Духовен център за католическо богословие и духовност „БЛ. Папа ронкали”
Изтегляне 3.42 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- 1.2.8.3 ДУХ
1.2.8.2 ДУША1. Нефеш – термин, който най-често се превежда с психе (душа). Но това не е първият и основен смисъл на тази дума в Стария Завет. Изначалният смисъл (Х. В. Волф) може да се определи като "човек, който има нужда" – който е зависим от друг човек. В Бит. 2:7 терминът нефеш изразява живот. Човекът няма "живот", но е живот. Понятието означава на първо място част от тялото, гърло, а на второто място и врат. Гърлото изразява нуждата на човека да приема храна и да диша. Значи, нефеш указва, че човек не е достатъчен на себе си. Нефеш означава и центъра на чувствата, "емоционални движения" и състояния на душата. Значи, понятието означава човека в неговата цялост, в неговия живот и в неговата зависимост, особено спрямо Бога. Нефеш означава ‘аз’-ът на човека, цялото ‘АЗ’ на човека. (‘Величае’ на Мария: "Душата ми величае Господа" означава, че цялото ми същество величае Господа). Гръцката мисъл говори за душата, която се намира в затвора на тялото. Това е съвсем непознато за семитската мисъл, освен в онези области, които са се намирали под влияние на гръцката мисъл. 2. Психе – има много различни значения, както и неговият еврейски еквивалент нефеш. В някои случаи означава лице, просто човека. Понякога означава живот. Психе е вътрешността на човека, седалище на неговата свобода. Трябва да се забележи, че прилагателното "психически" се противопоставя на прилагателното "духовен" (примерно 1Кор. 2:14 ; 15: 44-46), т.е., прилага се за човека, който няма пълнотата на Бога. И все пак този термин няма някакво негативно значение, както в случая с понятието плът, той е преди всичко неутрален. 1.2.8.3 ДУХ1. Руах - на гръцки е преведен с термина пнеума, дух. Този термин на първо място се прилага за Бога, а след това за човека. Тук става дума за тео – антропологичеко понятие, което изразява отвореността на човека към Бога и към Божието действие в човека. Основното значение на термина е житейско пространство или въздух, а от това идва и значението за вятър или духане. В много случаи силата на "духа", или на вятъра, е присъща на Бога, или е в служба на Него. Терминът се използва и в смисъла на "полъх", както и в смисъла на житейска сътворителна сила. Тази сила може да бъде съобщена на човека, а с нея се съобщават и извънредни свойства (Ез. 11:5; Ис. 11:2;42,1; Изх. 31:3). Когато е обдарен с дара на божествената сила, човек може да говори или да действа в Божието име за доброто на своя народ (вж. Чис. 11: 25.29). Понятието дух почти винаги изразява динамично отношение между Бога и човека; Духът е сила, която поставя човека в обкръжието на Бога. Като Божествена сила тя понякога се противопоставя на плътската слабост (примерно в Ис. 31:3 духът се показва като онова, което се присъщо на Бога, а тялото е онова, което е присъщо на човека). Значи думата руах има повече значения: 1. космологично – вятър; 2. антропологическо – дъх 3. теологическо – онова което в човека се свързва с Бог, онази връзка, която свързва човека с Бога. 2. Пнеума – означава Светия Дух, Божия Дух, Божията сила, която е дадена от Възкръсналия Христос. Духът се противопоставя на тялото и същият този Божи Дух се съобщава на човека и става принцип на живота на онзи човек, който вярва в Исус Христос (виж. Гал. 5: 16-18, 22, 25; Рим. 8:2…) Затова и "дух" означава човека, който е подтикнат от Божия Дух, или който е съединен с Христос. Понякога е трудно да се различи дали се говори за дух или за Божи Дух, дали се говори за човека, който се намира под Неговото влияние, или става дума за отношение между човека и Божия Дух. Обикновено ‘дух’ се дефинира като "божествена мощ", тоест онова съществено измерение на човека, чрез чиято сила човек стои в отношение спрямо Бога. Ясно е, че тази "мощ" не е притежание на човека и той не може да я осъществи само със своите собствени сили. Духът в човека, в неговото съществуване, е винаги дар Божи. Духът, единственият принцип на живота чрез Бога, никога не е собственост на човека: на човека винаги е необходим дух, за да може да води живот, достоен на човека. Човекът е дух, душа и тяло. Човекът няма душа, тяло и дух: човекът е дух, човекът е тяло, човекът е душа. Библията не познава това разделение, разцепление на човека. То идва от гръцката философска мисъл, която гледа на човека по дуалистичен начин.
