Георги Константинов емигрантски спомени том 4

Месец по-късно Иречек беше пак като пребито куче и отново мечтаеше да си вземе хапчето, за да може поне два-три пъти в месеца да си поотспи и на другия ден да изпита сладостта на отмореното тяло и бодрия дух, но на него просто не му вървеше – късметът не спохожда всеки и бог наказва тези, които обича. Тъкмо си беше навлякъл пижамата и се готвеше да си ляга, когато телефонът започна да звъни безспир. Най-напред му се обадиха от провинцията другари, за да го окуражат и питат за новини. После телефонираха новодошли емигранти, които бяха “дан ла мерд” и имаха нужда от няколко човешки думи и след тях – един трети, който искаше “назаем” няколко стотин франка, защото не работеше и не искаше да го експлоатират. Казваше, че не бил дошъл на Запад, за да работи и обогатява тукашните мръсници – това той могъл да прави и България и в известен смисъл, човекът имаше право.

След като свърши и този разговор и се канеше да откачи телефона, един нов звън го застави да посегне още веднъж към слушалката.

- Бать Косьо, ние се върнахме от обиколката на Европа. Хайде да се видим – каза жизнерадостен женски глас.

- Кой се обажда?

- Гина бе бать Косьо, на професор Балкански…

Константин Иречек бе станал “бать Косьо” и Гина Балканска фамилиарничеше на ти.

- Много съм изморен госпожа Гина, да отложим срещата за утре…

- Ама има много неща да ти разказваме бать Косьо, ние сме с мъжа си тука в един хотел. Току що се настанихме с багажите и той още си взема душа. Хайде, нека да се видим, ще си разделим пътя, за да не се измаряш много.

- Къде сте на хотел?

- Тука, на плас “Клиши”. Хотелът се казва “Ибис” и е на твоята линия – директно.

- Чакайте ме тогава на метрото

- Не е ли по-добре да се намерим в хотела? Има голямо хубаво фоаие. Ще си седнем там да поговорим. Иначе, виж че се загубим в тъмното…

- Наистина ще бъде голяма загуба госпожа. Добре, стойте в хотела, ще ви намеря.

След час бай Иречек влиза в осветеното фоаие на двузвездния хотел, където прислугата има мургав цвят на кожата. Той се отпуска уморено върху едно канапе, покрито с мръсно-розов американ и се заоглеждва. Не може да попита на гишето, защото е забравил звучното презиме на своите незабравими познати. Седи, чака и а, а да задреме. Изведнъж пред него застава сияещата Гина, прегръща го и го разцелува, като че ли е видяла родния си баща след дълга и кошмарна раздяла. От нея разточително извира неподправена радост и тя му говори на английски. Бай Иречек се блещи неразбиращо насреща й и тя се плесва по челото:

- Аз пък, за какво говоря на английски? Гледай ти. Как си? Той мъжа ми ей сега ще дойде. Много нещо обиколихме, но в Италия вече кракът ни няма да стъпи, бил ли си там?

- Да, няколко пъти.

- Отвратителни хора. Една цигания, викат, лъжат и само гледат да оберат туриста. Особено като разберат, че идем от Америка. Ама нямаш си представа, какво нещо. Карат едно към кесим. Искаш им сладолед, няма цени. Оглеждат те и ти казват една космическа цена – 10 000 лири, например. Ти смяташ на ум какво прави това в долари и се блещиш в недоумение. Не те чакат и да си отвориш устата и казват: “- Добре де, дайте 5 000”. На едно място, понеже Ганю се развика на американски, отказаха да ни вземат парите за кафето и поискаха да напуснем заведението. А, ето го, и той пристига.

И наистина по стълбите слизаше с тържествена стъпка професор Ганю Балкански от университета Станфорд в алено червена риза, като социал-демократическото знаме, с очила и брада, която не бе скоро подстригвана и създаваше прилика с Разпутин. Той се ръкува и предложи:

- Какво ще стоим тука, да идем някъде да пием по една бира.

- Бать Косьо сигурно познава тука кафенетата. Да отидем в някое по-изискано.

Бай Иречек се изправя с мъка от ломбагото и тримата заслизват надолу към кафене “Луксор”. Влизат през въртящата се врата и сядат на една от масите, разположена в предната част, откъдето може да се гледа навън към ярко осветения площад.

- Е казвай, какво става с тебе, какво ново има?

- Тука нищо ново – отговаря уклончиво Иречек – вие носите новини. Виждахте ли се с някои ваши сънародници в този дълъг маршрут?

- Ами, никого не сме виждали, ние, да Ви кажем правичката, съвсем сме се откъснали от българските работи.

- За какво искахте да говорити с мене?

- Ние няколко пъти звъняхме още от рано, за да не те държим до късно.

- Прибрах се от работа към 9 часа и имаше доста телефонни разговори. Три мисля преди вашия.

- Е, ти си много търсен – смее се Гина Балканска на остроумието си, а мъжът й вика келнера.

- Кажи му, че съм много жаден и искам една голяма бира.

- И аз – казва жена му – цял ден нищичко не сме пили. Те в тия влакове едни цени, шапката да ти падне.

Бай Иречек превежда желанията на семейство Балкански и поръчва на келнера за себе си една малка бира, защото започва вече да понася трудно и слабия алкохол.

- Да ти разкажем какво видяхме. Много неща. Нали ни е първо излизане от Америка, та се нахвърляхме, като невидяли, искахме всичко да видим.

