Епифизата - жлезата на духа

Винаги ме е вълнувал въпросът - каква е биологичната осно­ва на духовните преживявания. Много от наученото през го­дините ме подтикваше да се питам дали епифизната жлеза отделя ДМТ при мистични преживявания и други естествено настъпва­щи състояния, подобни на психед е личните. Тези идеи се офор­миха преди изследването в Ню Мексико. В двадесет и първа гла­ва разширявам хипотезите си, за да включа и онова, което от­крихме чрез самите експерименти. Тук ще разгледам натрупани­те знания за епифизата.

Като студент в Станфордския университет през 70-те години посещавах лекции за съня, хипнозата, психологията на съзнани­ето, физиологичната психология и будизма - все горещи теми в калифорнийските университети по онова време. Исках да прояс­ня хаоса в главата си и отидох да се посъветвам за професионалния си избор с един от психиатрите в студентската здравна служ­ба. Той ме насочи към д-р Джеймс Фейдимън, психолог от инже­нерния факултет в Станфорд.

Решен да преодолея смущението си преди разговора, аз за­почнах пръв с въпроса какво би могъл да върши един психолог в инженерен факултет. Фейдимън се засмя и отвърна:

- Уча инженерите как да мислят. Схватливи са, няма спор, но дали наистина впрягат въображението си при решаването на про­ блемите? Какъв е подходът им към творческия процес? Помагам им да виждат всяко положение от различни гледни точки.

Изобщо не подозирах, че Джим е работил с Уилис Хармън, който се е опитвал да подпомага творческия процес с психеделични дроги в намиращия се наблизо изследователски институт. Публикуваните резултати си остават единствените по рода си в научната литература и показват колко голям е потенциалът за стимулиране на творчеството.¹

- А вие какво търсите тук? - на свой ред ме попита Джим.

Обясних му, че идеите ми са смътни. Психеделиката ме при­вличаше. Съвсем наскоро бях започнал да се занимавам с транс-цендентална медитация. И курсовите ми работи водеха към ня­кои интересни области. Сякаш имаше свързваща нишка във всич­ко, но каква? Къде да търся обединяващия фактор?

Джим се замисли.

• 
  Би трябвало да се взрете внимателно в епифизата - промълви накрая. - Съпругата ми Дороти подготвя филм за възприятието на вътрешната светлина, описано от мистиците. И фактите я на­ сочват към епифизната жлеза като метафизичен източник на тази светлина, която е върховната цел в множество древни учения. Може би тя наистина създава тази светлина в главите ни.
  
• 
  Как точно се пише епифиза? - попитах аз, докато си разтва­ рях бележника. Поприказвахме още малко за моите планове след дипломирането и кратката ни среща завърши.
  

И в западните, и в източните мистични традиции има предо­статъчно описания на ослепително ярка бяла светлина, съпро­вождаща пълното разгръщане на духа. „Просветлението" обик­новено е резултат от преминаването на съзнанието през различ­ните равнища на духовното, психичното и моралното развитие. Всички мистични учения описват този процес и етапите му.

Например в юдаизма съзнанието се движи през сефироти-те, т.е. кабалистичните центрове на духовното развитие, най-висшият от които е кетер - короната. В традицията на Аюрведа тези центрове се наричат чакри и различни преживявания също бележат движението на енергията през тях. И в Аюрведа висша­та чакра е короната, или хилядолистният лотос. И според две­те учения мястото на тази сефира или чакра - короната, е в средата на черепа, като анатомично съответства на епифизната жлеза при човека.³

За пръв път срещаме текст за самата епифиза в трудовете на Херофил, гръцки лечител от III век пр.н.е. - епохата на Алек­сандър Велики. Научното й наименование е латинската дума pineus, свързана с pinus - бор. Така е, защото този орган има формата на шишарка. Не е по-голям от нокътя на кутрето ви.

Епифизата е особена и с факта, че е единствена в мозъка. Другите му области са по двойки — лява и дясна. Епифизата е анатомичен куриоз в продължение на две хилядолетия. На Запад никой нямал представа какви са нейните функции.

Интересът към нея нараснал, след като тя привлякла внима­нието на Рене Декарт. Този френски философ и математик от XVII век, известен с постулата си „Мисля, следователно съществувам", търсел източника на мислите. Самонаблюдението показвало, че е възможно да има в ума си само по една мисъл в даден момент. Но от коя част на мозъка се появявали тези отделни мисли? Декарт предположил, че епифизата като единствен орган в мозъка, който не е удвоен, поражда мислите. А и според него разположе­нието й точно над едно от най-важните разклонения за протича­не на гръбначномозъчната течност правело още по-вероятно изпълнението на такава функция.

Вентрикулите, кухини дълбоко в мозъка, произвеждат гръб-начномозъчна течност. Този прозрачен, солен, богат на белтъ­чини разтвор защитава мозъка, смекчавайки внезапните сътре­сения и удари. Освен това носи хранителни вещества и отнася отпадъчните продукти от дълбоко разположените мозъчни тъка­ни.

По времето на Декарт движението на тази течност през вентрикулите изглеждало като съвпадение със съответното движе­ние на мислите. Ако епифизата „отделяла" мисли в гръбначно­мозъчната течност, какъв по-добър начин „потокът на съзнание­то" да стигне до останалите части на мозъка?⁴

Декарт е имал сериозен интерес и към духовната проблема­тика. Той смятал, че мисленето или човешкото въображение по природата си е духовно явление, което ни принадлежи поради нашата божествена същност. Иначе казано, нашите мисли са из­ражение и доказателство за съществуването на нашите души. Декарт е бил убеден, че епифизата има важна роля в изразяване­то на душата.⁵ Разглеждал я като „седалище на душата", посред­ник между духовното и материалното.

Колко се е доближил до истината? Какво знаем в момента за биологията на епифизната жлеза? Можем ли да намерим връзка между нея и същността на духа?

Епифизата на еволюционно по-стари от нас животни като гу­щерите и земноводните се нарича понякога и трето око. Подобно на двете виждащи очи то също има леща, роговица и ретина. Чув­ствително е към светлината и участва в регулирането на телесна­та температура и оцветяването на кожата - две основни функции в оцеляването, тясно свързани с осветеността на околната среда.

Основният хормон, синтезиран от епифизата - мелатонинът, се открива и в тези примитивни епифизни жлези.

С изкачването на живите същества по стълбицата на еволю­цията епифизата се премествала по-навътре в мозъка, скрита и отдалечена от външни влияния. При птиците вече не е под сама­та кост на черепа, но остава чувствителна към околната светли­на, защото костите им са много тънки. При бозайниците, вклю­чително и човека, е скрита още по-дълбоко в мозъка и не е пряко чувствителна към светлината, поне при зрелите животни.⁶ Инте­ресно е възможното обяснение, че като придобива „по-духовна" роля, епифизата се нуждае от изолация спрямо околната среда чрез преместването си навътре в черепа.

Човешката епифиза се открива в развиващия се зародиш се­дем седмици (49 дни) след зачатието. За мен беше твърде любо­питно, че това е почти точният момент, когато за пръв път се различават ясно и признаците на мъжкия или женския пол. Пре­ди него полът на зародиша е неопределен или неустановим. Зна­чи епифизата и най-важната диференциация при човека - поло­вата, се появяват по едно и също време.

Епифизата при човека всъщност не е част от неговия мозък. По-скоро се развива от специализирани тъкани на небцето на зародиша. След това се премества към средата на мозъка.

Вече отбелязахме разполагането на епифизата до каналите за протичане на гръбначномозъчната течност, която дава на отде­лените в нея вещества лесен достъп до най-дълбоко разположе­ните мозъчни тъкани. Освен това е в стратегическа близост до основните центрове на емоциите и възприятията. Тези сензорни възли се наричат зрителни и слухови коликули - малки издатини от специализирана мозъчна тъкан. Те са и предавателни станции на сетивни данни към мозъчните области, занимаващи се с реги­страцията и интерпретацията им. С други думи, електрическите и химическите импулси, които започват от очите и ушите, трябва да минат през коликулите, преди да ги възприемем в съзнанието си като гледки и звуци. А епифизата е точно над коликулите, разделя ги само тънък слой гръбначномозъчна течност. Всичко от­делено от епифизата в тази течност след миг вече е в досег с коликулите.

Освен това около мъничката епифиза е лимбичният, „емоци­оналният" мозък. Лимбичната „система" се състои от мозъчни структури, участващи в преживяването на чувства като радост, ярост, страх, тревога и удоволствие. Тази жлеза има пряк достъп и до емоционалните центрове в мозъка.

Години наред физиолозите са се отнасяли към епифизата при бозайниците като към някакъв „мозъчен апендикс". Смятали я за остатъчен, закърнял орган, напомняне за предшестващите ни вле­чуги, чиято роля не е известна. Тази нагласа постепенно е изчез­нала, след като американският дерматолог Арън Лърнър откри­ва мелатонина през 1958 г. Това и последвалите открития беле­жат началото на период, който можем да наречем мелатонинова хипотеза за функциите на епифизата.

Лърнър е изучавал витилиго - кожно заболяване, при което по кожата на цялото тяло има обезцветени петна. Изследване от 1917 г. е установило, че с извлек от епифиза на крава може да се изсветли кожата на жаба. Лърнър е допускал, че и при витилиго епифизата играе някаква роля. Накрая открил в епифизите на крави веществото, от което кожата става по-светла. Нарекъл го мелатонин, защото то действа, като свива черния пигмент в спе­циални клетки - мелас (черно) и тонин (свиване). Въпреки уси­лията на Лърнър обаче липсват убедителни данни, че мелатонинът има някаква роля за витилиго.

По същото време учени експериментирали със светли и тъмни цикли, за да разберат по-добре влиянието на светлината върху възпроизводството - твърде важен въпрос в промишленото жи­вотновъдство. Установили, че постоянната тъмнина потиска раз­множителните функции, а половите органи намаляват, затова пък стимулира уголемяването на епифизата и синтеза на мелатонин. И обратно - при постоянна светлина епифизата намалява, спадат концентрациите на мелатонина, а сексуалните функции се засил­ват. Въз основа на резултатите от експериментите учените стигат до извода, че мелатонинът е съществен фактор в епифизата, в чи­ето присъствие размножителните функции се потискат. Казано по-просто - мелатонинът има мощно антисексуално действие.⁸

Епифизата вече не изглежда толкова загадъчна, но каква е връзката на мелатонина с предполагаемите духовни свойства на тази жлеза? Бях убеден, че някъде в мозъка се крие молекула на духа, която предизвиква или предотвратява мистичните и други­те естествени изменени състояния на съзнанието. Първата до­гадка ме насочи към мелатонина като химически преводач, който свързва тялото и духа. Ако се окажеше, че мелатонинът има изя­вени психеделични свойства, моето търсене на средството, чрез което епифизата повлиява духовния ни живот, би завършило.

Пълното наименование на веществото е N-ацетил-5-меток-си-триптамин. По структурата му проличава веднага, че и мела­тонинът е триптамин.

Достатъчно добре е изяснено как организмът регулира син­теза на мелатонин. Той е „хормонът на тъмнината". Светлината е сигнал за спиране на отделянето му - и денем, и при изкуствено осветление в тъмните часове на денонощието. Колкото повече са тъмните часове, толкова повече е мелатонинът и обратно. Освен за деня и нощта, колебанията в производството на мелатонин са сигнал и за годишния сезон. Тези особености помагат в подго­товката на животното за съответното сезонно поведение - бре­менност през пролетта или есента, зимен сън или загуба на маз­нини през лятото.

Норадреналинът и адреналинът (норепинефрин и епинефрин) са двата невротрансмитера, които задействат синтеза на мелато­нин в епифизата. В жлезата ги отделят нервни клетки, които поч­ти се допират до нея. Невротрансмитерите се свързват със спе­циализирани рецептори, които започват химическите процеси за образуване на мелатонин.

Надбъбречните жлези също произвеждат адреналин и норад-реналин и ги отделят в кръвообращението при стрес. Те са жиз­неноважен фактор при реакцията на тялото към опасност - състо­янието „бий се или бягай". Само че единствено отделянето на адреналин и норадреналин от нервните окончания при епифиза­та въздейства върху нейните функции.

Това изглежда малко неочаквано. Епифизата не принадлежи към мозъчните тъкани, съществува извън кръвно-мозъчната ба­риера и би трябвало да е податлива на носени от кръвта вещест­ва. Въпреки това тялото брани своята епифиза с непреклонна упоритост. Изблиците на адреналин и норадреналин при стрес изобщо не стигат с кръвта до жлезата. Нейната система за сигур­ност, състояща се от „засмукващи" нервни клетки, предварител­но премахва двата невротрансмитера от кръвта с невероятна ефективност. И не е учудващо, че при такава защита е почти невъзможно епифизата да бъде стимулирана денем за синтез на мелатонин.

Тази жлеза отвсякъде е заобиколена с мънички кръвоносни съдове и щом отдели мелатонин, хормонът бързо навлиза в кръво­обращението и се разпространява по цялото тяло. Освен това мелатонинът попада и направо в гръбначномозъчната течност, така че повлиява мозъка още по-бързо.

Функциите на мелатонина при хората не са изяснени, колко­то и да сме напреднали в разбирането за ролята му при животни­те. Иинтересно е дали има същото влияние върху размножител­ните функции, както при другите бозайници. По време на пубер­тета количествата мелатонин в организма намаляват рязко. Спо­ред някои изследователи това може би освобождава половата система от ограниченията на епифизата, за да започне да функ­ционира като при зрял индивид. Тази хипотеза още няма оконча­телно потвърждение. Все още не е установено и дали мелатонинът играе някаква роля при зимната депресия, съня, раковите заболявания или стареенето.⁹

За да представлява молекула на духа, веществото трябва поне да притежава психеделични свойства. Дали набиващата се на очи химическа прилика на мелатонина с ДМТ и 5-метокси-ДМТ оз­начава, че той е поначало психоактивен?

Някои ранни проучвания говорят за подобно въздействие на мелатонина. Изглежда даването на големи дози преди лягане пре­дизвиква ярки съновидения. Но от тези изследвания е трудно да се правят изводи. В тях нито са търсени, нито са измервани пси­хеделични свойства на мелатонина. Имаше само един начин да отговоря на въпроса - като сам го давам на доброволци.

След стажа си като психиатър прекарах една година във Феърбенкс, щат Аляска, в местния център за психично здраве. Работата в арктическите области ме запозна с новото за мен яв­ление „зимна депресия". Отново се пробуди интересът ми към биологията на епифизата и мелатонина при хората. Проучването на ролята им в зимната депресия даваше големи шансове за раз­бирането и лечението на широко разнообразие от сезонни синд­роми. Трябваше обаче да се усъвършенствам.

Преместих се в Сан Диего с едногодишна стипендия за науч­на работа по клинична психофармакология в Калифорнийския университет. Научих се и как да пиша предложения и молби за финансиране, да планирам експерименти и да давам вещества при изследвания в клинична обстановка. Съставях и попълвах таб­лици с резултати, вземах кръв и други биологични проби, анали­зирах данни.

Последвах колегата си д-р Джонатан Лисански в Албъкърки и започнах работа под наставничеството на д-р Глен Пийк, спе­циалист по детска ендокринология. Глен беше научен директор в Центъра за общи клинични изследвания на УНМ, който се фи­нансираше от Националните институти по здравеопазване на САЩ. Глен, Джонатан и аз проведохме тригодишно изследване за влиянието на мелатонина при здрави доброволци. Открихме първата и единствената отбелязана засега в научната литература роля на мелатонина в човешката физиология - той допринася за спадането на телесната температура рано сутрин.¹⁰

За мен най-важни бяха резултатите от няколкото таблици за оценка на впечатленията, с които измервахме психичното въздей­ствие на мелатонина. От прочетеното в научната литература у мен се породи надежда да открия съществено изменение на съзна­нието, причинявано от този продукт на епифизата. Установихме обаче само сънливост и отпуснато състояние.

Бях разочарован, че мелатонинът няма по-значително въздей­ствие за изменение на съзнанието. Когато малко преди края на изследването посред нощ ми се обади дежурната медицинска се­стра, за да ми каже, че случайно дали на един доброволец десет пъти по-голяма доза мелатонин, трудно прикрих вълнението си. Щом при малките дози въздействието беше толкова умерено, слу­чайната грешка можеше да вдъхне нов живот на моя интерес към психичните му свойства.

Пулсът и кръвното налягане на доброволеца оставаха в рам­ките на нормалното. Най-загрижен обаче бях за психическото му състояние.

• 
  Как е той? - попитах аз.
  
• 
  Ами... - прозя се сестрата.- Адски трудно ми е да го държа буден, за да попълни таблицата. Очите му просто се затварят.
  
• 
  Няма ли халюцинации или нещо подобно? - не губех аз на­ дежда.
  
• 
  Не ви провървя, доктор Страсман - засмя се тя.
  
• 
  Не, не, радвам се, че той е добре - побързах да си възвърна професионалното отношение.
  

Още преди да започна изследването на мелатонина, прегледа­ната литература ми подсказваше, че той може и да не е мо­лекулата на духа. Питах се дали епифизата не произвежда и дру­ги вещества, които обаче имат психеделични свойства. Но и в ранните етапи на кариерата си, далеч преди да се оформи за­мисълът за проекта с ДМТ, се убедих колко силна съпротива могат да събудят такива идеи.

Когато се занимавах с клинична психофармакология в Сан Диего, аз се бях съсредоточил предимно върху връзките между щитовидната жлеза и настроението, но търсех всички достъпни сведения за епифизната жлеза. Един от научните ми ръководите­ли беше д-р К., виден специалист по биологичните ритми, мела­тонина и съня. Реших да споделя с него някои от идеите ми за психеделичната роля на епифизата. Вървяхме по един от безброй­ните коридори в болницата на Управлението по делата на вете­раните в Сан Диего. Разговорът ни се отплесваше към какви ли не теми. В настъпилото за миг-два мълчание аз се престраших:

- Как мислите, възможно ли е епифизата да синтезира психе­ делични вещества? Тя като че ли има подходящите свойства. Може би изпълнява някаква роля на посредник в естествено настъпва­ щите психеделични състояния - да речем, психозите.

Колебаех се дали да задълбая във въпроса, затова не споме­нах по-спорните си идеи за епифизата - вероятната й роля в по-екзотични състояния като предсмъртните или мистичните.

Д-р К. спря като закован. Веждите му се събраха и той впери пронизващ поглед в мен през очилата си. В очите му проблесна недвусмислена заплаха. „Опа, загазих" - мярна се в ума ми.

- Чуй какво ще ти кажа, Рик - изрече бавно и натъртено. - Епифизата няма нищо общо с психеделичните дроги.

Това беше последният път през годината, когато споменах „епифиза" и „психеделично" в едно изречение пред някого.

Въпреки това продължих да чета каквото имаше в литерату­рата и започнах да размишлявам над някои от теориите, заради които написах книгата. Тези хипотези не са доказани, но се опи­рат на признати в науката данни, съчетани с духовни и религиоз­ни наблюдения и учения. Много от идеите подлежат на проверка с вече съществуващи уреди и методи. А изводите от тези теории са значителни и смущаващи, затова пък създават основа за на­дежда и перспективи.

Най-общата хипотеза гласи, че епифизата отделя психеделич­ни количества ДМТ при по-необикновени събития в живота ни. Произведеният от тази жлеза ДМТ е веществено изражение на невеществени или енергийни процеси. Той ни дава средство да преживеем осъзнато движението на нашата жизнена сила в ней­ните най-крайни проявления. Ето и конкретни примери за това явление.

Когато индивидуалната жизнена сила прониква в зародиша -Моментът, в който наистина се превръща в човек, тя минава през епифизата и отключва първичен прилив на ДМТ.

По-късно, по време на раждането, епифизата отделя още ДМТ.

У някои хора епифизният ДМТ е посредник в повратите на дълбоката медитация, психозата и предсмъртните преживявания.

При смъртта жизнената сила напуска тялото през епифизата и освобождава последния приток от тази психеделична молекула на духа.

Епифизата съдържа необходимите условия за синтез на ДМТ. Например в нея концентрациите на серотонин са най-високи в цялото тяло, а той е критично важен прекурсор за мелатонина, отделян от епифизата. Освен това тази жлеза има способността да преобразува серотонин в триптамин - също задължителен етап в синтеза на ДМТ.

Уникалните ензими, които превръщат серотонин, мелатонин или триптамин в психеделични съединения, също се намират в необикновено високи концентрации в жлезата. Тези метил-трансферази добавят метилова група (един въглероден и три во­дородни атома) към други молекули. Простото повторение на про­цеса превръща триптамина в диметилтриптамин - ДМТ. Именно поради високите концентрации на необходимите ензими и пре-курсори епифизата е най-логичното място за синтез на ДМТ. Кол­кото и да е изненадващо, никой не е търсил това вещество в епи-физната жлеза.

Тя произвежда и други вещества с потенциал да предизвик­ват изменени състояния на съзнанието - бета-карболините. Те пречат ДМТ да бъде разграден от моноаминоксидазите (МАО) в тялото. Един от най-удивителните примери за действието на бета-карболините е чаят аяхуаска. Някои растения, които ги съдържат, се смесват с други растения, съдържащи ДМТ, при приготвянето на тази психеделична отвара в района на Амазонка. Така ДМТ става и орално активен. Ако не бяха бета-карболините, МАО биха разградили погълнатия по този начин ДМТ и той изобщо не би повлиял на съзнанието.

Не е установено дали бета-карболините и сами по себе си са психеделични ведцества. Ясно е обаче, че те забележимо засил­ват действието на ДМТ. Така че може би епифизата синтезира и ДМТ, и съединения, които увеличават и продължават въздейст­вието му.

При какви условия би могла епифизата да произвежда ДМТ вместо мелатонин с неговите минимални психоактивни свойст­ва? За да се случи това, трябва да бъдат преодолени едно или повече от следните ограничения, които обикновено не позволя­ват епифизата да синтезира ДМТ:

• 
  клетъчната защитна система около жлезата;
  
• 
  присъствието на анти-ДМТ вещество в жлезата;
  
• 
  слабата активност на ензимите метилтрансферази, необ­ ходими за синтеза на ДМТ;
  
• 
  ефективното разграждане на ДМТ от ензимите моноамин- оксидази.
  

Наблягам на връзката между психозите и това вещество не защото смятам, че тази е единствената роля на ендогенния ДМТ, а по-скоро защото психозите са единственото естествено изме­нено състояние на Съзнанието, за което разполагаме с проверени данни. Убеден съм, че другите „спонтанно психеделични" състо­яния като предсмъртните и духовните преживявания имат подобна връзка с ендогенния ДМТ. Но такива изследвания тепърва тряб­ва да бъдат проведени.¹

Най-вероятно основният фактор, спиращ прекомерното от­деляне на ДМТ от епифизата, е изключително действената за­щитна система на тази жлеза, разгледана в предишната глава. Най-добре познатият пример за защитата са големите затруднения, с които се сблъскваме, щом се опитаме да стимулираме синтеза на мелатонин през деня.

Общото наименование на адреналина и норадреналина (не-вротрансмитерите, които предизвикват производството на мела­тонин през тъмните часове) е катехоламини. Нервните клетки, които почти докосват епифизата, отделят катехоламини, активи­зиращи специфични рецептори в тъканите на жлезата, и така за­почва синтез на мелатонин.

Но когато катехоламини, отделени от надбъбречните жлези, доближат с кръвния поток епифизата, нервните клетки около нея ги разграждат незабавно. Затова независимо от стреса или голе­мите физически натоварвания, при които се задействат надбъ­бречните жлези, през деня не може да се предизвика образуване на мелатонин.

По време на изследванията това бе доказано неоспоримо. Елитни атлети бягаха в планински маратон - по-голямата част от маршрута минаваше на надморска височина над 3000 метра. Пре­мерихме концентрациите на мелатонин преди и след състезание­то. За мнозина от бегачите маратонът беше едва ли не „предсмърт­но" преживяване. Но съдържанието на мелатонин в кръвта им се повиши само до нормалното за нощния сън - не може да се наре­че взривно действие на мозъчната химия! И все пак установих­ме, че е възможно да бъде преодоляна защитата на епифизата, ако стресът е достатъчно силен.²

Според учените, изучаващи мозъка, този възпиращ механизъм на епифизата съществува, защото за животното биха възникна­ли сериозни проблеми, ако възприеме средата си като „тъмна" денем.

Това обяснение обаче е слабовато. Едва ли отделянето на ме­латонин денем е толкова „опасно", че да оправдае наличието на сложна и безупречна защитна система. Въздействието на мелатонина не е незабавно, а се проявява в продължение на часове и дни. Освен това дневната светлина на практика веднага потиска синтеза му почти до нулеви равнища и връща системата в основ­ното й състояние, преди да са възникнали значителни вътрешни смущения. Да се замислим обаче какво би станало, ако стресът лесно задействаше епифизата да произвежда ДМТ, а не мелато­нин. Това вещество води до физическа безпомощност и причиня­ва поток от неочаквани и завладяващи зрителни и емоционални образи. Несъмнено е, че честите изблици на ДМТ биха се оказа­ли далеч по-опасни за животното в сравнение с мелатонина.

Можем да допуснем, че синтезът на мелатонин е толкова за­труднен денем, защото всеки пробив в защитната система на епи­физата е недопустим за организма. Жлезата разполага с бариера пред извънредния стрес, която брани всичко зад себе си. Но в някои случаи в епифизата може да се образува ДМТ - когато се получи толкова изобилен синтез на катехоламини заради стрес, че и щитът на епифизата не издържа.

Възможно е и защитната система на епифизата да не работи нормално при психопатичните индивиди. Има сериозни косвени данни, потвърждаващи тази идея. Стресът влошава халюцинаци­ите и маниите при психиатричните пациенти. Равнищата на ДМТ в кръвта им съответстват на силата на психозата - колкото по-изявени са симптомите, толкова повече ДМТ има. Знаем, че ко­личествата ДМТ нарастват в кръвта на животни, подложени на стрес. Дори по-нормални концентрации на катехоламини поради стрес вероятно преодоляват недостатъчната защита на епифиза­та при психозите и водят до излишък от ДМТ, който на свой ред влошава симптомите на психическите заболявания.³

Друг фактор, който обикновено защитава тялото от психеде-лични количества ДМТ, синтезирани в епифизата, се намира в самата жлеза. Това е един вид малка белтъчна молекула, за пръв път открита в кръвта. Установено е, че тя потиска активността на ензимите за образуване на ДМТ. В епифизата се съдържат доста големи количества от тази молекула, която е нещо като „анти-ДМТ". Какво по-добро място за анти-ДМТ вещество, което да предотвратява потенциално опасния излишък от ДМТ, от самото място, където се произвежда - в епифизата?

Данни от изследвания на психози също обосновават това твърдение. Болни от шизофрения са получавали екстракт от епи-физа като експериментално лечение през 60-те години. Имало забележимо подобрение в симптоматиката. Възможно обяснение за този факт е, че с екстрактите са получавали допълнителни ко­личества анти-ДМТ, който е липсвал в собствената им епифиза. Така са били в състояние да преодолеят патологично високите концентрации на ДМТ.⁴

Други две възможни спирачки за образуване на ДМТ в епи­физата са свързани с ензимите: едните произвеждат, а другите разграждат молекулата на духа.

Изследователи са установили, че метилтрансферазите, които образуват ДМТ, са по-активни при шизофрения, отколкото в нор­мално състояние. Това би повишило и количествата ДМТ. Уче­ните са търсили източника на тази ненормална ензимна актив­ност в множество тъкани, но за съжаление не са обърнали вни­мание на епифизата.⁵

И накрая, ако системата на МАО, която обикновено унищо­жава ДМТ, е увредена, значи ще остават по-големи количества от веществото и ще пораждат „психеделично"-психопатични симптоми. МАО е по-малко действена при шизофрениците, от­колкото при здравите доброволци. Вероятно е организмът на шизофрениците да не се прочиства достатъчно бързо от ДМТ, което би довело до прекалено големи количества, за да бъдат за­пазени нормалните психични функции. И в този случай изследо­вателите са проучвали активността на МАО в няколко вида тъка­ни при човека, но - уви! - не са се занимавали с епифизната ак­тивност на МАО при шизофренията.

Да преминем към не толкова патологични, а по-чести и есте­ствено възникващи изменени състояния на съзнанието, в които ДМТ от епифизата може би играе роля. Например сънуването.

Най-вероятното време за сънища е и момент, когато количествата мелатонин са най-големи, т.е. около три часа сутринта. Самият мелатонин има твърде слабо въздействие върху психи­ката, следователно е възможна ролята на друго вещество от епи­физата, чиито концентрации нарастват успоредно с тези на мелатонина. ДМТ изпъква като кандидат. Само че никой не е прове­рявал ритмите в концентрациите на ДМТ през денонощието в здрави доброволци, за да се опита да ги свърже с яркостта или честотата на сънищата.

Д-р Джейс Калауей изказа предположението, че бета-карболини от епифизата може би повлияват сънищата. Неясните пси­хични свойства на тези вещества будят известно съмнение в тази хипотеза, обаче епифизните бета-карболини, засилващи образу­ването на ДМТ, вероятно непряко стимулират сънищата.⁶

Медитацията или молитвата също могат да предизвикат сил­но изменени състояния на съзнанието. Синтезът на ДМТ в епи­физата би могъл да е в основата на тези мистични или духовни преживявания.

Всички духовни учения предлагат твърде психеделични по ха­рактера си описания на преобразяващите личността състояния, които са цел на тези духовни практики. Ослепителна бяла свет­лина, срещи с ангелски и демонски създания, екстаз, излизане извън времето, небесни звуци, чувство за смърт и прераждане, връзка с могъщо и любящо присъствие, обхванало цялата дейст­вителност - тези преживявания са общи за всички вярвания. Ос­вен това са присъщи за напълно психеделично състояние, пре­дизвикано от ДМТ.

Как би могла медитацията да причини отделяне на ДМТ от епифизата?

Няколко направления в медитацията постигат особено фино настройване на вниманието и съзнанието, например чрез пълно съсредоточаване в дишането. Измерена с електроенцефалограма, мозъчната активност отразява тази синхронизация. При множест­во изследвания е потвърдено, че опитни в медитацията хора пораж­дат в себе си мозъчни вълни, които са по-бавни и по-добре организирани от типичните за всекидневното съзнание. Колкото „по-дълбока" е медитацията, толкова по-бавни и силни са вълните.

Други направления допълват тези похвати с напеви, чиито думи от древни езици, вероятно притежаващи уникални духовни свойства, могат да постигнат забележителни психични въздейст­вия. Практиката на визуализация, при която човек изгражда все по-сложни и динамични мислени образи, също може да доведе до блажени и възвишени състояния на съзнанието. В тези усло­вия преживяването има динамично, но устойчиво качество, по­добно на неподвижна вълна в река. Наглед вълната изобщо не помръдва, а водата се носи навсякъде около нея. Вълните създа­ват присъщ единствено на тях звук или тон.

Такива вълнови явления, пораждайки звук или тон, свързан с честотата им, създават разсеяни полета на въздействие с голям обхват. Обектите, попаднали в полетата, вибрират на същата чес­тота - явлението се нарича резонанс.

Пример за силното въздействие на резонанса е чупенето на стъкло от не особено мощен, но с определена височина звук. Стъклото резонира на същата честота като звука в околната сре­да. В особената структура на стъклото възникват твърде големи напрежения и то се пръска.

По подобен начин медитативните похвати, използващи зву­ци, гледки или свойства на психиката, могат да генерират вълни, чиито полета предизвикват резонанс в мозъка. С хилядолетията чрез проби и грешки хората са открили, че някои „свещени" думи, образи и умствени упражнения оказват точно желаното въздей­ствие. Може би резултатите се дължат на особените полета, ге­нерирани в мозъка. Чувстваме как тялото и съзнанието ни резо-нират с тези духовни упражнения. Разбира се, епифизата също трепти на тези честоти.

В епифизата може би се появява процес на резонанс както при пръскащото се стъкло, макар че изобщо не е толкова разру­шителен. Жлезата започва да „вибрира" на честоти, които отслаб­ват многобройните бариери пред образуването на ДМТ: клетъчния щит, съдържанието на ензими и количествата анти-ДМТ. Крайният резултат е психеделичен приток от молекулата на духа в епифизата, който причинява субективните състояния на мистично осъзнаване.⁷

Дотук разгледахме положения, при които животът не е пряко застрашен: психози и духовни преживявания. Сега можем да се вгледаме в драматичните случаи, които почти винаги са съпро­водени от психеделични субективни реалности: раждане, пред­смъртни състояния и смърт.

Това са крайните състояния на стрес. Жизнената сила прави всичко възможно да поддържа своето борещо се на ръба на оце­ляването вместилище. В такива моменти се освобождават огромни количества хормони, свързани със стреса, включително стиму­лиращите епифизата катехоламини - адреналин и норадреналин.

Да започнем с процеса на раждане. Ако майката не е под упой-ка, преживяването за нея е извънредно психеделично. А какво да кажем за новороденото! Знаем, че в новородени лабораторни жи­вотни е установено наличие на ДМТ. Няма причина да смятаме, че не е така и в човешките бебета. Никой обаче не е проверявал досега има ли ДМТ в тях или майките им по време на раждането.

При нормално вагинално раждане се отделя изобилие от ка­техоламини. Силният приток на тези стресови хормони към епифизите на майката и плода може би е достатъчен да преодолее защитната система на жлезите и да отключи синтеза на ДМТ. Когато майката е под упойка, количествата катехоламини са по-малки, а при раждане с цезарово сечение още по-оскъдни. Сле­дователно е вероятно епифизите на майката и плода да отделят по-малко ДМТ, ако това изобщо се случва.

Високите концентрации на ДМТ при раждането биха обяс­нили един общоприет възглед в психеделичната психотерапия. Според д-р Станислав Гроф, чийто опит в използването на ЛСД при терапията няма равен на себе си, до голяма степен процесите по време на психеделичен терапевтичен сеанс са повторно проиграване на раждането. Той е открил, че родените с цезарово се­чение имат по-слаба способност да се „потопят" при психеде-лична терапия, отколкото родените вагинално.⁸

Вероятно за пълното „потапяне" в каквото и да е преживява­не със силни емоции в зрялата си възраст имаме нужда от възмож­ността да се опрем сигурно и безопасно на първия си естествено протекъл „сеанс с голяма доза ДМТ", съпровождащ раждането. Иначе изпадането в такива необичайни и неочаквани състояния ни запраща в напълно непознати преживявания, ние губим ори­ентация и се плашим.

Огромно отприщване на стресови хормони бележи и пред­смъртните преживявания. В повечето източници те са описани като мистични и психеделични. Може би и в такива моменти за­щитните механизми на епифизата са блокирани и се включват пасивни дотогава механизми за синтез на ДМТ.

Твърде малко знаем за физиологията и на самата смърт. Как­во се случва с нашите тела, мозъци и съзнания, когато умрем? Колко продължителен е процесът? Свършва ли със спирането на дишането? Има ли основателна причина в строгите правила кога да местим или погребваме мъртъвците, наложени от различните вярвания? Защо са толкова загрижени да не смутят остатъчното съзнание?

Налага се да обмислим влиянието на разлагащата се тъкан на епифизата върху съзнанието и в предсмъртните състояния, и след смъртта. Може би тя продължава да отделя ДМТ в продължение на часове и въздейства върху мъждукащото остатъчно съзнание. И макар че енцефалограмите не отчитат вълни в „мъртвия" мозък, кой знае какво е вътрешното психично състояние през това вре­ме?

И накрая върху епифизата могат да въздействат психеделич­ни дроги, като използват нея и отделянето на ДМТ в ролята на посредник. По епифизата има рецептори за ЛСД, а мескалинът повишава съдържанието на серотонин в нея. Бета-карболините ускоряват синтеза на мелатонин и продължават въздействието на ДМТ, който пък на свой ред е най-мощното от няколко психе­делични вещества, стимулиращи производството на мелатонин в жлезата.

Това, че ДМТ стимулира образуването на собствените си, възможни градивни елементи, е подобно на разпалването на огън - от пламъчето на кибритената клечка се разгарят буйни пламъ­ци. Клечката подпалва късчета хартия, от тях се запалват съчки, после клони и вече имаме изгарящ огън. Така и обсъдените досе­га различни условия, благоприятни за отделянето на ендогенен ДМТ, може би започват със съвсем малки количества ново веще­ство. Тези условия биха могли да започнат процеса, като пови­шат съдържанието на необходимите прекурсори. И накрая настъпва „точката на запалване" за пълен психеделичен изблик на ДМТ от епифизата. Психеделичният „огън" угасва, след като е изчерпал запаса от материали за поддържането му.

Тази „хипотеза за ДМТ-функцията на епифизата" ни позво­лява да запълним някои пролуки, оставени от хипотезата, свързва­ща жлезата само с мелатонина.

Вече разгледах въпроса защо епифизата има толкова мощна защитна система срещу стрес. Хипотезата за мелатонина не дава задоволителен отговор. Хипотезата за ДМТ обаче дава далеч по-обосновано обяснение. Тялото толкова безмилостно брани епифизата, за да не изпадаме в безпомощни състояния, ако при все­ки стрес биха се отделяли психеделични количества ДМТ.

Хипотезата за мелатонина оставя като нерешена загадка и особеното място на епифизата, която дори не се състои от мозъчна тъкан. Защо след формирането си от специализирани клетки в небцето тази жлеза се премества в средата на мозъка? Там тя почти докосва възлите за предаване на зрителни и слухови сетивни данни. Около нея са центровете на емоциите в лимбичната система, освен това разположението й дава възможност да отделя почти мигновено своите продукти в гръбначномозъчната течност.

По традиция се смята, че мястото на епифизата е такова, за да реагира най-добре на промените в осветеността на околната сре­да. Само че пътят на информацията от очите до жлезата е учудва­що заобиколен. Нервните пътища, свързващи очите с жлезата, дори излизат от главата и минават през шията, за да се върнат накрая при епифизата дълбоко в черепа. Жлезата можеше да се намира и в шията или в горния край на гръбнака, за да отделя в кръвта мела-тонин като сигнал за животното колко светло е наоколо.

Възможно е да се допусне, че разположението на епифизата е необходимо, за да въздейства мелатонинът най-добре на близки­те важни центрове в мозъка, например хипофизата, които регу­лират функциите на размножаването. Това обаче всъщност не изисква епифизата да се намира дълбоко в мозъка. И мелатонинът, отделен в кръвта от друго място, ще свърши същата работа, как­то в случая със секретите от надбъбречните жлези.

Може би мелатонинът трябва да навлиза незабавно в гръбнач-номозъчната течност и затова се отделя от горния край на съдържащ течността вентрикул. Но епифизата отделя мелатонин непрекъснато часове наред, а въздействието му трае дни и дори седмици. Хормон с такива свойства няма нужда от достъп до гръбначномозъчната течност.

И накрая да напомня, че влиянието на мелатонина върху пси­хиката е незначително. То също не налага пряк достъп до колику-лите и лимбичната система - структурите дълбоко в мозъка, кои­то регулират възприятията и чувствата. Следователно не е необ­ходимо епифизата да е по средата на мозъка, ако трябва само да осигурява функциите на мелатонина в нашия живот.

Но ако тази жлеза синтезира ДМТ, ясно е защо заема такава стратегическа позиция. Отделянето на това вещество направо в зрителните, слуховите и емоционалните центрове, които епифи­зата почти докосва, би оказало силно влияние върху психичните ни преживявания. Ще виждаме, чуваме, чувстваме и мислим по начини, които е немислимо да си представим във връзка с мела­тонина.

Поради необикновено краткото си съществуване - броени ми­нути, ДМТ има нужда от съвсем къси разстояния, т.е. няколко милиметра между епифизата и важните структури в мозъка. Пре­нася го направо гръбначномозъчната течност, без да навлиза пре­ди това в кръвообращението.

Тези заключения успешно премахват и един основен довод срещу теорията, свързваща ДМТ с психозите: липсата на разли­ки в съдържанието на веществото в кръвта на нормални добро­волци и пациенти с психози. Вече ни става ясно, че концентрациите на ДМТ в кръвта от вените на предмишницата едва ли имат нещо общо с влиянието му върху конкретни области в мозъка, където веществото се разгражда с почти същата бързина, с която се отделя.

Така се връщаме към идеята, че разлагащата се тъкан на епи­физата въздейства върху остатъчното съзнание след смъртта. Ако по това време ДМТ попада направо в гръбначномозъчната теч­ност, простата дифузия е достатъчна, за да стигне отново до сетивните и емоционалните центрове. Не е необходимо работещо сърце.

Стигаме и до анализа на изводите от двете противоположни нагласи за основната роля на епифизата при хората.

В предишната глава описах как тази жлеза чрез отделянето на мелатонин потиска размножителните функции. В тази глава изказвам хипотезата, че ДМТ открива на съзнанието ни достъп до завладяващи психеделични преживявания. В епифизата забе­лязваме динамично противопоставяне между двете й възможни роли - духовната и сексуалната.

- Интересно е да отбележим, че според немалко религиозни уче­ ния сексуалното въздържание е необходимо за постигането на по-висши духовни състояния, тъй като при сексуалната актив­ ност се изразходва енергията, необходима за пълноценното духовно развитие. Човек избира или живота на плътта, или живота . На духа. И все пак сексуалното въздържание е несъвместимо с възпроизводството, което пък влиза в конфликт с отказа от секс, за да бъде постигнато възможно най-цялостно развитие на духа.

Вероятно конфликтът се разиграва на биологично равнище в епифизата. Скъпоценните ресурси на организма могат да бъдат използвани или при синтез на важния за размножаването мелато-нин, или при образуване на незаменимия за духа ДМТ - хормона на тъмнината или веществото на вътрешното просветление.

Само че това противопоставяне може би е по-скоро привид­но, отколкото действително. Да си представим и вероятността, че отделянето на ДМТ от епифизата е пътят към сексуалния екс­таз и е предизвикано от голямото физическо напрежение и сил­ните емоции при половия акт. Случва се и оргазмът да има пси-хеделични характеристики. Всъщност извънредно приятните пре­живявания при предизвикано от секса отделяне на ДМТ може и да са сред основните фактори, мотивиращи действията, насоче­ни към продължение на вида.

Привържениците на тантрическото учение се опитват да взе­мат най-доброто и от двата свята - на плътта и на духа. Това духовно учение се съобразява с факта, че сексуалната възбуда и оргазмът водят до напрегнати състояния на екстаз, затова използ­ва половия акт като медитативен похват. Чрез съчетанието от секс и медитация практикуващите тантра постигат състояния, които са недостъпни при тези действия поотделно. Отделянето на ДМТ от епифизата, стимулирано и от дълбоката медитация, и от бурния секс, може би причинява особено силни психеделични въздействия.

Има и трети елемент, който свързва размножаването и вис­шите състояния на съзнанието - енергийната матрица, в която се състезават противоречивите роли на епифизата. Това е духът или жизнената сила.

Трудно е да въведеш идеята за „дух" във всяка научна диску­сия. По-трудно е обаче да не го направиш, когато изучаваните явления просто го налагат. За да вникнем по-задълбочено във въпросите, възникващи от разгледаните дотук данни, длъжни сме да се занимаем и с този проблем.

Какво определение да дадем за духа?

Сравнете живота и смъртта. В един миг мислим, движим се, усещаме. Клетките се делят и заменят умрелите с нови в черния дроб, кожата, сърцето. В друг миг вече не дишаме, сърцето ни е спряло. В какво е разликата? Какво е изчезнало, а допреди малко е присъствало?

Има нещо, което ни „оживява", докато е съчетано с телата ни. Когато присъства в материята, то се проявява чрез движение и топлина. В мозъка дава способността за възприемане и се пре­образува в съзнание, в мисли, чувства и възприятия. Когато го няма, светлината гасне, движението замира.

Макар и да не е „личен", духът, т.е. жизнената сила, има свое „минало", свързано с нашата конкретна цялост от оживена мате­рия. Той е преживявал заедно с нас, макар по същността си да е останал непроменен от събитията. Неговото движение е пораж­дало конкретни полета на въздействие с тоновете или звуците, които е генерирал чрез психичната и телесната ни активност. Когато тялото отслабне прекалено, за да го задържи, той си оти­ва. Някаква част от силата се пренася другаде в материята, друга част остава в околните полета. Конкретните полета, създадени чрез единението му с тялото, обаче се запазват известно време, преди да се разпаднат. Колкото по-силно е полето или тонът, толкова по-дълго затихва.

Една от главните причини за моя изострен интерес към епи­физата е нейната функция в живота на духа. Значението и скри­тите й възможности ми се разкриха, когато бях студент по меди-, цина в средата на 70-те години и научих за смайващото съвпаде-, ние, свързано с епифизата и будисткия възглед за прераждането. Каквото и да кажа, няма да преувелича разтърсващата сила на това откритие за мен, което ме въодушеви, за да търся духовната роля на епифизата, а в нея - молекулата на духа.

Вече знаех, че според тибетската „Книга на мъртвите" минават 49 дни, преди душата на наскоро починал човек да се „превъплъти". С други думи, минават седем седмици от момента на смъртта на един човек до „прераждането" на жизнената сила в нейното следващо тяло. Спомням си съвсем ясно как по гърба ми плъзнаха студени тръпки, когато прочетох в учебника, че същи­ят интервал от 49 дни бележи два повратни момента в развитие­то на човешкия зародиш. Седем седмици след зачатието започва да се различава епифизата. Това е и моментът, когато се появя­ват признаците за мъжкия или женския пол на плода. Следова­телно 49 дни са необходими и за прераждането на душата, и за появата на епифизата, и за половата диференциация при човека.

Бях само на 23 години, когато открих съвпадението. Тогава още не знаех какви изводи да направя от него. Не знам и до ден днешен. Дори съм длъжен да напомня, че необоснованите заклю­чения, търсещи връзки между далечни по същността си явления и опиращи се единствено на съвпадения във времето, могат да се окажат толкова изкривена представа за действителността, кол­кото и старото „учение за съответствията" в билкарството - свой­ствата на растението уж зависели от формата му и нейните при­лики с човешките органи. Билката прилича на сърце, значи е по­лезна за сърцето.

Наглед предлаганите от мен хипотези са едва ли не „учение за времевите съответствия". Щом будистките текстове и ембриологията на човека твърдят, че за различни процеси са необходи­ми 49 дни, тези процеси непременно са свързани. Подобна връзка е доста уязвима от гледна точка на логиката, колкото и да е при­влекателна интуитивно.

По какъв начин анатомичното развитие на епифизата и на половите органи 49 дни след зачатието би могло да включва ду­ховната или жизнената сила?

Ако се съди по предсмъртните преживявания, по време на смъртта има рязка промяна в съзнанието, което престава да се отъждествява с тялото. Отделеният от епифизата ДМТ може да тласне към подобно състояние. Всички описани досега фактори

се съчетават в последния изблик на ДМТ: огромното количество катехоламини, намаленото разграждане и засиленият синтез на ДМТ, снижаването на количествата анти-ДМТ и разлагането на тъканта на епифизата. Тоест - може да се окаже, че при настъпва­нето на смъртта епифизата е най-дейният орган в тялото. В такъв случай допустимо ли е да твърдим, че жизнената сила напуска тялото през нея?

Последиците от този взрив на ДМТ за съзнанието в умира­щия мозък е отдръпването на завесите, скриващи дотогава оно­ва, което тибетските будисти наричат „бардо" - състоянията меж­ду този живот и следващия. ДМТ открива за вътрешния ни усет тези междинни състояния с безбройните им видения, мисли, зву­ци и чувства. Тялото става напълно безжизнено, а съзнанието се освобождава от него и съществува като поле сред множеството полета на околните неща.

Тогава молекулата на духа вече е изчерпала своята полезност като водач към тези светове. Пренесла ни е на другия бряг и за­висим само от себе си. През следващите 49 дни напрягаме своята воля или желание, за да преобразуваме уникалния отпечатък на живота си, натрупания опит, спомени, навици, склонности и чув­ства от завършилия живот. Щом приключи това съзнателно пре-мисляне на личната история, то води към сливане на полетата с околните. Сякаш е звъннала камбана - отначало звукът е силен, постепенно се слива със звуковия фон и накрая затихва.

А каквото е останало, се слива със следващата материална форма на живот - най-подходящата да бъде продължено онова, което не е стигнало до завършек в предишния живот.

При хората тези неизчерпани склонности и недовършени дела могат да навлязат в зародиша едва когато той е „готов". Подго­товката може би обхваща 49 дни и може би се проявява в офор­мянето на епифизата, способна да синтезира ДМТ. Вероятно тази жлеза действа като антена или гръмоотвод, привличащ душата. А половата диференциация на мъжки или женски индивид, случ­ваща се в същия момент, дава биологичната рамка, в която жизнената сила вече може да се осъществи.

Движението на тази енергия - преминаването на остатъчната жизнена сила от миналото в настоящето, през епифизата в заро­диша, може би е първият (и най-първичният) изблик на ДМТ. Това е зараждането на съзнанието, на психиката, на саморазли-чаването като отделна биологична и полова цялост. Ослепител­ната светлина на ДМТ, отделен от епифизата в развиващия се мозък, бележи прекрачването на този праг.

Преди преломния 49-и ден плодът може би е само материал­но, а не материално-духовно същество. Имаме ли основания да смятаме, че след седем седмици зародишът е отделна, надарена с разум, значи и с дух, цялост?

В тази глава изказвам предположението, че естествено настъпващите изменени състояния на съзнанието се дължат на големите количества ДМТ, произведен от епифизата. Но какво се случва, ако някой няма епифиза, защото е унищожена от ту­мор или инсулт? Този човек има ли същия достъп до преживява­нията на съзнанието, причинени от ендогенен ДМТ, както хората със здрава епифиза?

Ензимите и прекурсорите в тази жлеза се намират и другаде в тялото, но високите им концентрации и забележително удобното разположение на епифизата я правят идеалния източник за моле­кулата на духа. Белите дробове, черният дроб, кръвта, очите и мозъкът също притежават необходимите съставки за синтез на ДМТ. Изследователите дори си разменят от години една шега за шизофренията като заболяване на белите дробове, защото в тях има големи количества от ензимите, служещи за образуването на ДМТ. И изброените органи биха могли да произвеждат вещест­вото, ако съществува същото съчетание от условия, което би сти­мулирало епифизата да го прави.

Колкото и дръзки да са тези теории, аз бях убеден, че те под­лежат на проверка с традиционните научни методи: планиране на експерименти, анализ на данните въз основа на извършените стъпка по стъпка проучвания. Затова следващият етап в изграж­дането на моите предположения беше установяването на факта дали ДМТ, даден на хора, възпроизвежда същите особености на преживяванията. Ако внесеният отвън в организма ДМТ има подобно въздействие като предполагаемото за ендогенния - на­пример предсмъртните и мистичните състояния, основата за мо­ите хипотези щеше да стане далеч по-здрава. Необходимо бе да намеря път към извършване на изследвания с ДМТ при хора.

Аз обаче изучавах мелатонина, а психичното въздействие на този хормон от епифизата почти по нищо не наподобява ДМТ. Струваше ми се безсмислено да дълбая още във физиологията на мелатонина.

Моя статия за неблагоприятните реакции към психеделични-те вещества — написах я, докато се занимавах с мелатонина, при­влече вниманието на Рик Доблин, който неуморно събира сред­ства и пропагандира изследванията на психеделичните дроги. Той ме покани на конференция през 1985 г., където се срещнах със светилата в психеделичните изследвания. Представители на раз­лични научни дисциплини се събраха, за да обсъдят какво озна­чават и какви перспективи предлагат психеделичните преживя­вания. Тези колеги ми дадоха подкрепа, вдъхновение, безценен опит и особено важна информация. Улесниха ме безмерно да си представя далеч по-ясно как би могъл да се проведе изследова­телски проект с психеделична дрога.

Глен Пийк, моят наставник в УНМ, почина внезапно в снеж­ната Коледа на 1987 г., когато се връщал от сутрешния си крос. Натъжен и потиснат, аз се разколебах още повече за бъдещите си научни начинания. Имаше разминаване между „утвърдените" направления и личните ми стремежи. Изследвах мелатонина, а се интересувах от психеделични вещества. Преждевременната смърт на Глен ускори решението ми. По време на възпоменател­ната служба си спомних един откровен съвет от него: „Като из­следовател трябва да вършиш онова, което наистина искаш. На кого му пука какво ще си помислят околните?"

Реших да прекратя заниманията си с мелатонина и да се по­светя на проекта с ДМТ. Обсъдих идеите си с ръководителите на структурите в университета, които подкрепяха моите експери­менти с мелатонин. Всички смятаха, че в тази промяна има сери­озен, но оправдан риск. До един бяха готови да подкрепят проект за изследване на психеделичното, „щом наистина искаш да се занимаваш с това".

Годините на подготовка завършиха. Настъпи моментът „сега или никога". Беше 1988 година.