Георги Константинов емигрантски спомени том 4

След като научиха, че сме се разделили с Хаджията и с неговия “секретариат”, получихме редица писма и обаждания от прокудени или по своя воля напуснали парижката организация другари. Общият им тон беше апел за обединение. Те бяха разгледани на няколко от петъчните ни събрания. Бях против безусловното върщане на всички и предложих да извършим индивидуална оценка на всеки. Не мога да кажа, че резултатите бяха обнадеждаващи. Казах, че зад граница трябва да се опитаме да създадем макар и малобройна, но заслужаваща името си революционна организация, която да сложи ред първо в нашия анархистически дом, който е превърнат в кочина, в която, както беше писал Шейтанов: “Свиня е влезла в храма на живота – убийте я!”

Това трябва да бъде първата точка от нашата бойна програма – между нас няма място за свини! Нужна е дезинфекция на нашите редове, с оглед основната ни задача: установяване на организационни връзки с другарите в България, с цел разпространяване на анархистическа пропаганда, акцентираща върху леталната криза на държавния капитализъм и диктатурата, опитите на горбачовата команда за реанимация и необходимостта от подготовката ни за действия в условията на отиващата към кулминацията си революционна ситуация.

Имаше възражения. Някои считаха, че развитието в посока на кулминацията е проблематично и поставяха въпроса наистина ли са събрани необходимите и достатъчни условия за една революционна ситуация. Отговорих:

“- Що се отнася до необходимите условия, аз съм ги мотивирал в своя доклад от края на миналата година. Достатъчните ще бъдат налице, когато заедно с другарите от България създадем революционното ядро. За да искаме от тях да се включат в такава опасна работа трябва да изравним рисковете и опасностите тука и там. Минимума, който е нужен е да разделим пътя на внасяните пропагандни материали – ние трябва да намерим начин да ги посветим в плана и да им ги доставим в страната, а те да се ангажират с разпространението им на място. Максимумът е да гарантираме тяхната протекция срещу репресии от страна на диктатурата – нещо, за което не съм преставал да настоявам от началото и което е главната причина, довела до конфликта и скъсването с опортюнистите. Давам си сметка за тежестта на формулираните задачи, но трябваше да направим всичко, зависещо от нас, за решението им. Иначе, не само емигрирането ни, но и цялото ни битие на анархисти се обезмисля.”

Върху тези формулировки постигнахме съгласие “по принцип” и пристъпихме към конкретен преглед на човешките ресурси – в организацията и сред кандидатите за обединение.

Бяха отхвърлени Яначков, Каранов, Кръстю Павлов, швейцарския идиот – д-р Мутев и ред други мъртви души, чиито имена са се изтрили от паметта ми или които по един или друг начин бяха решили битовите си проблеми, с което Социалната революция за тях беше приключила.

След като обсъдихме всички и направихме “инвентаризация”, бях натоварен, в качеството ми на временен секретар, да се адресирам до тези, които счетохме годни за обща и доколкото е по силите ни, полезна организационна работа. В писмото, което изпратихме до всеки от тях, между другото се казваше:

Този факт беше посрещнат с нови хули и обвинения от страна на “отговорните, социални и организирани анархисти” и макар да не исках повече да си губим времето с тях, събранието в разширения му състав прецени, че априлските им и някои по-сетнешни техни “тезиси” и “приноси” към анархистическата теория и практика, не трябва да остават без отговор, поради което ме натовари с него. Резултатът беше статията в брой № 2 на АКР, отпечатан през юни 1987 г.:

“Истинската, единствено легитимна революция е не тая, която води до политическия триумф на една или друга партия или личност, а тази, чиято цел е пълното СОЦИАЛНО ОСВОБОЖДЕНИЕ НА МАСИТЕ. Такава е нашата единствена цел, И ВСЯКА ДРУГА РЕВОЛЮЦИЯ, ЕВОЛЮЦИЯ, РЕФОРМА ИЛИ ТРАНСФОРМАЦИЯ, Й СА АБСОЛЮТНО ВРАЖДЕБНИ, тъй като те могат само да забавят или отклонят нашата революция.

“Изхождайки” от своя мироглед и разбирания за днешната действителност, Г.Х. ни оповестява своите “априлски тезиси”, поместени в априлския брой на “Наш път”. Той обявява, че “ТРЯБВА ДА СЕ ЗАПАЗИ В ЗНАЧИТЕЛНА СТЕПЕН обществения и планов характер на икономиката. (?) ДА СЕ ЗАПАЗИ обществената (?) собственост в индустрията, транспорта, външната и вътрешна търговия, кооперирането (?) на земеделието и занаятите”. Заедно с това, като всички “реалисти”, той иска съхраняване на стоковото стопанство и на пазарните отношения, на парите и осигуряването на частното стопанисване “без право на експлоатация на чужд труд” и пр.

“Всяка сделка и сговор с тях (с буржоазните и марксически партии) са абсолютно забранени за нас. Ние не ще позволим на никой индивид, принадлежащ на тях, да проникне в нашата “светая светих”, нито да упражнява и най-слабото влияние върху народните маси, защото ВСЯКА ДРУГА ЦЕЛ И НАПРАВЛЕНИЕ, РАЗЛИЧНО ОТ НАШИТЕ, МОЖЕ САМО ДА ЗАБЛУДИ, ДЕЗОРИЕНТИРА И КОРУМПИРА МАСИТЕ.

Прецизирането й в нашата програма и нейното по-нататъшно развитие, което предвижда премахване на държавата, на капитала, на класите и на границите между народите, е целта на бъдещата Социална революция, която се отдалечи с неизвестен брой десетилетия, вследствие кървавата болшевишка деспотия, коуправлението на планетата от САЩ и СССР, независимо от “разликите в техните обществени строеве”, мизерията на пролетариата и неоколониализма, установени от КПСС в името на тази мечта.

“САМОУПРАВЛЕНИЕ” под петата на партийната и военнополицейска диктатура на СЮК (съюзът на югославските “комунисти”), която охранява привилегиите на “новата класа”, социалното неравенство и експлоатацията на югославските работници и селяни.

За “единството на противоположностите” – самоуправлението и ръководната роля на партията, олицетворени от два папагала един върху друг, горният от които сочи с крилото си пътя към “светлото бъдеще”, а долният му казва “- Добре, показвай ми правия път, ама се смъкни от гърба ми!”;

Арената на руския цирк “ПРОБЛЕМИ на Гласността и Перестройката”, където звероукротителят Миша Горбачов държи камшик в едната ръка, а с другата е издигнал над главата си пламтящ обръч, през който трябва да скочи... динозавъра на социализЪма;

Колаж на испанския анархиствующ художник Фернандо Арабал: Американският орел е разперил криле и вкопчил в ноктите си... главата на Лениновата мумия;

Обичал много четенето и картезианските размишления, в резултат на които натрупал една истинска енциклопедична култура, която не преставал да обогатява. Обичал изкуството, литературата (особено “братята Славейкови”), историята, музиката, за които величеството дръндори с прочувственост и дълбочина, като... празна тенекия. Най-много мразел тези, които завиждали на интелигентността му и не понасял полу-познанията. В своя монолог той, види се от скромност, е пропуснал да информира читателите, че е посещавал няколко пъти “инкогнито” СССР, което е доста странно за един политически емигрант, какъвто претендира да е и “боец от армиите на НАТО”, който ако не е имал гаранциите на КГБ, много лесно би попаднал в лапите на Андроповите апапи, които щяха да го доставят... “франко колегите им в София”.

В заключение Симеон-2 казва, че за да не остане малък, един държавен мъж трябва да си изработи “историческо съзнание” и да разбере, че “колкото повече нещата се променят, толкова повече си остават същите!”

Изобщо, интервюто, което ми послужи за основа на фейлетона “Автопортрет на Симеон-2 Сакскобургготов” в “АКР”, преливаше от подобни мъдрости и далновидност, та когато се завърнах по-късно в България и колегите от Института по математика към БАН ме запитаха какво мисля за него, аз им казах откровено, че е с ум на врабче. Само, че десетина години по-късно, с евтините си локуми за “почтенност във всичко” и решение на всички проблеми на БГ за “800 дни”, “врабчето” стана министър-председател на РБ, с което за сетен път доказа, че аз нямам никакъв усет за великите личности в политиката. А въпросните колеги, след като можаха да наблюдават изявите му от натура, ме обвиниха, че съм ги излъгал с моето сравнение, в смисъл, че умът му бил на... хамсия.

“Хамсията” обаче направи свръхуспешна, делова заварка с мафиотите-наследници на чичовите му екзекутори: послужи, като “величествен” параван за милиардните им грабежи, срещу което получи добър процент от тях и в добавка - имотите на царствените си дядо и татко, но това е една по-сетнешна страница от текущия златен четвърт век от отечествената ни история.

***

Към края на юли във Франция пристигна Димитър Пенчев – след крупният успех с дисидента д-р Николай Попов и фамилията му, за които бях писал в III-ти том от ЕМИГРАНТСКИТЕ СПОМЕНИ, това беше още едно ново завоевание на Бояджията и неговата група “Диалог”. С него имах среща при Ценко – Пенчев беше земеделец, съден заедно с един от многобройните бъдещи главни секретари на БЗНС – Петко Илиев. На изпроводяк се отбихме в кафенето на ъгъла Брюнел и Гранд арме. Бях му дал излезлите броеве на АКР и той каза, че намира нашите анализи на ситуацията най-точни. За съжаление, в разговорите пропусна да ни информира за духовното и “идейно” състояние на сънародниците, които отново, както преди 100 и кусур години, чакаха “освобождението си” от обитателите на Кремъл, с тази разлика, че сега нямаше и помен от мисъл за някаква борба срещу тиранията, и не дай бог – за комитети или хвърковати чети...

След промяната Димитър стана депутат в т. нар. велико народно събрание, чиято “опозиционна” компонента се определяше от такива видни “борци против комунизма”, като д-р Тренчев и Петър Бояджиев или стоящите зад гърба им тъмни сили. Малко по-късно, когато Пенчев попадна в списъците на агентите на ДС, искаше да ме спечели за свой доверител, относно неговата версия за агентурното си минало, която беше изложил в книжка и търсеше съдействието ми, но после изчезна от полезрението ни, защото навярно вождът и съветникът му Бояджиев му бе обяснил, че трябва да се пази от такива като нас, защото не бяхме от “тревопасните”, но всичко това все още лежеше в недалечното и тогава неясно бъдеще.