Дора левтерова жана атанасова иван тричков стратегии и методи на работа
Модел, свързан с комуникативната теория за идентичността (CTI)
Изтегляне 0.89 Mb. Pdf просмотр
|
- Навигация на страницата:
- Модел за развитие на идентичността
| Модел, свързан с комуникативната теория за идентичността (CTI). Тази теория се опира върху различни перспективи, които интегрират различни обстоятелства (Hecht, Jackson, & Ribeau, 2003; Hecht и др, 2004). Комуникативната теория за идентичността представя по-цялостен или синтетичен поглед към идентичността като включва общността, комуникация, социални отношения, както и концепции за самостоятелно „намиране“ на идентичността Във всички тези слоеве. комуникативната теория за идентичността има общи аксиоматични предложения (Hecht и сътр.,2004, Hecht & Krieger, 2006). 1. Идентичността притежава индивидуални, социални и общински имоти. 2. Идентичността е и постоянна, и динамична. 3. Идентичността притежава афективни, когнитивни, поведенчески, и духовни компоненти. 4. Идентичността има съдържание и нива на свързване и тълкуване. 5. Идентичността включва субективни и приписвани значения. 6. Идентичността притежава кодове, които се представят в разговори и определят членството в общностите. 7. Идентичността има семантични свойства, които се изразяват в основните символи, значения и етикети. 8. Идентичността предписва режима на подходяща и ефективна комуникация. 9. Идентичността е източник на очаквания и мотивация. 10. Идентичността е спешни и необходима. Модел за развитие на идентичността Gibson (2006) разработва модел, който се основава на американския закон за достъпност и постижимост на образование за хората с увреждания. Този модел улеснява хората с увреждания, в конструирането на идентичността. Разбиранията нивото на развитие на идентичността при хората с увреждания е своебразен поглед върху социалните перцепции и препятствия, бариери и борби, които биха изпитали. Моделът за развитие на идентичността, още наричан Гибсън модел се прецизира в три етапа: – пасивна информираност относно идентичността. Този етап обикновено започва от началото на жизнения цикъл, от първата година, но може да продължи и в зряла възраст. През първия етап се отбелязва, че 8 медицинските потребности не са задоволени, хората са научени да отричат и крият увреждането си, във фамилния контекст са зависими и без „право на глас“, плашат се от внимание към тях, нямат социални контакти с други хора, които имат увреждания, моделът на уврежданията няма отношение. При тези патерни, развитието на идентичността е блокирано до степен на пасивно осъзнаване житейското функциониране. – реализация на идентичността. Този етап възниква предимно в юношеска възраст или в началото на зрелостта. През втория етап, хората с увреждания започват да се самоопределят като притежаващи увреждания, задават си въпроси: Защо Аз съм с увреждане?, понякога се отбелязва омраза към самия себе си, интересуват се от социалната си перцепция и приемане от другите, увреждането е видимо т. е. има отражение на външния вид, често се наблюдава комплекса „супер мъж/супер жена“. – приемане на идентичността. Този етап възниква по-рядко в юношеска възраст или по- често в началото на зрелостта. През този етап, наречен още съзряване, хората с увреждания започват да променят фокуса от това „да си различен“ в отрицателна светлина във фокус на това „да се справя самостоятелно във фамилен, професионален и социален контекст“, започват да се самоопределят като значими и стойностни хора ни повече ни по-малко от другите хора, започват да включват други с увреждания в живота си, формират умения за самозащита, самоадвокатстване си и активизъм, интегрират се самостоятелно като дееспособни хора в социалния свят. Според Gibson (2006), развитието на идентичността е динамично и хората с увреждания не са постоянно в определен етап. Възможно е те да са достигнали трети етап – приемане, но при определени социални ситуации и при настъпването на негативни преживявания и стереотипи, могат да се върнат към втори етап – реализация. Идентичността на хората с увреждания е в криза поради акомпанимента на притежаваното увреждане. Тази криза не е персонална криза, а е резултат от социалното форсирания и стереотипизиран конструкт на уврежданията. Снемането на стереотипите и познаването на особеностите на уврежданията, както и на способностите на хората с увреждания би довело до формиране на адекватна персонална идентичност при хората с увреждания. Тогава може да се твърди, че социумът приема различията и оценява възможностите, а не дефицитите. |