Факторингът

В предходните глави от настоящото изследване бе изяснено, че факторингът обхваща две правоотношения – това между доставчика и длъжника и това между доставчика и фактора. Първото правоотношение възниква от договор за доставка на стоки или предоставяне на услуги, а второто – от договор за факторинг. Двата договора се съотнасят един към друг като главен към акцесорен. Ето защо правоотношенията, които те пораждат и които в своята съвкупност образуват факторинга, не са изолирани едно от друго. Между тях съществува връзка, изразяваща се в обусловеността на правоотношението между доставчика и фактора от това между доставчика и длъжника. Тази връзка дава основание при факторинга да се говори за система или за комплекс от свързани правоотношения.

От комплексния характер на факторинга могат да произтекат редица правни проблеми. В настоящата глава се анализират само три от тях и те се отнасят до забраната за прехвърляне на вземания, съдържаща се в договора за доставка на стоки, респ. за извършване на услуги, до възраженията, които длъжникът може да противопостави на фактора, и до защитата на изправния длъжник при неизпълнение на доставчика.

Фокусирането само върху тези три правни проблема се определя от обстоятелството, че само те са правно уредени в Конвенцията за международния факторинг.

В българската правна литература съществува виждане, че правното регулиране в Конвенцията за международния факторинг се основава на обобщението на съществуващата в западноевропейските държави и в САЩ търговска практика¹⁹⁸. Оттук произтича изводът, че участниците в международните търговски отношения най-често се сблъскват с някой от посочените три правни проблема. Този е аргументът те да бъдат определени като основни правни проблеми при факторинга.

В настоящата глава се прави анализ на правни норми в българското обективно право, които се отнасят до разглежданите правни проблеми при факторинга. На изследване са подложени преди всичко правни норми на облигационното право, които на основание чл. 288 от ТЗ се прилагат и спрямо договора за факторинг.

В тази глава предмет на анализ е не само българското законодателство, но и правната уредба на основните правни проблеми при факторинга, съдържаща се в Конвенцията за международния факторинг.

§ Забраната за прехвърляне на вземания

1. Българското обективно право допуска с договор да се установи непрехвърлимост на едно вземане – аргумент от чл. 99, ал. 1 от ЗЗД. Следователно от гледна точка на действащото българско законодателство уговорката в договора за доставка на стоки, респ. за изпълнение на услуги, с която се забранява прехвърлянето на вземанията на доставчика спрямо длъжника, е действителна.

Действителността на подобна клауза изисква да се изяснят нейните правни последици по отношение на договора за факторинг, сключен в нарушение на въведената с клаузата забрана.

В българската правна литература съществуват различни виждания по въпроса относно действителността на договор, който има за обект вземания, обявени за непрехвърлими.

Някои автори приемат, че договорът, сключен въпреки клаузата за непрехвърлимост, е действителен¹⁹⁹.

Други автори поставят действителността на договора в зависимост от добросъвестността на новия кредитор: ако той е знаел за забраната, договорът щял да бъде недействителен; ако той не е знаел за забраната, договорът щял да бъде напълно валиден²⁰⁰.

Изразено е и мнение, че договорът бил относително недействителен спрямо длъжника независимо от добросъвестността на новия кредитор²⁰¹.

Трябва да бъде възприето първото становище. Другите две виждания имат следните недостатъци:

Оспорваните разбирания са изградени върху тезата, че забраната за прехвърляне на вземания е противопоставима на новия кредитор. Тази теза противоречи на принципа за относителния характер на облигационното отношение, установен в чл. 21, ал. 1 от ЗЗД. Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗЗД договорите пораждат действие само между страните по тях. Новият кредитор не е страна по договора, съдържащ клаузата за непрехвърлимост на вземанията. Следователно тя не може да му бъде противопоставяна.

Според авторите, споделящи оспорваните становища, е възможно страните по едно облигационно отношение чрез уговорка помежду си да изключат от гражданския и от търговския оборот определени блага. Такова право обаче страните нямат. В българската правна теория е утвърдено разбирането, че определени блага могат да бъдат извадени от гражданския и от търговския оборот само със закон, когато съображения в обществен интерес налагат това²⁰².

В българската правна литература се изтъкват и други недостатъци на критикуваните виждания, а именно²⁰³:

Обръща се внимание, че оспорваните тези са в противоречие с правилото, изведено от чл. 22 и от чл. 23 от ЗЗД, според което договорът може да поражда за третите лица само субективни права, но не и правни задължения. Като противопоставят на новия недобросъвестен кредитор клаузата за непрехвърлимост на вземанията или като обявяват договора, сключен в нарушение на тази клауза, за относително недействителен, привържениците на критикуваните становища допускат възможността новият кредитор да търпи неблагоприятни последици от клаузата за непрехвърлимост, макар че той е трето лице спрямо страните, които са я уговорили.

Посочва се още, че оспорваните разбирания противоречат на целта на закона да се стимулира оборотът и стопанското развитие. Те, като затрудняват сключването на договори, водят до противоположния резултат - ограничават оборота и пречат на стопанското развитие.

Наред с изброените слабости, общи и за двете критикувани виждания, могат да се изтъкнат и такива, които са специфични за всяко от тях.

Твърдението, че забраната за прехвърляне на вземания е непротивопоставима единствено на новия добросъвестен кредитор, може да се опровергае с липсата на правна норма в този смисъл. Следва да се има предвид, че винаги когато в българското обективно право се цели специална защита на третите добросъвестни лица, тя се предоставя посредством изрична правна норма²⁰⁴.

На тезата за относителната недействителност на договора спрямо длъжника може да се възрази с аргумента, че относителната недействителност, регламентирана в чл. 135 от ЗЗД, е правно средство за защита на кредитора, а не на длъжника. Чрез иска по чл. 135 от ЗЗД кредиторът се противопоставя на правните действия, които длъжникът извършва с единствената цел да намали имуществото си и по този начин да попречи на кредитора да удовлетвори вземанията си.

В заключение: Договорът за доставка на стоки, респ. за извършване на услуги може да съдържа клауза, с която доставчикът се задължава да не прехвърля на трети лица вземанията си спрямо длъжника. Тази клауза обаче е непротивопоставима на фактора. Това означава, че договорът за факторинг, сключен в нарушение на клаузата за непрехвърлимост, е напълно действителен. Доставчикът, сключил договор за факторинг въпреки установената забрана, отговаря пред длъжника по общия ред за неизпълнение на свое договорно задължение.
2. Конвенцията за международния факторинг за разлика от българското обективно право обявява клаузата за непрехвърлимост на вземанията за недействителна. До този извод води анализът на чл. 6, ал. 1. Съгласно чл. 6, ал. 1 договорът за международен факторинг е действителен дори ако договорът за доставка на стоки, респ. за извършване на услуги съдържа забрана за прехвърляне на вземанията на доставчика²⁰⁵.

Същевременно съставителите на Конвенцията имат предвид чувствителните различия между националните правни системи по въпроса относно допустимостта и правното действие на клаузата за непрехвърлимост на вземания²⁰⁶. Със стремежа тези различия да бъдат преодолени може да се обясни разпоредбата на чл. 6, ал. 2 от Конвенцията, която въвежда изключение от правилото за недействителността на уговорката за непрехвърлимост на вземания.

Изключението има съдържание напълно различно от правилото, а именно: клаузата за непрехвърлимост е обявена за действителна, а договорите за международен факторинг, сключени въпреки наличието на тази клауза, за недействителни. Този извод произтича от разпоредбата на чл. 6, ал. 2, в която се предвижда, че договорите за международен факторинг, сключени в нарушение на забраната за прехвърляне на вземания, нямат действие по отношение на длъжника. Това означава, че той ще се освободи от задължението си дори ако плати на първоначалния кредитор – на доставчика, без да се съобрази със съобщението за извършеното прехвърляне.

Тъй като чл. 6, ал. 2 регламентира изключение, то Конвенцията в чл. 6, ал. 2 и в чл. 18 установява предпоставките, при наличието на които ще се прилага изключението, а не правилото, и те са: а) декларация (резерва) от договаряща държава, с която се изключва прилагането на правилото в чл. 6, ал. 1 от Конвенцията – такава декларация може да бъде направена по всяко време; и б) длъжникът към момента на сключване на договора за доставка на стоки, респ. за извършване на услуги да е имал място на стопанска дейност в договаряща държава, направила декларация за неприлагане на чл. 6, ал. 1.

Смисълът на резервата е принципът в чл. 6, ал. 1 да не стане част от законодателството на държавата, направила резервата, понеже той е чужд на нейната правна система.

Възможността, предоставена на договарящите държави, сами чрез резервата да определят дали да възприемат правилото в чл. 6, ал. 1 от Конвенцията, или да се придържат към своята правна традиция, е резултат на компромис.

Отпечатъкът на компромиса между различните законодателни системи носи и правилото на чл. 6, ал. 3. В неговата основа е възприетият в Конвенцията принцип за недействителността на клаузата за непрехвърлимост на вземания. Макар че забраната за прехвърляне на вземания е обявена за недействителна, нейното нарушаване не изключва отговорността на доставчика за неизпълнение на договорно задължение, произтичащо от договора за доставка на стоки, респ. за извършване на услуги²⁰⁷. Доставчикът отговаря съгласно приложимото към договора национално обективно право. Правната уредба на отговорността на доставчика е идентична с тази в държавите, според чиито законодателства клаузата за непрехвърлимост е действителна.

Правилото на чл. 6, ал. 3 от Конвенцията отразява и същевременно обединява различията между отделните правни системи относно допустимостта и правното действие на клаузата за непрехвърлимост.

Анализът на чл. 6 от Конвенцията за международния факторинг показва, че държавите, участвали при изработването ú, избират компромиса като средство за предлагане на решения на проблема относно забраната за прехвърляне на вземания. Използването на компромиса е обусловено от различията в националните правни системи. Чрез него се цели съчетаване и преодоляване на тези различия, за да се даде възможност на по-голям брой държави да се присъединят към Конвенцията. Така не се препятства процеса на унификация, която е основната предпоставка за разпространението на факторинга.

§ Възраженията на длъжника срещу фактора

1. При изясняване на проблема относно възраженията, които длъжникът съгласно българското законодателство има право да противопоставя на фактора, предявил срещу него претенция за плащане, следва да се изхожда от правната същност на договора за факторинг. В глава втора от настоящото изследване бе обоснован изводът, че договорът за факторинг по своята правна същност е възмездна цесия. Поради тази причина спрямо него намират съответно приложение правилата за цесията.

Българското обективно право не съдържа общо правило, което изрично да урежда възможността длъжникът да прави на цесионера възражения, основаващи се на правоотношенията му с цедента. Българското законодателство в един конкретен случай признава на длъжника такова право – той може да противопостави на цесионера възражение за прихващане на задължението си със свое вземане спрямо цедента (чл. 103, ал. 3 от ЗЗД). От правната норма на чл. 103, ал. 3 от ЗЗД чрез аналогия на закона и чрез аргумент за по-силното основание може да се изведе липсващото общо правило.

Тъй като прихващането е способ за погасяване на правоотношението, възражението, чрез което се упражнява субективното право на прихващане, е перемпторно по своята правна същност. Това обстоятелство, както и наличието на празнина в българското законодателство правят допустимо прилагането на чл. 103, ал. 3 от ЗЗД по аналогия на закона²⁰⁸. Въз основа на на чл. 103, ал. 3 от ЗЗД, приложен по аналогия на закона, се стига до заключението, че длъжникът има право да противопоставя на цесионера перемпторните възражения, които има срещу цедента.

Освен перемпторни възраженията биват още и дилаторни. Докато перемпторните възражения окончателно осуетяват осъществяването на субективното право, то дилаторните представляват само временна пречка за упражняването му²⁰⁹. Сравнението между правните последици на двата вида възражения показва, че те се различават по своя обем. В случаите, когато правните последици на сравняваните юридически факти са съотносими по обем, е възможно правоприлагането с аргумент за по-силното основание²¹⁰. Чрез правоприлагането на чл. 103, ал. 3 от ЗЗД с аргумент за по-силното основание се обосновава изводът, че длъжникът има право да противопоставя на цесионера и своите дилаторни възражения срещу цедента.

В обобщение: длъжникът може да противопоставя на цесионера както перемпторните, така и дилаторните възражения, които има срещу цедента. Това разбиране е възприето както в българската правна литература²¹¹, така и в съдебната практика²¹².

Понеже договорът за факторинг по своята правна същност е възмездна цесия, длъжникът има спрямо фактора същите субективни права, каквито има и спрямо цесионера. Следователно длъжникът може да противопоставя на фактора както перемпторните, така и дилаторните си възражения срещу доставчика.

В подкрепа на представеното виждане трябва да се приведе допълнителен аргумент, който е в сила единствено по отношение на договора за факторинг, но не и по отношение на цесията. Този допълнителен аргумент има своето основание в акцесорната връзка между договора за доставка на стоки, респ. за изпълнение на услуги и договора за факторинг. Характерна особеност на акцесорността е едностранната обвързаност между правните последици, породени от главния договор, и тези, възниквали от акцесорния договор. Тази еднопосочна обвързаност проличава във влиянието, което действителността и развитието на субективните права и правните задължения от главния договор оказват върху действителността и развитието на субективните права и правните задължения от акцесорния договор. Правен механизъм, чрез който се проявява тази зависимост, е възражението. Посредством него може да се откаже окончателно или временно изпълнението на едно правно задължение, като се изтъкнат юридически факти или субективни права, които въздействат върху действителността или съществуването не на претендираното субективно право, породено от акцесорния договор, а на субективни права и правни задължения, възникнали от главния договор.

При факторинга с акцесорната връзка между договора за доставка на стоки, респ. за извършване на услуги и договора за факторинг може да се обясни възможността длъжникът да откаже на фактора изпълнение на задължението си за плащане, предявявайки възражения, които се основават на правоотношенията му с доставчика.

След като се установи, че длъжникът по принцип има право да противопоставя на фактора възраженията си спрямо доставчика, необходимо е да се изследва дали длъжникът може да упражнява спрямо фактора всички свои възражения срещу доставчика, или само някои от тях. При изясняване на този проблем отново следва да се изхожда от правната същност на договора за факторинг като възмездна цесия.

В българската правна литература господстващо е становището, че длъжникът има право да предявява пред цесионера както онези свои възражения към цедента, които са възникнали до прехвърлянето на вземанията, така и тези, които са възникнали след сключването на договора за цесия²¹³.

За да обосноват своето становище, авторите разделят възраженията на длъжника към цедента в две групи.

В първата група попадат възраженията, които произтичат или от субективни права, възникнали от същия юридически факт като прехвърленото вземане (възражението за неизпълнен договор), или от юридически факти, свързани с правоотношението между длъжника и цедента, елемент от съдържанието на което е цедираното вземане (възражението за нищожност или за унищожаване на договора).

Във втората група влизат възраженията, които произтичат от други правоотношения между длъжника и цедента, напълно различни от това, което обхваща прехвърленото вземане.

Приема се, че възраженията от първата група могат да бъдат противопоставени на цесионера независимо дали са възникнали преди или след сключването на договора за цесия.

Възможността длъжникът да упражни спрямо цесионера възраженията от първата група, възникнали преди прехвърлянето на вземанията, се обосновава със следните доводи:

Цесията не променя съдържанието на правоотношението между цедента и длъжника – аргумент от чл. 21, ал. 1 от ЗЗД. Длъжникът въпреки извършеното прехвърляне запазва всички свои права спрямо цедента, включително и възраженията, които са елемент от съдържанието на това правоотношение.

Договорът за цесия е производно (деривативно) придобивно основание, при което възниква прехвърлително правоприемство (транслативна сукцесия). При този вид правоприемство субективното право преминава в имуществото на правоприемника в същия вид, в който то се е намирало в патримониума на праводателя²¹⁴. Следователно цесионерът в резултат на цесията придобива вземането с всички недостатъци, с които то е било обременено у цедента. Към недостатъците на прехвърленото субективно право се отнасят и възраженията на длъжника към цедента²¹⁵.

Понеже възраженията са правно средство, чрез което се отказва изпълнението на една неоснователна претенция²¹⁶, необходимо е те да могат да се противопоставят на всички лица, предявяващи претенцията.

Що се касае до възраженията от първата група, възникнали след прехвърлянето на вземанията, авторите обясняват възможността те да бъдат противопоставени на цесионера с довода, че въпреки цесията договорното правоотношение между длъжника и цедента се запазва. За длъжника могат да възникнат субективни права в резултат от развитието на това правоотношение. Прехвърлянето на вземанията не трябва да води до утежняване на неговото правно положение. И понеже не е страна по цесията, той следва да има възможност да противопоставя на цесионера възраженията, произтичащи от договорното правоотношение между него и цедента, макар и те да са възникнали след прехвърляне на вземанията.

Относно възраженията от втората група авторите застъпват разбирането, че длъжникът може да противопоставя на цесионера само тези от тях, които са възникнали до получаване на съобщението за извършеното прехвърляне. Доводи в подкрепа на това становище се търсят в чл. 99, ал. 4 от ЗЗД, според който цесията има действие спрямо длъжника и третите лица от деня, когато длъжникът е получил съобщение за нея. До получаване на известието за извършеното прехвърляне за длъжника и за третите лица титуляр на вземането е цедентът, а не цесионерът. Тази е причината, поради която възраженията, възникващи от юридическите факти, осъществени от длъжника и цедента в периода преди съобщаване на цесията, могат да бъдат противопоставени на цесионера. Казаното се подкрепя със следните примери:

Ако длъжникът плати на цедента преди получаване на съобщението за извършеното прехвърляне, но след сключване на договора за цесия, той се освобождава от дълга си, тъй като преди съобщението за цесията негов единствен кредитор е цедентът. Длъжникът може да противопостави на цесионера възражение за изпълнение на задължението си.

В периода след прехвърляне на вземането, но преди получаване на известието за него е възможно между длъжника и цедента да бъдат сключени правни сделки с обект прехвърленото вземане. Тези правни сделки са действителни и длъжникът може да противопостави на цесионера произтичащите от тях възражения – напр. възражение за опрощаване, за новация, за сливане и др.

Ако длъжникът придобие вземане спрямо цедента в периода между цесията и получаването на съобщението за нея, той може да противопостави на цесионера възражение за прихващане на задължението си със своето вземане срещу цедента. Аргументите са следните: преди получаване на известието за цесията за длъжника титуляр на прехвърленото вземане е цедентът. Това означава, че от гледна точка на длъжника негов кредитор е цедентът, а не цесионера. Същевременно длъжникът е кредитор на цедента за придобитото спрямо него вземане. Двете вземания следователно са насрещни. Насрещността на вземанията е една от предпоставките на прихващането съгласно чл. 103, ал. 1 от ЗЗД²¹⁷. Другите предпоставки са: вземането на длъжника спрямо цедента да е станало изискуемо преди получаване на съобщението за цесията; липса на съгласие от страна на длъжника за извършеното прехвърляне – чл. 103, ал. 1 и ал. 3 от ЗЗД.

Към изложените аргументи в подкрепа на становището, че длъжникът може да противопостави на цесионера само онези възражения от втората група, които са възникнали до получаване на съобщението за извършеното прехвърляне, трябва да бъде добавен още един.

Цесионерът, проявявайки необходимата в оборота грижа, може да получи информация за състоянието на имуществото на цедента към момента на сключване на договора за цесия. Той не е в състояние да предвиди правоотношенията, които в бъдеще могат да възникнат между длъжника и цедента. Ето защо би противоречало на принципа на справедливостта цесионерът да бъде задължен да понася неблагоприятни за него последици, породени от юридически факти или от субективни права, които е невъзможно да му бъдат известни към момента на сключване на договора за цесия. Оттук произтича и изводът, че длъжникът не трябва да има право да противопоставя на цесионера възражения, възникнали след прехвърлянето на вземането и произтичащи от други правоотношения между него и цедента.

Представеното становище относно възраженията, които длъжникът може да противопоставя на цедента, следва да бъде отнесено и към договора за факторинг предвид неговата правна същност на възмездна цесия. С оглед на договора за факторинг това означава, че длъжникът има право да упражнява спрямо фактора всички възражения, свързани с договора за доставка на стоки, респ. за изпълнение на услуги, независимо от това дали те са възникнали преди или след сключването на договора за факторинг. Що се касае до възраженията, които произтичат от други правоотношения между длъжника и доставчика, напълно различни от породеното от договора за доставка на стоки, респ. за извършване на услуги, длъжникът може да противопоставя на фактора само тези от тях, които са възникнали до получаване на съобщението за сключването на договора за факторинг.

Чрез възражение длъжникът отказва да извърши претендираното от фактора плащане. Отказът на длъжника да плати поставя фактора в твърде неблагоприятно положение. Възниква въпросът с какви правни средства за защита разполага той в тези случаи. С цел изясняване на посочения проблем възраженията, които длъжникът има право да противопостави на фактора, могат да се обособят в три групи - първата група обхваща възраженията, влияещи върху съществуването на правоотношенията, които в своята съвкупност образуват факторинга; във втората група попадат възраженията, основаващи се на юридически факти, които водят до несъществуване на прехвърленото вземане; третата група включва всички останали възражения на длъжника.

Възражения от първата група са възражението за нищожност на договора за доставка на стоки, респ. за предоставяне на услуги, за унищожаването на този договор, както и за развалянето му поради неизпълнение от страна на доставчика.

Недействителността на договора между доставчика и длъжника се пренася и върху договора за факторинг. Отпадането с обратна сила на правните последици на договора между доставчика и длъжника поради развалянето на този договор води до заличаването с обратна сила на правните последици на договора за факторинг.

Влиянието на възраженията от първата група както върху съществуването на правоотношението между доставчика и длъжника, така и върху това между доставчика и фактора произтича от акцесорната зависимост на договора за факторинг от договора за доставка на стоки, респ. за извършване на услуги. Вследствие на акцесорната зависимост между двата договора измененията в главния договор (договора за доставка на стоки, респ. за предоставяне на услуги) пораждат аналогични изменения и в акцесорния договор (договора за факторинг)²¹⁸.

С какви правни средства разполага факторът, за да защити своите интереси в тези случаи?

Факторът има право да иска от доставчика връщане на получената сума за прехвърленото вземане. Правното основание за упражняване на това субективно право е различно и се обуславя от промяната в договора за факторинг, настъпила под въздействие на промяната в договора за доставка на стоки, респ. за извършване на услуги.

Когато договорът за факторинг е нищожен поради нищожност на договора за доставка на стоки, респ. за предоставяне на услуги, правното основание на искането на фактора е или чл. 34 от ЗЗД, или чл. 55, ал. 1, предложение първо от ЗЗД.

Когато договорът за факторинг е унищожен поради унищожаване на договора за доставка на стоки, респ. за извършване на услуги, искането на фактора спрямо доставчика се основава или на чл. 34 от ЗЗД, или на чл. 55, ал. 1, предложение трето от ЗЗД.

При разваляне на договора за факторинг поради разваляне на договора за доставка на стоки, респ. за извършване на услуги възниква въпросът дали наистина факторът има право да иска от доставчика връщане на получената сума за прехвърленото вземане. На този въпрос може да се отговори, след като се установи дали развалянето на договора за факторинг има ретроактивно действие.

В основата на проблема относно действието на развалянето на договора за факторинг стои правната характеристика на този договор като договор с трайно изпълнение предвид характера на правните задължения на фактора, които са задължения за продължително изпълнение. Съгласно чл. 88, ал. 1 от ЗЗД развалянето на договорите с продължително изпълнение няма обратно действие, а действие за напред. Приложното поле на чл. 88, ал. 1 от ЗЗД в частта, касаеща договорите за продължително изпълнение, е очертано в съдебната практика. Утвърдено е разбирането, че развалянето действа за в бъдеще само при договорите, при които задължението и на двете страни е с продължително изпълнение. При договори, при които е налице еднократно престиране от едната страна и продължително престиране от другата, както е при договора за факторинг, развалянето има обратно действие²¹⁹. Следователно при разваляне на договора за факторинг поради разваляне на договора за доставка на стоки, респ. за извършване на услуги факторът има право да иска от доставчика връщане на даденото за прехвърленото вземане. Неговата претенция има своето правно основание в чл. 88, ал. 1 от ЗЗД или в чл. 55, ал. 1, предложение трето от ЗЗД.

Следва да се отбележи, че в анализираните хипотезите е налице един от случаите на конкуренция на гражданските закони, а именно: алтернативно приложение на гражданския закон. В тези случаи заинтересованият правен субект сам решава коя от конкуриращите се правни норми да приложи²²⁰. В разглежданите казуси факторът трябва избере дали искането му за връщане на даденото по нищожния, унищожения или разваления договор за факторинг да се базира на чл. 34 от ЗЗД, респ. на чл. 88, ал. 1 от ЗЗД, или на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД.

Когато договорът за факторинг е обявен за нищожен, задължението на доставчика става изискуемо от момента на получаване на сумата.

Когато договорът за факторинг е унищожен или развален, задължението на доставчика става изискуемо в момента, в който с обратна сила се заличават правните последици на договора. Този момент съвпада с момента на разваляне на договора за доставка на стоки, респ. за изпълнение на услуги или с момента на влизане в сила на съдебното решение за унищожаването на този договор.

Възможно е факторът в изпълнение на задълженията си по договора за факторинг да е предоставил на доставчика услуги (напр. административни или счетоводни услуги) във връзка с прехвърленото вземане, преди договорът за факторинг да е бил обявен за нищожен, да е бил унищожен или развален. В тези случаи доставчикът без основание или с оглед на отпаднало основание е получил услуги (имуществени облаги). Осъществен е фактическият състав на два от основните подвидове на престационната кондикция – един от типовете неоснователно обогатяване, регламентирани в чл. 55, ал. 1, предложение първо и трето от ЗЗД. Факторът може да защити своите интереси, като поиска от неоснователно обогатилия се доставчик връщане на даденото без основание или с оглед на отпаднало основание. Тъй като се касае за услуги, чието реално връщане е невъзможно, факторът има право да иска от доставчика тяхната парична равностойност. Задължението на доставчика за плащане на паричната равностойност на получените услуги става изискуемо в същия момент, в който става изискуемо и задължението му да върне на фактора сумата, която е получил срещу вземането, обект на договора за факторинг.

При нищожните, унищожените или развалените правни сделки реституцията обхваща не само полученото в изпълнение на тези сделки, но и неговите принадлежности, ако има такива.

При договора за факторинг сумата за цената на придобитото от фактора парично вземане, която той иска да реституира, може да има принадлежности. Те са под формата на лихви, определяни като граждански плодове²²¹. Следователно освен цената на купеното парично вземане факторът има право да иска от доставчика и лихвите върху тази сума, ако такива са получени.

Когато претенцията на фактора се основава на чл. 34 от ЗЗД, респ. на чл. 88, ал. 1 от ЗЗД, той има право да иска от доставчика възстановяване на всички получени лихви. Обяснението трябва да се търси във фикцията, която законодателят е установил, а именно: нищожният, унищоженият с обратна сила и разваленият с обратна сила договор всъщност не е съществувал. Щом се приема, че договорът не е съществувал, трябва да се приеме, че доставчикът не е станал титуляр на вземането за цената и затова губи правото да задържи придобитите от това вземане лихви.

Когато претенцията на фактора се базира на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, той има право да иска само лихвите, получени след поканата за реституция на даденото – аргумент от чл. 57, ал. 1 от ЗЗД. При унищожаемият договор за факторинг завеждането на исковата молба или възражението за унищожаване на договора би трябвало да изпълняват ролята на покана за връщане на полученото в изпълнение на този договор, ако искът или възражението бъдат уважени²²².

Трябва да се има предвид, че подлежащата на връщане парична равностойност на предоставените от фактора услуги няма принадлежности, т.е. факторът в случая не може да претендира лихви.

Факторът понася вреди поради ликвидиране на правоотношението, породено от договора за факторинг. Тези вреди следва да бъдат обезщетени. Обемът на обезщетението се обуславя от характера на отговорността. Характерът на отговорността се определя от вида на причинените вреди.

Вредите се делят на позитивни и негативни. Позитивните вреди са последица от нарушаването на позитивния интерес на насрещната страна по правоотношението, а негативните вреди – от нарушаването на нейния негативен интерес. Позитивният интерес е нарушен, когато не е изпълнено или неточно е изпълнено правно задължение, произтичащо от сключен договор. Негативният интерес е нарушен, когато сключеният договор се окаже негодно правно средство за постигане на целените от страната резултати, последица от изпълнението на този договор²²³.

Само като негативни могат да бъдат окачествени вредите, които факторът търпи вследствие на обявяване на договора за факторинг за нищожен, на неговото унищожаване или разваляне поради обявяването за нищожен, унищожаването или развалянето на договора за доставка на стоки, респ. за извършване на услуги. Като аргумент в подкрепа на тази теза следва да се изтъкне спецификата на причинените вреди. В разглежданите хипотези вредите са под формата на направени разходи по сключването на договора за факторинг и на пропуснати благоприятни възможности за удовлетворяване на позитивния интерес на фактора чрез сключване на други договори за факторинг на мястото на нищожния, унищожения или разваления.

Какъв е характерът на отговорността за нарушен негативен интерес? В българската правна доктрина няма единно становище по този въпрос²²⁴. Сблъскват се различни виждания, които се опитват да обяснят същността на отговорността във всяка отделна хипотеза.

Поведението на доставчика, сключил договор за факторинг, обявен за нищожен или унищожен поради обявяването за нищожен или унищожаването на договора за доставка на стоки, респ. за извършване на услуги, не удовлетворява изискването за добросъвестност. Поради акцесорната връзка между двата договора в структурата на факторинга следва да се предположи, че доставчикът при воденето на преговорите и създаването на правоотношението, породено от договора за факторинг, знае за недостатъците, които правят недействителен сключения по-рано договор за доставка на стоки, респ. за предоставяне на услуги. Неуведомяването на фактора за тези недостатъци при влизане в правоотношение с него съставлява недобросъвестност при воденето на преговорите и сключването на договора по смисъла на чл. 12 от ЗЗД. Недобросъвестността като мярка за почтеност във взаимните контакти между правните субекти, предприети с цел сключването на договор, стои в основата на преддоговорната отговорност по чл. 12 от ЗЗД²²⁵. Следователно недобросъвестното поведение на доставчика в разглежданите хипотези ангажира неговата преддоговорна отговорност²²⁶.

В българската правна доктрина въпросът за правната същност на преддоговорната отговорност по чл. 12 от ЗЗД е дискусионен.

Има автори, които считат, че отговорността по чл. 12 от ЗЗД е договорна²²⁷. Други са на мнение, че тази отговорност е извъндоговорна (деликтна)²²⁸. Съществува и разбиране, че отговорността по чл. 12 от ЗЗД не е нито договорна, нито извъндоговорна (деликтна), а е самостоятелна отговорност sui generis, основана на специалното правило, което законодателят е създал²²⁹.

В българската правна литература господстващо е разбирането, че отговорността при нарушен негативен интерес е извъндоговорна отговорност, а извъндоговорната отговорност се характеризира като деликтна отговорност. Случаите на деликтна отговорност, които в ЗЗД са уредени извън раздела за непозволено увреждане, какъвто е преддоговорната отговорност по чл. 12 от ЗЗД, се определят като специални фактически състави на извъндоговорната (деликтна) отговорност²³⁰.

Господстващото разбиране следва да бъде споделено. Задължението за добросъвестно водене на преговори и сключване на договори, установено в чл. 12 от ЗЗД, понеже е общо правило за поведение, подобно на това в чл. 45 от ЗЗД, може да се разглежда като негова конкретизация, относима към определена група случаи. Оттук и заключението, че правната норма в чл. 12 от ЗЗД е специална по отношение на тази в чл. 45 от ЗЗД, тъй като се прилага само спрямо установена категория случаи в рамките на рода²³¹.

Следователно преддоговорната отговорност на доставчика, сключил договор за факторинг, обявен за нищожен или унищожен поради обявяването за нищожен или унищожаването на договора за доставка на стоки, респ. за извършване на услуги, е специална извъндоговорна (деликтна) отговорност.

Отговорността при развалянето на договор е регламентирана в чл. 88, ал. 1 от ЗЗД. Характерът на тази отговорност също се обяснява по различен начин в българската правна доктрина. Част от авторите са на мнение, че отговорността е договорна²³², а други – че е деликтна²³³. Изразено е и разбиране, според което в чл. 88, ал. 1 от ЗЗД са кумулирани двата вида отговорност – тази за нарушен негативен интерес и тази за нарушен позитивен интерес²³⁴.

Следва да бъде подкрепено становището, съгласно което отговорността по чл. 88, ал. 1 от ЗЗД е състав на специалната извъндоговорна (деликтна) отговорност. С отговорността по чл. 88, ал. 1 от ЗЗД се цели защита не на позитивния, а на негативния интерес, който, както стана ясно, е нарушен вследствие развалянето на договора за факторинг. Ето защо отговорността не е договорна, а специална извъндоговорна (деликтна).

Обемът на специалната извъндоговорна (деликтна) отговорност се определя съгласно правилото на чл. 51, ал. 1 от ЗЗД и обхваща всички преки и непосредствени вреди. В хипотезите на нищожен, унищожен и развален договор за факторинг няма основание за прилагане на ограничението по чл. 82 от ЗЗД, което стеснява отговорността само до предвидимите вреди. Това е така, защото доставчикът при нищожния и унищожения договор за факторинг е бил недобросъвестен, а при развалянето ликвидирането на договорната връзка с доставчика не е резултат от избора на фактора, а се обуславя от акцесорната връзка между този договор и договора за доставка на стоки, респ. за предоставяне на услуги²³⁵.

В заключение: при обявяването на договора за факторинг за нищожен, при неговото унищожаване или разваляне поради обявяването за нищожен, унищожаването или развалянето на договора за доставка на стоки, респ. за извършване на услуги факторът има право на обезщетение за всички преки и непосредствени негативни вреди, които е претърпял вследствие на прекратяването на договорната връзка с доставчика.

В хипотезите на нищожен или унищожен договор за факторинг факторът трябва да насочи претенцията си за обезщетение срещу доставчика, който е нарушил общото задължение за добросъвестно водене на преговори и сключване на договори. В случай на разваляне на договора за факторинг факторът може да предяви искането си за обезщетение само към доставчика, тъй като неговото неизпълнение е станало причина за развалянето на договора за доставка на стоки, респ. за извършване на услуги и за ликвидирането с обратно действие на правоотношението, породено от договора за факторинг.

Възраженията от втората група се основават на юридически факти, които имат за правна последица прекратяване на прехвърленото вземане (възражение за изпълнение, за опрощаване, за новация, за прихващане, за сливане и др.). Към тази група възражения следва да се прибави и възражението, че вземането, обект на договора за факторинг, принадлежи на трето лице.

Юридическите факти, от които произтичат възраженията от втората група, показват, че доставчикът не е изпълнил основното си задължение по договора за факторинг – да прехвърли на фактора свои парични вземания срещу длъжника. В резултат на неизпълнението на доставчика факторът търпи вреди. Той разполага с две алтернативни възможности за защита – или да търси компенсаторно обезщетение на основание чл. 100, ал. 1 от ЗЗД във връзка с чл. 79, ал. 1, предложение 2 от ЗЗД, или да развали договора за факторинг с произтичащите от това правни последици.

Чл. 100, ал. 1 от ЗЗД е приложим към договора за факторинг поради неговата правна същност на възмездна цесия.

За да възникна отговорността по чл. 100, ал. 1 от ЗЗД, трябва едновременно да са осъществени следните две предпоставки: цесията да е възмездна; по време на прехвърлянето вземането, обект на цесията, да не съществува.

Посочените две предпоставки са налице при договора за факторинг:

Договорът за факторинг е възмезден договор - в настоящото изследване бе изяснено, че договорът за факторинг е банкова сделка и като такава е абсолютна търговска сделка, а всички търговски сделки са възмездни.

Към момента на сключването на договора за факторинг вземането, обект на договора, не е съществувало. Прегледът на възраженията от втората група показва, че юридическите факти, на които тези възражения почиват, могат да се осъществят само с участието на доставчика и то при условие, че той се счита за титуляр на вземането. Това означава, че юридическите факти, от които произтичат възраженията от втората група, могат да се реализират единствено преди сключването на договора за факторинг. Следователно към този момент вземането, обект на договора, не е съществувало, защото е било погасено поради осъществяването на някой от юридическите факти, от които възникват възраженията от втората група.

Отговорността по чл. 100, ал. 1 от ЗЗД е договорна. Договорната отговорност е уредена в чл. 79 от ЗЗД, който на основание чл. 288 от ТЗ е приложим и към договора за факторинг. Понеже престацията на доставчика е невъзможна, факторът може да иска от него само обезщетение вместо изпълнение, т. нар. компенсаторно обезщетение (чл. 79, ал. 1, предложение 2 от ЗЗД), но не и реално изпълнение заедно с обезщетение (чл. 79, ал. 1, предложение 1 от ЗЗД). Претенцията за плащане на компенсаторно обезщетение не води до прекратяване на договора за факторинг. Правоотношението, породено от този договор, се запазва. Затова факторът трябва да изпълни насрещните си задължения към доставчика.

Втората правна възможност за защита, с която факторът разполага – възможността да развали договора за факторинг, произтича от правната характеристика на договора като двустранен договор.

Както бе изяснено в предходната точка, при разваляне на договора за факторинг факторът има право да иска връщане на даденото по договора заедно с принадлежностите му, ако има такива, както и паричната равностойност на предоставените услуги. Неговата претенция може да се базира или на чл. 88, ал. 1 от ЗЗД, или на чл. 55, ал. 1, предложение трето от ЗЗД. Ако договорът се развали поради обстоятелството, че прехвърленото вземане принадлежи на трето лице, то тогава искането на фактора ще се основава на чл. 189, ал. 1 от ЗЗД, приложен по аналогия на закона.

Освен реституция на даденото факторът може да претендира и обезщетение за вредите, които е претърпял поради ликвидиране на правоотношението с доставчика. Претенцията за обезщетение се опира на чл. 88, ал. 1 от ЗЗД или на чл. 189, ал. 1 от ЗЗД. Структурата на обезщетението зависи от характера на отговорността по чл. 88, ал. 1 и по чл. 189, ал. 1 от ЗЗД.

Чл. 189, ал. 1 от ЗЗД регламентира задължението за обезщетяване на разноските, направени във връзка със сключването на развален впоследствие договор за продажба. Вредите за разходите по сключването на договор, чиито правни последици са отпаднали с обратна сила, се определят като негативни вреди²³⁶.

Що се отнася до другите вреди, чл. 189, ал. 1 от ЗЗД препраща към общите правила за отговорността при разваляне на договор. Те се съдържат в чл. 88, ал. 1 от ЗЗД.

В настоящото изследване вече беше изтъкнато, че в българската правна литература се води дискусия по въпроса относно правната същност на отговорността по чл. 88, ал. 1 от ЗЗД. Беше посочено, че при разваляне на договора за факторинг поради разваляне на договора за доставка на стоки, респ. за извършване на услуги се нарушава негативният интерес на фактора. Правната логика изисква при определяне съдържанието на понятията да се изхожда от закона за тъждеството. Това означава, че при всички хипотези на разваляне на договор за факторинг по един и същи начин следва да се дефинира правната същност на причинените вреди и на отговорността за тях.

Следователно вредите, претърпени от фактора вследствие на развалянето на договора за факторинг поради неизпълнението на доставчика, трябва да се определят като негативни вреди, а отговорността за тях – като специална извъндоговорна (деликтна) отговорност.

Обемът на отговорността се установява в съответствие с правилото на чл. 51, ал. 1 от ЗЗД. Беше изяснено, че доставчикът към момента на сключване на договора за факторинг е действал недобросъвестно. Ето защо няма основание за прилагане на ограничението на чл. 82 от ЗЗД.

Оттук произтича и заключението, че при разваляне на договора за факторинг поради неизпълнение доставчикът е длъжен да обезщети фактора за всички негативни вреди, които са пряка и непосредствена последица от развалянето на договора.

Третата група обхваща всички възражения, които длъжникът може да противопостави на фактора и които не се числят нито към възраженията от първата група, нито към тези от втората група. В третата група възражения попада възражението за неизпълнен договор по чл. 90, ал. 1 от ЗЗД.

Длъжникът може да откаже да извърши претендираното от фактора плащане чрез възражението по чл. 90, ал. 1 от ЗЗД, когато доставчикът не изпълни свои насрещни задължения, произтичащи от договора за доставка на стоки, респ. за извършване на услуги (напр. да достави стоки без недостатъци). Възражението на длъжника е противопоставимо на фактора, понеже той е частен правоприемник на доставчика²³⁷.

В тези случаи за риск “делкредере” въобще не може да се говори, понеже отказът на длъжника да плати не е нито неоснователен, нито е поради неплатежоспособност. Ето защо на фактора, независимо дали е страна по договор за същински или за несъщински факторинг, не следва да му се вменява в тежест понасянето на неблагоприятните последици от неизпълнението на длъжника.

Отказът на длъжника за плати прави безсмислена от гледна точка на фактора договорната връзка между него и доставчика. Оказва се, че договорът за факторинг се превръща в негодно правно средство за задоволяване на интересите на фактора поради неизпълнението от страна на доставчика спрямо длъжника. Разумно е факторът да поиска да се освободи от правоотношението си с доставчика, за да потърси възможности за сключване на други договори за факторинг с други доставчици. Действащото българско право обаче не предлага на фактора правен механизъм, чрез който той да прекрати сключения с доставчика договор за факторинг по такъв начин, че да може да реституира даденото по този договор заедно с принадлежностите му и да поиска обезщетение за претърпените вреди. В анализираната хипотеза договорът за факторинг не е нито нищожен, нито унищожаем. Той не може да бъде развален на основание чл. 87 от ЗЗД, тъй като доставчикът е изправна страна по договора, макар че е неизправна страна по договора за доставка на стоки, респ. за изпълнение на услуги. Налице е празнина в българското обективно право. Поради липсата на правна норма, която да урежда сходен случай, празнината в законодателството ни следва да бъде преодоляна посредством аналогията на правото. При нея с помощта на логическите методи на индукцията и дедукцията липсващото правило се извежда от основните принципи на правото (чл. 46, ал. 2, изречение 2 от ЗНА).

Подходящ в конкретната хипотеза е принципът на справедливостта. Принципът на справедливостта изисква да бъде защитен всеки признат от обективното право интерес, като се търси подходящият баланс между достойните за защита интереси на отделните правни субекти²³⁸. Конфликтите между интереси се решават въз основа на различни критерии, един от които е добросъвестността. Именно този критерий трябва да се използва за преодоляване на сблъсъка между интересите на доставчика и фактора. Справедливо е интересът на фактора да бъде предпочетен пред интереса на доставчика, защото доставчикът, като не изпълнява задълженията си по договора за доставка на стоки, респ. за извършване на услуги, нарушава изискванията за добросъвестност. Неговото противоправно поведение е причина за отказа на длъжника да плати и за невъзможността на фактора да упражни своето субективно право.

Интересът на фактора ще бъде защитен, ако му бъде дадена възможност да прекрати договора за факторинг с обратно действие, въпреки че договорът не е унищожаем, нито пък подлежи на разваляне поради неизпълнение. По този начин факторът ще има право да прехвърли обратно на доставчика придобитото от него парично вземане, да иска връщане на цената, платена за купеното вземане, заедно с принадлежностите ú, ако има такива, паричната равностойност на предоставените услуги, както и обезщетение за претърпените вреди.

Описаните по-горе субективни права на фактора е уместно да се регламентират в българското обективно право. Понеже направеното предложение de lege ferenda не се вмества в традиционно установените в българското законодателство правни схеми за прекратяване на договорно правоотношение, намесата на законодателя става още по-необходима.

Вредите, които факторът би понесъл от ликвидирането на договорната връзка с доставчика, с оглед на тяхната правна същност трябва да се окачествят като “негативни вреди”. В подкрепа на този извод могат да се изтъкнат следните аргументи: първият – в обсъжданата хипотеза не е налице неизпълнение на договорно задължение, следователно не е нарушен позитивният интерес на фактора; вторият - разглежданите вреди, подобно на негативните вреди, са резултат от неочаквана и нежелана промяна, вследствие на която доверието в сключения договор за факторинг остава неоправдано, защото този договор се оказва негодно правно средство за удовлетворяване на интересите на фактора.

Факторът трябва да насочи искането си за обезщетение към доставчика, тъй като неговото недобросъвестно поведение спрямо длъжника е причина за прекратяването на договора за факторинг.

Дефинирането на отговорността като специална извъндоговорна (деликтна) отговорност определя приложимата правна норма, в съответствие с която следва да се очертаят границите на отговорността. Тази отговорност обхваща обезщетяването на всички преки и непосредствени вреди, като тук не важи ограничението на чл. 82 от ЗЗД поради недобросъвестността на доставчика.

Факторът може да осуети предявяването на възраженията, анализирани в настоящия параграф, като поиска от длъжника да приеме договора за факторинг. По своята правна същност приемането на договора за факторинг представлява отказ на длъжника от правото му да упражнява срещу фактора възраженията, които е могъл да противопостави на доставчика. Тази възможност за защита е предвидена в чл. 103, ал. 3 от ЗЗД.

Чл. 103, ал. 3 от ЗЗД се отнася до цесията и до възражението за прихващане на длъжника срещу цесионера. В българската правна доктрина е утвърдено виждането, че правилото на чл. 103, ал. 3 от ЗЗД следва да се прилага към всички други възражения, които длъжникът има право да предявява срещу цесионера²³⁹. Понеже договорът за факторинг по своята правна природа е възмездна цесия, горният извод е валиден и по отношение на него.

Съгласно чл. 9, ал. 1 от Конвенцията длъжникът може да упражнява срещу фактора всички възражения, свързани с договора за доставка на стоки, респ. за извършване на услуги, независимо от това дали те са възникнали преди или след сключване на договора за международен факторинг. Правната уредба в чл. 9, ал. 1 от Конвенцията съответства на господстващото в българската правна доктрина разбиране, подробно представено в първата точка от настоящия параграф²⁴⁰.

От възраженията, които не се основават на договора за доставка на стоки, респ. за изпълнение на услуги, а на други правоотношения между доставчика и длъжника, Конвенцията за международния факторинг в чл. 9, ал. 2 регламентира само възражението за прихващане. Обяснението за това следва да се търси във важното значение на компенсацията²⁴¹, от една страна, и в различията в правните уредби на отделните държави, от друга страна.

В отделните национални законодателства се регламентират различни предпоставки за прихващането²⁴². Ето защо именно този въпрос е обект на правна уредба в Конвенцията за международния факторинг. Целта е да се формулира унифицирано правило, чрез което да се преодолеят различията в националните правни системи по отношение на условията за компенсацията. Унифицираното правило се съдържа в чл. 9, ал. 2.

Според чл. 9, ал. 2 единственото условие, което трябва да е налице, за да прихване длъжникът задължението си срещу фактора със свое вземане спрямо доставчика, е вземането му да съществува в неговия патримониум към момента на получаване на писменото съобщение за извършеното с договора за международен факторинг прехвърляне²⁴³.

Конвенцията за международния факторинг възприема решението, установено в английското и в американското обективно право. То е най-благоприятно за длъжника, тъй като му дава възможност да извърши прихващане с вземане, чийто падеж настъпва след сключването на договора за международен факторинг и дори след падежа на прехвърленото вземане.

Конвенцията за международния факторинг не регламентира правни механизми, чрез които факторът може да защити интересите си, когато длъжникът чрез възражение откаже да плати. В тези случаи факторът следва да използва правните средства за защита, установени в националното обективно право, приложимо към конкретния договор за международен факторинг съгласно правилата на международното частно право.