Франсис Бърнет Малката принцеса

- Нека да видя! - извика Лоти. - Повдигни ме да погледна!

Сара я повдигна. Те се покатериха заедно на масата, надвесиха се през капандурата и загледаха навън.

Пред очите им се откри необикновен свят. Лястовичките, които бяха свикнали да стоят на покрива, чуруликаха и подскачаха наоколо без страх. Две от тях кацнаха на върха на най-близкия комин и се скараха жестоко, докато едната накълва другата и я пропъди. Таванският прозорец на най-близкия покрив бе затворен, защото съседната къща беше празна.

- Бих искала някой да живее там - каза Сара. - Толкова е близо, че ако там имаше някое малко момиче, щяхме да си говорим от прозорците и да се прекачваме през тях, ако не ни е страх, че може да паднем.

Оттук небето изглеждаше много по-близо, отколкото откъм улицата, и Лоти бе очарована. От таванския прозорец между комините нещата, които ставаха долу, изглеждаха като недействителни. Те забравиха за съществуването на госпожица Минчин, на госпожица Амилия и класната стая. Шумът, който вдигаха колите на площада, достигаше до тях като от някакъв друг свят.

Те започнаха да хвърлят трохи на лястовичките и се забавляваха, като ги гледаха как отначало се страхуват да се приближат. Лоти бе така възхитена, че почти забрави първото си неприятно впечатление от тавана. Наистина, когато бе свалена от масата и се върна, така да се каже, към земния свят, Сара успя да й покаже много хубости в стаята, които тя самата никога не би и помислила, че съществуват.

- Стаята ми е толкова малка, а е толкова високо над всичко - каза тя. - Прилича почти на гнездо върху някое дърво. Виж, едва може да се изправи човек в този край на стаята. И когато наближава денят, мога да лежа в леглото и да гледам направо небето през капандурата. То прилича на квадратен къс светлина. Преди да се покаже слънцето малки розови облаци плуват наоколо и имам чувството, че мога да ги достигна. А когато вали дъжд, капките чукат ли чукат, като че ли разправят нещо хубаво. Когато има звезди, можеш да лежиш и да се мъчиш да преброиш колко се побират в този квадрат. Той събира много. И после, погледни тази малка ръждясала камина. Ако беше почистена и имаше в нея огън, представи си само, колко хубаво щеше да бъде. Виждаш, че наистина това е една хубава малка стая.

Сара се разхождаше из малкото пространство, като водеше Лоти за ръка и придружаваше с движения всичко, което разказваше. Тя караше Лоти почти да го вижда. Лоти можеше винаги да повярва това, което Сара и рисуваше.

- Представи си - продължаваше тя, - че на пода има дебел, мек, син индийски килим; че в този ъгъл има меко канапе с възглавници, на които можеш да се свиеш, а над него - полица с книги, които можеш лесно да достигнеш. Може да има и кожа, постлана пред камината, и ковьори по стените, които да закриват мазилката, също картини. Те ще бъдат малки, но хубави. Ще има една лампа с тъмнорозов абажур. По средата маса, с прибори за чай. Ще има и тумбесто медно чайниче, къкрещо на огъня. Леглото ще бъде съвсем друго. То ще е меко и покрито с хубава копринена покривка. А може би ще успеем да примамим лястовичките и да станем такива приятелки с тях, че те да идват да кацат на прозореца и да искат да ги пуснем вътре.

- Сара! - извика Лоти. - Искам да живея тук.

След като Сара я убеди да слезе долу и й показа пътя, тя се върна обратно на тавана, застана в средата на стаичката и се огледа наоколо. Очарованието от това, което бе измислила заради Лоти, беше изчезнало. Леглото бе твърдо и покрито с мръсен дюшек. Варосаната стена на места бе изкъртена, подът бе студен и гол, камината ръждива, а строшеното столче, катурнато настрана върху счупения си крак. Тя седна на него за няколко мига и отпусна глава в ръцете си. Фактът, че Лоти бе идвала и си бе отишла, правеше нещата да изглеждат по-лошо - също както затворниците се чувстват по-изоставени, когато ги посетят и си отидат, а тях оставят в килията.

