География на Мъдростта

89 при предаване назначение. Написаната дума е инертна. Изговорената дума е жива и интимна. Да чуеш някого да говори, означава да го познаваш. Това обяснява популярността на Националното радио, на подкасти и аудиокниги. Обяснява и защо майка ми настоява всеки понеделник да ѝ се обаждам по телефона, а не да ѝ пиша имейли. Работейки за Националното радио като чуждестранен кореспондент, се научих да ценя богатата и разнообразна тъкан на звука. Напевният призивна уличен търговец в Делхи, какофонията на салон за слот машини в Токио. Това, което ме интригува най-много, обаче е звукът на изречената дума. Човешкият глас е най-големият детекторна лъжата в природата и скоро се научих да преценявам искреността наговорещия за няколко секунди. Политиците са най-неискрени не само заради безгръбначния си речник, но и заради тона нагласа им. Внимателен и фалцет. Дори дете може да разпознае гласа на някой, който продава нещо. Особено дете. Защо не мога да пренеса интуитивното си чувство за звука в света на музиката Може би не знам достатъчно за нея или може би ограничените знания, които притежавам, ме спъват, пречат мида чуя този универсален език на сърцето. Моят приятел Джон Листър е почитател както на класическата музика, така и на немската философия. Плюс това живее в Багдад, където работи в агенция за хуманитарна помощ. От съображения за сигурност понякога Джон е затворен в хотела дни наред. Джон разполага с много време. Перфектният кореспондент. Включвам лаптопа си и питам Джон дали знанията муза музиката увеличават удоволствието му от нея, или му пречат. Как мога да се науча да ценя музиката Изпращам мейла. Няколко часа по-късно дълъг отговор каца във входящата ми поща. Преглеждам набързо имейла на Джон, който се разпростирана няколко страници, и безмълвно благодаря както за неговата ерудиция, така и за излишното време, което има. Значи, това са все трудни въпроси, пише Джон, след което се заема енергично с тях, сякаш изобщо не са трудни. Познаването на музиката, казва той, повишава удоволствието от нея. То може дати даде възможност да вникнеш по един специален начин в музиката, по който без това знание не би могъл, и освен това може дати попречи да бъдеш толкова запленен от тоналната красота, чеда виждаш музиката само като естетическо преживяване Музиката няма само един дом. Тя витае между два свята. (Направо чувам как Шопенхауер измърморва съгласието си) Различните видове музика, продължава Джон, изискват различни видове слушане. Вагнер е лесен Музиката му е толкова чувствена, че действа почти като наркотик.

90 Бетовен, Малер и Брамс са по-трудни: Чувстваш, че се опитваш да разбереш какво друг човек се опитва да сподели лично с теб. Вагнер ти говори за нещо. Бетовен, Малер и Брамс разговарят с теб. Това е разликата. Има още една, по-практична причина да научим нещо за музикалната структура, обяснява Джон. Това дисциплинира ухото. Знаете какво да слушате, така че умът е по-малко вероятно да блуждае.
Шопенхауер е мислил много за разсейването. Ние гледаме на света пресметливо, по един користолюбив начин, казва той. Амстердамският борсов брокер, стремящ се да сключи сделка, е забравил за света около себе си шахматистът не забелязва елегантността на китайските фигури, с които играе, генералът не вижда красивия пейзаж, докато планира бойните действия. Трябва да имаме различно отношение към музиката, да не се отнасяме към нея като към сделка. Трябва да я преживяваме от дезинтересирана, безкористна гледна точка. Дезинтересирани, но не незаинтересовани. Има разлика. Да не се интересуваш от музикално произведение, значи да бъдеш апатичен към него. Да бъдеш дезинтересиран, означава да не таиш никакви очаквания, да не поставяш никакви изисквания към музиката, ада бъдеш отворен към възможността за естетическа наслада. Будистът би казал, че сме отделени от музиката, но не сме непривързани. Християнският мистик би казал, че пазим едно благочестиво безразличие към нея. Идеята е същата. Истинското слушане изисква да отложим преценката. Когато слушаме така, чувайки, без да съдим, казва Шопенхауер, ние се чувстваме действително щастливи. Зашеметен съм. Това е първият път, когато виждам Шопенхауер да използва думата щастлив. Един отблясък светлина. Музиката не е това, което си мисля, че е, казва ми Шопенхауер. Когато слушаме музика, ние възприемаме неконкретна тъга или конкретна радост, а самата тъга и самата радост – извлечената квинтесенция на тези чувства, твърди той. Тъгата сама по себе синее болезнена. Тъгуваме за нещо, което боли. Ето защо обичаме да гледаме тъжни филми или да слушаме песните на
Ленард Коен. Като не участваме лично в драмата, ние можем да изпитаме самата емоция необвързани, ние можем да се насладим на красотата в тъгата. За Шопенхауер бавните мелодии са най-красиво тъжни. Конвулсивно ридание, казва той. „Адажио за струнен оркестър“ на Самюъл Барбър е добър пример. Слушам го винаги, когато мие тъжно, което означава често. Това не е акт на задоволяване наличните страсти, въргаляне в собствената мъка, а, струва ми се, нещо по-благородно. Музиката съответствана настроението ми, валидира го, но също така ми дава възможност да се

91 дистанцирам от източника на тъгата си. Мога да вкуся тъгата, без да я поглъщам или да бъда погълнат от нея. Мога да вкуся с наслада горчивината.
*** Подозирам, че Шопенхауер е поканил нещастието да валидира неговия песимизъм. В живота му се влива един постоянен приток на мазохизъм. В Берлин по времена краткия му престой като професор той настоява да насрочи лекциите си по същото време, когато чете лекции неговият кошмар Фридрих Хегел, този отблъскващи скучен шарлатанин и ненадминат драскач на глупости. Хегел бил философска рок звезда, а Шопенхауер напълно непознат. Предсказуемо, Шопенхауер привлякъл четирима-петима студенти. След това той никога повече не преподавал.
Шопенхауер би се изненадал – всъщност би се възмутил, ако видеше светските си притежания, съхранявани в една институция. Той презирал академичните среди с техните строги правила и опитомени философи. Предпочитал живота на независим философи благодарение на наследството на баща си можел да си позволи да го води. Нямало нужда да шлифова оптични лещи като Спиноза или да преподавана студентите като Кант. Споделям меланхолията на Шопенхауер, но не и неговия песимизъм. Неговата мрачност се дължина фундаментален проблем той предполага перфектно познание, нещо, което ние, хората, не сме в състояние да притежаваме. Може да подозираме, че живеем в „най-лошия от всички възможни светове, но знаем ли го със сигурност Песимизмът изисква сигурност, която ми липсва, и затова съм благодарен. Помислете върху притчата за китайския фермер. Един ден конят на фермера избягал. Същата вечер съседите се отбили, за да изкажат съчувствието си.
– Толкова съжаляваме, че конят ти избяга – казалите Това е много лошо.
– Може би – казал фермерът. – А може би не. На следващия ден конят се върнал, водейки със себе си седем диви коня.
– О, това се казва късмет – казали съседите. – Сега имаш осем коня. Какъв страхотен обратна събитията
– Може би – казал фермерът. – А може би не. На следващия ден синът на фермера обучавал един от тези коне, но бил хвърлен от него и счупил крака си.
– О, приятелю, това е твърде лошо – казали съседите.
– Може би – казал фермерът. – А може би не. На следващия ден в селото дошли военни, за да набират млади мъже за армията, но отхвърлили сина на фермера заради счупения му крак. И всички съседи казали

92
– Не ели страхотно
– Може би – казал фермерът. – А може би не. Никога не виждаме голямата картина. Единственият смислен отговорна това е, подобно на китайския фермер, да приемем философията може би.
*** Добрите философи са добри слушатели. Те се вслушват в много гласове, независимо колко са странни, защото никога не се знае къде може да се крие мъдростта. Артур Шопенхауер я намерил скрита в древен текст от далечна и непозната страна. Годината е 1813 г. Шопенхауер тогава все още говорел с майка си и се присъединил към един от нейните редовни салони. Сред присъстващите бил учен на име Фридрих Майер. Неговата специалност, нова и подозрителна по онова време, била източната философия. Той показал на Шопенхауер едно неизвестно списание, „Asiatic“, и му разказал за индийския текст, наречен
„Упанишади“. Шопенхауер бил запленен намига. Днес приемаме за даденост, че източните философии и религии са източник на голяма мъдрост, както всяко посещение на книжарница ще потвърди, но това не било така по времето на Шопенхауер. Будизмът и индуизмът на практика не били известни на Запад. Ще минат още три десетилетия, преди екземпляр на „Бхагавад Гита“ да достигне до колибата на Торов Уолдън. Академиците знаели малко за източната философия и отричали това, което знаят. Според скандалното изказване на британския политик Томас Маколи тогава цялата литература на Индия и Арабия се равнявана един рафт в добра европейска библиотека.
Шопенхауер бил различен. Той поглъщал тези учения омагьосан от техните свръхчовешки схващания. Той бил гладен. Всяка вечер, без изключение, той четял по няколко пасажа от „Упанишадите“. Това бе казва той, „най-полезното и възвишено четиво на света това беше утехата на моя животи ще бъде тази на моята смърт.
По-късно той изучава будизма, обявявайки го за най-великата от всички религии. Държал статуя на Буда в своя кабинет във Франкфурт. Някои биографи наричат Шопенхауер „Франкфуртския Буда, но той не е монах. Въпреки че имал дълбоко и рядко за времето си разбиране на будизма, той не практикувал това, което знаел. Не медитирал. Не се отказал от светските удоволствия. Радвал сена изисканата кухня и скъпите дрехи и бил сексуално активен през целия си живот, като веднъж отбелязва, че половите органи са истинският център на света. Според някои западната философия е късогледа, сляпа за мъдростта на другите. Един недостъпен елитен клуб, в който членуват само мъртви мъже.

93 И то само от бялата раса, без изключение. Има известна истина в това обвинение, но погледнете по-внимателно тъканта на западната философия и ще видите как източните нишки са навсякъде в нея. Още по времето на Епикур, през 350 г. пр.Хр., Изтокът и Западът си говорят дори ида не се слушат винаги един друг. Векове по-късно разговорът се възобновява. Не само Торо и Шопенхауер, но и други. Ницше, Хайдегер и Уилям Джеймс познават много добре мъдростта на Индия и Китай. Тази мъдрост сее просмукала във философията им.
***
Шопенхауер започва дами харесва. Принцът на мрака, философът на песимизма има чудесен стил, радост е да го да четеш.
99
Писането му е свежо и живо, почти поетично. Той е най-четивният от немските философи. (Ниска летва наистина, но пък Шопенхауер я надскача с голяма лекота) Никой философ, казва изследователят на Шопенхауер Брайън Магий, не е повече с вас. Имате чувството, че сякаш можете да го докоснете и чуете, когато го четете“.
100
Вярно, той е бил наранена душа, може би повече от повечето хора, но това е разлика в степента, в която е наранена, а не друг вид душа. Всички имаме по малко от Шопенхауер в себе си. Всички сме ранени. Разликите са само в калибъра на куршумите и в изходните рани. Не е лесно да харесаш Шопенхауер – неприятен тип“,
101
казва един биограф, – но е лесно да му се възхищаваш. Любител на изкуството и музиката, той разработва една от най-дълбоките и красиви философски теории на естетиката и повлиявана поколения художници и писатели.
Толстой и Вагнер имали портрети на философа в кабинетите си. Аржентинският писател Хорхе Луис Борхес научил немски, за да може да чете Шопенхауер в оригинал. Комедиантите обичат Шопенхауер, защото той потвърждава подозренията низа мрака, който се таи зад хумора. Докато други философи се опитвали да обяснят света извън нас,
Шопенхауер е позагрижен за нашия вътрешен свят. Не можем да познаваме света, ако не познаваме себе си. Този факт ме поразява като невероятно очевиден. Защо толкова много философи – иначе интелигентни хора – го пропускат Отчасти според мен, защото е по-лесно да се изследва външното. Философското писане, казва Шопенхауер, трябва „да приличане на мътен, стремителен порой,

Изтегляне 2.33 Mb.

Сподели с приятели: