Джоан Роулинг хари потър и огнения бокал

задържи досега в министерството, Фъдж все го обвинява, че му липсвала

гордостта на истински магьосник.

— Тогава трябва веднага да го известя — рече Дъмбълдор. — Всички,

които ще можем да убедим в истината, трябва незабавно да бъдат известени.

Артър има достатъчно добри позиции, за да установи връзки с онези, които не

са късогледи като Корнелиус.

— Аз ще ида при татко — предложи Бил и се изправи. — Тръгвам веднага.

— Отлично! — каза Дъмбълдор. — Разкажи му какво се е случило. Предай

му, че съвсем скоро ще се свържа с него. Но трябва да бъде много

предпазлив. Щом Фъдж мисли, че преча на работата в министерството...

— Оставете това на мен — увери го Бил.

Той тупна Хари по рамото, целуна майка си по бузата, наметна си

мантията и бързо излезе от стаята.

— Минерва — обърна се Дъмбълдор към професор Макгонъгол. — Искам

веднага да доведете Хагрид в кабинета ми. А също... ако се съгласи да

дойде... и Мадам Максим.

Професор Макгонъгол само кимна и излезе.

— Попи — рече Дъмбълдор на Мадам Помфри, — бъдете любезна и слезте

долу до кабинета на професор Муди, където, струва ми се, ще намерите едно

много разстроено домашно духче на име Уинки. Помогнете й с каквото можете и

я отведете долу в кухнята. Надявам се Доби да се погрижи добре за нея.

— Да... отивам — отвърна Мадам Помфри, макар и изненадана, и също

излезе.

Дъмбълдор се увери, че вратата е затворена и че стъпките на Мадам

— А сега е време двама от присъстващите да се разкрият един на друг.

Сириус... би ли приел истинския си образ?

Голямото черно куче вдигна очи към Дъмбълдор и после в миг се превърна

в човек.

Госпожа Уизли изпищя и отскочи встрани.

— Сириус Блек! — извика тя и го посочи.

— Мамо, млъкни! — кресна Рон. — Всичко е наред!

Снейп не извика, не се отдръпна, но по лицето му се изписаха ярост и

гняв едновременно.

— Хм! — озъби се той на Сириус, по чието лице се четеше същата

неприязън. — Какво прави той тук?

— Дойде по моя покана — каза Дъмбълдор, местейки поглед от единия на

другия. — Както и вие, Сивиръс. Имам доверие и на двама ви. Дошло е време

да забравите старата вражда и да се сдобрите.

Хари си помисли, че Дъмбълдор иска да се случи чудо. Сириус и Снейп се

гледаха с най-дълбока омраза.

— Е, временно бих се примирил и с отказ от открити нападки — рече

Дъмбълдор с известно нетърпение в гласа. — Сега ще си стиснете ръце, защото

сте вече съюзници. Нямаме много време и ако малцината, които знаят

истината, не се обединят, всички сме загубени.

Съвсем бавно, гледайки се така, сякаш всеки желаеше само злото на

другия, Сириус и Снейп се приближиха и си стиснаха ръце. После моментално

се отдръпнаха.

— Това е достатъчно за начало — каза Дъмбълдор, като застана помежду

им. — А сега имам задачи за всеки от вас. Позицията на Фъдж, макар и да не

е изненадваща, променя всичко. Сириус, искам да тръгнеш незабавно. Ще

съобщиш на Ремус Лупин, на Арабела Фиг, на Мъндънгус Флечър, на всички от

старата ни група, нали помниш... Скрий се за известно време при Лупин, там

ще те намеря.

— Ама... — каза Хари.

Той искаше Сириус да остане. Не му се щеше да се разделят отново

толкова бързо.

— Скоро ще се видим, Хари — увери го Сириус, — обещавам ти. Но сега

трябва да направя каквото е необходимо, нали разбираш.

— Да — съгласи се Хари. — Разбирам.

Сириус стисна бързо ръката му, кимна на Дъмбълдор, превърна се отново

в черно куче, изтича до вратата и натисна дръжката й с лапа. После се

изгуби.

— Сивиръс — обърна се Дъмбълдор към Снейп, — вие знаете какво очаквам

— Готов съм — отвърна Снейп.

Той изглеждаше малко по-блед от обикновено, а студените му черни очи

блестяха странно.

— Успех тогава! — рече Дъмбълдор и с едва забележимо безпокойство в

очите изпрати с поглед Снейп, който мълчаливо излезе след Сириус.

Минаха няколко минути, преди Дъмбълдор да проговори отново.

— Сега трябва да сляза долу — каза най-сетне той. — Трябва да се видя

със семейство Дигъри. Хари... изпий и останалата отвара. С вас ще се видим

по-късно.

Хари се отпусна назад върху възглавницата. Хърмаяни, Рон и госпожа

Уизли дълго го гледаха, без да продумат.

— Трябва да изпиеш и остатъка от отварата, Хари — обади се най-сетне

госпожа Уизли. Ръката й побутна кесийката със злато, като посегна да вземе

шишенцето и чашата. — Нужен ти е дълъг здрав сън. Опитай се да мислиш за

нещо друго сега... например какво ще си купиш с парите от наградата.

— Не го искам това злато — каза Хари с безразличие. — Вземете го.

Който иска, да го вземе. Не съм го спечелил аз. То си беше на Седрик.

Онова, с което се опитваше да се бори, откакто бе излязъл от

лабиринта, заплашваше да го надвие. Ъгълчетата на очите му започнаха да

парят и смъдят. Той примигна и се загледа в тавана.

— Ти не си виновен, Хари — прошепна госпожа Уизли.

— Аз му предложих да вземем купата заедно — рече Хари.

Паренето вече бе слязло в гърлото му. Искаше му се Рон да не го гледа.

Госпожа Уизли остави отварата на нощното шкафче, наведе се и го

прегърна. Той не помнеше някой да го е прегръщал така майчински. Когато

госпожа Уизли го притисна към себе си, цялата тежест на преживяното през

тази дълга нощ сякаш се стовари изведнъж върху него — лицето на майка му,

гласът на баща му, мъртвият Седрик на земята... Всичко това се завихри в

главата му, той не издържа и загърчи лице в схватка с вопъла на страдание,

който се надигна и напираше да се изтръгне от него.

Чу се силно хлопване и госпожа Уизли се отдръпна от Хари. До прозореца

се бе изправила Хърмаяни и здраво стискаше нещо в ръка.

— Извинявайте... — смънка тя.

— Отварата ти, Хари — бързо рече госпожа Уизли и обърса очи с опакото

на ръката си.

Хари я изпи на един дъх. Подейства му мигновено. Повлечен от мощни,

неудържими талази безпаметен сън, той потъна във възглавниците и всичко

изчезна.

ГЛАВА ТРИЙСЕТ И СЕДМА

Като се връщаше мислено назад, дори и цял месец по-късно, Хари

установи, че не помни почти нищо от следващите няколко дни. Сякаш

преживяното беше толкова много, че бе спрял да възприема повече. А и всяко

припомняне му причиняваше силна болка. Най-мъчителна бе срещата му със

семейство Дигъри още на другата сутрин.

Те не го обвиняваха за станалото, напротив — и двамата му благодариха,

загдето им е върнал тялото на Седрик. Господин Дигъри ридаеше по време на

целия разговор, а мъката на госпожа Дигъри явно дори не можеше да се излее

в сълзи.

Седрик. — Пък и помисли си само, Амос... умрял е, след като е спечелил

турнира. Сигурно се е чувствал много щастлив.

Като станаха да си вървят, госпожа Дигъри се наведе над Хари и каза:

— Грижи се за себе си.

Хари грабна кесийката със злато от шкафчето.

— Вземете това — промълви той. — Седрик трябваше да го получи. Той

стигна пръв, вземете го вие.

Но тя се дръпна.

— О, не, твое е, миличък! Ние не можем... ти го задръж.

разбра, че Дъмбълдор е говорил сутринта на закуска пред цялото училище.

Помолил всички да оставят Хари на спокойствие, да не му задават въпроси и

да не го карат да разказва какво му се е случило в лабиринта. По-късно той

забеляза, че повечето ученици странят от него по коридорите, отбягват

погледа му. Някои си шепнеха, закрили уста с длани, като минаваше покрай

тях. Може би мнозина бяха повярвали на измислиците на Рита Скийтър, че бил

неуравновесен и много опасен. Може би си създаваха свои теории за смъртта

на Седрик. Но Хари усети, че му е все едно. Гледаше да е с Рон и Хърмаяни и

да си приказват за други неща или просто да ги наблюдава мълчаливо, докато

те играеха шах. Сякаш тримата бяха стигнали до негласното разбирателство,

че няма нужда да говорят. Всеки чакаше някакъв знак, някаква вест за онова,

което става извън «Хогуортс», и нямаше смисъл да умуват какво може да се

случи, докато не научат нещо със сигурност. Единственият случай, когато

засегнаха тази тема, бе споменаването от Рон, че госпожа Уизли имала

разговор с Дъмбълдор, преди да си тръгне обратно.

— Отишла да го пита дали може да дойдеш направо при нас това лято —

уведоми го Рон. — Но той искал да се върнеш при Дърсли поне в началото.

— Ама защо? — попита Хари.

— Тя ми каза само, че Дъмбълдор си имал причини — мрачно поклати глава

Рон. — Мисля, че можем да му се доверим, нали?

Освен с Рон и Хърмаяни, Хари имаше желание да разговаря само с Хагрид.

Тъй като вече нямаха преподавател по защита срещу Черните изкуства, тези

часове им бяха свободни. Използваха единия в четвъртък следобед, за да

посетят Хагрид. Беше ведър и слънчев ден. Като ги видя да приближават, Фанг

се втурна през отворената врата, лаеше и махаше лудо с опашка.

— Кой е? — викна Хагрид, преди да се появи на вратата. — Хари!

Той излезе да ги посрещне, притисна силно със здравата си ръка Хари,

после разроши косата му и викна:

— Здрасти, приятел! Радвам се, че дойде!

Като влязоха вътре, забелязаха, че на дървената маса пред камината има

две чаши колкото кофи, поставени върху чинии с подходящ размер.

— Тъкмо пийнахме чай с Олимпия — каза Хагрид. — Тя ей сегичка си

тръгна.

— С Мадам Максим де, че с кой друг! — отвърна Хагрид.

— Одобрили сте се, а? — отбеляза Рон.

— Не знам за к'во говориш — небрежно подметка Хагрид, изваждайки още

чаши за чай от шкафа.

Като направи чая и им предложи недопечени бисквитки, Хагрид се облегна

назад в стола си и внимателно огледа Хари с бръмбаровочерните си очи.

— Ти нали си добре? — избоботи той.

— Ами да — отвърна Хари.

— Не е така... — възрази му Хагрид. — Няма как да си добре, ама ще се

оправиш, да знаеш.

Хари не отговори.

— Знаех си аз, че ще се върне — започна Хагрид, а Хари, Рон и Хърмаяни

вдигнаха към него въпросителни погледи. — Знам го от години, Хари. Знаех

си, че се е снишил някъде и чака своя час. Рано или късно щеше да стане. Е,

вече стана... няма к'во да правим. Ще се борим. К'во пък, може и да го

спрем, преди да се е развихрил. Това иска Дъмбълдор. Голяма работа е

Дъмбълдор! Докат' сме с него, не се притеснявам чак толкоз.

Тримата го погледнаха недоверчиво, а той вдигна гъстите си вежди в

отговор.

става, ще стане, а ние трябва да го посрещнем достойно. Дъмбълдор ми

разправи к'во се е случило, Хари.

И Хагрид погледна Хари и гордо изпъчи гърди.

— Направил си т'ва, дето щеше да го направи и баща ти, по-голяма

похвала от тая не мога да ти кажа.

Хари се усмихна — това бе първата му усмивка от много дни.

— Какво искаше Дъмбълдор от теб, а, Хагрид? Нали изпрати професор

Макгонъгол да те покани заедно с Мадам Максим да се срещнете с него... оная

нощ.

тайна. Не бива да приказвам за това дори и с вас. Олимпия... Мадам Максим

де... може да дойде с мен. Май ще дойде. Кат' че ли я убедих.

— Има ли нещо общо с Волдемор?

Хагрид трепна, като чу това име.

— Може и да има — измъкна се той. — Та сега... кой идва с мен да

навестим последния огнемет? Шегичка... шегичка! — побърза да добави той,

като видя какво се изписа по лицата им.

събираше багажа си в спалнята. Прощалното пиршество, когато се обявяваше и

победителят в шампионата между домовете, обикновено се превръщаше в

празник. Но този път мисълта за това го плашеше. Откакто бе напуснал

болничното крило, Хари избягваше да ходи в Голямата зала, когато беше

пълна, и предпочиташе да се храни след другите, за да избягва любопитните

погледи на съучениците си.

Като влезе заедно с Рон и Хърмаяни в Голямата зала, забеляза, че тя не

бе украсена както друг път със знамената на дома победител. Тази вечер

имаше само черни знамена на стената зад Височайшата маса. Хари веднага

разбра, че това е в знак на почит към Седрик.

Истинският Муди седеше на Височайшата маса, а добре познатият им

дървен крак и магическото му око си бяха по местата. Той беше много нервен

и подскачаше всеки път, когато някой го заговореше. Хари не можеше да го

упрекне — страхът на Муди да не бъде нападнат със сигурност се бе

задълбочил още повече след десетте месеца, прекарани като затворник в

собствения му сандък. Столът на професор Каркаров бе празен. Докато сядаше

заедно с другите грифиндорци, Хари се запита къде ли е сега Каркаров и дали

гневът на Волдемор го е застигнал.

Мадам Максим обаче бе тук. Тя седеше до Хагрид и двамата разговаряха

тихичко. По-нататък на масата до професор Макгонъгол бе Снейп. За момент

той погледна Хари и задържа погледа си върху него. Изражението му бе

непроницаемо, но изглеждаше мрачен и озлобен, както винаги. Хари продължи

да го наблюдава дълго след като Снейп бе отместил погледа си.

Какво ли бе правил Снейп по нареждане на Дъмбълдор в нощта, когато

Волдемор се бе завърнал? И защо... защо... Дъмбълдор бе така сигурен, че

той наистина е на тяхна страна? Шпионирал е, бе казал Дъмбълдор в мислоема.

Снейп започнал да дава сведения срещу Волдемор, поемайки голям личен риск.

Това ли му бяха възложили отново? Може би се е свързал със смъртожадните?

Може би се е престорил, че никога не е минавал на страната на Дъмбълдор и

че като самия Волдемор се е таял и е чакал да му дойде времето?

Мислите на Хари бяха прекъснати от директора, който се изправи зад

Височайшата маса. В Голямата зала бе доста по-тихо, отколкото по време на

предишните прощални пиршества, а сега всички съвсем се смълчаха.

— Настъпи краят на още една година — започна Дъмбълдор, след като

огледа всички.

Замълча и спря погледа си на масата на «Хафълпаф». Тя беше най-тихата

маса и преди директорът да се изправи, но сега видя около нея най-тъжните и

бледи лица в цялата зала.

— Много неща бих искал да ви кажа тази вечер — продължи Дъмбълдор, —

но преди всичко искам да спомена отново за загубата на един прекрасен

ученик, който трябваше да седи тук — и той посочи към масата на «Хафълпаф»

— и да се радва на празника заедно с нас. Затова ви моля всички да станем и

да вдигнем чаши в памет на Седрик Дигъри.

И те го направиха... до един. Разнесе се стържене на пейки, всички се

изправиха, вдигнаха чаши и из залата отекна нисък многогласен шепот:

«Седрик Дигъри.»

През тълпата Хари забеляза Чо. По бузите й бавно се стичаха сълзи. Той

забоде поглед в масата, когато всички седнаха отново.

