Франсис Бърнет Малката принцеса

Каквато и приказка да беше захванала Сара да разказва, Лоти щеше сигурно да спре да плаче и щеше да слуша захласнато, но без съмнение това бе приказка по-хубава от всяка друга. Тя се доближи до Сара за да чуе всяка дума, но краят дойде много скоро. Когато приказката свърши, тя бе така недоволна, че се приготви да заплаче.

- Искам да отида там - заплака тя, - в това училище. Аз нямам майка.

Сара усети опасността и се пробуди от мечтите си. Хвана пълната ръчичка и я притегли със смях към себе си.

- Аз ще ти бъда майка - каза тя. - Ще играем, сякаш си мое дете, а Емили ще ти бъде сестра.

Лоти се засмя.

- Сестра ли? - каза тя.

- Да - отговори Сара и скочи. - Хайде да отидем да й кажем. А после ще ти измия лицето и ще ти среша косата.

Лоти се съгласи радостно и затропа редом с нея нагоре като забрави напълно, че причината за цялата тази тъжна история беше, че не искаше да я измият и срешат за обяд.

От този ден Сара стана нейната втора майка.
Беки

Най-голямата способност на Сара бе да разказва приказки и то така, че всичко което казва да изглежда приказно, дори да е действителност. С това си умение печелеше повече последователи, отколкото с дрехите и богатството си. Затова Лавиния и някои други ученички й завиждаха, но същевременно без да искат се увличаха от това, което Сара разказваше.

Всеки, който е ходил на училище и познава някой съученик или съученичка, можещи да разправят приказки, знае колко прекрасно е това и как всички следват разказвача и го молят шепнешком да разказва, как учениците се тълпят около него, как се притискат към любимеца с надежда да вървят заедно и да слушат. Сара не само можеше да разказва, но и го правеше с увлечение. Когато седеше заобиколена от всички страни и започваше да съчинява чудни истории, зелените й очи ставаха големи и блестящи, страните й пламваха и без да съзнава започваше да преживява това, което разказва, като снишаваше или издигаше гласа си, навеждаше и движеше слабото си тяло и ръкомахаше изразително. Забравяше, че разказва и че децата я слушат. Тя заживяваше с измислените герои - смели момчета и красиви девойки и техните приключения. Понякога, когато свършеше приказката, тя се задъхваше от възбуда и притискаше с ръка слабите си, бързо дишащи гърди, като се усмихваше на себе си.

Сара бе прекарала около две години в училището на госпожица Минчин, когато през един мъглив зимен следобед, като слизаше от файтона, загърната добре в топлите си дрехи, без да съзнава какъв важен вид има, тя съзря на стъпалата на приземния етаж едно малко дрипаво момиче, което изпъваше врат и се мъчеше с широко разтворени очи да я види през железните перила. Съсредоточеното й боязливо лице привлече вниманието на Сара. Тя погледна момичето и се усмихна, защото по навик се усмихваше на всички.

Но момичето, с почерняло от сажди лице и с широко отворени очи, навярно се боеше и не искаше да го забележат, че наблюдава такива ученички. То се отдръпна бързо и се мушна в кухнята така внезапно, че ако не беше бедно и нещастно, Сара би се изсмяла без да иска. Вечерта, когато Сара седеше сред група приятелки в един ъгъл на класната стая и разказваше приказки, същото момиче влезе плахо в стаята. То носеше кофа с въглища, много тежка за силите му, и коленичи на постелката пред камината за да извади пепелта и да сложи въглища.

Сега то бе по-чисто, отколкото когато надзърташе през перилата, но все така уплашено. Явно беше, че се страхува да гледа децата или да слуша какво говорят. Слагаше предпазливо с ръце въглищата бучка по бучка, без да вдига никакъв шум. Но Сара веднага схвана, че то се интересува от това, което ученичките говорят и че нарочно се бавеше, за да долови някоя дума. Като разсъди така, тя започна да говори по-високо и по-ясно:

- Русалката плувала безшумно из кристално зелените води и влачела след себе си пълна мрежа с бисери от морското дъно - разказваше Сара. - А морската принцеса седяла на бялата скала и я наблюдавала.

Това беше чудна приказка за една морска принцеса и за блестящите пещери на морското дъно.

