Така мозъчният тръст на б.к.п. иска да надхитри и народа, и историята, която тропа по ковчега на презрялото феодално общество

“ПРЕПРОЧИТАНЕ НА МИХАИЛ БАКУНИН В КРАЯ НА ХХ-ТИ ВЕК”, чиито откъси от произведенията му придружавах с мои бележки, коментари или актуализирани интерпретации:

“... Самоуправлението означава управление на една група, колектив, предприятие, община, област, страна или няколко страни пряко от техните членове или посредством временни организми, чиито делегати, съветници и т.н. са избрани с императивни мандати (не могат да се отклоняват от задачите и решенията, които са взети “долу” от общите събрания на свободните хора, които са ги делегирали на конференции, конгреси и т.н.), които са отзоваеми по всяко време и най-важно – са лишени от привилегирования статут и възможността на властниците да се разпореждат с времето, труда, доходите и живота на “електората”. Статут, който им се осигурява от йерархическия ред и институции на държавата. За да се ликвидира възможността за регенериране на йерархичната и бюрократическа организация на властта в едно самоуправляващо се общество, в програмите на движенията чийто идеал е разпространението на самоуправлението във всички сфери на обществения живот са предвидени ефикасни мерки, сред които:

“В една страна като Русия, значителното предоминиране на дребно-буржоазните елементи, разрухата, мизерията, епидемиите и лишенията, крайната бедност и отчаяние на народа – неизбежни последици от войната – предизвикват колебания в душевното състояние на дребнобуржоазните и полупролетарски маси.

ЗНАЕХ, ЧЕ ТЕЗИТЕ МИ СА В АБСОЛЮТЕН КОНТРАСТ С МИСЛИТЕ И „СТРЕМЕЖИТЕ“ НА НОВИТЕ ГАСТАРБАЙТЕРИ, ЗАТОВА СЧИТАХ, ЧЕ Е ИЗЛИШНО ДА СИ ГУБЯ ВРЕМЕТО, ЗА ДА ГИ УБЕЖДАВАМ И ОБИКНОВЕНО ГИ ИЗБЯГВАХ, НО ПОНЯКОГА ТЕ МИ СЕ НАТРАПВАХА, КАКТО ЛИЧИ ОТ СЛЕДНАТА

В края на двадесети век бай Иречек е емигрант и живее в едно от парижките предградия. Като повечето хора в тази епоха и той работи това, което не му е работа – прави програми в изчислителния център на една от мултинационалните компании. Работата му е скучна, повтаряща се до безобразие и, може би, затова безкрайно уморителна. Тези, които са я работили през целия надлежен срок до получаване на пенсия, на края разговарят сами със себе си и приличат на облъчени радиоактивно.

Фактурите, счетоводните отчети и въпросите “в реално време” към струпаните върху дискове данни за световната бакалия на големия химико-фармацевтичен октопод, чиито пипала са обхванали петте континента, са съвършено далече от неговия витаещ в историческите облаци дух. Тая работа изпива мозъка му и вечер, когато се прибере вкъщи, той заспива над вестника или пред телевизията, а да не говорим за обемистите и ерудирани, многотомни истории на чужди и свои научни светила.

И тази вечер, смазан от ежедневния трудов героизъм и от самоотвержената борба за построяване на капитализма, бай Иречек се е простнал на леглото си без всякакъв ищах да посегне към разпиляните по пода на стаята купища от книги, вестници и листове с бележки. Унася се в полудрямка и проклина и Изтока, и Запада, в които той е чуждо тяло, изхвърлено в стаичката му на деветия етаж. Два свята, скроени по друга мярка – мярката на познатия ни Алеков герой, който е като риба във вода навсякъде – в родината си, където партията се нуждае от неговия напорист и сервилен дух, и в Европата, та дори и отвъд океаните, където дава джувап и на акулите на империализма в собствените им води и периметър.

Тъкмо заспива и резкият звън на телефона шибва умореното му съзнание, като с камшик. Колебае се няколко секунди дали да вдигне слушалката и изключи звънеца, но, въпреки всичко, дребнобуржоазната му сантименталност надделява: може би някъде в безбрежния океан на живота, някой удавник отчаяно изпраща своето последно S-O-S.

- Ало...

- Да, кой го търси?

- Ами вижте какво, ние не се познаваме с Вас, аз съм Гина Сомова от Станфорд – Съединените Щати. Съпруга съм на известния професор Балкански от университета в Станфорд, окръг Санта Клара – щата Клифорния. Той моят мъж Ви писа по повод Вашата история – спомняте ли си? Ние я получихме...

Бай Иречек не си спомня такъв професор, нито да е изпращал някому в Станфорд своята “Антиистория”, но от неудобство отговаря:

- Да, да...

- Извинявайте, но Ви изгубихме адреса и затова не сме я платили...

- Нищо Госпожа, това не е драматично.

- Ама как? – Вие труд сте положили...

- Аз не съм търговец Госпожо, така че не се безпокойте.

- Много ни хареса книгата Ви – от другата страна на жицата вече гласът звучи по-бодро и настъпателно – много искаме да се запознаем лично с Вас. Можем ли да Ви видим?

- Ами Госпожа, аз още не съм въвел такса за моите посетители, следователно не виждам защо да не стане това. До кога сте в Париж?

- Ние сме на обиколка в Европа, утре или други ден продължаваме и ще се върнем след около месец...

- Чудесно, тогава, като се върнете отново в Париж, ще ми телефонирате и ще си определим среща...

- То може и да е нахално, но не може ли сега да Ви посетим...

- Часът Госпожа е 22 и 30 и утре, за съжаление, трябва да се става рано, защото до работата имам час и половина път...

- Мъ, ние само за пет минутки, много искаме да се запознаем с автора на такава забележителна книга. Знаете ли, рекохме си, и тоя човек мисли като нас.

- Добре. Къде сте на хотел?

- А ние не сме на хотел, един наш познат ни остави студиото си, защото той е на курорт.

- На коя улица или в кой квартал сте?

- Ами близо до парка Монсо, знаете ли го?

- Да, от там по това време имате около час – час и половина път. Значи към полунощ ще бъдете при мене. Чакайте да Ви дам адреса си, нали казахте, че сте го изгубили.

- А, ние го имаме вече. Преди да тръгнем го взехме от Стоян, от Лос Анджелис, нали го познавате?

- Да, да, ами тогава тръгвайте, ще ви чакам. Аз съм на деветия етаж – апартамента в ляво. На вратата има и името ми: Константин Иречек.

- Много добре господин Иречек, след час сме при вас.

Бай Иречек, който само преди четвърт час се готвеше да се наспи поне тази нощ, се е отпуснал в едно кресло в хола и псува на ум тези среднощни почитатели на неговата “Анти-история”. Напразно се опитва да дремне поне един час до пристигането им – сънят е прогонен, останала е само умората и онова известно на всеки информатик празноглавие и мозъчна немощ.

Минутите минават бавно и мъчително. Изнизва се един час. Превалява полунощ, а все още няма никой. Да са си направили някоя мискинска шега някои нашенски зевзеци? Бай Иречек отваря прозореца. Навън вали, като из ведро. Неговата улица не е централна и въпреки подробните обяснения Гина Сомова и професор Балкански могат да се заблудят в дъждовната нощ. Преквалифициралият се историк – емигранта Иречек – нахлузва тренчкота си, взема един чадър и слиза с асансьора, за да огледа главната улица – там където спира автобусът, с който трябва да пристигнат американският професор и половинката му. Дъждът го измокря като кокошка, въпреки чадъра. Навън няма никой. Кой луд ще се разхожда в такова мръсно време в мрака и проливния дъжд по пустите улици на предградието. Как ще се оправят среднощните гости в тая киша и наредените, като динозаври в музеи, сиви многоетажни сгради на аш-ел-ема? Докато се озърта безпомощно през стъклата на мокрите си очила, две сенки минават със сигурна и удължена крачка край него. Опитва се да ги настигне и подтичва, не вярвайки, че това могат да бъдат те. Много, прекалено много сигурност има в устрема им по безлюдния Шатийонски сокак. Все пак ги застига и чува отривиста, родна реч:

- Той каза в ляво. Трябва да са тия големите сгради тука.

Колко зле, все пак, познава бай Иречек ориентационните способности на своите американизирани сънародници!

- Аз съм, аз съм – вика им той няколко пъти, за да надвика бурята, която съвсем се е развилняла.

- А, вие ли сте господин Иречек, много се извиняваме, но ние с мъжа ми много искахме да Ви видим.

- Ами редно е, като сте дошли до Европа да видите всичките й забележителности. Хайде, добре сте дошли и заповядайте – оттук - № 13 е отсреща.

Бай Иречек се ръкува с новите си почитатели и ги оглежда. Професорът и жена му са облечени в “дънки” или “джинси” както им казват у нас, тя е в “джинсов сукман”, с якета – нейното с ярки цветове, а неговото на карета, като у сицилиански мафиозо. Не му липсват и тъмните очила. На главите си са нахлузили найлонови торбички, за да не ги намокри дъжда.

- Все такова ли е времето тука господин Иречек? – започва интелигентния и интересен разговор Гина Сомова.

В асансьора бай Иречек оглежда смутено светналите насреща му очи, изпълнени с фалшив възторг и за да прикрие неудобството си, сваля очилата и ги трие със салфетка. Асансьорът спира на деветия етаж и Иречек въвежда гостите си в хола на който е съумял да придаде що годе приветлив вид.

- Добре сте се настанили тука, но малко са Ви мънички стаите. В Америка всичко е грамадно и просторно.

- Заповядайте, разполагайте се и говорете.

- Чакайте да си събуем обущата, хем да не Ви изцапаме, хем да ни починат краката, че днеска цял ден сме обикаляли. Къде да си сложим дрехите да не Ви измокрим?

- Слагайте ги тука по кресла и канапета и не се страхувайте.

- Така-а, сега да започнем с нас. Да Ви се представим – думата я е взел професор Балкански – ние останахме на Запад преди 7 години. На една екскурзия бяхме с детето.

- Лесно ли ви пуснаха? - пита недоверчиво бай Иречек, който знае нравите и обичаите в обновената социалистическа родина и отношението към параграфите на “Третата кошница” от Хелзинки и специално по “размяната на хора и идеи”.

- Ами лесно, той мъжа ми беше партиец в България и имаше връзки, но въпреки това трябваше да дава рушвети в милицията, за да ни пуснат с детето.

- Аз напоследък не можех да ги търпя, говорех тук-там и беше започнало да се затяга около мене, та бързахме да излезнем, преди да е щракнал капана...

- Че и на вас партийците ли нямат доверие, нали сте другари?

- А бе господин Иречек, нали знаете, че у нас всеки, който иска да заеме място, отговарящо на способностите му и познанията, трябва да бъде партиец. Вече сме с лопата да ни ринат – над един милион. Както и да е, помогна ми и това, че съм от стар борчески род – баща ми е стар комунист – от село Петърница, не знам дали го знаете?

- Чувал съм.

- Единственото, което ни плашеше, беше досието на жена ми. Нейният първи баща беше фабрикант. Ех, то каква ли индустрия имаше у нас преди 9 септември – фабричка за салами с тридесетина работници в Панагюрище – Докузановите, не знам дали си спомняте от преди девети, ние не сме били и родени още.

- А разбира се, докузановите салами бяха прочути.

- Да, ама тази прочутост за малко щеше да ни коства доживотното заключване в родината. Хеле, оправи се, нали всички са подкупни, дадох на кварталния няколко стотака и на един полковник хилядарката, та оправи човека всичко. Не знам какво е станало после с него, след като станахме родоотстъпници. Та така излезнахме на Запад.

- Аз пък – намеси се професоршата – съм завършила българска филология и работех като научен сътрудик в Литературния ни институт – това по линия на първия ми мъж.

- Извинете, Вие в каква дисциплина работите?

- Аз съм химик, но не работя баш в химията, а в бюро за патенти, в химическото производство. Аз и в България съм я работил тази работа, пък и още оттам бях започнал да се подготвям – не само с английския, ами чрез нашия Институт в София бяхме внесли литература – американска – и университетска, и търговска и понеже до всичко имах достъп, работих упорито и се подготвих. Прецакахме и държавата – тя ми плащаше ускорени курсове по английски с най-добрите наши преподаватели – в Симеоново, не знам дали сте чували.

Бай Иречек, залян от среднощния словесен поток, не смогва да си отвори устата. Думата “Симеоново” го поставя нащрек, но от друга страна пък си мисли, че хората, особенно когато се доберат до властта и парите, стават практични и предвидливи. Всичко обмислят и отнапред подготвят. Нали преди години, братовчед му – синът на големия тютюнотърговец Куюмджиев с когото за малко време се бяха разминали по кулоарите на второ отделение в софийския Централен затвор, го бе посрещнал с упрек: “- Като си намислил да идваш на Запад, защо не си седнал да научиш като хората един-два езика?”

Ваньо Куюмджиев, роден във Виена с гувернантките и западните университети, знаеше 5 – 6 езика по-добре от майчиния си и мислеше, че всички са като него и че нашего брата отдавна е обмислял тръгването си по гурбет и е проявил непростима немарливост в подготовката си за високоразвитото общество на консумацията, в което вратите на способните и знаещите са отворени, но което не е общество, съставено от филантропи. Ваньо беше забравил, че не само в детството и младостта си, но и на стари години продължаваше да живее от капиталистическата филантропия на Запада, където беше излезнал срещу 12 рекламни страници за социалистическа България и лично за Тодор Живков в луксозния “Пари мач”, поместени от голямата му сестра, която рано-рано бе изпратена срещу прилично заплащане от папа Куюмджиев при американците и бе стигнала до поста редактор за САЩ на голямото гланцирано списание за аристократките и техните слугини... Та защо и новите другари да не се сдобият с тази вековна мъдрост и предвидливост на богатите и силните на деня.

Той смогна само да вметне в разговора по повод “прецакването на държавата”:

- Всъщност, като казвате държавата, то народът ви е платил курсовете, но той от векове е свикнал и си пуска, като брашнян човал, както казва мъдростта, така че нищо нередно няма в това.

- Така де. Но да не се отклоняваме. Пристигнахме с групата на “Балкан-турист”. Обикаляхме си с нея Парижа – платили си бяхме скъпо и прескъпо – и в последния ден, когато трябваше да поемем обратния път, ние, вместо на летището, се озовахме в един парижки комисариат на полицията и поискахме политическо убежище...

- Лесно ли се уредиха формалностите?

- А, разбира се, хората се отнесоха с разбиране, особено като им казахме, че ще ходим в САЩ. Не знам дали не сбъркахме тогава, няма я там европейската култура.

- Ех, не може всички хубости да се струпат на едно място – вмята бай Иречек.

- Само от емиграцията сме с лоши впечатления – намесва се госпожа Балканска – и това ни отврати и откъсна от българите в чужбина. Почти никого не познаваме.

- Защо, какво се е случило?

- Ами, не знам дали го познавате бай Райчо Иванов – тука работи в някакъв си комитет. При него ни изпратиха от полицията. Един невъзможен простак. Още от вратата ни посрещна с обиди. Казва: то напоследък само партийци и криминални ни изпращат от България. Нито ни знае, нито ни влиза в положението и ни пита с една враждебност – защо сме дошли. Иди после, че милей за българи.

- Зная го бай Райчо, той почина бог да го прости. Простичък селянин, дружбашин и си носи със себе си и бай-ганювщината, извинявайте за съвпадението в имената господин Балкански, не го казвам, за да правя алюзии, европейци сме си, ама не чак до там – казваше Алеко. Но все пак, човекът колкото можеше, помагаше на сънародниците, ще ги заведе в Префектурата, ще ги упъти до разните попски организации или до Червения кръст. Това иска време и не са много тези от нашенските гурбетчии, които го правят. И от тая работа не забогатя. Голямо имане не остави на наследниците си. Пък и за умрелите нали вашият народ казва, че не се говори лошо. Та да оставим костите му спокойно да си гният... Ами познавате ли господин Трънко Ценев – също от земеделците.

- Кой – този интелигентния ли? Не можахме да го видим, отщя ни се след посрещането в комитета. Пък и да Ви кажа правичката господин Иречек, не знам Вие как сте, но не ги обичам много дружбашите. Аз не ги и познавам много де, но моя втори баща от третата ми баба беше земеделец. От тия саксиените – адвокат е бил не знам дали сте чували за него – Стратиев. Той бил в началото с опозицията и пострадал и той като Вас – даже е бил по затворите, но после се преориентирал и печелеше добре. Народната власт му даде възможност, та и ние покрай него оправихме ТОТО-то, и университет даже завършихме. Та той, спомням си, вече бях дете, бъркаше в един буркан, където беше касата с членските вноски на кварталната дружба и си вземаше от там пари, за да играят с други членове на съюза вечер в къщи на покер. Осъмвали са у нас и им слушах разговорите, та нямам голямо уважение към дружбашкия съюз.

- Познавате ли други земеделци, чували ли сте за Никола Петков?

- Тоя дето са го обесили като шпионин ли? Приказваше се понякога и за него, но нищо не си спомням, пък и много не се интересувахме. Вторият ми баща казваше, че това са безполезни и даже вредни овехтели истории, сега трябва да се гледа напред, а не към миналото...

- За Гемето сме чували – взема думата професор Балкански – дето е избягал с помощта на американците. Но да Ви призная честно, тая страна на българската история ни е тъмна. Знаем това, което се пишеше в учебниците и в историята на БКП, но не можем да съдим доколко е обективно.

- Та, затова – казва госпожа Гина – искахме да поговорим с Вас за историята. Много ни хареса Вашата книга, още от първите страници. Чете се леко и увлекателно, като роман. И понеже все нещо ни шокираше в уроците, които ни преподаваха в училище и по-късно в университета... и тоя ни славянски произход от къде го измислиха, та като я прочетохме, си рекохме – ето един човек, който мисли като нас... - Аз се интересувам от история на науките и от старата българска итория специално. В нашия университет има много силно развит отдел по славистика и има доста сериозни изследвания на американски учени. Не знам чели ли сте студиите на професор Ярлоу? – за съжаление на английски. Има интересни неща за Кирил и Методи... И откъде я измислиха тая азбука, която на нищо не прилича. Като показваме на чужденците наши книги и вестници се дзверят, като че ли са китайски. И с нея ни откъснаха от цялата европейска и световна култура. Не знам Вие какво мислите господин Иречек по тоя въпрос?

- Госпожа – мънка бай Иречек – трудно ми е още да се произнеса по делото на двамата братя, нито мога да направя достатъчно аргументиран паралел между византийската и западноевропейската средновековна култура.

- Ама не са ли готови и другите томове? Много искаме да ги видим.

- Събирам материали госпожа, но скоро няма да видят бял ден, защото, освен време, са нужни и средства за отпечатването им, а аз не съм богат и нямам меценати...

- А, ама щом сте обещали, трябва да ги отпечатите, хората чакат с нетърпение.

