Физика на тъгата



страница41/46
Дата22.07.2016
Размер2.4 Mb.
1   ...   38   39   40   41   42   43   44   45   46

Берачи на лайка


 

Никога не пътувам сам. Само че тези, които са с мен, са невидими с просто око. Приличам на трафикант, който прекарва през границата цяла колона от хора. Част от тях вече не са живи. Други, напротив, са прекалено живи и любопитни, пипат всичко, питат за всичко, губят се, отделят се от групата. Сензорите по летищата не ги улавят.

На най-неочаквани и ненавременни места из този континент, дори на безличната територия на летището, тази отделна държава, изникват неочаквани лица. Докато пия чая си на летището в Мюнхен, то изведнъж се изпълва с цигани калайджии, шумни и шарени. Полицията не ги забелязва, нито скенерите звънят от сребърните им гривни, тежките им тави и бакъри. Ето я и приятелката на баба ми, старата циганка Русалия, със забрадка на лалета, с един огромен дървен гребен, идва да бере лайка. Чаят, който пия, е от лайка, това е ключът. Лайка тук не расте, на летището в Мюнхен, искам да ѝ кажа, но Русалия не ме поглежда. Тогава разбирам, че и аз не съществувам за нея, както не съществуват полицаите, нито скенерите, нито дори огромният терминал… Той още не е построен. На негово място се е ширнала безкрайна поляна с лайка.

Беше ме страх като дете от всички тези шумни цигани. Възрастните ни плашеха с тях, казваха, че ще вземат в големите си дисаги непослушните. Аз бях послушен, ама кой знае, може да стане грешка. Но от старата Русалия не ме беше страх. Тя влизаше у дома, сядаше и си говореха цял следобед с баба ми. Стоях до тях и ги слушах. Русалия обичаше баба ми, защото тя единствена я пускаше в къщата си и говореше като равна с нея. Баба ми обичаше Русалия, защото беше обикаляла много, а тя почиташе всеки, който е видял свят. Русалия разказваше всяко лято за света, а баба ми слушаше и предеше, историите влизаха в нишката, която се точеше от хурката ѝ. Защо ги каниш вкъщи, казваше ѝ после съседката, на циганин вяра да нямаш, докато те баламосва, нейните хора шетат и я пиле ще ти отмъкнат, я домати ще наберат от градината. Нека берат, викаше баба ми, и те душа носят, домати бол тази година.  

Гласът на говорителката обявява закъснение на самолета ми и ме връща на мюнхенското летище. Няма и следа от циганката Русалия с големия дървен гребен за лайка и нейните шарени хора. И чаят ми е свършил.

Докато съм жив, Русалия ще ходи за лайка на летището в Мюнхен, нейните хора ще дрънчат с тавите отзад, а в безкрайните следобеди баба ми ще преде и ще слуша истории за света.



Описание на едно финландско семейство поети на обед в Лахти


 

Това би могло да е картина от Вермеер.

Красив много възрастен фински поет, издължено лице, както прави старостта с някои лица, много сини изсветляващи вече очи (лек тик с едното), трудно движи ръцете си, постоянна усмивка на лицето (дали и това не е тик), блага и неловка, сякаш се извинява за старостта си. Възрастната госпожа до него със сигурност е съпругата му — огромна шапка с периферия и ягоди по периферията, с повече руж по бузите, както правят възрастните дами… Дискретно следи движенията на съпруга си, готова всеки миг да се притече на помощ. Засега той се справя добре сам въпреки онова треперене в дясната ръка, при което половината от съдържанието на лъжицата винаги се разсипва обратно в чинията.

До нея е синът им, също поет, както ни е представен, на около 40, слаб, издължен, с очила и люшнали се напред зъби, не така красив и изящен като бащата. Странно е, че понякога родителите са по-красиви от децата си, човек винаги очаква да е обратното. Снахата, в хубав контраст на цялото семейство, закръглена и чернокоса, по всяка вероятност е чужденка. И двете очарователни момиченца на 4 и на 6 в сини костюмчета, разкъсващи се между етикета на масата и природния закон в тях.

Разговорът върви трудно, но това е картина, на която разговор не ѝ е нужен. Наблюдаваш фасциниран живота в неговото изящно надмогване на възрастта. Имало е любов, любовта е родила деца, децата са родили свои деца. Сигурно е имало и катаклизми, но ето ги сега заедно на неделния обед, на почетната маса пред всички тези събрани от цял свят писатели, които едва ли са прочели някога стих от големия финландски поет и със сигурност няма да запомнят невъзможното му име. Да имаш дори за един обед респекта на хора, които те виждат за първи път, и да го споделиш с близките си. Какво повече може да се мечтае.

И тук финландският поет прави нещо, което го изважда от картината. Треперещата му ръка изпуска лъжицата, тя се удря с трясък в ръба на чинията, падайки, загребва малко от супата с аспержи, залива бялата му риза, отпраща няколко закачливи капки по блузата на изумената съпруга и се приземява с дрънчене на каменния под. Домакинът се спуска да вдигне лъжицата, сякаш това е най-важното, при което си удря главата в ръба на масата, момиченцето на 4 вече не се сдържа и започва да се превива от смях, майката му шътка, но това прави нещата още по-лоши, без ауфтакт момиченцето сменя смеха с пищене, синът на стария поет безпомощно върти глава ту към майка си, ту към майката на децата си, но и от двете не получава никакви наставления. Съпругата се опитва да попие със салфетка петното по ризата на поета. А той? Той продължава да се усмихва по онзи невинен и виновен начин, като момченце, направило голяма беля.

Ако някой невидим Вермеер рисува тази картина и тя бъде изложена в следващ век, обърнете внимание на тъмното петно в долния десен ъгъл, там, където беше паднала лъжицата. Ако го гледате продължително като в петно на Роршах, ще видите дяволчето на старостта и злорадата му усмивка.

Тъгата прави костите чупливи


 

Отидох във Финландия най-вече заради баща ми. Ползвах любезната покана за един литературен фестивал. Бях близък с тази страна от дете, без да съм бил там. Баща ми беше ходил там по случайност, първата му и май единствена чужбина тогава. Финландия, така да се каже, живееше в нашия хол — шест финландски чаши от здраво бледозелено стъкло, които вадехме за гости. Тяхното слагане на масата винаги отключваше разказа на баща ми. За нас беше като приказка, северна сага и приключенски роман едновременно. Как им дали само по пет долара, как нелегално всеки пренасял бутилка коняк или водка, как после, с целия страх и срам, разменил бутилката за чашите, от които пием сега, за един финландски пепелник, който също стоеше на масата, и плат за рокля на майка ми. Тук майка ми донасяше роклята от гардероба, ярка и цветна, на големи увяхващи рози, и всички цъкаха. Финландия беше страната на моето детство, доближаваща се най-много до митичната държава, наречена Чужбина. Държавата на баща ми. На бащите.

Случи се така, че моето посещение и посвещение във Финландия трябваше да стане точно 30 години по-късно, когато вече бях станал на свой ред баща. И в същата седмица, когато излязоха резултатите от едно уж невинно изследване на баща ми. В първия момент реших да откажа пътуването, после си помислих, че то не идва случайно в този момент, че има предопределение и едва ли не с това пътуване ще се отключат някакви оздравителни процеси.

Качих се на самолета със свръхбагаж тъга. Беше средата на юни, безкрайните бели нощи. Пребивавах в някаква особена меланхолия. Това не беше страната, която си бях представял. Стори ми се остаряла от времето на моето детство. Вървях по улиците на Хелзинки, но не бях съвсем тук. Дъщеря ми току-що се беше родила, а баща ми току-що беше научил страшната диагноза. Когато той е вървял по тези улици, е бил на 25, аз бях вече на 39. Никога нямаше да постигна неговото око за света, вече бях пропътувал доста страни, сетивата привикват, окото само регистрира, усещането за дежа вю се трупа.

И една вечер тялото ми не издържа.  

Има много знаци в това да се счупиш в една страна, която цял живот си съчинявал.  

След полунощ, някъде по обед… Еднакво светло-тъмно е. В сумрака на стаята се опитвам да разбера кое време на денонощието е и къде ми е тялото. Никакъв усет и за двете. Усещам се лек, на около метър над леглото, нищо не ме боли, това или е раят, или… Това или са сестри, или ангели. Говорят неразбираем език — райски или фински? Нямам никакво усещане за тяло, би било прекрасно, ако не е малко притеснително. Обръщам с мъка главата си наляво и виждам банката с течност, която се излива в ръката ми. Ясно, в рая няма системи. Последният ми спомен е, че карам колелото, което взех под наем, мисля си някакви неща, после става много светло срещу мен, оказал съм се в насрещното платно, свивам рязко да се върна в моето, после звук от спирачки, после… стаята.

Постепенно идвам в съзнание. Дежурната сестра влиза периодично със спринцовка и с еднствената дума на английски, но достатъчно ясна — Пейнкилър! Спира за миг на вратата, обявява „Пейнкилър“, сякаш ще влезе някой много важен господин, изкарва въздуха от иглата и забива спринцовката някъде в отсъстващото ми тяло. Опитвам се да обясня на моя счупен английски, че нищо не ме боли. Но тя клати глава и казва нещо, което аз не разбирам, на своя муминтролски.  

Тъгата прави костите чупливи…  

Имам почти кинематографичен спомен, докато ме водят към операционната. Лежа на подвижната носилка и дългите неонови лампи над главата ми рамкират кадри от празна кинолента. Мисля си, че ако носилката се носи със скорост 24 кадъра в секунда, това ще задвижи някакъв филм, който сега е невидим за мен. Коридорът е пуст и леко кънти. Минаваме през етаж, на който има малко кафене. Майка в болничен халат и три момиченца, които бащата явно е довел на свиждане, ядат торта и пият сок. Спомням си всяко движение в забавен каданс. Сигурно изглеждам страшно, с вдигнатия крак, леко подгизналия бинт, системата. Трите момиченца спират да бъбрят, чувам звука от пуснатите вилички в чинийките, и невинно обръщат глава към мен, докато преминавам. Опитвам да се усмихна, три момиченца с розови блузи, сламките, сока, лекото им състрадание, примесено с любопитство и малко страх… Майката им казва нещо и трите възпитано, макар и с неудоволствие, отвръщат глава от количката с преминаващото бинтовано нещо. Държа този кадър в главата си, докато упойката ме превзема. Човек не знае кое ще е последното, което ще му се яви, преди да прекрачи.  

Едва отварям очите си и виждам леко разлетия силует на Ритва, която веднага се оживява, забелязала събуждането ми. Стояла е до леглото ми часове. Някога, през далечната 1968-а, е била 7 дни в България. Най-хубавите 7 дни в живота ми, казва тя. Бях на 20 — млада, лява и влюбена. Никога по-късно тези три неща не ми се случиха заедно, казва Ритва. Отстрани за лекарите сигурно представляваме чудна картинка. Една жена на 60 и един неподвижен мъж на 40. Общото между тях е една година — 1968. Годината, в която тя е била щастлива, е годината, в която аз съм роден. Без видима връзка между двете събития. Освен мястото, където са се случили.

Това, което най-много ме вълнува в момента, е едно страшно предположение. Не мога да вдигна глава, за да погледна. Затова опитвам да помръдна крака си. Нищо не се получава. Не усещам нищо от кръста надолу. Изведнъж си представям, че чаршафът там е празен. Усещам как се връщам в онова гъсто млечно бяло, от което преди малко изплувах. Когато отново изплувам, вече е заради срязваща болка. Отварям рязко очи. Ритва пак е до главата ми, казвам ѝ че боли, тя звъни на сестра Пейнкилър. Постепенно разбирам, че тази непоносима болка идва от крака, значи си е там, на мястото и дори мога да го помръдвам. Боли ме, слава Богу. Там е и боли.

Седмица-две по-късно, оцелял и гипсиран, лежа вкъщи и усещам физически часовете и минутите. Излежавам лятото на тази година като присъда, без да съм сигурен в престъплението, което съм извършил. Но така казват всички осъдени.

Тройна фрактура на левия глезен, операция, две пластини, седем пирона, две пукнати ребра пак вляво. Гледам с часове тавана над мен, единственото небе на лежащия, и отново си припомням всички тавани, под които съм лежал. Високия в Берлин и ниския от детството ми. Съзвездията от мухи по него. Голата крушка, обвита във вестник, този единствен абажур.

Припомням си безкрайните следобеди, с които така щедро бяхме дарени в онова „едно време“ на детството, когато пак лежах с отворени очи и гледах вторачено нагоре, докато едва видимите пукнатини и неравности на тавана започнат да се превръщат в странни планини и морета, по които отплавах надалеч. След няколко години планините и моретата щяха да се преобразяват по вълшебен начин в хълбоци, бедра, гърди и овали на жени. Колкото по-неравна и несъвършена е повърхността, толкова повече кораби и жени крие.

Така естествено дойде краят на пътуванията ми… Върнах се в най-тъжното място на света, потрошен. От няколкото години по хотели, летища и гари останаха 2–3 тефтера с бегли пътни бележки. Сега, като ги прелиствам разсеяно, за да убивам времето, си давам сметка — меланхолията бавно залива света… Нещо е зациклило във времето и есента не иска да се отмести, всеки сезон е есен. Световната есен… Пътуването също не лекува тъга. Трябва да се търси нещо друго. The saddest place is the world. (Най тъжното място е светът)




1   ...   38   39   40   41   42   43   44   45   46


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница