§ Договорът за факторинг съгласно Конвенцията за международния факторинг

1. Макар че не е част от действащото българско законодателство, Конвенцията за международния факторинг е обект на анализ в настоящото изследване поради следните причини: от една страна, тя има важно значение за разкриване на характерните особености на договора за факторинг, а от друга страна, познаването на новите правни фигури, отразяващи новите форми на икономическо сътрудничество, е твърде необходимо за българските предприемачи, които поради приобщаването на страната ни към европейския пазар и към глобалната световна икономика все по-често стават участници в международния търговски обмен.

Конвенцията не урежда цялостното съдържание на договора за международен факторинг, а само онези въпроси, които са съществени в материята за факторинга и които са регламентирани по различен начин в отделните национални правни системи. Неуредените от Конвенцията въпроси следва да се решават според приложимото към всеки отделен договор за факторинг национално законодателство, определено съобразно правилата на международното частно право (чл. 4, ал. 2 от Конвенцията).
2. Конвенцията за международния факторинг съдържа легално определение на договора за факторинг.

Според чл. 1, ал. 2 и ал. 3 от Конвенцията “договорът за факторинг е договор, сключен между една страна (продавач) и друга страна (фактор), съгласно който:

а) продавачът може или е задължен да прехвърли на фактора вземания, породени от договори за продажба на стоки, сключени между продавача и неговите клиенти (длъжниците), с изключение на договорите за продажба на стоки, купени преди всичко за лично ползване или за ползване от семейството или в домакинството;

б) факторът поема задължение да изпълни най-малко две от следните функции:

• 
  да финансира продавача, включително чрез заем или авансово плащане;
  
• 
  да води сметките, отнасящи се до вземанията;
  
• 
  да инкасира вземанията;
  
• 
  да осигури защита срещу неплатежоспособността на длъжниците.
  

Разпоредбите на Конвенцията, които се отнасят до стоки и до тяхната продажба, се прилагат също така и по отношение на услуги и на тяхното извършване”¹³⁹.

Прави впечатление прецизното използване на терминологията. В Конвенцията определяемото понятие е обозначено с термина “договор за факторинг”, а не с термина “факторинг”, както е в чл. 2, ал. 2, т. 12 от българския ЗКИ.

Вижда се, че легалната дефиниция в Конвенцията е много по-широка по обхват в сравнение с тази в българското законодателство. В нея са очертани всички съществени правни белези на договора за факторинг, които са обект на анализ в следващото изложение.

В Конвенцията не са установени специални изисквания нито към доставчика, нито към фактора. На отделните държави е предоставена възможността да регламентират правния статут на страните по договора за факторинг съобразно особеностите на техния правен ред.

Макар че Конвенцията не съдържа изисквания относно търговската правоспособност на доставчика и на фактора, от целите й, изразени в нейния преамбюл, може да се направи извод за търговското качество на страните по договора за международен факторинг. Конвенцията е съставена, за да подпомогне и улесни развитието на международната търговия. Участието на доставчика и на фактора в международния търговски обмен предпоставя извършване на стопанска дейност от тяхна страна. Следователно сключваните между тях договори за факторинг са свързани с осъществяваната от тях стопанска дейност, откъдето произтича заключението, че както доставчикът, така и факторът са търговци. По отношение на доставчика този извод, както вече беше посочено, не се извежда по ясен начин от действащото българско законодателство.

4. Във връзка с обекта на договора за факторинг между правната уредба в Конвенцията и тази в българското обективно право съществуват известни различия по два въпроса: първият се отнася до произхода на паричните вземания, обект на договора, а вторият – до възможността бъдещи парични вземания да се прехвърлят с договор за факторинг.

Българското законодателство не съдържа никакви изисквания по отношение на договорите за доставка на стоки, респ. за извършване на услуги. Това означава, че паричните вземания, произтичащи от всички такива договори, могат да бъдат обект на договора за факторинг.

Конвенцията за международния факторинг за разлика от българското обективно право разпорежда, че не всички договори за доставка на стоки, респ. за извършване на услуги могат да бъдат съставен елемент от факторинга. Според чл. 1, ал. 2, б. “а” от Конвенцията не могат да бъдат част от структурата на факторинга онези договори, които имат за обект стоки или услуги, предназначени за лично ползване на длъжника или за ползване от неговото семейство или в неговото домакинство. Следователно и паричните вземания, които произтичат от такива договори, не могат да бъдат обект на договора за факторинг.

Посочените парични вземания не са подходящ обект на договора за факторинг поради следните причини: от една страна, размерът на отделните парични вземания е твърде малък; от друга страна, броят на длъжниците е твърде голям, което прави практически невъзможно събирането на информация относно платежоспособността на всеки един от тях.

Съображението, поради което посочените парични вземания не попадат между паричните вземания, обект на договора за факторинг, следва да бъде взето под внимание от българския законодател при негова бъдеща нормотворческа дейност по повод договора за факторинг. De lege ferenda в чл. 2, ал. 2, т. 12 от българския ЗКИ е уместно да се въведе ограничението, съгласно което паричните вземания, произтичащи от договори за доставка на стоки или услуги, предназначени за лично ползване от длъжника или за ползване от семейството или в домакинството му, да бъдат изключени от кръга на паричните вземания, обект на договора за факторинг.

В чл. 5 от Конвенцията изрично е регламентирано, че договорът за факторинг може да има за обект не само съществуващи, но и бъдещи парични вземания. По този начин се решава един от най-спорните въпроси във връзка с договора за факторинг, породен от съществуващите в тази насока различия между отделните национални правни системи¹⁴¹.

Според чл. 5, б. “а” от Конвенцията паричните вземания, обект на договора за факторинг, трябва да са индивидуализирани, за да бъде самият договор действителен.

В Конвенцията бланкетно е определен критерият за индивидуализация на прехвърляните с договора за факторинг парични вземания. Паричните вземания се считат за индивидуализирани, ако те към момента на тяхното възникване (когато се прехвърлят бъдещи парични вземания) или на сключването на договора за факторинг (когато се прехвърлят съществуващи парични вземания) могат да бъдат идентифицирани като отнасящи се до този договор. Конкретните критерии, съгласно които ще се извършва тази идентификация, трябва да се уговорят в договора за факторинг¹⁴².

5. В легалното определение на договора за факторинг, съдържащо се в чл. 1, ал. 2 и ал. 3 от Конвенцията, изчерпателно е описан предметът на договора, като са изброени всички типични за този договор правни последици, а именно: възмездно прехвърляне на парични вземания, произтичащи от посочените в б. “а” договори за доставка на стоки или извършване на услуги; финансиране на доставчика; водене на сметките, отнасящи се до прехвърлените вземания; инкасиране на същите; поемане на риска “делкредере”.

При сравнение между легалната дефиниция на договора за факторинг в чл. 1, ал. 2 и ал. 3 от Конвенцията и тази в чл. 2, ал. 2, т. 12 от ЗКИ в частта относно предмета на договора правят впечатление следните обстоятелства:

Легалното определение в Конвенцията е много по-широко. В него предметът на договора за факторинг е очертан в пълнота.

Поемането на кредитния риск е посочено като възможен, но не и задължителен елемент от предмета на договора.

Предметът на договора за факторинг задължително обхваща възмездното прехвърляне на парични вземания и поне две от изброените задължения на фактора. Следва да се има предвид, че в Конвенцията функцията “извършване на административни и счетоводни услуги във връзка с прехвърлените вземания” е представена посредством две самостоятелни правни задължения - за инкасиране на вземанията и за водене на сметките, отнасящи се до тях.

Начинът, по който в Конвенцията е дефинирано понятието за договора за факторинг, показва стремежа на съставителите на Конвенцията легалното определение да бъде формулирано така, че да насочва към всички утвърдили се в търговската практика видове факторинг.

Резултатите от сравнителния анализ водят до извода, че предметът на договора за факторинг е очертан прецизно в чл. 1, ал. 2 и ал. 3 от Конвенцията. Ето защо de lege ferenda на българския законодател е уместно да бъде препоръчано легалната дефиниция в чл. 2, ал. 2, т. 12 от ЗКИ да бъде допълнена с точно и пълно описание на предмета на договора за факторинг, като се вземе за пример установеното в Конвенцията легално определение.

Съгласно чл. 5, б. “б” от Конвенцията бъдещите парични вземания преминават върху фактора в момента на възникването им по силата на договора за факторинг, чийто обект те са, без да е необходимо извършването на допълнителен акт за тяхното прехвърляне.

С правилото на чл. 5, б. “б” се решава друг съществен проблем в материята относно договора за факторинг, резултат от съществуващите различията в правните системи на отделните държави¹⁴³.
7. Конвенцията не урежда подробно съдържанието на правоотношението, породено от договора за факторинг, а само онези въпроси във връзка със субективните права и правните задължения на доставчика и на фактора, които имат важно практическо значение или които са регламентирани по различен начин в отделните национални правни системи.
7.1. В Конвенцията не са изброени всички правни задължения на доставчика. Посочено е само основното от тях – задължението му да прехвърли на фактора свои парични вземания, произтичащи от договори за доставка на стоки или за изпълнение на услуги (чл. 1, ал. 2, б. “а” и ал. 3). Дадена е правна уредба на двата важни въпроса, свързани с това задължение - за обема на прехвърлените парични вземания и за уведомяването на длъжниците.

7.1.1. В чл. 7 от Конвенцията е предвидена възможността прехвърленото парично вземане да премине върху фактора заедно със своите принадлежности.

В правната доктрина няма единно становище относно предпоставките за реализиране на тази възможност. Някои от авторите са на мнение, че при липса на изрично съгласие между доставчика и фактора относно прехвърлянето на принадлежностите на паричното вземане последните ще преминат автоматично върху фактора само ако националното право, приложимо към договора за факторинг, допуска това. Други автори подкрепят разбирането, че прехвърлянето на принадлежностите на паричното вземане е възможно само въз основа на изрична уговорка в този смисъл. Тя може да е оформена или като клауза в самия договор за факторинг, или като самостоятелна правна сделка между доставчика и фактора¹⁴⁴.

Трябва да бъде споделено второто становище, тъй като то намира опора в текста на чл. 7 от Конвенцията. От чл. 7 става ясно, че прехвърлянето на принадлежностите на вземанията е правна последица на постигнатото между доставчика и фактора изрично съгласие по този въпрос. Освен това чл. 7 е пряка норма на международното частно право – тя непосредствено и самостоятелно се прилага спрямо правоотношението, възникнало от договора за международен факторинг, и не отпраща към обективното право на дадена държава, определяйки го като приложимо към договора право¹⁴⁵.

Във връзка с уведомяването на длъжниците Конвенцията подробно урежда два въпроса: първия – относно начина на уведомяване, и втория – относно правното действие на уведомяването. Правната регламентация на тези въпроси съществено се различава от тази в българското действащо законодателство.

Съгласно чл. 1, ал. 4 и чл. 8 от Конвенцията длъжниците трябва писмено да бъдат уведомени за прехвърлянето на дължимите от тях парични вземания. Установената писмена форма на съобщението е форма за действителност¹⁴⁶.

Унифицираното правило относно начина за известяване на длъжниците съдейства за преодоляване на различията в правната уредба на отделните национални правни системи по този въпрос¹⁴⁷.

В чл. 1, ал. 4, б. “а” и чл. 8, ал. 1 от Конвенцията е установено задължителното съдържание на уведомлението до длъжниците. Необходимите реквизити на съобщението са:

а) Името (наименованието) на лицето, което или от чието име се изпраща уведомлението.

Конвенцията не изисква писменото известие да бъде подписано от изпращача, тъй като допуска то да бъде изпратено чрез телеграма, телекс и всяко друго средство за телекомуникации, оставящо материални следи (чл. 1, ал. 4, б. “а” и б.”б”).

От тълкуването на чл. 8, ал. 1, б. “а” от Конвенцията произтича изводът, че съобщението трябва да изхожда от доставчика. По изключение то може да бъде изпратено и от фактора, но само ако той изрично е упълномощен за това от доставчика. Следователно когато изпращач на уведомлението е факторът, той наред с писменото известие трябва да изпрати до длъжника и копие от своето пълномощно, за да бъде последният в състояние да установи съществуването на надлежно упълномощаване.

б) Паричните вземания, които се прехвърлят с договора за факторинг.

Конвенцията изисква те да бъдат идентифицирани по разумен начин, както и да произтичат от договори за доставка на стоки, респ. за извършване на услуги, които са сключени преди изпращане на съобщението или най-късно до неговото получаване от длъжника.

в) Името (наименованието) на фактора, на когото или за сметка на когото длъжникът трябва да плати.

Длъжникът се счита уведомен за прехвърлянето на паричните вземания в момента на получаване на съобщението (чл. 1, ал. 4, т. “в” от Конвенцията).

За разлика от българското обективно право, където съобщението за извършеното прехвърляне е единственото условие, за да породи договорът за факторинг своето действие спрямо длъжника, Конвенцията в чл. 8, ал. 1 предвижда освен известяването на длъжника още една предпоставка, която едновременно трябва да е налице с първата (чл. 8, ал. 2 от Конвенцията).

Втората предпоставка има субективен характер. Тя се изразява в незнанието на длъжника, че друго лице има право да получи плащането с предимство преди фактора (чл. 8, ал. 1 от Конвенцията)¹⁴⁸.

Втората предпоставка служи за защита на интересите и на длъжника, и на фактора.

При неяснота относно личността на кредитора за длъжника не възниква задължение да извърши плащане. Чрез изискването в чл. 8, ал. 1 се отстранява опасността той да изпълни задължението си лошо и поради това да бъде принуден да плати два пъти.

Факторът може да уведоми длъжника за извършеното прехвърляне и така да направи невъзможно възникването на задължение за него да плати сумата по прехвърленото вземане на друг фактор. По този начин всъщност се осуетява последващо прехвърляне на паричното вземане от страна на доставчика.
7.2. Що се отнася до правните задължения на фактора, в Конвенцията са посочени основните от тях, чрез които се реализират трите функции на факторинга. По-подробно е регламентирано задължението на фактора за непрехвърляне на придобитите с договора за факторинг парични вземания.
7.2.1. Основните правни задължения на фактора са изброени изчерпателно в чл. 1, ал. 2, б. “б” от Конвенцията и те са: финансиране на доставчика; водене на сметките, отнасящи се до прехвърлените вземания; инкасиране на вземанията; поемане на кредитния риск.

За да бъде определен като договор за факторинг, достатъчно е договорът да поражда за фактора най-малко две от посочените по-горе правни задължения (чл. 1, б. ”б” от Конвенцията). Конкретните правни задължения на фактора се уговарят свободно от него и от доставчика.

Когато в договора за факторинг е налице клауза, забраняваща последващото прехвърляне на парични вземания, правната последица от нарушаване на забраната от страна на фактора е неприлагане на Конвенцията спрямо договорите за факторинг, с които са извършени последващите прехвърляния (чл. 12 от Конвенцията).

Когато договорът за факторинг не съдържа забрана за последващо прехвърляне на парични вземания и попада в обсега на приложение на Конвенцията съобразно чл. 2 и чл. 3, тогава тя на основание чл. 11, ал. 1 се прилага към всеки следващ договор за факторинг дори ако той остава извън нейното приложно поле съгласно чл. 2. В този случай факторите - страни по последващите договори за факторинг - не могат съобразно чл. 3 да изключат действието на Конвенцията спрямо сключените от тях договори, щом като това не е направено от доставчика и фактора, страни по първия договор за факторинг.

8. Конвенцията за международния факторинг в качеството си на универсален нормативен акт, предназначен да регулира договора за международен факторинг, допринася за установяване на единно понятие за договора за факторинг, тъй като унифицираните правила, които тя съдържа, обобщават вътрешната и международната търговска практика на западноевропейските държави и на САЩ във връзка с разглеждания договор. Значимостта на Конвенцията за разкриване на характерните особености на договора за факторинг прави необходим сравнителния анализ между правната уредба, която тя дава, и тази в българското обективно право. Целта е оформяне на предложения за усъвършенстване на правната регламентация на договора за факторинг в българското законодателство.

Предлагайки общ правен режим на договора за международен факторинг, Конвенцията отстранява съществените различия между националните правни системи по основни аспекти на договора и по този начин допринася за неговото разпространение и широко приложение в международната търговска практика.

Важното значение на международния факторинг при осъществяването на международната търговия обосновава необходимостта от ратификацията на Конвенцията и от Република България. Този въпрос е поставен в българската правна доктрина¹⁴⁹. Като допълнителен аргумент за нуждата от ратификация основателно е изтъквана връзката между Конвенцията за международния факторинг и Виенската конвенция за международната продажба на стоки, ратифицирана от Република България¹⁵⁰. Връзката между двете конвенции произтича от структурата на факторинга, елемент от която е договорът за доставка на стоки. Вече бе изтъкнато, че при факторинга терминът “доставка на стоки” се използва за обозначаване и на договори за продажба на стоки.

1. Правната същност на договора за факторинг се разкрива чрез общата му правна характеристика като вид договор.

Гражданскоправната наука разграничава видовете договори с оглед на различни класификационни критерии¹⁵¹. В изложението по-нататък при изясняване на правната характеристика на договора за факторинг се използва общата гражданскоправна класификация на правните сделки, тъй като търговските договори, какъвто е и договорът за факторинг, се подчиняват като цяло на тази класификация¹⁵².

2. Договорът за факторинг е двустранен договор - той поражда правни задължения както за доставчика, така и за фактора.

По-старата българска правна литература класифицира банковите сделки в няколко групи въз основа на различни критерии¹⁵³. Една от главните категории банкови сделки са банковите кредитни сделки. Към тази група банкови сделки принадлежи дисконтът.

Господстващо е схващането, че дисконтът е сделка, с която банката купува неизискуемо вземане, като цената, която плаща за последното, представлява номиналната стойност на вземането, намалена с разходите по прехвърлянето и с възнаградителната лихва, дължима за времето от купуването на вземането до настъпването на падежа му¹⁵⁴.

Договорът за факторинг притежава правните характеристики на дисконта. Негов специфичен белег е купуването на вземания с ненастъпил падеж срещу цена, която се формира по начин, идентичен с този при дисконтните сделки. Възможно е договорът за факторинг, подобно на дисконта, да има финансираща функция.

Следователно договорът за факторинг с оглед неговите характерни особености може да се определи като банкова кредитна сделка, и още по-точно – като дисконтна сделка.
4. Договорът за факторинг е търговска сделка, тъй като всички банкови сделки са търговски сделки - чл. 1, ал. 1, т. 7 от ТЗ.

Договорът за факторинг като банкова сделка е обективна (абсолютна) търговска сделка - чл. 286, ал. 2 във връзка с чл. 1, ал. 1, т. 7 от ТЗ¹⁵⁵.

Договорът за факторинг е двустранна търговска сделка– анализът в предходните параграфи показва, че както факторът, така и доставчикът са търговци.
5. Договорът за факторинг е възмезден договор, защото търговските сделки по принцип са възмездни¹⁵⁶.

При договора за факторинг, както при всеки възмезден договор, всяка от страните поема задължение да осъществи насрещна имуществена престация, еквивалентна на получената.

Договорът за факторинг е търговска сделка. Формата за действителност на търговските сделки се установява или от закона, или от страните – аргумент от чл. 293, ал. 1 и ал. 2 от ТЗ¹⁵⁸.

В легалното определение на договора за факторинг в чл. 2, ал. 2, т. 12 от ЗКИ не е предвидена форма за действителност. Ако и доставчикът и факторът не са уговорили такава, то тогава договорът за факторинг е неформален. Наличието обаче на уговорка в посочения смисъл превръща договора за факторинг във формален договор¹⁵⁹.

В българската правна литература е изразено мнение, че уговорената между страните форма не била приравнена на установената от закона форма за действителност. Уговорената между страните форма била своеобразно отлагателно условие, потестативно по своя характер, като възможността да се попречи на сбъдването му била дадена на всяка от страните по договора¹⁶⁰.

Това становище не може да бъде споделено поради следните съображения:

Договорът, сключен под отлагателно условие, не е недействителен, защото той не е засегнат от недостатък, който да води до неговата нищожност или унищожаемост. Търговската сделка, която не е сключена в установената от закона или от страните форма, е нищожна на основание чл. 293, ал. 2 от ТЗ¹⁶¹.

Договорът, сключен под отлагателно условие, не поражда правно действие до сбъдването на условието (чл. 25, ал. 1 от ЗЗД). Търговската сделка, която е нищожна поради неспазване на определената от закона или от страните форма, поражда правни последици, ако страната, която се позовава на нищожността, е приела престацията на другата страна без възражение; невъзразилата страна по такава сделка дължи изпълнение ведно с предвидените договорни санкции и обезщетение за забава – аргумент от чл. 293, ал. 3 от ТЗ¹⁶².

Направеният по-горе анализ води до извода, че по своята правна същност уговорената от страните форма за действителност не е отлагателно потестативно условие. Анализът показва още, че при търговските сделки правните последици от неспазване на формата за действителност са еднакви независимо от това дали формата е установена от закона или от страните по сделката. Следователно в търговското право уговорената от страните по договора форма за действителност е приравнена по своето правно значение на предвидената от закона форма за действителност.

Резултатите от анализа по-горе подкрепят твърдението, че договорът за факторинг може да бъде както формален договор, така и неформален договор в зависимост от това дали доставчикът и факторът са уговорили или не форма за действителност на договора¹⁶³.

9. Договорът за факторинг с обект съществуващи парични вземания е комутативен договор - към момента на сключването му престациите и на двете страни са известни и точно определени по обем.

В българската правна доктрина няма единно мнение по въпроса за правната характеристика на договора за факторинг с обект бъдещи парични вземания. Изразено е становище, че договорите, с които се прехвърлят бъдещи парични вземания, са алеаторни по своя характер¹⁶⁴. Застъпва се и противоположното виждане - че тези договори са комутативни¹⁶⁵.

Следва да бъде споделено второто становище поради следния аргумент:

В настоящото изследване бе изяснено, че договорът за факторинг с обект бъдещи парични вземания може да бъде сключен само като договор под отлагателно условие.

Договорът за факторинг, сключен като договор под отлагателно условие, поражда своето правно действие едва в момента на сбъдване на отлагателното условие, т.е. в момента на възникване на прехвърленото парично вземане. Към този момент престациите както на фактора, така и на доставчика са известни и точно определени по обем. Следователно договорът за факторинг с обект бъдещи парични вземания също е комутативен договор.

Каузата на договора за факторинг е икономическото отношение, възникнало между фактора и доставчика по повод преследваните от тях икономически цели. Те могат да бъдат различни, както са различни и функциите на факторинга.

Договорът за факторинг се сключва, за да се създаде правна уредба на това икономическо отношение, като се регламентират субективните права и правните задължения на доставчика и фактора. Целта е уговореното между страните да добие правна значимост, т.е. да стане правно задължително за тях. Тъй като правната уредба на икономическото отношение между доставчика и фактора се съдържа в договора за факторинг, каузата на договора може да се изведе от самия него. А това е отличителна характеристика на всички каузални договори.

Ако имуществените преливания между фактора и доставчика не се основават на установено между тях икономическо отношение, то на договора за факторинг му липсва правно основание, което го прави нищожен съгласно чл. 26, ал. 2 от ЗЗД във връзка с чл. 288 от ТЗ¹⁶⁶.

При факторинга свързаността на договора за факторинг с договора за доставка на стоки, респ. за изпълнение на услуги се основава на обекта на договора за факторинг: ако не е сключен договор за доставка на стоки или за предоставяне на услуги, в който да е уговорено отложено плащане на цената на получената стока или услуга, не може да бъде сключен и договор за факторинг, тъй като обект на договора за факторинг са паричните вземания на доставчика за цената на доставените на кредит стоки или услуги, произтичащи от първия договор.

За акцесорната зависимост на договора за факторинг от договора за доставка на стоки, респ. за предоставяне на услуги се съди и по влиянието, което договорът за доставка на стоки, респ. за извършване на услуги оказва върху договора за факторинг: недействителността на главния договор води до недействителност на акцесорния договор; длъжникът може да противопоставя на фактора възражения, които черпи от правоотношението си с доставчика.

Зависимостта между договора за факторинг и договора за доставка на стоки, респ. за изпълнение на услуги е едностранна, а не взаимна, защото договорът за факторинг не оказва никакво въздействие върху договора за доставка на стоки, респ. за предоставяне на услуги.

Макар и зависим от правното действие на договора за доставка на стоки, респ. за извършване на услуги, договорът за факторинг е и относително самостоятелен от този договор: той се сключва като отделен договор със свои специфики; спрямо него се прилагат правила, неприложими към главния договор (тук попадат правните норми, които регламентират основните елементи на правоотношението, породено от договора за факторинг).
12. Договорът за същински факторинг е обезпечителен договор. Характеризирането на договора по този начин е възможно само в светлината на разбирането, че чрез договора за същински факторинг се осъществява фидуциарно прехвърляне на вземането, обект на договора, при което във вътрешните отношения между доставчика и фактора за притежател на вземането се счита доставчикът, а не факторът.

Подобно на всички обезпечителни договори и договорът за същински факторинг се сключва по повод отпуснат кредит. Това е търговският кредит, който доставчикът предоставя на длъжника по силата на договора за доставка на стоки, респ. за извършване на услуги.

Доставчикът сключва договор за същински факторинг с цел да избегне опасността от намаляване на имуществото си вследствие на евентуален неоснователен отказ на длъжника да изпълни своите задължения или на евентуално влошаване на имущественото му положение след получаването на търговския кредит. Тази цел е характерна за всички обезпечения на вземания¹⁶⁸. Тя е доказателство за обезпечетелния характер на договора за същински факторинг.

Както при всички обезпечителни договори¹⁶⁹, така и при договора за същински факторинг от особено значение е личността на длъжника. Факторът се съгласява да носи кредитния риск само по отношение на онези вземания, които той писмено е одобрил пред доставчика. Факторът има възможност впоследствие да се откаже от даденото одобрение, ако настъпят промени в личността на длъжника или в неговото финансово състояние.

Правните задължения на фактора са задължения за продължително изпълнение – докато е в сила договорът за факторинг, факторът трябва непрекъснато да извършва еднакви по същество престативни действия: да носи риска “делкредере” (при договора за същински факторинг), да предоставя на доставчика счетоводни или административни услуги, свързани с прехвърлените парични вземания.

Задълженията за продължително изпълнение са подвид на задълженията за трайно изпълнение.
14. Договорът за факторинг е сделка на разпореждане. Сделките на разпореждане имат транслативен ефект – с тях се прехвърлят субективни права. Договорът за факторинг също има транслативен ефект – от гледна точка на третите лица, които не са страни по договора, с този договор се променя титулярът на паричното вземане, обект на договора, и то преминава от доставчика у фактора¹⁷⁰.

Поради своя транслативен ефект договорът за факторинг може да бъде характеризиран още и като прехвърлителен (транслативен) договор¹⁷¹.

1. В настоящия параграф се представят приликите и разликите между договора за факторинг и други сходни нему договори, които имат нормативна уредба в българското гражданско или търговско законодателство. Чрез сравнителния анализ се цели да се разкрие правната същност на договора за факторинг, като се изясни дали той може да се приравни към някой от традиционните видове договори, регламентирани в българското обективно право, или следва да се определи като смесен договор или като специфичен вид договор sui generis.

Разкриването на правната същност на договора за факторинг чрез метода на сравнителния анализ има не само важно теоретично, но и важно практическо значение - резултатите от изследването ще определят приложимото към договора за факторинг право.
2. Най-голяма прилика съществува между договора за факторинг и цесията.

Предмет и на двата договора е прехвърлянето на вземане. Подобно на цедента и доставчикът има задължение да съдейства на фактора при събиране на прехвърленото вземане, като му предаде документите за вземането. Както при цесията, така и при договора за факторинг прехвърленото вземане преминава върху фактора със своите принадлежности освен когато естеството на принадлежностите не позволява това.

И при двата договора има едно трето лице – длъжникът по прехвърленото вземане, който не е страна нито по цесията, нито по договора за факторинг. За цесията, както и за договора за факторинг е характерно, че те имат действие спрямо длъжника и третите лица от деня на уведомяването на длъжника за извършеното прехвърляне на дължимото от него вземане. И при цесията, и при договора за факторинг длъжникът има право да предяви пред цесионера, респ. пред фактора всички възражения, които е могъл да противопостави на цедента, респ. на доставчика към момента на получаване на уведомлението за сключване на договора за цесия, респ. на договора за факторинг, а също и тези, основаващи се на юридически факти, възникнали след извършеното прехвърляне, но произтичащи от съдържанието на правоотношението преди прехвърлянето.

Освен това и двата договора са каузални¹⁷², консенсуални¹⁷³ и комутативни. И двата договора са сделки на разпореждане.

Въпреки посочените прилики между цесията и договора за факторинг съществуват значителни отлики.

Различен е обектът на двата договора. Договорът за факторинг може да има за обект само парични вземания, докато обектът на цесията е много по-широк – той обхваща не само парични, но и непарични вземания, както и други прехвърлими права¹⁷⁴.

Не всички парични вземания могат да бъдат обект на договора за факторинг, а само онези, които произтичат от договори за доставка на стоки, респ. за извършване на услуги. Поради това обстоятелство договорът за факторинг е акцесорна правна сделка, докато цесията има самостоятелен характер.

Освен различен обект цесията и договорът за факторинг имат и различен предмет. Цесията има за предмет прехвърляне на субективно право. Предмет на договора за факторинг е не само прехвърлянето на парично вземане, но и възмездното предоставяне на услуги.

Разликата в предмета на двата договора определя различията в правната им характеристика. Договорът за факторинг всякога е двустранен договор, докато цесията в зависимост от каузата може да бъде както едностранен, така и двустранен договор¹⁷⁵.

Съществено различие между двата договора, свързано с техния предмет, се проявява и с оглед на договорната забрана за прехвърляне на вземания. Докато чл. 99, ал. 1 от ЗЗД допуска с договор да бъде уговорена непрехвърлимостта на едно вземане, чл. 6 от Конвенцията за международния факторинг обявява за недействителни подобни уговорки.

Цесията и договорът за факторинг показват различия в общата си правна характеристика като видове договори.

Цесията е неформална правна сделка. Договорът за факторинг може да бъде както формален, така и неформален.

Цесията е правна сделка на гражданското право, докато договорът за факторинг е банкова сделка и като такава е обективна (абсолютна) търговска сделка.

Като търговска сделка договорът за факторинг винаги е възмезден. Цесията може да бъде както възмездна, така и безвъзмездна – аргумент от чл. 100, ал. 1 от ЗЗД.

Характеристиката на договора за факторинг като банкова сделка очертава кръга от лицата, които като фактори имат право да сключват договори за факторинг – това са банки и финансови институции, които отговарят на изискванията, установени в ЗКИ. Към цедента и цесионера ЗЗД не поставя никакви специални изисквания - всяко дееспособно физическо лице и всяко юридическо лице може да бъде страна по цесията в качеството на цедент или цесионер.

При цесията и при договора за факторинг има различни правила относно отговорността за платежоспособност на длъжника. По правило цедентът не отговаря за платежоспособността на длъжника - аргумент от чл. 100, ал. 2 от ЗЗД. Чл. 100, ал. 2 от ЗЗД обаче допуска цедентът и цесионерът да уговорят противното. Но и в този случай отговорността на цедента е ограничена – само до размера на онова, което е получил срещу прехвърленото вземане¹⁷⁶.

При договорите за несъщински факторинг по правило доставчикът отговоря за платежоспособността на длъжника. Неговата отговорност, подобно на тази на цедента, също е ограничена - до размера на полученото срещу прехвърленото вземане.

При договорите за същински факторинг обаче, при които поемането на риска “делкредере” е съществен елемент от съдържанието им, отговорността за платежоспособността на длъжника се носи не от доставчика, а от фактора, който поради тази причина има право на допълнително възнаграждение. Такова възнаграждение при цесията е невъзможно, тъй като при нея отговорността за платежоспособността на длъжника винаги се носи от цедента.

Сравнителният анализ показва, че както приликите, така и разликите между договора за факторинг и цесията са съществени¹⁷⁷.

3. В правната литература на западноевропейските държави е изразено становище, че договорът за факторинг по своята правна същност бил договор за заем, обезпечен с вземане. Заемодател бил факторът, а заемател - доставчикът, който прехвърлял на фактора вземането си срещу длъжника като обезпечение за получения заем.

При изясняване на правната природа на договора за същински факторинг¹⁷⁸ авторите, които споделят посоченото виждане, изхождат от правната характеристика на договора за факторинг като дисконтна правна сделка, а дисконтните правни сделки са банкови кредитни сделки¹⁷⁹.

Разбирането, че договорът за същински факторинг по своята правна природа е договор за заем, не намира широка подкрепа в правната доктрина на западноевропейските държави. Противниците на посоченото становище изтъкват един основен аргумент. Той се отнася до правната същност на дисконтните сделки – авторите отбелязват спорната правна природа на тези сделки и същевременно подчертават, че в правната литература и в съдебната практика е господстващо схващането, според което дисконтните сделки представляват продажба на неизискуемо вземане, а не заем¹⁸⁰.

От гледна точка на българското обективно право разбирането, че договорът за същински факторинг по своята правна природа е договор за заем, обезпечен с вземане, е неубедително поради същия аргумент, който се изтъква и в чуждата правна литература. Следва да се отбележи, че и в българската правна доктрина се спори относно правната същност на дисконтните сделки; и у нас е господстващо становището, че те представляват продажба на вземане с ненастъпил падеж, а не заем, обезпечен с вземане¹⁸¹.

Що се отнася до договора за несъщински факторинг, западноевропейските автори обосновават виждането, че той по своята правна същност бил договор за заем, изтъквайки задължението на доставчика да върне на фактора сумата, получена срещу прехвърленото вземане. С посоченото задължение на доставчика, което е съществен елемент от съдържанието на договора за несъщински фаторинг, авторите аргументират твърдението, че факторът извършвал плащане credendi causa, а не solvendi causa, от където правят заключение за правната природа на договора за несъщински факторинг като договор за заем.

Тъй като задължението на доставчика да върне заетата парична сума възниква само при определено условие - неплащане от страна на длъжника, договорът за несъщински факторинг се определя като нетипичен договор за заем¹⁸².

Прилика с договора за заем привържениците на представяното становище откриват още и в задължението на доставчика да плати на фактора лихва като възнаграждение за ползването на предоставената му в заем парична сума.

Западноевропейските автори, които разглеждат договора за несъщински факторинг като договор за заем, интерпретират прехвърлянето на паричното вземане от доставчика на фактора като фидуциарна цесия с обезпечителна функция в полза на фактора-заемодател. Същевременно те отбелязват разликата между фидуциарната цесия с обезпечителен характер и цесията на парично вземане при договора за несъщински факторинг.

При фидуциарната цесия за цесионера се поражда задължение да прехвърли на цедента обратно вземането, което е придобил от него, когато целта на гаранцията, предоставена под формата на фидуциарна цесия, е постигната, а именно: когато цедентът-заемател върне на цесионера-заемодател заетата сума.

При договора за несъщински факторинг факторът няма задължение обратно да прехвърли на доставчика придобитото парично вземане. Това е негово субективно право, възникващо не към момента на изпълнение на гарантираното задължение, а в случай на неизпълнение от страна не на доставчика-заемател, а на длъжника по прехвърленото вземане, който дори не е страна по договора между фактора и доставчика.

Поради посочената разлика с фидуциарната цесия западноевропейските автори определят прехвърлянето на парично вземане при договора за несъщински факторинг като нетипична фидуциарна цесия с обезпечителна функция¹⁸³.

Представеното разбиране за правната същност на договора за несъщински факторинг като нетипичен договор за заем, обезпечен с нетипична фидуциарна цесия, е господстващо в правната доктрина на западноевропейските държави и на САЩ¹⁸⁴.

С оглед на действащото българско законодателство изложеното виждане за правната природа на договора за несъщински факторинг не може да бъде споделено¹⁸⁵, понеже между заема за потребление и договора за несъщински факторинг има съществени различия, а именно:

Заемът за потребление, чиято правна уредба се съдържа в чл. 240 и чл. 241 от ЗЗД, е сделка на гражданското право, докато договорът за несъщински факторинг е банкова сделка и като такава е обективна (абсолютна) търговска сделка.

Тъй като договорът за несъщински факторинг е банкова сделка, лицата, които като фактори имат право да сключват договори за несъщински факторинг, са точно определени – това са банките и финансовите институции, които отговарят на изискванията в ЗКИ.

При заема за потребление всяко дееспособно физическо лице и всяко юридическо лице може да бъде страна по договора в качеството на заемодател или заемател.

Като търговска сделка договорът за несъщински факторинг винаги е възмезден. Заемът за потребление по правило е безвъзмезден договор – аргумент от чл. 240, ал. 2 от ЗЗД.

Заемът за потребление е главен договор, докато договорът за несъщински факторинг е акцесорен договор.

Договорът за несъщински факторинг е двустранен договор, а заемът за потребление е едностранен договор.

Заемът за потребление е реален договор¹⁸⁶ - той се счита за сключен в момента, в който заемодателят предаде на заемателя паричната сума или заместимите вещи, обект на договора (аргумент от чл. 240, ал. 1 от ЗЗД).

За разлика от заема за потребление договорът за несъщински факторинг е консенсуален договор.

Посочените различия между заема за потребление и договора за несъщински факторинг са съществени по характер, поради което договорът за несъщински факторинг по своята правна същност не може да бъде разглеждан като заем за потребление¹⁸⁷.

Изясняването на проблема за правната същност на договора за несъщински факторинг налага да се направи сравнителен анализ между този договор и договора за банков кредит, регламентиран в чл. 430-432 от ТЗ, както поради генетичната връзка между договора за банков кредит и заема за потребление, така и поради обстоятелството, че договорът за банков кредит, подобно на договора за несъщински факторинг, е банкова сделка.

Между договора за банков кредит и договора за несъщински факторинг могат да се открият редица прилики, които се отнасят както до икономическото предназначение на двата договора (договорът за банков кредит и договорът за несъщински факторинг имат финансираща функция), така и до тяхната обща правна характеристика (и двата договора са банкови сделки, като такива са абсолютни търговски сделки; и двата договора са възмездни, консенсуални и двустранни, каузални и комутативни, сделки с трайно изпълнение и сделки на разпореждане).

Въпреки посочените прилики договорът за банков кредит и договорът за несъщински факторинг показват съществени различия по отношение на своите правни белези.

Макар че и двата договора са банкови сделки, договорът за банков кредит може да се сключва само от банки (аргумент от чл. 2, ал. 1 от ЗКИ). Не само банки, но и финансови институции като фактори могат да сключват договори за несъщински факторинг (чл. 2, ал. 2, т. 12 във връзка с чл. 3, ал. 1 от ЗКИ).

Докато при договора за банков кредит заемател може да бъде всяко дееспособно физическо лице или всяко юридическо лице, то при договора за несъщински факторинг доставчик може да бъде само лице, което е търговец.

Преди сключването на договора за банков кредит банката проучва платежоспособността на потенциалния заемател – чл. 431 от ТЗ. При договора за несъщински факторинг за фактора е важна не толкова платежоспособността на доставчика, колкото тази на неговия длъжник, защото от длъжника, не от доставчика факторът очаква възстановяване на сумата, с която е финансирал доставчика.

Договорът за банков кредит е формален. В чл. 430, ал. 3 от ТЗ е предвидена частна писмена форма за неговата действителност. За разлика от договора за банков кредит договорът за несъщински факторинг може да бъде както формален, така и неформален.

Договорът за банков кредит и договорът за несъщински факторинг се различават по значението, което се отдава на предназначението на предоставената парична сума като предпоставка за съществуването на правоотношението, породено от съответния договор.

При договора за банков кредит паричната сума се отпуска за определена цел (чл. 430, ал. 1 от ТЗ). Банката има право да извършва проверки за целевото използване на предоставения кредит (чл. 61 от ЗКИ). Ако в резултат на упражнения контрол банката констатира, че кредитът не се ползва за целта, за която е получен, тя може да иска предсрочно връщане на отпусната сума (чл. 432, ал. 1, т. 1 от ТЗ). От изложеното следва, че предназначението на предоставената парична сума е от значение както за възникването, така и за развитието на правоотношението, пораждащо се от договора за банков кредит, поради което целта на заема се определя като конститутивен елемент на този договор¹⁸⁸.

За разлика от договора за банков кредит при договора за несъщински факторинг факторът финансира доставчика, без да поставя изискване предоставената сума да се използва за постигане на определена цел. Следователно при договора за несъщински факторинг целта на извършеното от фактора финансиране е правно ирелевантна за възникването и съществуването на правното отношение между фактора и доставчика.

Договорът за банков кредит е главен договор, докато договорът за несъщински факторинг е акцесорен договор.

Посочените различия между договора за банков кредит и договора за несъщински факторинг имат съществен характер, което не позволява договорът за несъщински факторинг с оглед на своята правна същност да се характеризира като договор за банков кредит.

В заключение, от гледна точка на българското обективно право правната същност нито на договора за същински факторинг, нито на договора за несъщински факторинг може да бъде обяснена с договора за заем за потребление или с договора за банков кредит.

Виждането, че договорът за факторинг по своята юридическа природа е договор за поръчка, не намира широка подкрепа в западноевропейската правна литература. Авторите, неприемащи посоченото виждане, възразяват срещу основния аргумент на привържениците на разглежданото разбиране, като посочват, че факторът действа не в чужд интерес – този на доставчика, а в собствен интерес, за което говори обстоятелството, че той получава възнаграждение за предоставяните услуги.

За разлика от фактора довереникът при договора за поръчка по принцип не получава възнаграждение за извършването на възложените му от доверителя действия, поради което се счита, че довереникът при договора за поръчка действа в чужд, а не в собствен интерес.

Освен с посочения аргумент схващането, че договорът за факторинг по своята правна същност бил договор за поръчка, се опровергава и с оглед съдържанието на правоотношенията, възникващи от двата договора. Ако довереникът при извършване на възложените му действия придобие субективни права и правни задължения, те се считат за субективни права и правни задължения на доверителя, понеже целта на договора за поръчка е тези права и задължения да възникнат в неговия патримониум. За разлика от довереника, който придобива субективни права и правни задължения за друго лице – за доверителя, факторът придобива за себе си прехвърленото с договора за факторинг парично вземане – то става част от неговото имущество¹⁸⁹.

От гледна точка на действащото българско законодателство разбирането, че договорът за факторинг по своята юридическа природа бил договор за поръчка, не може да се поддържа. Аргументите, изложени в западноевропейската правна доктрина, с които представяното становище се опровергава, имат своето основание и в българското обективно право, а именно:

От разпоредбата на чл. 286 от ЗЗД може да се направи заключение, че договорът за поръчка по принцип е безвъзмезден договор. Договорът за факторинг обаче като търговска сделка винаги е възмезден. Следователно съгласно българското законодателство довереникът извършва действия в чужд интерес, а факторът – в собствен.

Съгласно чл. 292, ал. 2 от ЗЗД ако довереникът, извършвайки възложените му с договора за поръчка действия, придобие субективни права или правни задължения, то те се считат за субективни права и правни задължения на доверителя, понеже действията, които са ги породили, по силата на договора за поръчка са извършени за сметка на доверителя (чл. 280 от ЗЗД). Факторът сключва договора за факторинг за своя сметка и затова прехвърлените с договора парични вземания стават част от неговия патримониум.

От посочените различия между договора за поръчка и договора за факторинг произтичат и други отлики, които засягат правната същност на двата договора.

Довереникът е длъжен при извършване на възложените действия да следва указанията на доверителя (чл. 282 от ЗЗД), да го информира за осъществяването на поръчаните действия, да му даде отчет за извършеното, както и да му прехвърли всичко, което е получил в изпълнение на поръчката (чл. 284 от ЗЗД). Довереникът има право да иска от доверителя средствата, необходими за изпълнение на поръчката, и възстановяване на направените разноски, заедно с лихвите и обезщетението за вредите, които е претърпял във връзка с изпълнението на поръчката (чл. 285 от ЗЗД).

Следва да се подчертае, че посочените субективни права и правни задължения са типични за договора за поръчка, те определят спецификата му като договор, отличавайки го от всички други договори.

Факторът не е носител на субективни права и правни задължения, подобни на тези на довереника.

Изтъкнатите различия между договора за поръчка и договора за факторинг не позволяват договорът за факторинг по своята правна същност да бъде характеризиран като договор за поръчка.

Клаузата “делкредере” има договорен характер и по това прилича на договора за същински факторинг.

Отличителна черта и на двете правни фигури е тяхната гаранционна функция. Оттук произтичат приликите в общата правна характеристика на сравняваните правни сделки като видове договори – клаузата “делкредере” и договорът за същински факторинг са акцесорни и обезпечителни договори.

И при двете анализирани правни фигури правното задължение за гарантиране изпълнението на чуждо задължение се намира в корелативна връзка със субективното право на допълнително възнаграждение, т.е. договорът за същински факторинг, подобно на клаузата “делкредере”, винаги е възмезден договор.

Длъжникът, чието изпълнение се обезпечава, не е страна нито по договора за същински факторинг, нито по договора, част от съдържанието на който е клаузата “делкредере”.

Факторът, както и комисионерът и търговският представител, гарантира с цялото си имущество удовлетворяването на вземанията на доставчика. Ето защо договорът за същински факторинг, също като клаузата “делкредере”¹⁹⁰, е лично обезпечение.

Съгласно действащото българско законодателство клаузата “делкредере” е акцесорно съглашение в комисионния договор (чл. 354 от ТЗ) или в договора за търговско представителство (чл. 35 от ТЗ)¹⁹¹.

Поради наличието на прилики между клаузата “делкредере” и договора за същински факторинг е необходимо да се отговори на въпроса дали договорът за същински факторинг по своята правна същност не е комисионен договор с клауза “делкредере” или договор за търговско представителство с клауза “делкредере”.

Комисионният договор е разновидност на договора за поръчка¹⁹². В предходната точка въз основа на сравнителния анализ между договора за поръчка и договора за факторинг се стигна до заключението, че двата договора са напълно различни по своята правна същност. Оттук произтича и изводът за различната юридическа природа на договора за същински факторинг и на комисионния договор.

В основата на договора за търговско представителство може да стои правната фигура на прякото или на косвеното представителство или на търговското посредничество в зависимост от формата, която приема съдействието, оказвано от търговския представител на търговеца-принципал.

В глава първа бе направено разграничение между факторинга и търговското представителство в неговите разновидности и бе подчертана съществената разлика между тези правни явления. Тя изключва възможността договорът за същински факторинг да бъде определен като договор за търговско представителство.

В обобщение, договорът за същински факторинг с оглед на своята правна природа не е нито комисионен договор с клауза “делкредере”, нито договор за търговско представителство с клауза “делкредере”.

Следва да се има предвид, че значението на клаузата “делкредере” при комисионния договор и при договора за търговско представителство е напълно различно от значението ú при договора за същински факторинг. Клаузата “делкредере” спада към несъщественото, случайното съдържание (accidentalia negotii) на комисионния договор и на договора за търговско представителство, тъй като тя не влияе върху типичните за тези два договора правни последици. Клаузата “делкредере” в договора за същински факторинг е част от същественото му съдържание. Именно тя придава на договора неговата специфика, отличавайки го както от другите видове договори, така и от другата разновидност на договора за факторинг – договора за несъщински факторинг.

Клаузата “делкредере” и договорът за същински факторинг се различават и по начина, по който се осъществява обезпечителната им функция.

Гаранционната функция при клаузата “делкредере” се реализира посредством пасивната солидарност. Включването на клауза “делкредере” в комисионния договор и в договора за търговско представителство е условие за възникването на солидарна отговорност между длъжника, от една страна, и комисионера или търговския представител, от друга страна¹⁹³. По този начин комитентът (довереникът, респ. търговецът–принципал) получава още един длъжник в лицето на комисионера, респ. на търговския представител. При договора за същински факторинг липсват две паралелно съществуващи задължения.

Изтъкнатите различия изключват идентитета между тези две правни фигури с оглед на тяхната правна природа.

Непосредствената цел, към постигането на която се стремят цедентът и цесионерът, сключвайки цесия, е смяната на кредитора по едно вземане чрез прехвърляне на същото. Възмездното прехвърляне на вземане е правна последица и на договора за факторинг, без която са немислими останалите правни последици, типични за този договор, като поемането на риска “делкредере”, финансирането на доставчика, предоставянето на административни и счетоводни услуги във връзка с прехвърленото вземане. Това заключение се налага и предвид обстоятелството, че възмездната цесия, разглеждана като фидуциарна цесия, при която плащането на паричната равностойност на прехвърленото вземане се разглежда като обратно прехвърляне на същото, е единствената правна фигура, чрез която се оказа възможно утвърдените в търговската практика задължения на фактора да се обяснят в съответствие с действащото българско законодателство.

Следователно както при цесията, така и при договора за факторинг прехвърлянето на вземания е част от същественото съдържание (essentialia negotii) на правната сделка. Това обяснява съществените прилики между двата договора, разгледани подробно в настоящия параграф.

Приликите в същественото съдържание на двата договора позволяват договорът за факторинг с оглед на своята правна същност да се характеризира като цесия.

Предлаганото разбиране за правната природа на договора за факторинг се споделя и от други български автори¹⁹⁴. То е възприето и от законодателя – в съществуващите в действащото българско право легални дефиниции на договора за факторинг този договор се определя като “покупка на вземания” (чл. 2, ал. 2, т. 12 от ЗКИ) или като “договор за цесия” (§ 1, т. 25 от ЗОДФЛ и § 1, т. 24 от ЗКПО).

От сравнителния анализ между цесията и договора за факторинг става ясно, че между двете правни сделки съществуват не само прилики, но и отлики, които също имат съществен характер.

Посочените отлики обаче не са достатъчни за обособяването на договора за факторинг като самостоятелен и специфичен вид договор sui generis. Констатираното сходство в съдържанието на договора за факторинг и на цесията показва, че договорът за факторинг не е напълно непознат на българското обективно право. Следователно той от гледна точка на своята правна същност не може да бъде определен като договор sui generis¹⁹⁵.

Изтъкнатите отлики между договора за факторинг и цесията не могат да обосноват възприемането на господстващото в германската и швейцарската правна доктрина разбиране за договора за факторинг като смесен договор¹⁹⁶.

В българската правна литература като смесени се определят договорите, съчетаващи елементи, присъщи на няколко регламентирани от законодателя типове правни сделки¹⁹⁷. Въз основа на сравнителния анализ в настоящия параграф се стигна до заключението, че договорът за факторинг по своята правна същност се различава от договора за заем, от договора за поръчка, от комисионния договор, от договора за търговско представителство и от клаузата “делкредере”. Що се отнася до договора за услуга, към който насочват задълженията на фактора, следва да се отбележи, че този договор няма специална уредба в действащото българско законодателство.

Приликите и разликите между договора за факторинг и цесията са от значение при определяне на приложното поле на разпоредбите за цесията по отношение на договора за факторинг.

Характеризирането на договора за факторинг като цесия позволява към правоотношенията, възникващи от този договор, да се прилагат правилата за цесията. Става дума обаче за съответно приложение, понеже между двете правни фигури съществуват съществени различия. Ето защо не всички правни последици на цесията могат да се пренесат върху договора за факторинг. Това налага отклонения от общия правен режим на цесията и въвеждането на специални правила, отнасящи се до договора за факторинг, които да отразяват спецификите на тази правна сделка. Тъй като понастоящем българското обективно право не съдържа такива специални правила, те могат да се уговорят от страните по договора за факторинг на основание на чл. 9 от ЗЗД във връзка с чл. 288 от ТЗ, при условие че не противоречат на императивни правила на закона.