Бай Иречек се чуди какво да отговори на любознателната госпожа и на нейния научнопробивен съпруг и му се дреме, и го гази отчаяние пред тая бездна от политическа тъпота към която той е насочил ладията на своя национален нихилизъм и критиката на историческия разум. Резултатът е поразителен. Табула разата на госпожа и господин Балкански са по-чисти от полиран овчи мозък. Струва ли си изобщо да блъска веслата срещу вълните на глупостта и настъпващите с нея байганювска хитрост, приспособенство и бягство от духовните сфери в супермаркетите на консумативното скудоумие и махленските клюки, които казват отморявали практичния разум? Поглежда часовника си и казва:

- Госпожа, писането вече не е мое амплуа. С други работи се занимавам и към калема посягам само когато ме ядосат... пък и времето напредна, струва ми се.

- Колко е часа?

- Ау-у, един и половина изви господин професорът – ами как ще се приберем сега? До колко часа работят рейсовете тук?

- Късно е вече за тях. Последният минава в един часа.

- Аз ти казвах одеве, че не трябва да се заседяваме, но ти... Какво ще правим сега?

- Възможностите не са много. Или трябва да се извика такси, или ще останете да спите тук. Има една стая за гости и бездомни. Вие ще си решите.

- Ами, къде в тоя час ще търсим таксита. Ще останем тук, пък друг път ще си опичаме акъла. Тъкмо и ще си поговорим. Имате ли нещо за пийване – поглежда въпросително професор Балкански към задрямващия бай Иречек.

- Избора не е богат. Мога да ви предложа коняк и за госпожата разни френски ликьори от касис, вишни или пък вермут.

- За мене един вермут с лед, ако може – казва дошлата за пет минути Гина професор Балканска.

- Нямате ли случайно уйски, че аз от коняка ме боли корем?

- Много съжалявам – смутено, като че ли се оправдава Иречек – но това е всичко, което имам. Мога да ви предложа фастъци и бадеми, за беда нямам нищо готвено и дори хляба свърши.

- Нищо, ще му ударим по един коняк за компания и здрав сън – казва професорът, който все повече заприличва на стария познат на бай Иречек, който преди век го бе посетил в кабинета му в Прага – ако сега не Ви се говори за вашта история, да си поговорим за нещо друго?

- Ама как? – нали за това дойдохме. Тя ни е като настолна книга. Дори децата, като им омръзне телевизията ми казват: Хайде да си почетем от историята на нашия господин Иречек, бе майко.

- Каква възраст имат децата ви? – пита от куртуазия бай Иречек.

- Ами единият е от първия ми мъж и е вече голям. Ако бяхме в България, войник щеше да ходи вече. А малкия си го отимахме тука. Добре се учат и са много схватливи. Слагат другарчетата си – американчета в малкия си джоб.

- Сигурно. Вие сте интелигентен народ. Познавам не малко деца на нашенци в чужбина – от чиста порода и дори от смесени бракове – винаги са първи в училище, а наверно и в живота – казва Иречек и не може да се разбере вярва ли го това или по свенливия си маниер се гаври със светите родителски чувства.

- Ами да, господин Иречек, пък да Ви кажа и у нас в България така ни възпитават. Учат ни, че сме едва ли не свръхчовеци и ни създават не само самочувствие, но и амбиции, и ако не се удовлетворят е цяла драма...

- Вие госпожа, работите ли в Америка?

- А не, защо да работя? Гледам си къщата и децата и не искам да си блъскам главата и да ставам под час. Ех, верно е, че и възможности имаме. Мъжът ми получава вече по 4 500 долара на месец, като заплата, а и странично пада по нещо. Нали знаете как е с научната работа – госпожа Гина поставя ударението върху а-то в науката с което предизвиква колики в стомаха на Иречек – пък като има и патенти да се пробутват, купуват и продават, гювеча е голям, както казват у нас.

- На келепира ли казват гювеч? – се осведомява старомодният бай Иречек, който е изтървал развитието на езика и нахлуващата с новия живот, нова терминология – Кажете ми как преценяват в Америка Горбачов, неговите реформи и перспективи? – се опитва той да изпрати разговора в по-друга сфера.

