Физика на тъгата

Празно място

Ако обърнете последните страници на европейския вестник, който четете, там, на картата с прогнозата за времето има едно празно място — между Истанбул, Виена и Будапеща.

Най-тъжното място на света, го нарече „Economist“ през декември 2010 (запазих изрезката), сякаш щастието наистина имаше география.

Писах по това в един вестник. Невинен текст, който предизвика форума, и получих първите си заплахи, откакто публикувах. (Никой не иска да му кажеш, че не съществува…) Не отчетох знака. Пуснах още няколко текста, по-скоро иронични, за това, че 1968-а никога не се е случила по тези места. За това как нас ни няма, толкова ни няма, че трябва да направим нещо извънредно, за да ни забележат, да прободем и убием с чадър и отровна капсула някого на един лондонски мост. Да се забъркаме в неясни афери с турски терористи, което ще бъде наречено, доказано или не, българската следа. Да откраднем мъртвото тяло на Чарли Чаплин, да вземем трупа му за заложник, форумът вече гъмжеше от заплахи, най-меката беше, че ще влача червата си като пребито куче. Все още не обръщах сериозно внимание, анонимни комплексари. Една вечер телефонът звънна, репликата беше къса, но вече не ставаше дума само за мен, те знаеха как да действат. Това преля чашата, реших да зарежа всичко, да взема дъщеря си и да замина.

Другаде, другаде…

Съвет от XIX век

Жлъчката ви е в застой, вие виждате тъга във всичко, подгизнал сте от меланхолия, каза моят приятел докторът.

Меланхолията не беше ли от други векове? Няма ли вече ваксини, медицината не се ли е справила с нея, питам аз. Никога не е имало толкова меланхолия колкото днес, смее се гърлено докторът. Просто не я обявяват. Не е пазарна, меланхолията не продава. Представете си реклама на бавен и меланхолен мерцедес, клас S. Но да не се отклоняваме, ще ви препоръчам нещо, което ще кажете, че е от XIX век: пътувайте, раздвижете кръвта, дайте на очите си други гледки, ходете на юг…Много е чеховско, докторе.

Е, Чехов е знаел какво прави, все пак не е бил прост писател, а доктор, смее се докторът.

Разбира се, той е прав. Бях изчерпал наличните си запаси от смисъл. Докторът чете много, сигурен съм, че тайно пише разкази, наподобяващи учителя му Чехов. Това, за което го обичам, е, че никога не е ползвал случая да ми ги показва.

Да пътувам, да пътувам…

За начало и край: Берлин

80% от българите не са напускали страната до 1989-а година.

В чужбина е като в космоса, каза една позната, докато се готвех да отпътувам, там се остарява по-бавно. Като се върнеш, ние вече ще сме старици, а ти ще си още на 40 и нещо. Какво нещастие, помислих си тогава, да си млад, а жените, които си харесвал, да са остарели.  

Какво е в началото? Нито кокошката, нито яйцето ѝ, ни тъмнината над бездната… Сега, в средата на пустата си и неустроена стая, търся нещо за писане. Ето го проклетия тефтер. Погледнато отстрани, моментът е тържествен, нов живот в нов и непознат град. Кои са подходящите думи, първите думи за такъв момент. Бързам да не ги забравя.

Първа нощ под потискащо високите тавани в един берлински апартамент. Лежах и си припомнях всички тавани и стаи в живота си.

Гробището Сент Матиас в Шьонеберг, близо до турския пазар. От едната страна виковете на продавачите — кило-ойро, кило-ойро… Буйрунус! От другата, няколко метра по-нататък, абсолютната тишина на алеите и мъртвите под тревата.

Баща ми, когото взех за няколко месеца, така и не свикна с размера на апартамента и поиска да спи в кухнята, най-малката стая. Не свикна и с размерите на Берлин. Единственото място, където искаше да го водя, беше онзи турски пазар и гробището до него.

Там винаги можеше да размени няколко „български“ думи като аркадаш, чок селям, аферим, машаллах, евалла… и да си купи „българско“ сирене и питка. А после да седне отсреща на една пейка в гробището, където мъртвите вече не говорят немски, да им приказва нещо и да хвърля трохи на врабците. Оставях го там сутрин и идвах да го прибирам вечер.  

Обикалям с колелото следобедите на Грюневалд. Огромни тежки къщи. Друго време, друга Германия. Монолитност, преживяла катастрофи.

В Берлин не се идва от добро. През февруари 1918 Гео Милев идва тук, за да кърпят строшената му глава, и остава цяла година. Одън пристига в Берлин от отчаяние през 1928. Елиът идва да ближе раните си, след като са отхвърлили първата му книга. Руските емигранти, прогонени от революцията, се заселват тук, в Шарлотенбург. Когато попитали възрастната вече писателка Ангелика Шробсдорф защо на тези години напуска уютния си дом в Израел и идва да живее в Берлин, нейният отговор е смразяващ: А кой казва, че идвам да живея? И за да бъде докрай ясна добавя: В Берлин се умира по-удобно.

Един ден, докато разглеждаме Олимпиащадион, изведнъж пред нас изскачат двама немски офицери в нацистки униформи. Стряскаме се, после виждаме камерата отзад. Снимат филм. Един от асистентите ни прави знак да се оттеглим тихо, но Ая ревва с цяло гърло и стадионът закънтява. Спират камерата. Цялата машинария на киното замлъква. За няколко минути Втората световна война търпи принудително затишие.

И понеже нещата се случват едновременно, представям си как точно в тези две минути по време на битката в Унгария една жена е използвала необяснимото затишие на бойните действия, излязла е на улицата и е издърпала ранения войник в къщата си.  

Какво остава накрая — зимен берлински ден в стая с високи тавани, почти празна, в края на Шарлотенбург, усещане за празнота, монументалност и минимализъм. Тук, където за година е живял Арво Пярт, сега слушам неговото „Фюр Алина“, всяка нота се отделя, кръжи из празната стая, можеш да я подържиш в ръка, преди да изчезне. В тази стая Ая ще проходи, тук ще каже първата си дума: Nein.

Какво още. Небесата над Берлин, най-тъжната сладкарница в самия край на Курфюрстендам със сватбени торти, които никой не купува, есента на Савини плац с неспирния листопад над пицарията, езерата на Грюневалд, стъкленият купол на Райхстага, опожарен от залеза, ранният мрак на ноември, вдовиците от Вилмерсдорф, оцелели от бомбардировките, уморени от мира, в който трябва да се умира, късните есенни минзухари край Халензее, китайките, продаващи лалета в метрото, нощта на Коледа, в която оставяме масата невдигната по някакъв обичай, за да дойдат нашите мъртви. Чуденето дали ще намерят пътя и утешението, че дори мястото да е друго, небето не е.  

Правех всичко възможно животът ни да потръгне, но меланхолията ми, вместо да се резсее, се задълбочаваше. Ставах все по-мрачен и затворен. В такива моменти исках да спестя себе си — на дъщеря си най-вече. Започнах да приемам всички литературни покани дори за второстепенни фестивали и престои в други страни и градове… Преди тръгване тя ми подари любимия си динозавър. Никога не се разделих с него.

Помислих си как след време, като разказва на децата си, ще започва с изречението „Баща ми и динозаврите изчезнаха по едно и също време…“, което е добро начало, по-скоро край.