География на Мъдростта



Pdf просмотр
страница17/102
Дата05.02.2023
Размер2.33 Mb.
#116515
1   ...   13   14   15   16   17   18   19   20   ...   102
География на мъдростта - Ерик Уайнър - 4eti.me
Свързани:
Виктор Франкъл - Човекът в , География на блаженството, човек търси бог
oming Human: The Evolution of Walking Upright", Smithsonian, August, 2012.
https://www.smithsonianmag.com/science-nature/becoming-human-the-evolution-of-walking-upright-
13837658/
62
Amato, On Foot, 3.


53 Влакът спирана малката гара в съседство със Сен Пиер. Това е остров, пълен с изненади. За начало това вече не е остров. От времето на Русо сее образувал малък сухоземен мост, който го свързва с континенталната част. Всичко тече, всичко се променя. Стъпвам на острова, който вече не е острови виждам защо Русо толкова го е обичал. Той е идиличен по един непретенциозен начин, с буйна, но не пищна, зелена, но не твърде зелена растителност. От почти всяка гледна точка се вижда езерото Биен. Това е природата в най-добрия ѝ вид, нещо, което поетът Филип Ларкин нарича сериозна земя. Мога да си представя как Русо прави дълги и безцелни разходки тук придружен от любимото си куче Султан, или може би събира растителни проби. Намирам пътеката, която пресича Сен Пиер, и вървя. Единият крак пред другия, казвам си, точно както си го правил през целия си живот, само че по-добре. Превеждам „по-добре“ в „по-бързо“ и скоро се движа с абсурдна скорост. Улавям се и компенсирам, като забавям до скоростта на слон. Защо не мога да намеря средната си предавка Какво неми е наред За моя изненада, отговаря философът-император Марк Аврелий: „Отго-
вори на несгодите, реални или въображаеми, не със самосъжаление или с
вайкане, а просто като започнеш отначало.“ Погледнато по този начин, животът вече не ни се струва като разказ, тръгнал в неправилна посока или със скалъпен край. Нищо от това не е реално. Няма край. Има само безкрайна верига от начала. Така че започвам. Единият крак пред другия. Добре. Сега отново. Следвам пътеката, спирам от времена време, за да гледам езерото или тънките облаци. Накрая откривам малката стая, в която е живял Русо. Мястото е скромно – легло с балдахин, няколко стола и в единия ъгъл дървена врата на пода, която Русо използвал, за да се измъкне, когато почитатели или врагове го проследят. Неговият хербарий също е тук изсушени и пресовани растения, дълги нежни стъбла, замръзнали във времето. Една малка табела споменава за противоречивата личностна Русо – и това ако не е подценяване. Натрапва се отсъствието на нещо книги. Толкова е бързал да избяга Русо от Мутие, че нямал време да опакова голямата си библиотека. В „Бляновете“ той нарича тази липса на материал за четене една от най-големите ми радости – Това наблюдение изглежда многостранно за човек, прекарал цял живот в четене и писане на книги. В друг момент Русо описва как ходел до усамотено място на брега на езерото, където вълните във водата изпълваха ушите и очите ми. И това беше достатъчно, за дами даде приятното усещане, че съществувам, без да се притеснявам да мисля. Добре, първо спря да чете, сега е спрял да мисли. Дали не деградира – или е напипал нещо


54 Русо, подобно на Сократ, е бил един вид антифилософ. Той нямал търпение за безсмислено подстригване на логиката или цепене на косъма на метафизичните тънкости. Той бил мислител, но не и прекаден мислител. Русо знаел, че любимият му орган, сърцето, притежава собствена интелигентност, до която можем да достигнем не само като се напрягаме да мислима и като просто си направим една хубава разходка. Хората ходят надуто и наперено пред другите, но рядко, когато са сами. Това са социални жестове. Ходенето, най-бавната форма на пътуване, е най- бързият маршрут до нашата автентична същност. Не можем да се върнем в някакъв отдавна изгубен рай, който вероятно никога не е съществувал. Но можем да ходим. Можем да ходим на работа. Можем да вървим с дъщеря си до училището ѝ. Можем ида се разходим, сами, без определена цел, в един свежи ветровит есенен следобед. Ние ходим, за да забравим. Ходим, за да забравим коварния шеф, караницата със съпругата, купчината неплатени сметки, мигащата предупредителна светлина на таблото, показваща, че налягането в гумите е ниско или че колата гори. Ходим, за да забравим, поне само за момент, света, който е твърде много с нас, както го казва Уилям Уърдсуърт, друг добър пешеходец. Ходим също и за да забравим себе си. Знам, че го правя. Излишните 30 килограма, устойчиви на всяка диета, позната на човека, космите вноса, от които няма отърваване, изчезналото преди десет години петно, което изведнъж, поради причини, известни само на него, реши да се самоактуализира върху плешивата ми глава, разпространявайки се като мастило. Всичките са забравени, когато ходя. Спомням си, че веднъж гледах летните олимпийски игри по телевизията и проявявах голям интерес към спортното ходене. Ревностни млади спортисти, които се тътрят към златото. Изглеждаше абсурдно. Ходенето не е спорт. Изразът спортно ходене има приблизително толкова смисъл, колкото спортна медитация. В нашата Епоха на Аксесоарите ходенето е една от малкото все още достъпни за нас дейности, които не изискват оборудване, и както посочва авторката Ребека Солнит, остават по същество неподобрени от зората навремето Ходенето е демократично. С изключение на хората с увреждания всеки може да ходи. Богатият пешеходец няма предимство пред бедния. Русо, въпреки литературния си успех, винаги е виждал себе си като син на работник, това, което сега наричаме работническа класа. Хора като тези не са се возели в луксозни карети. Теса ходели пеша. Теса ходели, както и аз сега внимателно, една стъпка след друга, наслаждавайки сена здравата, но също така еластична сериозна земя.
63
Solnit, Wanderlust, 18.


55
*** В края на октомври 1776 г. Русо се движел по една тясна парижка улица, прибирайки се вкъщи след дълга разходка, когато, както разказва биографът му Лео Дамрош, срещу него се задала с голяма скорост каретата на някакъв благородник, до която галопирал огромен немски дог. Русо неуспял да се отмести навреме, кучето го повалило и той останал да лежи в безсъзнание на калдъръма, кървейки обилно.“
64
Русо вероятно е претърпял сътресение на мозъка и получил неврологични увреждания. Той никога не се възстановил напълно. По-малко от две години след инцидента Жан-Жак Русо се завърнал от сутрешната си разходка, строполил сена земята и починал. Смята сече е умрял като щастлив човек. Към края на живота му неговото ходене станало по-меко и по-жизнерадостно. Все още има следи от обичайното самосъжаление (И ето ме тук, съм-самичък на земята) и от параноята (Таванът над главата ми има очистените около мен имат уши, но е изчезнало отчаянието. Той вече не се разхождал, за да избяга от някакъв философски въпрос, нито да открие такъв, нито пък да формулира някаква философска гледна точка. Той просто ходи. Наследството на Русо е огромно. На него дължим романтичните картички на Hallmark, сълзливите холивудски филми, емотиконите във формата на сърце и откровените мемоари със скандални подробности. Ако някога сте казвали Имам нужда да се наплача добре, можете да благодарите на Русо. Ако някога сте казвали Използвайте въображението си, вие сте русоист. Ако някога в разгара на спор наистина сте изричали думите Не ме интересува, че няма смисъл, аз се чувствам така, Русо е вашият човек. Ако някога сте реагирали на силна мъка с дълга и гневна разходка, пак е Русо. Ако жена ви някога вие влачила на километров преход във влажен студен ден, защото това щети се отрази добре, можете да благодарите, мамка му, на Русо. Благодарение на него мислими чувстваме различно и освен това мислим засвоите чувства по различен начин. Ако в модерната епоха Декарт е философът на главата, Русо е философът на сърцето. Той възвисява страстите и прави чувствата приемливи, не наравно с разума, но все пак близо. Това не е лесно. По времето, когато живее Русо, епохата на Просвещението, на творческото мислене се гледа с подозрение. Два века по-късно един от най-големите рационалисти – Алберт Айнщайн, ще заяви, че „въображението е по-важно от знанието“.
65
Съблазнително е да отхвърлим Русо като просто един от лудите, които прегръщат дървета, който би искал да ни види отново да преживяваме от лов
64
Damrosch, Jean-Jacques Rousseau, 485.
65
Albert Einstein, in an interview with the Saturday Evening Post, October 26, 1929.


56 и събирачество ида се бием за по-добро място край огъня. Не това е имал предвид. Русо не иска да се завърнем в пещерата, ада живеем отново в съответствие с природата. Да имаме една по-добра пещера. Той предвижда екологичните проблеми десетилетия преди индустриалната революция и векове преди магистралите в Калифорния. Натурализмът на Русо никога не е бил замислен като рецепта. Това е бил мисловен експеримент. Какво ще стане, разсъждава Русо, ако премахнем изкуствените слоеве, които обществото е нанесло обилно, като твърде много ружи разкрием една по-автентична своя същност Под педантичния застрахователен директор може би се крие лидер, възпламеняващ тълпите, а вътре във всеки офис служител – един планинар, горящ от желание да се освободи.
*** Излизам от старата стая на Русо на острова, който вече не е острови крия очите си от слънцето. Имам избор да побързам ида хвана водното такси до града или да се разходя. Решавам да се разходя. Вървя сам. Вървя с цел. Оставям мислите си да се скитат, но не твърде далеч. Ставам все по-добър в това. „Не, тук говори гордостта. Накарай


Сподели с приятели:
1   ...   13   14   15   16   17   18   19   20   ...   102




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница