Франсис Бърнет Малката принцеса

- Татко е умрял! Татко е умрял!

Изведнъж тя спря пред Емили, която я наблюдаваше от стола, и изкрещя диво:

- Хей, Емили! Чуваш ли? Чуваш ли? Татко е умрял! Умрял в Индия - на хиляди километри оттук.

Когато влезе в стаята на госпожица Минчин, лицето й бе бяло, а около очите й имаше тъмни кръгове. Тя стискаше устни, сякаш да прикрие страданието си. Съвсем не приличаше на розова пеперуда, която прехвръква от едно съкровище на друго в украсената класна стая. Напротив, имаше вид на странно, изоставено момиче.

Сара беше облякла без помощта на Мариета захвърлената и окъсяла черна кадифена рокля. Краката й, които се показваха изпод полата, изглеждаха дълги и тънки. Понеже не бе намерила черна панделка, късата й, гъста черна коса обграждаше лицето й и силно подчертаваше неговата бледност. В ръката си стискаше Емили, обвита в черен плат.

- Остави куклата! - каза госпожица Минчин. - Защо си я донесла тук?

- Не - отговори Сара. - Не искам да я оставя. Тя е единственото нещо, което имам на света. Татко ми я даде.

Винаги, когато говореше със Сара, госпожица Минчин се чувстваше някак си неудобно. Така беше и сега. Сара говореше не толкова грубо, колкото с една студена решителност, с която госпожица Минчин усещаше, че мъчно ще се справи - може би, защото знаеше, че извършва нещо безсърдечно и нечовешко.

- Занапред няма да имаш време за кукли - каза тя. - Ще трябва да работиш и да бъдеш полезна.

Сара я гледаше втренчено със странните си очи и не продумваше нито дума.

- Сега всичко ще се промени - продължи госпожица Минчин. - Предполагам, че госпожица Амилия ти е обяснила как стоят нещата.

- Да - отговори Сара. - Татко е умрял. Не ми е оставил пари. Аз съм съвсем бедна.

Като си спомни какво значат тези думи, госпожица Минчин се разгневи още повече.

- Ти нямаш никого - каза тя, - нямаш дом, нямаш никой, който да се грижи за тебе.

Сара не каза нищо.

- Какво ме гледаш - запита госпожица Минчин строго, - или си толкова глупава, че не разбираш какво ти казвам? Всъщност, за тази кукла съм платила аз - и тя погледна разкошния подарък, - за тази смешна кукла, с всичките и безсмислени и глупави неща.

- Последната кукла - каза Сара. - Последната кукла. - Тъжният й глас звучеше странно.

- Наистина, последна кукла! - каза госпожица Минчин. - И тя е моя, а не твоя. Всичко, което имаш, е мое.

- Моля ви, вземете си я тогава - каза Сара. - Аз не я искам.

Ако се беше разплакала, ако се беше разхълцала и имаше уплашен вид, госпожица Минчин нямаше да се разсърди толкова. Тя обичаше да заповядва и да чувства силата си и когато видя твърдото бледо лице на Сара и чу гордия й глас, почувства, че мощта й няма никакво значение.

- Не се прави на важна - каза тя. - Мина времето за това. Вече не си богата. Прислужницата ти ще си отиде. Ще носиш най-старите си и прости дрехи. Предвзетите ти облекла не подхождат на положението ти. Ти си като Беки - трябва да работиш, за да изкарваш прехраната си.

За нейна изненада, при тези думи в очите на детето се появи слаб блясък, сянка на успокоение.

- Мога ли да работя? - каза тя. - Ако ми разрешите, няма да бъде толкова лошо. Какво мога да правя?

- Ще правиш всичко, каквото ти се каже - бе отговорът. - Ти си схватливо дете и запомняш лесно всичко. Ако бъдеш полезна, ще те оставя тук. Говориш добре френски и можеш да помагаш на малките ученички.

- Мога ли? - извика Сара. - Много ви моля, нека да остана! Ще им помагам в уроците. Аз ги обичам, и те ме обичат!

- Не говори глупости - каза госпожица Минчин. - Ти ще вършиш и други работи, освен това. Ще ходиш да пазаруваш и ще помагаш както в кухнята, така и в класната стая. Ако не ме слушаш, ще те изпъдя. Помни това. А сега си върви.

Сара постоя още миг безмълвна, загледана в нея. Мислеше си странни неща. После тръгна към вратата.

- Чакай! - каза госпожица Минчин. - Не мислиш ли да ми благодариш?

Сара се спря и всички странни мисли нахлуха в главата й.

- За какво? - каза тя.

- За добрината ми към тебе - отвърна госпожица Минчин. - За това, че ти давам подслон.

Сара пристъпи две-три крачки към нея. Гърдите й се вълнуваха и тя отговори с недетски остър глас:

- Вие не сте добра! Не сте добра.

Обърна се и излезе преди госпожица Минчин да може да я спре. Слизаше по стълбите полека, но едва си поемаше дъх и притискаше Емили силно до себе си.

- Бих искала да може да говори - каза си Сара. - Ако можеше да говори, само ако можеше да говори!

Тя смяташе да отиде в стаята си, да легне на тигровата кожа и, загледана в огъня, да мисли, да мисли, да мисли. Но преди да стигне до площадката, госпожица Амилия излезе от стаята, затвори вратата след себе си и застана пред нея нервирана и смутена. Работата беше там, че се срамуваше малко от това, което й бе заповядано да направи.

- Не бива да влизаш вътре - каза тя.

- Да не влизам? - запита Сара.

- Това не е вече твоята стая - отговори госпожица Амилия като се изчерви.

Сара изведнъж разбра всичко. Даде си сметка, че това бе начало на промените, за които беше говорила госпожица Минчин.

- Къде е моята стая? - попита тя, като се опитваше да говори твърдо.

- Ще спиш на тавана до стаята на Беки.

Сара знаеше къде. Беки й беше разправяла. Обърна се и изтича нагоре по стълбите. Последната част на стълбата бе тясна и покрита с парчета от стари килими. Стори й се, че заминава някъде и че оставя далече след себе си света, в който бе живяло онова дете, което й се струваше, че не е била тя. А новото дете, в късата и тясна стара рокля, което изкачваше стълбите за тавана, бе съвсем друго същество.

Когато стигна до вратата на тавана и я отвори, сърцето й силно затуптя. После затвори вратата, застана до нея и се огледа наоколо.

Да, това бе друг свят. Стаята имаше наклонен таван и беше варосана. Мазилката бе мръсна и на места олющена. Имаше една ръждясала камина и старо желязно легло, покрито с избеляла покривка. Тук бяха струпани и някои стари, вече никому ненужни мебели. Под капандурата, през която не се виждаше нищо, освен къс мрачно, сиво небе, бе поставено едно почти счупено червено столче. Сара седна на него. Тя плачеше рядко, не заплака и сега. Сложи Емили на коленете си, притисна главата й до своята, прегърна я и остана така без да говори, без да издава нито звук.

Докато стоеше така в тишината, на вратата се почука тихо - толкова тихо и плахо, че отначало дори не чу и сигурно нямаше да стане, ако вратата не беше бутната боязливо и не бе надникнало едно жално, разплакано лице. Това беше Беки, с твърде странен вид, защото бе плакала скришом часове наред и бе търкала очите си с престилката.

- Госпожице - каза тя сподавено. - Може ли, ще ми позволите ли да вляза?

Сара вдигна глава и я погледна. Опита се да се усмихне, но не можа. Изведнъж лицето й доби детински вид. Подаде ръка и изхълца.

- Аз ти казвах, Беки - каза тя, - че ние сме съвсем еднакви, че и двете сме само малки момичета, две малки момичета. Виждаш ли колко вярно е това. Ние вече не се различаваме. Аз не съм вече никаква госпожица.

Беки изтича при нея и я хвана за ръката.

- Не, госпожице - извика тя и продължи откъслечно, - каквото и да ви се случи, вие ще бъдете същата и нищо не ще може да ви промени.

Сара не можеше никога да забрави първата нощ, прекарана на тавана в безумна съвсем не детска тъга. Но тя не каза никому нищо за това, защото никой нямаше да я разбере. Добре бе, че поне като лежеше будна в тъмнината, вниманието й се отвличаше от необичайната обстановка. Ако малкото й тяло не й напомняше за действителността, мъката, която преживяваше, щеше да бъде прекалено голяма, за да я понесе. Все пак, когато започна да се съмва, тя едва съзнаваше, че има тяло. Не помнеше нищо, освен едно.

- Татко е умрял! - шепнеше тя. - Татко е умрял!

Много по-късно Сара забеляза, че леглото й е толкова твърдо, че не си струваше да търси удобно място за почивка, че тъмницата тук е като че ли много по-гъста, отколкото другаде, че вятърът вие по покрива между комините, сякаш някой ридае високо. Имаше и нещо по-лошо. Това бяха боричканията, дращенето и писукането в стените и зад долапите. Тя знаеше какво е това, защото Беки й ги бе описвала: това бяха плъхове и мишки, които или се биеха помежду си или си играеха. Тя дори чу как от време на време те прекосяват пода и после си спомняше, че когато ги бе чула за пръв път, бе подскочила и седнала трепереща в леглото. Когато след това легна отново, тя закри главата си със завивката.

Промяната в нейния живот не можеше да стане постепенно: тя настъпи изведнъж.

Мариета напусна къщата на другата сутрин. Погледът, който Сара хвърли към своята стая, когато минаваше покрай отворената врата, й показа, че всичко вътре е променено. Украшенията и изящните предмети бяха махнати и в един ъгъл бе поставено легло: стаята беше превърната в нова спалня за ученички.

Когато слезе долу на закуска, видя, че мястото й до госпожица Минчин е заето от Лавиния. Госпожица Минчин и каза студено:

- Сара, трябва да започнеш да изпълняваш новите си задължения. Ще стоиш с малките на една по-малка маса. Ще ги усмиряваш, ще гледаш да се държат добре и да не разсипват храната си. Трябваше да слезеш по-рано. Ето, Лоти вече си разля чая.

Това бе началото. Всеки следващ ден към задълженията й се прибавяха нови. Тя преподаваше френски на малките, изпитваше ги и по другите предмети. Това бяха най-приятните й задължения. Откриха, че може да бъде използвана за още много работи. Можеше да я пращат на пазар винаги и по всяко време. Караха я да прави неща, които другите не искаха да вършат. Готвачката и слугините подражаваха на госпожица Минчин и с радост заповядваха на "малката", на която така угаждаха по-рано. Те далеч не бяха от най-добрите слугини и нямаха нито добри обноски, нито добри характери, затова беше добре да имат някого под ръка, на когото при случай да могат да хвърлят вината.

Първите месец-два Сара мислеше, че нейната готовност да върши всичко колкото се може по-добре, нейното мълчание при упреците, ще смекчат тези, които се отнасят толкова зле към нея. Дълбоко в гордото си сърце тя искаше да им покаже, че се мъчи да припечелва прехраната си и че не приема милостиня. Скоро обаче разбра, че това не трогва никого. И колкото повече искаше да направи всичко, както са й казали, толкова повече немарливите слугини ставаха по-взискателни, а сърдитата готвачка по-отмъстителна.

Ако Сара беше по-голяма, госпожица Минчин щеше да й разреши да преподава на по-големите ученички и така щеше да спести пари като освободи някоя учителка. Но докато беше още малка и с детински вид, тя беше по-полезна като момиче за пазар и прислужничка за обща работа. Едно обикновено момиче за пазаруване не можеше да бъде така умно и благонадеждно. На Сара можеха да се поверяват мъчни задачи и сложни поръчки. Тя можеше дори да плаща сметки и същевременно да бърше прах и да подрежда стаите.

С нейните собствени занимания беше свършено. Не я учеха нищо и само след дълги дни, прекарани в работа и тичане напред-назад по заповед на кого ли не, й позволяваха неохотно да отиде в празната класна стая, пълна с куп стари книги, и да учи самичка през нощта.

- Ако не си преповтарям това, което вече съм научила, може би ще го забравя - казваше си тя. - Аз съм почти слугиня в кухнята и ако стана прислужничка, която не знае нищо, ще заприличам на бедната Беки!

Едно от най-интересните неща в новия й живот бяха променените й отношения с ученичките. Докато преди за тях Сара беше нещо като малка царска особа, сега не можеше да се смята равна на тях. Караха я да работи толкова много, че почти нямаше случай да говори с някоя от ученичките; пък и скоро разбра, че госпожица Минчин предпочита Сара да живее по-настрана от тези, които пълнеха класната стая. Госпожица Минчин казваше, че не иска Сара да говори и да бъде близка с другите ученички. Това, че я беше приютила, бе съвсем достатъчно.

Сара не очакваше нищо повече и беше много горда, за да се мъчи да продължава да бъде близка с момичетата, които очевидно страняха от нея. Те бяха богати и за тях бе съвсем ясно, че когато говорят с едно момиче, което носи скъсани обувки и ходи по бакалниците, те всъщност разговарят с една слугиня.

- Като си помисля само, че тя беше момичето с диамантените мини - разправяше Лавиния. - Придава си много важност. И е по-странна от всякога. Никога не съм я обичала, но сега не мога да понасям начина, по който гледа хората без да говори - също като че ли ги изучава.

- Така е - каза Сара, когато чу това. - Гледам хората, защото искам да ги изуча. Наблюдавам ги и после мисля за тях.

Сара никога не правеше пакости. Тя работеше като истинска слугиня. Обикаляше из калните улици, натоварена с пакети и с кошници; измъчваше се с малките, които не внимаваха по време на уроците по френски. Тъй като дрехите й овехтяха и видът й беше доста запуснат, казаха й, че ще е по-добре да се храни долу. Отнасяха се с нея без капка загриженост. Сърцето й се изпълваше с мъка, но тя никога никому не каза какво чувства.

- Войниците не се оплакват - си казваше тя, стискайки зъби. - И аз няма да се оплаквам. Ще си представям, че водя някаква война.

Но имаше часове, когато детското й сърце можеше да напусне самотата. Това ставаше само, когато беше с Беки, Армангард и Лоти.

През първата нощ, прекарана на тавана, Сара изпитваше едно неопределено чувство на спокойствие при мисълта, че отвъд стената, в която се боричкаха и писукаха плъховете, се намира друго едно човешко същество. Това чувство укрепна през следващите нощи. През деня Беки и Сара рядко имаха случай да си поговорят. Всяка имаше собствени задължения и всеки опит за разговор можеше да се изтълкува като губене на време.

На разсъмване, преди да слезе долу да запали огъня в кухнята, Беки се вмъкваше в таванската стаичка на Сара, закопчаваше дрехите й и й помагаше с каквото може. При настъпване на нощта Сара неизменно чуваше плахото почукване на вратата, което означаваше, че Беки е готова да й помогне, ако има нужда. През първите седмици на скръб Сара се чувстваше извънредно сломена. Измина доста време преди да започнат да се срещат и да си ходят на гости. Сърцето на Беки й подсказваше, че когато човек е тъжен, най-добре е да го оставят на спокойствие.

Другата й приятелка беше Армангард, но преди да заеме мястото си, се случиха много неща.

Когато Сара започна да се събужда отново за действителността, тя забеляза, че е забравила за съществуването на Армангард. Те си бяха винаги приятелки, но Сара имаше чувството, че е много по-възрастна от нея. Наистина Армангард беше толкова глуповата, колкото и мила. Беше се привързала към Сара съвсем естествено. Ходеше при нея, за да й помага в уроците. Поглъщаше всяка нейна дума и я отрупваше с молби за приказки. Самата тя не можеше да каже нищо интересно. Беше от тези хора, които лесно се забравят в моменти на скръб. И Сара я забрави.

За това спомогна още нещо: Армангард трябваше внезапно да си отиде вкъщи за няколко седмици. Когато се върна, не видя Сара през първите два-три дни. Срещна я по-късно на стълбите с ръце, пълни с дрехи, които трябваше да бъдат закърпени. Тя се бе научила вече да кърпи. Беше бледа и не приличаше на себе си, а изпод късата, вехта рокля се показваха тънките й крака.

Армангард имаше мудна мисъл и не се сети веднага какво да каже. Знаеше какво се беше случило, но все пак никога не можеше да си представи, че Сара ще изглежда така - толкова странна и бедна. Тя избухна в нервен смях и запита без нужда, сякаш без да мисли:

- Сара, ти ли си?

- Да - отговори Сара. Тя крепеше купчината дрехи с брадичката си. Нещо в прямия й поглед накара Армангард да се обърка още повече. Тя почувства, че Сара е друго момиче, което никога не е познавала. Може би защото беше станала изведнъж бедна и трябваше да кърпи дрехи и да работи като Беки. Тя не знаеше какво да си говорят, запита я какво прави, а после като искаше да попита нещо по-приятелско и сърдечно, каза изведнъж:

- Много ли си нещастна?

Тогава Сара постъпи несправедливо. При тези думи на Армангард наболялото й сърце се разкъса и тя реши, че е най-добре да отмине едно такова глупаво същество.

- А ти как мислиш? - каза тя. - Да не би да мислиш, че съм много щастлива? - И мина покрай нея, без да каже нито дума повече.

С течение на времето Сара си даде сметка, че ако заради своето нещастие не беше забравила някои неща, може би щеше да разбере, че не бива да обвинява бедната Армангард за нетактичността й. При това, една мисъл, която й бе дошла при първата им среща и която я бе накарала да се изчерви, мисълта именно, че и Армангард е като другите и сигурно няма да иска да си говорят, сякаш издигна преграда между тях за известно време. Когато се случеше да се срещнат, Сара отвръщаше поглед, а Армангард се вцепеняваше и не можеше да продума. Понякога си кимаха като се срещнат, но имаше случаи, когато не си разменяха дори и поглед.

- Ако не иска да говори с мене - мислеше си Сара, - аз ще се държа настрана.

По това време Сара и госпожица Минчин забелязаха, че Армангард е по-глупава от всякога и че има неспокоен и нещастен вид. Тя започна редовно да сяда превита на перваза на прозореца и да гледа мълчаливо навън. Веднъж, като минаваше покрай нея, Джеси се спря и я загледа с любопитство.

- Защо плачеш, Армангард? - запита я тя.

- Не плача - отговори Армангард със сподавен и треперещ глас.

- Разбира се, че плачеш - каза Джеси. - Ей сега се търколи по носа ти една едра сълза и капна от върха му. А сега се спуска друга.

- Остави ме на мира - каза Армангард. - Аз съм нещастна и никой не трябва да ми обръща внимание. - Тя обърна пълния си гръб, извади носната си кърпа и скри лицето си.

Вечерта Сара се прибра в таванската си стаичка по-късно от обикновено. Тя продължи да работи след часа, в който ученичките си лягаха, а след това бе учила в празната класна стая. Когато стигна до последното стъпало, забеляза с изненада лъчът светлина, който излизаше изпод вратата на стаичката.

- Никой не влиза там, освен мене - помисли си Сара, - но някой е запалил свещ.

Наистина, някой бе запалил свещ, поставена в свещник, като тези, които използваха ученичките. Този "някой" седеше на счупеното столче. Беше в нощница, със заметнат червен шал. Това беше Армангард.

- Армангард! - извика Сара. Тя се изплаши много. - Ще си навлечеш беля.

Армангард скочи от столчето. Засуети се из стаичката с чехлите, които бяха твърде широки за нея. Очите и носът й бяха зачервени от плач.

- Знам, че ще си изпатя, ако ме открият - каза тя. - Но не искам да зная за това. Изобщо не ме интересува. Моля ти се, Сара, говори. Кажи ми какво има? Защо не ме обичаш вече?

В гласа й имаше нещо, което издаваше, че Армангард е развълнувана. Гласът на Сара беше същият, с който тя тъй мило и просто бе пожелала да бъдат "най-добри приятелки". Нямаше и следа от начина, по който напоследък се беше държала.

- Аз те обичам - отговори Сара. - Но си мислех, че след като всичко е променено, може би и ти си се променила.

Армангард разтвори широко влажните си очи.

- Ти се беше променила. Ти не искаше да говориш с мене. Аз просто не знаех какво да правя.

Сара се замисли и разбра, че е сгрешила.

- Вярно е, че съм се променила - каза тя, - но не както ти мислиш. Госпожица Минчин не разрешава да говоря с момичетата. Повечето от тях сами не искат това. Мислех си, че може би ти не искаш. Затова се опитвах да те отбягвам.

Те се спогледаха и се хвърлиха в прегръдките си. Черната главичка на Сара полежа няколко мига отпусната върху рамото, покрито с червения шал.

След това седнаха заедно на пода. Сара прегърна с ръце коленете си, а Армангард се загърна в шала си. Тя гледаше с обожание странното лице с големите очи.

- Не можех да търпя повече - каза тя. - Ти сигурно можеш да живееш без мен, но аз без теб не мога да живея.

- Ти си по-добра от мен - каза Сара. - Аз бях горда и не исках да търся приятелки. И ето на, щом се сблъсках с изпитания, стана ясно, че не съм добро дете. Опасявах се, че това може да се случи. И може би - тя сбърчи чело, като размишляваше, - затова са ми изпратени. Но може би в това има нещо полезно.

Армангард разглеждаше с любопитство таванската стая.

- Сара, как е възможно да живееш тук?

Сара също се огледа.

- Възможно е. Представям си, че е място от някаква приказка.

Сара говореше бавно. За пръв път след сполетялото я нещастие въображението й започваше да работи.

- Някои хора са живели и на по-лоши места. Помисли си за затворниците в Бастилията!

- Бастилията! - прошепна Армангард, като я гледаше в унес.

Тя си припомни истории за френската революция, които Сара й беше разказвала. Само тя можеше да направи това.

В очите на Сара се появи добре познатият блясък.

- Да - каза тя, като обгърна коленете си. - Хубаво ще е да си представям, че съм там, че съм затворница в Бастилията, където съм прекарала много, много дълги години. Всички са ме забравили. Госпожица Минчин е тъмничарят, а Беки - Беки е затворена в съседната килия.

Армангард беше възхитена.

- Може ли да се промъквам тук вечер, когато няма опасност, и да слушам това, което си измислила през деня? Така ще станем по-близки приятелки от всякога.

- Разбира се - отговори Сара, като кимна с глава. - Приятелите се познават в нужда. Моето нещастие ми помогна да разбера колко си добра.
Мелкиседек

Третата беше Лоти. Тя беше мъничка и не знаеше какво е това нещастие. Недоумяваше от промяната, която беше станала с нейната млада втора майка. Беше чула да казват, че на Сара са се случили необикновени неща, но не можеше да разбере защо се промени и видът й, защо носи стара черна рокля и влиза в класната стая само за да учи другите, а не да седи както по-рано на почетното място и самата тя да учи. Малките много си шушукаха, когато узнаха, че Сара не живее вече в стаята, където се бе разполагала дълго време с Емили. Най-лошото за Лоти бе, че Сара отговаряше много сдържано, когато й задаваха въпроси.

- Сара, много ли си бедна сега? - я попита Лоти поверително първата сутрин, когато Сара влезе да занимава малките по френски.

- Вярно ли е, че си обедняла като просякиня? Не искам да си бедна като просякиня.

Тя имаше вид, като че ще се разплаче и Сара побърза да я успокои.

- Просяците нямат никакъв подслон, а аз имам къде да живея.

- Но къде живееш? - настояваше Лоти. - В твоята стая спи новата ученичка и вече не е никак хубава.

- Аз живея в друга - каза Сара.

- Хубава ли е? Искам да я видя.

- Не говори - каза Сара. - Госпожица Минчин ни гледа. Ще ми се сърди, че ти разрешавам да шепнеш.

Сара беше забелязала, че за всичко държат нея отговорна - и когато децата не внимават, и когато не слушат и говорят в час.

Но Лоти беше много решителна. Щом като Сара не искаше да й каже къде живее, тя щеше да разбере това по друг начин. Започна да се прилепва до по-големите ученички и да слуша какво си говорят. Разчитайки на сведения, които те несъзнателно изпускаха в разговорите си, късно един следобед предприе пътешествие, изкачи стълбите, съществуването на които не бе подозирала, и достигна до тавана. Пред нея се изправиха две врати една до друга и като отвори едната, видя обичната си Сара, застанала до една стара маса, загледана през прозореца.

Изплашена от това, че таванът е гол, грозен и отделен сякаш от целия свят, Лоти извика. Сара се обърна и на свой ред се изплаши. Какво ли щеше да стане сега? Ако Лоти започнеше да плаче и някой я чуеше, и двете ще бъдат загубени. Тя скочи от масата и се втурна към детето.

- Не плачи и не вдигай никакъв шум - замоли я тя. - Ще ми се карат, ако чуят, а днес цял ден ми се карат. Стаята ми не е толкова лоша. Оттук можеш да видиш много неща, които отдолу не се виждат.

- Какви неща? - запита успокоена Лоти с любопитство, което Сара умееше да възбужда дори у по-големите ученички.

- Комини - съвсем наблизо - с пушек, който се извива на кълба и облаци и отива към небето. Лястовички, които подскачат наоколо и си говорят една на друга, като хора. Други тавански прозорци, през които всеки миг може да надникне някоя глава, която не знаеш кому принадлежи. И всичко това е толкова високо, сякаш е някакъв друг свят.