вдигна пръчката си и от нея се заточиха въжета, които вързаха Крауч здраво

от главата до петите.

Директорът се обърна към професор Макгонъгол:

— Минерва, мога ли да ви помоля да останете тук и да го пазите, докато

аз заведа Хари горе?

— Разбира се — отвърна тя.

Личеше, че й се повдига, сякаш току-що бе гледала как някой повръща.

Но извади пръчката си и без колебание я насочи към Барти Крауч.

— Сивиръс — обърна се Дъмбълдор този път към Снейп, — помолете, ако

обичате, Мадам Помфри да дойде. Трябва да отведем Аластор Муди в болничното

крило. После излезте навън, намерете Корнелиус Фъдж и го доведете в този

кабинет. Той сигурно ще иска лично да разпита Крауч. Кажете му, че след

около половин час ще съм в болничното крило, ако има нужда от мен.

Снейп мълчаливо кимна и безшумно напусна стаята.

— Хари — внимателно се обърна Дъмбълдор към момчето.

Хари се изправи и веднага залитна. Болката в крака, която бе

позабравил, докато слушаше Крауч, се върна с нова сила. Той осъзна, че

целият трепери. Дъмбълдор го хвана здраво под мишницата и му помогна да

излезе от стаята.

— Да отидем най-напред в моя кабинет — тихо каза той, докато вървяха

по тъмния коридор. — Сириус вече ни чака там.

Хари кимна. Чувстваше се обзет от някакво вцепенение, струваше му се,

че онова, което става, не е истина... и сякаш не го засягаше. Дори бе

доволен. Не искаше да мисли за онова, което се бе случило след момента,

когато бе докоснал за пръв път Тримагическата купа. Не искаше да се

задълбочава в спомените, които минаваха през съзнанието му, ясни и ярки

като на снимка. Лудоокия Муди в сандъка... Опаш, сгърчен на земята,

притиснал до гърди осакатената си ръка... Волдемор, излизащ от врящата

течност в котела... Седрик... мъртъв... Седрик, който го моли да върне

тялото му на неговите родители...

— Професоре — промълви Хари, — къде са господин и госпожа Дигъри?

— С професор Спраут са — отвърна Дъмбълдор, а гласът му, толкова

спокоен, докато разпитваше Барти Крауч, за пръв път леко потрепера. — Тя е

ръководител на дома, в който бе Седрик, и най-добре го познаваше.

Стигнаха до водоливника. Дъмбълдор каза паролата, каменната фигура се

отдръпна и двамата се качиха с движещата се спираловидна стълба до дъбовата

врата. Директорът я бутна и тя се отвори.

Вътре ги чакаше Сириус. Лицето му бе бледо и изпито, като след

бягството му от Азкабан. За миг той прекоси кабинета и се озова при Хари.

— Хари, добре ли си? Знаех си... знаех, че нещо такова... Какво стана?

Ръцете му трепереха, докато помагаше на Хари да се настани в един стол

пред писалището.

— Какво се случи? — настояваше да разбере той.

Дъмбълдор започна да разказва на Сириус всичко, което бе чул от Барти

Крауч. Хари слушаше с половин ухо. Цялото тяло го болеше, беше уморен,

искаше само да си седи там необезпокояван дълги часове наред, докато заспи

и престане да мисли и да чувства каквото и да било.

Чу се меко шумолене на криле. Фениксът Фоукс бе напуснал мястото си,

прелетя през стаята и кацна върху коленете на Хари.

— Здрасти, Фоукс! — тихо го поздрави той и погали прекрасните червени

и златни пера.

Фоукс кротко примигна. Тежестта на топлото му телце действаше

успокоително.

Дъмбълдор бе спрял да разказва. Той седеше зад бюрото си с лице към

Хари и го гледаше, а момчето избягваше погледа му. Директорът щеше да го

разпитва. Щеше да го накара да преживее всичко отново.

— Трябва да знам какво се случи, след като докосна летекода в

лабиринта, Хари — каза Дъмбълдор.

— Не е ли по-добре да оставим това за утре, Дъмбълдор? — възпротиви се

Сириус, който бе сложил ръка върху рамото на Хари. — Той трябва да поспи.

Нека си почине.

Хари изпита гореща благодарност към Сириус, но Дъмбълдор не обърна

внимание на предложението. Той се наведе напред в очакване. С голямо усилие

на волята си Хари вдигна глава и погледна право в сините му очи.

— Ако бях сигурен, че това ще ти помогне — тихо каза директорът, — щях

с една магия за сън да отложа момента, когато ще осмислиш случилото се тази

нощ. Но това би било грешка. Притъпяването на болката за известно време ще

я направи по-силна после, когато я усетиш. Ти прояви храброст, надминаваща

всичко, което бих могъл да очаквам от теб, Хари. Моля те да намериш още

малко сила и да ни разкажеш какво точно се случи.

Фениксът издаде меко гъргорене. Той литна, потрепера във въздуха и на

Хари му се стори, че някаква капка гореща течност се плъзна през гърлото му

в стомаха, стопли го и му даде сили.

Той си пое дълбоко дъх и започна да разказва. Докато говореше, пред

очите му изплуваха сцени от всичко, на което бе станал свидетел тази нощ.

Видя искрящата повърхност на отварата, дала нов живот на Волдемор, видя

поддръжниците му да се магипортират между гробовете наоколо, видя тялото на

Седрик, простряно на земята близо до купата...

Един-два пъти Сириус, чиято ръка все още беше на рамото на Хари, се

опита да каже нещо. Дъмбълдор обаче му даваше знак да мълчи и Хари бе много

доволен, защото не искаше да спира. Дори като че ли започна да чувства

облекчение, сякаш нещо отровно се изливаше навън от съзнанието му. Правеше

неистови усилия да продължи да говори, но усещаше, че щом свърши, ще се

почувства по-добре.

Когато показа как Опаш е забил камата си в ръката му, Сириус изрева

яростно, а Дъмбълдор скочи така рязко, че Хари се сепна. Директорът

заобиколи писалището си и поиска от него да изпъне ръката си. Хари му

показа разкъсаната мантия и раната под нея и добави:

— Той каза, че от моята кръв щял да стане по-силен, отколкото от чиято

и да е друга. Каза, че защитата, която моята... моята майка ми е дала... ще

премине и върху него. И беше прав... вече можеше да ме докосва, без да се

нарани... той докосна лицето ми.

За миг на Хари му се стори, че в очите на Дъмбълдор светна някакво

победоносно пламъче. Но в следващата минута бе сигурен, че си е въобразил,

защото като се върна на мястото си зад писалището, директорът изглеждаше по-

стар и по-уморен от когато и да било.

— Много добре — каза Дъмбълдор, докато се отпускаше на стола. —

Волдемор е преодолял тази бариера. Моля те, Хари, продължавай.

И Хари заразказва по-нататък. Обясни как Волдемор е излязъл от котела

и повтори това, което си спомняше от речта му пред смъртожадните. После

описа как Волдемор бе наредил да го развържат, да му дадат пръчката и го

предизвикал да се дуелира с него.

Когато обаче стигна до момента, в който златистият лъч бе свързал

двете пръчки, Хари усети, че се задавя. Опита се да продължи, но спомените

за излезлите от пръчката на Волдемор сенки нахлуха в съзнанието му. Сякаш

отново видя как се появи Седрик, видя онзи старец, Бърта Джоркинс... майка

си... баща си...

Бе много благодарен, когато Сириус наруши мълчанието.

— Пръчките са се свързали, така ли? — попита той, премествайки поглед

от Хари към Дъмбълдор. — Защо?

Хари също вдигна очи към Дъмбълдор, чието лице сякаш бе застинало.

— Приори инкантатем* — промълви директорът.

[* Предишните омагьосани (от лат.) — Бел.прев.]

Очите му срещнаха погледа на Хари и между двамата като че ли премина

искра на взаимно разбиране.