ВТОРА ЧАСТ ЗАМИСЪЛ И СБЪДВАНЕ

В тази глава ще се съсредоточа върху научното предложение за провеждане на изследването. В следващата ще опиша лабиринта от комисии и управления, през които трябваше да мине молбата за разрешение.

Комисията по етика в Университета на Ню Мексико разглеж­да всеки проект, в който като обекти участват хора. На молбите се поставя номер - първите цифри отбелязват годината, следва­щите три - нередността на подаването им. Моята молба получи номер 89-001.

Първото изречение, което писах и преписвах в края на 1988 г. в стремежа си да намеря безупречно начало, гласеше: „Този про­ект има за цел да даде началото на нов етап в изучаването на психобиологията на триптаминов халюциноген, употребяван като наркотик – N,N-диметилтриптамин (ДМТ), който също е и ендо­генен халюциноген."

Минаха почти две години, преди на 15 ноември 1990 г. Уп­равлението по храните и лекарствата на САЩ (УХЛ) да ми из­прати следното писмо: „Завършихме разглеждането на вашата молба... и стигнахме до заключението, че е достатъчно безопас­но да проведете предложеното от вас изследване."

Вече имах известен опит с трудностите при даването на дрога, с която хората злоупотребяват. Няколко години.преди реше­нието да се занимавам с ДМТ, бях подал молба до УХЛ, отнасяща се до работата с М Д М А, чието популярно име е „Екстази" -стимулант с умерено психеделично въздействие.

В началото на 80-те години някои психотерапевти даваха тази дрога на пациентите си като помощно средство в лечението. То­гава не беше незаконно, а терапевтите и психолозите установи­ха, че веществото е по-надеждно и лесно за прилагане от ЛСД. За техен ужас обаче това „лекарство-чудо" стана широко упо­требявано в студентските среди досущ като ЛСД. Управлението за контрол над наркотичните вещества (УКНВ) го включи в най-строгия си ограничителен списък през 1985 г.

Почти всички терапевти, прилагали дотогава МДМА, се опи­таха да убедят УКНВ да преразгледа решението си. Аз тръгнах по друг път и поисках разрешение да работя с веществото в рам­ките на новия му правен статут.

Подадох молбата в УКНВ през 1986 г. Предлагах да давам МДМА на доброволци, за да установя психичните и физиоло­гичните му последствия. Получих стандартното им писмо с раз­решение да започна, ако в следващите 30 дни не ми изпратят дру­го съобщение. Но в УКНВ бяха точни като часовников меха­низъм и на двадесет и деветия ден узнах, че още не мога да се заема с проекта. Скоро поясниха в подробно писмо своята загри­женост за невротоксичното въздействие на МДМА. Не можеха да ми кажат кога ще разполагат с достатъчно информация, за да получа разрешение. Молбата ми си остана в архивите на УКНВ и аз се убедих, че тази голяма организация е твърде консерватив­на. Такава й е работата. Това ми бе напомнено в неофициален разговор с д-р Л., директор на отдела, който бе разгледал моята молба за МДМА.

След години, когато бях насред изследването с ДМТ, от УКНВ ми изпратиха запитване дали имам нещо против да изтегля мол­бата си за работа с МДМА. Така беше най-благоразумно и аз се съгласих.

В случая с ДМТ обаче ме подкрепяше и съветваше д-р Да-ниъл Фрийдмън.

Запознах се с него през 1987 г. на една от многото научни конференции, които бях започнал да посещавам. Участието в такива срещи и създаването на контакти в научната общност е задължителен ритуал в кариерата на изследователя. По онова време д-р Фрийдмън беше най-влиятелният човек в американ­ската психиатрия. Започнал е кариерата си в катедрата по пси­хиатрия на Йейлския университет, като изучавал въздействие­то на ЛСД върху лабораторни животни. По-късно е завеждащ катедрата по психиатрия в Чикагския университет. А по време­то, когато го срещнах за пръв път, вече беше професор по пси­хиатрия в Калифорнийския университет, Лос Анджилис. Тога­ва беше и президент на Американското дружество по психиат­рия, както и на всяка по-голяма организация по биологична пси­хиатрия.

Вместо да заеме държавен пост в здравеопазването, той пред­почиташе да оказва влиянието си като редактор на най-уважава­ното академично списание „Архиви на общата психиатрия". За него беше всекидневие да дава тласък или да спира кариерните на отделни учени, като приема или отхвърля някои от хилядите статии, които авторите неспирно изпращаха в редакцията на спи­санието.

Фрийдмън бе обучавал десетки от най-видните изследовате-' ли в академичните среди и в промишлеността. Обаждаше се по­сред нощ на когото му хрумне, ако искаше да обсъди най-новите научни идеи или политически обрати. Притежаваше неизчерпае­ма жизненост и сякаш нямаше нужда от сън. Пушеше цигари една след друга и пиеше стъписващи количества кафе. Симпатичен и Добродушен, той можеше да избухне най-неочаквано, ако някой пробудеше гнева му.

Според мен неговата статия от 1968 г. „За употребата и зло­употребата с ЛСД" е основополагащ научен труд.1 Възхищавах се на безкомпромисния му, но и непредубеден подход към клиничните изследвания с психеделични вещества. През 50-те годи­ни е работил с психиатрични пациенти, на които е давал ЛСД, но определено предпочиташе опитите с животни. Неговите ранни трудове по психофармакология на ЛСД при животни полагат ос­новата на по-нататъшните лабораторни проучвания за ролята на серотонина във въздействието на психеделичните дроги. Освен това е давал показания през 1966 г. пред комисията на Сената, ръководена от Робърт Кенеди, предопределила съдбата на тези дроги, поставяйки ги под най-строги ограничения.

С наставленията на д-р Фрийдмън написах предложение за изследване на ДМТ за реакциите към различните дози. Постарах се да изглежда просто, разумно и осъществимо, съдържаше че­тири конкретни задачи:

• 
  подбор на доброволци измежду „хора, имащи опит с халю- циногените, но без здравни или социални проблеми";
  
• 
  разработване на метод за измерване съдържанието на ДМТ в кръвта;
  
• 
  създаване на нова таблица за оценка на впечатленията, за да бъде изяснено въздействието на ДМТ;
  
• 
  описание на психичните и физиологичните реакции към раз­ лични дози ДМТ.
  

Изброих вече проведените проучвания на ДМТ, както и свой­ствата му, които го правят най-подходящ за възобновяването на изследванията с психеделични дроги при хора. Подчертах една от причините да избера ДМТ - факта, че малцина дори са чували за него. Ако новината за моето изследване стигнеше до медиите, нямаше да се вдигне шум както по повод на ЛСД.

Припомних и че още не е открит по-вероятен шизотоксин от ДМТ. Изследователи създават нови лекарства срещу психични заболявания, блокиращи същите рецептори за серотонин, които и психеделичните дроги активизират. Тоест колкото повече на­учим за ДМТ, с толкова повече данни ще разполагаме и за нару­шенията на психичното здраве.

Подчертах, че краткотрайното въздействие на ДМТ го прави по-лесен за прилагане от дрогите с дълготрайно влияние върху организма, особено в потискащата обстановка на болнична среда.

И накрая, вече бе доказано, че ДМТ е безопасен в изследва­нията с хора, преди всичко от д-р Шара.

След този увод стигнах до теоретичната основа за изследва­нето на ДМТ - биомедицинския модел. Психофармакологията е установила неопровержимо, че психеделичните дроги, включи­телно ДМТ, активизират много от мозъчните рецептори, с които се свързва серотонинът. От работата с животни имаше натрупа­ни подробни данни за конкретните типове рецептори. Имах на­мерение да се опра на тези данни и да установя дали те важат и при хората.

Най-важните биологични променливи щяха да бъдат невро-ендокринни по природата си. Невроендокринологията се зани­мава с влиянието на дрогите върху хормоните чрез първо­начално стимулиране на определени области в мозъка. Напри­мер активизирането на конкретни рецептори за серотонин в мо­зъка повишава съдържанието в кръвта на отделни хормони от хипофизата като хормона на растежа, пролактина и бета-ендорфина.

Освен това рецепторите за серотонин регулират пулса, кръвното налягане, телесната температура и размера на зениците. Щях да измервам и тези параметри, за да се опитам да съставя подробно описание на признаците за активизиране на рецепто­рите за серотонин под въздействие на ДМТ - обективни числени данни.

Бях убеден, че трябва да подбера само хора, натрупали опит в употребата на психеделични дроги. Такива доброволци можеха да опишат по-добре въздействието на веществото. А и при тях намаляваше вероятността да изпаднат в паника при крайно сил­ни последствия от ДМТ, които може би щяха да ги объркат още повече в строгата обстановка на центъра за клинични изследва­ния. Трябваше да се съобразявам и с вероятността за житейски неприятности - исках да се опазя от съдебни дела, в които ищци­те ще твърдят, че са започнали да употребяват психеделични дроги заради участието си в изследването.

От доброволците се изискваше да са интегрирани в общест­вото, иначе казано - да работят или да учат, както и да имат здра­ви семейства. Исках да съм сигурен, че достатъчно устойчиво са стъпили на земята, за да се справят с трудните преживявания при изследването, както и да имат подкрепа извън изследователския екип между сеансите.

Предвиждах бдителен медицински и психологически надзор над доброволците. Жените не биваше да са бременни или да за­бременяват по време на изследването. Щяхме да вземаме урина преди всеки сеанс, за да проверяваме за употреба на други нар­котици.²

В своя обзор за дотогавашните методи в оценяването на психеделичното въздействие стигах до заключението, че всички пре­дишни въпросници са се опирали на предпоставката, че то не­пременно е неприятно и психопатично. Нова скала, съставена без предубеждения въз основа на реакциите у хора, които харес­ват психеделични дроги, би дала възможност за по-многостран­но разглеждане на това въздействие. Предлагах да разговарям с колкото се може повече хора, които употребяват ДМТ за удовол­ствие. От тях щях да получа обща представа за въздействието му, за да съставя новата скала. С напредъка на изследването мо­жех да внасям подходящи промени във въпросниците.

Налагаше се да приложа и метод за измерване на количествата ДМТ в кръвта. Вече съществуваха няколко, от които да избираме.

Пресметнах, че 12 доброволци са достатъчни, за да се проявят статистически значими разлики между дози ДМТ и пасивно плацебо - солен разтвор. При почти всички изследвания за реакции към ново лекарство на доброволците се дават голяма доза, малка доза и една-две междинни дози, за да бъде описан целият спектър от влияния на веществото. Реших, че на всеки доброволец в изследването ще бъдат давани плацебо и четири вида дози ДМТ - голяма, малка и две междинни.

Доброволците щяха да получават различните дози в разбъркан ред и с двойно обективиране. Д-р Клифърд Куолс, специалистът по биостатистика в Центъра по общи клинични изследвания на УНМ, състави с компютър случайна поредност от необходимите дози, сложи листа в запечатан плик и го предаде на аптеката, където никой друг нямаше да го види. А двойното обективиране означаваше, че нито доброволците, нито аз щяхме да знаем каква доза ще получи конкретният доброволец в конкретния ден. Единствено завеждащият аптеката разполагаше със списъка.

Целта на двойното обективиране е да се намали изкривяването на резултатите поради предварителни очаквания. В първа глава вече отбелязах колко могъщо може да бъде влиянието на нагласите върху въздействието на лекарствата.

А преди навлизането в сложното изследване с двойно обективиране най-добре беше доброволците да получат по две „неообективирани" дози ДМТ. Въвеждащата малка доза от 0,05 мг/кг щеше да даде възможност на хората да свикнат с характера на ,Изследването, без силното въздействие да ги обърка. След това голямата доза от 0,4 мг/кг би им позволила да изпитат най-силна-интоксикация, която биха преживели в който и да е сеанс с двойно обективиране. Нарекохме я калибрираща доза. Иначе н Някой би могъл да се откаже насред изследването от страх, че ще получи и още по-висока доза. Така доброволците имаха избор да напуснат изследването, преди да зависим от тях за събраните данни. Събираха се общо шест дози ДМТ - две необективирани и четири двойно обективирани.

И ние щяхме да прилагаме плацебо както при всички изпита­ния на нови лекарства. Това още повече помага да бъде премах­нато влиянието на предварителните нагласи. Повечето хора си представят плацебото като пасивно вещество, което ние нарича­ме с по-точния термин „пасивно плацебо". Захарните таблети са най-добре познатият пример. В нашето изследване пасивното плацебо беше солен разтвор.

От практическа гледна точка обаче е извънредно трудно да се запазят контролираните с плацебо и двойно обективиране изслед­вания наистина „двойно обективирани". Въздействието на актив­ните вещества несъмнено не прилича изобщо на въздействието на солен разтвор или захар, така че и доброволците, и изследова­телският екип почти веднага откриват разликата.

Но в това първо изследване на реакциите към ДМТ искахме да използваме плацебо, за да проверим дали доброволците ще установят разлика между най-малката доза и пълната липса на веществото. Затова имаше полза от сеансите с плацебо.³

Дори тази схема имаше немалко недостатъци. Доброволците обикновено се притесняваха много преди първата доза с двойно обективиране. Днес ли щяха да получат разтърсващата голяма доза? Или можеха да се отпуснат? Ако при първите сеанси с двойно обек­тивиране не получеха голяма доза, напрежението у тях нараства­ше за разлика от онези, които преживяваха голямата доза още първия път. И макар че случайното подреждане на дозите при все­ки конкретен доброволец статистически отстраняваше този фак­тор в общите резултати, то си имаше сериозна човешка цена.

Предвиждах и как да се справим с неблагоприятни психични и физиологични реакции. Първият похват при изпадане в паника трябваше да е опит за упокояване с подкрепа и съчувствие. Ако това не помогнеше, щяхме да имаме на разположение лек транк-вилизатор от рода на „Валиум", а в краен случай и по-силен като „Торазин". Бяхме готови и да инжектираме венозно антихистаминов препарат при алергични реакции. При прекалено високо кръвно налягане - таблети нитроглицерин под езика, както при хората със сърдечни проблеми.

Бях убеден, че ако хората са психично здрави, добре подгот­вени и под постоянно наблюдение преди и по време на преживя­ването, както и след него, вероятността за нежелани психиатрич­ни последствия е извънредно ниска.

Така стигнах до най-трудните моменти - да убедя всички, ко­ито отговаряха за контрола и финансирането на подобен проект, че той е безопасен, струва си да бъде осъществен и заслужава да дадат пари за него.

В САЩ е в сила Закон за контролираните вещества, приет през 1970 г., чиято цел е да предпази обществото от потенциално опасни наркотици. Освен това законът е и пречка за достъпа на научната общност до тези дроги. Той изгражда лабиринта, през който задължително преминава всеки, пожелал да изследва въздействието на психеделични вещества при хората.

Законът поставя всички дроги в „списъци" в зависимост от „възможностите за вредна злоупотреба", „установеното до момента медицинско приложение" и „безопасността на прилагане под лекарски контрол". Веществата в Списък са под най-строги ограничения - „най-висока вреда при злоупотреба, липса на медицинско приложение и опасни дори под лекарски контрол". Въпреки възраженията на десетки видни изследователи в психиатрията, сред които и д-р Даниъл Фрийдмън, Конгресът постави ЛСД и всички останали психеделични дроги в Списък I.

