Дългият път към родината от изхода до пришествието

Някои проповедници обичат в изказванията си да рисуват картини, изобразяващи нашия свят в предсмъртна агония. Те посвещават цели проповеди на разкази за бъдещ съдбоносен ден, когато на Земята няма да остане камък върху камък. Помня какво успокоение съм изпитвал, когато се срещах с пастори, започващи своята проповед с думите: “Милиони разбити сърца, жадуващи за Бога…” И хората, слушащи техните изказвания идваха при тях отново и отново. Именно така се обръщал Небесният Пастир към израилевия народ. Първият апел на Бога към тях съдържал обещанието да им подари страна, където текат мляко и мед. И макар те съвсем да не осъзнавали нуждата си от духовен растеж, обетованата земя им се сторила като голямо благо. В своя втори апел, Бог се опитвал да убеди израилевия народ в необходимостта да му се довери. Третият Божи апел са десетте заповеди, пряко изискващи послушание. Колко често разглеждаме Божествените принципи в обратен ред!

Веднъж в полунощ, както Бог беше обещал, божият народ безпрепятствено излязъл от Египет. Придружавани през нощта от огнен стълб, а денем – от облачен, израилтяните тръгнали към Червеното море. Едва ли имали време да се замислят, как ще преминат до отсрещния бряг на морето или как ще изкачат планините, които ги заобикаляли от двете страни. И така израилтяните получили известие, че фараонът със своята армия ги преследвал. Евреите се оказали в капан. И тогава, в душите им се зародило съмнение, което не ги изоставило през всичките последвали 40 години. Народът започнал да изразява своето недоволство и дори да роптае срещу Бога. След това те обвинили Мойсей, че именно той им е навлякъл всички тези беди. Все по-често започнали да избухват разговори, че в Египет не им е било чак толкова лошо. И най-накрая, те стигнали до чудовищния извод: Извели са ги от Египет, за да ги погубят в пустинята.

В книгата Изход е описано безизходното положение, в което се озовали освободените роби:

“А когато се приближи фараонът израилтяните повдигнаха очи, и ето египтяните идеха подир тях; и израилтяните твърде много уплашени, извикаха към Господа. И рекоха на Мойсея: Понеже нямаше гробища в Египет, затова ли ни изведе, за да умрем в пустинята? Защо постъпи така, та ни изведе от Египет? Не е ли това, каквото ти казвахме в Египет, като ти рекохме: Остави ни; нека да работим на египтяните. Защото по-добре би било за нас да работим на египтяните, отколкото да измрем в пустинята. А Мойсей каза на людете: Не бойте се; стойте и гледайте избавлението, което Господ ще извърши за вас днес; няма да ги видите вече до века. Господ ще воюва за вас, а вие ще останете мирни.” (Изход 4:10-14)

Често, в трудна ситуация ние възкликваме: “Какво стоиш, направи нещо!” А Мойсей помолил: “Нищо не правете. Стойте спокойно… Господ ще воюва за вас”. В 5 стих се казва: “Тогава рече Господ на Мойсея: Защо викаш към Мене? Кажи на израилтяните да вървят напред.” Те трябвало да проявят твърдост пред врага, готов да се нахвърли върху тях. Но в същото време, покорявайки се на Божественото ръководство, те трябвало да вървят напред по пътя, който Господ бил приготвил за тях.

Бог винаги не е внушавал на Израил мисълта, че за Обетованата земя е необходимо да се сражават. Но същевременно… “В Божиите планове не влизало народът абсолютно безпрепятствено да достигне обещаната земя. Господ искал да научи израилтяните на послушание към Неговата воля.” (Патриарси и пророци, стр. 392) Бог можел да извърши чудеса, например като описаните в 23 глава на книгата Изход: “Ще изпратя пред тебе страх от Мене и ще обезсиля всички люде между които отидеш, и ще направя всичките ти неприятели да обърнат гръб пред тебе. Ще изпратя и стършели пред тебе, които ще изгонят от пред тебе евейците, ханаанците и хетейците”. (Изх. 23:27,28) Подобно “оръжие” може да ви се стори смешно, но само, защото никога не са ви жилели стършели. Бог има свой арсенал, само че хората не са се научили да му се доверяват.

