Франсис Бърнет Малката принцеса

- Сара, за Бога! - извика тя. - Ти си най-изобретателното момиче, което съм виждала!

- Нали е хубаво? - каза Сара. - Това са неща от стария ми куфар. Попитах своя магьосник и той ми каза да отида и да погледна.

Сара описа всичко така, че Армангард успя да види и сводовете, и горящите пънове, и трептящите восъчни свещи. Когато извадиха нещата от кутията - кейкът, плодовете, бонбоните - угощението се превърна в разкошен пир.

- Колко прилича на истинска забава! - извика Армангард.

- Прилича на царска трапеза - въздъхна Беки.

На Армангард й мина щастлива мисъл през главата.

- Сара, искам да ти кажа нещо - каза тя. - Представи си сега, че си принцеса и че това е царско угощение.

- Но нали ти го даваш - каза Сара, - ти трябва да бъдеш принцесата, а ние ще ти бъдем почетни дами.

- Не, не мога - каза Армангард. - Много съм дебела и не знам какво да правя. Ти ще бъдеш принцесата.

- Добре - каза Сара. - Щом така искате.

Но изведнъж се сети за нещо друго и изтича към ръждясалата камина.

- Тук има много хартии и боклуци! - извика тя. - Ако ги запалим, за известно време ще има светъл пламък и ще си представяме, че е истински огън. - Тя драсна кибрит и ги запали; лумна силна светлина.

- Докато престане да свети - каза Сара, - ще забравим, че не е истински огън.

Светлината трептеше по лицето й, а тя се усмихваше.

- Не е ли всичко като истинско? - каза тя. - Сега можем да започнем нашия празник.

Тръгна към масата и махна изящно с ръка на Армангард и Беки. Беше изцяло погълната от своя блян.

- Приближете се, прекрасни госпожици - каза тя с приятния си замечтан глас, - и заемете места на трапезата. Моят баща, царят, който е на дълго пътешествие, ми заръча да ви нагостя - тя обърна леко глава към ъгъла на стаята. - Музиканти, свирете с вашите цигулки и флейти! Принцесите - обясни тя бързо на Армангард и Беки, - винаги канят на угощенията си музиканти. Представете си, че там в ъгъла има балкон за тях. А сега да започнем.

Едва успяха да вземат парче кейк в ръка, когато и трите скочиха на крака и обърнаха пребледнели лица към вратата, ослушвайки се.

Някой се качваше по стълбата. Нямаше съмнение в това. Всяка разпозна сърдитите стъпки и разбра, че е дошъл краят на всичко.

- Господарката! - задави се Беки и изпусна парчето кейк на пода.

- Да - каза Сара. - Госпожица Минчин ни е открила.

Госпожица Минчин отвори вратата с един удар на ръката. Тя също беше бледа, но от ярост. Погледна изплашените лица, после наредената маса и след това - как догарят хартиите в камината.

- Аз подозирах нещо такова - извика тя, - но никога не съм помисляла за такава дързост. Лавиния е била права.

Те разбраха, че Лавиния беше открила по някакъв начин тайната им и ги беше издала. Госпожица Минчин отиде при Беки и я напляска за втори път.

- Безсрамно създание! - извика тя. - Още утре сутрин ще напуснеш къщата!

Сара стоеше съвсем спокойно, само очите й се разшириха и лицето й още повече пребледня. Армангард заплака.

- Не я пъдете - захълца тя. - Леля ми изпрати кутията. Ние... само си направихме забавление.

- Виждам - каза госпожица Минчин унило. - Начело с принцеса Сара - тя се обърна свирепо към Сара. - Това е твоя работа, знам - извика госпожицата. - Армангард не би помислила никога за нещо такова. Ти си нагласила масата с тия боклуци - тя се обърна към Беки и тропна с крак. - Върви си в стаята! - заповяда и Беки се измъкна с глава, скрита в престилката и с тресящи се рамена.

След това се обърна пак към Сара.

- Ще ти дам да разбереш утре. Няма да получиш нито закуска, нито обяд, нито вечеря!

- И днес не съм обядвала, нито вечеряла, госпожице Минчин - каза Сара отпаднала.

- Толкова по-добре. Ще има да помниш. Не стой там. Прибери нещата в кутията!

Тя започна да ги прибира сама в кутията и съзря новите книги на Армангард.

- И ти - обърна се госпожица Минчин към Армангард - си донесла хубавите си нови книги на този мръсен таван. Взимай ги и върви да спиш. Ще стоиш утре цял ден в леглото и ще пиша на баща ти. Какво ще каже той, като узнае къде си била тази нощ?

В строгия втренчен поглед на Сара видя нещо, което я накара да се обърне яростно към нея.

- Какво мислиш? - попита тя. - Защо ме гледаш така?

- Мислех си нещо - отговори Сара, както бе отговорила някога в класната стая.

- Какво мислеше?

Почти се повтори предишната случка. В държанието на Сара нямаше нахалство. Имаше само тъга и спокойствие.

- Мислех - каза тя тихо, - какво би казал моят баща, ако узнае къде съм тази нощ.

Госпожица Минчин се ядоса също както преди и ядът й се прояви, както по-рано, по необуздан начин. Тя се спусна върху Сара и я разтърси.

- Нахално, невъзможно дете! - извика тя. - Как смееш! Как смееш!

Тя събра книгите, набута в кутията това, което бе останало, тикна я в ръцете на Армангард и я заблъска пред себе си към вратата.

- Ще те оставя да си мислиш - каза тя. - Лягай веднага! - Тя затвори вратата зад себе си и залитащата Армангард и остави Сара съвсем сама.

Блянът беше свършил. Последната искра в печката изгасна и остана само черна пепел.

Масата бе оголена, златните чинии, богато бродираните салфетки и гирляндите бяха отново превърнати в стари носни кърпи, в късчета от червена и бяла хартия и разкъсани изкуствени цветя, разхвърляни навред по пода. Музикантите бяха изчезнали, цигулките и флейтите бяха замлъкнали. Емили седеше облегната на стената и гледаше безжизнено. Сара отиде и я взе с треперещи ръце.

- Няма вече никакъв пир, Емили - каза тя. - Няма нищо. Всичко изчезна, останаха само затворничките в Бастилията - и тя седна и закри лице.

Какво ли щеше да се случи в този миг, ако вместо да закрие лицето си, Сара беше погледнала към прозорчето. Може би краят на тази глава щеше да бъде съвсем друг, защото, ако го бе направила, сигурно щеше да трепне пред това, което ставаше там. До стъклото беше прилепнало същото онова лице, което бе надникнало и малко по-рано същата вечер, когато тя говореше с Армангард.

Но тя не погледна. Седя известно време с глава, скрита в ръце. Винаги седеше така, когато се мъчеше да понесе нещо безмълвно. После стана и тръгна бавно към леглото.

- Вече нищо не мога да си фантазирам - каза тя. - Няма полза да се опитвам. Но ако заспя, сънят, навярно, ще го направи вместо мене.

Изведнъж се почувства толкова уморена - може би от глад, че седна на края на леглото съвсем сломена.

- Да, имаше и камина и в нея бумтеше весел огън, с игриви малки пламъчета - шепнеше тя. - Пред него имаше удобен стол, близо до него малка масичка с топла вечеря на нея. О да, имаше - тя се загърна с тънките завивки, - имаше едно хубаво меко легло, с пухкави одеяла и големи меки възглавници. Да имаше...

Отпадналостта й дойде на помощ, очите й се затвориха и тя заспа дълбоко.

Не знаеше колко време е спала, но беше толкова изморена, че спа много дълбоко, така дълбоко, че нищо не можеше да я смути, дори шумът, който вдигаше семейството на Мелкиседек. Сякаш всичките му деца бяха решили да излязат от дупката, за да се боричкат, да падат и да играят.

Тя внезапно се събуди, без да съзнава, че нещо особено е прекъснало съня й. Всъщност се беше стреснала от затварянето на прозорчето, през което се измъкна една пъргава бяла фигура и пропълзя по керемидите. Всичко това ставаше съвсем наблизо до нея, но не чак толкова, че да може да види фигурата.

Сара не отвори очи веднага. Много й се спеше и - интересно нещо - беше й топло и хубаво, толкова топло и хубаво, че си помисли, че не е съвсем будна. Никога не се беше чувствала така, освен в приятните си мечти.

- Какъв хубав сън! - шепнеше Сара. - Колко ми е топличко. Аз... не ... искам... да... се... събудя.

Тя беше сигурна, че сънува, изпитваше такова чувство, сякаш върху нея са натрупани хубави завивки. Усещаше одеяла и когато извади ръката си, напипа нещо съвсем като сатенен юрган. Не трябваше да се събужда - трябваше да стои мирно и да не прекъсва съня.

Но това не й се удаваше, колкото и да стискаше очи. Нещо я караше да се събуди, нещо в стаята. Това бе някаква светлина и някакъв шум, шум от горящ огън.

- Ето че се събуждам - каза си тя натъжена. - Не мога, не мога да попреча на това.

Очите й се отвориха, въпреки усилията. И тогава се усмихна, защото това, което се откри пред очите й, не беше виждала никога преди на тавана и знаеше, че никога не може да види.

- Я, не съм се събудила - прошепна тя като се огледа наоколо. - Все още спя. - Тя знаеше, че това трябва да е сън, защото наяве такива неща не можеха да съществуват.

Може би ви е странно, че беше сигурна, че не се е върнала на земята? Това, което видя, бе следното: В камината гореше буен огън, на който вреше бронзов чайник; на пода бе постлан дебел, червен килим; пред камината имаше един стол, с възглавници по него; при стола имаше малка маса, покрита с бяла покривка и наредена с малки прибори - чаша, чиния, чайниче. На леглото бяха метнати нови покривки и сатенен пухен юрган; при краката й лежеше красив подплатен копринен халат, чифт меки чехли и няколко книги. Стаята на мечтите й изглеждаше преобразена в приказна страна, залята от мека светлина, която идваше от масата, покрита с розов абажур.

Тя седеше, подпряна на лакът, и дишаше дълбоко и с прекъсвания.

- Не изчезва - задъхваше се тя. - Никога не съм виждала такъв сън. - Не смееше да помръдне, но после отметна настрана покривките и спусна крака на пода с възторжена усмивка.

- Сънувам, че ставам от леглото - чу тя собствения си глас и после, застанала всред всичко това и като се оглеждаше, продължи: - Сънувам, че изглежда действително! То е омагьосано - или аз съм омагьосана. Само си въобразявам, че виждам всичко това. Ако мога само да продължавам да си мисля - извика тя, - за нищо друго не ме е грижа! За нищо!

Тя постоя известно време, после пак извика.

- Не, това не е истина, не може да бъде истина! Но колко истинско изглежда!

Горящият огън я привлече към себе си, тя коленичи и вдигна ръце да се стопли, толкова близо, че топлината я накара да отскочи назад.

- Огън, който пари, не може да бъде сън - извика тя.

Сара скочи на крака, опипа масата, приборите, килима; отиде при леглото и погали одеялата. Взе мекия халат и го притисна до гърдите си, после до лицето си.

- Но той е мек и топличък! - почти хълцаше тя. - Истински е! Сигурно!

Тя се загърна в халата и пъхна краката си в чехлите.

- Не, не сънувам, не сънувам - извика тя.

Приближи плахо до книгите и отвори тази, която беше отгоре. На първия лист имаше написани само няколко думи:

От един приятел."

- Аз не го познавам - каза тя, - но някой се грижи за мен. Аз имам приятел.

Взе свещта, излезе от стаичката си, отиде при Беки и седна до нея.

- Беки! Беки! - зашепна тя толкова високо, колкото се осмеляваше. - Събуди се!

Когато Беки се събуди и се изправи с изплашено и зацапано от плач лице, до нея стоеше малка фигура в разкошен подплатен халат от червена коприна. Лицето, което видя, сияеше и бе чудно хубаво. Сара - такава, каквато си я спомняше, - стоеше до нея със свещ в ръка.

- Ела - каза тя, - ела, Беки!

Беки беше много изплашена, за да може да говори. Тя просто стана и я последва с отворена уста, без да промълви нито дума.

Когато прекрачиха прага, Сара затвори тихо вратата и я привлече в топлата, светла стая, сред неща, които замаяха главата й и накараха глада й да изчезне.

- Всичко е истинско - извика Сара. - Пипнах всичко. Истинско е като нас самите. Беки, тук е идвал магьосникът и докато сме спали е направил всичко това. Той никога няма да позволи да ни се случи нещо лошо.
Посетителят

Представете си, ако можете, как двете момичета прекараха останалата част от вечерта. Как се свряха при огъня, как махнаха капаците на приборите и намериха под тях топла, вкусна супа, която беше достатъчна да ги нахрани, сандвичи, препечен хляб, и сладкиши, достатъчни и за двете. И чаят беше толкова приятен, че нямаше нужда да си представят, че е нещо друго. Бяха стоплени, сити и щастливи. Като разбра, че постигналото я чудно щастие е действително, Сара се отдаде напълно на радостта си. Беше живяла толкова много с фантазии, че можеше лесно да приеме всички чудни неща, които се случиха.

- Не познавам никого на света, който би могъл да направи това - каза тя, - но трябва да има някой. Ето ни тук пред огъня, който е истински! Но който и да е, където и да се намира, той ми е приятел. Беки, аз имам някъде приятел.

Не може да се отрече, че като седяха пред горящата камина и ядяха хубавата, засищаща храна, двете момичета изпитваха възторг, примесен с учудване и се споглеждаха с известно съмнение.

- Мислите ли - прошепна Беки, - мислите ли, че всичко това ще изчезне, госпожице? Тя бързо налапа един сандвич. Ако това бе само сън, нямаше защо да се спазва приличие при яденето.

- Не, няма да изчезне - каза Сара. - Сега ям и мога да усещам вкус. Никога на сън човек не яде истински. Само си мисли, че яде. Освен това, аз постоянно се щипя и нарочно хванах преди малко един горещ въглен.

Сара почна да се оглежда из преобразената стая. Имаше достатъчно одеяла да си ги разделят с Беки. Тясното легло в съседната таванска стаичка беше толкова удобно, колкото Беки никога и не бе сънувала, че може да бъде.

Когато излизаше от стаята, Беки се обърна на прага и загледа с жадни очи.

- Дори да не намерим утре сутрин всичко това - каза тя, - то все пак бе тук тази нощ и няма никога да го забравя - тя разгледа всяко нещо, сякаш за да го запамети, и уверена в истинността на всичко, излезе.

Благодарение на тайнствените осведомителни връзки, които съществуват в училищата и между слугините, на сутринта всички вече знаеха, че Сара Крю е в крайна немилост, че Армангард е наказана и Беки може да бъде изпъдена от пансиона още преди закуска, ако изобщо можеше така изведнъж да се изгони едно слугинче. Това, разбира се, не се случи, тъй като госпожица Минчин не можеше така лесно да намери друго толкова безпомощно и невзискателно момиче, което да работи като роб за толкова малко пари. По-възрастните момичета в училището знаеха, че тя не пропъжда Сара по много сериозни съображения.

- Тя расте бързо и научава толкова много неща - каза Джеси на Лавиния, - че скоро ще започне да преподава и госпожица Минчин знае, че ще работи безплатно. Беше доста подло от твоя страна, Лави, да кажеш за нейните забавления на тавана. Как откри това?

- Узнах го от Лоти. Тя е такова бебе, че се издаде без да иска. Нямаше нищо подло в това, че съм казала на госпожица Минчин. Аз чувствах, че е мой дълг да го кажа - каза гордо тя. - Защо мами по този начин? Смешно е, че важничи и се мисли за това, което не е.

- Какво са правили, като ги е сварила госпожица Минчин?

- Измисляли са си разни глупости. Армангард била занесла горе кутията си, за да подели нещата си със Сара и Беки. А нас никой не ни кани да си разделим нищо. Чудя се, защо госпожица Минчин не изпъди Сара, дори и да я иска за учителка.

- Ако я изпъдят, къде ще отиде? - запита Джеси, малко загрижена.

- Откъде да знам? - сопна се Лавиния. - Сигурно ще има доста странен вид, като влезе тази сутрин в класната стая. Така си мисля - след всичко, което се е случило. Вчера не е обядвала и днес също няма да й дадат да яде.

Джеси не бе толкова лоша по душа, колкото глупава.

- Това е ужасно - каза тя. - Те нямат право да я уморят от глад.

Когато сутринта Сара отиде в кухнята, готвачката я погледна накриво, също и слугините, но тя бързо ги отмина. Беше се успала малко и, понеже и Беки се бе успала, нямаха време да се видят, и всяка бе слязла бързо долу.

Сара влезе в стаята на слугините. Беки търкаше с всички сили едно котле и си тананикаше някаква песничка. Тя погледна Сара с див възторг.

- Когато се събудих, одеялото си беше там, госпожице - прошепна тя възбудено. - Беше истинско, както нощес.

- И моето - каза Сара. - Всичко си е на мястото, съвсем всичко. Докато се обличах, похапнах от това, което остана.

Госпожица Минчин очакваше да види Сара в същото положение, в което очакваше да я види и Лавиния. За госпожица Минчин Сара винаги беше една тревожна загадка, защото нейната строгост никога не успяваше да я разплаче или уплаши. Самият факт, че Сара никога не отговаряше нахално, когато й се караха, бе за госпожица Минчин нещо като нахалство. "Но след вчерашното лишаване от ядене и очакващото я гладуване през деня, сигурно е сразена - така си мислеше госпожица Минчин. - Странно би било, наистина, ако не слезе долу с бледи страни, зачервени очи и нещастно, смирено лице".

Госпожица Минчин я видя за пръв път, когато Сара влезе в класа на малките, за да слуша и ръководи упражненията им по френски. Влезе, подскачайки, със зачервени бузи и с усмивка на крайчеца на устните. Това беше най-чудното нещо, което госпожица Минчин беше виждала някога през живота си. От какво е направено това дете? Какво значеше всичко това? Тя я повика при катедрата.

- Изглежда не разбираш, че си наказана - каза тя. - Може ли да си станала толкова безчувствена?

Работата е там, че когато човек е дете, а дори и възрастен, добре нахранен, наспал се на топло като в приказка, която се е оказала действителност, когато се е събудил - тогава именно човек не може да бъде нещастен, нито дори да има нещастен вид и не би могъл да прикрие радостния блясък в очите си. Госпожица Минчин почти занемя при вида на Сарините очи, когато тя й отговори напълно почтително.

- Моля да ме извините, госпожице Минчин - каза тя, - но не знаех, че съм наказана.

- Имай добрината да не забравяш това и да даваш вид, сякаш си получила наследство. Това е нахалство. И помни, че днес няма да ядеш.

- Да, госпожице Минчин - отговори Сара. Но като се обърна, сърцето й подскочи от радост при спомена за това, което се беше случило предишния ден. - Ако магьосникът не ме беше спасил навреме - помисли си тя, - щеше да бъде наистина ужасно.

- Не е възможно да е много гладна - прошепна Лавиния. - Погледни я само. Може би си фантазира, че е закусила хубаво - прибави тя с презрителен смях.

- Сара се различава от другите - каза Джеси. - Понякога се страхувам от нея.

- Смешно създание! - извика Лавиния.

През целия ден лицето на Сара сияеше, а бузите й горяха. Слугините я гледаха учудени и си шушукаха, а малките сини очи на госпожица Амилия бяха озадачени. Не можеше да разбере, какво означава такъв един дързък поглед на добро настроение, въпреки недоволството на господарката. Във всеки случай, то беше присъщо за Сариния упорит нрав. Навярно беше намислила да надвие на всяка цена.

Сара бе решила, ако е възможно, да запази в тайна всичко, което се беше случило. Ако, разбира се, госпожица Минчин решеше да се качи пак на тавана, всичко щеше да се разкрие. Но изглежда, че поне за известно време тя нямаше да направи това, освен ако не заподозреше нещо. Армангард и Лоти щяха да бъдат следени така строго, че нямаше да посмеят да се измъкнат от леглата си втори път. На Армангард можеше да се разправи всичко и да се разчита, че ще пази тайна. Ако Лоти откриеше нещо, нея също щяха да накарат да пази тази тайна. А, може би, и самият магьосник щеше да се притече на помощ, за да останат в тайна собствените му чудеса.

Но каквото и да се случеше, Сара знаеше, че някъде по света има един добър човек и той е неин доброжелател.

Предишният ден времето бе много лошо: влажно, кално и студено. А днес при още по-лошо време трябваше да се направят повече покупки. Готвачката бе още по-сприхава, дори свирепа, понеже знаеше, че Сара е в немилост. Но какво значение имаше това, след като се беше оказало, че магьосникът й е доброжелател?

Когато вечерта изкачи последните стъпала към тавана и застана пред вратата, сърцето й - трябва да се признае - тупаше бързо.

- Разбира се, може всичко да е изчезнало - прошепна тя, като се мъчеше да бъде смела. - Може да е било изпратено само за тази именно ужасна нощ. Но беше действително.

Тя отвори вратата и влезе вътре, леко въздъхна. Затвори вратата и застана опряна на нея, като се оглеждаше наоколо.

Магьосникът беше идвал пак. И този път беше направил много повече отпреди. Огънят светеше, пламъчетата весело подскачаха. Бяха донесени някои нови неща и те така променяха стаичката, че ако Сара не бе надвила съмнението си, щеше да започне да търка очи. На ниска маса бе сложена нова вечеря - и този път имаше прибори и за Беки. Всички голи, грозни неща бяха покрити и им бе придаден хубав вид.

- Сякаш някаква приказка се превръща в действителност - каза тя. - Няма никаква разлика. Изпитвам такова чувство, сякаш мога да поискам каквото и да е - и то ще се яви! И няма да бъде по-странно от това, което става пред очите ми.

Тя скочи на крака и почука на стената на нещастницата от съседната килия. Беки пристигна.

Когато влезе, тя почти се свлече на пода. За няколко секунди съвсем престана да диша.

- Виждаш ли? - каза Сара.

Тази вечер Беки седеше на възглавницата върху килимчето пред камината и си имаше собствени чашка и чинийка.

Когато се приближи до леглото, Сара откри, че е застлано с нов дебел дюшек и големи пухени възглавници. Старите бяха пренесени на леглото на Беки.

- Откъде може да идва всичко това? - запита Беки. - Боже мой! Кой прави тези работи, госпожице?

- По-добре да не питаме - рече Сара. - Ако не ми се искаше да зная кой е, за да мога да му благодаря, бих предпочела да си остане неизвестен. Така е по-хубаво.

С всеки изминат ден животът им ставаше все по-хубав. Приказката продължаваше. Почти всеки ден се появяваше по нещо ново. Грозните стаи постепенно бяха покрити изцяло с картини и завеси, появиха се майсторски построени сгъваеми мебели. Закачена бе полица с книги, едно след друго се изредиха все нови и нови удобства и приспособления.

Когато Сара слизаше сутрин долу, оставяше храната от вечерята на масата, а когато вечер се връщаше на тавана, магьосникът я беше отнесъл и оставил други хубави ястия. Госпожица Минчин бе все така груба, госпожица Амилия все така заядлива, слугините се отнасяха все така просташки и сурово със Сара. Пращаха я да пазарува по всяко време, караха й се, разкарваха я насам-натам. Едва й позволяваха да говори с Армангард и Лоти. Лавиния се смееше презрително на дрехите й, които ставаха все по-дрипави. А другите момичета я гледаха с любопитство, когато се появяваше в класната стая. Но какво значение имаше всичко това за нея, която живееше в тази чудна приказка? Това беше по-романтично и по-възхитително от всичко, което бе съчинявала за да крепи изтощената от глад млада душа и да се спаси от отчаянието. Понякога, когато й се караха, едва се сдържаше да не се усмихне.

- Само да знаехте! - казваше си тя. - Само да знаехте!

След известно време Сара започна да изглежда по-добре. Страните й се зачервиха, а очите й не бяха вече така големи за лицето й.

- Сара Крю изглежда много добре - каза неодобрително госпожица Минчин на сестра си.

- Да - отговори госпожица Амилия. - Тя явно се оправя. А беше започнала да прилича на умираща от глад врана.

- Умираща от глад! - извика госпожица Минчин сърдито. - Не е имало причини да изглежда така. Винаги е имала достатъчно за ядене.

- Раз... разбира се - съгласи се смирено госпожица Амилия, уплашена, че както обикновено, е казала нещо не на място.

- Много е неприятно да видиш такова нещо у дете на нейната възраст - каза госпожица Минчин с високомерно недоумение.

- Какво... нещо? - осмели се да попита госпожица Амилия.

- Би могло да се нарече дързост - отговори госпожица Минчин, като чувстваше известно затруднение, защото знаеше, че това, за което мисли, не е дързост, а не знаеше каква друга неласкава дума да употреби. - Духът и волята на което и да е друго дете биха се сломили при промените, които трябваше да претърпи. А тя изглежда тъй малко сломена, сякаш... сякаш е недосегаема.

- Спомняш ли си - намеси се простодушната госпожица Амилия, - какво ти каза тя един ден в класната стая за това, какво би направила, ако узнаеш, че тя е...