Франсис Бърнет Малката принцеса

Когато Сара започна да говори, госпожица Минчин трепна доста силно и я загледа през очилата си почти сърдито, докато свърши. Господин Дюфарж се усмихна и усмивката му изразяваше голямо удоволствие. Когато слушаше този хубав детски глас да говори родния му език така хубаво и непринудено, той се почувства като в собствената си страна, която понякога, в мрачните и мъгливи лондонски дни, му се струваше безкрайно далече. Когато тя свърши, той взе книгата и се обърна към госпожица Минчин:

- Ах, мадам - каза той, - няма какво повече да я уча. Тя не е учила френски, тя самата е французойка. Говори отлично.

- Трябваше да ми кажеш - каза сърдито госпожица Минчин, като се обърна към Сара.

- Аз... аз се опитах - отговори Сара. - Но може би не съм започнала както трябва.

Госпожица Минчин знаеше много добре, че момичето се беше опитало и не то беше виновно, че не му позволиха да обясни. И когато видя, че ученичките слушат, и че Лавиния и Джеси се кискат зад френските си граматики, тя се разгневи.

- Тишина, момичета! - извика тя строго, като удари по катедрата. - Млъкнете веднага.

Оттогава госпожица Минчин започна да ненавижда новата си ученичка.
Армангард

Първата сутрин, когато Сара седеше близо до госпожица Минчин и чувстваше, че целият клас е зает само с това, да я наблюдава, тя изведнъж забеляза едно малко момиче, приблизително на нейните години, което я гледаше втренчено със светлите си и малко тъжни сини очи. Беше дебело, не изглеждаше кой знае колко умно, но в него имаше нещо добродушно. Русата му коса бе сплетена стегнато на плитка, завързана с панделка. Беше засукало тази плитка около врата си и хапеше края на панделката. Опряло лакти на чина, то гледаше с почуда новата ученичка. Когато господин Дюфарж започна да говори на Сара, момичето изглеждаше малко уплашено, а когато Сара излезе напред и му заговори направо на френски, дебелото малко момиче подскочи и цялото се изчерви от учудване. То бе плакало безнадеждно по цели седмици, защото не можеше да запомни че "la mere" значи "майката" и "le pere" - "бащата". Сега беше дълбоко изненадано от това момиче на неговата възраст, което не само знаеше тези думи, но и както личеше, знаеше още много други и можеше да ги смесва с глаголи, сякаш това беше най-обикновена дреболия.

Момичето подскочи така силно и така захапа панделката на плитката си, че привлече вниманието на госпожица Минчин, която бе много сърдита и търсеше случай да се залови за някого.

- Сейнт Джон! - извика строго тя. - Какво означава това държание? Махни си лактите от чина! Извади си панделката от устата! Изправи се веднага!

При тези думи Сейнт Джон подскочи пак и когато Лавиния и Джеси се закискаха, силно се изчерви. Сара я видя и толкова я съжали, че започна да я харесва и пожела да се сприятелят. Такава си беше - обичаше да се намесва когато виждаше, че засрамват или оскърбяват някого.

- Ако Сара бе момче и живееше преди няколко века - обичаше да казва баща й - щеше да тръгне с изваден меч да спасява и защитава всички, които се нуждаят от спасение и защита. Тя е готова да се застъпи винаги, когато види някого в нещастие.

И така, тя обикна пълничката малка Сейнт Джон и през цялата сутрин поглеждаше към нея. Забеляза, че уроците не са лесни за нея, особено тези по френски. Нейното произношение караше господин Дюфарж да се усмихва против волята си, а Лавиния и Джеси и другите по-възприемчиви момичета се кискаха или я гледаха с презрение и учудване. Но Сара не се смееше, а се мъчеше да си дава вид, че не чува, когато Сейнт Джон изопачава думите. Когато чуваше кискане и виждаше лицето на бедното объркано момиче, се ядосваше много.

- Какво смешно има тук? - казваше през зъби и се навеждаше над книгата си. - Няма нищо за смях.

Когато уроците свършиха и ученичките се събраха на групи и започнаха да разговарят, Сара потърси Сейнт Джон и като я намери в един ъгъл, отиде при нея и я заговори. Тя каза само това, което малките момичета си казват, когато искат да се запознаят, но у Сара имаше нещо хубаво и приветливо, и хората винаги го усещаха.

- Как се казваш? - попита Сара.

За да си обясним учудването на Сейнт Джон, не бива да забравяме, че за кратко време всяка нова ученичка представлява нещо неизвестно. За тази нова ученичка всички бяха говорили предишната нощ, докато заспаха изморени от вълнение и противоречиви истории. Запознанството с нова ученичка, която идва чак от Индия, не беше обикновена случка.

- Казвам се Армангард Сейнт Джон - отговори тя.

- А пък аз съм Сара Крю. Твоето име е много хубаво, като име от някоя приказка.

- Харесваш ли го? - запита с вълнение Армангард. - Аз харесвам твоето.

Най-неприятното в живота на Армангард бе, че имаше умен баща. Понякога й се струваше, че това е страшно нещастие. Бащите които знаят всичко, които говорят седем-осем езика и имат много книги, които знаят наизуст, очакват децата им да знаят поне това, което е в учебниците им. Естествено е да искат и децата им да помнят няколко исторически събития, и да могат да напишат едно упражнение на френски. Армангард бе мъчение за господин Сейнт Джон. Той не можеше да разбере защо неговото дете е толкова невъзприемчиво и не напредва с уроците си.

- Тя трябва да бъде заставена да учи - бе казал баща й на госпожица Минчин.

Затова Армангард прекарваше по-голямата част от живота си в позор и сълзи. Учеше различни неща и веднага ги забравяше или ако помнеше каквото е учила, не го разбираше. Затова нямаше нищо чудно, че при запознанството си със Сара не можеше да скрие огромната си почуда.

- Ти говориш френски, нали? - каза почтително тя.

Сара седна до прозореца, подгъна крака и обхвана с ръце коленете си.

- Да, мога - отговори тя, - защото винаги съм слушала да говорят френски. И ти би могла да говориш, ако слушаше постоянно.

- Не - отговори Армангард. - Аз не бих могла никога да говоря френски.

- Защо? - запита Сара с любопитство.

Армангард поклати глава така, че плитката й се залюля.

- Ти ме чу преди малко - каза тя. - С мене е винаги така. Аз не мога да изговарям думите. Те са чужди за мен.

Армангард помълча малко и после добави с глас, пълен със страхопочитание:

- Ти си умна, нали?

Сара помисли малко.

- Не знам. Не мога да кажа.

След това, като видя тъжното изражение на кръглото месесто лице на Армангард, тя се изсмя и промени темата.

- Искаш ли да видиш Емили? - каза тя.

- Коя е тази Емили? - попита Армангард, така както беше попитала и госпожица Минчин.

- Ела в моята стая и ще я видиш - каза Сара и протегна ръка.

Те отидоха горе.

- Вярно ли е? - прошепна Армангард, когато минаваха през вестибюла. - Вярно ли е, че имаш собствена стая тук?

- Да - отговори Сара. - Татко помоли госпожица Минчин да ми отдели една стая, защото, когато играя съчинявам приказки и си ги разказвам, а се смущавам, ако някой ме слуша. Нищо не излиза, когато ме слушат.

Те бяха достигнали вече коридора, който водеше към стаята на Сара, и Армангард внезапно спря. Гледаше втренчено, задъхано.

- Ти съчиняваш приказки! - каза тя, като си поемаше дъх. - Можеш ли да ги съчиняваш така хубаво, както говориш френски?

Сара я погледна учудено.

- Та всеки може да съчинява приказки - каза тя. - Ти никога ли не си опитвала?

Сара сложи предупредително ръка върху ръката на Армангард.

- Да приближим много тихо до вратата - прошепна тя - и след това аз ще я отворя изведнъж. Така, може би, ще успеем да я заловим.

Сара се усмихваше и в очите й блестеше тайнствена надежда, която омайваше Армангард, макар че тя не знаеше кого иска "да залови" Сара и защо иска да го хване. Но каквото и да искаше да каже, Армангард бе сигурна, че то е нещо много интересно. Затова, развълнувана от очакване, тя тръгна на пръсти след нея по коридора. Стигнаха до вратата без да вдигат ни най-малък шум. След това Сара рязко натисна дръжката и отвори широко вратата. Откри се спретната и тиха стая, в камината гореше весел огън. На един стол до огъня седеше чудна кукла, която като че ли четеше книга.

- Върнала се е на стола преди да можем да я видим - извика Сара. - Разбира се, те винаги постъпват така. Бързи са като светкавица.

Армангард погледна Сара, после куклата и след това пак нея.

- Може ли да ходи? - попита тя с притаен дъх.

- Да - отговори Сара. - Поне така мисля.

Армангард бе така смаяна от тази странна нова приятелка, че гледаше повече нея отколкото Емили, макар Емили да беше най-хубавата кукла, която някога беше виждала.

- Да седнем - каза Сара - и ще ти разкажа как можем да правим нещата такива, каквито искаме да бъдат. Това е толкова хубаво. Емили, ти трябва да слушаш. Запознай се с Армангард Сейнт Джон. Армангард, това е Емили. Искаш ли да я вземеш?

- Може ли наистина? - попита Армангард. - Тя е толкова хубава! - И Емили се намери в ръцете й.

През краткия си живот Армангард не бе и сънувала за такъв час като тоя, който прекара със странната нова ученичка, преди да чуят да бие долу звънецът за обяд.

Сара седна на постелката пред камината и започна да й разказва разни неща. Тя седеше малко смутена, зелените й очи блестяха, а бузите й бяха пламнали. Сара разказваше приказки за пътешествия и за Индия. Най-очарователни за Армангард бяха приказките за кукли, които могат да ходят, да говорят и да вършат различни други работи, когато в стаята няма хора, но които трябва да пазят способностите си в тайна и затова се връщат "като светкавица" по местата си, когато влезе някой човек.

- Ние не бихме могли да направим такова нещо. То е като магия - каза сериозно Сара.

Веднъж, когато разказваше как заедно с баща си са търсили Емили, Армангард видя, че изражението на Сара се променя. Над лицето й сякаш мина облак, който затъмни блясъка на очите й. Тя въздъхна дълбоко. Сара мислеше за баща си. Армангард смяташе, че ако Сара беше като всички други малки момичета, щеше изведнъж да заплаче и да захълца. Но това не ставаше.

- Да не те боли нещо? - осмели се да попита Армангард.

- Да - отговори Сара след кратко мълчание. После каза с тих глас, като се мъчеше да говори енергично. - Обичаш ли баща си? Обичаш ли го повече от всичко друго на света?

Армангард зяпна от учудване. Тя знаеше, че не прилича на едно възпитано дете от добър пансион да каже, че никога не й е идвало наум да обича баща си и че би направила всичко само и само да не остане насаме с него дори за десет минути. Тя бе наистина в много неудобно положение.

- Аз... аз го виждам много рядко - каза нерешително тя. - Той е винаги в библиотеката - чете разни книги.

- Аз обичам моя баща повече от всичко друго на света - каза Сара, - затова ми стана мъчно. Той замина.

Тя сложи глава върху колената си и остана безмълвна в продължение на няколко минути.

"Тя ще заплаче" - помисли си Армангард, обзета от страх.

Но Сара не заплака. Късите й черни къдри се спускаха покрай ушите й и тя седеше без да продума. След това заговори без да вдига глава.

- Обещах му, че ще понеса раздялата и наистина ще я понеса. Помисли си само какво трябва да понасят военните. Татко е военен. Ако има война, той ще трябва да извървява много път, да понася глад и жажда, а може би и дълбоки рани, но няма да каже нито дума.

Армангард само я гледаше и чувстваше, как започва много да я обича. Новата й приятелка бе толкова невероятна и така различна от останалите.

Изведнъж Сара вдигна глава, оправи къдрите си и се усмихна.

- Ще понасям болката си по-лесно, ако продължавам да ти разправям как карам себе си да вярвам, че нещата са такива, каквито ми се искат да бъдат - каза тя. - Така човек не забравя болката, но я понася по-лесно!

Армангард усети, че буца застава на гърлото й и че очите й се изпълват със сълзи.

- Лавиния и Джеси са най-добри приятелки - каза малко дрезгаво тя. - Искам и ние да бъдем най-добри приятелки. Искаш ли? Аз много те обичам.

- Много ми е приятно, че ме обичаш - каза Сара. - Човек е благодарен, когато го обичат. И аз те обичам. Да, ние ще бъдем приятелки. И знаеш ли какво? - лицето й изведнъж светна. - Мога да ти помагам да си учиш уроците по френски.

Ако Сара беше по-различно дете, животът в пансиона на госпожица Минчин нямаше да бъде никак полезен за нея. С нея се отнасяха като с някакъв важен гост, а не като с малко момиче. Ако имаше голямо мнение за себе си и ако обичаше да се налага, щеше да стане неприятна и непоносима, понеже беше много глезена и хвалена. Ако беше мързелива, нямаше да научи нищо. Госпожица Минчин не я обичаше, но бе достатъчно опитна и никога не правеше и не казваше нещо, което да накара една толкова желана ученичка да напусне училището. Тя знаеше много добре, че ако Сара пише на баща си, че й е нещо неудобно в училище или че се чувства нещастна там, той веднага ще я вземе. Госпожица Минчин бе на мнение, че ако постоянно хвалят едно дете и ако не му забраняват да върши каквото иска, то несъмнено ще се привърже към тези, които се отнасят с него така. Ето защо тя хвалеше Сара за това, че си учи бързо уроците, че има добри обноски, че е добра към съученичките си и че е щедра, когато дава на някой просяк голяма милостиня от малката си кесийка. И най-простото нещо, което правеше, се смяташе за добродетел и ако Сара не бе достатъчно умна, можеше да стане много самомнителна. Но тя добре разбираше всичко: каква е и какво е положението й и от време на време говореше за това на Армангард.

- Всичко става случайно - обичаше да казва тя. - На мене са ми се случили много хубави неща. Ето, обичам уроците и книгите и мога да запомням това, което уча. Случи се да имам добър и умен баща, който може да ми осигури всичко, което пожелая. Може характерът ми да не е добър, но човек няма друг избор, освен да придобие добър характер, когато има всичко, каквото пожелае и всички са добри към него. Не знам как да узная дали наистина съм добра. Може би съм ужасна, но никой не знае това, защото не познавам никакви изпитания.

- И Лавиния не познава никакви изпитания - каза Армангард, - но е много лоша.

Сара потърка края на малкия си нос и се замисли.

- Е - каза тя най-после, - може би е така, защото Лавиния расте.

Сара си спомни как госпожица Амилия веднъж беше казала, че Лавиния расте толкова бързо, че това влияе на здравето и характера й.

Всъщност Лавиния бе злобна. Тя завиждаше много на Сара. Преди да се появи новата ученичка тя се чувстваше като предводителка в училището. Беше предводителка, защото бе способна да причинява големи неприятности на другите, ако не я слушат.

Налагаше се на малките, а пред тези, които бяха достатъчно големи за да й бъдат приятелки, си придаваше важност. Беше доста хубава. Когато училището на госпожица Минчин излизаше за да вземе участие в някой празник, тя беше сред най-добре облечените, но това продължи до появата на Сара. Отначало беше доста неприятно, но с време стана ясно, че и Сара е предводителка, и то не защото може да причинява неприятности на хората, а тъкмо защото не може.

- Това е хубавото на Сара Крю - бе казала веднъж Джеси на най-добрата си приятелка и с това я беше ядосала, - че тя не си придава никаква важност, а ти знаеш, че би могла да го прави. Аз сигурно бих се надувала поне малко, ако имах такива хубави неща и ако ми обръщаха такова внимание. Яд ме е като гледам, как госпожица Минчин я показва, когато идват родители.

- Сара трябва да отиде в гостната, за да разправя на госпожа Мюзгрейв за Индия - подражаваше Лавиния сполучливо госпожица Минчин. - Сара трябва да говори на френски с госпожа Питкин. Но тя не е учила френски тук. Не е Бог знае какво, че знае. Тя сама казва, че изобщо не го е учила. Просто го е усвоила, защото е чувала постоянно баща си да говори. А това, че е офицер в Индия, не е никак важно.

- Да - каза бавно Джеси, - но той е убивал тигри. Убил е тигър, чиято кожа Сара държи в стаята си. Тя затова я обича толкова. Ляга върху нея, гали главата й и говори, сякаш е котка.

- Тя винаги върши глупости - отговори Лавиния. - Мама казва, че, както върви, Сара ще стане ексцентрична и всички ще й се смеят.

Истината беше, че Сара не си придаваше никаква важност. Беше приятелка на всички и споделяше щедро с другите своите права и вещи. Малките ученички, свикнали да се отнасят презрително към тях и да ги пъдят отвсякъде, не бяха разплакани нито веднъж от Сара. Тя се грижеше майчински за тях и когато някоя паднеше и си обелеше коляното, се затичваше, помагаше й да стане, тупаше я по гърба или намираше в джоба си бонбон или нещо друго, с което да я утеши. Сара никога не избутваше никоя от пътя си и не отваряше дума за годините на малките ученички.

- Някой може да е сега на четири години - каза тя на Лавиния, когато беше плеснала Лоти и я бе нарекла "куче". - На следващата година ще стане на пет, на другата - на шест. И - тя погледна убедително - ще му останат четиринайсет години, за да стане двайсетгодишен.

- Я виж колко хубаво смята! - каза подигравателно Лавиния.

Наистина, не можеше да се отрече, че шестнайсет и четири правят двайсет. А това беше възрастта, за която и най-дръзката от тях едва ли сънуваше.

Малките момичета обикнаха много Сара. Тя ги канеше често на чай в стаята си. Играеха си с Емили, използваха нейния собствен сервиз - сервизът със сини цветчета по чашките, в които можеше да се налее даже подсладен слаб чай. Дотогава никой не бе виждал истински куклен чаен сервиз. Ето защо малките гледаха на Сара като на някоя чудна госпожица.

Лоти Ленг така я обожаваше, че ако Сара нямаше майчинско чувство, това би й дотегнало. Лоти беше пратена в училището от младия си баща, който не знаеше какво да я прави. Майка й беше умряла и още от първия час на живота й се бяха отнасяли с нея като с любима кукла или като с разглезена маймунка или кученце. Затова беше станала разглезено дете. Когато искаше нещо, плачеше и виеше, и понеже винаги искаше нещо невъзможно, пискливият й глас се разнасяше из цялата къща.

Беше открила, кой знае как, че едно малко момиче, което е загубило майка си, трябва да бъде съжалявано и да е предмет на общо внимание. Това беше най-силното й оръжие. Навярно бе чула как някои възрастни говореха за нея веднага след смъртта на майка й. Така тя бе свикнала да използва добре това, което чуваше.

Първият път, когато Сара я взе под своя закрила, бе една сутрин, когато минаваше край дневната стая. Вътре госпожица Минчин и госпожица Амилия се опитваха да усмирят сърдития плач на някакво дете, което явно отказваше да млъкне. Плачеше така упорито, че госпожица Минчин се видя принудена да изкрещи строго, за да я застави да слуша.

- За какво си се разплакала? - почти изрева тя.

- О-о-о! - чу Сара. - Аз си нямам майка-а!

- Лоти, мила, спри! - викаше госпожица Амилия. - Не плачи! Моля ти се, не плачи!

- О! о! - виеше Лоти. - Нямам си майка!

- Ще те набия, отвратително дете!

Лоти ридаеше все по-силно. Госпожица Амилия се разплака. Гласът на госпожица Минчин стана изведнъж гръмък. Безсилна и възмутена, тя внезапно скочи от стола и излезе от стаята, като остави госпожица Амилия да се разправя сама.

Сара се бе спряла в коридора и се чудеше дали трябва да влезе в стаята. Бяха се сприятелили с Лоти наскоро и смяташе, че ще успее да я усмири. Когато госпожица Минчин излезе и я видя, тя почти се смути. Даде си сметка, че гласът й сигурно не е звучал нито достойно, нито приятно.

- О, Сара, ти ли си? - извика тя, като се мъчеше да се усмихне.

- Спрях се тук - обясни Сара, - защото разбрах, че Лоти плаче. Мислех си, че бих могла да я успокоя. Може ли да опитам, госпожице Минчин?

- Влез и опитай. Ти си умно дете - отговори госпожица Минчин, като изкриви устни презрително. После, като видя, че Сара се смрази от нейната строгост, промени държанието си. - Но ти си умна във всичко - каза тя одобрително. - Мисля, че ще успееш да я успокоиш. Влез.

Когато Сара влезе в стаята, Лоти лежеше на пода - пищеше и риташе вироглаво с малките си дебели крака, а госпожица Амилия се бе навела над нея в отчаяние. Лоти знаеше още от детската си стая вкъщи, че като рита и пищи ще получи това, за което настоява. Бедната дебеличка госпожица Амилия се опитваше да я усмири по всички възможни начини.

- Бедно дете - казваше тя, - знам, че нямаш майка, бедничката... - След това, като сменяше тона на гласа си казваше: - Лоти, ако не спреш, ще те раздрусам... Бедно ангелче!... Хайде, хайде... Лошо, отвратително дете, ще те плесна!

Сара се приближи тихо до тях. Изобщо не знаеше какво да прави, но имаше някакво неопределено вътрешно убеждение, че ще е по-добре да не казва толкова противоположни неща, така безпомощно и възбудено като госпожица Амилия.

- Госпожица Амилия - каза тихо тя, - госпожица Минчин ми каза, че мога да се опитам да я накарам да спре. Може ли?

Госпожица Амилия се обърна и я погледна безнадеждно.

- Смяташ ли, че можеш да го направиш? - попита тя.

- Не зная - каза почти шепнешком Сара, - но ще опитам.

Госпожица Амилия, която бе коленичила, стана с тежка въздишка, а дебелите крачка на Лоти продължаваха да ритат все тъй силно.

- Ако обичате, излезте тихо от стаята - каза Сара. - Аз ще остана с нея.

- О, Сара! - почти изхленчи госпожица Амилия. - Никога по-рано не сме имали такова ужасно дете. Надали ще я държим повече.

Тя се измъкна от стаята с облекчение.

Няколко минути Сара остана права, наблюдавайки безмълвно ревящото и буйстващо момиче. После седна до нея на пода и зачака. Като се изключат сърдитите писъци на Лоти, всичко в стаята бе съвсем спокойно. Това беше нещо ново за Лоти, която бе свикнала, когато пищи, да чува около себе си да се карат, да я молят, да й заповядват, да я придумват. Направи й впечатление, че тя лежи, рита и пищи, а единственият човек в стаята, като че ли не забелязва. Тя отвори силно стиснатите си, пълни със сълзи очи, за да види кой е при нея. Беше друго малко момиче, това което притежаваше Емили и много други хубави неща. Сара дълго задържа погледа си на Лоти, като че размишляваше. Понеже беше поспряла за няколко секунди, за да открие това, Лоти помисли, че трябва да заплаче отново, но тишината в стаята и Сариното странно, пълно със съпричастие лице я накара да проплаче, но вече не тъй пискливо.

- Нямам си ма-ма-ма-а!

Но гласът й не бе така силен.

Сара продължаваше да я гледа без да снема очи, в които се четеше, че я разбира.

- И аз нямам майка - каза тя.

Това бе така неочаквано, че Лоти се смая. Тя се обърна и я загледа. Една нова мисъл може да накара едно дете да спре да плаче тогава, когато нищо друго не е в състояние да стори това. Докато Лоти не обичаше госпожица Минчин, която бе сприхава, нито госпожица Амилия, която бе прекалено снизходителна, тя почти обичаше Сара, колкото и малко да я познаваше. Тя не мислеше да престане да плаче, но това което каза Сара, я разсея. Тя въздъхна и запита:

- Къде е тя?

Сара замълча за миг. Бяха й казвали, че майка й е на небето. Тя бе мислила много върху това и мислите й се различаваха от тези на другите.

- Отишла е на небето - каза тя. - Но аз съм сигурна, че от време на време идва да ме вижда, макар че аз не мога да я видя. Сигурно и твоята майка прави така. Може би сега те двете ни гледат. Може би и двете са тук в стаята.

Лоти се изправи и се огледа. Тя беше хубаво, малко, къдрокосо създание и кръглите й очи приличаха на незабравки. Но ако майка й беше гледала през последния половин час, нямаше да познае своето ангелско дете.

Сара продължи да говори. Може би някои ще сметнат, че това което каза, прилича почти на фантастична приказка, но то бе така действително за нейното въображение, че Лоти започна без да иска да слуша. Бяха й казали, че майка й има крила и венец. Бяха й показвали картини, които изобразяват девойки в хубави бели дрехи, за които казваха, че са ангели. Но Сара говореше за това, сякаш това бяха истински неща за прекрасна страна, където живеят истински хора.

- Там има широки поля, покрити с цветя - каза тя и се унесе както винаги, когато започваше да говори, и продължи като в сън, - поля, покрити с кремове, и когато лекият ветрец духа над тях, той разнася аромата им във въздуха и всички го вдишват постоянно, защото лекият ветрец непрекъснато духа. И малки деца тичат из кремовите поля, берат букети, смеят се и вият венци. Улиците блестят. И никой не се изморява, колкото и надалече да върви. Всеки може да хвърчи, където иска. Стени, направени от бисери и злато, опасват целия град, но са доста ниски, за да може всеки да се надвеси над тях, да гледа земята и да се усмихва.