В случая с голямата вреда от психеделичните дроги законо­дателите не отбелязват неподатливото на контрол пристрастяване, присъщо за наркотици като хероина и кокаина. Психеделичните вещества не причиняват зависимост или абстинентен синд­ром. Едно от отличителните им свойства е липсата на дълготрай­ни последствия дори след три-четири дози дневно, както и възмож­ността за отказ от тях без абстинентна криза. Само че тяхното въздействие е твърде разстройващо и понякога осакатява психи­ката. Именно поради това Конгресът решана, че е необходим най-строг контрол над психеделичните дроги.

Учените, провеждали клинични изследвания през 50-те и 60-те години, са признавали и обикновено са се съобразявали с осо­бените опасности, скрити в ЛСД и другите психеделични веще­ства. Така те са успявали да предотвратят всякакви неблагопри­ятни реакции към тези дроги. Но безогледната им употреба в обществото, както и широко разгласените от медиите нарушения на научните принципи, допуснати от Лиъри и колегите му в Хар-вард, са предизвикали очаквано противодействие. За да спре ма­совата злоупотреба, Конгресът преувеличава вредните им свой­ства за сметка на полезните или неутралните. От „безопасни под лекарски контрол", на другия ден вече са обявени за опасни. „Ме­дицинското приложение" в научните изследвания и като помощ­но средство в психотерапията твърде бързо се превръща в „без установено до момента медицинско приложение".

Ето в каква черна дупка надникнах, когато се подготвях да избутам предложението си за ДМТ през системата за контрол и регулиране.

Процесът започна през декември 1988 г. През следващите две години записвах в дневник всеки телефонен разговор, писмо, сре­ща, факс и обсъждане, свързани с протокол 89-001. Веднага след като получих разрешение за изследването, обобщих най-съще­ствената информация от бележките си и написах статия от рода на „Ами ако утре ме прегази автобус?". Беше важно и други да знаят как да се промъкнат през лабиринта. Оказа се, че е възмож­но, затова начертах „карта". Поне тя щеше да остане, ако про­ектът с ДМТ се провалеше.¹

Първите пазители на това законово царство бяха две комисии в Университета на Ню Мексико - Научната комисия на из­следователския център и Комисията по етика в изследванията на хора. Научната комисия естествено се занимаваше с научната обоснованост на моя проект. Членовете й предложиха различни подобрения. Те решаваха дали да го допуснат в изследовател­ския център и дали да отпуснат средства за многото анализи на кръвни проби, от които се нуждаех. Комисията по етика преце­няваше доколко е безопасен и дали в документа за осведомено съгласие са посочени ясно същността на изследването и произ­тичащите от него рискове.

Документът за осведомено съгласие е неотменна част от из­следванията с участие на хора. В него изследователят описва целите на проекта. Посочено е точно и с изтощителни подробно­сти какво може да очаква участникът. Изброени са потенциални­те рискове и ползи от участието, ясно е изтъкнато как изследова­телският екип ще се справя с опасностите и има задължение доб­роволците да бъдат лекувани безплатно от всички неблагоприят­ни последствия. Документът напомня, че участието е напълно доброволно. Участникът може да се откаже по всяко време, по каквато и да е причина, без да му бъдат предявени претенции или да му бъде отказано лечение. Ако участникът смята, че с него са се отнесли некоректно, посочени са имената, длъжностите и те­лефонните номера на хората, на които би могъл да се оплаче.

Започнах и общуването си с двете федерални управления на САЩ, които бяха последните и далеч по-страшни препятствия.

Първото беше Управлението за контрол над наркотичните ве­щества. Там щяха да решат мога ли да разполагам с ДМТ и да ми издадат разрешение съгласно Списък I.

Второто беше Управлението по храните и лекарствата. Там преценяваха дали е безопасно и оправдано да се дава ДМТ на доброволците в изследването. От УХЛ щяха да ми издадат раз­решение за проучване на ново лекарство.

Когато внесох проекта в комисиите на университета, аз ги уведомих, че изследването няма да започне, преди да дадат съгла­сието си и двете федерални управления, където обаче изискваха първо да получа разрешение на местно равнище.

Поверителността и анонимността бяха задължителни и тряб­ваше да ги съгласувам с комисията по етика, изследователския център и управата на университетската болница. Почти всички доброволци в изследването на ДМТ имаха работа и семейства, изобщо не биха искали да си усложняват живота, като признаят, че са употребявали незаконни дроги. А именно такова признание беше предварителното условие за участие, защото щяхме да под­бираме само хора, имащи опит с психеделичните вещества. Уре­дихме проблема малко заплетено, но успешно.

Медицинските картони от предварителните прегледи в поли­клиниката щяха да съдържат важна информация, крайно необхо­дима в бъдеще, ако се наложи доброволецът да бъде лекуван. Затова вписвахме истинското име на участника в картона с ре­зултатите от прегледите и анализите на лабораторните проби. В този картон изобщо не се споменаваха наркотици, нито участие­то на доброволеца в моето изследване.

Документите за осведомено съгласие съдържаха истинските имена и обикновено се прилагаха към медицинските картони. Аз обаче ги държах заключени в домашния си сейф, а на картоните само отбелязвахме: „Документът е подписан и се съхранява от ръководителя на проекта." Всеки доброволец получаваше кодов номер, например ДМТ-3. От този момент нататък в изследването имаха само тази анонимна самоличност и единствен аз знаех име­ната им. Получаваха нов болничен картон само с номера си. Първо използвахме кодовете при психиатричните прегледи, свързани с миналата употреба на наркотици и емоционалните проблеми.

Имаше и още едно затруднение. Външни организации биха могли да поискат достъп до картоните, за да проучат дълготрай­ните последствия от употребата на експериментални лекарства. Кандидатите за доброволци обаче се възпротивиха. Все пак трябваше да има някакъв механизъм за проучване на възможните дългосрочни рискове от въздействието на ДМТ, но само със съгла­сието на участниците в изследването.

Постигнахме компромис - всеки орган или лице, желаещи да разговарят с доброволците или да се запознаят с медицинските им картони, щяха да се свържат първо с мен. На свой ред аз щях да питам доброволците искат ли да дадат информация. Разбира се, картоните можеха да бъдат изискани и със съдебно решение, но без списъка с имената, отговарящи на кодовите номера, така че анонимността се запазваше, а аз не бих го предоставил, позо­вавайки се на лекарската тайна. Бих могъл да си имам големи неприятности, но си струваше риска.

За пет години изследвания на ДМТ с над шестдесет добро­волци нямаше нито едно нарушение на поверителността или ано­нимността. А през петте години след завършването им нямаше нито едно искане от властите да получат медицинските картони на доброволците.

Научната комисия призна, че подходът в проекта е сравни­телно праволинеен и без излишни усложнения. Членовете й изтъкнаха, че по-тежки ще бъдат етичните, политическите и ад­министративните проблеми - области, в които те почти нямаха правомощия.

Проявиха и загриженост за сигурността на доброволците и тяхното здраве. От изследователския център поискаха участни­ците да остават за наблюдение и през нощта след сеанса, но спо­ред мен това щеше рязко да намали броя на желаещите. Освен това от Центъра искаха да бъде установен най-подходящият час от денонощието за даване на ДМТ. Имаше ли денонощен ритъм в чувствителността към веществото? Отговорих, че не знам, но ще даваме дозите на всички в един и същ час от денонощието, за да уеднаквим влиянието на този фактор.

На 19 февруари 1989 г. изследователският център даде одоб­рението си. Съгласи се и да финансира анализите на хормоналните равнища и разработването на метод за измерване на кон­центрациите на ДМТ в кръвта. Три дни по-късно и Комисията по етика одобри проекта.

Тогава започнах да търся източник на ДМТ. В същото време трябваше да се уверя, че ще бъде законно да разполагам с веще­ството - това беше по-лесната задача, зависеше от получаването на разрешение съгласно Списък I.

От аптеката на университетската болница ме увериха, че мо­гат да изпълнят изискванията на УКНВ за безопасно съхранение на ДМТ.

Изпратих молбата си за получаване на разрешение. Първо трябваше да имам на разположение ДМТ с лабораторна чистота, за да разработим метод за измерване на количествата му в чо­вешка кръв. След това разрешението трябваше да се разшири и върху ДМТ с медицинска чистота, който да бъде даван на добро­волците. Изследването не можеше да започне, докато УКНВ не одобри чистотата на веществото за медицинска употреба.

Обадих се в УКНВ две седмици по-късно, но в дневниците им не бе записано молбата да е постъпила при тях. Човекът, с когото говорих, ми обясни:

- Местим се в нова сграда, всичко е в кашони.

Минаха още две седмици - молбата ми още не бе вписана официално. После се оказа, че от УКНВ искат първо да получа разрешение съгласно Списък I от Фармацевтичното управление на щат Ню Мексико. След няколко седмици и това бе уредено.

- Сега всичко е в ръцете на УКНВ - увериха ме от фармацев­ тичното управление.

Тогава от управлението ми съобщиха, че ще одобрят молбата за съхранение на ДМТ с лабораторна чистота, ако университет­ската аптека и служителите минат през необходимата проверка за благонадеждност. Книжата бяха изпратени от Вашингтон в Денвър, а оттам - в Албъкърки.

Местната агентка на УКНВ - г-жа Д., дойде в университета да говори с мен и да провери аптеката в началото на юни 1989 г.

Поиска имената на всички служители, които ще имат достъп до ДМТ, техните адреси и телефонни номера и номерата на социалните им осигуровки. Установи няколко пропуска в правилата за сигурност и настоя да бъдат отстранени. Нареди да се снабдим със заключващ се фризер, който да бъде поставен в сейфа за наркотици. Заяви, че аз не бива да имам ключ от фризера, допустимо е само за персонала на аптеката.

Имаше навика да пуска смущаващи шегички от рода на: „Е, това няма да ви вкара в затвора" или „Не се тревожете, няма да ви сложим белезниците заради това".

Опитвах се да понасям чувството й за хумор. На сбогуване тя обобщи:

- Ако нещо стане, дупе да ви е яко. При кражба, липси или немарливо водене на документацията първо вас ще привикаме за обяснения.

Колкото и да ме притесни посещението й, нейните последни думи ме обезпокоиха още повече:

- Впрочем откъде ли ще си набавите ДМТ, за да го давате на доброволците?

По-късно същия месец УКНВ одобри по принцип молбата ми да се снабдя с ДМТ с лабораторна чистота. Поемах задълже-, Нието да не давам това вещество с по-ниска чистота на добро­волците.

Още щом получих одобрението на университетските коми­сии, през март 1989 г. се свързах с „Лаборатории Сигма" в Сейнт Луис. Те ме бяха снабдявали с мелатонин. В каталога им бе посо­чен ДМТ и аз попитах дали ще ми продадат вещество с лабора­торна чистота, както и с медицинска. От „Сигма" ми отговориха, че няма проблем да получа ДМТ с лабораторна чистота, стига да имам разрешение съгласно Списък I от УКНВ.

Да получа ДМТ с медицинска чистота щеше да е по-трудно, защото тогава „Сигма" щеше да е задължена да подготви специ­ална документация за Управлението по храните и лекарствата. В началото на май от УХЛ ми изпратиха първото си писмо, подписано от г-жа П. - ако не получа ново съобщение през след­ващия месец, мога да започна изследването. Разбира се, не раз­полагах с ДМТ. Поне вече бяха сложили входящ номер на моята молба. И от „Сигма" се съгласиха да започнат разговори с УХЛ за подготовката на документацията.

През юни г-жа П. ми заяви, че „Сигма" не дава задоволителна информация как произвежда своя ДМТ. „Сигма" пък отговори, че европейският производител, от когото купуват ДМТ, отказва да даде подобна информация - тя била търговска тайна. Освен това фирмата се безпокоеше, че от УХЛ им искали повече сведе­ния, отколкото за другите вещества, използвани в изследвания с хора. Казаха ми името на химичката в управлението, която се занимавала с моята молба - г-жа Р. През следващата година и половина ми предстояха десетки разговори с тази дама.

Попитах я защо настояват за по-подробна информация, от­колкото, да речем, за изследването с мелатонин.

- Във всеки случай изискванията са конкретни - осведоми ме тя.

От „Сигма" се оплакваха, че УХЛ прекалява. Управлението пък отказваше да си мръдне пръста, преди да получи допълни­телната информация. Накрая фирмата все пак склони да предо­стави сведенията.

Минаха обаче няколко месеца, а г-жа Р. така и не получи же­ланата информация. Фирмата нямаше желание да затъва в слож­на и продължителна процедура. А и каква изгода имаше? Загу­бих надежда да получа от „Сигма" ДМТ с медицинска чистота.

През август 1989 г. получих дълго писмо от УХЛ, в което изброяваха двадесет изисквания към ДМТ с медицинска чисто­та. Поне не поставяха въпроса за общата му токсичност, който би наложил сложни и скъпи изследвания с животни. Не изразя­ваха и съмнения в научните достойнства на проекта. Все пак имаше напредък.

Обадих се на един колега химик, който направи мрачното пред­сказание, че ще напиша само статия как не съм провел изследва­нето.

- Ще ми направиш ли малко ДМТ? - попитах го направо. Той отказа. Лабораторията му нямала достатъчно средства да покрие изискванията за производител.

Попитах и д-р Дейвид Никълс, химик и фармаколог от уни­верситета „Пардю" в Индиана. Той ме насочи към д-р К. в Наци­оналния институт по психично здраве - ръководител на програ­ма за производство на изследователски вещества, които иначе е почти невъзможно да намериш. Д-р К. ми отговори, че според договора му е забранено да доставя вещества с медицинска чис­тота.

Изпратих писмо до Националния институт по наркомании (НИН) със запитване могат ли да ми предоставят ДМТ с меди­цинска чистота. Мина месец и им писах повторно. От отговора на г-н У научих, че институтът обикновено получава необходи­мите му вещества от лаборатория в Северна Каролина, ръково­дена от д-р С.

Обадих му се, но той отсече, че не могат да произвеждат ве­щества с медицинска чистота, а дори и да се съгласи, не би съста­вил документацията, изисквана от УХЛ.

- Не ми трябват такива отговорности. Нямам и застраховка за медицинско приложение на нашите продукти.

Свързах се отново с г-н У и той обясни:

- Имаме договор с д-р С. Произвеждат, каквото поискаме от тях. Но друга лаборатория приготвя за тях лекарствата, предназ­ начени за хора. По-лошото е, че напоследък ДМТ не се търси много. Не бихме искали да похарчим голяма сума от предвидени­ те по договора средства за толкова рядко употребявано вещест­ во. Ще проверя какво може да се направи.

След няколко седмици г-н У се обади да ми каже, че д-р С. би могъл да ми достави ДМТ, но аз ще трябва да платя. Д-р С. се съгласи да състави оферта, обаче отново отказа да състави доку­ментацията за УХЛ.

- За нас това е излишна работа.

Не виждах голям шанс. Попитах г-жа Р. от УХЛ не мога ли аз да съставя документацията за ДМТ, ако го получа от д-р С., и тя каза, че пак ще се чуем.

Д-р С. определи цена около 50 000 долара.

- Е, благодаря ви за отделеното време - отвърнах аз. Още една врата се затвори.

Обадих се на г-жа Р.

- Никак не ми върви. Какво бихте ме посъветвали?

- Ще ви изпратя необходимата информация, за да съставите сам документацията.

Формулярите, които тя ми изпрати, бяха предназначени за го­лям фармацевтичен производител като „Лили", „Мерк" или „Пфайзер" и нямаха нищо общо с отделен изследовател като мен.

Пак се обадих на г-жа Р:

• 
  Имам нужда от помощта ви. Защо не искате да ми помогнете?
  
• 
  Нашият началник е д-р Х. Ето ви телефонния му номер. Настоявайте да говорите с него.
  

- Трябва да говорите с д-р У

Преди да възразя, той прехвърли разговора.

• 
  Аз съм д-р У! - избумтя дружелюбен, но властен глас по линията. - В този нов отдел аз съм единственият лекар сред слу­ жителите, занимаващи се с наркомании. Знам какво сте изтърпял досега. Нашата работа е да ви съдействаме. Не се отчайвайте.
  
• 
  Как да си намеря ДМТ с медицинска чистота?
  
• 
  Намерете някой да ви го синтезира.
  
• 
  Какво ще .кажете за Дейв Никълс в „Пардю"?
  

• 
  Ще обсъдите ли това с Дейв?
  
• 
  Помолете д-р Никълс да изпрати писмо до директора д-р Х. Запишете си адреса му. А служителката, която се занимава с вашата молба, е г-жа М. Обадете й се след две седмици.
  

Обадих се на Дейв Никълс. Според него количеството ДМТ щяло да струва 300 долара - цената на изходните вещества.

И през цялото това време съзнавах, че външното финансиране е задължително, особено за да придаде необходимата солидност на проекта. Така щях да подпомогна изследователския център в разходите и да си осигуря още по-силна подкрепа от хората там.

От статиите за предишните изследвания на връзката между ДМТ и шизофренията знаех, че Фондацията на Шотландския ритуал - масонска организация, е финансирала някои от тях. Из­пратих до тяхната програма за изследвания на шизофренията молба да получа формуляр за кандидатстване. В моя проект бе изтъкнато колко е важно да разберем въздействието на ДМТ като вероятен ендогенен шизотоксин.

Съобщих на д-р Фрийдмън, че съм подал молба за финанси­ране от Фондацията на Шотландския ритуал. Той ми отговори, че участва в техния научен съвет и „може би" ще ми осигурят сред­ства за една година. Това се потвърди само след месец - през септември 1989 г. Отново писах на д-р Фрийдмън за усилията си да намеря ДМТ с медицинска чистота. Той надраскал бележка върху писмото ми и го предал на директора на Националния институт по наркомании, негов бивш студент. Бележката завършвала в телеграфен стил: „Страсман има нужда от съдействие в НИН. Сещаш ли се за някого?".

През септември се обадих на г-н У в НИН. Току-що бе разговарял с д-р С. Обсъждали как да снабдяват изследователи с вещества от Списък I.

- Искаме да ви помогнем - увери ме той. - Свържете се с г-жа Б. в УКНВ и проверете ще може ли да ви обясни как да издейст­ вате разрешение д-р Никълс да синтезира за вас малка партида. Ако количеството е прекалено голямо, ще се наложи да покрие законовите изисквания за производител, а едва ли може да поддържа такова равнище на сигурност.

Обадих се на г-жа Б.

• 
  Възможно ли е Дейв Никълс да синтезира малко ДМТ с медицинска чистота за моя проект?
  
• 
  Щом д-р Никълс ще влиза в ролята на производител - под­ хвана тя, - длъжен е да се съобразява с много строги изисквания за охрана и сигурност. Има ли бюро на УКНВ близо до неговия университет? Оттам могат да наминат и да му кажат какво да направи. После нека д-р Никълс сам реши в състояние ли е да изпълни нашите изисквания.
  

— Търсих ДМТ с медицинска чистота къде ли не - в „Сигма" и в друга фирма за химически доставки, в Националния институт по наркомании, в Националния институт по психично здраве, при бив­ши изследователи, при д-р С. в Северна Каролина. А Дейв Никълс е готов да синтезира необходимото ми малко количество и то на невероятно ниска цена. Има нужда от вашето одобрение. Получих и външно финансиране, изследователският център на университе­та изцяло подкрепя проекта. Вече се побърквам. Скубя си косата. Венците ми кървят. Опъвам нервите на съпругата си.

Настъпи мълчание. В слушалката чух как тя избута стола си назад.

- Така ли... - промълви искрено загрижена. - Чакайте да видя... Да, има параграф за „съпътстващите дейности". Д-р Никълс може да синтезира за вас малка партида, ако провеждате съвместно изследването. И няма да се наложи да въвежда допълнителни мерки за сигурност в лабораторията си. Допустимо е да произве­ де... в количества, непревишаващи... - мърмореше си на глас някакви разпоредби. - Нека д-р Никълс ми изпрати писмо. Запише­те си служебния ми адрес. Трябва да подаде молба за промяна на сегашното му разрешително, като посочи колко ДМТ ще синте­зира. Аз ще проверя при нашия фармацевт дали количеството не е прекалено голямо.

- Чудесно - въздъхнах аз. - Искрено съм ви благодарен за помощта.

Обадих се на д-р У Той ми довери „извън протокола", че моят проект разкривал пропуск в законите срещу наркотиците - а как при това положение изследователите да изучават дрогите, с кои­то се злоупотребява?

После ми описа точно как да отговоря на двадесетте изисква­ния в писмото на УХЛ отпреди няколко месеца. Така щях да оси­гуря на управлението необходимите данни, за да решат дали ДМТ е „безопасен за употреба от хора".

От УКНВ обаче не искаха да одобрят нито молбата на Дейв Никълс да синтезира ДМТ, нито моята молба за разрешение , съгласно Списък I, докато УХЛ не одобри проекта. УХЛ пък не можеше да даде одобрението си, преди да получа веществото и да установя дали е безопасно. Освен това искаха и потвържде­ние от УКНВ, че на Дейв е разрешено да синтезира ДМТ.

Четири месеца по-късно - през януари 1990 г., той най-после получи одобрението на УКНВ. Незабавно поръча прекурсорите и се захвана с работата.

През това време получих от „Сигма" ДМТ с лабораторна чи­стота и го сложих в специалния заключващ се фризер, който пък беше в сейфа за наркотици на университетската аптека. Сто милиграма в мъничка стъкленица. Изследователският център се зае да разработи метод за измерване на количествата на веществото в човешка кръв.

Освен това получих висока оценка от НИН за проекта на същин­ското изследване и уверението, че е много вероятно да го финансират. Две одобрени молби за финансиране, а нямах веществото! Смахнато положение. Всеки като че ли искаше изследването да бъде проведено, но никой не знаеше как да ми осигури ДМТ.

През февруари в УКНВ получиха задоволителна информа­ция от УХЛ, че проектът е достатъчно обоснован, за да го одоб­рят и те „по принцип". УКНВ се съгласи да ми даде разрешение съгласно Списък I.

Но на следващия ден г-жа Б. от УКНВ, която ми помогна да изляза от задънената улица, се обади с вестта, че Дейв все пак попада в категорията на производител и ще има нужда от допълни­телни мерки за сигурност. Онемях, после смънках:

• 
  Просто не знам какво да кажа...
  

• 
  Ето ви името и телефонния номер на агента на управление­ то в Индианаполис, близо до университета „Пардю". Той отгова­ ря за района и ще обясни на д-р Никълс какво да направи.
  

- Моля да ни извините. Д-р Никълс произвежда и друга дро- га, объркали сме я с вашата молба за ДМТ. Грешката е моя. Продължавайте според проекта.

След това обаче ме потърси самият Дейв - юристите в „Пар­дю" го посъветвали да не синтезира ДМТ, за да не бъде съден. Свързах се с г-н У в НИН и го попитах имало ли е някога съдеб­ни искове срещу тях заради изследвания с вещества от Списък I.

Той ме насърчи:

- Никога не са ни съдили дори заради изследвания с мариху­ ана при хора, а тя е в Списък I. Само се погрижете да няма никак­ ви юридически пропуски в документа за осведомено съгласие.

След това даде слушалката на адвоката на НИН, който ми каза:

- Ако се стигне до съд, искът ще бъде първо срещу вас, след това срещу вашия университет, после може би срещу УКНВ и чак накрая срещу д-р Никълс, но е малко вероятно. Той просто

произвежда веществото съгласно изискванията на УКНВ, а не решава кой каква доза на кого да дава - това е ваша отговорност. Обясних ситуацията на Дейв и той отговори:

- Дано знаеш какво вършиш. Аз и нашите адвокати ще ти се доверим на сляпо.

През май и юни търсих лаборатории, които да проведат ана- лизи на ДМТ, след като го получа. УКНВ изискваше да бъдат извършени от външна организация. Първите две лаборатории, към които се обърнах, отказаха да се занимават с вещество от Списък I. Едва третата фирма се съгласи да проведе анализите.

До юли 1990 г. Дейв беше готов с ДМТ. Анализите показаха почти стопроцентова чистота. Той ми изпрати пет грама по спе­циален куриер. Занесох веществото в университетската аптека.

Там приготвиха солен разтвор на ДМТ - формата, в която щяхме да го даваме на доброволците. Аптекарят го разпредели в сто шишенца, от които щяха да бъдат взети и пробите за тестове­те, поискани от УКНВ.

До края на октомври всички анализи дадоха добри резултати. Събрах документацията и я изпратих в УКНВ с експресна поща. Започнах да се обаждам след седмица. Никой не отговори на де­сетината съобщения, които записах на телефонния секретар. Потърсих д-р У

• 
  Какво се е случило? - попита той. - Обикновено се чуваме, когато нещо не върви.
  

• 
  Мога ли да започна изследването с ДМТ?
  
• 
  Ей сега ще се опитам да науча какво става.
  

На 5 ноември 1990 г. г-жа М., която надзираваше моя проект, ме потърси по телефона в края на деня.

• 
  Вече няма пречки.
  
• 
  Само от устно одобрение ли имам нужда?
  

• 
  Университетът няма да се съгласи. Може ли да ми изпрати­ те писмо по факса? - помолих аз.
  
• 
  Утре ще го пусна.
  

Същия ден от университетската лаборатория ми се обадиха, че 30 процента от ДМТ в стъклениците се е разградил и е прека­лено слаб за използване. Потърсих лаборанта.

• 
  Как изчислихте концентрацията?
  
• 
  По теглото на чистото вещество.
  
• 
  Не е чисто вещество, а солен разтвор.²
  
• 
  О, не знаех. Я да видим... Вярно. Значи концентрацията е именно необходимата. Съжалявам.