- А, много е на уважение той там. Даже американците, като го сравняват с нашия Рейгън, който е склерозирал напълно, казват че догодина ще трябва да си изберат един млад и умен президент, който да е равностоен на Горбачов.

- И за жена му много ласкаво се изказват – допълва мъжа си госпожа Гина.

- Те, американците знаете ли, са особени хора, извинявайте че сменям разговора, но ние сме се пооткъснали от българските и източните работи. Тя Америка е море – поглъща ви със своите проблеми и динамика. Работа, телевизия, къща да си купиш и - особено при тези големи разстояния – кола. Иначе си загубен. То там в градовете и тротуари няма по улиците. Всичко е на коли и в прах и бензинови пари.

Иначе храната и дрехите са много ефтини. Мене ми се уплаши окото от вашите цени тука. Много скъпо бе! Като гледам, у нас цените са два-три пъти по-ниски, а заплатите – двойни. И качеството не е по-добро. Всички стоки, които тука видяхме, ги има и у нас. Не знам защо тука е толкова скъпо. Дали защото са тия малки магазинчета? Сигурно са нерентабилни. У нас са супермаркети. Парфюмите например, тука са по 40 – 50 долара шишенцето, а у нас в тия големи универсални магазини можеш да ги намериш по за 5 – 6 долара и от хубави марки. И пиенето е много по-евтино – бутилка уиски е 7 – 8 долара. Тук ми се вижда всичко много скъпо. Може би все пак не сбъркахме, че отидохме в Америка. Ето, от седем години сме само и вече си купихме къща, обзаведохме я с мебели, електрически уреди, стерео и видео уредби, хладилници, кухня. У нас жилищата са големи – с кон да препускаш по тях.

- Каква е американската модерна архитектура? – пита Иречек с надежда да обогати познанията си.

- Ами, архитектура. Вие знаете ли, в Америка се строи бързо и евтино. Те къщите са от талашит, шперплат, гипс и пластмаси. Много горещо става лятно време и само ер-кондишъна ни спасява. Няма там нищо като тукашната парижка архитектура, строена за векове. Там всички са в движение. Средният американец сменя жилищата си 7 – 8 пъти, че и повече през живота си. Защото сменя и работата си често. Щом намери някъде заплата с 200 – 300 долара по-висока, веднага продава къщата си и напуска, та ако ще новата му работа да е на другия край на континента. Затова се и строи по тоя начин. След 10 – 15 години къщите са вече стари, почват да се разпадат и миришат. В началото само всичко е ново, чисто, светло и просторно, като купено от аптека, но това е измамно господин Иречек. Всичко е шперплат и картон. И какви пожари само стават. Ех, има и по-хубави квартали, но не са това, което са парижките сгради. И най-лошото е с тия негри и латиноамериканци. Жива напаст са. Викат, пеят, че като надуят ония ми ти уредби. И много са мръсни и крадат – хората бягат от тях. Гледаш нов град, построят му супермаркетите и църквите, всичко има и гаражи, и сервизи, малки магазинчета няма. Тука в Париж само по една улица има толкова, колкото там в цял град не можеш да намериш. И в началото всичко е о кей, докато започнат да се примъкват черните и латинците. И да видиш каква тактика имат. Идват първо, като авангард няколко семейства, после им идват роднини, близки, познати, на познатите – познати, налагат своя стил, ритъм и мръсотия, и хората започват да бягат, цените на жилищата започват да падат и постепенно, докато се огледаш, градът почернява, пожълтява или става мелез. И при нас, където сме сега, беше скъп квартал, бяха хора заможни, възпитани, спретнати. Сега започнаха да пристигат цветните и както е тръгнало, скоро ще трябва да се бяга.

- А как е социалния и културен живот?

