Георги Константинов емигрантски спомени том 4
Изтегляне 7.39 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- *** 21 август 1987 г.
- “ Реабилитиран Разстрелян от Сталин – Делото ще се преразглежда отново”.
- “Международното положение и изхода от него”
- “Американо-съветските отношения във века на Р.Р.”
- “Нуждата от теория за разрушение на държавата”.
- “основният въпрос на Социалната революция”: унищожението на властта и нейния апарат – държавата
- Явно, опортюнизмът в нашите редове отново щеше да удържи своята победа, щом страхът беше вцепенил мозъците дори на тези, които бяха жертвали младостта и живота си в името на анархистическия идеал...
- Цаката, с която правешкия хитрец трябваше отново да застане в авангарда на съживяването на вонящия труп на “социализЪма”, този път бе намерена в разтягането на локуми за “самоуправлението”.
- Модел за самоуправление или новата фасада на стария софийски цирк”
*** В “Русел-Юклаф” имаха истинска “планова икономика” и добра организация на капиталистическата експлоатация що се отнася до основната цел на “обществото на консумацията”. За да не се “дерегулира” производството, особено през лятния сезон, когато отпускарите биваха най-многобройни, там планираха и отпуските. Началствата изискваха най-късно до началото на пролетта всеки от нас да е заявил писмено датите на своята ваканция (отпуска), за да се преустрои работата, съобразно временните промени в присъствието на персонала. Аз поисках четириседмична лятна ваканция (от общо 30 работни дни или шест пълни седмици с “уикендите”) през месец август. Избрах един от буржоазните курорти на Европа - Канарските острови, архипелаг от вулканичен произход в Атлантическия океан, завладян от испанците в началото на 15 век. Неговите седем острови (колкото са и... беленските) имат обща площ, колкото южна Добруджа с население около два милиона души. Канарите са автономна област на Испания, със свое знаме, парламент и администрация. Заедно с това, са се развили като туристическа и курортна дестинация, най-вече по време на “демократизирането” на постфранкистка “плуралистична” Испания, когато сдалата властта фаланга започна мащабни частни инвестиции във всички сектори на икономиката и “пране на спечелените с честен труд” трилиони пезети по време на диктатурата. Една от най-плодоносните сфери при тази операция се оказа мащабното строителство. По източното и южно Средиземноморско крайбрежие и островите изникнаха огромни курортни комплекси с безброй многозвездни хотели, които привличат ежегодно милиони туристи (на брой казват почти колкото цялото население на Испания). Те са едно от сериозните пера (над 50 милиарда евро през всяка от последните години) в образуването на нейния “брутен вътрешен продукт”. След като прегледах рекламните ежегодници, уредих формалностите за лятния куророт и предплатих в една от многобройните туристически парижки агенции, моя двуседмичен престои в един тризвезден хотел на най-голямия от Канарските острови – Тенерифе. Удоволствието струваше шест хиляди и нещо франка (около 1000 евро) за 14 дни (или по-малко от двуседмичната ми заплата, което означаваше, че ако имах рента в нейния размер, можех да прекарам цялия си живот по курортите). Офертата включваше транспорта със самолет, отиване и връщане на разстояние 3 000 километра от Париж, в самостоятелен апартамент със закуска, обед и вечеря “на корем”. Освен това, желаещите можеха да продължат престоя си срещу 700 франка (малко повече от 100 евро) за всяка следваща седмица. Самолетите излитат от летище Орли, на 15 клм. южно от Шатийон и пристигат на летище “аеропуерто де Тенерифе – Норте” за около 4 часа. Аеропортът е на петнадесетина километра от град Пуерто де ла Крус (Пристанището на Кръста – където печата на католическата църква и нейната инквизиция личи навсякъде). До курорта в северната част на острова – град с около 30 000 жители, се стига с автобус на испанските авиолинии. Спряхме в хотел “Тровадор” (Тубадур), където ме настаниха в самостоятелен апартамент на третия етаж, с просторна спалня, малка гостна, кухня и баня. Хотелът се намираше в тиха уличка в старата част на града, само на 300 метра от известния плаж “Градина”, с вътрешен басеин и всевъзможни “екстри” срещу доплащане. Оставих малкото си багаж и побързах да излезна и разгледам местото, където бях попаднал. От рецепцията ми дадоха карта на града с кратко описание на забележителностите и околностите с оферти за екскурзии, както и еднодневни разходки с кораби до някои от съседните острови. Навсякъде се чуваше чужда реч, преимуществено испанска и немска. Впоследствие разбрах, че курорта е привлекателно място за по-заможни пенсионери. Очевидно от агенцията, която ми предложи Пуерто де ла Крус, ме бяха взели за екземпляр от тази категория. Много подробности от пребиваването ми са се изтрили от паметта, но са се запечатили една разходка с корабче в океана и богатото меню, което хотела предлагаше на пансионерите си. Сутрин - шведска маса, на обяд и за вечеря десетина вида салати, два пъти повече блюда и десерти, сред които всички екзотични плодове. Алкохоли - срещу доплащане. Всичко на самообслужване. Наблюдавах как много от швабите се връщаха по няколко пъти, за да натрупат в чиниите си различни лакомства. На плажа излизах сутрин преди изгарящото тропическо слънце да стане непоносимо. Градчето, както и самият хотел бяха потънали в зеленина, преобладаваха палмите. В околностите правеше впечатление червеникавата вулканична почва, голями парцели от която бяха покрити с трева. Незнанието на езици правеше невъзможно общуването, поради което разполагах с много време и понеже понасям трудно бездействието, се заех с писането на статии за третия брой на бюлетина за юли, август и септември. Мисля, че си отпочинах отлично и свърших полезна работа. Когато двете седмици изтекоха и трябваше да поема обратния път, се сетих за секретаря на Българската работническа партия – Петко Стоев, който бил кандидат за народен представител от Чирпанска околия. От страна на Демократическата партия конкурент му бил Стойчо Мошанов, който ми беше разказвал случката. Когато изборният ден приключил, всички кандидати отишли в ресторанта и след като му похапнали и пийнали порядъчно за здравето на трудолюбивия, героичен и така-нататък български народ, представителят на пролетариата изрекъл: - Ей, бай Стойчо, това буржоазията било хубаво нещо бе... След 9.9.44 г. Петко Стоев бил ликвидиран от партийните си другари, като полицейски агент-провокатор...
Писмото беше придружено от самата статия: “Riabilitato? Fuciato da Stalin – Caso riaperto”, тоест “Реабилитиран? Разстрелян от Сталин – Делото ще се преразглежда отново”. Всъщност, ставаше дума за предстоящата посмъртна реабилитация през идната 1988 г. когато се навършват 50-години от екзекуцията на “любимеца на партията” – Николай Бухарин (или “Бухарчик”, както гальовно го именувал неговият убиец – Йосиф Сталин - Джугашвили). Очевидно Горбачов, следвайки своя предтеча Никита Хрушчов, ще отиде по-далече от него, “реабилитирайки” почти цялата “ленинска гвардия”, която завърши жизнения си път с куршум в тила, в мазетата на Лубянка. “Гвардейците” бяха заровени в незнайни гробове, както Дантон, Камий Демулен, Анахарзис Клоотц, Ебер и Шоме, Робеспиер, Сен Жуст и още толкова други “деца на френската революция”, чиято майка ги изяде. Само че “буржоазните” революционери поне имаха куража да умрат достойно, след като един-друг бяха изпратили братята си на гилотината. За разлика от тях, “твърдокаменните” болшевики, поголовно признаваха, че са нечии шпиони, реставратори на капитализма, убийци и терористи. Нито един от тях не намери сили да каже истината в предсмъртния си час. Те хленчеха, каеха се и молеха за милост, надявайки се да ги отмине горчивата чаша, която им бе приготвил тяхния другар, съратник и верен ученик на Ленин – “стоманеният вожд на болшевиките”, самонарекъл се Сталин. Прочее, ако изпратените от него в царството на сенките “стари болшевики” бяха малко по-прозорливи и биха надделяли във борбата за властта, той щеше да бъде още по-жалък от тях, защото най-жестоките са най-страхливи, когато стане въпрос за собствената им кожа. (N.B.: Иначе, Бакунин - Бухарин все едно! Помествам горната бележка, не за да се надсмея над невежеството на бедния брат Благо. Имаше къде-къде по-тежки случай, например ОФ-министъра и Благов съпартиец бай Ангел Держански мислеше, че анархисти, трайчо-костовисти и троцкисти сме едно и също...)
Продължих и завърших третия брой на бюлетина “АКР” за тримесечието юли-август-септември 1987 г., в чиято уводна статия разгледах връзката между Р.Р. и С.Р. (роботронната и социалната революции), в която твърдях: “Както индустриалната революция, под чадъра на държавата, създаде техническите и социални предпоставки за ликвидирането на крепостническата йерархия, на господстващите класи и на отношенията им с “третото съсловие”, манталитета, психологията и религиозните вярвания във феодалното общество и съдействаше за раждането на нови идеи, инициативи и стремежи, така и научнотехническата революция (с компютрите и роботите), която е едва в началото си, ще минира социалните, икономически, политически и международни устои на днешното общество.” Доказателствата за това твърдение извличах от автоматизирането на трудовите процеси. Заедно с това постулирах: “Капитализмът може да бъде само предверие на роботронната революция, но в него тя не може да бъде завършена. За последното е необходима извършването на Социалната революция” и обръщах вниманието върху очертаващите се изменения, тенденции и отраженията им върху програмата, стратегията и тактиката, методите и средствата на революционната борба. В статията “Международното положение и изхода от него”, разглеждах предпоставките за разрушаването на относителното равновесие на силите в днешния свят и свързаното с него международно статукво, сред които на първо място беше кризата на “съветската” империя и очертаващите се революционни взривове в нейните периферии. Другата възможност се криеше в динамичното и изпреварващо развитие на САЩ, Япония, Западна Европа, което би поставило на дневен ред въпроса за преразпределяне на света, съобразно новото съотношение на икономическите и военни сили в света. Разширяващите се локални конфликти с “малка интензивност” бяха трета възможност за изгаряне на “мира” чрез сливането им в един всеобщ пожар и последната, най-малко вероятна причина за една експанзия срещу статуквото, би била ускореното развитие на Р.Р. в СССР., което ако стане като по чудо, най-вероятно би довело до разкрепостяването на държавнокапиталистическото общество и поглъщането му от пламъците на социалната революция, което беше кошмара на западните политолози, политици и милиардери. В трета статия разглеждах “Американо-съветските отношения във века на Р.Р.”, отбелязвайки заплашителното изоставане на Москва в ключовите сфери на икономиката и подготовката за война. Във връзка с революционната перспектива, написах статията “Нуждата от теория за разрушение на държавата”. На следващата година Антон внесе този и други броеве на бюлетина в БГ. Последната статия беше предизвикала обезумяващия страх не само на нашия д-р Иван Пандиев, с когото са били “преди 9-ти септември” в един партизански отряд и който, за разлика от сегашното му поведение, се бе държал прилично по време на 11-годишния си престои в болшевишките затвори... Това беше симптоматично и показателно за духовното състояние на мнозина от тези на които разчитахме в подготовката на хората с оглед приближаващата развръзка: Антон беше рискувал да им достави книжнина с която искахме да поставим в центъра на вниманието “основният въпрос на Социалната революция”: унищожението на властта и нейния апарат – държавата, както и предстоящето приближаване на кулминационната точка на кризата на държавния капитализъм, която създаваше необходимите обективни условия за една от най-разтърсващите и обнадеждаващи революционни ситуации през Двадесетия век. За съжаление, не срещнахме никакво разбиране на нуждата от създаване на субективния фермент на революционната организация, макар и под критичния минимум, която можеше да изиграе ролята на “пеперудения полъх” в надвисващата буря над империята. Явно, опортюнизмът в нашите редове отново щеше да удържи своята победа, щом страхът беше вцепенил мозъците дори на тези, които бяха жертвали младостта и живота си в името на анархистическия идеал... Любознателният читател може да намери посочените статии в съответния брой от колекцията на бюлетина, намираща се в Документалната библиотека в Нантер или в издадените след завръщането ни четири сборника с всички цитирани статии в този последен том от емигрантските ми спомени.
Те станаха повод за написването на фейлетона “Модел за самоуправление или новата фасада на стария софийски цирк”, от който помествам откъси, като си позволявам да мисля, че могат да бъдат интересни за съвременниците: “Към двора на краля Слънце съществувала длъжността “порт-котон”. Нейният изпълнител имал титлата барон и задължението да почисти с памук височайшия задник след облекчаването на Луй Четиринадесети, седнал върху един пробит стол, който се съхранява с други реликви от епохата на “Слънцето” във Версайския дворец. В Кремълските палати баронската длъжност се поверява традиционно на секретарите на б.к.п. Днешният я изпълнява повече от три десетилетия и съумя да запази службата си, въпреки смяната на четири държавни задника върху трона на Романовци, които не намериха по-верен слуга. Но промените в Кремъл не винаги са ставали безметежно за българските барони... Те изметоха предишния генерален секретар Червенков, който не съумя да се преустрои скорострелно след смъртта на Сталин и наследяването му от Хрушчов... С идването на Горбачов, Живков беше на път да повтори фаталната грешка на Червенков. Той смяташе, че царуването на реформатора от Ставрополска губерния не ще бъде по-дълговечно от предшественика му и изчакваше развоя на събитията зад кулисите на Кремъл. Дори в интимен кръг си позволяваше да омаловажава ролята на новия “класик на маркс-ленинизма”, а ДС-работниците от лабораторията за слухове, разпространяваха вицове и вещаеха злокобен край на Цирк “Преусройство” и неговия генерален директор. Реакцията на Москва беше незабавна. Нейният посланник призова към ред самозабравилия се софийски слуга, готвейки оставката му поради... несправяне с производството на ватенки и гумени цървули. Двугодишното протакане на Живков бе изчерпило търпението на Кремъл. Падежът на полицата бе изтекъл и “отгоре” напомняха, че трябва да се плаща. В България се създаде “оставна” ситуация, взаимно недоверие и всеобща резигнация сред хранените хора на Тодора. Като че ли го бяха настанили вече в някакъв второразряден парцел на Орландовските гробища. За тази атмосфера на край, днес свидетелства самия Живков. На състоялия се на 28 и 29 юли (1987) пленум, той перифразира Левски по следния начин: “Другари, сегашният момент е преломен! ИЛИ НИЕ ЩЕ ПРЕОБЪРНЕМ ВРЕМЕТО, ИЛИ ТО НАС ЩЕ ОБЪРНЕ!” И понеже реката на времето е необратима и то не може да се обръща и разтяга, правецкият шмекер се е заел с разтягането на локуми, с надежда и този път заедно с върхушката да остане на завет от горбачовата вихрушка. Налегналата го треска се представя за творческа. Кръжокът “Хитър Петър” при ц.к. на б.к.п. стоварва напоследък тонове “концепции”, закони, постановления и обещания върху главите на одурачените поданници. Синдромите на партийния болник се усложняват от “сложната вътрешна и международна обстановка”. Над “соц”-общността са надвиснали буреносни облаци. Полската работническа класа и осемгодишната авганистанска съпротива срещу окупаторите от север дават лош пример на народите от останалите колонии. В българската барака на соц-ГУЛАГА също е неспокойно: саботажи, бомби, пожари и новопокръстените мюсюлмани сеят кошмари в сънищата на червените патриции-кръстници... Човек от круша падне и се обърка, а какво ли остава да падне от върха на държавната власт? Объркването е засвидетелствано от партийния печат както пише “Раб. Дело” в бр. 208 от м. юли, в очакване на потопа, Живков си е нахлузил спасителния пояс и е направил нов “Неоценим принос в теорията и практиката на социализЪма”: “В последвалите конгреса (13-и фатален) речи, слова и документи, Той (с главна буква) последователно и задълбочено (както винаги) разработва, конкретизира и обогатява своите виждания и съображения за НЕТЪРПЯЩИТЕ ОТЛАГАНЕ ПРОМЕНИ, които трябва да са коренни – ПРОМЕНИ НА 180 ГРАДУСА и в същото време всеобхватни, засягащи всички “етажи” на производството и управлението. И основата, и ВЪРХА НА ОБЩЕСТВЕНАТА ПИРАМИДА”. Въртенето на софийските първенци според московския вятър е отколешна новост. Остава да се види, поемайки ОБРАТНИЯ ПЪТ - на 180 градуса, както се изразява “самият” ген. Секретар, коя ще бъде следващата гара на която ще спре “партийният локомотив на историята”: при Вълко Червенков, ОФ-опозиция от 1945 – 1947 години или още по назад – към... Богдан Филов? В писанията на нашите окаяни газетари могат да се съзрат само контурите на тая гара, от която се отива за никъде. Те съобщават, че на юлския пленум на върхушката в Боянската резиденция или “малкият Версай”, както я нарече виден френски журналист, Живков е представил собствено-мозъчно построен МОДЕЛ ЗА СТРОИТЕЛСТВО НА РАЗВИТИЯ СОЦИАЛИЗЪМ И ПРЕВРЪЩАНЕТО МУ ВЪВ ВИСОКО РАЗВИТ. (Някои зли езици казват, че Тодор го откраднал от задграничния анархистически патриарх и редактор на в-к “Църковен път”.) Моделът напомня изоставената в хотела телеграма, чието съдържание бай Ганю заедно с верните си съратници се мъчеше да обърне на 180 градуса след падането на Стамболова и която изтръгна от гърдите му вопъла: “На маймуни ни обърнахте, маскари с маскарите!” Разбира се, както повелява епохата, съчинението е натъпкано с прогнила марксическа плява и диалектическа схоластика, които ще бъдат преживяни всенародно през новата партийна, ОФ- и т.н. “учебна година”. Новост са и пришитите към старата концепция за зрелия феодализъм научнотехнически кръпки и параграфи от програмата на самоуправляващия се профсъюз “Солидарност”, разгромен от хунтата на генерял Ярузелски. Пред пленума Живков е направил главозамайващи открития: народът бил обект, а не субект на властта (от което личи, че Тодор е изял с корите хегелианската юриспруденция); Работниците не чуствали държавната собственост като своя; Партията се намесвала В РЕШЕНИЯТА НА ДЪРЖАВНИТЕ ОРГАНИ И ИМАЛА НЕОГРАНИЧЕНА ВЛАСТ! (Не случайно, народът казва НАХАЛЕН КАТО МАРКСИСТ.) Това “нетърпимо положение” могло да доведе до КУЛТ КЪМ ЛИЧНОСТТА и ориенталска деспотия, НО през този опасен период българският народ имал историческия шанс да бъде язден от “Янко” – опитен и виден деец на българското и световно раб. и ком-движение. Пак той, с присъщата си скромност и далновидност, за пръв път в световната теория и практика на социализЪма, му намерил цяра и цаката – САМОУПРАВЛЕНИЕТО! Правецкият корифей на марксистката “мисъл” е поставил пред партията “качествено нова, революционна (и... НЕРЕШИМА) задача”: ДА БРАКОСЪЧЕТАЕ САМОУПРАВЛЯВАЩИЯ СЕ НАРОД С ДЪРЖАВАТА! Да се съхрани властта, ръководната роля на партията (и най-вече неговата собствена роля), демократическия централизъм и йерархията и същевременно обществото да започне да се самоуправлява “ОТДОЛУ НАГОРЕ”! Занапред, в България всички ще говорят за самоуправление: партията, бюрокрацията, министерствата, прекръстени на “асоциации”, включая тази на биячите от ДС, висшите, средни и нисши “ешелони” от паразити, образуващи многоетажната пирамида на държавнокапиталистическата класа, нейните трансмисии – доброволни отряди от доносници, съюзи на културни блюдолизци, казионни профсъюзи и т.п., с чиято помощ диктатурата на б.к.п. е приковала от четири десетилетия народа в мизерия и безглаголност. Чрез живковия “модел”, патриотичните ритуали, законите на стоковото стопанство, пазара и “самоуправлението” под вещото ръководство на правецкия барон, “ВЛАСТТА ОТ ИМЕТО НА НАРОДА, ЩЯЛА ДА СЕ ПРЕВЪРНЕ ВЪВ ВЛАСТ ЧРЕЗ НАРОДА”. Както, обаче ни учи авторът на модела в постановлението “ЗА АТРИБУТИТЕ НА ВЛАСТТА”, самоуправлението не значи анархия, нито дребнобуржоазна уравниловка. Даже НАПРОТИВ! Щом има власт, ще има йерархия и ръководители и те няма да се откъсват от... гърба на народа. (Да си жив и здрав Тодоре, един ден да ти закачим на шията атрибутите на слатинския бик и да те развеждаме от село на село, за да разясняваш тънкостите на моделирането!) Самоуправление не значи СЛОБОДИЯ! За да бъде поставено всяко нещо на мясото му и за да има ред по всичките етажи на пирамидата, е необходима СИЛНА ВЛАСТ! А, за да бъде властта още по-силна от вчера, трябва да се укрепват всемерно атрибутите, “органите”, затворите и концлагерите! Нека разните дребнобуржоазни и безпочвени мечтатели си избият от главите уроците на Парижката Комуна за изравняване на средната работническа заплата с тази “на най-висшия чиновник в републиката (В.Ленин – “Държавата и революцията”). Щом има държава, ще има равни, по-равни и най-равни! Големите заплати на отговорните другари, ще станат още по-големи – според... труда им! Ще се разгърне още по-величествено строителство на дворци, резиденции и вили за баровците “според заслугите им”. Привилегиите, банкетите, изпращането и посрещането на делегации, размяната на “подаръци”, командировките в прогнилия Запад и далаверите ще продължат с изпреварващи темпове при едно условие – за тях... няма да се съобщава в пресата, за да не се дразни рикаещата хидра на плебса. От само себе си се подразбира, че в савоуправляващата се социалистическа пирамида ще се съхранят и дори УМНОЖАТ категориите и пластовете – и надолу, и нагоре. На съвременния етап на общественото развитие не може и да се мисли за отмиране на фараона, жреците, надзирателите и наемните роби. Нито на авантите и келепира, различните системи на снабдяване, медицинско обслужване, детски ясли, градини и образование за номенклатурните изтърсаци. И занапред ще укрепват климатизираните почивни станции, заградени плажове, вилни зони и места с изглед към Голгота със сребърниците, полагащи се на всеки честен и безкористен борец срещу фашизЪма и капитализЪма. Ще се запазят и разрядите погребения, парцели в гробищата и колите с перденца в които на запад вече превозват само... покойниците. Тези и още много други атрибути на безкласовото общество ще се съхранят и във висшата фаза на социализЪма. Успоредно с тях, ще продължи да се увеличава лукса, разкоша, разплутостта, метресите, “секретарките”, “домашните работнички”, шофьорите, гавазите, евнусите, охраната и полицейските песове и след пълното... отмиране на държавата. В модела не се предвижда “прозрачност” и никакви лъчи не ще проникнат в “частния живот” на отците и децата-чудо на славната деветосептемврийска социалистическа революция. Тяхният живот е свещен и неприкосновен! Както и тяхните влогове в чужди банки, тъмни афери или разходки до публичните домове в Хонолулу. В замяна на това, ще се дава, както до сега, пълна гласност на непосилните им усилия за повдигане на жизненото равнище на героичния и трудолюбив български народ. Чрез модела се определят мястото и ролята на самоуправляващия се народ на... трудовия фронт: “Важното е съответните самоуправляващи се организации и органи да осигурят постигането на генералните цели, набелязани от партията”, цели, които вече разгледахме. В постановлението за атрибутите на властта е уточнено, че народът ще има пълна свобода да изказва своята благодарност и любов към ощастливилите го партийни търтеи. Онази част от самовпрягащият се добитък, която се опъва на страна от жеглата – няма да яде! В случай, че се разбунтува, престане да бъде овчеподобно стадо и поиска от върхушката да представи километрическата сметка за своя безкраен, четиредесетгодишен празник, тя възнамерява да НОРМАЛИЗИРА подобни анархистически уклони с помощта на сините,червени, зелени и пр. барети както това е ставало и става в други високоразвити соц-страни... Каталог: wp-content -> uploads -> 2016 2016 -> Цдг №3 „Пролет Списък на приетите деца 2016 -> Българска федерация по тенис на маса „В”-1” рг мъже – Югоизточна България мъже временно класиране 2016 -> Национален кръг на олимпиадата по физика 05. 04. 2016 г., гр. Ловеч Възрастова група клас 2016 -> Българска федерация по тенис на маса „А” рг мъже – Южна България мъже временно класиране 2016 -> Конкурс за изписване на великденски яйце по традиционната техника съвместно с одк велинград 27 април 2016 -> Министерство на образованието и науката регионален инспекторат по образованието – софия-град Изтегляне 7.39 Mb. Сподели с приятели:
|