— Седрик бе пример за качествата, присъщи за учениците в дом

«Хафълпаф» — продължи Дъмбълдор. — Той беше добър и предан приятел,

старателен и упорит в учението, ценеше честността. Неговата смърт засяга

всички вас, независимо дали сте го познавали добре или не. Ето защо мисля,

че имате право да знаете какво точно се е случило.

Хари вдигна глава и прикова поглед в Дъмбълдор.

— Седрик Дигъри бе убит от Лорд Волдемор.

Панически шепот премина през Голямата зала. Всички гледаха директора с

недоумение, с ужас. Той спокойно изчака шепотът да стихне.

— В Министерството на магията — продължи Дъмбълдор — не желаят аз да

ви казвам това. Възможно е родителите на някои от вас да бъдат възмутени,

че съм го направил — било защото не искат да повярват, че Лорд Волдемор се

е върнал, или защото смятат, че не би трябвало да ви го съобщавам, тъй като

сте още твърде млади. Аз обаче съм убеден, че истината е за предпочитане

пред лъжата и че всякакви опити да представяме смъртта на Седрик като

резултат от злополука или някаква негова грешка са обида за паметта му.

Стреснати и уплашени, сега всички лица в залата бяха извърнати към

Дъмбълдор... или почти всички. Хари видя как Драко Малфой мърмори нещо на

Краб и Гойл край масата на «Слидерин» и почувства как в стомаха му се

надига гореща силна вълна на ярост. Наложи си да гледа само към Дъмбълдор.

— Не можем да не споменем и още някого, когато говорим за смъртта на

Седрик... Става дума, разбира се, за Хари Потър.

Тръпка премина през Голямата зала и няколко глави се извърнаха към

Хари, преди да се насочат отново към директора.

— Хари Потър успя да избяга от Лорд Волдемор — каза Дъмбълдор, — като

с риск за живота си върна тялото на Седрик в «Хогуортс». Той прояви във

всяко отношение храброст, на каквато малко магьосници са били способни при

среща с Лорд Волдемор. Ето защо вдигам тост в негова чест.

Дъмбълдор се обърна тържествено към Хари и вдигна чаша за втори път.

Почти всички в Голямата зала го последваха, шепнейки името му така, както

бяха шепнали името на Седрик, и пиха за него. Но между изправените фигури

Хари забеляза, че Малфой, Краб, Гойл и още много слидеринци предизвикателно

седят по местата си, без да докосват чашите. Дъмбълдор нямаше магическо око

и не можеше да ги види.

Когато всички заеха отново местата си, директорът продължи:

— Тримагическият турнир имаше за цел да съдейства за развитието на

разбирателството в магьосническия свят. В светлината на това, което се

случи... завръщането на Лорд Волдемор... тези връзки са много по-важни

сега, отколкото когато и да било.

Дъмбълдор плъзна погледа си от Мадам Максим и Хагрид през Фльор

Делакор и нейните съученици от «Бобатон», към Виктор Крум и дурмщрангци,

седнали на масата на «Слидерин». Хари забеляза, че Крум гледа напрегнато,

почти в уплах, като че очакваше Дъмбълдор да го упрекне.

— Всеки гост в тази зала е добре дошъл отново тук по всяко време,

когато пожелае. И ще кажа още веднъж на всички... Сега, след завръщането на

Лорд Волдемор, нашата сила е в единството ни и ако се разделим, ще загубим.

Лорд Волдемор е способен да сее раздор и вражди. Ние можем да се

противопоставим само с не по-малко силни връзки на приятелство и доверие.

Различните обичаи и езици нямат значение, ако целите ни са еднакви, а

сърцата — отворени. За съжаление съм убеден, колкото и да би ми се искало

да греша, че ни чакат мрачни и трудни времена. Някои от присъстващите в

тази зала са преживели вече страдания, причинени от Волдемор, семействата

на мнозина от вас са били разбити и разделени заради него. Само преди

седмица загубихме и един ученик. Не забравяйте Седрик! И ако в някой момент

сте изправени пред избора между правилното и лесното, спомнете си какво

сполетя едно мило, добро и смело момче само защото се бе озовало на пътя на

Лорд Волдемор. Помнете Седрик Дигъри.

Хари, Рон и Хърмаяни чакаха в претъпканата входна зала заедно с другите

четвъртокурсници да дойдат каретите, които щяха да ги закарат до гарата в

Хогсмийд. Отново беше прекрасен летен ден. Хари си представи, че на «Привит

Драйв» ще бъде горещо и навсякъде зелено, а цветните лехи ще преливат от

ярки багри, когато пристигне там вечерта. Но тази мисъл не му достави

никаква радост.

— 'Арри?

замъка. Хари погледна в посоката, от която идваше тя, и видя как в края на

поляната Хагрид помага на Мадам Максим да впрегне два от гигантските коне

пред каретата на «Бобатон», която бе почти готова за тръгване.

— Ще се видим пак, надявам се — задъхано изговори Фльор и му протегна

ръката си. — Аз искам да си намерря някаква рработа тук, за да си подобрря

прроизношението.

— О, доста е добро вече! — обади се Рон със задавен глас.

Фльор се усмихна и на него, а Хърмаяни ги гледаше намръщена.

— Довиждане, 'Арри! — каза Фльор, преди да си тръгне. — Ррадвам се, че

се запознахме!

На Хари му стана някак по-леко и по-светло на душата, докато гледаше

как Фльор бърза през поляната към Мадам Максим и сребристата й коса се вее

и проблясва на слънцето.

— Как ли ще се прибират дурмщрангци? — почуди се Рон. — Дали ще могат

да управляват тоя кораб без Каркаров?

— Каркаров нищо не е управлявал — обади се нисък глас. — Той изобщо не

излизаше от каютата, ние вършехме всичката работа. — Крум бе дошъл да се

сбогува с Хърмаяни. — Може ли за минута? — попита я той.

— О... да... д-добре — заекна Хърмаяни от притеснение и последва Крум

през тълпата, докато се изгубиха.

— Не се бави! — извика Рон след нея. — Каретите ще пристигнат всеки

момент!

Той поръча на Хари да следи дали идват и през следващите няколко

Крум и Хърмаяни. Те се върнаха доста бързо. Рон впери очи в нея, но нищо не

можа да разбере по лицето й.

— Харесвах Дигъри — изведнъж каза Крум на Хари. — Беше винаги любезен

с мен. Винаги. Въпреки че съм от «Дурмщранг»... с Каркаров — добави той и

се начумери още повече.

— Имате ли вече нов директор? — попита Хари.

Крум вдигна рамене. Той само протегна ръка като Фльор и се сбогува с

Хари, а после и с Рон.

Рон изглежда водеше някаква мъчителна борба със самия себе си. Крум

вече се отдалечаваше, когато той не издържа:

— Може ли един автограф?

Хърмаяни се обърна към каретите с невидими коне, които трополяха вече

по алеята към тях, за да скрие усмивката си. А Крум, явно учуден, но и

много доволен, се подписа на парчето пергамент, подадено от Рон.
* * *
Времето по обратния път до гара Кингс Крос беше коренно различно от

онова, когато пътуваха към «Хогуортс» през миналия септември. По небето

сега нямаше нито едно облаче. Хари, Рон и Хърмаяни успяха да си осигурят

самостоятелно купе. Пигуиджън отново бе скрит под официалната мантия на

Рон, за да не издава непрекъснато разни звуци, Хедуиг дремеше с глава под

крилото си, а на свободната седалка Крукшанкс се бе свил като голяма

мъхеста червеникава възглавница. Докато влакът летеше на юг, Хари, Рон и

Хърмаяни разговаряха по-охотно и по-свободно, отколкото през цялата седмица

в училище. Хари усещаше, че словото на Дъмбълдор на прощалното пиршество му

е дало някаква особена свобода. Вече не му беше така мъчително да говори за

случилото се. Тримата прекъснаха разговора си за евентуалните действия,

които вече е предприел Дъмбълдор за спирането на Волдемор, едва когато

пристигна количката със закуски.

Като прибираше парите си в чантата, след като си беше купила закуски,