IV част. Пийте от неговата агапе любов

Пътуването му надолу и нагоре продължава общо три минути и дванайсет секунди. За да се подготви за такова гмуркане, той пълни дробовете си с над осем литра въздух - почти двойно повече от капацитета на нормално човешко същество. Преди това той вдишва и издишва няколко минути, а диафрагмата му звучи като помпа за велосипедни гуми. След това той обгръща с колене лоста на една алуминиева шейна, която го сваля надолу в дълбините.

Никой друг състезател по свободно гмуркане не е достигал по-надълбоко. И въпреки това той иска още. Макар да се е сблъсквал дори с налягане, което е поставяло на изпитание подводниците във Втората световна война, това не е достатъчно. Мистерията на дълбините го призовава. Той иска да стигне още по-дълбоко.

Дали мога да ви заинтригувам с подобно спиращо дъха потапяне? Но не във водите на океана, а в безграничната Божия любов.

Моля се [...] Христос да живее в сърцата ви чрез вярата, а животът ви да бъде вкоренен и основан в любовта. Моля се да можете заедно с всички святи Божии хора да разберете ширината, дължината, височината и дълбочината на Христовата любов и да познаете тази любов, която надминава всяко познание, за да бъдете изпълнени с цялата Божия пълнота. (Ефесяни 3:16-19, СП)

Когато Павел си поставя за цел да опише Божията любов, той не успява да избегне думата дълбока. Гмурнете се „дълбоко в почвата на Божията чудесна обич" (17 ст., ЖТ). Открийте „дълбочината на Христовата любов" (18 ст., СП).

Представете си Ферерас, спускащ се дълбоко под повърхността на водата. Потопил се е на дълбочина колкото пететажна сграда -накъде ли може да се обърне, без да види вода? Надясно, наляво, под него, над него - общото съдържание на неговия свят е вода. Водата определя движенията му, управлява посоките му, освобождава го, ограничава го. Неговият свят е водата.

Възможно ли е човек да се гмурне също толкова дълбоко в Божията любов? Да се потопи толкова надълбоко, че да не вижда нищо друго? Дейвид Брейнърд, мисионер при американските индианци през осемнадесети век, би казал, че е възможно. Той пише в своя дневник:

Оттеглих се на обичайното си място за почивка, в пълно спокойствие. Можех само да издишам своето желание за съвършено единство с Него във всяко едно отношение. Бог бе толкова ценен за мен, че светът с всички свои удоволствия изглеждаше безкрайно отвратителен. Изпитвах толкова силно желание за благоволението на хората, колкото и за това на камъчетата.

По обяд почувствах далеч по-пламенен копнеж за Бога, отколкото някога съм изпитвал.

В своето тайно усамотение не можех да направя нищо друго, освен да изповядам пред своя скъп Господ в сладко спокойствие, че не желая абсолютно нищо друго освен Него и освен Неговата святост; че Той ми е дал тези желания и единствено Той би могъл да ми даде онова, което желая. Никога не съм бил толкова откъснат от себе си и толкова напълно отдаден на Бога.

Сърцето ми бе погълнато от Бога през по-голямата част от деня.

За всяко желание за потапяне в такава любов Писанието предлага котва. Хванете се за този стих и му позволете да ви спусне надолу: „Бог е любов" (I Йоан 4:16).

Една дума в този пасаж разкрива невероятната изненада от Божията любов - тя няма нищо общо с вас. Околните ви обичат заради самите вас или защото имате трапчинки, или когато се усмихвате, или когато флиртувате. Някои хора ви обичат заради самите вас. Не и Бог. Той ви обича, защото той е Бог. Той ви обича, защото сам е решил да го прави. Самопораждаща се, непредизвикана и спонтанна, неговата вечна любов зависи единствено и само от собственото му решение. „ГОСПОД ви е обдарил с любовта си и ви е избрал не защото сте по-многобройни от останалите народи, понеже вие сте най-малобройният от всички народи. Причината бе защото ГОСПОД ви обича" (Второзаконие 7:7-8, МУ).

Вие нямате влияние върху Божията любов. Не можете да промените факта, че дървото е дърво, небето е небе, а скалата е скала. Така не можете и да въздействате и върху Божията любов. Ако можехте, Йоан щеше да използва още малко мастило: „Бог е условна любов" или „спорадична любов" или „пролетна любов". Ако вашите действия променяха неговата отдаденост, тогава Бог нямаше да е любов. Всъщност тогава той би бил човек, защото такава е човешката любов.

А на вас ви е писнало от човешката любов. Нали така? Писнало ви е от мъже, които се правят на самата искреност. Омръзнало ви е от списания, които ви казват, че истинската любов е на една диета разстояние. До гуша ви е дошло от изпълнените с въздух очаквания на разни там шефове, родители и пастири. Не желаете повече сутрини, миришещи също толкова лошо, колкото и грешките, които сте допуснали предната нощ в търсене на любов.

Няма ли да ви дойде добре сега един фонтан на любовта, и то такъв, който никога не секва? Ще го намерите на осеяния с камъни хълм извън стените на Йерусалим, където Исус е бил прикован към кръста, с трънен венец на главата. Когато се чувствате необичани, изкачете се на този хълм. Размишлявайте дълго и дълбоко за небесната любов към вас. Очи, затворени от побоя; рамене с разкъсана плът; устни, напукани и разкървавени. Кичури косми, откъснати от брадата му при ударите. Въздишки от болка се изтръгват от гърдите му. Докато се вглеждате в посиненото лице на единствения Божи Син, помнете следното: „Бог доказа Своята любов към нас в това, че когато бяхме още грешници, Христос умря за нас" (Римляни 5:8).

Не вярвайте на другите мерила. Ние, хората, често го правим. Докато наблюдаваме здравите или успелите, нещо ни подтиква да достигнем до извода: Бог сигурно много го обича. Той е толкова благословен със здраве, пари, красота или способности.

Или изпадаме в другата крайност. Самотни и крехки в своето болнично легло, ние заключаваме: Бог не ме обича. И как би могъл? Погледнете ме само.

Прогонете тези мисли надалеч! Успехът не е показател за Божията любов, така както трудностите не доказват нейната липса. Определящият, поставен от Бога еталон, не е един ваш добър ден или едно ваше неприятно преживяване, а часовете на Сина, докато умира на кръста. Мислете често за тях. Нека времето между пътуванията се смалява всеки ден. Открийте какво е имал предвид Брейнард с думите: „Сърцето ми бе погълнато от Бога през по-голямата част от деня." Приемете тази покана на Исус: „Пребъдвайте в Моята любов" (Йоан 15:9).

Да пребъдваш някъде означава да живееш там. Околностите ти стават познати. Не паркираш отпред с думите: „Къде е входът?" Нямаш нужда от карта, за да намериш кухнята. Да пребъдваш означава да си бъдеш у дома.

Да пребъдваш в Христовата любов означава да направиш неговата любов свой дом. Не парк покрай пътя или хотелска стая, в която отсядаш от време на време, а своето предпочитано място. Да си почиваш в него. Да се храниш в него. Когато удари гръм, да пристъпваш под неговия покрив. Неговите стени да те пазят от ветровете. Неговата камина да те топли в житейската зима. Апостол Йоан ни насърчава: „Ние се заселваме за постоянно в изпълнения с любов живот" (I Йоан 4:16, М80). Изоставете старата къща с измамната любов и се преместваме в неговия дом с истинска любов.

Привикването към този нов дом отнема време. Първите няколко нощи в нов дом може да се събуждате и да се блъскате в стената. Знам го от опит. Случи ми се не в нов дом, а в един мотел. Станах от леглото да си взема чаша вода, обърнах се наляво и си смазах носа. Размерите на стаята бяха различни от познатото.

Размерите на Божията любов също са различни. Живели сте в къща на несъвършена любов. Затова сега се боите, че Бог може да ви смъмри, както го прави треньорът ви; че ще ви изостави, както е сторил баща ви; че ще ви осъжда, както го прави фалшивата религия; или че ще ви напсува, както го е правил приятелят ви. Не, подобно нещо Бог никога не би сторил. Обаче на вас ще ви отнеме време да се убедите.

Тъкмо по тази причина пребъдвайте в Него. Дръжте се за Христос по начина, по който клонката се държи здраво за лозата. Според Исус тази картина е модел за неговото определение за пребъдване. „Лозовата пръчка сама по себе си не може да дава плод, тя трябва да остане на лозата. Така и вие не можете да дадете плод, ако не останете в мен" (Йоан 15:4, СП).