- А, хората живеят затворено. Може години да живееш без съседа ти да дойде и те види. Ех, има някои, които са по-общителни. Зависи откъде идват. Иначе се създават връзки с хората от службата. С едни поляци се бяхме сближили много. Понякога се събират и колеги на мъжа ми от университета. Много са задушевни, но всичко е временно господин Иречек. Ето, с тия поляци се бяхме много сближили, просто като свои си бяхме, но те напуснаха. Отидоха в друг град на работа. Като болни бяхме от мъка. Писахме си в началото по няколко картички, но после всичко спря. Очевидно там са се сприятелили с нови хора и старите връзки отмират. То при това движение не може и да бъде другояче. Вече просто ни е страх да си завъждаме приятели. Тъкмо ще свикнеш с тях и ще трябва да се разделяш завинаги. Друг начин на живот, не е като в България, където хората с поколения живеят в един град или село, познават се, роднини си имат. Тука всичко се променя, всичко тече.

- А как е културния живот на американеца?

- Не четат много. Прости са, но са открити хора. Няма подлости и зад гърба ти. Пък и от работа нямат време да се занимават с другите. Много се работи там. На нас окото ни се уплаши. И трябва да влезнеш в същия темп, иначе ще бъдеш изхвърлен.

- Театри, изложби, конференции стават ли?

- Има – в големите градове, но кой ти ходи. Не е като у нас в България, пък и тука в Париж много ли се ходи?

- Не зная, не съм чел статистики, но има към 200 театри, които съществуват без особени субсидии.

- Днеска американците предпочитат да правят туризъм. Половината Америка излиза всяка година и обикаля света. Останалото е бизнес и живота в семейството.

- Казват, че половината от браковете приключват с разводи?

- Да, но се заместват с нови бракове. Много семейства имат много деца от различни бащи и майки.

- Иначе – казва професор Балкански – стават често конференции в университета. Даже преди две години беше дошла и българска делегация. Водеше я дъщерята на Тодор Павлов. Аз трябваше да им превеждам, защото тя чете доклада си на руски.

- На каква тема?

- Не можах много добре да разбера. После колегите казваха, че това било нещо средно между науката и фантастиката. Говори за космоса, за звездите. Тя дъщерята на Живков ги беше запалила на тия теми. Нали се занимаваше и с будизъм.

Иречек поглежда часовника си – часът е три след полунощ.

- Много беше интересен разговорът ни, но часа е три и утре трябва да се става за работа, затова предлагам да си лягаме.

- Вие в колко часа тръгвате за работа господин Иречек?

- Не се безпокойте затова. Спете докогато ви се спи и като се събудите ще излезем заедно.

- Аз трябва да стана рано, че в 8 часа имам една среща, която не трябва да изтърва – казва с прозявка професорът и се навдига от креслото.

Иречек ги отвежда до стаята им, изважда чаршафи и одеала и им пожелава “Лека нощ”.

Дълго още му е тъжно и съня бяга от парещите му очи. После потъва в някакъв мъртвешки сън, без сънища и мечти. Събужда го тропот по вратата:

- Господин Иречек, ние ще тръгваме! Часът е седем вече.

- Почакайте ме пет минути и излизаме заедно.

Бай Иречек се обръсва мълниеносно, плиска няколко шепи на лицето си и след пет минути наистина е готов. Автобусът ги отвежда до “Порт Орлеан”, откъдето трябва да се вземе метрото. Иречек живее под наем и няма нито кола, нито застраховки, нито лятна резиденция. Ахмак човек. Пред входа на метрото той ги кани в кафенето на кафе с кроасан, но Балкански отрязва:

- Нямаме време, ще закъснея за срещата, пък и си имаме кафе. Носим си от Америка. Защо да им го плащаме тука скъпо и прескъпо? Като гледам едно кафе прави повече от половин долар.

- Добре, тогава да се сбогуваме – казва Иречек, като слъгва, че ще пътува по друга линия защото му се иска да си поеме малко мръсен въздух с дробовете си, след като се избави от интересните си гости.

- Ние господин Иречек – заключава госпожа Гина – като се върнем след един месец, непременно ще Ви се обадим. Да Ви разкажем за впечатленията си и да си поговорим. Толкова неща има да си кажем още.