Изведнъж вниманието й бе привлечено от слаб шум близо до нея. Тя вдигна глава да види откъде идва и ако беше някое нервно дете, сигурно щеше бързо да скочи от счупеното столче. Един голям плъх се беше изправил на задните си крака и душеше въздуха с любопитство. Няколко трохи бяха паднали на пода и го бяха привлекли да излезе от дупката си.

Той имаше толкова странен вид и така приличаше на джудже със сиви мустаци, че Сара бе смаяна. Гледаше я с блестящите си очи, сякаш я питаше нещо. Хрумна й една странна детска мисъл.

- Сигурно не е лесно да бъдеш плъх - размишляваше тя. - Никой не те обича. Хората скачат, бягат и крещят: "О, ужасен плъх!" Не бих искала хората да крещят, да скачат и да викат: "О, ужасна Сара!", когато ме видят и да ми поставят капани, уж ми предлагат угощение. Съвсем друго е да си лястовичка. Но никой не пита този плъх, дали е искал да бъде плъх, когато е бил сътворен. Никой не казва: "Не би ли предпочел да бъдеш лястовичка?"

Сара продължи да седи така спокойно, че плъхът започна да добива смелост. Той се беше уплашил много от нея, но може би подобно на лястовичка, имаше сърце, което му подсказваше, че тя не е някое грабливо същество. Той беше много гладен. Имаше жена и много деца в стената и през последните дни беше много нещастен. Беше оставил децата да плачат горчиво, решен да рискува за няколко трохички, затова предпазливо стъпи и на предните си крака.

- Ела - каза Сара, - аз не съм капан. Затворниците в Бастилията обичаха да се сприятеляват с плъховете. Да предположим, че ще се сприятелим.

Как става така, че животните разбират някои неща? Всеки случай, сигурно е, че разбират. Може би има някакъв език, който не е съставен от думи и който е понятен за всеки на света. Може би във всяко нещо има скрита душа и тя може да говори беззвучно на всяка друга. Както и да е, в този миг плъхът разбра, че е спасен. Той схвана, че това малко човешко същество, което седи на червеното столче, няма да скочи и да го подплаши с диви, остри викове или да хвърли тежки предмети по него, които, ако не успеят да го улучат и да го сплескат, биха го накарали все пак да се върне бързешком в дупката си. И така, той се приближи полека до трохите и започна да ги яде. При това поглеждаше всяка троха, а след това Сара, както правеха лястовичките, и в очите му се четеше молба за прошка, която я трогна. Тя седеше и го гледаше без да се помръдне. Една троха бе много по-голяма от другите - всъщност, едва ли можеше да се нарече троха. Ясно беше, че много я иска, но беше близко до столчето, а той бе все още доста боязлив.

- Сигурно иска да я занесе на семейството си в стената - мислеше Сара. - Ако никак не мърдам, може би ще дойде и ще си я вземе.

Тя едва дишаше. Това, което ставаше, беше много интересно за нея. Плъхът се примъкна малко по-близо и изяде още няколко трохички, после спря и започна да души, като поглеждаше към нея крадешком. След това се спусна върху парчето и, щом го завладя, избяга назад към стената, промъкна се през една пукнатина на долапа и изчезна.

Една вечер, няколко дни по-късно, Армангард успя да се измъкне и да отиде на тавана. Когато почука на вратата с върха на пръстите си, Сара не отвори веднага. В стаята цареше такава тишина, че Армангард помисли, че Сара е заспала. После, за своя изненада, я чу да се смее тихо и да говори ласкаво на някого.

- Хайде! Вземи това и си върви вкъщи, Мелкиседек! Върви при жена си!

Веднага след това Сара отвори вратата и видя Армангард, която стоеше до вратата с очи, пълни с ужас.

- Но, Сара, с кого... с кого говориш? - попита задъхана тя.

Сара я придърпа в стаята.

- Трябва да ми обещаеш, че няма да се уплашиш и няма да пищиш, иначе няма да ти кажа - отговори тя.

Армангард чувстваше, че веднага ще заплаче, но успя да се овладее. Вече беше забелязала, че на тавана няма никой. А Сара без всякакво съмнение говореше на някого. Дойде й на ум за духове.

- Значи то е нещо, което може да ме изплаши? - каза тя страхливо.

- Някои наистина се боят - каза Сара. - И аз се боях отначало, но вече не.

- Дух ли бе това? - продължи разтрепера на Армангард.

- Не - каза Сара със смях. - Това беше моят плъх.

Армангард подскочи и се намери върху твърдото легло. Тя подгъна крака под нощницата и червения шал, който я загръщаше. Не пищеше, но се задъхваше от страх.

- Страхувах се, че ще се уплашиш - каза Сара. - Но не бива.

Отначало Армангард беше така уплашена, че просто остана свита на леглото, но спокойното лице на Сара и разказът й за първото появяване на Мелкиседек й дадоха кураж. Армангард започна да се смее.

- Когато говориш за нещо - каза тя, - то изглежда, като че ли е действително. Ти говориш за Мелкиседек, сякаш е разумно същество.

- Той е разумно същество - каза Сара. - Той огладнява и се плаши точно като нас; женен е и има деца. Откъде можем да знаем, че и той не си мисли различни неща, като нас? Очите му гледат като на разумно същество. Затова му измислих и име.

Сара седна на пода по обичайния си начин, като обгърна коленете си.

- Освен това - продължи тя, - той е плъх на Бастилията, изпратен като приятел. Винаги мога да намеря нещо, което готвачката е захвърлила, а то е достатъчно за него.

- Тук все още ли е Бастилията? - попита Армангард. - Продължаваш ли да си фантазираш, че това е Бастилията?

- Почти винаги - отговори Сара. - Понякога се мъча да си представя, че това е някое друго място, но по-лесно е да си мисля за Бастилията, особено когато е студено.

В този момент Армангард почти скочи от леглото. Беше се изплашила от звука, който чу. Бяха две ясни почуквания на стената.

- Какво е това? - извика тя.

Сара стана от пода и отговори тържествено:

- Това е затворницата от съседната килия.

- Беки! - извика Армангард възхитена.

- Да - отговори Сара. - Слушай! Двете почуквания означават: "Затворничке, там ли си?"

В отговор тя самата почука три пъти на стената.

- Това значи: "Да, тук съм и всичко е наред".

От стената на Беки се дочуха четири почуквания. Сара обясни, че това значи: "Тогава, приятелко по страдания, ще спим спокойно. Лека нощ".

Армангард засия от възхищение.

- Сара, мила - пошепна радостно тя, - това е като приказка!

- Това наистина е приказка - каза Сара. - Всичко е приказка. Ти, аз, госпожица Минчин - всичко.

Тя седна отново и започна да говори, докато Армангард забрави, че и тя е нещо като избягала затворница, така че Сара трябваше да й напомни, че не може да остане в Бастилията цяла нощ, че трябва да се промъкне безшумно долу и да се мушне тихо в празното си легло.

Посещенията на тавана бяха много опасни за Армангард и Лоти. Те никога не бяха сигурни, че ще намерят там Сара и също не бяха уверени, че госпожица Амилия няма да предприеме проверка из спалните, когато се предполага, че ученичките спят. Затова техните посещения бяха редки и Сара живееше доста самотно. Животът й долу бе по-самотен, от този на тавана. Тя нямаше никого, с когото да говори. Когато я пращаха да пазарува, вървеше из улиците, натоварена с кошница или пакети, като се мъчеше да си задържи шапката, когато духаше вятър или чувстваше как водата се просмуква през обущата. Струваше й се, че самотата й става по-голяма сред тълпата хора, които бързо минаваха покрай нея.

През тези дни никой не се интересуваше от Сара, нито пък я забелязваше, когато бързаше по многолюдните улици.

Понякога, като минаваше покрай някоя витрина с огледала и се поглеждаше, облечена в износени и окъсели дрехи, тя не можеше да сдържа смеха си, но имаше и такива дни, когато лицето й пламваше, хапеше устни и обръщаше глава.

Вечер, когато минаваше покрай къщи с осветени прозорци, тя се взираше в топлите стаи и се забавляваше с това, да си представя разни неща за тези, които седяха пред запалените камини или около масите. Винаги я забавляваше това, да хвърли поглед в стаите, преди да затворят капаците. На площада, където живееше госпожица Минчин, имаше няколко семейства, с които бе станала почти близка, според нейните разбирания. Едното от тях, което обичаше най-много, беше нарекла голямото семейство или Монтморенси. То се състоеше от осем деца, майка, баща, баба и няколко слуги. Осемте деца бяха постоянно заети с нещо весело и подходящо за привичките на едно голямо семейство: излизаха на разходка или спретнати бавачки ги возеха в колички, излизаха с кола или с майка си. Вечер тичаха към вратата да посрещнат баща си и да го целунат, скачаха около него, дърпаха палтото му и търсеха да намерят нещо в джобовете му. Трупаха се по прозорците на детската стая, гледаха навън, бутаха се едно друго и се смееха. Сара ги беше обикнала и на всяко бе дала по едно име от книгите - все романтични имена. Дебелото бебе с дантелената шапчица бе Етълбърт; после идваха Розалинд Гладис, Гай Кларънс и така нататък.

Една вечер се случи нещо много смешно, макар в известен смисъл да не беше никак смешно.

Няколко от малките Монтморенси щяха да отиват очевидно на детско забавление и тъкмо когато Сара щеше да мине край вратата им, те пресичаха тротоара, за да се качат във файтона, който ги чакаше. Вероника и Розалинд, облечени в бели рокли, се качиха първи; след тях вървеше Гай Кларънс, който бе на пет години. Той бе такова хубаво момченце, с такива розови бузки и сини очи, и кръглата му главичка бе покрита с такива къдри, че Сара съвсем забрави кошницата и дрипавото си палто, забрави изобщо всичко, спря и го загледа.

Беше около Коледа и голямото семейство тъкмо беше слушало приказки за бедни деца, които си нямат майки и бащи, да им правят подаръци и да ги водят на театър. В приказките се разправяше за милостиви хора - понякога малки момчета и момичета със състрадателни сърца, които виждат бедните деца и им дават пари и подаръци, или пък им правят богати угощения. Същия този следобед Гай Кларънс се бе развълнувал до сълзи от една такава приказка и гореше от желание да намери някое бедно дете, да му даде парите, които имаше, и така да го осигури за цял живот. Защото той си мислеше, че парите, които има - а те бяха само шест пенса<$FПенс - английска парична единица (монети). Б.р.> - можеха да гарантират вечно доволство. И тъкмо когато прекосяваше тротоара, забеляза Сара, която го гледаше жално.

Той помисли, че погледът й е толкова жален, защото не беше яла нищо може би от дълго време. Не знаеше, че тя изглежда така, защото жадува за приятелския, весел живот, който царуваше в този дом и за който говореше розовото лице; не знаеше, че тя има силно желание да го сграбчи в ръцете си и да го целуне. Той схвана само, че тя има големи очи, слабо лице и мършави крака, проста кошница и бедняшки дрехи. Бръкна в джоба си, извади монетата от шест пенса и тръгна милостиво към нея.

- Ето, бедно момиче - каза той. - Ето една монета от шест пенса. Давам ти я.

Сара трепна. Лицето й пламна, после пребледня и за миг почувства, че не би могла да приеме монетата.

- О, не! - каза тя. - Благодаря, не мога да приема, наистина не мога!

Гласът й така не приличаше на гласа на някое улично дете, държанието й беше толкова подобно на държанието на добре възпитано дете, че Вероника и Розалинд се надвесиха да слушат.

Но Гай Кларънс не искаше да му се месят в добрите дела. Той тикна монетата в ръката на Сара.

Лицето му беше толкова честно и добро, че Сара не можа да му откаже. Щеше да бъде жестоко да се покаже толкова горда. Тя надви гордостта си, но цялото й лице пламна.

- Благодаря - каза тя. - Ти си добро, много добро дете.

Когато файтонът потегли, децата заговориха за Сара. Начинът по който беше благодарила на Доналд (това беше истинското му име), ги караше да мислят, че Сара не е просякиня.

- Тя не говореше като просякиня - каза Нора (това бе истинското име на Розалинд) - и лицето й съвсем не приличаше на лице на просякиня.

- Освен това, тя не просеше - каза Джанет (така се казваше Вероника). - Страхувах се да не се разсърди, че я взимаш за просякиня.

Сара не узна нищо за този разговор, но от този момент голямото семейство започна да се интересува от нея така живо, както тя се интересуваше от него. Когато минаваше покрай къщата, на прозорците на детската стая се появяваха личица и около огъня се водеха много спорове за нея.

Тя успя да пробие дупка в монетата и я закачи на тясна панделка около врата си. Обичта й към голямото семейство растеше постоянно, както впрочем растеше привързаността й към всичко, което обичаше. Тя обикваше Беки все повече и повече. Започна да чака с нетърпение двете сутрини през седмицата, когато предаваше на малките френски в класната стая. Малките й ученички я обичаха и се бореха коя да седне по-близо до нея. Лястовичките й станаха такива приятелки, че когато заставаше на масата, промъкваше глава и рамене през таванския прозорец и свирваше, почти веднага чуваше шум от криле. Ято птички се явяваха и кацваха по керемидите, за да говорят с нея и да кълват трохичките, които им хвърляше.

Една сутрин, като завиваше покрай ъгъла на площада, след като беше ходила в бакалницата, месарницата и хлебарницата, видя, за своя голяма радост, че докато бе пазарувала, една кола, пълна с мебели, беше спряла пред съседната на пансиона къща. Пътната врата бе отворена и мъже по ризи влизаха и излизаха и пренасяха тежки пакети и мебели.

Сара се зарадва, че вече ще може да вижда още някой от таванския прозорец. Искаше й се да се присъедини към групата любопитни, които се бяха изправили на тротоара и наблюдаваха как внасят мебелите. Струваше й се, че като зърне мебелите, ще може да отгатне по тях нещо за хората, на които принадлежат.

"Масите и столовете на госпожица Минчин приличат на нея - мислеше тя. - Спомням си, че това бе първата ми мисъл, когато я видях, макар че тогава бях толкова малка. Сигурна съм, че голямото семейство има големи удобни кресла и канапета, а червените цветя по стените приличат на самите тях."

Късно през деня изпратиха Сара до зарзаватчията за магданоз. Когато наближи външната стълба, сърцето й се разтупа като видя, че на тротоара бяха свалени от колата една хубава маса от много добре изработено дърво, няколко стола, параван, покрит с богата ориенталска бродерия. При вида им Сара си спомни за родината: тя бе виждала подобни неща в Индия.

Колите с мебели пристигаха, разтоварваха се, за да бъдат заместени от други, и така цял ден. От време на време Сара успяваше да види някой от мебелите, които внасяха в къщата. Стана ясно, че тя е отгатнала, че новопристигналите са богати хора. Всички мебели бяха скъпи и хубави, и голяма част от тях бяха в ориенталски стил.

- Някой от семейството трябва да е бил в Индия - мислеше си Сара. - Сигурно са свикнали с индийските предмети и ги обичат. Радвам се и ще си мисля, че са ми приятели, дори никой да не се показва на таванския прозорец.

Когато вечерта внасяше млякото за готвачката, видя, че се е случило нещо. Това възбуди още повече нейното любопитство. Хубавият човек, който беше бащата на голямото семейство, премина през площада най-естествено и изтича по стъпалата на съседната къща. Той стори това така, сякаш се чувстваше като у дома си. Остана вътре дълго и от време на време излизаше и даваше разпореждания на работниците, сякаш имаше право да върши това. Ясно беше, че той е в някакви близки връзки с новодошлите и се грижеше за техните работи.

Вечерта, след като си свърши работата, Беки влезе да види своята съседка и й донесе новини.

- В съседната къща е дошъл да живее един човек от Индия, госпожице - каза тя. - Не зная дали е черен или бял, но е от Индия. Той е много богат и господинът от голямото семейство му е адвокат. Той преживял много тревоги и от това се разболял и отчаял.

Беки поседя и говориха дълго за новодошлите: как ли изглежда той, каква е жена му, ако има жена, какви са децата му, ако имат деца. Сара разбра, че Беки си мисли, че всички са черни и с чалми.

След няколко седмици тяхното любопитство беше задоволено. Те узнаха, че новият обитател на къщата няма нито жена, нито деца. Беше самотен човек, нямаше никакво семейство и беше очевидно нещастен и не много добре със здравето.

Един ден пристигна файтон и спря пред къщата. Когато кочияшът слезе и отвори вратичката, господинът, който слезе пръв, бе бащата на голямото семейство. След това слезе една медицинска сестра в униформа и двама слуги. Те придружаваха господаря си и му помогнаха да слезе от колата. Той беше с измъчено и разстроено лице. Беше много, много слаб и обгърнат с кожи.

Помогнаха му да се изкачи нагоре по стълбите, а бащата на голямото семейство изглеждаше много загрижен. Скоро след това пристигна друг файтон и от него слезе един доктор, който също влезе в къщата. Навярно щеше да се грижи за него.

- Сара, в съседната къща е пристигнал един истински жълт човек - прошепна по-късно Лоти в час по френски. - Не мислиш ли, че е китаец? В географията пише, че китайците са жълти.

- Не, не е китаец - отвърна Сара шепнешком, - но е много болен.

Така започна историята с господина от Индия.
Ран Даф

Дори в този квартал можеха понякога да се наблюдават красиви залези. Те се виждаха, впрочем, само отчасти, между комините и над покривите. От кухненските прозорци не се виждаха и човек можеше да разбере, че слънцето залязва, само защото за известно време небето ставаше червено или жълто, или защото някъде се пречупваше и блестеше лъч. Имаше обаче едно място, откъдето се виждаше целият слънчев залез. Това беше таванският прозорец. Когато площадът започваше да блести по очарователен начин и да изглежда чудесен, въпреки покритите със сажди дървета и огради, Сара знаеше, че нещо става на небето и когато имаше възможност да остави кухнята, без отсъствието й да бъде забелязано и да я повикат отново, тя всякога се измъкваше, изтичваше по стъпалата и като се качваше на масата, промъкваше главата и тялото си навън през прозореца, доколкото беше възможно. После въздъхваше дълбоко и се оглеждаше наоколо. Никой никога не се показваше по съседните тавански прозорци. Обикновено бяха затворени. Но и когато бяха оставени отворени, за да влиза въздух, изглежда, че никой не се приближаваше до тях. Сара заставаше там и ту вдигаше глава към синьото небе, което изглеждаше така благосклонно и близко - също като изящен свод, ту наблюдаваше запада и всички чудни неща, които ставаха там. Облаците, които се топяха и отминаваха или бавно се променяха и добиваха различни цветове: розови и червени, снежнобели, лилави и бледосиви. Те образуваха понякога острови или големи планини, като заграждаха дълбоки, сини езера. Друг път приличаха на обширни морета или на чудни тънки ивици земя. Поне така й се струваше на Сара и за нея нищо не беше така хубаво, както онова, което виждаше, когато стоеше на масата, с тяло наполовина подадено през капандурата и заслушана в песента на лястовичките. Винаги й се струваше, че те чуруликат някак особено меко, когато по небето ставаха тия чудеса.

Беше един такъв залез, няколко дни след като човекът от Индия бе пристигнал в новия си дом, когато Сара успя по-лесно от всякога да се измъкне и да отиде горе. Беше свършила следобедната си работа в кухнята и никой не й беше заповядал нищо.

Тя се покачи на масата и се загледа. Беше чудно хубаво. Гъста, обилна жълта светлина изпълваше въздуха. Птичките, които прехвърчаха от покрив на покрив, се очертаваха съвсем черни на небето.

- Колко е тържествено - си каза Сара тихо. - Почти навява страх, сякаш ще се случи нещо необичайно. Всичко тържествено ме кара да изпитвам такова чувство.

Изведнъж тя обърна глава, защото чу някакъв звук недалеч от нея. Беше доста странен, подобен на прекъснат крясък. Звукът идваше от прозореца на съседния таван. Някой беше отишъл там да гледа залеза като нея. Една глава и част от тяло се показваха от капандурата, но те не принадлежаха на някое малко момиче или на слугиня. Беше един истински индус с тъмна кожа и блестящи очи, облечен в бяло и с бяла чалма на главата, а звукът, който бе чула, се издаваше от една малка маймунка, която той държеше и която се гушеше в гърдите му и кряскаше.

Когато Сара извърна лице към него, той също я гледаше. Първото нещо, което си помисли, бе, че той е дошъл да гледа слънцето, защото то се виждаше така рядко в Англия, а сега му се щеше да му се порадва по-дълго. Тя го погледна за миг внимателно, после се засмя.

Цялото изражение на индуса се промени и когато се усмихна в отговор, се показаха толкова бели зъби, сякаш лъч освети мрачното му лице. Приятелският поглед на Сарините очи винаги действаше на хората, особено ако се чувстваха уморени или отегчени.