Пръчката пуска ли лозата някога? Само с риск от смърт. Пръчката спира ли някога да се храни с живителни сокове? Не. Тя получава хранителни вещества двадесет и четири часа в денонощието. Бихте ли казали, че пръчката е зависима от лозата? Аз бих. Ако лозовите пръчки ходеха по семинари, сигурно темата би била: „Как по-стабилно да се захванеш за Лозата". Но пръчките нямат семинари, защото, за да отидат на тях, ще трябва да пуснат лозата. А това те отказват да направят.

Как се справяте вие на лозовия тест? От време на време пускате ли се от Христовата любов? Оставате ли гладни? Спирате ли някога да пиете от Неговия извор? Ако го правите, със сигурност рискувате да се окажете с изсъхнало сърце. И бъдете готови за живот като този на кръглия червей.

Като се изолира от света, кръглият червей може да издържи на доста дълги периоди суша. Просто спира всички системи. Постепенно ще изконсумира всичкия си запас от вода, докато не стане сух като памучна топка. Тогава кръглият червей преминава в състояние познато като анхидробиоза, което означава „живот без вода". Една четвърт от неговото тяло се превръща в материал, който обвива тялото му и защитава вътрешните му органи. След това се свива до около 7% от нормалния си размер и изчаква сухия период да премине.

Учените ни уверяват, че хората не могат да правят това. Аз не съм толкова сигурен.

• Съпругата на мой приятел внезапно го напусна. „Децата пораснаха вече - му заявила тя. - Сега дойде и моят ред да се позабавлявам."

• Неотдавна вестниците разказаха как един мъж убил съпругата и децата си, които го били напуснали. Неговото оправдание? Ако той не може да ги има, никой друг няма да може.

• Вчера получих имейл от един добър човек, който има постоянен проблем с порнографията. Той не е убеден, че Бог някога ще му прости.

Анхидробиоза на сърцето. Стаени емоции. Закоравели души. Свивали и сбръчкани, за да се предпазят от любовната суша на живота. С твърди черупки срещу суровата пустиня. Ние не сме създадени да живеем по този начин. Какво можем да направим?

От папката със заглавие „Невъзможни неща" изваждам следното странно предложение. Нека да направим Христовата заповед федерален закон. Всеки трябва да превърне Божията любов в свой дом. Нека на публично място да бъде обявено и записано:

Продавачи и президенти, професори и проповедници. Шерифи и шлосери, шефове и шофьори. От всички да се изисква да постоят при фонтана на Божието благоволение, докато жаждата не отмине. Докато не бъде задоволена до степен „не мога повече". До пълно засищане. Тогава и само тогава да им бъде позволено да шофират по магистралите, да работят в биолабораториите си, да преподават в класните си стаи и да работят в заседателните си зали.

Представяте ли си промяната, която бихме видели тогава? По-малко пререкания и препирни, повече прегръдки и прошки. Ще си разменяме по-малко обвинения и повече комплименти. Готовността да си предоставяме един на другиго нов шанс ще скочи до небето. Лекарите ще заменят предписанията за приспивателни с пасажи от Писанието, казвайки: „Шест пъти на час ще размишляваш върху Божието обещание: „С вечна любов те възлюбих" от Еремия 31:3." Представяте ли си и какви новини ще чуваме по телевизията: „Откакто бе въведен законът за любовта, броят на разводите е спаднал драстично, случаите на избягали от домовете си деца са намалели изключително много, а републиканци и демократи напускат партиите си, защото са решили да работят заедно."

Ненормална идея? Съгласен съм. Божията любов не може да бъде регулирана със закон, но пък може да бъде предмет на личния ни избор. Какво бихте сторили вие? Ще я изберете ли? Заради сърцето си. Заради дома си. Заради Христос и заради самите себе си, изберете я. Молитвата е също толкова мощна, колкото е и простичка: „Господи, приемам любовта ти. Нищо не може да ме отдели от твоята любов."

Преди време моят приятел Кийт заведе съпругата си Сара в мексиканското градче Конзумел, за да отпразнуват своята годишнина. Сара умира да се гмурка със шнорхел. Само й дайте плавници, маска и тръбичка за дишане и гледайте какво става. Тя скача във водата, гмурка се надолу и започва да изследва тайните в дълбините.

Представата на Кийт за плуване със шнорхел включва плавници, маска и тръбичка за дишане, но също така включва и дъска, върху която да лежиш по корем. Повърхността му е достатъчна.

Сара обаче го убедила да се гмурне с нея. Тя се отдалечила на тринайсетина метра от брега и му извикала да отиде при нея. Той я последвал. Двамата се гмурнали под водата, където Сара му показала потънал шест-седем метров кръст. „Дори да имах мъничко останал дъх въздух - признава той, - тази гледка щеше да го спре."

Исус ви приканва по подобен начин да се потопите след него в дълбокото. Забравете гледката от повърхността. Забравете изгорелите от слънцето рамене. Потопете се дълбоко под водата. Поемете си дъх и се потопете толкова надълбоко в Неговата любов, че да не виждате нищо друго освен нея.

Присъединете се към думите на псалмиста:

Кого имам на небето?

И на земята не желая нищо друго освен Теб.

Дори да отпаднат плътта ми и сърцето ми,

Бог е канарата на сърцето ми

и моят дял до века. (Псалм 73:25-26)

Сърцето ми те дочу да казваш: „Елате и говорете с мен, люде мои. Тогава сърцето ми откликна: „Господи, идвам." (Псалм 27:8, ТЬВ)

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА. Прещракващият катинар

Някои малки момчета дават мило и драго да видят сградата на полицията отвътре. Но не и Ал. Поне не днес. Наказание, а не удоволствие бележи днешното посещение. Ал е изпуснал вечерния час. Така се е заиграл с другите хлапета, че въобще не е забелязал кога денят се бе претърколил. И сега той е в немилост.

Баща му, човек на строгата дисциплина, е посрещнал Ал на входната врата и без изобщо да го поздрави, му е поверил бележката с думите: „Веднага да я занесеш в полицията!" Ал няма никаква представа какво да очаква. И се бои от най-лошото.

И страховете му се оказват основателни. Дежурният полицай, приятел на баща му, разгръща бележката, прочита я и кима сериозно: „Ела с мен." После отвежда ококорения хлапак до една килия, отваря скърцащата врата и му казва да влезе вътре. Ал влиза и полицаят захлопва вратата след него. После тежкият катинар злокобно се прещраква. „Това е наказанието за лошите момчета" - пояснява той и се отдалечава.

Лицето на Ал пребледнява все повече и повече, докато той постепенно достига до неизбежния извод. Явно е пресякъл линията на търпението у баща му. Изчерпил е кладенеца на неговата благодатност. Изхарчил е запасите с неговата благосклонност. Затова баща му го изпраща в затвора. Младият Ал няма причина да се надява някога отново да види семейството си.

Той греши. Присъдата му трае само пет минути. Ала тези пет минути за него са като пет месеца. Ал повече никога няма да забрави този ден. Звукът на прещракващия катинар, ще разказва след време на околните той, се запечатва в паметта му до края на неговите дни.

Лесно е човек да разбере защо. Представяте ли си по-злокобен звук от този? Неговото ехо обявява без думи: „Твоят баща се е отрекъл от тебе. Колкото и да го търсиш, него го няма наблизо. Колкото и да го умоляваш, той няма да те чуе. Между теб и неговата любов има необозрима пропаст."

Прещракването на тъмничния катинар. Мнозина се боят, че вече са го чули. Ал го чува, понеже е забравил вечерния час. Вие - сигурно понеже сте забравили някоя добродетел. Ал се е прибрал вкъщи твърде късно. А вие може би сте се прибирали твърде мръсни. Или твърде пияни. Или пък въобще не сте се прибирали. Ал е изгубил представа за времето. А вие може би сте изгубвали представа за посоката и сте се озовавали не където трябва, правейки не каквото трябва. И добре сте осъзнавали, че Небосклонът няма място за такива измамници. За такива прелюбодейци. За такива предатели. За майки, направили аборт. За юноши, криещи тайна. За финансови измамници. За църковни лицемери. За хора, заключени в някоя килийка не от земния си татко, а от небесния Отец. За грешници, затворени не между стени от хладен камък, а между стени от гузна съвест. Безсмислено е да молите за милост. Сметката е изчерпана. Безполезно е да очаквате снизхождение. Резервите са привършили. Отишли сте прекалено далеч.

Страхът от загубата на бащината обич има скъпа цена. Ал прекарва останалата част от живота си, треперейки кога ще щракне следващият катинар в живота му. Онзи ранен миг на ужас и страх впоследствие довежда до една цялостна кариера, през която той ще се опитва да вдъхва същото у околните. Когато пораства, Ал - вие го познавате като Алфред Хичкок - посвещава целия си талант на това, да плаши хората.

Може би и вие вдъхвате страх у другите. Не че го искате. Но не сте способни да раздавате нещо, с което не разполагате. Ако не сте истински убедени в любовта на Бога, как тогава бихте могли да убеждавате другите?

Изпитвате ли боязън от прещракващия катинар? Ако е така, нека да ви насърча. Все още не познавате този звук. Въображението ви може да твърди, че сте го чували; логиката може да твърди същото; някой родител или амвонник може понякога също да го казва. Но според Библията - според ап. Павел - вие не познавате този звук.

Твърдо вярвам, че нито смъртта, нито животът, нито ангелите, нито управляващите духове, нито нещо в настоящето, нито нещо в бъдещето, нито други сили, нито нещо във висините, нито нещо в дълбините, нито каквото и да е от създаденото може да ни отдели от Божията любов, която имаме в Христос Исус, нашия Господ (Римляни 8:38-39, СП).

Тези думи звучат като възглас „Еврика!" в края на дългото търсене на Павел за любовта. Той е подхванал своето търсене в пет поредни стиха с повдигане на пет жизненоважни въпроса.

Първи въпрос: „Ако Бог е откъм нас, кой ще бъде против нас?" (31 ст.). Присъствието на Бога завинаги накланя везните на несигурността в наша посока. Кой би могъл да ни докосне при това положение?

Втори въпрос: „Нима Онзи, който не пожали собствения си Син, а го изпрати да умре за всички ни, няма да ни даде, заедно с Исус, и всичко останало?" (32 ст., СП). Дали Бог ще избави душата ни и след това ще ни зареже да се оправяме сами? Дали ще ни даде небесна гаранция и след това ще ни изостави на произвола на земните сили? В никакъв случай.

Третият въпрос казва: „Кой може да обвини избраните от Бога? Никой! Защото Бог е този, който ги обявява за невинни" (33 ст., СП). Веднъж след като Бог ви е приел, чие друго мнение би могло да има значение? Всеки един глас, който дръзне да ви отправя укор или осъждане, включително и собственият ви, ще звучи като хилаво хленчене пред небесния трибунал. Решението на Бога да ви приеме до себе си оглушително смълчава всяко земно натякване, че не сте достойни.

Четвъртият въпрос продължава: Тогава „кой може да ги осъди? Никой! Христос Исус умря и, което е още по-важно, беше възкресен, и сега седи от дясната страна на Бога и се застъпва за нас" (34 ст., СП). Непосредствено до Господния престол, само на една ръка шепот от вашия Създател, е седнал Онзи, когото преди време са разпънали заради вас. Той заема мястото с най-висш авторитет. Затова нека вашите прокурори да си нареждат каквито искат пледоарии против вас. В крайна сметка всички техни гласове ще бъдат смълчани от аргументите на вашия Адвокат. Откъде съм сигурен ли? Сигурен съм, понеже знам, че той ви обича повече от всичко.

Петият въпрос е кулминацията на всичко онова, което се питахме в тази глава. Това всъщност е въпросът на живота ви: „Възможно ли е нещо изобщо да ни отдели от Христовата любов?" (35 ст., 1ЧГТ). Този въпрос е най-горното стъпало от една доста стръмна стълбица. Току-що изкачили останалите й въпроси, сега ние се озоваваме най-горе и чуваме как Павел ни провокира да се огледаме за нещичко, каквото и да е, което би имало силата да ни изолира от любовта на Бога. Можете ли да посочите поне един-единствен елемент от живота ви, който да намеква за края на Божието посвещение към вас? „Значи ли това, че той повече не ни обича, ако преживяваме неприятности или трудности, ако ни преследват или сме гладни, или ни е студено, или пък сме в опасност или в смъртна заплаха?" (35 ст., ЖТ). Като строява всички наши врагове в редица за идентифициране на престъпника, Павел ни поставя зад стъклото и заедно с нас ги зачерква един по един: „Нито бедите, нито мъките, нито омразата, нито оскъдицата, нито несретата, нито угнетенията, нито ножът в гърба, нито дори най-лошите грехове, изброени в Писанието" (35 ст., М80). Абсолютно никой не би могъл да забие клин между вас и Божията обич. „Не, въпреки всички тези неща, съкрушителната победа си е наша чрез Христос, който ни е обикнал" (37 ст., ЖТ). Никоя земна злополука не може да се сравнява с прищракване на небесния катинар.

Павел е напълно сигурен в това, което пише. Той се обръща към барабаниста и му кимва да удари триумфално по чинелите: „Убеден съм, че... нищо никога не може да ни отдели от неговата любов" (38-39 ст., ЖТ). В оригиналния език на този текст той използва перфектно време на глагола, с което буквално казва: „Убеждавал съм се и продължавам да бъда убеден." Това не е някаква мимолетна поетична мисъл, която му е хрумнала в процеса на писането. Тези думи са плод на дълбоко вкоренено убеждение. Павел е уверен. Според вас какво точно го е убедило?

Може би учениците на Христос. Самият Павел не го казва, но според мен е съвсем логично той да е отделил време да разпитва последователите на Исус с молба да опишат докъде се простира любовта на Бога. Сигурно едно от първите неща, които тогава са им хрумнали, е била Пасхалната им вечеря с него. Вечерта е обещавала да бъде чудесна. Хубава храна. Добра компания. Цяла вечер гарантирано време с Исус. Ала посред вечерята техният учител внезапно хвърля бомбата: „Тази нощ всички вие ще се разбягате и ще ме изоставите" (Матей 26:31, ЖТ).

Учениците, естествено, се намръщват при тази мисъл. Петър обявява на висок глас: „Дори всички останали да те изоставят заради това, което ще ти се случи, аз никога няма да те изоставя. [...] Същото заявиха и всички останали ученици" (33, 35 ст., СП). Как така ще го изоставят? Това е нелепо. Какви са тези емоционални приказки? Каквото и да се случи с него, те никога няма да го оставят сам.

Каква грешка. Още преди да се е смрачило напълно, „всички ученици го изоставиха и избягаха" (Марк 14:50, СП). Йоан и Андрей бягат. Вартоломей, Тадей и Яков се укриват. При появата на римските власти учениците се разпръскват за отрицателно време. Същите тези величествени мъже, които днес красят стенописи и стъклописи в катедрали по целия свят, в този миг се крият под магаретата или се шмугват в сламата. Зарязват го сам да се пържи на огъня и си плюят на петите. Странна работа.

Но ето и още по-странното. Когато възкръсва и ги среща отново, Христос нито веднъж не повдига този въпрос. Нито веднъж не им се смръщва: „Казвах ли ви?" Когато пристъпва в пълната с предатели стаичка, той спокойно е можел да им цитира собствените си думи и да им припомни какъв нож са му забили в гърба с това бягство. „Ама и ти си един приятел, Андрей. Може ли да се разчита на вас? На теб, Йоане, възнамерявах да възложа написването на едно от евангелията ми..."

Можел е да ги остави да чуят прищракването на катинара. Но не го е сторил. „Вечерта на същия ден, първия на седмицата, когато вратите, където бяха събрани учениците, бяха заключени поради страха от юдеите, Иисус дойде, застана на средата и им каза: Мир вам!" (Йоан 20:19).

Съумели са някак си да се заключат от стражите. Но никакъв катинар не може да ги отдели от любовта на Христос.

Дали Павел е чувал разказа за онази вечер? Ако е така, той би бил достатъчен, за да му вдъхне убеждение. Дори и да изоставиш Исус, той ще продължи да те обича.

А Петър вероятно дори би подсилил този глагол. Вместо „да изоставиш" вероятно той би използвал думата „да се отречеш". Дори да се отречеш от Христос, той пак ще продължи да те обича. Защото докато Исус е изправен пред последния си съд, Петър се защитава срещу други обвинители. Той е клекнал край някакъв огън, когато „една прислужница се приближи до него и каза: „Ти също беше с Исус от Галилея." Но Петър отрече пред всички с думите: „Не зная за какво говориш."" (Матей 26:69-70, СП).

Ех, тази широко амплитудна вяра у Петър! Когато тя се извисява във висините, Христос му дава псевдонима Канара (Матей 16:16-19). А когато тя рухва ниско в дълбините, Исус го нарича Сатана (Матей 16:21-23). Кой от следовниците на Исус се е кълнял във вярност по-настойчиво? И кой от тях е падал в прахта по-неизвинимо?

За други хора бихме могли да го преглътнем, но тук от Исус се отрича именно Петър. Този, чиито стъпала са ходели върху водата. Същият, чиито ръце са раздавали чудодейно умножена храна на хиляди души. Неговите очи са виждали Мойсей и Илия редом до преобразения Исус на един висок хълм. Неговите устни са произнасяли клетва за вярност. Спомняте ли си какви думи му отправя Исус? „Тази нощ, преди да пропее петелът, три пъти ще си се отрекъл от мен" (Матей 26:34, СП). А Петър ревностно го е поправил: „Никога няма да се отрека от теб, дори ако трябва да умра заедно с теб" (35 ех, СП).

Обаче го прави. Трижди. Като оцветява обстановката с пиперлив език, той похулва името на най-добрия си приятел. А за капак на всичко и от някъде се обажда петел. Сякаш езикът на известната птица прозвучава като прищракване на тъмничен катинар. „Господ се обърна и погледна Петър. И тогава Петър си спомни думите му: „Преди да пропее днес петелът, ти ще се отречеш от мен три пъти", излезе навън и горчиво заплака" (Лука 22:61-62, СП).

Сигурно в този миг Петър си е мислел, че Исус никога повече няма да го погледне.

Но е грешал. Само няколко дни след възкресението Петър и няколко от учениците решават да заминат за Галилея и отново да се отдадат на риболов. Защо? Защо човек, който е бил свидетел на възкресение, би се уединил да лови риба? Може да е бил гладен. Или да не е вярвал напълно. Да, Христос наистина е надвил смъртта, но дали би дал втори шанс на един предател? Твърде вероятно е Петър да е имал своите съмнения в този момент.

Ако е било така, те са започнали да се разпръскват в мига, щом е дочул гласа откъм брега. Исус им вика от сушата в сутрешния полумрак да хвърлят мрежата от дясната страна на лодката си. Макар да не разпознават чий е този глас, те все пак изпълняват заръката. Но когато едвам измъкват тежкия товар с риби, на Йоан му просветва: „Това е Господ!" (Йоан 21:7, СП). Току-що нахлузил дреха, Петър не губи нито секунда и се бухва във водата, за да доплува до Христос. Минута-две по-късно двамата са застанали един срещу друг не другаде, а тъкмо до прясно накладен огън. И ако при първия огън Петър се бе отрекъл от Христос, при този той няма как да отхвърли неговата любов.

Може би Петър е разказвал тази случка на Павел. И може би, когато е приключвал, Павел е обърсвал някоя и друга сълза, признавайки: „Сега вече съм напълно убеден, че нищо не може да ни отдели от Божията любов."

И да се отречеш от Исус, свидетелства Петър, той пак ще те обича.

И да се усъмниш в Исус, допълва Тома, отношението му ще е същото.

Тома си има своите съмнения. За него няма значение, че цели десет чифта очи са видели възкресения Исус. Нито, че жените, които са го съпровождали до гроба, са го разпознали по-късно в стаята. Нека те да си разправят наляво-надясно. Самият Тома възнамерява да седи и да чака. Той не е присъствал в стаята, когато Исус се е появил пред другите. Може да е бил на пазар. Или може да е възприел смъртта на Учителя по-тежко от останалите. В един от четирите случая, когато негови думи се цитират в Писанието, той произнася смелата фраза: „Да отидем и ние, за да умрем с Исус" (Йоан 11:16, СП).

Тома е готов даже да умре за Христос. Със сигурност значи сега ще е готов да умре, за да види живия Христос. Но не възнамерява да се остави да го заблудят. Веднъж вече е погребал своите надежди. Няма намерение да ги погребва ей така за втори път. Независимо какво твърдят останалите, той трябва да се увери лично. Затова цели седем дни той чака. Другите празнуват, а той седи мълчаливо. Тома се нуждае от свидетелство от първа ръка. Затова Исус му го подарява лично. Първо едната ръка, после другата, а накрая и прободеното тяло. „Сложи пръста си тук и погледни ръцете ми. Протегни ръка и я сложи в ребрата ми. Спри да се съмняваш и повярвай!" (Йоан 20:27, СП).

И Тома решава да повярва: „Господ мой и Бог мой!" (28 ст.).

Единствено Бог би могъл да слезе в смъртта и да се завърне. И единствено Богът на любовта би могъл да се завърне заради съмняващия се.

И да се отдръпнете от Бога, той все още ще ви обича. И да се отречете от Бога, той все още ще ви обича. И да се усъмните в Бога, той все още ще ви обича.

На Павел това му стига, за да се убеди. А на вас? Вие изпитвате ли увереност, че досега никога не сте преживявали и ден без любовта на Бога? Нито един. Дори когато сте изоставяли Христос? Да, той е продължавал да ви обича. Вие сте се криели от него, но той все пак е идвал да ви потърси.

А когато сте се отричали от Христос? Въпреки че сте му се посветили, в един момент сте попаднали в съмнителна компания. И когато някой е споменал името му, вие сте изпсували като пиян моряк. Тогава сте дочули гласа на кукуригащата съвест и сте усетили парещите сълзи на лицето си. Той обаче не ви е изоставил. Вашите отричания не могат да застрашат неговата любов.

Нито пък вашите съмнения. А вие си ги имате. Имали сте ги в миналото, а може би и дори сега. Действително, има много неща, които не можем да знаем и които никога няма да узнаем. Но едно е сигурно. Съмненията не отделят съмняващия се от Божията любов.

Вратата на затвора не се е захлопвала пред вас. Катинарът на тъмницата не се е прещраквал между вас и Христос. Изворът на Божията любов е неизчерпаем. „Неговата неувяхваща любов към онези, които се боят от него, е толкова велика, колкото е разстоянието между небесата и земята" (Псалм 103:11, №_Т).

Великата новина от страниците на Библията е не, че вие обичате Бога, а че той обича вас! Не че вие можете да опознаете Бога, а че той вече познава вас! Той е татуирал вашето име върху собствената си длан. Неговите мисли за вас са повече от песъчинките на плажа. Името ви нито за миг не излиза от ума му. Присъствието ви нито за секунда не убягва от погледа му. Той вижда и най-лошото у вас, но въпреки това продължава да ви обича. Утрешните ви грехове и бъдещите ви неуспехи няма да го изненадат. Той вече ги вижда. Всеки един ваш ден и всяко едно ваше действие е пред неговите очи и е било калкулирано с негово решение. Той ви познава по-добре, отколкото се познавате самите вие, и при все това си е навил на пръста, че няма да спре да ви обича. Никое откритие няма да го обезвери. Никое въстание няма да го разубеди. Той ви е обикнал с неувяхваща любов.

Някои части от тази глава написах в една хотелска стая във Флорида. Една сутрин рано прекарах известно време близо до един грамаден плувен басейн. След като прочетох стиховете, които ви посочих преди малко, аз вдигнах поглед и забелязах как една птичка се спуска от небето и каца близо до водата. След като се поразходи по ръба на басейна, огледа се, отърси се от нещо и после се наведе към водата. Натопи човчицата си, отпи една глътка и после отлетя безгрижно. „Това картина на твоята любов ли беше?" - запитах Бога. Отпитата глътка на птичката не повлия по никакъв начин на нивото на водата в басейна. Също както нашите грехове и недостатъци не са способни да намалят новото на любовта на Бога.

Най-великото откритие във вселената е най-великата любов във вселената - любовта на Бога. „Нищо никога не може да ни отдели от неговата любов" (38-39 ст., МАТ). Помислете какво всъщност казват тези думи. Можете да бъдете отделени от своя съпруг, от своите роднини, от своите деца, от своето здраве. Но не е възможно да бъдете отделени от любовта на Бога. Това никога няма да стане.

Пристъпете до кладенеца на неговата обич и пийте на воля. Може да мине известно време, докато усетите промяната. Откъслечните глътки няма да напоят напуканото сърце. Пийте ненаситно и ежедневно. Изпълни ли ви неговата любов, никога няма да бъдете същите.

Така става с Петър. Той заменя лодката си за амвон и нито за миг не обръща поглед назад. Същото става и с другите ученици. Същите тези мъже, които боязливо са се разбягали в тъмната градина, започват да обикалят целия свят с ненадмината дързост. Тома вече е съвсем различен човек. Ако преданията за него са верни, той успява да занесе Божията любов до хиляди души чак в Индия, където умира от любов към Бога, подобно на почти всичките си приятели.

Страхът да не изгуби любовта на баща си цял живот ще ужасява малкия Ал. Радостта от намерената любов пък вдъхновява и променя Христовите ученици. Пожелавам и на вас да бъдете променени по същия начин. И следващия път, когато чуете прещракването на някой катинар, си спомнете: „Нищо никога не може да ни отдели от неговата любов" (38-39 ст., ЖТ).

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА.