Физика на тъгата

Дневникът на Минотавъра

Нямам никаква представа колко време е минало, откакто съм тук. Не помня дали влязох сам, или някой ме заключи. Мракът е толкова гъст, че времето се е изгубило. Само в тъмното няма време. Не знам на колко години съм. Забравен съм. Иска ми се да блъскам по вратата, докато ме чуят и отворят. Има само един неразрешим проблем и в това е целият ужас. Врата няма.  

Ето какво открих. Толкова е очевидно, че е почти невъзможно да го видиш. Дезоксирибонуклеиновата киселина на всяко живо същество с нейната двойна верига има структурата на лабиринт. Един вертикален лабиринт, който се разгъва в спирала. Генетичните инструкции за всички форми на живот са записани в лабиринт. Значи това е съвършената форма за съхраняване и предаване на информация. Затова ДНК е останала толкова дълго време засекретена. Направени сме от лабиринти.
ДЕ

ЗОК

РИ

НУК

НО

КИ

ЛИ

НА

Дезоксирибонуклеинова киселина. Дезоксирибо… Риби плуват в първичния бульон на тази дума. Изписвам го отново и отново, докато се изгубя в лабиринта на това име. Само че там има някаква грешка, бъг, сбъркано място. Което автоматически ме превръща в минотавър. Обхождам целия лабиринт на собствената си дезоксирибонуклеинова киселина, за да открия тази грешка. В единия аз съм затворен, другият е затворен в мен. Лабиринтът в Минотавъра.  

Човешки мозък.

Нервната система в едно тяло или отделно взет нерв с всичките му разлонения, нервни влакна, аксони и пр.

Серпентината на тънкото черво и вътрешните органи.

ДНКБаници, бюреци, саралии. Всички сладкиши на Ориента. Полетът на пчелите, езикът, с който се съобщават една с друга, оплетените фигури. Езикът на пчелите е лабиринт.

Гора.

Коренови системи на едногодишни и многогодишни растения.

Град без река, в който попадаш за пръв път.

Отсъствието на река е важно. Иначе нейната нишка на Ариадна лесно указва.

Тайни маршрути за разходка с любовница, която криеш.

Драсканиците върху листче, докато водиш скучен разговор по телефона.

Пубисът на млада жена. Тук лабиринтът е преди пещерата.

Кълбо прежда.

Лабиринта, който погледът на четящия чертае.

Ако гледаш много дълго и отблизо една роза, ще видиш лабиринта в нея. И рогата на един бръмбар минотавър.

Добре, че е този мрак, това мазе, да стоя тук, да завръщам времето, да тичам из коридорите му, да викам, да муча. Тъмното ми помага да свиквам. Като дойде този, който има да идва, ще съм готов. Преходът ще бъде наистина плавен, от един мрак към друг.

Помня, че веднъж бях щастлив. Траеше около 6 минути. Случи се в градините Кенсингтън, Западен Лондон, рано сутринта. Не мога да намеря причината на това щастие, което е истинско доказателство за неговата автентичност. Другото е условен рефлекс, като при кучето на Павлов. Идва причината и щастието започва да се отделя, като стомашен сок.

Вървях по алеята, дишах и се усещах в тялото на дете. Това е ключът. В тялото на дете.  

Не съм излизал 84 дни на улицата. Промъквам се само късно вечер да взема вестниците от пощенската кутия, по тях броя дните. Не искам да срещам никого. Спрях да се бръсна, челюстта ми се втвърдява, вероятно защото не говоря с никого. Устата може ли да закърнее?

Спирам да ям известно време. И без това консервите и провизиите са намалели значително. Мисля си, че редуцирането на теглото е част от връщането назад. Децата не тежат 80 килограма. Чувствам се все по-добре в тази изтъняваща кожа. Все повече заприличвам на детето Минотавър. Не знам дали съм момче, болезнено слабият човек няма пол и възраст.  

Когато Тезей излезе от пещерата, с лявата си ръка водеше едно дете. Митът е изтрил това дете от паметта си. Митовете не обичат децата. Представете си каква велика неловкост. Героят Тезей с късия меч, победил великана Перифет, свирепия разбойник Синис, дивия Кромионски глиган, великана Керкион, жестокия Прокруст, Маратонския бик и пр., накрая вижда едно уплашено дете. Тезей хвърля късия меч на пода и извежда детето от лабиринта. Вечерта разказва на Ариадна. Знаеш ли, там нямаше чудовище, само едно момче с биволска глава. И това момче по нещо приличаше на мен.(С Тезей наистина си приличахме и в същото време той беше красив. Дали се е досетил, че зад двама ни наднича един и същ божествен баща — Бог и бик едновременно. Брат ми заченат от Бога, аз от бика.)

Ариадна не обръща внимание на думите му, а само го прегръща и целува, подканяйки го час по-скоро да се махат оттам.  

Истината е, че докато търся в историята пролуки за Минотавъра, все по-често сънувам смъртта си в мазе, прободен от къс двуостър меч. Ръката и мечът идват от тъмнината на друго време, толкова дълго са пътували, че убиецът ми с човешко лице съвсем е грохнал от пътя, ръката му е слаба и трябва сам да помагам за собствената си екзекуция. Да направя врата с меча в собственото си тяло. Цял живот се опитвам да изведа Минотавъра от себе си.  

А ако убиецът ми (онова, което ще ме убие) не ме забележи в тъмното и отмине? Ако се скрия, както тогава в онази лятна вечер, когато играехме на криеница и ме забравиха… И стоя много дълго там скрит, докато смъртта си върши работата години, век. И ако навън вече има други хора, минали са няколко поколения, и с никого не мога и да разделя ябълката на нито един спомен. Ако това е цената… Чувам се да викам, да вия, да муча като бик в коридорите на това мазе, защото не знам вече кой е моят език. Тук съм, не ме подминавай, ето ме. Мууууууу…

IX. Краища

Разказвачът и неговият убиец

А дали Минотавъра не се е сетил да ползва хода на Шехерезада? Виждам ги двамата с Тезей, вървят заедно из безкрайните коридори на Лабиринта и Минотавъра не спира да разказва. За какво може да разказва някой, който цял живот е бил затворен в мрака на едно подземие? За съня, в който той има човешко лице, за лицето на майка си, което никога не се обръща, за спомените си от едно старо бомбоубежище, където живял, затрупан с кашони и вестници в навечерието на някакъв край, който така и не се състоял, за развеждането му по панаири, за убийства в кориди и кланици, за лабиринти на градове, в които се е лутал „самотен като облак“, за всички книги, в които се е изгубвал… Тезей вървял с него, кълбото в ръцете му се развивало, нишката на Ариадна се смесвала с нишката на историите… Някои неща не разбирал, други му се стрували толкова невероятни, че собствените му подвизи и приключения бледнеели пред тях. По средата на една от историите, в която някакъв атински герой бродел из коридорите на Лабиринта да убие чудовището, Минотавъра спрял и казал на Тезей: Кълбото ти свърши. Но Тезей бил така запленен от нишката на историята, че дори не разбрал за какво кълбо става дума. Ти си тук, за да ме убиеш, припомнил му Минотавъра. Сега сме тъкмо на този коридор от историята. Ако продължим нататък, няма да можеш да се върнеш, защото и нишката ти е дотук. Но аз не искам да те убивам, отвърнал Тезей. Някой ме е вкарал в тази история. Докато ми разказваше, аз бях на повече места, отколкото са били всички атински герои накуп. Искам да продължиш историята.

Виждам ги да вървят заедно из коридорите на градове и подземия, плетящи паралелни лабиринти от нишките на историите си, самите оплетени в тях. И нищо вече не може да ги раздели, разказвача и неговия убиец.

Протокол

(…)

Аз съм назначеният експерт. Доколкото разбрах по случая, съседите неколкократно са подавали сигнали до полицията за инцидентни странни шумове и виене (според други — мучене), идващи от мазето на кооперацията. От седмица не се чувало нищо, домоуправителят слязъл долу и намерил тежката врата на едно от мазетата (част от някогашно бомбоубежище) широко отворена. На пода лежал меч.

Попитаха ме имам ли нещо против да работя вътре, защото беше непосилно да се изнася всичко, а и полицията нямаше свободно пространство. Съгласих се. Изпитвах особено вълнение, имах сложно отношение към този писател, без да го познавам. Винаги съм се чувствал лично ограбен, като го чета.

Влязох в мазето на 17 март в 10.00 сутринта. Странно усещане в началото, че има още някой, който ме гледа. Не изпитвам страх, окото е добронамерено, ако може да се каже така. Надникнах отново във всички ъгли и ниши, макар че полицията го беше сторила преди мен. Нищо. Само един гол охлюв бавно пълзеше по тенекиената кутия от халва. Започнах да чета. Спирам, връщам се назад, минавам по коридор, който ми се струва познат, изгубвам се, продължавам. През първия месец излязох само веднъж. После никога.

Какво остава накрая

Пак съм на онзи камък, на 6, приближавам се до момичето от видението, което сяда пред пианото с повдигнати ръце, отворил съм вратата на стаята, подпрял съм се там, с късите си панталони, какъв е този грозен белег от счупено на левия крак, един лъч минава през тежките завеси и прерязва цялата стая на две, в различните ѝ половини сме. И тогава чудото става, картината се задвижва, момичето се обръща бавно…

В този момент Минотавъра намира майка си в тълпата на коридата,

• 
  тригодишният ми дядо вижда своята да тича обратно към мелницата,
  
• 
  една жена в Харкан получава писмо,
  
• 
  един мъж слиза от афиша, отива при Жулиета пред киното и двамата тръгват под ръка по главната улица на Т.,
  
• 
  Гаустин монтира най-големия прожекционен апарат и над цялото северно полукълбо вали нощен дъжд, който не мокри,
  
• 
  баща ми и майка ми гледат от балкона на светъл апартамент на последния етаж…
  
• 
  момичето и аз вече сме от едната страна на лъча, виждам крайчеца на лицето ѝ, обръща се…
  

Епилог

Умрях (заминах за Унгария) в края на януари 1995-а като човешко същество от мъжки пол на 82 години. Не знам точната дата. Най-хубаво е да се умира зиме, като няма много работа, да не създавам главоболия.  

Начало

Баща ми и динозаврите изчезнаха по едно и също време…  

Благодарности

Благодаря на благосклонната география и домакините по тези места.

Благодаря на Ани Бурова, Надежда Радулова, Бойко Пенчев, Миглена Николчина, Божана Апостолова, Силвия Чолева, които дадоха ценни съвети накрая.На Иван Теофилов благодаря за окуражаването и споделената вяра в чудото на езика.

Благодаря на Биляна, която чете и редактира, преди да я има книгата, и на четиригодишната Рая за търпението и готовността ѝ винаги да предложи история за котки и динозаври, когато усети, че писането не върви.

Благодаря на всички, които ми осигуриха самотата, необходима за един роман.
Георги Господинов

Физика на тъгата

Заглавие: Физика на тъгата (пето издание)

Автор: Георги Господинов

Оформление: Яна Левиева

Редактор: Биляна Радославова

Издател: Жанет-45

Език: български

Тегло: 335 грама

Размери: 20x13