I част. Приемете разпятието на Христос

Когато не е насочен към Бога, погледът се насочва към Аз-а. Грехът в нас има навика да си навива на пръста обяснение след обяснение: „Това все пак си е моят живот. Нали така? Тялото си е мое и ще го помпам с всякакви вещества. Умът си е мой и ще му позволявам всякакви изкушения. Нощта си е моя и ще я изпълвам с всякакви удоволствия." Безбожният човек води живот, доминиран от самия себе си. Инфантилните му оправдания се обобщават с една-единствена фраза. Ние ще „правим каквото си искаме и когато си искаме" (Ефесяни 2:3). Бог ми казва да обичам. Аз решавам да мразя. Бог ме съветва да прощавам. Аз предпочитам да си връщам. Бог ми препоръчва самоконтрол. Аз обичам да си угаждам.

За някакво кратко време грехът наистина засища чувството за жажда. Но същото прави и солената вода. Само миг по-късно жаждата обаче отново се завръща, още по-остра, още по-придирчива. „Изгубили всякаква чувствителност, те са се предали на похотливост, за да си угаждат с всевъзможни нечистотии, и то ненаситно" (Ефесяни 4:19, МУ). Висока е цената, която плащаме заради тази обсебеност от самите себе си. „Бог не е доволен от това, че го пренебрегваме" (Римляни 8:8). Павел говори именно за греха, когато описва онези хора, които: Макар и да познаваха Бога, не го почетоха като Бог и не му благодариха, а вместо това се отдадоха на суетни мисли и глупавите им сърца се изпълниха с мрак. Затова Бог ги предаде на злите желания на сърцата им и на сексуални грехове и ги остави да оскверняват телата си един с друг (Римляни 1:21,24, СП).

Виждали сте как изглежда хаосът. Съпруг не обръща внимание на съпругата си. Самозабравил се управник си прави оглушки за гласа на народа. Похотливи мъже подмамват невръстни деца. Млади се предлагат на стари. Когато всеки от нас прави каквото си иска, когато на никого от нас не му пука от Бога, тогава човечеството буквално се разпада. Заразяването на един човек води до покваряване на мнозина. Пуританският проповедник Джоузеф Алейн пише по този повод: „О, клети човече, що за уродливо чудовище е направил от теб грехът! Бог те е създал да бъдеш малко по-долен от ангелите. А грехът те е направил да бъдеш малко по-горен от демоните."¹ Премахнете Бога от картинката, и в резултат получавате земен хаос и което е далеч по-фатално, вечна трагедия. Бог е пределно ясен по този въпрос. Чумата на греха никога няма да стъпи на Неговите брегове. По небесните улици никога няма да щъкат заразени души. „Нима не знаете, че хората, които вършат зло, няма да наследят Божието царство? Не се заблуждавайте! Няма да го наследят нито онези, които вършат сексуални грехове, нито идолопоклонниците, нито прелюбодейците, нито мъжете, които позволяват да бъдат използвани за хомосексуални връзки, нито мъжете, които практикуват хомосексуализъм, нито крадците, нито алчните, нито пияниците, нито клеветниците, нито измамниците" (I Коринтяни 6:9-10, СП). Бог никога няма да допусне компромис с духовната чистота на небето. И ето тук се крие най-фаталният плод на греха. Ако животът ви е бил безбожен, очаквайте и безбожна вечност. Ако през всичките си дни на земята настоявате Бог да ви остави на мира, когато те се свършат, Бог наистина ще го направи. Ще ви даде живот „без да имате никаква надежда и без Бог на света" (Ефесяни 2:12). „Господ Исус ще донесе наказание на онези, които не познават Бога и които не се покоряват на Благата вест за нашия Господ Исус. Те ще бъдат наказани с вечна гибел. Няма да им е позволено да са с Господа, но ще бъдат държани далеч от неговата велика мощ" (II Солунци 1:8-9, СП). Когато става дума за ада, Христос не ни спестява нищо. Неговите описания съвсем целенасочено вледеняват душата:

• Адът е мястото на мрака (Матей 8:12).

• Адът е огнена пещ (Матей 13:42).

Нека онагледя как става това. На Черната чума са й необходими около триста години, преди да достигне до английското селце Ейъм. Получил колет от Лондон, един шивач на име Джордж Викърс се прибира в работилницата и го разопакова. Вътре са платовете, които е поръчал да му изпратят. Но с отварянето на пакета, без да иска, той освобождава няколко заразени с чумата бълхи. Четири дена по-късно той вече е мъртъв, а селцето е обречено. За да предпази околните населени места от чумата, Ейъм жертвоготовно си налага карантина. Околните селца съпричастно започват да доставят храна в близките поля, но прекъсват връзките си с Ейъм, оставяйки по този начин жителите му на волята на чумата. За удивление на всички обаче, мнозина в селцето оцеляват. Година по-късно, когато външни хора за първи път пристъпват в пределите на Ейъм, става ясно, че местните обитатели са развили необичайна резистентност към болестта. Но как? Те са докосвали чумата. Вдишвали са я. Една от оцелелите майки разказва, че само за седмица е погребала съпруга си и шестте си деца. Гробарят споделя как е заровил телата на стотици покосени, но някак си самият той е оцелял. Защо? Как са успели да преживеят напастта? С помощта на своята ДНК. Когато след време учените провеждали генни изследвания на техните потомци, бил открит специален ген, който блокирал болестта. Той се подвизавал в белите кръвни телца, откъдето пречел на бактериите да проникнат в човешката система. С други думи, чумата можела да докосва хората с такива гени, но нямала силата да ги покосява. По този начин доскоро никому неизвестното селище успяло да оцелее в едно цяло море от върлуваща смърт. И то само защото са случили на родители.

ТРЕТА ГЛАВА. Когато благодатта проникне дълбоко

Изумен съм, че толкова скоро обръщате гръб на Онзи, който ви призова чрез Христовата благодат, и се насочвате към друго благовестие. Друго благовестие обаче няма. Има само хора, които ви объркват и се опитват да преиначат Благата вест за Христос. Ние сме юдеи по рождение и не сме част от „грешните езичници”, но знаем, че човек става праведен пред Бога не като спазва закона, а като вярва в Исус Христос. Затова ние положихме вярата си в Христос Исус, за да станем праведни пред Бога, защото сме повярвали в Христос, а не защото сме спазили закона, понеже никой няма да стане праведен пред Бога, като спазва закона (Галатяни 1:6-7, 2:15-16, СП). Крадци на радостта навлизали и в Римската църква. Затова се налага Павел да припомня и на тях: „ако някой се доверява не на делата си, а на Бога, който прави праведни грешните, Бог приема вярата на този човек и го счита за праведен" (Римляни 4:5, СП). Християните във Филипи слушали същите глупости от своите „по-големи братя”. При тях препоръката била не да носят пръстен на палеца си, а да се обрязват като част от спасението (Филипяни 3:2). Даже и Антиохийската църква, която изпраща Павел като мисионер, не избегнала монотонните проповеди на някои „духовни" батковци. Носещите се сред нея слухове убеждавали вярващите от нееврейски произход: „Ако не се обрежете според Мойсеевия обред, не можете да се спасите" (Деяния 15:1). Всички тези църкви страдали от една и съща напаст - блокирана благодат. Отец може и да ви е пропуснал през тясната портичка, но за да седнете на трапезата, ще трябва първо да си го заслужите. Бог може да е заплатил за вашето изкупление, но сега е настъпил моментът да му се отплащате на равни месечни вноски. Небесата може и да са ви предоставили лодката, но за да стигнете до другия бряг, ще трябва здраво да гребете с веслата.

Блокирана благодат. Вкусвай, но недей да отпиваш. Навлажи си устните, но да не достига до гърлото. Представяте ли си да видите подобен надпис на някоя крайпътна чешма: „Моля, недейте да отпивате. Напълнете уста, жабуркайте, но не поглъщайте.” Абсурдно. Каква полза има от водата, ако не можете да я пиете? Какъв е смисълът от благодатта, ако не й давате да проникне надълбоко? А как са нещата при вас? Коя от следните картини по-добре описва сърцето ви? Измокреното хлапе, което шляпа из градския фонтан? Или ронливата, напукана почва, не вкусвала дъжд от месеци? Ето как ще разберете. Отговорете си на следния въпрос. Божията благодат дефинира ли ви? Когато благодатта проникне в дълбочина, тя изяснява категорично, веднъж и завинаги, кои сме ние. Бог е богат на благодат и благодарение на великата любов, с която ни обикна, още докато бяхме мъртви духовно поради престъпленията си, той ни даде живот заедно с Христос. Вие сте спасени чрез Божията благодат. Бог ни възкреси заедно с Христос и ни постави заедно с него на своя престол в небесните владения - нас, които сме в Христос Исус. Бог извърши това, за да покаже във всички бъдещи времена несравнимото богатство на своята благодат с добрината си към нас в Христос Исус. Защото по Божията благодат сте спасени чрез вярата и това не идва от вас самите, а е дар от Бога. То не е резултат от нечие дело, така че никой не може да се хвали с това. (Ефесяни 2:4-9, СП) Вижте как точно благодатта ни дефинира. Ние сме:

• духовно живи: „той ни даде живот" (5 стих);

• поставени в небесата: „заедно с него на своя престол в небесните владения" (6 стих.);

• неразривно свързани с Бога: ние „сме в Христос Исус" (6 стих.);

• примери за милостта на Бога: „за да покаже... своята благодат с добрината си към нас" (7 стих.);

• деца на Бога: „по Божията благодат сте спасени" (8 стих.).

Благодатта дефинира кои сте. И когато тя проникне надълбоко, всички човешки определения избледняват. Обществото около вас сигурно ви поставя етикети като на буркани в консервна фабрика. Плиткоумен. Ялов. Туткав. Бъбрив. Леконравен. Мекушав. Обаче колкото повече благодатта попива в сърцето ви, тези критични гласове сякаш губят от силата си. Вие знаете, че не сте такъв, за какъвто ви дамгосват околните. Вие сте такъв, за какъвто ви определя Бог. Духовно жив. Поставен в небесата. Неразривно свързан с Бога. Пример за милостта на Бога. Дете на Бога. Естествено, не всички етикети край вас ще са негативни. Някои хора ви определят като привлекателен, съобразителен, преуспял или късметлия. Но дори и длъжността в Белия дом не може да се съпостави с това, да седите „заедно с него на своя престол в небесните владения". Благодатта е основната тема в СУ-то на християнина. При Мемфивостей се получава точно така. Животът му получава напълно нова дефиниция. След като заема престола на Саул, Давид започва да се чуди: „Има ли още някой останал от Сауловия дом, за да му окажа милост заради Йонатан?" (II Царе 9:1).

Филистимците, сигурно помните, наскоро са победили Саул в изтощителна война. Когато димът от военния конфликт се разсейва, Давид решава да покаже благодат към наследниците на предишния цар. Тогава един служител на име Сива си припомня: „Има още един син на Йонатан, недъгав в двата крака" (3 ст.). Не казва никакво име. Само описва недъга му. Поставя му етикет според житейското му нещастие. Предисторията ви е позната. Щом вестта за смъртта на Саул и Йонатан достига до столицата, една прислужница в Йонатановия дом грабва петгодишния му син и хуква да бяга. Но в бързането се препъва, изпуска го и в резултат детето остава осакатено и в двата си крака. Накъде да се обърне такова дете? Не може да ходи. Не може да работи. Баща му и дядо му са убити във войната. Накъде да се обърне сакатият син на поваления лидер?

Може би в Ло-Давар. Забравено и занемарено селце. Едва ли ще го намерите на картата, понеже картографите не са чували за него. Дълбоката израилска провинция. Подходящо местенце за Мемфивостей. Последният дом на изоставения, изолирания, изгубения. На изпуснатия. Разхождали ли сте се по неговите улички? Ако са ви изпускали като малки, сигурно вече знаете какво е да куцукаш из такива места. Може да са ви изпуснали от някой отбор. Или от списъка с подаръците. Или от летописа на семейството ви. Или от регистъра на стипендиантите. Или от другаде. Някой някъде е изтървавал името ви. Изпускал е да ви зачете. Забравял е за съществуването ви. Изоставял ви е – пред олтара или пред болницата, или пред казармата, или пред вратите на сиропиталището. И сега вие куцате. Околните не помнят вашето име, а вие не забравяте вашата болка.

„Той беше оня пияница от квартала.” „А, помня я. Онази вдовица, нали така?” „Да не говориш за разведения от еди къде си?” Етикетът вече ви е поставен и нищо не може да го промени. Но тогава се случва нещо като от историята за Пепеляшка. Идват хора на царя и похлопват на вашата лодаварска портичка. Натоварват ви в каляска и ви отвеждат в присъствието на царя. През ума ви минава мисълта за най-лошото и вие вече се молите поне съкилийникът ви да не е някой, който хърка. Обаче придворните не ви пращат надолу към тъмницата. Вместо това ви настаняват на трапезата на царя. С безкрайна изненада виждате името си написано на табелка точно до чинията пред вас. От този ден нататък „Мемфивостей ядеше на трапезата (Давидова) като един от царските синове" (ІІ Царе 9:11, СИ).

Чарлз Суиндол е автор на цяла плеяда превъзходни писания. Но един от любимите ми абзаци, излезли изпод неговото перо, е следната картина на сцена от Давидовия дворец: Златни и бронзови инкрустации привличат погледа от високите стени на палата. Всяка стая е захлупена с красив таван с многообразие от изящни дърворезби. Челядта на Давид се събира около вечерната трапеза. Авесалом – почернял от слънцето, снажен и наперен. Тамар – красивата дъщеря на царя. Вечерята вече е сервирана и царят оглежда помещението, за да види дали всички са тук. Една фигура обаче все още липсва. Туп-скръц... туп-скръц... Откъм коридора долита звукът от патериците на последния участник във вечерята. Туп-скръц... туп-скръц... Най-седне сгърчената фигура се появява на прага и бавно се приближава към мястото си. Неговото име е Мемфивостей. Сакатото момче се настанява на Давидовата трапеза и грациозно повдига брадичка. Покривката е спусната върху краката му. Сега вече вечерята може да започне.³ От Ло-Давар към царския дворец. От неизвестността към славата. От анонимността към царската трапеза. Какъв необикновен скок в статута на Мемфивостей! И колко навременно припомняне за самите нас. Защото това момче е своеобразен модел и за собственото ни житейско пътешествие. Бог ни приповдига от задънената улица в Ло-Давар и ни поставя да седнем на неговата трапеза. Заедно с възкресението той ни настанява „да седим заедно с Него в небесни места в Христос” (Ефесяни 2:6). Потопете душата си в тези думи. Следващия път, когато задухат прашните ветрове, които ви дефинират според вчерашните ви неуспехи, протегнете длан към бокала на Божията благодат и отпийте от него. Благодатта определя кои точно сте вие. Вечно недоволният от вас родител греши също толкова дълбоко, колкото непрестанно глезещата ви леля на село. Хората бъркат в преценката си. Но Бог вижда картината кристално ясно. И според него вие безусловно му принадлежите. Точка. „Ние сме Божи шедьовър. Той ни е създал наново в Христос Исус, за да вършим добрите неща, които той е замислил за нас много отдавна" (Ефесяни 2:10).

Представете си, че Мемфивостей е чувал този стих. Представете си, че някъде там в Ло-Давар се намира добър човек, който идва при сакатото момче и му казва: „Не се обезсърчавай, друже. Знам, че не можеш нито да танцуваш, нито да тичаш. Около теб другите ритат футбол, а ти все седиш край тъч линията да ги гледаш. Обаче, слушай, Бог вече е написал историята на живота ти. И е избрал именно теб да играеш главната роля в тази драма. Само след някакви си три хиляди години биографията ти ще се чете и ще провокира хората да си представят благодатта на Бога.”

Дали Мемфивостей е щял да му повярва? Нямам представа. Но се моля вие да ми повярвате. Вашата биография е окачена като Божие художествено произведение – свидетелство в неговата галерия на благодатта.

Преди малко повече от стотина години група рибари отдъхвали в трапезарията на една крайбрежна страноприемница в Шотландия, разказвайки си морски истории. Един от тях ръкомахал превъзнесено в опитите си да опише колко огромна риба бил изпуснал веднъж. Ръката му закачила преминаващата сервитьорка, запокитвайки подноса с чая към варосаната в бяло стена. Горещата течност се разплискала и оставила безформено кафяво петно.

Гостилничарят разгледал нанесената щета и въздъхнал: „Сега ще се наложи да пребоядисвам цялата стена наново.”

„Не е задължително – обадил се някакъв непознат. – Позволете ми да поработя върху нея.” Собственикът нямал какво да губи и се съгласил на предложението. Непознатият човек извадил няколко молива, четки, буркан с безир и цветни бои. После очертал някакви криви линии около петното и започнал да нанася светлосенки и цветове върху кафявото леке от чая. С течение на минутите постепенно започнал да се появява образ – елен с богато разклонени рога. Непознатият художник се разписал под картината, заплатил обяда си и си тръгнал. Името му? Сър Едуин Ландсиър – известният художник на дива природа. В неговите ръце една безформена грешка се превърнала в шедьовър.⁴ Божиите длани вършат същото отново и отново. Той събира наново разглобените фрагменти от нашия живот и им придава напълно ново изображение - свидетелството на неговата любов. Ние се превръщаме в картини, в „примери на невероятното богатство на неговата доброта и милост към нас" (Ефесяни 2:7). Кой определя вашата идентичност? Какво определя какъв сте вие? Моментът, когато са ви изпуснали? Или денят, когато са ви пренесли до царската трапеза?

Приемете делото на Христовото разпятие. Отпийте дълбоко от кладенеца на неговата благодат. И колкото повече благодатта му се спуска към дълбините на вашата душа, толкова повече Ло-Давар ще се смалява в огледалцето за обратно виждане. Мрачните дни няма повече да определят що за човек сте. Отсега нататък вие живеете в царските палати. А и сега вече ще знаете какво да отговаряте на троснатите си батковци в този свят. Вече няма да се налага трескаво да почиствате дрехата си или да треперите на кой пръст носите пръстена. Вашите дела не могат да ви спасят. Също както не могат и да опазят спасението ви. Това го може само благодатта. Затова следващия път, когато големият ви брат дойде и започне да раздава критики и препоръки, разхлабете сандалите си, прехвърлете пръстена на другата ръка и му цитирайте думите от апостола на благодатта: „По благодатта на Бога съм онова, което съм" (I Коринтяни 15:10).

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА. Родилните болки на смъртта

Арън Ралстън го прави. Двадесет и седемгодишният пътешественик прави преходи през върховете на Скалистите планини през уикендите. Той е изкачил четиридесет и пет от тях, сам, всички през зимата, повечето след полунощ. Животът по ръба не е нов за него. Но животът под 400-килограмова скала? Докато се изкачва по една такава скала, тя се помръдва и приклещва дясната му ръка към стената на тесен процеп в отдалечен каньон в щата Юта.

Арън бута скалата с рамо, прави опити да я издълбае с ножа си, дори се опитва да повдигне това нещо с въжето си за изкачване и макарата. Скалата не помръдва. Пет дни по-късно, след като водата и храната му са свършили, измежду моментите на депресия и хи-мерните картини как пие маргарита с приятели, той взима решение, мисълта за което кара обикновените смъртни да преглътнат с усилие. Решава да отреже дясната си ръка.

„Сетих се, че ако успея да счупя костите в горната част на китката си, там където са прещипани, бих могъл да се освободя - разказва той по-късно. - Първо успях да счупя лъчевата кост, а след още няколко минути счупих и лакътната." След това, с евтино ножче от вида, който получаваш заедно с фенерче за петнадесет долара, той започва да реже собствената си плът. Острието е толкова тъпо, че не иска „да среже дори космите по ръката," но той усърдно продължава с ампутацията. Седмици по-късно той ще разказва пред репортерите: „Отне ми около час."

Дори не си представям звуците през тези шейсет минути. Аз самият едва не изгубвам съзнание, когато сестрата се забави повече от десет секунди, докато ми взима кръв.

Ралстън най-накрая се откъсва от скалата. (Извинявайте. Лош избор на глагол.) Тогава се изправя пред предизвикателството да намери други човешки същества. Пропълзява през 45-метрово дефиле, спуска се с въже (с една ръка, не забравяйте) надолу по 18-метрова скала, след това изкачва разстояние от шест мили. Чак тогава се натъква на някакви холандски туристи, които в негово лице виждат много повече за парите си, отколкото им е обещавал техният туристически агент. Ралстън омаловажава смелостта си и обяснява своето освобождаване като „въпрос на прагматизъм".⁶

Наистина прагматичен. От една страна - смъртта. Без другата страна - животът. Пред така представения избор той избира живота. Дали и ние бихме направили същото?

Ние правим всичко друго. Смъртта е най-големият враг на обществото ни. Слагайте си коланите. Спете повече. Тичайте редовно. Яжте по-малко мазнини. Повече протеини. По-малко кофеин. Повече зеленчуци. Стремежът да отбегнем сянката на смъртта доминира нашите дни.

Но никой не я избягва вечно. Свещеното писание ни представя някои мрачни факти относно смъртта.

Някои хора умират в благополучие,

като всичко е в тяхна полза - дебели и доволни.

Други умират огорчени и сами, без да са вкусили от щастието.

Полагат ги един до друг в гробището, където червеите не правят разлика кой какъв е бил.