Малката прислужничка помете пред камината веднъж, после втори път. Когато метеше за трети път, приказката така я увлече, че беше като омагьосана и съвсем забрави, че няма право да слуша. Както беше коленичила на постелката, тя се отпусна назад и четката увисна в ръцете й. Гласът на Сара достигаше до нея и я отнасяше в просторните пещери на морското дъно, които сияели с мека ясносиня светлина и били постлани с чист златен пясък. Чудни морски цветя и треви се поклащали около нея и се носели песни и музика.

Четката падна от загрубялата от работа ръка и Лавиния се обърна.

- Това момиче е подслушвало - каза тя.

Момичето грабна четката, скочи на крака, взе кофата с въглища и избяга от стаята като подплашен заек.

Сара се разсърди малко и каза:

- Знаех, че слуша. Защо да не слуша?

Лавиния отметна важно глава.

- Хубаво - каза тя, - но се съмнявам, че майка ти би позволила да разказваш приказки на прислужничките. Сигурна съм, че майка ми няма да ми позволи.

- Моята майка? - каза Сара със странен вид. - Не вярвам, че щеше да мисли така. Тя знае, че приказките са за всички.

- Аз мислех - отговори Лавиния, - че майка ти е умряла. Как може да знае тогава?

- Смяташ, че не може? - каза Сара със строг детски глас, с какъвто понякога говореше.

- Майката на Сара знае всичко - изписука Лоти. - И моята също - не Сара, която ми е майка тук, а другата - и тя знае всичко. Улиците блестят, там има широки поля с кремове и всеки си бере от тях. Сара ми разказва това, когато ме слага да спя.

- Лошо момиче - обърна се Лавиния към Сара, - защо разправяш фантастични приказки?

- Има по-невероятни приказки - отвърна Сара. - Погледни и виж! Откъде знаеш, че моите са фантастични? Но мога да ти кажа - добави тя, - че ти няма да разбереш какви са те, докато не започнеш да се отнасяш по-добре с хората. Ела, Лоти.

И тя излезе от стаята с надежда, че може би ще срещне някъде малката прислужница, но във вестибюла нямаше и следа от нея.

- Кое е това малко момиче, което пали камината? - запита тя вечерта Мариета.

Мариета й разправи всичко надълго и нашироко.

Тя й каза, че това е едно изоставено малко момиче, което постъпило като прислужница в кухнята, но освен това вършело много други работи. Лъскало обуща, чистело камини, разнасяло тежки кофи с въглища нагоре-надолу, търкало дъски, миело прозорци и всичко, каквото я накарали. То било на четиринайсет години, но толкова недоразвито, че изглеждало на около дванайсет. Мариета с право го съжаляваше. Момичето било толкова боязливо, че ако някой го заговорел, клетите му изплашени очи се изпълвали със страх.

- Как се казва? - попита Сара. Тя седеше до масата, подпряла брадичката си с ръце, сякаш бе цяла погълната от разказа.

Мариета й каза, че името на момичето е Беки. Всеки пет минути на долния етаж чувала да викат: "Беки, направи това. Беки, направи онова."

След като Мариета излезе, Сара остана на мястото си, загледана в огъня. Мислеше за Беки. Съчини си приказка, в която Беки беше измъчвана героиня. Мислеше си, че Беки има вид на дете, което никога не си дояжда. Надяваше се, че ще я срещне пак, но макар че я виждаше да разнася насам-натам разни неща, тя винаги бързаше толкова много, че беше невъзможно да я заприказва.

Няколко седмици по-късно, през един друг мъглив ден, когато Сара влизаше в стаята си, пред очите й се откри тъжна картина. На любимия й стол пред горящата камина седеше дълбоко заспала Беки, чието телце бе изморено от тежката работа. На носа и по престилката й имаше сажди, малката й шапчица почти висеше от главата, а близо до нея на пода стоеше празната кофа за въглища. Бяха я изпратили да приготви спалните за вечерта. Камините бяха много, а тя бе шетала цял ден. Стаята на Сара беше останала за най-накрая. Тя не приличаше на другите. Добре наредена, тази стая всъщност беше една най-обикновена светла стая. Но в нея имаше картини и книги, и разни интересни предмети от Индия. Имаше и канапе и нисък, мек стол. Емили също стоеше на собствен стол като богиня. В стаята винаги гореше огън и камината беше хубаво излъскана. Беки оставяше тази стая за най-накрая, защото в нея можеше да си почине и да открадне няколко минути. Тя сядаше в мекия стол, оглеждаше се наоколо и си мислеше за голямото щастие на детето, което имаше всичко това.

Този следобед, когато седна, тръпнещите й крака почувстваха такова чудно и приятно облекчение, че цялото й тяло сякаш се успокои. Топлината на огъня я обхвана като омая. При вида на горящите въглени по черното й от сажди лице се появи усмивка и главата й клюмна напред, очите й се затвориха и тя заспа дълбоко. Бяха минали само десет минути, когато Сара влезе в стаята, но Беки спеше така дълбоко, сякаш бе заспала от години, като спящата царица от приказката. Но бедната Беки никак не приличаше на спящата царица. Имаше вид на грозно, вцепенено и изморено момиче.

В сравнение с нея Сара беше като същество от друг свят. Идваше от урок по танци. За тези ежеседмични уроци ученичките обличаха най-хубавите си рокли. В розова рокля, с венец от истински рози на черната коса, тя влезе в стаята си като пеперуда, а там седеше Беки с изкривена шапчица на главата.

- О! - извика тихо Сара като я видя. - Бедничката!

Тя не помисли да се сърди, когато видя малкото изцапано момиче на любимия си стол. Напротив, дори се зарадва, че е там. Когато измъчената героиня от нейната приказка се събуди, тя ще заговори с нея. Приближи се тихо до момичето и го загледа. Беки продължаваше да спи.

- Нека се събуди сама - каза си Сара. - Няма да я будя. Но госпожица Минчин ще се разсърди, ако узнае това. Нищо, ще почакам няколко минути.

Тя седна на края на масата и, като клатеше обутите си в розово крака, се чудеше как ще бъде най-добре да постъпи. Госпожица Амилия можеше да влезе всеки миг и в такъв случай Беки сигурно щеше да бъде мъмрена.

- Но тя е толкова уморена - мислеше си Сара. - Наистина уморена!

Един горещ въглен се търколи от камината и сложи край на колебанията й. Беки трепна и отвори изплашено очи. Тя не знаеше, че е заспала. Беше поседнала само за миг и се бе унесла от топлината. Сега беше силно изплашена при вида на чудната ученичка, която бе кацнала на масата близо до нея като самодива и я гледаше с любопитство.

Беки скочи и сграбчи шапчицата си, която висеше над ухото й, и се помъчи да я оправи. Божичко, сега ще я накажат! Да заспи така нахално на стола на една госпожица! Ще я изпъдят без дори да й платят.

Тя изпусна дълбока, сподавена въздишка.

- О, госпожице! Моля ви, простете ми!

Сара скочи на пода и се приближи до нея.

- Не се бой - рече тя, като че ли говореше на момиче, равно на нея. - Няма нищо.

- Не съм искала, госпожице - обясняваше Беки. - Топлият огън, бях уморена... Аз... аз...

Сара се засмя приятелски и сложи ръка на рамото й.

- Била си уморена - каза тя - и не си могла да издържиш. И сега още ти се спи.

Колко учудено я гледаше Беки! Наистина, тя никога преди не беше чувала такъв хубав и приятелски глас. Беше свикнала всеки да й заповядва, да я мъмри и да й дърпа ушите. А това момиче с разкошната розова рокля я гледаше съвсем не като виновна, сякаш тя имаше право да бъде уморена, дори да заспи!

- Не се ли сърдите, госпожице? - задъхваше се Беки. - Няма ли да кажете на господарката?

- Не, разбира се, че няма - отвърна Сара.

Ужасният страх, изписан върху изцапаното лице на Беки, изведнъж така натъжи Сара, че тя едва го понесе. Една от нейните странни мисли завладя ума й. Тя погали Беки по лицето.

- Какво пък - каза Сара, - та ние сме съвсем еднакви. И аз съм малко момиче като тебе. Това е чиста случайност, че ти не си аз и аз не съм ти!

Беки не разбра нищо. Нейният ум не бе свикнал на такива чудни мисли, а под "случайност" тя разбираше нещастен случай, когато някой бива стъпкан или когато падне от някоя стълба и го отнесат в болница.

- Случайност ли, госпожице? Наистина ли? - промърмори тя почтително.

- Да - отговори Сара, като я гледаше замечтано.

- Свърши ли си работата? - продължи тя. - Ако искаш, остани за малко.

Беки пак се задъха.

- Тук ли, госпожице? Аз?

Сара отиде до вратата, отвори я, огледа наоколо и се ослуша.

- Няма никой - каза тя. - Ако си оправила спалните, можеш да останеш за малко. Не искаш ли парче кейк?

Последвалите десет минути се сториха на Беки като сън. Сара отвори един шкаф и извади дебело парче кейк. Зарадва се, когато Беки лакомо започна да го поглъща. Сара й говореше, задаваше въпроси, смееше се, така че Беки започна да се успокоява и на два-три пъти дори събра достатъчно смелост да попита и тя нещо, колкото и дръзко да й се струваше.

- Това ли е - попита тя, като гледаше жадно розовата рокля и довърши почти шепнешком, - това ли е най-хубавата ви рокля?

- Това е рокля за танци - отговори Сара - и много си я обичам. Харесва ли ти?

За секунди Беки онемя от възхищение. После каза жално:

- Веднъж видях една принцеса. Стоях на улицата сред навалицата и гледах как богатите влизат в операта. Мина една, в която всички се загледаха и започнаха да си шепнат: "Това е принцесата." Тя беше млада госпожица, облечена в розово и окичена с цветя. Сетих се за нея щом ви видях, госпожице. Вие сте също като нея.

- Беки - каза тя, - ти нали тогава чу приказката?

- Да, госпожице, - призна Беки като пак се смути. - Знам, че не трябваше, но беше толкова хубава, че аз, аз...

- Но аз исках да чуеш - каза Сара. - Когато човек разказва приказка, той най-много иска хората да го слушат. Не знам защо е така. Искаш ли да чуеш края?

- Да чуя края? Аз? - извика Беки. - Все едно, че съм ученичка, госпожице! Кажете ми всичко за малките бели русалки, които плуват засмени със звезди в косите си.

Сара кимна с глава.

- Страх ме е, че сега нямаш време - каза тя. - Но ти ще ми кажеш точно кога идваш в моята стая и аз ще се помъча да бъда тук и всеки ден ще ти разказвам по малко, докато приказката свърши. Тя е много дълга, а и аз постоянно прибавям нови неща. Ще ти я разкажа цялата.

Когато Беки слизаше надолу, тя не беше предишната Беки, олюляваща се под тежестта на кофата. Имаше парче кейк в джоба си и бе сита и стоплена, но не само от сладкиша и огъня. Нещо друго я бе наситило и стоплило - това беше Сара.

Когато Беки излезе, Сара застана на любимото си място на масата, сложи крака върху един стол, опря лакти на коленете си и подпря брадичката на ръце.

- Ако можех да бъда дама, истинска дама - шепнеше тя, - бих правила подаръци на всички, бих помагала на други като Беки. Тя бе така щастлива, сякаш беше получила подарък. Ще си въобразявам, че като помагам, все едно, че правя подаръци. Вече направих един подарък.
Диамантените мини

Скоро след това се случи нещо, което заинтересува не само Сара, но и цялото училище и стана предмет на разговор седмици наред. В едно свое писмо капитан Крю съобщи следната история. Негов бивш съученик го посетил неочаквано в Индия. Той притежавал обширни земи, където били открити диаманти и се заел да ги добива. Тази работа щяла да му достави несметни богатства и той искал приятелят му капитан Крю, когото много обичал, да вземе участие в предприятието. Това поне разбра Сара от писмото.

Тя си представяше мините като вълшебни места и ги описваше на Армангард и Лоти като лабиринти в недрата на земята, където блестящи камъни покриват всичко и страшни чернокожи хора ги копаят с тежки мотики. Армангард се възхищаваше от разказа, а Лоти караше Сара да й разказва всяка вечер. Лавиния завиждаше на всичко това и каза на Джеси, че не вярва в съществуването на диамантени мини.

- Мама има диамантен пръстен, който струва много пари - каза тя. - А всъщност никак не е голям. Ако имаше диамантени мини, хората щяха да бъдат смешно богати.

- Но нали все пак трябва да се вземат отнякъде - каза Джеси. - Лавиния - добави тя като се закиска, - какво мислиш, че казват другите?

- Не знам и не искам да слушам повече за тази Сара.

- Добре. Но слушай, какво си представя Сара: тя си мисли, че е принцеса. Иска и Армангард да си представи, че е принцеса, но Армангард смята, че е много дебела, за да бъде принцеса. Сара казва, че няма значение как изглежда човек. Важно било какво мисли и какво прави.

- Тя сигурно ще се мисли за принцеса, дори ако е просякиня - каза Лавиния. - Хайде да й викаме ваше височество.

Уроците този ден бяха свършили и те седяха пред камината в класната стая. Това беше най-приятното време. Госпожица Минчин и госпожица Амилия бяха в своята стая и пиеха чай. През това време всички разговаряха и си разменяха тайни, особено ако по-малките ученички се държаха добре и не тичаха шумно напред-назад, както обикновено. Когато вдигнеха врява, по-големите ученички се намесваха, като им се караха и ги потупваха. На тях беше предоставено да пазят реда и се бояха, че ако не правят това, госпожица Минчин или госпожица Амилия ще влязат и ще прекъснат разговорите. Тъкмо когато Лавиния говореше, вратата се отвори и в стаята влезе Сара, а след нея Лоти, която имаше навика да върви подире й като кученце.

- Ето я, заедно с това ужасно дете! - каза шепнешком Лавиния. - Щом като толкова я обича, защо не я вземе в стаята си? Гледай как ще зареве за нещо след пет минути.

На Лоти изведнъж й се беше приискало да поиграе в класната стая и бе помолила Сара да дойде с нея. Тя се присъедини към една група малки ученички, които играеха в единия ъгъл. Сара седна приведена на прозореца и започна да чете една книга за френската революция. Тя се загледа в една тягостна картина, представляваща затворници в Бастилията.

Беше съвсем забравила, че се намира в класната стая, затова не й бе никак приятно, когато един вик на Лоти я стресна внезапно. Най-много мразеше да я обезпокоят, когато чете с увлечение някоя книга. Тези, които обичат да четат, знаят раздразнението, което обхваща човек в такъв момент. Тогава мъчно можеш да се въздържиш да не покажеш гнева си. Сара беше казала на Армангард, че в такива случаи започва да си мисли за други неща, за да не показва раздразнението си.

Тя трябваше да стори точно това, когато остави книгата на прозореца и скочи от удобното си място.

Лоти се пързаляше по пода на класната стая, с което разсърди Лавиния и Джеси, защото вдигаше шум. Накрая падна, удари си коляното и започна да пищи и да се мята. Едните се мъчеха да я утешат с ласки, а другите й се караха.

- Млъквай, ревло! Млъквай веднага! - заповяда й Лавиния.

- Не съм ревла! - виеше Лоти. - Сара, Сара!

- Ако не млъкне, госпожица Минчин ще я чуе - викаше Джеси. - Лоти, миличка, ще ти дам едно пени<$FПени - английска парична единица (монети). Б.р.>.

- Не ти искам парите - хленчеше Лоти. Тя погледна коляното си и като видя там капка кръв заплака отново.

Сара прекоси стаята, коленичи до Лоти и я прегърна.

- Слушай, Лоти - каза тя. - Слушай, нали ми обеща?

- Тя казва, че съм ревла - плачеше Лоти.

- Но ако плачеш, ще бъдеш ревла наистина. Ти обеща.

Лоти си спомни, че беше обещала да не плаче, но предпочете да продължи.

- Аз си нямам майка, нямам никаква майка.

- Имаш - каза Сара весело. - Или може би вече си забравила? Нали знаеш, че Сара ти е майка? Не искаш ли Сара за майка?

Лоти се приближи до нея, почти утешена.

- Сега да седнем заедно до прозореца - продължи Сара - и аз ще ти разкажа една приказка на ухото.

- Ще ми разкажеш ли? - хлипаше Лоти. - Искаш ли да ми разправиш за диамантените мини?

- Диамантени мини ли? - прекъсна я Лавиния. - Как ми се иска да те напляскам, лошо, глезено момиче!

Сара се изправи бързо на крака. Трябва да кажем, че тя не бе ангел, пък и не обичаше никак Лавиния.

- Аз пък - каза тя малко разпалена - бих искала да те плесна, но няма да го направя. Не сме малки деца.

Лавиния използва случая:

- Ах да, ваше царско височество - каза тя, - вие сте принцеса, зная. Училището ще се прочуе, щом госпожица Минчин има за ученичка една царска особа.

Сара тръгна към нея с вид, сякаш ще й издърпа ушите. Да си фантазира различни неща бе радост в живота й. Тя никога не говореше за това на момичетата, които не обичаше, и си мислеше, че никой не знае, но ето че Лавиния я подиграваше за това почти пред цялото училище. Тя почувства как кръвта нахлува в главата й и бие в ушите й, но успя да се овладее. Ръката й се отпусна и тя застана за миг мирно. После заговори спокойно и отмерено. Бе вдигнала глава и всички я слушаха.

- Вярно - каза тя. - Понякога си представям, че съм принцеса и се опитвам да се държа като принцеса от приказките.

- Я гледай! - каза Лавиния. - Надявам се, че няма да ни забравиш, когато се възкачиш на престола.

- Няма - каза Сара и не промълви нито дума повече. Стоеше спокойна и втренчено гледаше Лавиния, докато тя не хвана Джеси за ръка и не излезе.

След тази случка момичетата, които й завиждаха, започнаха да я наричат "принцеса Сара", като по този начин искаха да изразят презрението си. Тези пък, които я обичаха, я наричаха така в знак на обич. Към самата нея никой не се обръщаше с думата "принцеса". Казваха й Сара, но тежестта на титлата се харесваше много на обожателките й, а госпожица Минчин не пропускаше да я спомене пред родителите, които посещаваха пансиона, като чувстваше, че така училището се прославя като пансион за знатни личности.

Запознанството на Беки със Сара през онзи мъглив следобед беше вече станало много сериозно, макар че госпожица Минчин и госпожица Амилия да не знаеха нищо за него. Бяха им казали, че Сара е мила с прислужничката, но те не знаеха нищо за прекрасните откраднати мигове, прекарани в Сарината стая, когато Беки с щастлива усмивка оставяше кофата с въглища, след като беше оправила със светкавична бързина горните стаи. През тези минути Сара й разказваше приказки и й даваше разни неща за ядене или пълнеше джобовете й за през нощта, когато Беки отиваше да си легне на тавана.

- Трябва да внимавам когато ям, госпожице - каза тя веднъж, - защото, ако направя трохи, идват плъхове да ядат трохите.

- Плъхове ли? - извика уплашена Сара. - Нима там има плъхове?

- Има, госпожице, много - отговори Беки спокойно. - По таваните винаги има плъхове и мишки, но човек свиква с шума, който правят. Не им обръщам внимание, ако не тичат по възглавницата ми.

- Не се ли плашиш? - запита Сара.

- Човек свиква с всичко - каза Беки. - И вие щяхте да свикнете, ако бяхте на мое място.

Понякога Беки не се осмеляваше да стои дълго в топлата светла стая. Тогава разменяха само по няколко думи и Сара пъхваше някоя малка покупка в старомодния джоб под полата на Беки, която беше вързана около кръста с ширит. Съществуването на Сара добиваше нов смисъл. Тя трябваше да търси и намира хубави неща за ядене, които могат да се правят на малки пакети. Тя свикна да се вглежда внимателно във витрините. Първия път, когато занесе вкъщи две-три банички с месо, тя чувстваше, че е направила откритие. Очите на Беки светнаха, когато й ги показа. Малко по малко Беки започна да изглежда не толкова недояла и изтощена, а кофата с въглища, като че ли не беше вече така непоносимо тежка.

Колкото и да бе тежка, и колкото гневът на готвачката и непосилната работа да се стоварваха на плещите й, нея я крепеше надеждата, че след обед ще намери Сара в стаята й. Достатъчно беше само да я види, не й трябваха баници с месо. Ако имаше време за някоя и друга дума, то това бяха винаги приятелски, весели думи, които стоплят сърцето, а ако имаше повече време, тогава Сара й разказваше част от някоя приказка или нещо друго, което тя после си спомняше и за което мислеше понякога, като лежеше будна в леглото си горе на тавана.

Няколко седмици преди тринайсетия си рожден ден Сара получи писмо от баща си, което очевидно не беше писано в обичайното за капитана бодро настроение. Той не се чувстваше много добре и бе явно преуморен от работата около диамантените мини.
"Сара, скъпа, трябва да разбереш - пишеше той, - че татко ти съвсем не е делови човек и цифрите и документите го изморяват. Всъщност той не ги разбира и всичко му се струва така необхватно. Може би това е така, защото имам треска. Едната половина на нощта прекарвам буден и се мятам насам-натам, а другата сънувам ужасни сънища. Ако беше тук малката ми господарка, щеше сигурно да ми даде някой внушителен и мъдър съвет. Нали, малка моя господарке?"