Елате, жадни Макс Лукадо


I част. Приемете разпятието на Христос



страница2/7
Дата17.09.2016
Размер1.62 Mb.
1   2   3   4   5   6   7

I част. Приемете разпятието на Христос
ВТОРА ГЛАВА. Ваксина срещу греха
През октомври 1347 г. флотилия от няколко генуезки кораба се завърнала от експедиция в северното Черноморие, донасяйки на борда си смъртоносен товар за Европа. Когато корабите доплували бавно до пристанището на Месина в Сицилия, повечето моряци на борда вече били мъртви. Малцината оцелели предпочитали изобщо да не са се били раждали. Треската съсипвала телата им. Много от моряците лежали немощни по палубата и само малцина намирали сили, клатушкайки се като пияни, да приготвят въжета и платна за акостиране. Пристанищните власти на Месина се досетили, че генуезките моряци са станали жертва на някаква епидемия, и се опитали да не ги допуснат да слязат на сушата. Но било твърде късно. В момента, когато корабните въжета били вързани за пристанищните греди, по тях на сушата допълзели стотици плъхове и насекоми. Много по-късно се разбрало, че не хората, а те донасяли смъртоносната болест. Така черният диктатор стъпил на континента и започнал безогледно да покосява млади и стари. По търговските пътища болестта скоро напреднала на север през Италия във Франция и отвъд. До пролетта заразени хора имало вече и от другата страна на Ламанша. В рамките на някакви си пет брутални години от тази болест били покосени двайсет и пет милиона души – около една трета от цялото население на Стария континент. Това била една от най-смъртоносните чумни епидемии в познатата история. Нарекли я „Черната смърт”. Но най-лошото тепърва предстояло. Три столетия по-късно чумата още върлувала с пълна сила. През 1665 г. поредната разразила се епидемия оставила около сто хиляди трупа само в Лондон, покосявайки средно по седем хиляди живота седмично чак докато милостиво-жестокият студ на настъпващата зима не изтребил чумните бълхи. Никой не знаел лекарството. Никой не можел да предложи надежда. Здравите поставяли болните под карантина. Болните брояли дните си. Ако решите да съставяте списък с най-ужасяващите бедствия в човешката история, подредете Черната смърт някъде в челните места. Заслужила си е това признание. Но не я поставяйте на първо място. Наречете я катастрофа, пандемия, континентално бедствие. Но не я определяйте като най-смъртоносната чума в историята. Свещеното Писание запазва тази титла за една далеч по-мрачна болест, една далеч по-древна чума. В сравнение с нея „Черната смърт” е като пролетна настинка. Нито една култура, нито една нация, нито едно семейство някога е успявало да се измъкне от черните микроби на греха. За да проследите началото на черната чума, потърсете акостирането на генуезката флота в Месина и донасянето на бактерията yersinia pestis. За да откриете началото на човешкия грях, проследете обратно историята на едно безбожно решение на двама души. Когато обръщат глави към лукавото съскане на изкусителя, Адам и Ева за първи път обръщат гръб на Бога. В този момент Ева не се сеща да запита: „Какво иска Бог от нас?” На Адам не му хрумва да предложи: „Нека да се допитаме до Създателя.” И двамата се държат, сякаш нямат небесен Баща. Неговата воля се пренебрегва и грехът заедно с бацила на смъртта навлиза в нашия свят. Грехът - това е мироглед, според който на света няма Бог. Ние може да смятаме, че грехът е провинение или прегрешение. Но според Бога той е безбожен кръгозор, водещ до безбожни постъпки. „Всички ние се залутахме като овце. Изоставихме Божиите пътища, за да следваме нашите си” (Исая 53:6, МАТ). Греховното съзнание уволнява Бога. То не изпитва необходимост от небесни съвети. На него не му е нужно мнение свише. Божиите планове нямат особено значение. Заразените с греха зачитат авторитета на Твореца също толкова, колкото средношколците уважават стеснителна учителка, заместваща болния им преподавател. Приемат присъствието, но не прекалено сериозно.

Когато не е насочен към Бога, погледът се насочва към Аз-а. Грехът в нас има навика да си навива на пръста обяснение след обяснение: „Това все пак си е моят живот. Нали така? Тялото си е мое и ще го помпам с всякакви вещества. Умът си е мой и ще му позволявам всякакви изкушения. Нощта си е моя и ще я изпълвам с всякакви удоволствия." Безбожният човек води живот, доминиран от самия себе си. Инфантилните му оправдания се обобщават с една-единствена фраза. Ние ще „правим каквото си искаме и когато си искаме" (Ефесяни 2:3). Бог ми казва да обичам. Аз решавам да мразя. Бог ме съветва да прощавам. Аз предпочитам да си връщам. Бог ми препоръчва самоконтрол. Аз обичам да си угаждам.

За някакво кратко време грехът наистина засища чувството за жажда. Но същото прави и солената вода. Само миг по-късно жаждата обаче отново се завръща, още по-остра, още по-придирчива. „Изгубили всякаква чувствителност, те са се предали на похотливост, за да си угаждат с всевъзможни нечистотии, и то ненаситно" (Ефесяни 4:19, МУ). Висока е цената, която плащаме заради тази обсебеност от самите себе си. „Бог не е доволен от това, че го пренебрегваме" (Римляни 8:8). Павел говори именно за греха, когато описва онези хора, които: Макар и да познаваха Бога, не го почетоха като Бог и не му благодариха, а вместо това се отдадоха на суетни мисли и глупавите им сърца се изпълниха с мрак. Затова Бог ги предаде на злите желания на сърцата им и на сексуални грехове и ги остави да оскверняват телата си един с друг (Римляни 1:21,24, СП).

Виждали сте как изглежда хаосът. Съпруг не обръща внимание на съпругата си. Самозабравил се управник си прави оглушки за гласа на народа. Похотливи мъже подмамват невръстни деца. Млади се предлагат на стари. Когато всеки от нас прави каквото си иска, когато на никого от нас не му пука от Бога, тогава човечеството буквално се разпада. Заразяването на един човек води до покваряване на мнозина. Пуританският проповедник Джоузеф Алейн пише по този повод: „О, клети човече, що за уродливо чудовище е направил от теб грехът! Бог те е създал да бъдеш малко по-долен от ангелите. А грехът те е направил да бъдеш малко по-горен от демоните."1 Премахнете Бога от картинката, и в резултат получавате земен хаос и което е далеч по-фатално, вечна трагедия. Бог е пределно ясен по този въпрос. Чумата на греха никога няма да стъпи на Неговите брегове. По небесните улици никога няма да щъкат заразени души. „Нима не знаете, че хората, които вършат зло, няма да наследят Божието царство? Не се заблуждавайте! Няма да го наследят нито онези, които вършат сексуални грехове, нито идолопоклонниците, нито прелюбодейците, нито мъжете, които позволяват да бъдат използвани за хомосексуални връзки, нито мъжете, които практикуват хомосексуализъм, нито крадците, нито алчните, нито пияниците, нито клеветниците, нито измамниците" (I Коринтяни 6:9-10, СП). Бог никога няма да допусне компромис с духовната чистота на небето. И ето тук се крие най-фаталният плод на греха. Ако животът ви е бил безбожен, очаквайте и безбожна вечност. Ако през всичките си дни на земята настоявате Бог да ви остави на мира, когато те се свършат, Бог наистина ще го направи. Ще ви даде живот „без да имате никаква надежда и без Бог на света" (Ефесяни 2:12). „Господ Исус ще донесе наказание на онези, които не познават Бога и които не се покоряват на Благата вест за нашия Господ Исус. Те ще бъдат наказани с вечна гибел. Няма да им е позволено да са с Господа, но ще бъдат държани далеч от неговата велика мощ" (II Солунци 1:8-9, СП). Когато става дума за ада, Христос не ни спестява нищо. Неговите описания съвсем целенасочено вледеняват душата:

• Адът е мястото на мрака (Матей 8:12).

• Адът е огнена пещ (Матей 13:42).



• Адът е мястото, където „червеят им не умира и огънят не угасва" (Марк 9:48).