ККЦ ПАДЕНИЕТО 385 Бог е безкрайно добър и всички негови дела са добри. При все това никой не може да избегне изпитанието на страданието, на злините в природата, които изглеждат свързани със собствената ограниченост на създанията и особено с въпроса за моралното зло. Откъде идва злото? „Търсих откъде иде злото и не намерих изход”, казва св. Августин и неговото собствено и мъчително търсене намира изход само в обръщането му към живия Бог. Защото „тайната на беззаконието” (2 Сол. 2, 7) просветва единствено в светлината на „тайната на милосърдието”. Откриването на божествената любов в Христа показа в едно и също време умножаването на злото и преизобилието на благодатта. Следователно ние трябва да разглеждаме въпроса за произхода на злото, отправяйки погледа на нашата вяра към Този, Който е единствен негов Победител. I. „Където се умножи грехът, благодатта се яви в голямо изобилие” Реалността на греха 386 Грехът присъства в историята на човека; напразно бихме се опитвали да го пренебрегнем или да даваме на тази мрачна реалност някакви други имена. За да се опитаме да разберем какво представлява грехът, трябва най-напред да познаем дълбоката връзка на човека с Бога, защото извън това отношение „злото на греха не се разкрива в истинската си същност на отказ и противопоставяне на Бога, като продължава да тегне върху живота на човека и историята”. 387 Реалността на греха и по-специално на първородния грях не може да се осветли иначе освен в светлината на божественото Откровение. Без познанието, което то ни дава за Бога, не е възможно ясно да се познае грехът и ние се изкушаваме да го обясним единствено като недостатък на развитието, като психологическа слабост, като грешка, задължителна последица на неадекватната социална структура и т.н. Единствено с познаването на Божието намерение за човека можем да разберем, че грехът е злоупотреба със свободата, която Бог дава на личностите, създадени, за да Го обичат и да се обичат помежду си. Първородният грях – Една същностна истина на вярата 388 С разгръщането на Откровението е осветлена също и реалността на греха. Макар че според историята на грехопадението, разказана в Битие, Божият Народ на Стария Завет се сблъска със страданието на човешката природа, той не успя да постигне последното значение на тази история, което се открива единствено в светлината на Смъртта и Възкресението на Исуса Христа. Трябва да познаваме Христа като извор на благодатта, за да познаем Адам като извор на греха. Духът Утешител, изпратен от възкръсналия Христос, идва, „за да изобличи света за грях” (Йоан. 16, 8), откровявайки Този, който е негов Изкупител. 389 Учението за първородния грях е, така да се каже, „обратната страна” на Благовестието, че Исус е Спасител на всички хора, че всички имат нужда от спасение и че спасението е предложено на всички благодарение на Христа. Църквата, която има „ума на Христа”, знае добре, че не може да достигне до откровението за първородния грях, без да се накърни тайната на Христос. ПРОЧИТЪТ НА РАЗКАЗА ЗА ПАДЕНИЕТО 390 Разказът за падението (Бит. 3) използва образен език, но потвърждава едно първоначално събитие, един факт, шито е станал в началото на човешката история. Откровението дава уверението на вярата, че всяка човешка личност е белязана от първородния грях, извършен от нашите първи родители”. Падението на ангелите 391 Зад избора на непослушание на нашите родители има един прелъстителен глас, който се противопоставя на Бога, поради завист ги прави да паднат в гибел. Писанието и Преданието на Църквата виждат в това същество един паднал ангел, наричан Сатана или дявол. Църквата учи, че първоначално този ангел, създаден от Бога, е бил добър. „Дяволът и останалите демони без съмнение са били създадени от Бога добри по природа, но те сами са станали зли.” 392 Писанието говори за греха на тези ангели. Падението им се състои в свободния избор, тъй като те категорично и безвъзвратно отхвърлят Бога и Неговото Царство. Отражението на този бунт намираме в думите, които прелъстителят отправя към нашите прародители: ще бъдете като богове” (Бит. 3,5). Дяволът „открай време съгрешава” (1 Йоан. 3,8), той е „лъжец и баща на лъжата” (Йоан. 8,44). 393 Само безвъзвратният избор на ангелите, а не недостигът на безкрайното Божие милосърдие прави техния грях непростим. „У тях няма разкаяние след падението, както няма разкаяние за хората след смъртта.” 394 Писанието свидетелства за злокобното влияние на този, когото Исус нарече „открай време човекоубиец” (Йоан. 8,44) и който дори се опита да отклони Исуса от задачата, поверена Му от Отеца. „Затова се и яви Син Божий, за да разруши делата на дявола” (1 Йоан. 3,8). Като най-тежка последица на тези деяния е било лъжливото изкушение, което е подвело човека да не се подчини на Бога. 395 Могъществото на Сатаната обаче не е безкрайно. Той не е нищо друго освен създание, чиято мощ се дължи на факта, че е чист дух, но винаги остава само създание: той не може да попречи на изграждането на Царството Божие. Макар че Сатаната действа в света от омраза против Бога и Неговото царство в Исуса Христа и въпреки че неговото злодеяние причинява тежки вреди – от духовен характер и дори непряко от физически характер – за всеки човек и за обществото като цяло тази дейност е позволена от божественото Провидение, което със сила и благост ръководи историята на човечеството и света. Божественото позволение на дяволската активност е голяма тайна, но „ние знаем, че на ония, които любят Бога и са призвани по Негова воля, всичко съдейства към добро” (Рим. 8, 28). III. Първородният грях Изпитанието на свободата 396 Бог създаде човека по свой образ и го утвърди в своето приятелство. Човек е духовно създание и може да живее в това приятелство само като свободно се подчинява на Бога. Това изразява забраната, отправена към човека да не яде от дървото на познанието на доброто и злото, „защото в който ден вкусиш от него, бездруго ще умреш” (Бит. 2,17). „Дървото на познанието на доброто и злото” (Бит. 2,17) показва символично непрестьпната граница, която човек като създание трябва свободно да признае и вярно да спазва. Човек зависи от Създателя, той е подчинен на законите на сътворението и на моралните норми, които регулират използването на свободата. Първият грях на човека 397 Изкусеният от дявола човек остави да угасне в сърцето му доверието към Неговия Създател и като злоупотреби със свободата си, отказа да се подчини на Бога. В това се състои първият грях на човека. Всеки грях впоследствие ще бъде неподчинението към Бога и липсата на доверие в Неговата доброта. 398 В този грях човекът е предпочел себе си пред Бога и с това е пренебрегнал Бога; той е избрал себе си пред Бога, против изискванията на собственото си положение на творение и оттам насетне против собственото си благо. Съставен в състояние на святост, човекът беше предопределен да бъде напълно „обожествен” от Бога в светлината на Неговата слава. След изкушението на дявола той е пожелал да бъде като Бога, но без Бога и преди Бога, а не следвайки Бога. 399 Писанието показва трагичните последици от това първо неподчинение. Адам и Ева губят мигновено благодатта на първоначалната святост. Започват да се страхуват от Бога, за Когото са добили лъжлив образ, образа Бог, ревнив към Своите привилегии. 400 Хармонията, която бе установена благодарение на първоначалната справедливост и в която те се намираха, бе нарушена, господството на духовните сили на душата над тялото бе сломена, връзката между мъжа и жената бе подложена на напрежение; техните връзки оттук насетне биват белязани от страст и стремеж към господство. Хармонията със сътворението бе нарушена: видимото творение стана за човека чуждо и враждебно. Заради човека творението бе подложено „на робството на тлението”. И накрая, последицата, която бе ясно известена в случая на неподчинението, ще се сбъдне: човекът ще се обърне в праха, от който е бил направен. Така смъртта влиза в историята на човечеството.
„Това, което божественото Откровение ни извести, съвпада със собствения ни опит. Защото, ако човек погледне вътре в сърцето си, ще открие, че е наклонен към зло и потънал в множество злини, които не могат да произлизат от неговия добър Създател. Като отказва често да признае Бога за свое начало, човек накърнява порядъка, който го насочва към неговата крайна цел, и в същото време нарушава цялостната хармония било по отношение на себе си, било по отношение на другите хора и на цялото творение.” (Gaudium et Spes 13) Последиците за човечеството от греха на Адам
404 По какъв начин грехът на Адам е станал грях на всички потомци? Целият човешки род е в Адам „като едно тяло на един човек”. Поради тази „единност на човешкия род” всички хора са въвлечени в греха на Адам, както всички хора са включени в правдата на Христа. Предаването на първородния грях обаче е тайна, която не можем да разберем напълно. От Откровението знаем, че Адам е получил светостта и първоначалната правда не само за себе си, а за цялата човешка природа: отстъпвайки на изкусителя, Адам и Ева извършват личен грях, но този грях засяга човешката природа, която те предават вече отпаднала. Това е грях, който се предава и разпространява сред цялото човечество, което ще рече, че се предава човешката природа, лишена от първоначалната святост и правда. Ето защо първородният грях е наречен „грях” по аналогичен начин: той е „придобит”, а не „извършен” грях, състояние, а не действие. 405 Макар и присъщ на всеки човек, първородният грях няма в нито един потомък на Адам характера на лична вина. Грехът е лишаването от първоначалните святост и правда, но човешката природа не е напълно покварена: тя е само наранена в своите собствени природни сили, подложена е на властта на невежеството, страданията и смъртта, наклонна е към грях (тази наклонност към злото е наречена „страст”). Като дава живот на Христовата благодат, Кръщението заличава първородния грях и възвръща човека към Бога, но последиците за природата, отслабена и склонна към злото, остават в човека и го призовават към духовна борба. 406 Учението на Църквата за предаването на първородния грях, оформено през V век най-вече под влияние на Августиновите разсъждения срещу пелагианството, е било доуточнено през XVI век в противопоставянето на протестантската Реформация. Пелагий поддържал, че човек може със силите на собствената си природа и свободна воля да води морален и добър живот, без да е необходима помощната благодат на Бога; така той свеждал влиянието на греха на Адам до лош пример. Обратно, първите протестантски реформатори поддържали, че човекът е покварен в основата си и свободата му е унищожена от греха на първородните; те отъждествявали унаследения от всеки човек първороден грях с наклонността към злото (страстта), която е непобедима. На събора в 529 г. и на събора в Тренто през 1546 г. Църквата специално се произнесе върху смисъла на първородния грях, даден в Откровението. Една тежка битка... 407 Учението за първородния грях, свързано с учението за Изкуплението чрез Христос, дава ясен поглед за разграничаването на състоянието на човека и неговите действия в света. Чрез греха на нашите прародители дяволът е придобил известно господство върху човека, макар че човекът е останал свободен. Първородният грях тласка „към робство под властта на този, който притежава царството на смъртта, т.е. на дявола”. Пренебрегването на факта, че човекът има накърнена природа, склонна към злото, води до тежки грешки в областта на възпитанието, политиката, социалната дейност и нравите. 408 Последиците от първородния грях и от всички лични грехове на хората предават на света в неговата цялост един греховен облик, който може да бъде охарактеризирай с израза на св. Йоан „грях на света” (Йоан. 1, 29). Чрез този израз се отбелязва и отрицателното влияние, което упражняват върху хората социалните условия на живот и структури, които са плод от греховете на света. 409 „Трагичното състояние на света, който „цял лежи в злото” (Иоан. 5, 19), превръща живота на човека в упорита битка против силите на мрака, преминава през цялата история на хората; започнала още от началото, тя ще продължава, Господ ни го казва, до последния ден. Въвлечен в тази битка, човек трябва неуморно да се сражава, за да се придържа към доброто, и не без големи усилия, с помощта на божията благодат, той успява да удържи своето вътрешно единство. „Ти не го изостави във властта на смъртта” 410 След падението човек не бе изоставен от Бога. Напротив, Бог го призовава и му известява по тайнствен начин за победата над злото и въздигането му от падението. Този откъс от Битие е наречен “Протоевангелие” и представлява първото известие за Месията Изкупител, известие за борбата между жената и змията и за крайната победа на един неин потомък. 411 Християнското Предание вижда в този откъс известие за „новия Адам”, който, „бидейки послушен дори до смъртта, и то смърт кръстна” (Фил. 2,8), преизобилно поправя непослушанието на Адам. Впрочем много отци и учители на Църквата откриват в известената в „Протоевангелисто” жена майката на Христа, Мария, като „новата Ева”. Тя първа и по особен начин се възползва от победата над греха, извоювана от Христа: беше предпазена от всякакво петно на първородния грях и през целия си земен живот, благодарение на особената Божия благодат, не извърши никакъв грях . 412 Но защо Бог не попречи на първия човек да съгреши? Св. Лъв I отговаря: „Неизказаното милосърдие на Христа ни даде блага, много по-добри от тези, които завистта на демона ни беше отнела.” И св. Тома Аквински добавя: „Нищо не противоречи на това, че човешката природа и след греха е била предопределена за по-възвишена цел. Бог позволява да стават злини, за да извличаме от тях по-голяма полза. Оттук и думите на св. Павел: „Дето се умножи грехът, благодатта се яви в голямо изобилие” (Рим. 5, 20). И в благословията на Пасхалната свещ се казва: „О, щастлива вина, която заслужи един такъв и толкова велик Изкупител.” 2.1 ГРЕХЪТ В ИСТОРИЯТА93 Обрисуваната от св. Иреней оптимистична картина на човечеството, създадено “по образ и подобие Божие” и “възнасящо се към съвършенство”, трябвало да се примири с греха. За пръв път в християнската традиция Иреней въвел различието между образ и подобие: „образ" е онова, което сме винаги ние, докато „подобие" е онова, което можем да станем и/или да загубим чрез греха. За да разработи своето гледище за греха и неговите последици, Иреней се позовал на Битие и на Посланието на Павел до римляните. Представяйки Христос като втория или последен Адам, Иреней показал как Христос помирява с Бога първите греховни потомци на Адам, прави кратък преглед на човешката история и води всички създания към безсмъртна слава. За да разбере човешкия грях, Иреней не се задоволил с размишления върху символа на пленничеството на израелците в Египет, а се е върнал назад към самото начало, когато Адам и Ева са избрали да живеят в разрез с Божията воля. От самото начало... грях Богатият на символи стил на уводните глави на Битие изобразява Бог както създава всичко „твърде добро" и човешкия род като връх на Божието сътворение. „Мъжът" и „жената" от Битие 2 нарушили Божията заповед, яли от забранения плод и загубили невинните си отношения един към друг и взаимоотношението си на доверие с Бога. Този епизод отразява ярко загубата на невинност и подтика да поправят собствения си образ: „Тогава се отвориха очите на двамата и разбраха, че са голи, па съшиха смо Епизодът за първия грях блестящо отразява онова, което всеки мъж и всяка жена правят: по силата на инстинкта си да хвърлят вината на някой друг. Мъжът обвинява жената, дори Бога: „жената, която ми даде Ти - тя ми даде от дървото..." (Бит. 3:12). Жената обвинява хитрата змия, която я изкушила: „Змията ме прелъсти и аз ядох." (Бит. 3:13) Мъжът и жената обаче съзнателно не са се подчинили на Божията воля и трябвало да понесат последствията. Епизодът от Битие красноречиво ни говори какво настъпва след греховната загуба на тяхната първа невинност, когато мъжът и жената били голи и „не се срамуваха” (Бит. 2:25) - в невинни отношения един към друг и към Бог, чийто традиционен стил бил да призове „първичната правда". Библейският текст се позовава на едно антично обяснение за болките при раждане на дете, когато Господ казва на жената: „...ще умножа и преумножа скръбта ти, кога си бременна; с болки ще раждаш деца" (Бит. 3:16). Вместо идеално взаимоотношение на щастливо равенство и взаимозависимост, както възнамерявал създателят (Бит. 18-23), жената се оказва под „господаруването": на своя съпруг (Бит. 3:16) и наречена от него „Ева" (Бит. 3:20). Както болката става присъща за жената при раждане посредством бременност, нещо подобно се отнася и за мъжа. Неговата работа при култивиране на градината би била нормална и естествена (2:15), грехът превръща работата в непосилен труд (Бит. 3:17-19). В осигуряване на живота, в този случай чрез добиване на хляба от земята и нейните реколти, мъжът също ще търпи болки. В един стил, свеж повече от всякога, епизодът от Битие изтъква, че грехът не подобрява живота на мъжа и жената, а ги води към болки и разруха. Най-тежката последица е свързана със смъртта. Създадени от „земна пръст" (Бит. 2:7), мъжът и жената по природа са смъртни; тяхната смърт би трябвало да бъде като тази на Авраам, който умрял заобиколен от своето семейство в „...в добра старост, престарял и наситен (на живот)..." - смърт, която завършва в мир един живот, посветен на вярно подчинение на Господ (Бит. 25:1—11)94. Неподчинението на волята на Господа е променила изживяването на смъртта за грешниците; смъртта е станала тревожна, неумолима съдба (Бит. 3:19), печален знак на греха. Съпътствана от страдания и болка, смъртта дава знак за коренната промяна, която е предизвикал грехът на човешкото съществуване. След като взели решение, недостойно за сътворените по Божий образ (Бит. 1:26-7), мъжът и жената са изпъдени от Едемската градина. Херувим и пламенен меч пазят входа и „пътя към дървото на живота." (Бит. 3:24). Други книги на Библията използват израза заточение и страдания в чужда земя, за да символизират греха и жребия на грешници: например притчата на Исус за блудния син изобразява развратен грешник, който напуска бащиния си дом за една „далечна страна" (Лук. 15:13). Последната книга на Библията отразява страшния съд като „втората смърт", на която ще бъдат изпратени осъдените (Откр. 20:10, 14), и последното спасение - като влизане в небесен Йерусалим и получаване изобилие от благословии Божии от „дървото на живота". За човечеството възвърнатият рай ще означава отново влизане в градината и даване на достъп до крайното, „дърво на живота", напоявано от ре Въпреки че Божията присъда приема формата на катастрофален Потоп, милосърдната любов Господня продължава да действа. По-рано в Битие Бог осигурява кожени одежди наместо оскъдните „препасници" от смокинени листа, за да облече мъжа и жената след техния грях (Бит. 3:21). Той поставя „знак" на първия убиец, така че никой да не убие Каин (Бит. 4:15). После Библията използва вавилонската традиция на праисторическите наводнения, за да изтъкне неизменното милосърдие на Бога, което рязко контрастира на упоритостта и греховните наклонности на човешкото сърце. По време на потопа Бог зачита човешката свобода и предлага на всички хора да избягнат надвисващата гибел. Освен това Той спасява Ной и хора, и животни, които са приели Божието предложение (Бит. 6:5-8:22). Без оглед на новото начало, ознаменувано от завета, който Бог сключва с Ной, историята на греха продължава. Епизодът с Вавилонската кула отразява високомерния опит да се преминат границите на човешките възможности (Бит. 11:1-9). Усилията завършват в един непреодолим разрив на човешкото общуване: хората са пръснати из цялата земя, общият им език бива раздробен на много езици. Библейският текст се позовава на една стара легенда за произхода на различните езикови групи и я използва, за да символизира дръзкото желание за „спечелване на име" и сигурност, което бързо се оказва саморазрушително (Бит. 11:4). Така Битие илюстрира как грехът се разпространява бавно, непрестанно и неумолимо. Той има „история"; сборът от много отделни, свободни и конкретни грехове, които се сливат, за да отчуждат човечеството от Господ. За разлика от мъжа и жената в Битие 3, грехът не може да бъде прехвърлен на „змията" или на друг омразен източник. Човечеството предпочита да бъде като богове и да изпита настоящата (да знае) разлика между добро и зло (Бит. 3:5). Лавинообразният ефект на греха, преди и след Потопа, продължава да влияе за обусловеното от греха растящо отдалечаване между създател и човечество. Сборът от толкова много зловредни възможности се вклинява все повече между Бог и човечество, за да ги разделя все повече. Херувимът с пламенен меч пред входа на градината (Бит. 3:24) символизира потребността от покаяние, покръстване и пречистване. Само по този начин човечеството може пак да получи достъп до своя създател. Уводните глави на Битие представят греховността, появила се с произхода на човешкия род и оставила трайно наследство от възможности на злото, насочени против Бог, отделния човек, други хора и сътворената природа. Католическото християнство е призвано да покаже това наследство през призмата на наследения „първороден" грях и съзнателния личен грях.
В древните християнски катакомби многобройни надгробни плочи сочат продължителността на този период на ново съществуване, като означават точния брой на дните, месеците и годините, преживени от лицето след кръщението му. През втория век, или може би по-рано, християните започнали да кръщават деца и бебета, като продължавали да кръщават възрастни. От третия век се налагало католическата теология да се примири с проблем, който е спорен и днес: дали кръщението винаги опрощава грехове, дори в случаи, когато се кръщават бебета? Възрастните стават грешници и очевидно по свой собствен избор. Какво е положението при бебета и деца, които още не са навършили възраст за разумни действия и са прекалено малки, за да се съгласят да извършат грях? Ако кръщението винаги опрощава грях, какъв би могъл да бъде грехът при бебета? По този начин размишленията върху „първородния грях" се развили извън установената практика и се откроили на преден план в края на четвърти век в спора между св. Августин и учениците на Пелагий. Пелагий и неговите последователи изтъквали ролята на човешката свобода и насърчавали отшелническия начин на живот. За пелагианците, доколкото са могли да узнаят, грехът на Адам не е навредил на неговите потомци и, в частност, не е накърнил естественото ползване на свободната им воля. Следователно човешките създания можели да постигнат спасение посредством собствените си постоянни усилия.95 Бебета обаче, твърдели те, са родени безгрешни и затова тяхното кръщаване служи само за въвеждането им в лоното на Църквата. Преди да изложим учението за първородния грях, разработено от Августин и други, първо трябва да обобщим насоката на ключовия откъс от Павел: Римляни 5:12-21. Апостолът, който смята, че всички хора са поробени от греха и смъртта, приписва тази универсална злочестина не само на Адам, като прародител на човешкия род, но също и на всички хора, понеже потвърждават своето настоящо, злочесто състояние със собствените си грехове. Павел разглежда Адам като първопричина за греховното и гибелното съществуване: „чрез него грехът е дошъл на света" (Рим. 5:12а), а смъртта е негова пряка последица. (Рим. 5:12в). После Павел прави извода, че „смъртта се разпространила навсякъде, понеже всички са грешили" (Рим. 5:12ц-д). Павел разглежда Адам като историческа личност, като всички нас, и ние всички грешим чрез лошо упражняване на човешката свобода. След възникването на зловредното влияние на Адам, ние сме продължили да способстваме за едно универсално състояние на робство под властта на греха и смъртта. Там обаче, където Адам е започнал и повел движението към универсалния грях и смъртта, Христос оглавява епоха на Божията благодат и живот, който Бог предлага на всички (Рим. 5:14). Павел се вълнува от нещо по-голямо от обикновено опрощаване на грехове: занимава го цялостното наследство, което ще бъде наше в името на Христос в края на времето. Павел постоянно изтъква в Римляни 5, че облагите, които ни носи Христос, са несравнимо по-големи от вредата, причинена от Адам и потомците му. Христос дава живот в свръхизобилие, което далеч надхвърля смъртоносното влияние на греха. Тъй при разглеждане историята на греха апостолът сравнява и противопоставя това, което е дошло от Адам, и онова, което идва от Христос; само във и чрез Христос може всеки да бъде оправдан. Накрая, бихме добавили, че Павел не поставя някои въпроси, които щели да повдигнат Августин и пелагианците през четвъртия век: прехвърляне на греха от едно поколение в следващото, конкретния въпрос за кръщаването на бебета и необходимостта децата да бъдат освободени от наследствена греховност.96 Много преди Августин, Тертулиан (+ около 225 г.) и Киприян (+ 258 г.) - и двамата от Картаген, Северна Африка - се опитали да обяснят църковната практика на кръщението. Те вярвали, че всички ние сме родени на този свят с една „рана" или сме носели „наранено наследство". Понеже този „наследен грях" не произтича от умишлено действие на нашата свободна воля против Бога, никога не може да препречи пътя ни към Божията благодат. Когато писал за кръщението, Киприян е разграничавал последиците на това тайнство. Първо и най-важно, кръщението възстановява пълноценно общение на човека с Бога, Отца на Христос и чрез Светия Дух; вторичният ефект е да се опрости грехът: „Отецът изпрати Сина да ни съхрани и да ни даде живот, с оглед да ни реабилитира."(De Opere еt Eleemosynis, 1) Св. Августин се противопоставял на пелагианците по два въпроса.97 Първо, дългогодишната практика на кръщаване на бебета, както и прилагане на същия ритуал за опрощаване на грехове означавало, че бебетата идват на този свят с някакъв вид наследено греховно състояние. Второ, понеже Бог е изпратил своя Син да спаси цялото човечество, всеки трябва някак си да е попадал под властта на греха и следователно да се нуждае от кръщение. Без кръщение в живота на Христос никой не би могъл да получи достъп до Бога. Като се приема, че всеки се нуждае от спасение, кръщението трябва да се изисква, за да бъде достъпно на всички хора, включително и деца. Тъй като кръщението е необходимо за спасението, св. Августин е бил принуден да направи извода, че деца, починали, без да са кръстени, не биха могли да наследят вечен живот и са понасяли, както той казвал- „възможно най-лекото осъждане", чиито характер той не би могъл да „определи" (Contra Iulianum, 5.44). Той също е стигнал до заключението, че отказът да се кръсти дете представлявал проява на несправедливост и жестокост към това дете (Dе Gratia Christi et de Peccato Originali, 2.5.5). Деца и бебета, както и възрастни имат право да бъдат „родени от вода и Духа", така те могат да влязат в царството Божие (Йоан 3:5). Тъй като не са могли да четат с леснина Новия завет в оригинал на гръцки, Августин и преди него Амброзиастер (един не много известен автор от четвъртия век, който е коментирал посланията на Павел и