Франсис Бърнет Малката принцеса

Ран Даф започна да обяснява свенливо, сякаш се оправдаваше.

- Вярно е, че първата мисъл беше моя, господарю - каза той, - но то бе само фантазия. Аз обичам това дете; и двамата сме самотни. То обича да разказва мечтите си на тайните си приятели. Една нощ ми бе нещо мъчно, легнах до отворения прозорец и започнах да слушам. Тя мечтаеше за това как ще изглежда стаята, ако има хубави неща в нея. Имаше вид, сякаш виждаше това, за което говореше и постепенно се развеселяваше и разгорещяваше. На следния ден, понеже господарят бе болен и неразположен, аз му разправих това, за да го развлека. Беше като сън, но му се хареса. Забавляваше го да слуша какво прави детето. Господарят се заинтересува и започна да ме разпитва. След това му се прииска да направи действителност мечтите на детето.

- Мислиш ли, че това може да стане, докато тя спи? Представи си, че се събуди - каза секретарят. По всичко личеше, че планът занимаваше и радваше и неговото въображение не по-малко от това на Карисфорд.

- Мога да се движа така, като че ли краката ми са от кадифе - отвърна Ран Даф, - а децата, дори нещастните, спят дълбоко. Аз мога да вляза в тази стая няколко пъти през нощта, без тя да помръдне. Ако помощникът ми подава нещата през прозореца, ще наредя всичко и тя няма да шавне. Когато се събуди, ще помисли, че тук е идвал някой магьосник.

Той се усмихна, сякаш сърцето му се сгря под бялата дреха. Секретарят също се усмихна.

Те не останаха дълго време, за голямо успокоение на Мелкиседек, който навярно не разбираше разговора им, но чувстваше, че движенията и шепненията им са подозрителни. Младият секретар очевидно се интересуваше от всичко. Той направи бележки за пода, за камината, за счупения стол, за старата маса, за стените, които накрая опипа няколко пъти с ръка, радостен, че открива по тях много стари гвоздеи, заковани на различни места.

- Можеш да окачиш нещата на тях - каза той.

Ран Даф се усмихна загадъчно.

- Завчера, когато тя излезе - каза той, - аз влязох тук. Носех малки, остри гвоздеи, които могат да се закрепят в стената, без да има нужда от чук. Забих няколко в мазилката на места, където ще ми трябват. Те са готови.

Секретарят застана неподвижно и гледаше наоколо, докато слагаше бележките си в джоба.

- Струва ми се, че отбелязах всичко - каза той. - Сега можем да си ходим. Господин Карисфорд има добро сърце. Жалко е, че не е намерил загубеното дете.

- Ако го намери, силите му ще се възвърнат, - каза Ран Даф. - Неговият бог все ще я напъти към него.

После те се измъкнаха през прозорчето така безшумно, както бяха влезли. След като се увери напълно, че са си отишли, Мелкиседек почувства голямо облекчение и след няколко минути сметна, че е безопасно да излезе от дупката си и да поскита с надеждата, че дори такива страшни същества, като тези, може да имат в джобовете си трохи, които да са попаднали на пода.
Магьосникът

Като минаваше покрай съседната къща, Сара видя Ран Даф да затваря капаците на прозореца. Тя успя да погледне вътре в стаята.

- Отдавна не съм виждала хубавата стая с камината - помисли си тя.

Както обикновено, в камината гореше буен огън и господинът от Индия седеше пред него. Беше обхванал глава с ръце и изглеждаше все така нещастен и самотен.

- Да си представим - тъкмо си мислеше той, - да си представим, че Кармайкъл открие следите им в Москва. Но ако се окаже, че детето, което са взели от пансиона на госпожа Паскал в Париж, не е същото, което търсим? Може да се окаже, че е съвсем друго. Какво ще правя тогава?

Като влизаше в пансиона, Сара срещна госпожица Минчин, която бе слязла долу да се кара на готвачката.

- Къде си губиш времето? - запита тя. - Няма те с часове.

- Беше много мокро и кално - отговори Сара, - и едвам вървях, защото обущата ми са стари и много се хлъзгат.

- Не се оправдавай - каза госпожица Минчин, - и не лъжи.

Сара влезе при готвачката, която беше в ужасно настроение след строго смъмряне. Тя веднага започна да излива гнева си върху Сара.

- Защо не остана на улицата цяла нощ? - изръмжа тя.

Сара сложи покупките на масата.

- Ето нещата - каза тя.

Готвачката ги погледна, мърморейки. Беше наистина в много лошо настроение.

- Може ли да ми дадеш нещо за ядене? - попита Сара съвсем отпаднала.

- Няма вече чай - бе отговорът. - Да не искаш да го пазя горещ заради тебе?

Сара помълча малко.

- Не съм обядвала - каза шепнешком.

Тя говореше тихо, защото се страхуваше, че гласът й трепери. На обяд госпожица Минчин не й беше позволила да яде, защото искаше да я накаже за нещо.

- Има малко хляб в килера - каза готвачката. - Само това е останало.

Сара отиде и взе хляба, който беше твърд и сух. Готвачката нямаше да й даде нищо друго. Най-безопасно беше да излее гнева си върху Сара. Измъченото дете едва изкачи трите извивки на стълбата, докато стигна до тавана. Често, когато бе уморена, стъпалата и се струваха много и стръмни. От време на време трябваше да спира, за да си почива. Когато стигна до най-горната площадка, тя се зарадва като видя изпод вратата лъч светлина. Това означаваше, че Армангард се е промъкнала горе. Това беше хубаво, по-хубаво, отколкото да влезеш сама в стаята и да я намериш празна и пуста. Достатъчно бе присъствието на пълничката, доволна Армангард, завита в червения си шал, за да я стопли малко.

И наистина - когато отвори вратата, Армангард беше вътре. Тя седеше върху леглото с подгънати крака. Не се беше сприятелила с Мелкиседек и семейството му, макар че те доста я привличаха. Когато беше самичка в стаята на Сара, винаги предпочиташе да седи на леглото, докато тя се прибере.

Когато влезе, Армангард стана.

- Сара, изглеждаш уморена - каза тя, - съвсем бледа си.

- Наистина съм уморена - каза Сара и се отпусна на изкривеното столче. - Ето го и Мелкиседек! Бедничкият, той е излязъл да си иска вечерята.

Мелкиседек се беше измъкнал от дупката си, сякаш да чуе стъпките й. Сара бе почти сигурна, че той ги познава. Излезе напред в очакване. Сара пъхна ръка в джоба си и я извади, като поклати глава.

- Много ми е мъчно - каза тя, - но не ми е останала нито трошица. Иди си вкъщи, Мелкиседек, и кажи на жена си, че в джоба ми няма нищо. Забравих да взема сухия хляб, защото готвачката беше много сърдита.

Мелкиседек изглежда разбра и се запъти примирено, макар и недоволно, към дупката.

- Не очаквах да те видя тази вечер, Армангард, - каза Сара.

- Госпожица Амилия отиде да прекара нощта със старата си леля - обясни тя. - Никой друг не идва в спалните да проверява, след като си легнем. Мога да остана до утре сутринта, ако искам.

Тя посочи към масата под прозорчето. Сара не беше погледнала нататък, когато влезе. На масата бяха натрупани много книги. Жестът на Армангард изразяваше отчаяние.

- Татко ми е изпратил още книги - каза тя. - Ето ги там.

Сара се огледа и се спусна към масата. Грабна най-горната книга и започна бързо да я прелиства. За миг забрави грижите си.

- Божичко, колко е хубава! Френската революция от Карлайл. Толкова исках да я прочета!

Армангард съвсем не изпитваше такова желание. Те решиха Сара да задържи книгите, да ги прочете и после да ги преразкаже на Армангард.

- Така ще ги запомниш - каза Сара. - Малките винаги запомнят това, което им разправям.

Тя разтваряше книгите една след друга.

- Но какво ще кажеш на баща си? - попита Сара.

- Той няма защо да знае - отговори Армангард. - Той ще мисли, че съм ги прочела.

Но Сара не бе съгласна с нея.

- Това ще означава почти да говориш лъжи - каза тя. - Защо да не кажеш, че аз съм ги чела?

- Той иска аз да ги прочета - каза Армангард, малко разколебана при този обрат на нещата.

- Той иска да знаеш какво съдържат - каза Сара. - И ако мога да ти разкажа това по лесен начин и да го запомниш, мисля, че ще е доволен.

- Ще е щастлив да науча нещо по какъвто и да е начин - каза замислена Армангард. - И ти би била доволна, ако беше на негово място.

- Не е твоя вината, че... - започна Сара. Тя се опомни и спря.

- Че какво? - запита Армангард.

- Че не можеш бързо да учиш - продължи Сара. - Щом не можеш - не можеш. А щом някой може - може. Това е всичко.

Тя беше винаги много нежна с Армангард и се стараеше да прикрие, доколкото е възможно, разликата между това да можеш всичко да научаваш изведнъж и това, да не можеш изобщо да научиш каквото и да е.

Сара свали шапката и палтото си, закачи ги на един гвоздей на стената и смени мокрите си обуща с чифт вехти чехли. После скочи на леглото и, като метна покривката на раменете си, седна, обгърнала колене с ръцете си.

- Слушай - каза Сара.

Тя се потопи в кървавите събития на френската революция и започна да разказва такива истории, че очите на Армангард се разшириха от страх и тя затаи дъх. Макар да бе ужасена, изпитваше приятни тръпки и беше сигурно, че ще запомни завинаги това, което й разказваше Сара.

Решиха да кажат на господин Сейнт Джон за своя план. Книгите щяха да останат временно на тавана.

- Хайде сега да си говорим за друго - каза Сара.

- Как вървят уроците ти по френски?

- Откакто идвах да ми обясниш спреженията, вървят много по-добре. Госпожица Минчин не можа да разбере, как съм направила упражненията толкова добре.

Сара се засмя.

- Госпожица Минчин не може да разбере, как така Лоти решава толкова добре задачите си - каза тя. - Така е, защото се промъква тук и аз й обяснявам. Таванът щеше да бъде много хубав, ако не бе така страшен - добави Сара пак със смях. - Хубаво нещо е човек да си представя различни неща.

Истината беше, че Армангард не знаеше нищо за понякога непоносимия живот на тавана, а нямаше достатъчно живо въображение, за да си го представи.

В редките случаи, когато отиваше в стаята на Сара, тя виждаше само едната страна на този живот, която й изглеждаше привлекателна, поради нещата, които Сара си "представяше" и приказките, които й разказваше. Посещенията й бяха като приключения. И макар понякога Сара да изглеждаше доста бледна и изтощена, гордата й душа не й позволяваше да се оплаква. Никога никому не беше казвала, че има моменти, когато е безумно гладна, както бе тази нощ.

Тя растеше бързо и постоянното ходене й отваряше апетита, дори ако се хранеше редовно и обилно и с по-хранителни неща от лошата, ненасищаща храна, вземана ненавреме и между другото в зависимост от кухненските наредби. Беше свикнала да чувства нещо като глождене в малкия си стомах.

- Сигурно войниците се чувстват така, когато са на някой дълъг, изтощителен поход - казваше си често Сара.

Харесваха й тези думи "дълъг, изтощителен поход". Те я караха да се чувства като войник. Изпитваше и някакво особено чувство, сякаш е господарка на тавана.

- Ако живеех в някой замък - си мислеше тя, - и Армангард беше дама от някой друг замък, щеше да идва да ме вижда с рицари, благородници и васали, яздещи заедно с нея, и с развети знамена. Когато чуех, да звучат роговете отвъд подвижния мост, щях да слизам да я посрещна, щях да уреждам угощения в приемната зала и да викам певци да пеят, да играят и да разправят приказки. Когато тя идва на тавана, не мога да й дам угощение, но мога да й разправям приказки и да не я оставям да научава неприятни неща. Сигурно така правят бедните господарки на замъци по време на глад, когато земите им са били опустошени.

Тя бе горда, смела малка господарка на замък и предлагаше щедро всичкото гостоприемство, което можеше да даде - сънищата, които сънуваше, бляновете, които бленуваше, фантазиите, които бяха нейна радост и утеха.

И тъй, както си седяха заедно, Армангард не знаеше, че тя е изтощена и много гладна, и че докато говори, си мисли от време на време дали гладът ще я остави да спи, когато остане сама. Имаше чувството, че никога преди това не е била толкова гладна.

- Сара - бих искала да съм слаба като тебе - каза Армангард. - Струва ми се, че си станала по-слаба, отколкото беше. Очите ти изглеждат така големи, а лакътят ти е толкова остър.

Сара свали ръкава си, който се бе запретнал сам.

- Винаги съм била слаба - каза смело тя, - и винаги съм имала големи очи.

Тъкмо в този момент до прозореца се случи нещо, което не видяха. Ако една от тях случайно се бе обърнала и погледнала, щеше да се изплаши при вида на тъмното лице, което надникна предпазливо в стаята и изчезна почти така тихо, както се беше появило. Но, във всички случаи, не толкова тихо. Сара, която имаше остър слух, изведнъж се извърна малко и погледна към покрива.

- Това не беше Мелкиседек - каза тя. - Звукът не беше достатъчно остър.

- Какво? - каза Армангард, малко изплашена.

- Нищо ли не чу? - запита Сара.

- Н-не - отговори Армангард, като се запъваше. - А ти?

- Може да не е имало нищо - каза Сара, - но ми се стори, че чух. Сякаш имаше нещо на керемидите - нещо, което се влачеше полека.

- Какво може да бъде? - попита Армангард. - Да не са разбойници?

- Не - започна весело Сара. - Няма нищо за крадене...

Сара не се доизрече. И двете чуха шума, който я бе прекъснал. Той не идваше от керемидите, а долу от стълбата. Това беше сърдитият глас на госпожица Минчин. Сара скочи от леглото и изгаси свещта.

- Кара се на Беки - прошепна тя в тъмнината. - И Беки плаче.

- Дали ще дойде тук? - запита Армангард, крайно изплашена.

- Не, ще мисли, че съм легнала. Не мърдай!

- Безсрамно, нечестно дете! - чуха те гласа на госпожица Минчин. - Готвачката ми каза, че постоянно й се губят разни неща.

- Не съм аз, госпожо - каза Беки, като хълцаше. - Бях много гладна, но не съм аз, никога не съм взимала!

- Заслужаваш да те прати човек в затвора - чуха гласа на госпожица Минчин. - Крадла такава! Половината тесто го няма!

Госпожица Минчин не можеше да си поеме дъх, едно от яд, друго от изкачване на стълбите. Тестото бе предназначено за нейната специална вечеря.

- Не лъжи - каза тя. - Върви веднага в стаята си.

И до Сара и Армангард долетя звукът от плесница, после чуха Беки да тича нагоре към стаичката си. Чуха как затвори вратата и разбраха, че се е проснала на леглото.

- И две бих изяла - чуха я да плаче във възглавницата си. - Но не съм видяла нито късче. Готвачката го е дала на приятеля си.

Сара стоеше на тъмно сред стаята. Тя стискаше малките си зъби и затваряше и отваряше яростно протегнатите си ръце. Едва ли би стояла мирно, но не смееше да мръдне, докато госпожица Минчин не слезе долу и всичко затихна.

- Лошо, жестоко същество! - избухна тя. - Готвачката задига какво ли не и после казва, че Беки е откраднала. Тя не краде! Не краде! А понякога е толкова гладна, че яде остатъци, хвърлени на боклука!

Тя притисна силно ръце към лицето си и безутешно зарида. Когато я чу, Армангард беше поразена: Сара плачеше! Непобедимата Сара! Това като че ли означаваше нещо ново - някакво настроение, което не и бе известно. Виж! Изведнъж през главата й мина нова мисъл, мисълта за една страшна възможност. Тя скочи в тъмнината от леглото и пипнешком се запъти към масата, на която стоеше свещта. Драсна кибрит и я запали. След това погледна Сара. Човек можеше да види в очите на Армангард как новата й мисъл се разраства до същински страх.

- Сара - каза тя с почти ужасен глас, - никога не си ми казвала, но ти, ти не си ли понякога гладна?

Сара повече не можеше да търпи. Преградата падна. Тя вдигна лице.

- Да - каза тя наново разчувствана. - Да, гладна съм. Ето, сега съм толкова гладна, че бих могла да те изям. А когато чуя Беки, става още по-лошо. Тя е по-гладна от мене.

Армангард се задъхваше.

- Никога не си ми казвала това - каза тя ужасена.

- Не исках да знаеш - каза Сара. - Това ще ме накара да се чувствам като улична просякиня. Аз знам, че изглеждам като просякиня.

- Не, не, не приличаш! - прекъсна я Армангард. - Дрехите ти са малко особени, но нямаш вид на просякиня. Лицето ти съвсем не е такова.

- Веднъж едно момченце ми даде шест пенса милостиня - каза Сара, като се засмя без да иска. - Ето - тя извади тънката панделка от шията си. - Нямаше да ми даде тази монета, ако не изглеждах като просякиня.

При вида на малката шестпенсова монета двете се засмяха, макар че очите им бяха пълни със сълзи.

- Кое беше това момче? - запита Армангард, като гледаше монетата така, сякаш това не бяха просто обикновени сребърни шест пенса.

- Едно малко мило същество, което отиваше на забава - каза Сара. - Беше едно от децата на голямото семейство, което живее отсреща най-малкото, с пълните крачка - онова, което наричам Гай Кларънс. Сигурно неговата стая е била претрупана с коледни подаръци и кутии, пълни със сладкиши и с други неща, и трябва да е забелязало, че нямам нищо.

При тези думи Армангард се сети за нещо. Тя подскочи и извика, внезапно вдъхновена:

- Сара! Колко съм глупава, че не ми дойде на ум това!

- Какво?

На Сара почти й прилоша. Когато човек изнемогва от глад, мисълта за храна му действа по особен начин. Тя сграбчи ръката на Армангард.

- Смяташ ли, че ще успееш? - извика тя.

- Разбира се - отговори Армангард.

Беше толкова хубаво, че се хванаха за ръце и изведнъж очите на Сара блеснаха.

- Арми! - каза тя. - Хайде да си фантазираме! Да си мислим, че това е забавление! Искаш ли да поканим затворницата от съседната килия?

- Да! Да! Хайде да почукаме на стената. Тъмничарят няма да чуе.

Сара приближи до стената. През нея можеше да се чуе, как Беки плаче вече по-тихо. Тя почука четири пъти.

- Това значи: Ела при мен през тайния ход под стената - обясни тя.

Отговориха й пет почуквания.

- Идва!

Почти веднага след това вратата на таванската стаичка се отвори и се показа Беки. Очите й бяха зачервени, а шапчицата й увиснала, и когато видя Армангард, започна неспокойно да търка лице с престилката.

- Госпожица Армангард пожела да дойдеш - каза Сара, - ще донесе една кутия с разни хубави неща за нас.

Беки така се развълнува, че шапчицата й почти падна.

- За ядене ли, госпожице? - попита тя. - Хубави неща за ядене?

- Да - отговори Сара, - и ние ще си представим, че сме на угощение.

- И ще можеш да ядеш до насита - прибави Армангард. - Ей сега идвам!

Тя бързаше толкова много, че като излизаше на пръсти от стаичката, червеният й шал падна на пода, без да забележи. Никой не го забеляза цяла една минута или приблизително толкова. Беки бе съвсем замаяна от голямото щастие, което я бе постигнало. Тя си говореше нещо задъхана и гледаше Сара с обожание.

Но в гладните очи на Сара бе започнал да свети старият блясък и той преобразяваше вече света за нея.

Тя разтърси весело Беки.

- Не, не! Не бива да плачеш! - каза Сара. - Трябва да побързаме да сложим масата.

- Да сложим масата ли, госпожице? - каза Беки, като се оглеждаше из стаята. - С какво ще я наредим?

Сара също огледа стаичката.

- Изглежда, че няма много с какво - отговори тя със смях.

В този миг съзря нещо и се спусна към него. Беше червеният шал на Армангард, който лежеше на пода.

- Ето, с шала - извика тя. - Знам, че няма да се сърди. Той ще ни бъде като красива червена покривка.

Те издърпаха напред масата и я покриха с червения шал. Червеният цвят е чудесен и изведнъж преобрази стаята.

- Колко хубаво щеше да бъде с един червен килим на пода - извика Сара. - Трябва да си представим, че на пода има килим.

Погледът й се плъзна по голите дъски, бърз и пълен с възхищение. Килимът вече лежеше там.

- Колко е мек и дебел! - каза тя със смях, а Беки вече знаеше какво означава той.

- Да, госпожице - отговори Беки, като я гледаше възторжено и сериозно. Тя винаги беше много сериозна.

- Сега какво? - каза Сара.

Тя помисли малко. Една от нейните фантазии бе, че когато е нещо затруднена и не знае какво да предприеме, трябва да почака и магьосникът ще й каже. Той нареждаше всичко по един или друг начин.

- Намислих! - извика тя. - Вече знам! Трябва да прегледам измежду нещата в стария куфар!

Тя отиде в ъгъла, където беше куфарът и коленичи. Беше сложен там не за да го използва, а защото нямаше друго място. В него бяха останали само парцали, но тя знаеше, че ще намери нещо.

И наистина, в едно ъгълче на куфара имаше един пакет, така незначителен на вид, че не го бяха забелязали. Той съдържаше дузина бели носни кърпи. Тя ги сграбчи радостно и изтича до масата. Започна да ги реди върху червената покривка, като ги сгъваше и гласеше така, че тясната им дантела да се показва навън.

- Това са чиниите - каза тя. - Това са богато бродираните салфетки за ядене. Монахини са ги работили из манастирите в Испания.

- Така ли, госпожице? - каза Беки, чиято душа сякаш се възвиси при думите на Сара.

- Трябва добре да си представиш това - каза Сара. - Ако го направиш достатъчно силно, ще го видиш.

- Да, госпожице - каза Беки и когато Сара се върна при куфара, тя започна да полага усилия, за да постигне този резултат.

Изведнъж Сара се обърна и видя Беки да стои до масата с много чудноват вид. Тя бе затворила очи и гърчеше лицето си в странни гримаси; ръцете й висяха вдървени отстрани. Имаше вид, сякаш се мъчеше да вдигне някакъв огромен товар.

- Какво има, Беки? - извика Сара. - Какво правиш?

Беки трепна и отвори очи.

- Мъчех се да си представя, госпожице - отговори тя глуповато, - мъчех се да направя като вас. Почти успях - и усмивката й изрази надежда, - но това много изтощава.

- Може би, защото не си свикнала още - каза Сара с приятелско съчувствие, - но нямаш представа, колко е лесно, когато човек го прави често. Няма защо да се мъчиш толкова отначало. След известно време ще успееш. Виж тук.

Тя държеше вехта лятна шапка, която бе извадила от дъното на куфара. Беше украсена с венец от цветя. Тя го откъсна.

- Това са гирлянди за празника - каза важно Сара. - Те изпълват целия въздух с благоухание. Беки, на мивката има една кана. Донеси и сапунерката. Ще я сложим в средата.

Беки й ги подаде почтително.

- Какво са те сега, госпожице? - попита тя. - Някой може да каже, че са направени от глина, но аз знам, че не са.

- Това е инкрустирана ваза - каза Сара, като редеше листа от венеца около каната. - А това - и тя се наведе нежно над сапунерката и я напълни с рози - е истински алабастър, украсен със скъпоценни камъни.

Тя пипаше нежно нещата и щастливата усмивка не слизаше от устните й. Беше като същество от някакъв сън.

Сара намери едно кълбо вълна, обвито в тънка бяла хартия. Скоро хартията бе свита във форма на малки подставки, на които, украсени с останалите цветя, трябваше да бъдат поставени свещниците за празника. Само магьосникът би могъл да направи от всичко това нещо повече от вехта маса, покрита с червен шал и наредена с вехтории от отдавна неотварян куфар. Но когато Сара се отдръпна и погледна, видя чудеса, а Беки заговори като едва си сдържаше дъха.

- Това все още ли е Бастилията - каза тя, като огледа таванската стая, - или се е превърнала в нещо друго?

- Но разбира се! - каза Сара. - Съвсем друго. Това е приемна зала! Една широка стая, където се дават угощения. Таванът е сводообразен, има балкон за музиканти и голяма камина, пълна с горящи дъбови дървета. Навсякъде има запалени свещи.

- Боже мой, госпожице Сара! - задъхваше се Беки.

В този момент вратата се отвори и в стаичката влезе Армангард, превита под товара на кутията си. Тя се отдръпна назад и извика радостно. Да се намериш неочаквано срещу маса за угощение, покрита с червено, украсена с бели салфетки и цветя - това наистина създаваше впечатление, че приготовленията са бляскави.