Георги Константинов емигрантски спомени том 4

Трите века, които са изминали оттогава, не са опростили социалната тъкан на обществото, нито са свили разликите в доходите на различните слоеве на пирамидата, и това важи както за “първия”, така и за “втория свят”. (NB-2016: Тоест, изчезналият свят на социЯлизЪма.)

Например, в модерната мултинационална компания “Русел-Юклаф”, в която в момента пиша тези бележки, съставът на всички, които в статистиките са обозначени като “надничари” или получаващи заплата (французите ги наричат салариат /от salaire = заплата/ - понятие, което мнозина използват било, за да ги обединят в така нар. средна класа, било за да разширят категорията “пролетариат”) в най-едри линии е композиран от по една трета кадри, техници и работници, като заплатите им “средно” са в съотношение 3:2:1, тоест, средно кадрите имат три пъти по-големи заплати от работниците. А вътре, във всяка една от тези съставки на “салариата”, зад осреднените цифри се крият също разлики, които стават все по-големи в горните слоеве, към които спада и генералният директор-президент на компанията д-р Сакиз, който също е “саларие” със заплата и премии, които го поставят в категорията на “лордовете”.

Всичко това влияе на социалните конфликти и на възможността да се организира класовата борба, и изисква сериозно и задълбочено изучаване на специфичното положение и интереси на всеки слой. Ако искаме да действаме и разрушаваме днешния ред с познание на движущите мотиви на всяка една от компонентите на “салариата”, ще трябва да подложим на ревизия всичките оставени ни в наследство теории, методи, начини на организиране, акции и саботаж, защото ако вчера са били малко или много адекватни на стремежите и мечтите на експлоатираните, днес са остарели, за да не кажем негодни.

Въпросите на които трябва да отговорим са много: На какъв терен ще се разгъне борбата за един нов свят? Какво е влиянието на Роботронната Революция (Р.Р.) върху социалните (или класови) борби/конфликти? Може ли победата да бъде спечелена на икономически терен? И вътре в предприятията?

И още нещо, стачните борби са открити и легални (свързани с преговори, искане на позволение за демонстрации от Префектурата, което може би ще доведе да се иска позволително от държавата и за... извършване на революцията), а силата на революционната борба е в нелегалната организация и ръководените от нея пряки акции – индивидуални, групови и едва в последната фаза – масови. В тези акции и в тази борба, трябва да направим всичко възможно, за да създадем революционен фронт на колкото се може повече “нисши” категории срещу “висшите” и тяхната държава. Фронт от ученика или студента, който не вижда перспектива и място за себе си в това общество, от работника и дребния служител, на който гледат със снизхождение, като на полуидиот (какъвто за жалост, често е случая) до терориста, без да забравяме този, комуто са оскърбили националното или религиозно чувство (макар това да са негови “исторически мотивирани презразсъдъци”), стига да бъде полезен за решаване на главната задача на революцията: РАЗРУШАВАНЕ НА ДЪРЖАВАТА.

Дори завладяната от кюретата полска “Солидарност” се опита да противопостави обществото на държавата, и основната грешка на това общество беше, че се остави да бъде поведено от своите клерикални и реформистични водачи, и спря борбата си на нивото на синдикалните акции, които в началото стреснаха държавата и я накараха да преговаря и маневрира, за да събере силите си и нанесе умъртвяващ удар на “независимия и свободен синдикат”, който преди да издъхне от “военния преврат”, сведе своята “борба” до 15-минутни стачки и опортюнистични апели за разбирателство с... диктатурата.

Следователно, линията на революционната борба трябва да се определя от задачата: Издигане на най-общи, мобилизиращи лозунги за организиране на всички недоволни и насочването им срещу държавата, против тези, които искат да я “модернизират”, “демократизират” или “пролетаризират”, защото именно върху това поле на противопоставяне на АНАРХИЯТА на ДЪРЖАВАТА, посредством създаване на органи за самоуправление на въоръжения народ, координиране, федериране и насочване на неговите усилия към военния сблъсък на Революцията с институциите на държавата и тяхното разрушаване, ще се реши Социалния въпрос, а не в пустите или опустяващи фабрики, заводи, леярни, корабостроителници, петролни полета и т.н. (Още днес в роботизираните производствени единици един работник е най-близко на 200 метра от своя колега и няма никаква възможност за човешки контакт, затова парализирането на роботите, ако това налагат военните интереси на Социалната революция, трябва да се подготви отвън.)

Като помним, че Роботронната Революция създава необходимите материални предпоставки за решение на Социалния въпрос, не трябва да забравяме, че нейн “продукт” са безработните - един от най-важните резервоари или потенциали за революционните организации в “първия свят”, а след това и в другите.

Днес те са над 10 %, утре ще бъдат над 20 %, по-късно – 30 % и т.н. В този “резервоар” са бедните и “нови бедни”, сред които идват пришълци от всички слоеве на сменящото не само кожата си днешно общество, но и мускулната си и костна системи. На тези бедни, които се впиянчват, дрогират и деградират безшумно или се самоубиват, трябва да им се покаже пътя на надеждата и, ако и тогава те не могат да понасят повече този живот, който са им поднесли днешните господари на света, то може да се умре полезно! Има хиляди начини да се напусне тая “долина на скръбта” не като добитък в скотобойна. Така че заминаването им да даде своите плодове и да се запомни и от тези, които остават, и от онези, които ще дойдат след нас.
Роботронната Революция създава стихийно нова психология сред тези, които не работят или не желаят да работят и получават “помощи за интегрирането им” в... изхвърлилото ги общество. Трябва да им помогнем да не схващат това като подаяние, а право! И за още много други неща, с които да превърнат енергията си от потенциална в кинетична. В това отношение ние, които претендираме да бъдем революционери, сме кръгла нула в сравнение с ултрадесните, като се започне от Мусолини и Хитлер и се стигне до днешните им епигони.

Трябва да анализираме ролята на лумпените досега, и утре, когато те ще бъдат болшинството и на клоните на властта - отгоре до долу - няма да има място за толкова много... маймуни. Ще расте и университетската младеж без работа.

Отделно трябва да разгледам ролята на кървавите и безкръвни, но не по-малко смъртоносни войни на “Севера” срещу “Юга”, на ситите срещу париите, в които умират милиони от гладна смърт и болести.

Епохата, която преживяваме в навечерието на ХХI век, е епоха на криза и декаданс и същевременно - епоха на невиждано съзряване на всички необходими, но недостатъчни условия за една небивала революционна промяна в дълбочина и ширина.

В криза са всички социални икономически, финансови, политически и интернационални структури на съвременното общество, във всичките му разновидности – от монополистическия финансов капитализъм до държавния и колебаещия се между тези два негови полюса “трети свят”, наричан още слабо-развит, развиващ се и т.н.

Във всяка една от трите компоненти/разновидности на съвременната социална, икономическа и политическа система – I-ви, II-ри и III-ти светове - живее по един IV-ти свят. Но светът, който е обитаван от аристотелевите “политически животни”, чието последно превъплощение са днешните негови господари, въпреки цялото разнообразие на форми, което характеризира политическите му, икономически и социални отношения, степента на технологично развитие, нивото на материален и културен живот, етнически, религиозни или расови особенности, е единен в най-дълбоката си същност.

Това, което е характерно за сегашната обществена система е експлоатацията на наемния труд в производствените и сервизните единици от техните собственици. Тази нейна съвременна форма е доминираща във всички страни на планетата. (Изключение не правят тези, които поради неразвитост все още не са интегрирани в днешната пазарна цивилизация.) Експлоатацията на наемния труд е свързана с класовото разделение на обществото и поставя своя специфичен печат върху йерархическата пирамида.

- Роботронната революция, собствеността, печалбите и мизерията. Стремежът към натрупване на богатства е само една от формите на стремежа към мощ и господство, който не е само икономически и финансов. (Днешните либерални и марксически конструкции не са нищо друго, освен неграмотни бакалски и идеологически локуми.)

- Имперските противоречия и борби за регионално и световно господство, които ще се засилват вследствие скоковете на Р.Р. Особенно в милитаристичната сфера те ще водят към неспиращите “локални” войни и в перспектива към - голямата Трета световна. Земетръсните зони?

- Неоколониалните конфликти (кратки дефиниции за същността на “трите свята” и детайлен преглед на отношенията им и очертаващите се тенденции).

- Противоречията между империите и колониите в тяхните нови и “модерни” форми, които се скриват под името “отношения между развития Север и изостаналия Юг” (пропастта между които зейва все по-дълбоко) или “социалистическа интеграция и изпълнение на интернационалните задължения”.

- Р.Р. засилва социалната диференциация, противоречия и конфликти вследствие: безработицата, свиването на пазара, инфлацията и архипелага на бедността и мизерията, чиито “острови” стават все по-многобройни и многолюдни, включая и в най-богатите страни.

- Р.Р. и държавата. Теория на “демонтирането” й. Обективните фактори за унищожението на йерархията и бюрокрацията. Многообразните форми на политическо господство и потисничество чрез диктатурите и демокрациите.

- Демографският фактор и буквалния глад на цели континенти от “третия свят”.

- Кои други фактори? – Виж брошурата ми с първите седем статии в “Бъдеще”!

Това са вулканични сили, които напират към тънката кора на днешния свят. Всички те действат едновременно, върху всички континенти. Разнокалибрените господари на света или на порции от него, не разполагат с никакви ефикасни методи и инструменти за контролирането и сдържането им в рамките на статуквото. Техните желания и усилия са илюзорни и ще претърпят фиаско. Търсейки палиативи и политически средства и комбинации, те само отлагат реалното и радикално решение на социалните и международни въпроси, правейки невъзможна една мирна революционна промяна. А последната е необходима и неизбежна! Тя се подготвя в днешното общество и ще дойде. Въпросът е на каква цена, и кой ще я заплати!?!

Днешната всестранна и всеобхватна криза, която поставя под въпрос цялото световно “равновесие” и социалното статукво във всяка една от държавите, е същевременно културна, морална и идейна криза. Тя ражда разложение, упадък и девалвация на всички културни, морални и идейни ценности. Във въртопа на този световен декаданс са въвлечени всички класи, партии, организации и движения: монархисти и републиканци, консерватори и либерали, християн- и социал-демократи, фашисти и марксисти, националисти и “интернационалисти”, парламентаристи и “революционери”, “десничари” и “левичари”.

– Въпросът: не са ли те също детерминирани от развитието на социал-икономическата и политическа криза? - заслужава най-сериозно внимание.

Опортюнизмът се състои в аморфното, размазано, мъгливо и изплъзващо се, каучуково определяне на програмните, организационни, пропагандни, тактически и стратегически позиции на анархизма, в безпринципността и комформизма (нагаждането към казионния ред и законност), в псевдо-борбата с държавността и капитализма. (В есето на Боровой за “Бакунин” – може да се намерят още елементи на определението!)

В тези си прояви анархистическият опортюнизъм е многолик, но неговата същност е единна: Това е страха на играещите си на революционери, на борци и на общественици, “анархистически” еснафи – страх от военнополицейската репресивна сила на властта; от илюзорната непоклатимост на официалния свят и като резултат - приемането на правилата на наложената им от него “игра”.

Тези и още много други “аргументи”, навици, поведение и “идеи” водят до отказ от всякаква революционна теория, пропаганда и практика, до превръщане на анархистическите организации в пенсионерски клубове или в кръжоци на опитомени, полуграмотни несретници, в които се предъвкват беззъби баналности, кастрира се теоретичното наследство на Прудон, Бакунин, Кропоткин и другите анархистически мислители от всяка революционност или го игнорират. Представят собственото си анархистическо недомислие, размазано върху страниците на легални изданийца, като просветителство, приноси към теорията и “отговорно” изпълнение на анархистическия дълг към неразбиращото ги и неблагодарно човечество! Към това или по-скоро точно поради това кръжочно затваряне на опортюнистите в тяхния малък, тесногръд, шмекерски и безопасен свят, където всеки търси една малка сцена, една малка публика, едно малко негърско царство или амвон на параклис, приличащ на клозет, се ражда тяхното сектанство, ревнивост, привързаност към собствената църквица, в която всеки едноок иска да играе ролята на папа или патриарх сред сляпото паство на подведомствената му енория. И понеже всеки мини-патрика се страхува да не му килнат тиарата и му изтръгнат из ръцете жезъла, той е склонен да вижда във всекиго враг, разрушител на собствените му скрижали и “принципи”, желаещ да го низвергне от висините на “небесния олтар”. Всяка революционна мисъл или действие, които могат да смутят спокойсвието и опортюнистическата летаргия на сектата, се посрещат на нож, като ревизия, ерес, провокация, узурпация или “ревизионизъм”.

И понеже опортюнистът няма друг идеал, освен хамелионското приспособяване към “обективната реалност”, а сектантът – други жалони, освен склерозиралите и изпразнени от съдържание препарирани мисли/догми от една безвъзвратно отминала епоха, то в тези “анархистически енории” не може да съществува никакъв сблъсък на идеи, никакво търсене на нови пътища, средства, методи на борба и акции срещу днешното общество. Правейки на практика всичко възможно, нещата да продължат да остават в това прогнило стационарно състояние, анархистическите опортюнисти, сектанти и капитуланти парализират и умъртвяват развитието на всяка революционна идея, действие, организация и движение, отлагайки действителната революционна пропаганда и борба за гръцките календи, като се противопоставят, без избор на средствата, срещу всичко и всички, които мислят, пишат или действат против скъпото на сърцето им блатно скопойствие и стерилното им подвизаване на “общественото поприще”.

Разривът между съзрялата “обстановка” и незрялостта на идеите и организациите.

Резултатите от всичко това са всеизвестни – живеем в свят, който е бременен със Социалната революция, но в който няма реални сили, инициативи и идеи, годни да организират, да ръководят и да извършат заедно с масите тази революция. В това изоставане на революционното съзнание от съзряващата и узряла революционна действителност, е най-голямата трагедия не само за нас анархистите, но и за човешкия род, който утре ще плати с кървава цена своя изход от кризите, от прогнилите структури на днешното общество и от растящите в утробата му ембриони на войните.

Първото необходимо, но недостатъчно условие за превръщането на анархизма във фактор на зреещата Социална революция, е безпощадната война срещу опортюнизма, сектанството или капитуланството сред анархистите във всичките им форми, по всеки един от въпросите на теорията, пропагандата, организацията, борбата, актуализирането от детайлните до кардиналните проблеми на революцията. Опортюнизмът и сектанството в анархизма трябва да бъдат бити при всяка тяхна изява. Техните носители трябва да бъдат разголвани, разобличавани и лишени от всякакъв кредит в очите бунтовната и търсеща младеж, колкото и малобройна да е тя днес, защото в нея е залогът и бъдещето на човешкия род!

Тази борба няма да бъде лека, защото опортюнистите, в това число и “нашите” анархистически, са намазани със шарлан. Те се изплъзват, когато се опиташ да ги притиснеш до стената. Същевременно, трябва добре да помним, че заедно със сектантите, те нямат никакъв морален императив и си служат с всички кални и мизерни средства в борбата с революционерите. Нямайки идеи и перспективи, те използват подлост, клевети, интриги и задкулисни комбинации, и съюзници, към чиято морална и идейна чистоплътност не проявяват особена взискателност.

В настоящата обстановка на всеобщо разложение и упадък, които не отминават и нас, в очакване на всеочистителната революционна буря, нашият отговор може да бъде само един: ясното и недвусмислено прокламиране на анархокомунизма, като непосредствена цел на Революцията, изработването на адекватни на обстановката лозунги, статии и брошури за революционна пропаганда, упорита и постояннна работа за създаване на революционна програма и организация, която да върши революционна пропаганда и агитация и да бъде в състояние да обсъжда, да изработва и да провежда в изпълнение планове за революционни акции в днешната “международна и вътрешна обстановка”, помнейки че различните световни, регионални, двустранни и тем подобни организации, институции, банки, армии, полиции, срещи на “високо равнище” и т.н., които се опитват да настанят съвременната “цивилизация” в някакво тихо пристанище, без особени повреди, нямат нито компас, нито мачти, годни да я изведат от бурята, чиито вълни ще я “разбият в скалите”, ако Бърнамският лес на Социалната революция не тръгне към Дънсинейн на реакцията, експлоатацията и насилието.

Тогава и борбата ни срещу контрареволюцията, в чийто лагер още от днес са се наредили “нашите” опортюнисти, сектанти и капитуланти, няма да бъде само словесна.

***

След този общ поглед върху положението у нас и в света, какво е състоянието на българския анархизъм зад граница, каква е ролята на емигрантите-анархисти и кои са стоящите пред нас задачи, с оглед подготовката на масите за участие в българската Социална революция ?

В такава “обстановка” трябва да се откриват, събират и вливат в едно всички сили, които поради собственото си положение в днешното общество ще търсят изход и няма да се задоволят с трохите на обещанията, нито ще се поддадат на страха, “отчуждението”, резигнацията и прострацията на които ги обричат властта, капитала и собственото им овчедушие, за да се борят на живот и смърт срещу държавата, политиката, социалното неравенство и националната ограниченост.

Кой е революционният потенциал, към който следва да се насочим?

Освен работниците, студенството, чиято численост по всяка вероятност ще продължи да расте и да образува онази декласирана от състезанието за “сладък живот” интелигентна младеж, за която, в друга обстановка, говореше в италианските си писма Михаил Бакунин. Тази младеж, която държавната машина се опитва да превърне в свой резерв, трябва да бъде спечелена за Революцията и в перспектива – растящото като лавина “декласиране” на трудовите класи и тяхното превръщане в лумпенизирано мнозинство от населението, вследствие Р.Р.

Проблемът с отношението между масите и революционерите: Недоволството, стихията, спонтанността, съзнанието и т.н.

Френският м. май 1968 г. също беше един спонтанен симптом, но същественото си остават “материалните” фактори, които се натрупват, развиват и създават революционни ситуации.