бил дълго време сбъркван със свети Амброзий от Милано) схващали стария латински превод на Римляни 5:12 d - „в когото всички съгрешиха" - да означава, че всички ние сме родени грешници „в Адам". Предварително обединени в Адам, всички мъже и жени вече били съгрешили като цяло в самото лице на Адам. При обсъждане на Римляни 5:12с („смъртта премина във всички люде"), Августин тълкувал „смърт" като телесна смърт. Класическата философия от неговото време насърчавала св. Августин да разбира смъртта само като заплаха и несъвършенство: приемало се е да бъде Божие наказание и пряка последица на Адамовия грях. Предизвикан от пелагианците, Августин повлиял на другите епископи на Шестнадесетия събор от Картаген (418 година сл. Христа) да поддържат следната позиция: първо, физическата смърт е пряка последица на греха; второ, универсалната и постоянна католическа традиция е, че децата се кръщават „за опрощаването на грехове"; и трето, който умре с „първороден грях" - тоест, без да е получил кръщение - е осъден на вечни мъки (DH 222-4; ND 501-2). Макар и да не са били в състояние да извършват грехове, децата са наследили от Адам „първородния грях, В настоящето си положение, твърдял Августин, хората страдали най-вече от последиците на Адамовия грях; съществуващите условия на свобода за тях са били дълбоко накърнени, макар и не напълно унищожени. Против Пелагий и последователите му Августин изтъквал, че онова, което принадлежало на нашето човешко съществуване, не можело да бъде въпрос на индивидуален избор и че за всички времена хората наистина се нуждаели от Божията благодат, за да участват в спасението Христово. Св. Августин също така разбирал, че съмнението в реалността на първородния грях от страна на пелагианците поставяло под въпрос смисъла на самото кръщение и на нашето духовно прераждане в Христос като необходимо изискване за спасението. Въпреки че ранната теология е формулирала първородния грях като израз на уникалността на Христовото посредничество и спасението, което той носи на човечеството, след Августин и противоречията с пелагианците то се превърнало по-скоро в утвърждаване на покварената природа на нашето човешко съществуване. Св. Иреней е показал как в лицето на Христос ние би трябвало да разбираме, че нашето съществуване е създадено в Божия образ. Св. Августин и Шестнадесетият събор в Картаген прибавили: само в Христос ние достигаме до обновяването на живота и до пълно общение с Бога. В лицето на Христос ние узнаваме и приветстваме първоначалния план Господен за човечеството и в същия Христос ние можем още повече да възстановим добродетелите, загубени чрез греха. Официалната католическа доктрина за първородния грях, разработена през петия и шестия век, отразявала греховното съществуване на всички човешки създания: ние можем да сме свободни, но всички сме грешници по рождение. Вторият събор от Оранж (античен град в Южна Франция) (529 година сл. Христа) е осъдил Пелагий посмъртно за твърдението, че при Адамовия грях „свободата на душата не е била накърнена"; „падението" на Адам е навредило на всички негови потомци, и в частност, на тяхната „свобода на душата" (DН 371-2; ND 504-5). Те всички са лишени по рождение от живот по Божия благодат, който трябвало да имат и биха имали, ако не е бил извършен Адамовият грях. Телесната смърт продължавала да се смята за първостепенен знак и последица на първородния грях (ibid.). Така официалното учение подчертавало нуждата от духовно прераждане посредством кръщението: пълноценността на живота и Божията благодат не са естествено право или лично постижение, а дар Божий чрез Христос. Оттук „първородният грях" се отнася не само до нашето колективно участие в греха, но също и до нашия зов за един нов, свръхестествен живот в Христос. Далеч само от едно потискащо твърдение за наранената и непълна същност на нашето наследено човешко съществуване, доктрината за първородния грях изтъква потребността на човечеството от Христовата благодат: без Христос няма истинска реализация и вечен живот. През средните векове католическата доктрина и теология прибавили само няколко бележки към учението за първородния грях от патристичния период. В свое послание от 1201 година папа Инокентий III е прокарал разлика между личния и първородния грях. В противовес на личния грях, първородният грях е просто наследен и не включва никаква умишлена простъпка срещу Бог. Следователно в случая с бебетата, които още не са годни за лично кръщение, първородният грях, може да бъде „опростен" само с кръщение. Инокентий добавил, че докато бебета, починали в състояние на първороден грях, няма да бъдат обявени за блажени, адът е наказание, запазено за онези (възрастни), които са грешили умишлено против Бог (DН 780; ND 506). Така папата е решил един проблем, поставен вече от Августин: дали непокръстени бебета заслужават такова наказание? Средновековните теолози предлагали същест Лидерите на протестантската Реформация от шестнадесети век отново поставили проблема за първородния грях, но от обратната му страна- пелагианско оптимистично омаловажаване на вредите, нанесени от падението на Адам. Мартин Лутер, Йоан Калвин и други реформатори се отнасяли песимистично към човешкото съществуване. Докато Августин говорел за осъдена за грях massa alienata или damnata - „едно тяло" на човечеството, в противоположност на massa candida, или очистено тяло (Sermo 293), реформистката теология най-напред тълкувала Августиновата massa damnata като massa perditionis, или тяло, осъдено на вечни мъки. Адамовият грях имал максимален ефект, доколкото е покварил напълно хората и напълно унищожил тяхната свобода. Лутер, по-конкретно, идентифицирал човешкия ламтеж или хаотичните му желания с наличие на първородния грях у нас: той разглеждал това състояние на човека като пряка последица на Адамовото падение и като непреодолима склонност към грях, която упорито действа и след кръщението. Реформаторите смятали, че опрощаването принадлежало единствено на Христос; следователно спасението се постигало само с вяра (sola fide). В този процес на опрощаване ролята на човечеството се свеждала само до пасивно и отстъпчиво отношение. В своята пета сесия (1546 г.) Съборът от Трент издал определение върху първородния грях, което до голяма степен препотвърдило предишното учение, но прибавило някои важни анализи и акценти. Благодатта на опрощението може да се разглежда само във взаимни връзки: то е дар Божий на човечеството, докато процесът на покръстване съставлява отклика на хората за този дар. Трент отказал да тълкува първородния грях като съставен елемент и изтъкнал пет съображения. Първо, чрез достойнствата на Христос кръщението действително опрощава вината на първородния грях и превръща покръстените в „любими чеда на Господа". Второ, кръщението възстановява „светостта и справедливостта", загубени по силата на греха.98 Трето, първородният грях се предава чрез „разпространение" - понятие, което Съборът отказал да уточни след това. Четвърто, ламтежът остава у покръстения като „склонност към грях"; макар и да „идва от (Адамовия) грях и да е влечение към (личен) грях, не е „грях в истинския смисъл на думата". Пето, Трент разбирал „смъртта" като „пленничество под властта на... дявола", който предизвиквал „гнева и възмущението на Господа" (DН 1510-15; ND 507-12). Следователно ефектът на първородния грях е по-скоро духовна, отколкото телесна смърт. Подчертаване значението на първородния грях в официалното учение имало по-скоро позитивен, отколкото негативен характер: то изтъква „благодатта на нашия Господ Исус Христос", а не греховността на човешките създания. Първородният грях ни дава възможност да разберем, че злото не може да бъде власт или реално същество, което се намира в някакво равенство с Господ; злото е пряк резултат на някакво действие (правене) от страна на Божиите създания, ангелски или човешки. Учението на Църквата, също така сочи, че злото не характеризира задължително нашата вселена: макар грехът и злото да властват в историята, последната дума винаги принадлежи на Господ. Такова учение е отразено в Ехиltet, химн за възхвала, изпълняван по време на Великденското бдение, който датира от времето на свети Августин, и нарича първородния грях „щастливата грешка", която ни е удостоила с такъв Спасител. Двадесетият век предложи нова подкрепа и предизвика По въпроса за кръщението на бебета продължава да се спори. Много възразяват, че само юноши и възрастни могат да решат дали да приемат или не християнската вяра и да получат Светото кръщение. Августин, пасторът, сметнал за свой дълг „да се труди в името на онези деца, които, макар и под защитата на родители, са изоставени по-злочести и самотни, отколкото сираци." Той говорел за некръстени деца и бебета на вярващи, които деца и бебета още „не били в състояние да поискат за себе си Божията благодат, която родителите са „им отказали" (De Peccatorum Meritis, 3. 13. 22). В отговор на Пелагий, Августин писал: „Нека им бъде отредено, че Исус е Исус дори за бебетата... Той наистина ще спаси своя народ; и сред неговия народ безсъмнено има бебета... в бебетата също има първороден грях, по повод на който той може да бъде Исус, тоест Спасител, дори и за тях..." (De Nuptiis et Concupiscentia, 2.35.60). Когато родители кръщават свои деца, те потвърждават своята собствена вяра, че кръщението донася познатия им пълноценен живот. Когато предпочитат да не кръщават своите потомци, вярващите могат да поставят под съмнение истината, че за всички Исус Христос е „пътят, истината и животът" (Йоан 14:6).   Личен грях
Докато Посланието на Павел до римляните отстоява доктрината за първородния грях, католическите възгледи за личния грях заимстват значително от писанията на Стария завет. Последната част на настоящата глава завършва нашия очерк за човешкото съществуване. След като проследихме греховността в нейната наследствена форма, сега обобщаваме католическото мислене за греховността като последица от личната свобода. Пророци и мъдреци Божият завет, сключен с Ной, припомня убеждението, че хората са създадени по „образ Божий" (Бит. 9:6). При все това библейските писания рядко задминават греховните провали и дори робството на злото, които водят душите на хората. Десетте Божи заповеди обобщават разни задължения към Господа и съседите (Изх. 20:2-17; Втор. 5:6-21). Второзаконието, по-конкретно, настоятелно твърди, че подчинението на тези заповеди ще доведе до истинско благосъстояние и много блага (Втор. 6:1-3). Божите заповеди постановяват условията за човешко добруване, но също така загатват и за крещяща несправедливост. Хората изпадат в идолопоклонничество и издигат лъжовни богове. Убиват, прелюбодействат, крадат и лъжесвидетелстват. Старият завет непрестанно осъжда тези и други грехове, като например бунт против Господ, глупост и измяна на сключен завет във взаимоотношенията с Бога. Големите пророци от Стария завет, по-конкретно, осъждат престъпленията и нарушенията. В името на Бога Исая бичува човешкото лекомислие (Ис. 1:10-20); хората трябва да се научат да помагат за избавление на поробения, да защитават сирака, да се застъпват за вдовицата" (Ис. 1:17). Амос предупреждава израелците да не тъпчат бедните, да не отритват нуждаещите се и да не вземат подкуп (Ам. 5:11-12). Чрез пророк Осия Бог търси отговорност от Израел. Грехът води до страдания и смърт на всичко сътворено: „Клетва и измама, убийство, кражба и прелюбодейство твърде много се разпространиха; и кръвнина върви след кръвнина... Затова ще се разплаче тази земя и ще изнемощеят всички, които живеят на нея, с полските зверове и небесните птици; дори и морските риби ще загинат." (Ос. 4:2-3). Хората на Израел трябва отново да се научат да „потърсят" Бог и „да бъдат живи" (Ам. 5:4). Грехът отхвърля Божието предложение за живот и любов. Личната отговорност за греха в никакъв случай не отсъства от текстовете на Битие: Адам, Ева и Каин например са обрисувани като лично отговорни. Личната безотговорност най-накрая води до гнусната природа на греха и до възмутителната разруха, която накърнява реда на сътворението Божие. При все това Иеремия (3:27-30) и даже още по-точно Иезекиил (18:1-4) подценяват личната отговорност. Човешките същества са склонни да упрекват други (например родители и прародители), вместо да признаят личната си вина, която носи нещастие. Бог не е безсилен или глух; отровата на греха разрушава човешкия живот (Ис. 59:1-21). Греховете са свободен избор на сърцето; Бог иска да промени порочните човешки сърца и да преобрази грешниците „...да пазят Моите наредби и да ги изпълняват" (Иез. 11:19-21). Псалом 50, Господи, помилуй, разбиран като молитва на цар Давид след греховете му - прелюбодеяние и убийство (2 Царств. 2:1-27), обобщава мисълта на Стария завет за злината на греха. На първо място грехът е лично провинение против Бога: „Пред Тебе, пред Тебе едничкия съгреших и лошо пред твоите очи извърших" (Пс. 50:4). Задължени към Стария завет и еврейското чувство за грях, свещеници и други католици от латинския обред рецитират Господи Помилуй всеки петък в утринната молитва. Този псалом (и в основата му епизодът с извършеното от Давид прелюбодеяние и убийство) и Исусовата притча за блудния син също формират начина, по който християни реагират по отношение на своите грехове. В признаване на своята вина и в молба към Господ те следват средния път между (а) една патологична добросъвестност, която задължително съзира грях, който изобщо не съществува, или се тормози за минали грехове, отдавна опростени от Бог, и (б) една безнравственост, която отказва да приеме виновността на съгрешилия и отхвърля дори тежки грехове като дребни „грешки" или петънца в биографията, дължащи се на неблагоприятни условия и/или на несполука на други. Преди да завършим коментарите си, свързани със Стария завет, нека да добавим няколко думи за Премъдрост Соломонова Исус и първите му последователи продължават еврейското учение за греха, като прибавят някои нови акценти. Исус разбрал, че грехът идва „отвътре, от сърцето човешко" (например Марк. 7:20-3; Мат. 5:27-8). Като автора на Премъдрост той е знаел, че нещо не е в ред с ума и сърцето човешко, даже преди грешници да извършат зли действия. Исус потвърдил Десетте заповеди (Марк. 12:19) и се присъединил към пророците в заклеймяването на социалната неправда, специално неуспеха да се действа справедливо и с любов към онези, които са в ужасна нужда (Лук. 16:19-31). Авторите в Новия завет обикновено не прибавят много към учението на Стария завет за греха. Иаков например заклеймява злоупотреби, извършени от богатите (2:1-7; 4:13-17; 5:2-67). При това много от тези предупреждения не само имат своята основа в традициите на пророци и мъдреци от Стария завет, но и отразяват изказванията на Исус за опасностите на богатството. Съчиненията на Йоан и посланията на Павел въвеждат нови теми за греха. Христоцентризмът на Йоан води до представяне на греха като носител на тъмнина, омраза и лъжа, в противовес на светлина, любов и истина. Така грехът се превръща в отказ да се „наближи" до Христос и да се вярва в него. Този твърде христоцентристки възглед за вярата също така включва и съответен контрапункт - дявола, „открай човекоубиец" и „баща на лъжата". (Йоан 8:44). Грешниците са „чеда на дявола" (1 Йоан 3:8). Дори в по-голяма степен от Йоан, Павел почти персонифицира самия грях. Грехът е космическа сила на злото, който влиза в човешките същества, които му се подчиняват. Заедно със смъртта, с нейните страшни последици, и грехът упражнява власт върху хората и ги превръща в свои роби (Рим. 5-8). Вярващите престават да бъдат роби на греха, когато станат „роби Богу" (Рим. 6:15-23). Друг силен акцент от Павел и неговото учение е, че „всички съгрешиха": евреите, като нарушили писания закон Божий, а неевреите (елините), защото не спазили онова, което са могли да знаят чрез видимите творения на Господа и чрез закона, записан в техните сърца (Рим. 1:18-37. 20). По много начини Павел илюстрира как грехът заплашва живота на Църквата, специално когато вярващи се обърнат назад към начина на живот, на своето предишно „Аз", което са отрекли при кръщението. (Рим. 6:6; виж Еф. 4:22; Кол. 3:9). Грехът може да се прояви като неустойчивост в изповядване на вярата или приемане на „различно евангелие" (Гал. 1:6). Вярващите могат да станат „лениви", „слабосърдечни", „слабоволни" (Сол. 5:1-4), завистливи и свадливи (1 Кор. 1-4). Те могат да заведат граждански тъжби един против друг „пред нечестивците", а „не пред светиите" (1 Кор. 6:1). От християните Павел изисква „да предадете на сатаната за омаломощаване на плътта" всеки виновен за незаконни сексуални отношения (1 Кор. 5:1-5). Някои коринтски християни безчестят евхаристийни събрания (1 Кор. 11:17-30) или приемат „лъжливи апостоли, измамници", които се представят за „апостоли на Христос" (2 Кор. 2:13). Павел признава, че се бои да посети коринтяните за трети път, понеже може да се натъкне на „раздори, завист, гняв, свади, клевети, клюкарство, гордост, бъркотии" (2 Кор. 12:20). Християнското учение след Новия завет изяснило библейското мислене за греха и както видяхме по-горе, оформило доктрината за първородния грях. Църквата от втори и трети век, както ще видим в глава 7 по повод тайнството на помирението, конкретизирала греховете, които никога не биха могли да бъдат простени: прелюбодеяние, умишлено убийство и идолопоклонничество (или вероотстъпничество). Каталог: uploads uploads -> Доклад за работата на варненски окръжен съд 2014 uploads -> Програма на Португалски културен и езиков център „Камойнш София" 03 Sábado / събота Celebração da "Martenitza" Честита Баба Марта! Изтегляне 3.42 Mb. Сподели с приятели:
|
