Дмт – молекулата на духа рик Страсман

N,N-диметилтриптаминът (или ДМТ) е забележителният гла­вен герой на тази книга. Макар че е проста от химическа гледна точка, тази „духовна" молекула дава на съзнанието ни достъп до изумителни и неочаквани видения, мисли и чувства. Тя отваря широко вратата към светове отвъд пределите на наше­то въображение.

ДМТ е налице в тялото на всеки човек и се среща често в растителното и животинското царство. Той е част от нормалното устройство на хората, както и на други бозайници, морски жи­вотни, треви, жаби, гъби и плесени, цветя и корени.

Алхимикът на психеделичното Алигзандър Шулгин е посве­тил цяла глава на ДМТ в книгата си „Триптамини, които позна­вам и обичам" и заявява: „ДМТ е... в цветето тук, в дървото там и в ей онова животно. Най-просто казано, накъдето и да поглед­нете, най-често ще го видите." И наистина вече е по-лесно да се изтъкне къде не се съдържа ДМТ.¹

Най-изобилно се намира в растенията на Латинска Америка. Там хората познават смайващите му свойства може би от десет­ки хилядолетия. Но ние едва от 150 години сме започнали да от­криваме колко древна е връзката на нашия вид с това вещество.

Към средата на XIX век пътешественици, проучващи района на Амазонка, преди всичко Алигзандър Спрус от Англия и Алек­сандър фон Хумбодд от Германия, са описали въздействията на екзотични, променящи съзнанието енфиета и отвари от местни растения, които коренното население приготвяло. През XX век американският ботаник Ричард Шултис продължава тези опасни, но вълнуващи проучвания на място. Особено впечатление му прави влиянието, както и начинът на употреба на психоактивни-те енфиета.

Племената на коренните жители в Латинска Америка про­дължават да използват тези енфиета и са им дали различни имена като „йопо", „епена" и „джурема". Поемат огромни дози, поня­кога измерващи се с десетки грамове.

Спрус и Фон Хумболд са описали как местните жители миг­новено изпадали в безпомощно състояние от психеделичните ен­фиета. Никой от пътешествениците обаче не се престрашил сам да преживее въздействието им. Стигало им да гледат как упоени­те индианци се гърчат, повръщат и бръщолевят несвързано. Тези първи изследователи на района чували разкази за фантастични видения, „пътувания извън тялото", предсказване на бъдещето, намиране на загубени вещи и беседи с мъртви прадеди или други безтелесни същества.

Растителна смес, поглъщана като отвара, като че ли проявя­вала същото въздействие, но по-бавно. И тя имала няколко наи­менования, сред тях „аяхуаска" и „яге". Това питие е вдъхновя­вало рисунки по скалите и стените на колибите - днес бихме ги нарекли „психеделично" изкуство.

Спрус и Фон Хумболд се върнали в Европа с образци от тези психеделични растения на Новия свят. Но там никой не докоснал растенията десетилетия наред, защото нямало нито интерес, нито технология за по-подробен анализ на химическия състав или въздействието им. И докато те престоявали в складовете на музе­ите по естествена история, канадският химик Р. Манске при из­следване, нямащо нищо общо с тях, синтезирал нова дрога, наре­чена К,К-диметилтриптамин, или съкратено ДМТ. Както споде­лил в статия през 1931 г., Манске синтезирал няколко съединения чрез внасяне на промени в триптамина. Интересувал се от тези продукти, защото били открити в отровно северноамериканско растение - т.нар. ягодов храст. И едно от веществата бил ДМТ.²

Доколкото е известно, Манске произвел ДМТ, проучил струк­турата му, а после сложил запасите от веществото в някой ъгъл на лабораторията си, където те кротко събирали прах. Все още никой не знаел за наличието на ДМТ във веществата, причиня­ващи изменени състояния на съзнанието, за психеделичните му свойства, както и за присъствието му в човешкото тяло. До края на Втората световна война в научните кръгове почти няма инте­рес към психеделичните дроги.

В началото на 50-те години, когато са окрити ЛСД и серото-нинът, се разклащат улегналите опори на фройдистката психиат­рия и е положена основата на науките за нервната система. Сред учените, определящи себе си като „психофармаколози", се раз­палва интерес към психеделичните дроги. Химици започват да проучват корите, листата и семената на растения, описани като психеделични цяло столетие по-рано, търсейки техните активни съставки. Семейството на триптамините е естественият фокус на вниманието им, защото и серотонинът, и ЛСД са триптамини.

Успехът не се забавя. През 1946 г. О. Гонсалвес изолира ДМТ от южноамериканско дърво, използвано за психеделични енфие­та, и публикува резултатите на испански език. През 1955 г. М. Фиш, Н. Джонсън и И. Хорнинг публикуват първата статия на английски, в която описват наличието на ДМТ в друго дърво, родствено на първото и също използвано за енфиета. Но макар учените да знаят, че ДМТ е съставка на растения с психеделично въздействие, още нямат представа дали и самото вещество е пси-хоактивно.³

През 50-те години унгарският химик и психиатър Стивън Шара прочита за силното, изменящо съзнанието въздействие на ЛСД и мескалина. Поръчва известно количество ЛСД от „Лабо­ратории Сандос", за да започне свои изследвания в химията на съзнанието. Но тъй като живее зад „желязната завеса", швейцар­ската фармацевтична компания не иска мощният ЛСД да попад­не в „комунистически ръце" и му отказва. Без да се обезсърчава, той преглежда последните публикации за наличието на ДМТ в психеделични енфиета, използвани в района на Амазонка. И го синтезира в лабораторията си в Будапеща през 1955 г.

Шара поглъща все по-големи количества ДМТ, но не усеща нищо. Престрашил се да стигне до един грам - стотици хиляди пъти повече от активната доза на ЛСД. И започва да се пита дали нещо в стомашно-чревния му тракт не пречи на действието му. Може би веществото трябва да се инжектира. Догадката му из­преварва установяването на факта, че в червата ДМТ се разграж­да, каквито и количества да бъдат погълнати - физиологичен ме­ханизъм, който коренното население на Латинска Америка се научило да заобикаля още преди хилядолетия.

И Шара си прави мускулна инжекция ДМТ през 1956 г., из­ползвайки половината от вече познатата ни „пълна доза":

„След три-четири минути започнаха да настъпват зрителни усещания, които много наподобяваха описаните от Хофман при ЛСД и от Хъксли при мескалина... Бях изключително развълну­ван. Очевидно в това се криеше тайната."⁴

По-късно удвоил дозата:

„Появиха се физически симптоми като боцкане по кожата, треперене, леко гадене разширяване на зениците, повишаване на кръвното налягане и ускоряване на пулса. По същото време се появиха ейдетични явления послеобрази или „следи" на зрител­но възприети обекти, оптически илюзии, псевдохалюцинации, а по-късно и истински халюцинации. Те се състояха от подвижни, ослепително оцветени ориенталски шарки, после виждах чудес­ни сцени, сменящи се много бързо. Лицата на хората ми изглеж­даха като маски. Понякога настроението ми се повишаваше до еуфория. Съзнанието ми бе изцяло запълнено от халюцинации и вниманието ми неотклонно се приковаваше в тях, затова не мо­жех да опиша ставащото около мен. След около 45 минути до 1 час симптомите изчезнаха и вече бях в състояние да опиша какво се е случило."⁵

Шара бързо събрал трийсетина доброволци, повечето от тях - млади унгарски лекари. Всички получили пълни психеделични дози.

Един от тях разказва: „Целият свят блести... Стаята е пълна с духове. От това ми се вие свят... Сега е прекалено!... Чувствам се точно като при полет... Струва ми се, че това е над всичко оста­нало, над земята.

Успокояващо е да знам, че отново съм на земята... Всичко има духовна нотка, но е толкова истинско... Усещам, че съм се приземил..."

Ето думите и на една лекарка: „Колко просто е всичко... Пред мен има две спокойни, огрени от слънцето божества... Мисля, че ме приветстват в този нов свят. Пълна тишина като в пустиня... Най-сетне съм си у дома... Опасна игра - толкова лесно би било да не се върна. Съвсем смътно осъзнавам, че съм лекарка, но това не е важно. Семейни връзки, курсове, планове и спомени са се отдалечили напълно от мен. Само този свят е важен, аз съм свободна и съвсем сама."

Въпреки че понякога доброволците понасяли зле „пренася­нето", Шара харесвал ДМТ заради краткотрайното му въздейст­вие. Веществото било сравнително лесно за употреба, напълно психеделично и експериментите се провеждали за броени часо­ве. След като в края на 50-те години избягал от Унгария, той сре­ща в Берлин свой колега, който го включил в изследване на ЛСД. Най-после Шара можел да опита тази легендарна психеделична дрога. И макар че сметнал въздействието й за интересно, поло­вин денонощие халюцинации му се сторило прекалено дълго.

След като емигрирал в САЩ, Шара продължил да се интере­сува предимно от ДМТ. И това му послужило добре в Национал­ните институти по здравеопазване в Бетесда, щат Мериленд, къде­то работил над три десетилетия. Бил е директор по предклинич-ни изследвания в Националния институт по наркомании дълги години, преди да се пенсионира през 1991 г.

Други учени също потвърждават откритието на Шара, че ДМТ трябва да бъде инжектиран, за да повлияе. Учудващо е обаче колко оскъдна информация са предоставили изследователите (освен Шара) за психическото въздействие на веществото.

Например след заминаването на Шара от Унгария бившата му лаборатория съобщила само, че при нормални доброволци ДМТ причинява „психопатично състояние... в което домини­рат цветни халюцинации, загуба на обективна представа за про­странството и времето, еуфория, разнообразни видения, поняко­га безпокойство и замъгляване на съзнанието".⁷

В Америка един от центровете на най-дейни психеделични изследвания с хора е държавната болница в Лексингтън, щат Кентъки. Но в отчетите за тези изследвания намираме за ДМТ само споменаването, че „въздействието върху психиката се състои в безпокойство, халюцинации (обикновено зрителни) и смущения във възприятията".⁸

Още по-малко ни разкриват изследванията в Националния ин­ститут по психично здраве на САЩ. Там група участници, които имали опит с психеделичните вещества, трябвало само да посо­чат с числена оценка „колко упоени" са били с пълна доза ДМТ. Все пак авторите отбелязват, че повечето от тези опитни добро­волци „били по-зашеметени отвсякога".⁹

„Психеделичната субкултура" открива ДМТ скоро след на­учната общност, но първите съобщения за неговото въздействие му прикачват етикета „дрога на ужаса". Уилям Бъроуз, авторът на „Голият обяд", е сред първите хора, употребявали ДМТ извън лабораториите. Той и съмишлениците му в Британия имали не­приятни преживявания. Лиъри цитира разказа на Бъроуз как един психиатър и негов приятел си инжектирали ДМТ в лондонски апартамент. Приятелят изпаднал в паника, а психиатърът започ­нал да го вижда като „гънещо се, виещо се влечуго". „Лекарят се сблъскал с проблем - как да направи венозна инжекция с проти­воотрова на криволичеща змия с ориенталско-марсиански шар­ки?"¹⁰ Трудно е да се намери по-убедителен пример за влиянието на отрицателните страни на средата и основата - двама души, упоили се с ДМТ в занемарен апартамент, като единият се чувст­ва отговорен за другия. Как да не си кажат, че това е „дрога на ужаса"?

ДМТ не загубил мрачната си слава дори след като Лиъри пуб­ликувал положителни описания на въздействието му. Все пак ве­ществото добива известна популярност сред хора, които оценя­вали краткотрайното му влияние. Някои по-дръзки индивиди ре­шили, че могат да употребяват ДМТ през обедната почивка, за­ради което лепнали на дрогата съмнителния прякор „бизнесмен-скодрусане".¹¹

Въпреки че Шара и други учени постоянно публикуват из­следователски отчети за ДМТ, той си остава предимно фармако­логичен куриоз - силно и краткотрайно въздействие, наличие в определени растения. Очевидно ЛСД далеч изпреварва ДМТ по впечатлението, което оставя в психиатричната общност. Настъ­пила обаче рязка промяна, когато изследователи откриват ДМТ в мозъците на мишки и плъхове, а после установяват и как орга­низмите на тези животни произвеждат мощната психеделична дрога.

Дали има ДМТ и в човешкото тяло! Изглеждало вероятно, защото учените намират необходими за синтеза на ДМТ ензими в проби от човешки белодробни тъкани.

Надпреварата започнала. През 1965 г. германски изследова­телски екип публикува статия във водещото британско научно списание „Нейчър", в която обявява, че е изолиран ДМТ от чо­вешка кръв. През 1972 г. носителят на Нобелова награда Джу-лиъс Акселрод от Националните институти по здравеопазване Съобщава, че е открил веществото в човешка мозъчна тъкан. Допълнителните проучвания показват, че то се съдържа и в чо­вешката урина, както и в гръбначномозъчната течност, която облива главния мозък. Не след дълго учените установяват и ме­ханизмите, подобно на онези при други животни, чрез които ДМТ се образува в човешкото тяло. Така ДМТ става първото ендоген­но психеделично вещество в човека.¹²

Ендогенно за човека е всяко вещество, произвеждано от соб­ствения му организъм. Такъв е и ДМТ. Има и други ендогенни химически съединения, за които научихме през последните десе­тилетия. Например ендогенните вещества, подобни на морфина, се наричат ендорфини.

Само че откриването на ДМТ в човешкото тяло изобщо не е разтръбено толкова шумно, както в случая с ендорфините. Както ще се убедим по-нататък в тази глава, нагласата срещу психеде-личните дроги, обхванала цялата страна по онова време, всъщност подтиква изследователите да не изучават ендогенния ДМТ. Зато­ва пък откриването на ендорфините донася Нобелови награди.

Естествено възниква въпросът: „Какво прави ДМТ в телата ни?"

Отговорът на психиатрите гласи: „Вероятно причинява пси­хически заболявания."

Отговорът е логичен, ако се замислим за задачата на психиа­трията да проучва и лекува сериозните психопатични състояния. Той обаче изобщо няма достойнствата на другите възможни и обосновани научни обяснения. Като се ограничават с изучаване­то на ролята на ДМТ при психозите, учените губят уникалния шанс да проникнат по-дълбоко в загадките на съзнанието.

Те смятат, че ЛСД и другите „психотомиметици" предизвик­ват краткотрайна психоза у нормалните доброволци. Вярват, че чрез откриването на „ендогенния психотомиметик" може би се доближават до причината и потенциалното лечение на сериозни­те психически заболявания. Например защо да не дават ДМТ на нормални доброволци, за да предизвикат психоза, и постепенно да създават нови лекарства за премахването на тези въздейст­вия? А после на психиатричните пациенти ще бъде даван „анти-ДМТ". Ако прекомерното естествено образуване на ДМТ при­чинява психоза, значи анти-ДМТ ще го излекува.

Тези проучвания тъкмо набират скорост, когато през 1970 г. Конгресът на САЩ приема закона, поставящ това вещество и дру­гите психеделични дроги в категория, подлежаща на строги огра­ничения. Става почти невъзможно да се провеждат изследвания с ДМТ при хора. Скоро след това - през 1976 г., статия на учени

от Националния институт по психично здраве (НИПЗ) удря по­гребалната камбана за подобни изследвания. Авторите са сред най-изтъкнатите изследователи, неколцина от тях давали дотога­ва ДМТ на хора. Те правилно изтъкват, че данните, свързващи тази дрога с шизофренията, са сложни и противоречиви. Но вме­сто да предложат по-точни и усърдни проучвания на спорните въпроси, правят следното заключение: „Подобно на всяка друга добра научна теория, ДМТ-моделът на шизофренията накрая ще оцелее или ще загине от информацията, която поражда еврис-тично. Надяваме се, че в обозримо бъдеще новите данни или ще вдъхнат на тази теория нов живот, или ще я погребат достой­но."¹³

Можем ли да кажем, че ДМТ е бил погребан жив от онези, чиято кариера и научна репутация са били застрашени от тази толкова спорна област? Въпросът за ДМТ и психозите не се е различавал от всяко друго изследователско начинание в биоло­гичната психиатрия за изучаването на сложните и неясни връзки между психиката и мозъка. Обричането му на забрава има пове­че политически, отколкото научни мотиви.

Най-общо казано, има два типа изследвания, проверяващи хипотезата за ДМТ и психозите. При единия са сравнявани кон­центрациите на ДМТ в кръвта на психиатрични пациенти и нор­мални доброволци. При другия - субективните преживявания от психеделичните дроги с естествено възникващите психопатични състояния. Групата от НИПЗ, която отхвърля връзката между ДМТ и психозите и така причинява кончината на работата с ДМТ при хора, подлага на критика и двата подхода. Изтъква се липса­та на устойчиви разлики между съдържанието на ДМТ в кръвта на нормалните доброволци и пациентите с психози. Освен това е отречено твърдението, че във въздействието на ДМТ и симпто­мите на шизофренията се забелязват достатъчно прилики, за да са необходими по-нататъшни изследвания.

Първо, да разгледаме данните за концентрациите в кръвта. На практика при всички изследвания на ДМТ количествата са били измервани в кръвни проби, взети от вените на предмишни-цата. Струва ми се обаче необосновано да се очаква, че тези дан­ни отразяват точно функциите на веществото в извънредно мал­ки, високо специализирани, конкретни области на мозъка. Уста­новяването на пряка връзка между концентрациите в кръвта и въздействията върху мозъка изглежда още по-малко вероятно, ако ДМТ поначало е синтезиран в мозъка.

Всички учени отчитат това затруднение дори при толкова добре изучени вещества в мозъка като серотонина. При десетки проучвания не е намерена убедителна връзка между съдържани­ето на серотонин в кръвта, взета от вени на предмишницата, и психиатрични диагнози с предполагаеми отклонения в количест­вата серотонин в мозъка. Затова не би могло да се очаква, че чрез съдържанието на ДМТ в кръвта ще се стигне до правдиви изводи за разликите между нормалните и психопатичните инди­види. Щом изследователите в психиатрията изискват такива дан­ни за всички вещества в мозъка, защо не бъде спряно изучаване­то и на серотонина?

В случая със сравнението между шизофренията и упояване-то с ДМТ положението става още по-мътно. Шизофренията е особено сложен синдром. Появява се в няколко форми, напри­мер „параноидална", „дезорганизирана" и „недиференцирана". Има много фази, включително „ранна", „остра", „късна" и „хро­нична". Има дори продромни (предшестващи) симптоми, които се откриват, преди самата болест да се развие достатъчно, за да бъде диагностицирана. Освен това симптомите на шизофрения­та се развиват в продължение на месеци и години и засегнатите от нея хора променят поведението си, за да се приспособят към своите необичайни преживявания. А това приспособяване на свой ред поражда нови симптоми и типове поведение.

Очакването, че едно-единствено вещество, дадено веднъж на нормален човек, може да наподоби шизофренията, е напълно без­почвено. Днес никой не твърди, че е възможно. А дори по онова време общото мнение е, че синдромите на упояванего с психеделични дроги и шизофренията по-скоро се припокриват частично. Халюцинации и други смущения във възприятията, изменения в мисловните процеси, крайни и бързи промени на настроението, изкривяване на представата за телесната и психическата иден­тичност - всичко това се проявява в някои случаи на шизофрени­ята и психеделичните състояния.

В психиатрията винаги има и подобия, и разлики между боле­стите, които се стремим да разберем, и моделите, прилагани при изучаването им. Непрекъснато търсим по-добри модели, но из­ползваме онези, с които разполагаме, като не забравяме недо­статъците им. Когато групата от НИПЗ е отрекла, че въздействи­ето на ДМТ поражда „действителна" психоза, твърдението им не съответства на приетата тогава психиатрична теория, практика или данни.¹⁴

Ако научната обосновка за прекратяването на изследванията с ДМТ при хора е толкова жалка, тогава защо са били спрени? Какъв смисъл е имало в гръмките изрази „нов живот" или „до­стойно погребение"? Необходимо е било наличните данни да бъдат допълнени и изяснени. Но вместо това учените на държав­на издръжка се разграничават от тази перспективна област и на­стояват другите да постъпят по същия начин.

ДМТ се е озовал на лошо място в лош момент. Рационалното изучаване на неговите функции е пометено от шумните хули сре­щу психеделичните дроги, предизвикани от злоупотребите с тях. Мерките, насочени към ограничаване на достъпа до психеделич-ни вещества в отговор на широко разпространените страхове, засягат изучаването на ДМТ така, както се случва с ЛСД и оста­налите дроги от този тип. Извъннаучните мотиви надделяват над научните принципи.¹⁵

Никой не се осмелил да зададе очевидния и неотложен въпрос, не намерил отговор в първия етап от изследванията с хора. Аз не можех да пренебрегна тази загадка.

Какво прави ДМТ в телата ни?

ДМТ е най-простото от триптаминовите психеделични веще­ства. Сравнена с другите, молекулата му е малка. Теглото й е 188 молекулярни единици, т.е. не е много по-голяма от глюкозата, която тежи 180 единици, и е само 10 пъти по-тежка от молекула­та на водата. Теглото на ЛСД е 323 единици, на мескалина - 211. ¹⁶

ДМТ е тясно свързан със серотонина - невротрансмитера, вър­ху който психеделичните дроги имат толкова разнообразно въздей­ствие. Фармакологията на ДМТ е подобна на други добре познати психеделични вещества. Влияе на рецепторите за серотонин почти както го правят ЛСД, псилоцибинът и мескалинът. Рецепторите за серотонин са пръснати из цялото тяло и могат да бъдат откри­ти в кръвоносните съдове, мускулите, жлезите и кожата.

Но именно в мозъка ДМТ оказва най-интересното си въздей­ствие. Там рецепторите за серотонин, чувствителни и към ДМТ, повлияват настроението, възприятията и мисленето. Макар че мозъкът отказва достъп на повечето дроги и химикали, има твърде силна склонност към ДМТ. Няма да преувеличим, ако кажем, че мозъкът го „жадува".

Мозъкът е извънредно чувствителен орган, твърде податлив на токсини и неравновесие в обмяната на веществата. Един поч­ти непробиваем щит - кръвно-мозъчната бариера, не допуска нежелани активни частици да минават от кръвта през стените на капилярите в мозъчните тъкани. Тази защита се отнася дори за сложните въглехидрати и мазнини, които другите тъкани използ­ват като източници на енергия. Вместо тях мозъкът употребява само най-чистото гориво - проста захар, глюкоза.

Само че някои молекули са привилегировани с „усилен пре­воз" през кръвно-мозъчната бариера. Малки специализирани молекули за пренос ги прехвърлят в мозъка. Този процес изчерп­ва значителни запаси от скъпоценната енергия. В повечето слу­чаи е очевидно защо мозъкът привлича конкретни химически съединения на своята строго охранявана територия. Например допуска аминокиселини, необходими за поддържане на белтъчи­ните в тъканите му.

Преди трийсетина години японски учени установиха, че мозъкът пренася активно и ДМТ през бариерата в своите тъкани. Не по­знавам друга психеделична дрога, която мозъкът да приветства тол­кова охотно. Не бива да забравяме този стъписващ факт, когато говорим за пренебрежението в биологичната психиатрия към жиз­неноважната роля на ДМТ в нашия живот. Ако той беше само не­значителен и ненужен страничен продукт в нашата обмяна на ве­ществата, защо мозъкът направо се престарава да го има?¹⁷

Когато тялото произведе или поеме ДМТ, определени ензими го разлагат за броени секунди. Те се наричат моноаминооксидази (МАО) и от тях има високи концентрации в кръвта, черния дроб, стомаха, мозъка и червата. Именно повсеместното присъ­ствие на МАО е причината въздействието на ДМТ да е толкова краткотрайно. Когато и където тази дрога се появи, организмът се грижи тя да бъде изчерпана незабавно.¹⁸

В известен смисъл ДМТ е „храна за мозъка" и мозъкът се отнася към него както и към глюкозата, своето безценно го­риво. Това вещество е част от интензивна система - бързо внася­не, бърза употреба. Мозъкът скоростно пренася ДМТ през за­щитната си система и със същата скорост го разлага. Създава се впечатлението, че ДМТ е необходим за нормалното функциони­ране на мозъка. Едва когато концентрациите му станат прекале­но високи за „нормалното" функциониране, започват нашите не­обикновени преживявания.

След като се запознахме с историята и научните открития за ДМТ, да се върнем към най-неотложния въпрос, който още не е получил задоволителен отговор: „Какво прави ДМТ в нашите Р' тела?" Да го зададем още по-конкретно: „Защо произвеждаме ДМТ в телата си?"

Ето и моя отговор - защото е молекулата на духа, Но какво е молекула на духа? Какво би трябвало да върши и как би успяла да го постигне? Защо ДМТ е основният кандидат за тази роля?

Художникът Алекс Грей нарисува вдъхновяваща скица на мо­лекулата на ДМТ. Така ми помогна да размишлявам по-ясно над тези въпроси. Да се вгледаме внимателно в нея.

Молекулата на духа трябва да предизвиква определени пси­хични състояния, които смятаме за духовни. Това са чувството на неописуема радост, на пренасяне извън времето и увереност­та, че преживяното от нас е „по-истинско от реалното". Такова вещество би ни помагало да приемем съвместното битие на про­тивоположности като живота и смъртта, доброто и злото, да осъзнаем, че съзнанието продължава да съществува и след смъртта, да стигнем до задълбочено разбиране за всеобщото един­ство на всички явления и да доловим мъдростта или любовта, проникваща във всичко.

Молекулата на духа освен това ни разкрива и духовните из­мерения. Тези светове обикновено са невидими за нас и нашите инструменти, недостъпни са в нормалното състояние на съзна­нието. Но не по-малко вероятно от теорията, че ги има „само в главите ни", е допускането, че те всъщност са извън нас и неза­висими от нас. Ако просто променим способността за възприе­мане на своя мозък, ще можем да ги забележим и да взаимодейст­ваме с тях.

Трябва да ни е ясно и че духовната молекула не е духовна сама по себе си. Тя е инструмент, средство. Представете си я като влекач, като колесница - нещо, което може да понесе нашето съзнание. Тя ни издърпва в светове, достъпни само за нея. Най-добре е да се държим здраво и да бъдем подготвени, защото в световете на духа има рай и ад, фантазии и кошмари. Дори ако ни се струва, че молекулата на духа има ангелска роля, нищо не пре­чи да ни отнесе при демони.

Защо все пак ДМТ е толкова привлекателен кандидат за мо­лекула на духа?

Въздействието му е необикновено и изцяло психеделично. Прочетохме някои от най-ранните съобщения за тези свойства от неподготвени и изненадани хора, участвали в първите кли­нични изследвания през 50-те и 60-те години. Ще прочетем мно­го повече за смайващите въздействия на ДМТ, описани от наши­те опитни и напълно подготвени доброволци.

Не по-малко важно е, че ДМТ присъства в нашите тела. Създа­ваме го естествено. Мозъкът ни го търси, извлича и употребява. Като ендогенно психеделично вещество ДМТ може би участва в естествено настъпващи психеделични състояния, които нямат нищо общо с вземането на дроги, но пък очевидно приличат на състоянията, причинени от тях. И макар че сред тези състояния несъмнено може да се появи и психоза, задължително е да обсъ­дим и състоянията извън обсега на психичните заболявания. Може би именно с крилете на ендогенния ДМТ стигаме до променящи­те живота преживявания, свързани с раждането, смъртта и предсмъртните състояния, контактите с пришълци или други същества. По-нататък ще ги обсъдим подробно.

В тази глава научихме какво е ДМТ. Време е да насочим вни­манието си към как и къде. Подготвихме се за представянето на загадъчната епифизна жлеза. В ролята си на потенциална „жлеза на духа" или производител на ендогенен ДМТ епифизата е тема на следващите две глави. Освен това ще започнем да проучваме условията, при които нашите тела биха могли да синтезират пси-хеделични количества ДМТ.