Франсис Бърнет Малката принцеса

Като реши да я поздрави, той изпусна маймунката. Тя бе дяволито зверче и винаги готово за приключения, но когато видя момичето, се раздразни. Изведнъж изскочи от ръцете му, скокна от керемидите, побягна по тях с крясък, стъпи на рамото на Сара и оттам скочи в стаичката й. Това възхити Сара и тя започна да се смее. Но тя знаеше, че трябва да предаде маймунката на господаря й - ако индусът й беше господар - а не знаеше как може да стане това.

Тя се обърна към индуса, доволна от това, че още си спомня нещо от индуския език, който бе учила, когато живееше при баща си. Така щяха да се разберат. Тя му заговори на неговия език:

- Дали ще ми позволи да я хвана? - попита Сара.

Тя никога не бе виждала такава изненада и такъв възторг, каквито се изписаха по мургавото му лице, когато го заговори на родния му език. Бедният човек помисли, че неговите богове са се намесили и че кроткият глас идва от самото небе. Той произнесе пълни с почит благодарности към малката господарка и каза, че маймунката е добра и не хапе. Но за жалост мъчно може да бъде уловена. Не била зла, макар и да била непослушна. Ран Даф я познавал така добре, сякаш е негово дете, но не винаги му се покорявала. Ако малката господарка позволи, Ран Даф можел да излезе на покрива, да влезе в стаята и да улови малкото недостойно животно.

Ран Даф очевидно се боеше, че Сара ще сметне това за голяма дързост и няма да му позволи. Но тя веднага се съгласи.

- Елате! - каза тя. - Тя се мята от единия край на стаята до другия, сякаш е изплашена.

Ран Даф се промъкна през таванския прозорец и тръгна към нейния така умело и леко, сякаш цял живот беше ходил по покриви. Когато скочи безшумно в стаичката, маймунката го видя и изписка. Ран Даф побърза да затвори прозореца и се спусна да я улови. Това не продължи дълго. Няколко минути маймунката бягаше, очевидно повече на шега, после изведнъж скочи с крясък на рамото на Ран Даф и застана там, като се хвана за врата му с малката си набръчкана ръка.

Ран Даф благодари горещо на Сара. Тя забеляза, как живите му очи бяха възприели с един поглед мизерната стаичка, но той продължи да й говори така, сякаш говореше на малката дъщеря на някой раджа и се правеше, че не е забелязал нищо.

- Тази малка палавница - каза той, като потупваше галено маймунката, - не е всъщност толкова лоша, колкото изглежда и нейният господар, който е болен и често се забавлява с нея. Той ще се натъжи, ако неговата любимка избяга или се загуби.

Ран Даф се поклони отново, промъкна се през капандурата и прекоси покрива с такава ловкост, каквато бе показала самата маймунка.

Лицето и обноските на Ран Даф, облеклото и дълбокото уважение, с което се отнасяше към Сара, й припомниха много неща, събудиха всичките й стари спомени. Странно й беше да си спомни, че тя - слугинята, на която готвачката бе казала преди час обидни думи - само преди няколко години бе заобиколена от хора, които се отнасяха с нея така, както се беше отнесъл Ран Даф. За нея това време беше като някакъв сън. То бе безвъзвратно отминало. Изглеждаше сигурно, че бъдещето няма да й поднесе никакви промени. Тя знаеше какви са плановете на госпожица Минчин. Докато все още е много млада за редовна учителка, ще я използват като момиче за пазаруване и като слугиня, като същевременно изискват от нея да не забравя това, което е научила и дори да научи нови неща. Госпожица Минчин знаеше, че тя е любознателна. Достатъчно беше да й дават книги и тя ще ги поглъща и научава наизуст. А когато стане по-възрастна, ще я направят прислужница на цялата къща. Това неизбежно щеше да стане. Бъдещето не обещаваше нищо по-добро. Сара постоя няколко минути неподвижна, замислена върху това.

На следващата сутрин Сара бе в класната стая с малките си ученички. След като приключи с урока, тя прибра френските си книги и както обикновено, си мислеше за онези неща, които преоблечени царски особи са били принудени да вършат. Тя си представяше как ще се изплашат тези, които са ги карали да работят, като узнаят за техния произход. Ако госпожица Минчин откриеше, че тя - Сара, чиито пръсти почти изкачаха от обущата й - е голяма госпожица! Докато си мислеше тези неща, погледът й стана точно такъв, какъвто госпожица Минчин не можеше да го понася. Сара не искаше точно в тоя миг госпожицата да я вижда. За нещастие тя беше наблизо и така се разяри, че се спусна върху Сара и й издърпа ушите. Сара се сепна. Тя се събуди от съня си, и като сдържаше дъх, постоя за миг неподвижна. После, без да съзнава какво прави, започна да се смее.

- За какво се смееш, дръзко, безсрамно момиче? - извика госпожица Минчин.

Само след няколко мига Сара се овладя и си спомни, че е дама. Страните й бяха червени и изпитваше болка.

- Мислех - отговори тя.

- Искай прошка веднага - каза госпожица Минчин.

Сара помисли малко преди да отговори.

- Моля да ме извините за смеха, ако го намирате за неприличен - каза тя, - но не искам извинение.

- Какво мислеше? - запита госпожица Минчин. - Как смееш да мислиш? За какво мислеше?

Джеси се засмя и двете с Лавиния започнаха да се побутват. Всички момичета вдигнаха глави от книгите, за да слушат. Право казано, те всякога следяха с интерес нападките на госпожица Минчин срещу Сара, която винаги говореше странни неща и не изглеждаше ни най-малко изплашена. И сега не беше изплашена, макар ушите й да се бяха зачервили, а очите й да блестяха като звезди.

- Мислех - каза тя важно, но учтиво, - че вие не знаете какво правите.

- Не съм знаела какво правя? - рече госпожица Минчин задъхана.

- Да - отговори Сара, - и си мислех, какво би станало, ако бях голяма и вие ми издърпахте ушите - какво бих ви сторила. Мислех също, че ако бях госпожица, никога не бихте се осмелили да направите това, каквото и да сторех. И още си мислех, колко изненадана и уплашена щяхте да бъдете, ако случайно откриехте, че съм наистина такава и че мога да постигна всичко, което искам.

Очите на момичетата в стаята се ококориха. Лавиния се надвеси напред, за да слуша.

- Върви си в стаята - извика госпожица Минчин задъхана, - веднага! Напусни класната стая! Момичета, продължавайте с уроците си!

Сара се поклони леко.

- Извинете ме за смеха, ако това е неучтиво - каза тя и излезе от стаята, като остави госпожица Минчин да укротява гнева си, а момичетата да шушукат над книгите.

- Видяхте ли я? Видяхте ли? - извика Джеси. - Няма да се учудя, ако се окаже, че тя наистина е нещо друго!

Няма съмнение, че когато човек живее в някоя от няколко долепени една до друга къщи, той неволно се замисля за това, което става отвъд стената. На Сара й беше забавно да си представя какво може да се крие зад стената, която делеше пансиона от къщата на господина от Индия. Тя знаеше, че класната стая е съседна на кабинета на този господин и се надяваше, че стената е достатъчно дебела, за да не може да го безпокои шумът, който се вдигаше понякога след края на часовете.

А тя не искаше той да бъде безпокоен, защото го беше обикнала. Голямото семейство обичаше, защото всички в него изглеждаха щастливи. Човека от Индия пък бе обикнала, защото изглеждаше нещастен. Той очевидно се възстановяваше от някаква много тежка болест. В кухнята, където прислугата по някакъв мистериозен начин знаеше всичко, се разправяше много за неговия случай. Той не беше истински индус, а англичанин, който бе живял в Индия. По едно време преживял големи неудачи и се смятал за разорен и опозорен завинаги. Ударът бил толкова голям, че едва не умрял от възпаление на мозъка.

Оттогава здравето му се разклатило, макар че по-късно щастието му се усмихнало и той си възвърнал всичко загубено. Грижите му били свързани с някакви мини.

- Мини, пълни с диаманти! - каза веднъж готвачката. - Нищо спестено не остава в мини, особено в диамантени - и тя погледна Сара. - Всички знаем нещо за това.

- Той е преживял същите неща като татко - помисли си Сара. - Разболял се е като него, но не е умрял.

След това тя го обикна още повече. Когато я пращаха някъде надвечер, тя беше почти щастлива, тъй като завесите на съседната къща не бяха още спуснати и тя можеше да надникне в топлата стая и да види своя приятел. Когато нямаше никой наоколо, тя се спираше и като се държеше за желязната решетка, му пожелаваше лека нощ, сякаш той щеше да я чуе.

Сара си мислеше, че той може да почувства, макар и да не чува. Може би хубавите мисли понякога достигат до хората дори през прозорци, врати и стени.

После тя отминаваше и се чувстваше по-спокойна и видимо стоплена. Обичта й към него беше така голяма, че й се струваше, че трябва да стигне до него както си седи в креслото край камината, винаги облечен в широк халат, винаги подпрял глава на ръце и безнадеждно загледан в огъня. На Сара й се струваше, че нещо продължава да го мъчи, че нещастията му не са само минало.

- Но той си е получил обратно парите - казваше си тя, - и се е избавил от болестта. Има нещо друго, което го измъчва.

Тя вярваше, че бащата на голямото семейство, когото наричаше господин Монтморенси знае това "друго", за което дори прислугата не беше чула. Господин Монтморенси го навестяваше често, а също и госпожата и малките, макар и не толкова редовно. Изглежда, че той е особено привързан към двете най-големи момиченца - Джанет и Нора. Всъщност, той обичаше много всички деца, особено момиченцата.

Когато децата отиваха да го посетят, Джанет, която бе най-голяма, се грижеше всичко да бъде наред. Тя решаваше кога е удобно да помолят господина от Индия да разправя приказки за тази страна, кога е изморен и кога е време да се измъкнат тихичко и да кажат на Ран Даф да отиде при него.

Те много обичаха Ран Даф. Ако знаеше английски, той можеше да им разкаже безброй приказки. Същинското име на господина от Индия беше Карисфорд. Джанет разказа на господин Карисфорд за Сара. Той се заинтересува много, особено след като Ран Даф каза за приключението с маймунката на покрива. Ран Даф описа чудесно тавана, неговата усамотеност, голия под и разкъртената мазилка, ръждясалата празна камина и твърдото тясно легло.

- Кармайкъл - каза той на бащата на голямото семейство, след като чу това описание, - колко ли тавани в квартала приличат на този и колко ли нещастни момичета спят на такива легла, докато аз се мятам върху възглавниците, измъчван и затрудняван от богатство, по-голямата част от което не е мое.

- Драги приятелю - отговори господин Кармайкъл весело, - колкото по-скоро престанеш сам да се измъчваш, толкова по-добре за тебе. Дори да притежаваше всичките богатства на Индия, пак нямаше да можеш да премахнеш бедността в света, и ако се заемеш да мебелираш всички тавани в този квартал, пак ще останат бедни тавани в други квартали и улици. Така е в живота.

Господин Карисфорд си гризеше ноктите и гледаше разгорените въглени в камината.

- Представи си - каза той бавно, след като помълча малко, - помисли си, че другото дете, това, за което непрестанно мисля, може да се намира в същото положение, като детето в съседната къща?

Господин Кармайкъл го погледна разтревожено.

Той знаеше, че най-лошото нещо за разсъдъка и здравето на приятеля му беше да започне да мисли за това по този начин.

- Ако детето, което търсиш, е онова от пансиона на госпожа Паскал в Париж - отговори успокоително той, - то изглежда, че е в ръцете на хора, които имат възможност да се грижат добре за него.

Те бяха научили, че госпожица Паскал, опърничава и светска дама, имала в пансиона си едно момиче, което се казвало Крю. То било оставено в пансиона й от един английски офицер от Индия след смъртта на жена му. После той умрял внезапно, след като загубил състоянието си. Госпожа Паскал побързала да се отърве от детето и го дала на някакви богати руснаци, които го осиновили, а после изчезнали безследно.

- Но ти казваш, че ако детето е онова, което търся, ние не сме сигурни в нищо - отговори Карисфорд.

Работата беше там, че Карисфорд не знаеше със сигурност дали детето е било оставено в Париж.

- В нищо не съм сигурен, приятелю - каза той с безкрайна горчивина. - Никога не съм виждал нито детето, нито майка му. С Ралф Крю се обичахме като братя, но не се бяхме срещали, откакто свършихме училище. Видяхме се отново в Индия. Бях погълнат от добрата сделка с мините. Той също се увлече от нея. Проектът беше огромен и привлекателен и бяхме изцяло погълнати от него. За нищо друго не говорехме. Чух само, че детето е изпратено да учи някъде. Сега дори не си спомням как съм узнал това!

Господинът от Индия се наведе напред и удари по масата с дългата си слаба ръка.

- Кармайкъл - каза той, - трябва да я намеря. Ако е жива, все някъде трябва да бъде. Ако няма приятели и е без пари, то за това съм виновен аз. Как може човек да бъде спокоен, когато го мъчат такива мисли? Внезапният обрат към успех в мините направи действителност нашите най-невероятни сънища, а нещастното дете на Крю може би проси по улиците!

- Не, не - каза Кармайкъл. - Помъчи се да се успокоиш. Нека те успокоява това, че щом я намериш, ще й дадеш голямо богатство.

- Защо не бях достатъчно силен, за да не се отчайвам, когато положението започна да се влошава? - изпъшка Карисфорд. - Мисля, че щях да бъда твърд, ако отговарях само за моите пари. Бедният Крю бе вложил в предприятието всичките си средства. Той ми се довери, той ме обичаше и умря с мисълта, че съм го разорил аз - Том Карисфорд. Трябва да ме е сметнал за голям негодник!

- Не се укорявай така жестоко.

- Аз не се укорявам затова, че предприятието пропадна, укорявам се, че загубих смелостта си. Избягах като някакъв измамник и крадец, защото не можех да погледна най-добрия си приятел в очите и да му кажа, че съм разорил него и детето му.

Благодушният човек, бащата на голямото семейство, сложи утешително ръка на рамото му.

- Избягал си, защото си се разболял под влияние на душевните си страдания - каза той. - Ти си бил вече почти болен. Ако не беше така, щеше да останеш и да изтърпиш всичко. Два дни след това са те отвели в болницата, бълнуващ вследствие на мозъчното възпаление. Спомни си това.

Карисфорд отпусна чело върху ръцете си.

- Боже мой! Наистина - каза той. - Бях полудял от ужас и страх. Не бях спал седмици. Когато излязох през нощта от къщи, въздухът ми се струваше пълен с отвратителни същества, които ми се смеят и зъбят.

- Това е достатъчно обяснение - каза господин Кармайкъл. - Как може да разсъждава човек при такова сериозно заболяване?

Карисфорд поклати глава.

- А когато дойдох в съзнание, бедният Крю беше вече умрял и погребан. И аз като че ли нищо не помнех. Не си помислих за детето цели месеци. И дори когато започнах да си спомням за неговото съществуване, всичко ми беше като в мъгла.

Той спря за миг и потърка челото си.

- И сега ми се струва така, когато се опитвам да си спомня нещо. Той трябва да е говорил за детето. Как се казваше тя? Той обичаше да я назовава със странни галени имена, които си измисляше. Наричаше я своя "малка господарка". Но тези нещастни мини пропъдиха всичко друго от главите ни. Говорехме само за тях. И да е казал нещо за училището, аз съм забравил, забравил съм всичко. И никога вече няма да си спомня.

- Хайде, хайде - каза Кармайкъл. - Все ще я намерим някога. Ще продължим да търсим тези добри руснаци. Госпожа Паскал изглежда си спомня смътно, че някога са живели в Москва. Ще взема и ще замина за Москва.

- Ако можех да пътувам, щях да дойда с тебе - каза Карисфорд, - но аз мога само да стоя тук, загърнат в кожи, и да гледам огъня. Понякога ми се струва, че оттам ме гледа веселото младо лице на Крю. Гледа ме така, сякаш иска да ме попита нещо. Понякога го сънувам. Той винаги стои пред мене и ме пита все същото. Можеш ли да отгатнеш какво ми казва?

Господин Кармайкъл отговори почти шепнешком:

- Не мога точно.

- Той винаги ми казва: "Том, стари приятелю Том, къде е малката господарка?" Трябва най-после да му отговоря, трябва! Помогни ми да я намеря. Помогни ми.

Отвъд стената, на тавана, седеше Сара и говореше на Мелкиседек, който бе излязъл да получи вечерята си.

- Днес беше трудно, Мелкиседек - каза тя. - По-трудно от всякога. Колкото повече се застудява, толкова по-трудно става. А и улиците са хлъзгави. Днес когато Лавиния ми се изсмя на калната пола, като минах покрай нея, изведнъж ми се прииска да й кажа нещо и едва се сдържах. Не бива да отвръщаш с лошо на хора като нея. Но трябва да стиснеш зъби, за да се сдържиш. Студено беше днес, Мелкиседек. И нощта е студена.

Тя се хвана изведнъж за главата си, както правеше често, когато оставаше сама.

- О, татко - прошепна тя, - струва ми се, че беше толкова отдавна, когато бях за тебе малка господарка!

Това се случи този ден от двете страни на стената.
Какво чу и видя

Мелкиседек

Зимата беше тежка. Имаше дни, когато Сара трябваше да гази сняг, когато отиваше на пазар. В такива дни прозорците на къщата на голямото семейство бяха уютно осветени, а кабинетът, в който седеше господинът от Индия, сякаш излъчваше топлина и обилна светлина.

Един такъв ден, по мръкнало, Сара се връщаше в пансиона. Щорите на стаята, в която Сара почти винаги виждаше някой от членовете на голямото семейство, не бяха още спуснати. Обикновено в този час там можеше да се види господинът, когото тя наричаше Монтморенси, седнал на един голям стол и заобиколен от куп деца, които говореха и се смееха, покатерени отстрани на стола или на коленете му. Тази вечер те бяха около него, но той не седеше. Цареше всеобща възбуда. Явно бе, че предстоеше някакво пътешествие и този, който щеше да пътува, беше господин Монтморенси. Един файтон чакаше пред вратата и на него бе натоварен голям куфар. Децата подскачаха наоколо, викаха и прегръщаха баща си. Хубавата майка стоеше близо до него и говореше така, сякаш му задава последни въпроси. Сара спря за миг да види как той повдига малките, за да ги целуне и се навежда да целуне по-големите.

Когато вратата се отвори, тя се отдръпна - като си спомни за шестте пенса - но все пак видя как пътникът излезе и застана в дъното на топло осветеното предверие на къщата. По-големите деца се въртяха все още около него.

- Дали ще има сняг в Москва? - каза Джанет. - Дали навсякъде ще е заледено?

- Ще се возиш ли на руска шейна? - викаше друга.

- Ще ви пиша за всичко - отговори той със смях. - Ще ви пратя картички и разни други неща. Тичайте в къщи. Лека нощ! Лека нощ, патенца! Бог да ви пази! - Той се спусна по стъпалата и скочи във файтона.

- Ако намериш момиченцето, поздрави го от нас - извика Гай Кларънс, като подскачаше пред вратата.

Те се прибраха и затвориха вратата.

Сара прекоси площада до външните стъпала на пансиона. Беше много отпаднала и трепереше.

- Кое ли е това момиче - мислеше тя, - което отива да търси?

И тя заслиза към подземния етаж, прегърнала тежката кошница. А в това време бащата на голямото семейство бързаше към гарата, за да вземе влака за Москва, където щеше да положи всички усилия, за да намери малката дъщеря на капитан Крю.

Същият този следобед, докато Сара бе навън, на тавана се случи странно нещо. Само Мелкиседек го чу и видя. Той бе така уплашен и озадачен, че изтича обратно в дупката си и се скри. Трепереше не на шега, когато надникна крадешком, за да види какво става.

На тавана беше съвсем тихо през целия ден след като Сара го беше напуснала рано сутринта. Тишината се нарушаваше само от почукването на дъждовните капки по керемидите и стъклата на капандурата. Мелкиседек беше вече започнал да се отегчава. И когато дъждът спря и възцари пълна тишина, той реши да излезе и да разузнае положението, макар да знаеше от опит, че Сара няма да се върне скоро. Той бе поскитал и подушил насам-натам и тъкмо бе намерил една троха, останала неочаквано и по необясним начин от последния му обяд, когато вниманието му бе привлечено от някакъв звук на покрива.

Сякаш там се движеше нещо. То приближи до прозорчето, което бе отворено по тайнствен начин. Едно тъмно лице надникна в таванската стаичка, после друго се появи зад първото и двете започнаха да гледат вътре предпазливо и с любопитство.

Вън на покрива имаше двама мъже и те мълчаливо се готвеха да влязат през прозорчето. Единият бе Ран Даф, а другият млад човек, секретар на господина от Индия, но, разбира се, Мелкиседек не знаеше това. Той знаеше само, че мъжете нарушават тишината и неприкосновеността на тавана. И когато човекът с тъмното лице скочи през прозорчето така леко и похватно, че не направи никакъв шум, Мелкиседек завъртя опашка и се втурна към дупката. Беше смъртно уплашен. Престанал бе да се бои от Сара и знаеше, че тя не му хвърля нищо, освен трохи и че не вдига никога никакъв шум, освен че подсвиркваше тихо и примамливо. Но при чужди хора беше опасно да се стои наблизо. Той легна по корем близо до входа на жилището си, за да може да наблюдава през цепнатината със светещите си, изплашени очи. Доколко разбра нещо от това, което се говори в стаята, не може да се каже, но дори и да беше разбрал всичко, той би останал вероятно много озадачен.

Секретарят, който бе пъргав и млад, се промъкна през прозорчето също така безшумно, както и Ран Даф и успя да забележи изчезващата опашка на Мелкиседек.

- Плъх ли беше това? - попита той шепнешком Ран Даф.

- Плъх, господарю - отговори Ран Даф, също шепнешком. - Много ги има из стените.

- Ужасно! - извика младият човек. - Чудно, как детето не се бои от тях.

Ран Даф направи някакъв жест и се усмихна почтително. Тук той бе интимният довереник на Сара, макар и да бе говорил с нея само веднъж.

- Детето е приятел на всяко живо същество, господарю - отговори той. - Тя не е като другите деца. Аз я наблюдавам, без тя да ме вижда. Много пъти се промъквам по керемидите нощем, за да видя дали е в безопасност. Понякога я наблюдавам от прозореца си, без тя да подозира, че съм наблизо. Стои там на масата, гледа небето и като че ли си говори сама. Лястовичките отиват при нея, когато ги повика. И плъхът идва и не се бои от нея. Бедното слугинче в пансиона я посещава за утеха. При нея идва тайно и едно малко дете. Има и едно по-голямо, което я обожава и което, ако можеше, щеше да я слуша непрекъснато. Господарката на къщата се отнася с нея като с робиня, но тя има обноски на възпитано и благородно дете!

- Изглежда, че знаеш доста неща за момичето - каза секретарят.

- Целият й живот, ден по ден - отговори Ран Даф. - Зная кога излиза, кога влиза; тъгите й и оскъдните й радости; нейното мръзнене и гладуване. Знам когато седи сама до полунощ и учи, когато тайните й приятелки се измъкват и отиват при нея - и тогава тя е по-щастлива, защото може да се смее и да разговаря с тях шепнешком. Ако се разболее, бих узнал и бих дошъл да й помагам, ако е възможно.

- Сигурен ли си, че никой не идва тук, освен нея и че тя няма да се върне и да ни намери? Ще се изплаши, ако ни свари и планът на господин Карисфорд ще пропадне.

Ран Даф отиде безшумно до вратата и се прилепи до нея.

- Никой, освен нея не се качва тук, господарю - каза той. - Тя излезе с кошницата и сигурно няма да се върне още няколко часа. Тук ще мога да чуя стъпките на всекиго, преди да е стигнал последната извивка на стълбата.

Секретарят извади от вътрешния си джоб молив и бележник.

- Слушай добре - каза той и започна да върви бавно и тихо из бедната стаичка, като бързо отбелязваше наблюденията си в бележника.

Най-напред отиде до тясното легло. Натисна с ръка дюшека и се отдръпна.

- Твърдо като камък! Трябва да го сменим някой ден, когато тя излезе. Ще бъде доста сложно да се пренесе. Тази нощ не може да стане. - Той повдигна покривката и разгледа единствената тънка възглавница.

- Покривката е мръсна и овехтяла, одеялото тънко, чаршафите изкърпени - каза той. - И това е леглото на едно дете - и то в къща, която се смята за почтена! А камината не е виждала огън от много време.

- Никога, откакто я наблюдавам - каза Ран Даф. - Господарката на къщата не е от тези, които си дават сметка, че и друг някой може да изпитва студ.

Секретарят пишеше бързо в бележника си. След като откъсна един лист и го сложи във вътрешния си джоб, той повдигна глава.

- Работата ще се нареди по странен начин - каза той. - Кой измисли това?