Гражданите на ада ще мечтаят за смъртта, но няма да умират. Ще умоляват за вода, но няма да получават. Новата им родина е нощ без разсъмване. Какво да правим тогава? Щом като всички са заразени и щом като светът е толкова безнадеждно покварен, към кого да се обърнем за помощ? Подобен въпрос вече е бил задаван в Свещеното Писание: „Какво трябва да направя, за да се спася?" (Деяния 16:30). Даденият там отговор все още е валиден: „Насочи цялото си доверие към Господ Исус" (31 ст.). Защо към Исус? Защо не към Мохамед или към Мойсей? Към Джоузеф Смит или към Буда? Откъде Исус разполага с уникална квалификация да опазва заразените с греха? Ако трябва да отговорим само с едно изречение: Христос, безгрешният, сам стана грях, за да можем ние, грешните, да бъдем счетени за безгрешни. „Бог направи този, който нямаше грях, да стане грях заради нас, за да може чрез него да станем праведни пред Бога" (II Коринтяни 5:21, СП). Христос не само е станал принос за грях, поемайки върху себе си Божия гняв срещу греховете на човечеството. Нещо повече. Той е надвил наказанието за греха (смъртта), възкръсвайки победоносно от света на мъртвите. Най-пагубната чума на света, от Божия гледна точка, е фактът, че хората умират поради греха. В едно и също изречение Исус на два пъти ни предупреждава: „По тази причина ви казах, че ще умрете в греховете си, защото, ако не повярвате, че съм Аз, ще умрете в греховете си" (Йоан 8:24). Оставете опустошителните земетресения и глобалните рецесии. Най-фаталното нещо, което може да ви се случи на този свят, е да отнесете със себе си греховете си в следващия. Небето не може да си представи по-тежка трагедия. И едва ли може да предложи по-голям подарък от този: „Христос един път пострада за греховете - Праведният за неправедните, за да ни приведе при Бог, бидейки умъртвен по плът" (I Петрово 3:18). Представете си някой чудотворец през Средновековието да бе съумял да стори нещо подобно по въпроса с Черната смърт. Представете си, че по онова време е съществувал човек с имунна резистентност към чумата. Смъртоносната бактерия е неспособна да пробие защитата, освен ако той не реши да я погълне. И ненадейно той наистина решава да го стори. Започва да ходи от човек на човек и да им предлага: „Хвани ме за дланта. Предай ми болестта си и приеми моето здраве.” Заразените няма какво да губят. Те поглеждат протегнатата длан и се пресягат да я поемат. И точно както е казал човекът, бактериите бързо преминават от тяхната система в неговата.-Но тяхното облекчение довежда до неговото страдание. Тялото му се изкривява и се изприщва от болестта. И когато изцелените се отдръпват със страхопочитание, носителят на болестта се отдалечава, накуцвайки. Учебниците по история не разказват нищо подобно. Но го прави Библията. Той пое наказанието и така възстанови целостта ни. Чрез неговите наранявания ние биваме изцелени... Бог е струпал всички наши грехове, всяка наша злина, върху него, върху него... На своите плещи той пое греха на мнозинството, нагърби се с каузата на всички черни овце (Исая 53:5-6,12). На универсалния грях Христос откликва с универсална жертва, поемайки върху себе си греховете на целия свят. И го прави именно заради вас. Неговата спасителна песен обаче има два стиха. Христос не само заема вашето място на кръста, а и заема своето място в сърцето ви. Ето го втория стих: делото на Христос във вас. „Вече не аз живея - възкликва ап. Павел, а Христос живее в мен" (Галатяни 2:20). До една от първите църкви същият апостол пише: „Не знаете ли, че сте храм на Бога и че Божият Дух живее във вас?" (I Коринтяни 3:16). С помощта на разпятието Бог прониква в сърцето на всеки Адам и на всяка Ева. Там е неговото място и затова той се установява за постоянно. Представете си каква значима промяна означава това! „Когато Бог живее и диша във вас (а че го прави е също толкова сигурно, колкото и че го е правел в Исус), вие се избавяте от този умрял живот" (Римляни 8:11).

Нека онагледя как става това. На Черната чума са й необходими около триста години, преди да достигне до английското селце Ейъм. Получил колет от Лондон, един шивач на име Джордж Викърс се прибира в работилницата и го разопакова. Вътре са платовете, които е поръчал да му изпратят. Но с отварянето на пакета, без да иска, той освобождава няколко заразени с чумата бълхи. Четири дена по-късно той вече е мъртъв, а селцето е обречено. За да предпази околните населени места от чумата, Ейъм жертвоготовно си налага карантина. Околните селца съпричастно започват да доставят храна в близките поля, но прекъсват връзките си с Ейъм, оставяйки по този начин жителите му на волята на чумата. За удивление на всички обаче, мнозина в селцето оцеляват. Година по-късно, когато външни хора за първи път пристъпват в пределите на Ейъм, става ясно, че местните обитатели са развили необичайна резистентност към болестта. Но как? Те са докосвали чумата. Вдишвали са я. Една от оцелелите майки разказва, че само за седмица е погребала съпруга си и шестте си деца. Гробарят споделя как е заровил телата на стотици покосени, но някак си самият той е оцелял. Защо? Как са успели да преживеят напастта? С помощта на своята ДНК. Когато след време учените провеждали генни изследвания на техните потомци, бил открит специален ген, който блокирал болестта. Той се подвизавал в белите кръвни телца, откъдето пречел на бактериите да проникнат в човешката система. С други думи, чумата можела да докосва хората с такива гени, но нямала силата да ги покосява. По този начин доскоро никому неизвестното селище успяло да оцелее в едно цяло море от върлуваща смърт. И то само защото са случили на родители.



Каква е тайната да оцелееш в Черната смърт? Избери си подходящи предци. Физиологически невъзможно? Вероятно е така. Но пък спокойно можете да изберете кой да бъде вашият духовен родител. Дадено ви е право да изберете дали искате родословното ви дърво да се промени от Адам към Бога. И ако вземете такова решение, новият ви Баща мигновено заема мястото си. Неговата резистентност става ваша. Неговото тефлоново покритие става ваше. Грехът може да ви опарва и опърля, но никога вече няма да има силата да ви убие. Повече няма да бъдете негов слуга. Той ще ви докосва, ще ви обезсърчава, ще ви разконцентрира, но никога повече няма да има власт да ви осъжда. Когато Христос е във вас и вие сте в него, „сега няма никакво осъждане за онези, които са в Христос" (Римляни 1:8). Мога ли горещо да ви насърча да се доверите на тази истина? Нека молитвата ви да казва нещо подобно: „Господи, приемам делото на твоя кръст. Греховете ми вече са получили прошка." Доверете се на Божието дело за вас. А после се доверете и на Христовото присъствие във вас. Отпивайте жадно, редовно и дълбоко от извора на неговата благодат. Всяка една сутрин си припомняйте, че вече не подлежите на заразата! И не живейте повече в страх от нея. Преди няколко години забелязах едно специфично потрепване в левия ми палец. При всяко протягане на ръката той потръпваше леко. Веднага започнах да си представям най-лошото. Баща ми бе починал от болестта на Лу Гериг. Явно сега идваше и моят ред. Още преди да се консултирам с личния си лекар, вече бях започнал да подготвям Деналин да се готви да става вдовица. Прегледът обаче показа съвсем различни данни. Не ми бе открита никаква болест. Треперенето може да се дължи на кофеин, на нерви или на нещо друго, но със сигурност, увери ме лекарят, не беше АЛС. Когато чух новината, направих тъкмо каквото бихте очаквали. Ревнах от отчаяние и през сълзи го запитах: „И колко ми остава?" Лекарят ме погледна над очилата си, озадачен. „А ще ми помогнете ли да поднесем тежката новина и на жена ми?" Той все още не отговаряше. Предположих, че е прекалено емоционална личност, и затова го прегърнах за последно и си тръгнах от кабинета. Оттам директно отидох в болничния магазин и си поръчах инвалидна количка и болнично легло. Попитах ги дали здравната ми осигуровка включва и обгрижване по домовете. После се обадих на Деналин и й съобщих лошата новина. Чакай, чакай — сигурно си казвате сега. - Ти не чу ли какво ти каза лекарят? А пък аз се питам дали случайно вие не сте дочули правилно какво ви казах аз. Бог живее във вас! „Кръвта на Иисус Христос... ни очиства от всеки грях" (I Йоан 1:7). Тогава на какво се дължи виновната ви физиономия? Откъде се появяват смущението и боязливостта? Защо върху погледа ви е надвиснала сянката на срама? Не трябваше ли да живеете с усмивка, да подскачате на един крак, да пеете с блясък в очите? Да не мислите, че наистина съм реагирал така при новината от личния ми лекар? Нищо подобно. Напротив, здрависах се с него, ухилих се на рецепционистката и едва що прекрачил прага на болницата, набрах телефона на Деналин да й съобщя добрата вест. А когато и днес от време на време палецът ми потръпне, го отдавам на ЕГН-то си и се осланям на думите на личния ми лекар. Правете го и вие. Защото също както моят палец потреперва всеки ден, и вие ще допускате някой и друг грях от време на време. А когато се случи, припомнете си следното. Грехът може да ви докосва, но няма власт да ви изисква. Във вас обитава Христос! Доверете се на делото на неговото Разпятие. Там той вече е заел мястото ви и е поел екзекуцията ви. Сега вече вашето сърце е негов дом, а той е собственикът.

ТРЕТА ГЛАВА. Когато благодатта проникне дълбоко


Блудният син пристъпва по пътеката. Миризмата от свинската кочина кара минувачите да го заобикалят от почтително разстояние. Но на него не му прави впечатление. Забил поглед в земята, той предъвква извинителните думи: „Татко... – гласът му едва се долавя, – допуснах грях срещу небесата и срещу тебе. Не съм достоен да се наричам твой син...” Той преповтаря изреченията, питайки се повече ли да каже или по-малко. Дали пък да не се върне обратно при прасетата? В крайна сметка, няма много оправдания. Пропилял е семейния фонд, поругал се е с фамилното си име. През последната година се е събуждал с повече махмурлуци, жени и татуировки и от някоя рок звезда. Как може баща му да му прости? Дори пък да не му предложа да си откупя изпразнените кредитни карти? Момчето дотолкова е вглъбено в собствените си размишления, че въобще не дочува топуркането от стъпките на баща му, който се е завтекъл срещу него. Бащата прегръща не къпания си син, сякаш е герой, завръщащ се от бойното поле. След това нарежда на прислугата да донесат скъпи дрехи, сандали, пръстен – сякаш иска да каже: „Не може мой син да изглежда като кочияш. Палете барбекюто. Носете напитките. Днес ще празнуваме!” Междувременно неговият по-голям брат се е подпрял на прага и сумти със скръстени ръце: „На мен пък никога не са ми правили празненство!” Таткото се опитва да обясни, но ревнивият син не е склонен да слуша. Със смръщени вежди той нарежда нещо за евтината благодат, после излиза от къщата, мята се на коня си и изчезва. Но тези неща сигурно вече ги знаете. И преди сте чели притчата за благодатния баща и враждебния брат (Лука 15:11-32). Но знаете ли какво става по-нататък? Прелиствали ли сте към втора глава от историята? Само на следващата страница е. По-големият решава да охлади малко ентусиазма на братлето си. Щом като на татко му е трудно да го накаже, ще го сторя аз. „Много хубава дреха, братле – приближава се един ден той към по-малкия, – но гледай да я пазиш чистичка. Едно-едничко петънце и татко ще вдигне ръце от тебе.” По-малкият не му обръща особено внимание, но когато на следващия ден се среща с татко си, за всеки случай бързичко проверява дрехата си за някое петънце. Седмица по-късно баткото го предупреждава и за стойността на пръстена. „Страхотно пръстенче ти е подарил татко. По-добре да го носиш на палеца, обаче.” „На палеца ли? Не ми го е казал.” „Някои неща не е необходимо да се казват.” „Но няма да ми стане на палеца!” „Е, кое е по-важно за теб? Да зарадваш татко или да ти е удобно?” – процежда през зъби духовният супервайзер и се отдалечава. Ала всичко това не му е достатъчно. С ухилената физиономия на данъчен инспектор няколко дни по-късно той отново казва на по-малкия: „Ако татко те види с тези разпасани сандали, направо ще си ги вземе обратно.” „Няма! Те са подарък. Няма да ги вземе, нали?” – доскорошният блуден син бързо клеква, за да оправи връзките на сандалите си. И тъкмо тогава забелязва някакво ново петънце по дрехата си. Посягайки с ръка да го изтрие, той осъзнава, че пръстенът му не е на палеца, а на безименния пръст. И тъкмо в този миг иззад гърба му долита гласът на неговия баща. „Привет, сине.” Момчето подскача от изненада и се обръща, целият почервенял от срам заради изцапаната дреха, хлабавите сандали и проблемния пръстен. Без дори да погледне баща си в очите, той изломотва някакво извинение и след това хуква да бяга. Задълженията са му дошли в повече. Да пазиш дрехата неопетнена, пръстена на палеца, сандалите стегнати - кой би се справил с подобни високи стандарти? Опазването на подаръците става все по-уморителна задача за младия човек. Затова все по-често той започва да избягва баща си. На такъв суров родител е трудно да се угоди. След време той дори престава да носи подарените му вещи. Толкова отговорни задачи не биваше да му се възлагат изобщо. В един момент синът дори започва да обмисля дали в кочината не му е било по-добре. „Там поне никой не ми дишаше във врата.” Ето това е продължението на разказа. Къде го намирам ли? В собствената си Библия. В писмото до галатяните. Благодарение на няколко такива легалистични батковци читателите на Павел са започнали да се отдръпват от благодатта, ангажирани да спазват буквите на закона. Християнският им живот сега е изпълнен с радост, каквато можете да видите единствено в моргата. А Павел е безкрайно озадачен от това развитие.

Изумен съм, че толкова скоро обръщате гръб на Онзи, който ви призова чрез Христовата благодат, и се насочвате към друго благовестие. Друго благовестие обаче няма. Има само хора, които ви объркват и се опитват да преиначат Благата вест за Христос. Ние сме юдеи по рождение и не сме част от „грешните езичници”, но знаем, че човек става праведен пред Бога не като спазва закона, а като вярва в Исус Христос. Затова ние положихме вярата си в Христос Исус, за да станем праведни пред Бога, защото сме повярвали в Христос, а не защото сме спазили закона, понеже никой няма да стане праведен пред Бога, като спазва закона (Галатяни 1:6-7, 2:15-16, СП). Крадци на радостта навлизали и в Римската църква. Затова се налага Павел да припомня и на тях: „ако някой се доверява не на делата си, а на Бога, който прави праведни грешните, Бог приема вярата на този човек и го счита за праведен" (Римляни 4:5, СП). Християните във Филипи слушали същите глупости от своите „по-големи братя”. При тях препоръката била не да носят пръстен на палеца си, а да се обрязват като част от спасението (Филипяни 3:2). Даже и Антиохийската църква, която изпраща Павел като мисионер, не избегнала монотонните проповеди на някои „духовни" батковци. Носещите се сред нея слухове убеждавали вярващите от нееврейски произход: „Ако не се обрежете според Мойсеевия обред, не можете да се спасите" (Деяния 15:1). Всички тези църкви страдали от една и съща напаст - блокирана благодат. Отец може и да ви е пропуснал през тясната портичка, но за да седнете на трапезата, ще трябва първо да си го заслужите. Бог може да е заплатил за вашето изкупление, но сега е настъпил моментът да му се отплащате на равни месечни вноски. Небесата може и да са ви предоставили лодката, но за да стигнете до другия бряг, ще трябва здраво да гребете с веслата.

Блокирана благодат. Вкусвай, но недей да отпиваш. Навлажи си устните, но да не достига до гърлото. Представяте ли си да видите подобен надпис на някоя крайпътна чешма: „Моля, недейте да отпивате. Напълнете уста, жабуркайте, но не поглъщайте.” Абсурдно. Каква полза има от водата, ако не можете да я пиете? Какъв е смисълът от благодатта, ако не й давате да проникне надълбоко? А как са нещата при вас? Коя от следните картини по-добре описва сърцето ви? Измокреното хлапе, което шляпа из градския фонтан? Или ронливата, напукана почва, не вкусвала дъжд от месеци? Ето как ще разберете. Отговорете си на следния въпрос. Божията благодат дефинира ли ви? Когато благодатта проникне в дълбочина, тя изяснява категорично, веднъж и завинаги, кои сме ние. Бог е богат на благодат и благодарение на великата любов, с която ни обикна, още докато бяхме мъртви духовно поради престъпленията си, той ни даде живот заедно с Христос. Вие сте спасени чрез Божията благодат. Бог ни възкреси заедно с Христос и ни постави заедно с него на своя престол в небесните владения - нас, които сме в Христос Исус. Бог извърши това, за да покаже във всички бъдещи времена несравнимото богатство на своята благодат с добрината си към нас в Христос Исус. Защото по Божията благодат сте спасени чрез вярата и това не идва от вас самите, а е дар от Бога. То не е резултат от нечие дело, така че никой не може да се хвали с това. (Ефесяни 2:4-9, СП) Вижте как точно благодатта ни дефинира. Ние сме:

• духовно живи: „той ни даде живот" (5 стих);

• поставени в небесата: „заедно с него на своя престол в небесните владения" (6 стих.);

• неразривно свързани с Бога: ние „сме в Христос Исус" (6 стих.);

• примери за милостта на Бога: „за да покаже... своята благодат с добрината си към нас" (7 стих.);

• деца на Бога: „по Божията благодат сте спасени" (8 стих.).

Благодатта дефинира кои сте. И когато тя проникне надълбоко, всички човешки определения избледняват. Обществото около вас сигурно ви поставя етикети като на буркани в консервна фабрика. Плиткоумен. Ялов. Туткав. Бъбрив. Леконравен. Мекушав. Обаче колкото повече благодатта попива в сърцето ви, тези критични гласове сякаш губят от силата си. Вие знаете, че не сте такъв, за какъвто ви дамгосват околните. Вие сте такъв, за какъвто ви определя Бог. Духовно жив. Поставен в небесата. Неразривно свързан с Бога. Пример за милостта на Бога. Дете на Бога. Естествено, не всички етикети край вас ще са негативни. Някои хора ви определят като привлекателен, съобразителен, преуспял или късметлия. Но дори и длъжността в Белия дом не може да се съпостави с това, да седите „заедно с него на своя престол в небесните владения". Благодатта е основната тема в СУ-то на християнина. При Мемфивостей се получава точно така. Животът му получава напълно нова дефиниция. След като заема престола на Саул, Давид започва да се чуди: „Има ли още някой останал от Сауловия дом, за да му окажа милост заради Йонатан?" (II Царе 9:1).

Филистимците, сигурно помните, наскоро са победили Саул в изтощителна война. Когато димът от военния конфликт се разсейва, Давид решава да покаже благодат към наследниците на предишния цар. Тогава един служител на име Сива си припомня: „Има още един син на Йонатан, недъгав в двата крака" (3 ст.). Не казва никакво име. Само описва недъга му. Поставя му етикет според житейското му нещастие. Предисторията ви е позната. Щом вестта за смъртта на Саул и Йонатан достига до столицата, една прислужница в Йонатановия дом грабва петгодишния му син и хуква да бяга. Но в бързането се препъва, изпуска го и в резултат детето остава осакатено и в двата си крака. Накъде да се обърне такова дете? Не може да ходи. Не може да работи. Баща му и дядо му са убити във войната. Накъде да се обърне сакатият син на поваления лидер?

Може би в Ло-Давар. Забравено и занемарено селце. Едва ли ще го намерите на картата, понеже картографите не са чували за него. Дълбоката израилска провинция. Подходящо местенце за Мемфивостей. Последният дом на изоставения, изолирания, изгубения. На изпуснатия. Разхождали ли сте се по неговите улички? Ако са ви изпускали като малки, сигурно вече знаете какво е да куцукаш из такива места. Може да са ви изпуснали от някой отбор. Или от списъка с подаръците. Или от летописа на семейството ви. Или от регистъра на стипендиантите. Или от другаде. Някой някъде е изтървавал името ви. Изпускал е да ви зачете. Забравял е за съществуването ви. Изоставял ви е – пред олтара или пред болницата, или пред казармата, или пред вратите на сиропиталището. И сега вие куцате. Околните не помнят вашето име, а вие не забравяте вашата болка.

„Той беше оня пияница от квартала.” „А, помня я. Онази вдовица, нали така?” „Да не говориш за разведения от еди къде си?” Етикетът вече ви е поставен и нищо не може да го промени. Но тогава се случва нещо като от историята за Пепеляшка. Идват хора на царя и похлопват на вашата лодаварска портичка. Натоварват ви в каляска и ви отвеждат в присъствието на царя. През ума ви минава мисълта за най-лошото и вие вече се молите поне съкилийникът ви да не е някой, който хърка. Обаче придворните не ви пращат надолу към тъмницата. Вместо това ви настаняват на трапезата на царя. С безкрайна изненада виждате името си написано на табелка точно до чинията пред вас. От този ден нататък „Мемфивостей ядеше на трапезата (Давидова) като един от царските синове" (ІІ Царе 9:11, СИ).

Чарлз Суиндол е автор на цяла плеяда превъзходни писания. Но един от любимите ми абзаци, излезли изпод неговото перо, е следната картина на сцена от Давидовия дворец: Златни и бронзови инкрустации привличат погледа от високите стени на палата. Всяка стая е захлупена с красив таван с многообразие от изящни дърворезби. Челядта на Давид се събира около вечерната трапеза. Авесалом – почернял от слънцето, снажен и наперен. Тамар – красивата дъщеря на царя. Вечерята вече е сервирана и царят оглежда помещението, за да види дали всички са тук. Една фигура обаче все още липсва. Туп-скръц... туп-скръц... Откъм коридора долита звукът от патериците на последния участник във вечерята. Туп-скръц... туп-скръц... Най-седне сгърчената фигура се появява на прага и бавно се приближава към мястото си. Неговото име е Мемфивостей. Сакатото момче се настанява на Давидовата трапеза и грациозно повдига брадичка. Покривката е спусната върху краката му. Сега вече вечерята може да започне.3 От Ло-Давар към царския дворец. От неизвестността към славата. От анонимността към царската трапеза. Какъв необикновен скок в статута на Мемфивостей! И колко навременно припомняне за самите нас. Защото това момче е своеобразен модел и за собственото ни житейско пътешествие. Бог ни приповдига от задънената улица в Ло-Давар и ни поставя да седнем на неговата трапеза. Заедно с възкресението той ни настанява „да седим заедно с Него в небесни места в Христос” (Ефесяни 2:6). Потопете душата си в тези думи. Следващия път, когато задухат прашните ветрове, които ви дефинират според вчерашните ви неуспехи, протегнете длан към бокала на Божията благодат и отпийте от него. Благодатта определя кои точно сте вие. Вечно недоволният от вас родител греши също толкова дълбоко, колкото непрестанно глезещата ви леля на село. Хората бъркат в преценката си. Но Бог вижда картината кристално ясно. И според него вие безусловно му принадлежите. Точка. „Ние сме Божи шедьовър. Той ни е създал наново в Христос Исус, за да вършим добрите неща, които той е замислил за нас много отдавна" (Ефесяни 2:10).

Представете си, че Мемфивостей е чувал този стих. Представете си, че някъде там в Ло-Давар се намира добър човек, който идва при сакатото момче и му казва: „Не се обезсърчавай, друже. Знам, че не можеш нито да танцуваш, нито да тичаш. Около теб другите ритат футбол, а ти все седиш край тъч линията да ги гледаш. Обаче, слушай, Бог вече е написал историята на живота ти. И е избрал именно теб да играеш главната роля в тази драма. Само след някакви си три хиляди години биографията ти ще се чете и ще провокира хората да си представят благодатта на Бога.”

Дали Мемфивостей е щял да му повярва? Нямам представа. Но се моля вие да ми повярвате. Вашата биография е окачена като Божие художествено произведение – свидетелство в неговата галерия на благодатта.

Преди малко повече от стотина години група рибари отдъхвали в трапезарията на една крайбрежна страноприемница в Шотландия, разказвайки си морски истории. Един от тях ръкомахал превъзнесено в опитите си да опише колко огромна риба бил изпуснал веднъж. Ръката му закачила преминаващата сервитьорка, запокитвайки подноса с чая към варосаната в бяло стена. Горещата течност се разплискала и оставила безформено кафяво петно.

Гостилничарят разгледал нанесената щета и въздъхнал: „Сега ще се наложи да пребоядисвам цялата стена наново.”

„Не е задължително – обадил се някакъв непознат. – Позволете ми да поработя върху нея.” Собственикът нямал какво да губи и се съгласил на предложението. Непознатият човек извадил няколко молива, четки, буркан с безир и цветни бои. После очертал някакви криви линии около петното и започнал да нанася светлосенки и цветове върху кафявото леке от чая. С течение на минутите постепенно започнал да се появява образ – елен с богато разклонени рога. Непознатият художник се разписал под картината, заплатил обяда си и си тръгнал. Името му? Сър Едуин Ландсиър – известният художник на дива природа. В неговите ръце една безформена грешка се превърнала в шедьовър.4 Божиите длани вършат същото отново и отново. Той събира наново разглобените фрагменти от нашия живот и им придава напълно ново изображение - свидетелството на неговата любов. Ние се превръщаме в картини, в „примери на невероятното богатство на неговата доброта и милост към нас" (Ефесяни 2:7). Кой определя вашата идентичност? Какво определя какъв сте вие? Моментът, когато са ви изпуснали? Или денят, когато са ви пренесли до царската трапеза?

Приемете делото на Христовото разпятие. Отпийте дълбоко от кладенеца на неговата благодат. И колкото повече благодатта му се спуска към дълбините на вашата душа, толкова повече Ло-Давар ще се смалява в огледалцето за обратно виждане. Мрачните дни няма повече да определят що за човек сте. Отсега нататък вие живеете в царските палати. А и сега вече ще знаете какво да отговаряте на троснатите си батковци в този свят. Вече няма да се налага трескаво да почиствате дрехата си или да треперите на кой пръст носите пръстена. Вашите дела не могат да ви спасят. Също както не могат и да опазят спасението ви. Това го може само благодатта. Затова следващия път, когато големият ви брат дойде и започне да раздава критики и препоръки, разхлабете сандалите си, прехвърлете пръстена на другата ръка и му цитирайте думите от апостола на благодатта: „По благодатта на Бога съм онова, което съм" (I Коринтяни 15:10).

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА. Родилните болки на смъртта


Какво бихте направили, за да избегнете смъртта? При шума от стъпките на гостенката с косата, която почуква на вашата врата, каква цена бихте платили за отсрочка? Бихте ли си дали дясната ръка?

Арън Ралстън го прави. Двадесет и седемгодишният пътешественик прави преходи през върховете на Скалистите планини през уикендите. Той е изкачил четиридесет и пет от тях, сам, всички през зимата, повечето след полунощ. Животът по ръба не е нов за него. Но животът под 400-килограмова скала? Докато се изкачва по една такава скала, тя се помръдва и приклещва дясната му ръка към стената на тесен процеп в отдалечен каньон в щата Юта.

Арън бута скалата с рамо, прави опити да я издълбае с ножа си, дори се опитва да повдигне това нещо с въжето си за изкачване и макарата. Скалата не помръдва. Пет дни по-късно, след като водата и храната му са свършили, измежду моментите на депресия и хи-мерните картини как пие маргарита с приятели, той взима решение, мисълта за което кара обикновените смъртни да преглътнат с усилие. Решава да отреже дясната си ръка.

„Сетих се, че ако успея да счупя костите в горната част на китката си, там където са прещипани, бих могъл да се освободя - разказва той по-късно. - Първо успях да счупя лъчевата кост, а след още няколко минути счупих и лакътната." След това, с евтино ножче от вида, който получаваш заедно с фенерче за петнадесет долара, той започва да реже собствената си плът. Острието е толкова тъпо, че не иска „да среже дори космите по ръката," но той усърдно продължава с ампутацията. Седмици по-късно той ще разказва пред репортерите: „Отне ми около час."

Дори не си представям звуците през тези шейсет минути. Аз самият едва не изгубвам съзнание, когато сестрата се забави повече от десет секунди, докато ми взима кръв.

Ралстън най-накрая се откъсва от скалата. (Извинявайте. Лош избор на глагол.) Тогава се изправя пред предизвикателството да намери други човешки същества. Пропълзява през 45-метрово дефиле, спуска се с въже (с една ръка, не забравяйте) надолу по 18-метрова скала, след това изкачва разстояние от шест мили. Чак тогава се натъква на някакви холандски туристи, които в негово лице виждат много повече за парите си, отколкото им е обещавал техният туристически агент. Ралстън омаловажава смелостта си и обяснява своето освобождаване като „въпрос на прагматизъм".6

Наистина прагматичен. От една страна - смъртта. Без другата страна - животът. Пред така представения избор той избира живота. Дали и ние бихме направили същото?

Ние правим всичко друго. Смъртта е най-големият враг на обществото ни. Слагайте си коланите. Спете повече. Тичайте редовно. Яжте по-малко мазнини. Повече протеини. По-малко кофеин. Повече зеленчуци. Стремежът да отбегнем сянката на смъртта доминира нашите дни.

Но никой не я избягва вечно. Свещеното писание ни представя някои мрачни факти относно смъртта.

Някои хора умират в благополучие,

като всичко е в тяхна полза - дебели и доволни.

Други умират огорчени и сами, без да са вкусили от щастието.

Полагат ги един до друг в гробището, където червеите не правят разлика кой какъв е бил.


Каталог: Knigi%20-%20TFM
Knigi%20-%20TFM -> 50 Нобелови лауреати и други велики учени за вярата си в Бога”
Knigi%20-%20TFM -> Ако животните можеха да говорят
Knigi%20-%20TFM -> Аллах моят Отец? Или пътят ми от Корана до Библията Билкис Шейх Издава Мисионерско сдружение «Мисия за България»
Knigi%20-%20TFM -> Ние искаме само твоята душа
Knigi%20-%20TFM -> Калифорнийски млекар, който е основател на Интернационалното Общение на бизнесмените, вярващи в Пълното Евангелие
Knigi%20-%20TFM -> Божиите генерали
Knigi%20-%20TFM -> Разкрити мистерии от книгата "Данаил" Емерсон
Knigi%20-%20TFM -> Бизнес по магарешки питър Брискоу
Knigi%20-%20TFM -> Книга първо на многото верни членове на Metro Christian Fellowship в Канзас Сити, чиято страст за Исус е
Knigi%20-%20TFM -> Чудесата не се случват просто така Лестър Самрал и Дж. Стивън Кон


Поделитесь с Вашими друзьями:
1   2   3   4   5   6   7


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница