Франсис Бърнет Малката принцеса

- Не, не помня - каза госпожица Минчин. - Не говори глупости! - Но всъщност тя си спомняше всичко много ясно.

Скоро след това се случи друго нещо странно. Някакъв човек дойде и остави пред вратата няколко пакета. Всички бяха надписани с големи букви: "За малкото момиче от дясната таванска стаичка".

Така се случи, че именно Сара бе изпратена да отвори вратата и тя ги внесе вътре. Сложи двата най-големи пакета на масата във вестибюла и точно когато разглеждаше адресите, госпожица Минчин слезе по стълбата и я видя.

- Занеси нещата на госпожицата, за която са предназначени - каза тя строго. - Не стой там да ги гледаш.

- Те са за мене - отговори Сара спокойно.

- За тебе? - извика госпожица Минчин. - Какво искаш да кажеш?

- Не зная кой ги е изпратил - каза Сара, - но са адресирани до мене. Аз спя в дясната стаичка, в другата е Беки.

Госпожица Минчин се приближи до нея и погледна пакетите възбудено.

- Какво има вътре? - запита тя.

- Не зная - отвърна Сара.

- Отвори ги - заповяда тя.

Сара направи каквото й казаха. Когато пакетите бяха разтворени, лицето на госпожица Минчин доби внезапно необикновено изражение. Вътре имаше най-различни красиви неща: обуща, чорапи, ръкавици, топло и хубаво палто и още много хубави и скъпи вещи. На джоба на палтото бе забоден къс хартия, на който бяха написани следните думи: "Да се носят всеки ден. Ще бъдат заменени с други, когато стане нужда".

Госпожица Минчин беше много развълнувана. Тази случка внуши странни мисли в загрубелия й мозък. Може най-после да е станала някаква грешка, може занемареното дете да има зад себе си някой богат, макар и странен приятел, може би някой непознат дотогава роднина, който е открил по някакъв начин следите й да е решил да се грижи за нея по този тайнствен и необикновен начин? Роднините биват понякога твърде странни, особено старите богати неженени чичовци, които не обичат да имат деца около себе си. Такъв един човек ще предпочете да се грижи за доброто на младата си роднина отдалече. Във всеки случай сигурно ще е опак и достатъчно сприхав, за да може да бъде лесно обиждан. Няма да е много приятно, ако има някой такъв и ако научи цялата истина около тънките, парцаливи дрехи, оскъдната храна и тежката работа. Тя се почувства наистина неловко и погледна Сара отстрани.

- Добре - каза тя с глас, с какъвто не беше й говорила, откакто Сара загуби баща си, - има някой, който се показва много добър към тебе. Понеже нещата са изпратени вече, а и ще ти изпратят нови, когато ги износиш, можеш да отидеш да ги облечеш, за да добиеш приличен вид. След това можеш да слезеш долу и да се занимаваш в класната стая. Днес няма да ходиш да пазаруваш.

Половин час след това, когато вратата на класната стая се отвори и Сара влезе вътре, целият пансион занемя от почуда.

Това бе наистина предишната добре облечена Сара.

- Може би някой й е оставил наследство - прошепна Джеси. - Винаги съм мислила, че ще й се случи нещо необикновено. Тя е толкова странна.

- Може да са се появили внезапно диамантените мини - каза Лавиния язвително. - Не и прави удоволствие да я гледаш така, глупачко.

- Сара - каза достолепно госпожица Минчин, - ела и седни тук.

И докато всички наблюдаваха и се побутваха с лакти без да се мъчат да скрият любопитството си, Сара отиде на старото си място и наведе глава над книгите.

Вечерта, когато отиде в стаичката си, след като се навечеряха с Беки, тя седна и дълго гледа в огъня.

- Не знам какво трябва да правя - каза по едно време тя. - Мисля постоянно за моя благодетел. Ако той не иска да се разкрие, ще бъде нетактично да се опитвам да открия кой е, а така ми се иска да знае колко съм му благодарна и колко щастлива ме е направил. На хората, които правят добро, е приятно да знаят, че са ощастливили някого. Те предпочитат това пред благодарностите. Искам... тъй много искам...

Тя се спря изведнъж, защото точно в този момент погледът й попадна на нещо, което се намираше на една маса в ъгъла. Беше го намерила преди два дни, като влизаше в стаята си. Това бе една малка папка, пълна с хартия за писма, пликове, пера и мастило.

- Как не съм се сетила за това досега? - извика тя, скочи, отиде в ъгъла и занесе папката обратно при камината.

- Мога да му пиша - каза тя радостно - и да оставя писмото на масата. Този, който носи разните неща може да вземе писмото, сигурно ще го вземе. Няма да го питам нищо. Само ще му благодаря и съм сигурна, че това няма да го обиди.

Тя написа една бележка:

Малкото момиче от тавана"

- Там има нещо, госпожице - пошушна тя.

- Да - каза Сара. - Дращи се, сякаш е котка, която се опитва да влезе вътре.

Тя отиде при прозорчето. Шумът, който чу, беше тих и особен, също като меко дращене. Изведнъж тя си припомни нещо и се засмя. Спомни си за един малък нахалник, който се бе вмъкнал някога на тавана. Тя го беше видяла същия този следобед да седи отчаян на една маса пред един от прозорците в къщата на господина от Индия.

- Представи си - прошепна тя радостно възбудена, - че това е маймунката, която пак е избягала. О, дано е тя!

Сара се качи на един стол, отвори много предпазливо прозореца и надникна. Целия ден бе валял сняг и в снега, съвсем близо до нея, се бе сгушила малка, трепереща фигурка, чието мъничко черно лице се сбърчи умолително, като я видя.

- Маймунката - извика Сара. - Тя е изскочила от тавана на индуса и е видяла светлината.

Беки изтича при нея.

- Ще я пуснете ли, госпожице? - каза тя.

- Да - отговори радостно Сара. - Много е студено навън за маймунките. Те са нежни. Ще я примамя да влезе.

Тя простря ръката си полека навън, като говореше ласкаво - така както говореше на лястовичките и на Мелкиседек, сякаш тя самата бе малко, приятелски разположено животно, което разбира техния див страх.

- Ела, мила маймунке - каза тя. - Няма нищо да ти сторя.

Маймунката разбра, че няма да й се случи нищо лошо и се остави да я хванат, да я вмъкнат през прозорчето и когато се намери в ръцете на Сара, свря се в гърдите й и приятелски улови кичур коса, като я гледаше право в лицето.

- Хубава маймунка! Хубава маймунка! - мърмореше Сара, като целуваше смешната й главичка.

Когато отидоха при камината и Сара седна и я сложи на коленете си, тя се зарадва много и започна да гледа любопитно и изпитателно ту Сара, ту Беки.

- Тя не е хубава, нали? - каза Беки.

- Има вид на много грозно бебе - засмя се Сара. - Прощавай, маймунке, но аз се радвам, че не си бебе. Майка ти не би се гордяла с тебе и никой не би посмял да каже, че приличаш на някой от роднините.

Сара се облегна назад и се замисли.

- Може би не й е приятно, че е грозна - каза Сара - и постоянно си мисли за това. Не знам, дали може да мисли. Маймунке, миличка, можеш ли да мислиш?

Но маймунката само вдигна тънката си лапа и се почеса по главата.

- Какво ще правите с нея? - попита Беки.

- Ще я оставя да спи при мене тази нощ, а утре ще я занеса на господина от Индия. Не ми се иска да те връщам маймунке, но трябва. Трябва да обичаш най-много собственото си семейство, а аз не съм ти истинска роднина.

Тя нареди едно кътче в леглото при краката си, където маймунката се сви и заспа като бебе, доволна от убежището си.
Това е детето

На следващия ден следобед, три от децата на голямото семейство седяха в библиотеката на господина от Индия и правеха всичко възможно да го забавляват. Бяха им позволили да дойдат, защото ги бе поканил. Известно време той беше живял в неизвестност и напрегнатост и този ден очакваше с голям страх едно събитие: завръщането на господин Кармайкъл от Москва, който вече седмици наред отлагаше пристигането си. Щом отишъл в Москва, не успял веднага да попадне на следите на семейството, което търсеше. Когато най-после ги открил, се оказало, че са на някакво пътешествие. Усилията му да ги стигне били безрезултатни и решил да остане в Москва, докато се върнат. Господин Карисфорд седеше в големия си стол, а Джанет бе седнала на пода до него. Той много я обичаше. Нора бе намерила една табуретка, а Доналд беше възседнал тигровата глава, която красеше килима, направен от животински кожи. Трябва да се спомене, че той яздеше с голяма страст и силни викове.

Джанет му обърна внимание да не вика така силно, но като я потупа по рамото, господинът от Индия каза, че това го развлича.

Той не можеше да мисли и да говори за нищо друго, освен за момичето, което бащата на голямото семейство беше отишъл да търси.

- Файтон! - извика по едно време Джанет. - Спря пред вратата. Татко пристига!

Всички се спуснаха към прозорците.

- Да, това е татко! - заяви Доналд. - Но момичето го няма.

И трите деца неудържимо изскочиха от стаята и се втурнаха през вестибюла към вратата. Те винаги посрещаха така баща си - подскачаха, пляскаха ръце, а после баща им ги прегърна и целуна.

Господин Карисфорд направи усилия да стане и пак се отпусна на стола.

- Напразно - каза той, - аз съм една развалина!

Гласът на господин Кармайкъл се приближаваше до вратата.

- Не, деца - казваше той, - ще влезете вътре, след като поговоря с господин Карисфорд. Идете да си играете с Ран Даф.

Вратата се отвори и в стаята влезе господин Кармайкъл. Той бе по-червен от всякога и създаваше впечатление за свежест и здраве, но когато очите му срещнаха въпросителния поглед на болния, дори когато си стиснаха ръцете, те изразяваха разочарование и загриженост.

- Какво ново? - попита господин Карисфорд. - Къде е осиновеното от руснаците дете?

- Не е момичето, което търсим - бе отговорът на господин Кармайкъл. - Тя е много по-малка от дъщерята на капитан Крю. Казва се Емили Карю. Видях я и говорих с нея.

Господинът от Индия изглеждаше много изморен и нещастен. Ръката му падна безжизнено.

- Значи трябва да започнем да търсим отново - каза той. - Това е. Седни, моля ти се.

Господин Кармайкъл си взе стол. Постепенно се бе привързал към този нещастен човек. Сам той се чувстваше така добре и толкова щастлив. Беше заобиколен с такава радост и обич, че самотата и разстроеното здраве на Карисфорд му се струваха непоносимо тъжни. Ако в къщата на господин Карисфорд се носеше високият глас на едно весело младо същество, тя нямаше да бъде толкова самотна. И сигурно не беше лесно за един човек да носи в себе си мисълта, че е онеправдал и изоставил дете.

- Хайде, хайде - каза господин Кармайкъл весело, - все ще я намерим.

- Трябва да започнем веднага. Няма време за губене - каза нервно господин Карисфорд. - Имаш ли да предложиш нещо ново - каквото и да е?

Господин Кармайкъл се почувства някак неспокоен, стана и започна да се разхожда из стаята със замислено лице, пълно с недоумение.

- Добре, нека да помислим - каза той. - Не зная какво ще е най-добре да се предприеме. Впрочем, дойде ми нещо на ум, когато обмислях работата във влака.

- Какво е то? Ако е жива, тя все пак трябва да е някъде.

- Да, тя е някъде. Претърсихме училищата в Париж. Да оставим Париж и да видим Лондон. Това бе мисълта ми - да претърсим Лондон.

- Училищата в Лондон са доста много - каза господин Карисфорд. После трепна леко, като си спомни нещо. - Ето и до нас има училище.

- Тогава ще започнем оттам. По-близко място от съседната къща няма.

- Наистина - съгласи се Карисфорд. - Там има едно момиче, което ме интересува, но не е ученичка. То е самотно, но съвсем не прилича на клетия Крю.

Може би тъкмо в този момент магьосникът бе пак на работа - добрият магьосник. Изглежда, че е било точно така. Какво беше накарало Ран Даф да влезе в стаята с почтителни поклони и с едва скривана възбуда в тъмните, светещи очи, точно когато господарят му говореше?

- Господарю - каза той, - дошло е детето, към което господарят е милостив. Носи маймунката, която пак избягала по покрива в таванската й стаичка. Аз й казах да почака. Мислех, че на господаря ще бъде приятно да я види и поговори с нея.

- Коя е тя? - запита господин Кармайкъл.

- Бог знае - отговори господин Карисфорд. - Тя е детето, за което говорех. Прислужничка е в училището. - Той махна с ръка към Ран Даф и каза: - Да, искам да я видя. Доведи я. После се обърна към господин Кармайкъл: - Докато те нямаше - обясни той, - бях отчаян. Дните бяха много мрачни и дълги. Ран Даф ми разказа за неволите на детето и заедно съставихме план да му помогнем. Допускам, че е детинска работа, но ми създаде занимание. Във всеки случай, нищо нямаше да стане без помощта на един пъргав и лекостъпващ ориенталец като Ран Даф.

В този момент в стаята влезе Сара. Тя носеше на ръце маймунката, която явно не смяташе да се разделя със Сара. Бе се прилепила до нея и крещеше. Страните на момичето бяха зачервени от вълнение, понеже се намираше в стаята на господина от Индия.

- Вашата маймунка пак беше избягала - каза тя с хубавия си глас. - Снощи дойде при моя прозорец и аз я прибрах, защото навън беше студено. Щях да я донеса още тогава, но беше много късно. Знаех, че сте болен и може да не ви е приятно да ви безпокоят.

Хлътналите очи на господина от Индия се спряха върху нея с интерес.

- Много умно сте направили - каза той.

Сара погледна Ран Даф, който стоеше близо до вратата.

- Да я дам ли на индуса? - попита тя.

- Откъде знаете, че е индус? - каза господинът от Индия, леко усмихнат.

- Но аз познавам индусите - каза Сара, като подаваше съпротивляващата се маймунка. - Аз съм родена в Индия.

Господинът от Индия се изправи така внезапно и изражението на лицето му се измени толкова, че за миг тя се стресна.

- В Индия ли сте родена - извика той, - в Индия? Елате - и протегна ръка.

Сара отиде при него и сложи ръката си в неговата. Тя стоеше спокойно и сивозелените й очи го гледаха учудено. Нещо ставаше с него.

- Вие живеете в съседната къща, нали? - попита той.

- Да, живея в пансиона на госпожица Минчин.

- Но нали сте нейна ученичка?

Странна усмивка се появи по устните на Сара. Тя се поколеба за миг преди да отговори.

- Мисля, че не знам точно каква съм - отвърна тя. - Отначало бях ученичка, но сега...

- Бяхте ученичка, а сега каква сте?

Тя пак се усмихна.

- Спя на тавана - каза тя. - Ходя да пазарувам за готвачката, върша всичко, каквото тя ми каже и помагам на малките с уроците.

- Разпитвай я, Кармайкъл - каза господин Карисфорд, като се отпусна назад, сякаш бе загубил сили. - Аз просто не мога повече.

Едрият добър баща на голямото семейство знаеше как се говори с малки момичета. Сара разбра, че той бе много по-опитен в това. Веднага й заговори с хубавия си, окуражителен глас.

- Какво имате предвид под думата отначало? - попита той.

- Когато бях заведена за пръв път там от татко.

- Къде е той сега?

- Той умря - каза Сара много спокойно. - Той загуби всичките си пари и не ми остави нищо. Нямаше кой да се грижи за мен и да плаща на госпожица Минчин.

- Кармайкъл! - извика високо господинът от Индия. - Кармайкъл!

- Не трябва да я плашим - предупреди го шепнешком господин Кармайкъл и прибави високо, обърнат към Сара: - И така, пратиха ви на тавана и ви направиха малко слугинче. Така ли беше?

- Нямаше кой да се грижи за мене - каза Сара. - Нямах нито пари, нито близки.

- Как е загубил баща ви парите си? - запита господинът от Индия със затаен дъх.

- Той не ги е загубил сам - отговори Сара, която се озадачаваше все повече и повече. - Той имал един приятел, когото много обичал. Този приятел му взел парите. Той се доверил на своя приятел повече, отколкото трябвало.

Господинът от Индия започна да диша бързо.

- Може приятелят да не е мислел да му напакости - каза той. - Може да е станала грешка.

Сара не долови колко строго прозвуча гласа й, когато отговори. Ако знаеше за какво точно става дума, сигурно щеше да се помъчи да го смекчи, заради господина от Индия.

- И да е така, страданието бе същото за татко - каза тя. - То го уби.

- Как се казваше баща ви? - попита господинът от Индия. - Кажете.

- Казваше се Ралф Крю - отговори Сара, като почувствува страх. - Капитан Крю. Той умря в Индия.

Разстроеното лице на Карисфорд се сгърчи и Ран Даф изтича при господаря си.

- Кармайкъл - задъхваше се болният, - това е детето! Детето!

За миг Сара помисли, че той умира. Ран Даф наля няколко капки от едно шише и ги поднесе към устните му. Сара стоеше наблизо и леко трепереше. Тя погледна озадачена господин Кармайкъл.

- Какво дете съм? - попита колебливо тя.

- Той е приятелят на баща ви - отговори господин Кармайкъл. - Не се плашете. Ние ви търсим от две години.

Сара сложи ръка на челото си и устните й затрепераха. Тя заговори като на сън.

- И през цялото това време съм била у госпожица Минчин - почти прошепна тя. - От другата страна на стената.

да бъда човечна

Възбудата от това толкова неочаквано откритие беше прекалено голяма за крехкото здраве на господин Карисфорд.

- Честна дума - каза той отпаднало на господин Кармайкъл, когато стана дума Сара да бъде заведена в другата стая, - бих искал да бъде постоянно пред очите ми.

- Аз ще се грижа за нея - каза Джанет, - а и мама ще дойде след няколко минути. - И Джанет я отведе.

Доналд стоеше с ръце в джобовете и гледаше Сара в очите, в които се четеше замисленост и самообвинение.

- Ако бях попитал как се казваш, когато ти дадох шестте пенса - каза той, - щеше да ми кажеш, че се казваш Сара Крю и веднага всичко щеше да се разбере.

Тогава влезе госпожа Кармайкъл. Тя изглеждаше много развълнувана, прегърна бързо Сара и я целуна.

- Ти изглеждаш учудена, бедно дете - каза тя, - но няма нищо за чудене.

Сара си мислеше само едно.

- Той ли - каза тя, като погледна към затворената врата на кабинета, - той ли е лошият приятел? Кажете ми!

Разплакана, госпожа Кармайкъл я целуна отново. Струваше й се, че трябва да бъде покрита с целувки, защото никой не я бе целувал отдавна.

- Той не е бил лош, миличка - отговори тя. - Всъщност никога не е загубвал парите на татко ти. Само си е мислел, че ги е загубил. И понеже го обичал много, се разболял от мъка и за известно време разсъдъкът му се помрачил. Едва не умрял от мозъчно възпаление и когато започнал да се опомня, татко ти бил вече отдавна мъртъв.

- И не е знаел къде да ме търси - промърмори Сара. - А съм била толкова близо.

- Той мислел, че се намираш в някакво училище във Франция - обясни госпожа Кармайкъл. - И постоянно бил заблуждаван от неверни указания. Търсил навсякъде. И когато те видял да минаваш край къщата така тъжна и изоставена, не можел да допусне, че си детето на приятеля му, но понеже и ти си малко момиче, те съжалил и поискал да те направи по-щастлива. Казал на Ран Даф да се прекачи през прозореца на тавана и да се помъчи да ти създаде удобства.

Сара подскочи от радост. Цялото й изражение се промени.

- Ран Даф ли е донесъл нещата? - извика тя. - Господин Карисфорд ли е казал на Ран Даф да ги донесе?

- Да, миличка, точно така. Той е добър и те е съжалил, като си спомнил за загубената Сара Крю.

Вратата на кабинета се отвори и на прага се появи господин Кармайкъл, който повика със знак Сара при себе си.

- Господин Карисфорд е вече по-добре - каза той. - Иска да влезеш при него.

Господинът от Индия я погледна като влизаше и видя, че лицето й сияе.

Тя отиде и застана пред стола му с ръце, притиснати към гърдите си.

- Вие ли сте ми изпратили нещата - каза тя радостно и развълнувано, - хубавите неща? Вие сте ги изпратили!

- Да, мило дете, аз - отговори господин Карисфорд. Той бе омаломощен от дългата болест и от вълнението, но я гледаше с поглед, който приличаше на този на баща й - поглед, в който се четеше обич към нея. Тя коленичи до него, така както беше свикнала да коленичи до баща си някога, когато бяха най-добрите приятели на света.

- Значи, вие сте били моят добър приятел - каза Сара. Тя наведе глава над слабата му ръка и я целуна няколко пъти.

- Той ще се поправи за три седмици - каза тихо господин Кармайкъл на жена си. - Погледни лицето му сега.

Наистина, той беше съвсем променен. Малката Сара бе намерена и сега имаше да мисли за много нови работи. На първо място - госпожица Минчин.

Трябваше да й каже за промяната, настъпила в съдбата на нейната ученичка.

Сара нямаше да се връща в пансиона. Господинът от Индия бе твърдо решил това. Тя трябваше да остане при него, а господин Кармайкъл щеше да отиде и да се срещне сам с госпожица Минчин.

- Радвам се, че не е нужно да се връщам - каза Сара. - Разбира се, госпожица Минчин много ще се сърди. Тя не ме обича, макар че това е може би по моя вина, защото и аз не я обичам.

Но чудно нещо, госпожица Минчин направи безпредметно посещението на господин Кармайкъл, понеже тя отиде сама да потърси ученичката си. Когато попитала къде е Сара, една от слугините й казала, че видяла Сара да се измъква от къщи, като криела нещо под палтото си. Забелязала също, че се качила по стъпалата на съседната къща и влязла вътре.

- Какво може да означава това? - извика госпожица Минчин на госпожица Амилия.

- Нямам представа, сестричке - отговори госпожица Амилия. - Освен да се е сприятелила с него, понеже е живял в Индия.

- Ще отговаря много на характера й да му се натрапи и да иска да спечели съчувствието му по такъв нахален начин - каза госпожица Минчин. - Тя е там, струва ми се, от два часа. Аз няма да позволя такова нахалство. Ще отида да разбера каква е работата и ще искам извинение за натрапничеството й.

Сара седеше на едно малко столче до господин Карисфорд и слушаше някои неща, които той смяташе за необходимо да й обясни, когато Ран Даф извести пристигането на посетителката.

Сара скочи неволно и пребледня. Но господин Карисфорд видя, че е спокойна и че не проявява никакъв признак на детски страх.

Госпожица Минчин влезе в стаята с достойнство. Тя беше облечена строго и хубаво и бе студено учтива.

- Съжалявам, че ви безпокоя, господин Карисфорд - каза тя, - но трябва да ви дам някои обяснения. Аз съм госпожица Минчин, притежателка на съседния пансион за момичета.

Господинът от Индия я гледа известно време мълчаливо и изпитателно. По природа беше раздразнителен и не желаеше сега да избухне.

- Значи вие сте госпожица Минчин? - каза той.

- Да, господине.

- В такъв случай - отвърна господинът от Индия, - дошли сте тъкмо навреме. Моят адвокат, господин Кармайкъл, тъкмо се канеше да дойде при вас.

Господин Кармайкъл се поклони леко и госпожица Минчин погледна учудено най-напред него, а после господин Карисфорд.

- Адвокатът ви! - каза тя. - Не разбирам. Аз идвам тук да изпълня един дълг. Току-що узнах, че сте били обезпокоен от една моя ученичка, ученичка, която държа по милост. Идвам да ви обясня, че е дошла без мое знание. - Тя се обърна към Сара. - Върви веднага вкъщи! - заповяда госпожица Минчин. - Ще бъдеш строго наказана. Върви веднага!

Господинът от Индия притегли Сара към себе си.

- Няма никъде да отива.

Госпожица Минчин почувства, че ще полудее.