И така, израилтяните се доближили до Червеното море. Някои твърдят, че Бог заповядал на евреите да влязат във водата, и когато те докоснали водата, тя се отдръпнала. Същото се случило при прехода през Йордан, но това бил вече краят на скитанията из пустинята. Може би по това време, израилевият народ вече се бил научил да се доверява на Бога? Но в първият случай, при прехода през Червеното море, била необходима вяра.

В Евангелието има стихове, ярко илюстриращи вярата на израилевия народ: “С вяра израилтяните минаха през Червеното море като по сухо, на което като се опитаха и Египтяните, издавиха се” (Евр. 11:29) . И друг епизод, описващ края на този път: “Чрез вяра Ерихонските стени паднаха”. (стих 30) И така пълно доверие в Бога било необходимо за да се премине през Червеното море.

Израилтяните посрещнали утрото на следващия ден вече на другия бряг на морето. Това, което те видели, когато се обърнали назад ги накарало да изтръпнат. Огромните морски стени се върнали на мястото им. От това ужасно сливане на водите, земята потръпнала, а в морето избухнал страшен ураган, придружен от ослепителни мълнии, силни гръмотевици и потоци от проливен дъжд. Скоро евреите видели на брега изхвърлените от урагана трупове на своите врагове.

“Историята на древния Израил е ярка илюстрация за преживяванията на първите адвентисти. Но подобно на начина, по който Бог е извел израилтяните от Египет, по същи начин Той ръководил и Своя народ, започнал адвентното движение. За израилевия народ изпитанието на вярата било преходът през Червеното море; за първите адвентисти изпитание се оказало “великото разочарование”. Ако те бяха се доверили на надеждната Божия ръка, която ги е водила, спасението от Господа нямало да се забави. И ако всички онези, които така всеотдайно се трудели през 844 г. бяха приели и провъзгласили тройната ангелска вест, Всевишния би проявил Своето могъщество. Целият свят би бил озарен от потоци светлина. Преди много години, живеещите на Земята биха се оказали осветени от тази светлина. Божието дело би било изпълнено и Христос отдавна вече би дошъл за да освободи Своя народ.” (Великата борба стр. 457 – 458) Елена Вайт е писала тези думи през 1880 г. “Преди много години” Христос би дошъл.

Не е за учудване, че много проповедници и богослови задават въпроса: “Колко ли е близо това скорошно пришествие на Христа?” Може стотици години да продължаваме да говорим, че то всеки момент ще настъпи, но ще значат ли при това нещо повече нашите твърдения? Ще се постараем в следващите разсъждения да намерим отговор.

Някои смятат, че религиозното движение от 1844 година е първият… по детски несъвършен и наивен етап в историята на адвентизма. И причината за това според тях, се явяват погрешните представи на ранните адвентисти. Чувал съм, че някои от нашите високо издигнати умове са смятали движението от 1844 година за детството на адвентизма. От това време ние сме били значително пораснали. Нашата теория и практичен опит били несравнимо по-богати.

Обърнете вниманието на това, което пише очевидецът на събитията от 1844 година: “От апостолско време не е имало друго религиозно движение, отличило се с толкова възвишени нравствени идеали и простота, както това през есента на 1844 година. Дори сега, след много години, тези, които взеха участие в движението и твърдо стояха за истината, чувстват необикновеното свято Божие влияние, придружавало онзи благословен труд и свидетелството в Негово име.” (Великата борба, стр. 401).

“Адвентното движение от 1840 – 1844 година е било ярка демонстрация на Божия сила. Вестта на първия ангел станала известна по всички мисионски станции из света. В някои страни религиозният интерес бил толкова голям, че надминал дори религиозното пробуждане от времето на Реформацията през XVI век. Последната проповед на третата ангелска вест обаче, по своя размах и величие ще надмине всички предишни движения.” (също, стр. 611).

Затова не можем да казваме, че събитията от 1844 година се отличават като незрели. Това била “ярка демонстрация на Божията сила”. Все пак какъв бил народът, очакващ Христа в погрешно определения ден? Били и баптисти, и методисти, и презвитерианци, и конгрешани… Знаехте ли това? В нашето изследване фигурират не само адвентистите от седмия ден.

Придружаван от облак, освободеният израилев народ все повече и повече се отдалечавали от Червеното море. Мястото на първата им спирка се наричало Мера. То било в пустинята и много скоро се почувствал недостиг на вода. Мойсей, добре познаващ тази местност, бил обхванат от страх, когато видял как тълпа умиращи от жажда хора се втурнала към дългоочаквания извор. Било му известно, каква е водата на този оазис. И скоро неговите опасения се оправдали: той чул викове и проклятия. Народът, който съвсем скоро пеел и танцувал от радост, отново започнал да изразява недоволство. “Ти ни доведе тук, за да умрем от жажда?”

“Крачка след крачка Господ водил Своя народ. За да изпита и укрепи духа на израилтяните, Господ ги превеждал през капаните на пустинята. Едно изпитание те издържали, в друго – паднали. Но всеки, макар и неголям успех в преодоляването на трудностите, прави човешкото сърце по-доверчиво и приближава до Бога” (Свидетелства, том 1, стр. 187). И така, Бог, за да покаже на Своя народ, какво е вяра, го поставял пред различни дилеми. И ако хората не издържали някакво изпитание, Бог отново търпеливо ги водил през същите места на пустинята, усилвайки натиска на обстоятелствата. Това продължавало, докато в края на краищата народът твърдо научил урока, даден му от Небесния Учител.

Бог превърнал горчивата вода на оазиса в годна за пиене. Утолявайки жаждата си, израилтяните, преминаващи през пустинята, се отправили към мястото, наречено Елим. То било удивителен кът в пустинята. В сянката на седемдесетте живописни палмови дървета се намирали дванадесет водни извори. Израилевият народ прекрасно отпочинал, прекарвайки известно време на това благодатно място.

Накрая облакът се придвижил нататък към пустинята Син. Запасите от храна се изчерпали. Народът започнал да гладува. И Господ им дал за храна манната. Следва да се обърне внимание на времето на изхода на робите – израилтяни от Египет. Минали шест седмици. Още не им бил даден закона от десетте заповеди на Синай. И това служило за вярно доказателство, че спазването на съботата имало място преди провъзгласяването на заповедите. Там, в пустинята, още преди Синай, Бог показал своето отношение към седмия ден на седмицата – съботата.

Продължавайки да се движи из пустинята Син, израилевият народ се доближил до мястото, наречено Рафидим. И отново нямало вода, отново роптание и недоволство. Дори се намерили желаещи да убият Мойсей с камъни, за това, че той замислил този безсмислен поход. Но Бог заповядал на Мойсей да удари с жезъла по скалата, обещавайки, че от нея ще потече вода. Канарата символизирала Исус, а водата – Исус и Светия Дух.

Какво значение има този епизод за съвременния адвентен народ? Елън Вайт, в първи том на “Избрани вести” пише: “Всичко, което човек може да направи за своето спасение, е да приеме поканата: “И който е жаден, нека дойде, който иска, нека вземе даром водата на живота””. (Откр. 22:17) Но какво всъщност представлява водата на живота? Същият автор, в книгата “Правила за щастлив живот” пише: “Само връзката с Христа чрез молитва и четене на великите скъпоценни истини на Неговото слово, може да утоли нашият духовен живот и жажда.” Да взимаш водата на живота даром – значи, да имаш приятелство и тясно общение с Христа чрез молитва и четене на Неговото слово.

За израилевия народ Бог предвидил хляб от небето и вода от канарата. Той знаел, че без тях хората биха загинали в пустинята Син. Естествено, хлябът и водата били от полза само за тези, които яли и пили. Спасението за всекиго било лична работа. Всичко, което израилтяните можели да направят е да се възползват от това, което им давал Бог. Да се откажеш – означавало да умреш от глад и жажда.

“О, аз толкова се старая да бъда добър, да водя високо нравствен начин на живот. И през ум не би ми дошло да направя нещо лошо”. Мислите ли, че това е изходът? Не. Колко време отделяте, за да пиете водата на живота? Без нея вие ще умрете духовно по същия начин, както ще умрете, ако не ядете и не пиете.

Въпреки, че Бог избавил израилевият народ от необходимостта да завоюва ханаанската земя, ние виждаме: В Рафидим израилтяните встъпили в битка с амаличаните. А какво става с Божието обещание да изпрати стършелите? Нима Бог искал да воюват за своите права? Нима Бог нямал намерение лично да воюва за тях? А може би народът, изгубил вярата си и затова решил сам да води войната?

Още преди човек да повярва в това, Бог вече ръководи неговият живот. Когато се обръщам назад към своя извървян път, намирам множество удивителни примери на Божествено ръководство в моя живот, дори тогава, когато още не съм знаел какво значи да ходиш с Христос. Много преди евреите освободили се от робството да се научат да разбират Бога, Той вече ги ръководел. Господ не напускал израилтяните по време на целият им път, въпреки тяхното постоянно роптане и недоволство. Подобни преживявания могат да бъдат открити в живота на всеки. Многобройните скърби, страдания, болести, разочарования, отвеждат човека в задънена улица, и тогава му се струва, че по-нататък няма път. Той чувства, че се е загубил в пустинята. Но, обръщайки се назад, разбира, че Бог не го е оставил никога. И сега, Той пак е с него. Бог, Който е водил Израил от Египет към Ханаан продължава да се грижи и за нас. И днес, той иска да научи всички хора на вяра и доверие, за да ги въведе утре в Обетованата земя.

Изминали почти шест седмици, откакто израилевият народ излязъл от Египет. Те се движели по пътя към Синай. Елим, с неговите палми и извори оставал далече зад тях. Отново започнал глад. “Жалко, че не умряхме в Египет, поне щяхме да срещнем смъртта сити. А сега умираме от глад, и за всичко това е виновен само Мойсей!” Така разсъждавали гладните израилтяни.

“И Господ говори на Мойсея казвайки: Чух роптанията на израилтяните. Говори им така: Довечера ще ядете месо и на утринта ще се наситите с хляб; и ще познаете, че Аз Съм Господ вашия Бог. И така, на вечерта долетяха пъдпъдъци и покриха стана. А на утринта навсякъде около стана беше паднала роса. И като се изпари падналата роса, ето, по лицето на пустинята имаше дребно люспообразно нещо, тънко като слана по земята. И като го видяха израилтяните, казаха си един на друг: “Що е това”, защото не знаеха що беше” (Изх. 16:11-15).

(Думата “манна” означава въпросът – “Какво е това”. Затова, което те говорели, изглеждало така: “Това е какво е това”, т.е. “Това е манна”. Пъдпъдъците били познати на израилтяните, но за ангелската храна те не знаели нищо.)

“А Мойсей им каза: Това е хлябът, който Господ ви дава да ядете. Ето що заповядва Господ: Съберете от него всеки толкова, колкото му трябва да яде, по гомор на глава според числото на човеците ви; всеки да вземе за ония, които са под шатрата му. И израилтяните сториха така и събраха кой много, кой малко. И когато измериха събраното с гомора, който беше събрал много, нямаше излишък и който беше събрал малко, нямаше недостиг; всеки събираше толкова, колкото му трябваше да яде. Мойсей още им рече: Никой да не оставя от него до утринта. При все това, те не послушаха Мойсея и някои оставиха от него до утринта; но червяса и се усмърдя; и Мойсей се разгневи на тях. И всяка заран го събираха кой колкото му трябваше за ядене, а когато припечеше слънцето, стопяваше се.” (Изход 16:15-21)

Исус използва историята с манната, за да открие на народа една важна духовна истина. “Аз съм хляба на живота. Бащите ви ядоха манната в пустинята и все пак измряха. Тоя е хлябът, който слиза от небето за да яде някой от него и да не умре. Аз Съм живия Хляб, Който е слязъл от небето. Ако яде някой от тоя хляб ще живее до века; да и хлябът, който Аз ще дам е моята плът (която Аз ще дам) за живота на света. Тогава юдеите взеха да се препират помежду си, казвайки: Как може този да ни даде да ядем плътта му?” (Йоан 6:48-52)

Канибалът много лесно би изтълкувал смисълът на тези думи, но разбира се погрешно. Юдеите пък, имащи повече знания, спорели помежду си относно значението на казаната фраза. Дори учениците се смутили, но Исус обяснил: “Думите, които Съм ви говорил Дух са и Живот са.” (Йоан 6:63)

Разбира се, юдейските водачи разбирали, че те се нуждаят от нещо по-голямо. Човекът изпитва нужда от манна, небесния хляб и днес. Изчерпателният коментар на този текст се намира в списанието “Ревю енд хералд” от 23.11.1887 г. “Ясно е, че приемайки Словото Божие, небесният хляб, човекът приема самият Христос. Когато Божието Слово се възприема с цяло сърце и душа, четящият “вкусва плътта и кръвта на Божия Син…” Човекът е призван да изучава толкова Свещеното Писание, докато сърцето му не се отвори за приемане на Божиите истини, докато той не бъде научен от Самия Бог, иначе в него ще възникне погрешно тълкуване и неправилно прилагане на това Слово.

Както кръвта в организма се образува от това, с което се храни, така и образът на Христос се формира в нас чрез вкусване на Божието Слово. И така, манната, плътта и кръвта на Исус Христос представляват Божието Слово. На внимателния изследовател на Свещеното Писание ще се открие значението на плътта и кръвта на Божия Син… Така, както човешкият организъм не може да бъде задоволен с хранене само от време на време, така и за задоволяване на духовните ни нужди е необходимо да се храним от Божието слово всеки ден… Постоянното изразходване на енергия и физиологичните процеси, изискват от организма постоянно обновяване на състава на кръвта и следователно необходимо е редовно всекидневно хранене. Така и Божието Слово трябва да стане наша храна и питие. Само в него душата може да намери подкрепа и живот.

А сега, нека да се опитаме да представим конкретно в какво се проявява християнския живот? Това са основните му условия:

четене на Божието Слово;

молитва;

Колко време се отделя за четене на Свещеното Писание и за молитва? За съжаление, по-голяма част от вярващите, заемат своето време с всичко друго, но само не и с това.

Може лесно да се излъжем да изпаднем в духовна заблуда, когато от ден на ден ни обкръжава благополучие и ние се чувстваме външно напълно здрави. Може да работиш, да се развличаш, да изпълняваш всекидневните си житейски задължения, но духовно да бъдеш мъртъв. Подобно състояние е резултат от незадоволен духовен глад.

Когато в семейството се появява детенце, на родителите се възлага голяма отговорност. Те трябва отначало да го хранят, а след това да го приучават да се храни самостоятелно. Ние се договорихме с жена ми, че когато ни се появи дете, аз ще ставам и ще отивам при него всяка нощ. Сега не зная, какво ме е накарало да се реша на това. Дори ако не бих се съгласил на бдения всяка нощ, нейното желание да има дете не би намаляло. Никога до сега не съм сключвал толкова несполучлив договор. Обикновено всички нормални деца само няколко седмици след раждането си, спят през цялата нощ. Но не и нашето. То навърши девет месеца, десет, а аз все още продължавах да скачам при него през нощта. Така не е трудно да се научиш и да вървиш насън. Да допуснем, че искате вашето дете, още на девет месеца вече да тича по улицата като другите деца. Ако пък то започне да прави това чак на година и половина, родителите смятат себе си за най-нещастните хора в света. И така, за да ускорите събитията, вие вземате решение – най-добре ще бъде да се ограничи храненето на детето така, че малките краченца да могат с лекота да го носят. Започвате да го праните един път на седмицата и то вместо мляко, му давате ръжени сухари. Но нали е ясно, че при такова решение на проблема, след известно време няма да има нужда да се грижите за това ще проходи ли детето на девет месеца, тъй като вече изобщо няма да има за кого да се грижите.

Смешно ли е? Тъжно е! Но в духовния живот ние често постъпваме точно така. В събота получаваме пълноценно духовно мляко – Божието Слово. Дори се опитваме да асимилираме по-тежка храна. А след това, - колко от нас страдат от духовен глад в продължение на цялата седмица?

За проповедника е важно не просто “да нахрани” народа в събота. Много по-важно е да научи хората сами да се хранят.

Струва ми се, че в аналогията, която Исус Христос привежда (виж Йоан 6), се съдържат най-важните уроци за Божия народ, блуждаещ днес в пустинята на греха. Преди всичко, нека още веднъж да прочетем текста от Изход 16:16: “Ето ще заповяда Господ: съберете от него, всеки толкова, колкото му трябва да яде.” Да предположим, че съм чул за един известен богослов, който прекарва по 4 часа на ден в изучаване на Библията и в молитва. И си казвам: “И какво от това, аз също мога да правя така”. Опитвам се, но при мен нещо не се получава. Заспивам много време преди да изминат тези четири часа.

Казват, че Чарлз Атлас е можел да прави двеста лицеви опори от легнало положение, аз пък се задъхвам още след десетата. Може би, някога и аз ще мога да направя по двеста. Но това едва ли ще стане, ако си седя със скръстени ръце и да чакам. Трябва постепенно да се правят физически упражнения. “Съберете от него, всеки толкова, колкото му трябва да яде.“ Събирайте с мярка, за да се изяде.

От контекста става ясно, че мъжете – главите на семействата излизали да събират манна. Те не трябвало да събират повече от това, което можели да изядат. Възможно е, тук да е скрит урок. Случвало ли ви се е да наблюдавате такава сцена: главата на семейството свиква всички на семейно богослужение. Късно е, децата с мъка се борят със съня си. В продължение на 45 минути бащата чете проповед, или се моли толкова дълго, че децата заспиват, стоейки на колене. Понякога такива бащи се учудват, защото никой не проявява интерес към семейното богослужение. “Събирайте от него всеки толкова, колкото му трябва да яде.”

При все че манна събирали само главите на семействата, когато настъпвало време за обед, всеки член от семейството трябвало да дойде и да вземе своя дял. Разбира се, малките дечица не можели да се хранят, тях ги хранели. Но все пак на тях им се налагало сами да сучат или да дъвчат. Не е възможно, някой да се храни духовно вместо друг човек. Да приемеш храната е лична работа.

“Мойсей още им рече: Никой да не оставя от него до утринта.” (ст. 9). Опитът от вчерашния ден може да се окаже негоден днес. Практиката от минали години може да не отговаря на изискванията на сегашното време.

Връщайки се след ваканцията в началото на учебната година в колежа, аз отново започнах да пренебрегвам молитвата и четенето на Божието Слово. Надявайки се на опитността от миналото лято, аз мислех, че сега вече не ми е необходима връзка с Бога. По същият начин мислех и там, в Санд Хилз, когато се опитвах да продавам книги. Затова работите ми тръгнаха съвсем на зле. Ние грешим, когато се опитваме да решим задачите от днешния ден, разчитайки само на опита от миналото. “При все това, те не послушаха Мойсея, и някои оставиха от него до утринта; но червяса и се усмърдя.”

“И всяка заран го събираха, кой колкото му трябваше за ядене; а когато припечеше слънцето, стопяваше се”. Интересен момент. Манната се стопява. Бог праща манна, за да подкрепи силите на людете за цял ден. Кога ни е необходимо да получим запас от сили за цял ден? В началото на деня? Или в края? Тук е тайната на реалната жива връзка с Бога. Нима можем да направим сравнение между сутрешните часове и вечерните, когато умореният мозък не е в състояние да се съсредоточи върху един или друг предмет?

Някои съставят списък на всичките си недостатъци и два пъти на ден проверяват, дали не се е проявил някой от тях. До това, по тяхно мнение, се свежда обещанието с Бога. Но връзката с Христа изисква друго – време за да се отиде при Него и да се опознае Неговият Божествен Характер. И това е необходимо да се прави не от време на време, а редовно, по същият начин, както приемаме физическата храна. Това не бива да се прави в бързината, държейки се за дръжката на вратата и четейки един текст от Библията. За духовно подкрепление следва да се отделя също толкова време, колкото прекарваме на масата, закусвайки, обядвайки и вечеряйки. Срещайте се с Бога сутринта, когато по лицето на земята има толкова много манна. “А когато припечеше слънцето, стопяваше се”.

“А на шестия ден събраха двойно количество храна”. Може би тук принципът се нарушава? Някой ме наведе на мисълта, че в този текст има нещо важно. В типично адвентно семейство към петък всичко е приготвено за събота: излъскани са обувките, взет е душ, пометени са пътечките в двора, в дома всичко блести. Само че кой знае защо в този ден всички се сърдят и излизат извън себе си. Може би наистина бе трябвало да се получава двойната порция от манната в петък сутринта, за да се прекара този ден гладко и спокойно? А в събота ни се предлага манна повече, отколкото във всички работни дни, тъй като в този ден Исус е особено близък със Своя народ.