- Най-напред бяхме в Италия – прекъсва професорът жена си – отвратителна работа са италианците цени, цените им...

- Аз вече му разказах още в хотела.

- ... бяхме и в Испания. Много красив град е Мадрид и испанците – благородни хора. Чисти и с достойнство. И евтино. И в Толедо бяхме – ти ходил ли си? Водиха ни и в крепостта Алказар. Барцелона видяхме, голям град, но пристанищен и много разхвърлян. И там сравнително евтино. Бяхме и в Португалия, ти бил ли си там?

- Не, не съм.

- Не те и съветваме да ходиш. Бедна и мръсна страна. Съвсем различна от Испания. И знаеш ли, мирише и навсякъде една такава мазна, тлъста мръсотия – от тая най-мръсната. Позавъртяхме се насам – натам из Лисабон. Едни олюпени къщи, едни миришещи улици. Питаме един дали можем да видим хубавата част на Лисабон, а той ни отговаря: “- Това, дето виждате, е най-хубавото в Лисабон”. Не ходи там, няма смисъл.

Отидохме и в Швейцария – нищо особено. Само стара слава и скъпотия. Ха, видяхме и Брюксел, на връщане от Англия. Бил ли си там? Хубаво градче, като бутиче. Бяхме и в Амстердам – бил ли си? Занемарена работа. Виж това Ротердам е друго нещо. Те холандците казват, че Ротердам бил новото издание на Амстердам ха – ха - ха. И да видиш нощно време, ама той целия град си е една жива порнография. Ей така, ония ми ти женски разголени меса заляли улиците, не можеш да се разминеш с тях. И което е най-удивително, като станеш сутрин, всичко измито, изчистено, зализано. Същите тия проститутки, като си вързали ония ми ти бели, светещи от чистота шапчици и рокли с дълги ръкави и нагръдници, и застанали в магазините си, къде ще повярваш на какво се превръщат нощем

Германия ми взе акъла. Като Америка. Изглежда колкото по-развита е една страна, толкова е по-евтино. И всичко има – чисто, подредено, ех, природата й не е така богата, като френската, но иначе всичко е изпипано, и цените ниски, като американските, и надниците високи. Може би сега, ако бягах, щях там да отида. Австрия и тя, по-бедничка, но също спретната. Не можахме да стигнем до Виена, защото трябваше да се връщаме. Видяхме Инсбрук. Ама в Германия, там до Мюнхен има едно езеро. Казват, че нямала Германия курорти. Да видиш хората надошли с мерцедесите си, насядали да си починат и да се повеселят. Ама се веселят и разговарят с едно достойнство, и келнерите им внимателни и достолепни. И те гледат в очите – веднага готови да те обслужат – бързо и безшумно. Няма я онази италианска цигания...

В тоя момент келнера носи бирите. Големите са по един литър. Моята – четвърт.

- Ето, такива бири в Германия, по един литър, евтини, седиш си и си пиеш на открито, а отсреща е езерото. Красота. Хайде, добре сме се видяли, ха наздраве!

Семейство Балкански вдига големите бири за здравето на Иречек и блиц-крийга из Европата продължава:

- Отидохме и до Англия. Оттам се и връщаме, та сме уморени. Бяхме само за един ден. Ти бил ли си в Лондон? Хубав и богат град, но то да му видиш само музеите, ти трябват месеци. А то ние, за да не спим по хотелите, бяхме само през деня, а през нощта пътувахме. Осъмнахме в Брюксела, та го разгледахме и тая вечер пристигнахме – на тая гара, как се казваше Гар дьо Норд мисля. Доволни сме, ама се изморихме, иначе щяхме да хвърлим едно око и на Скандинавските страни. В англичаните има нещо налудно. То се е пренесло и в Америка.

- Има ли в Съединените Щати курорти? – осведомява се бай Иречек.

- Не, нищо нямат. Америка е Ню-Йорк, Сан-Франциско и Вашингтон, иначе няма нищо друго.

- Ами къде ходят на почивка през отпуските си?

- В Европа и Мексико. Мексико е много красиво и евтино. Занапред, там ще ходим. Ех, богатите американци ходят по островите в Карибско море, по Хавайте. Маями бийч, това е нищо вече. Аз не съм ходил, но ми разправяха. То това вече не е Америка, ами е Куба. Пълно е с кубинци и нямаш представа с каква скорост се размножават... Аз булка съм много жаден – казва професор Балкански, който вече е пресушил оканицата си – ти и без това не можеш да я изпиеш, дай да си отсипя от твоята чаша – и отлива половината от съдържанието й в своята.

- Хайде, наздраве! Тю-ю, как съм ожаднял. Та за какво ти разказвах?

- За Маями...

- Това е то, кубински цигани. Забравихме да ти разкажем, като бяхме в Италия, в Рим, една вечер измокрени бяхме седнали на една пейка да си поченем. И можеш ли да си представиш, жената си забрави чантата като станахме...

- Ей тая мръсната, сива като мишка, дето я гледаш тука, от плат – влиза в интересния разговор Гина – и като тръгнахме по едно време се сетих и изстинах – 3 000 долара имаше в нея, всичките ни пари...

- Че това е две-трети от месечната заплата на професора. Не е чак толкова голяма трагедия, бе джанъм. Все едно в България да загубиш 120 – 130 лева. Даже там е по-тежко, щото последната седмица я карахме с кърпежи, нали си спомняте госпожа Балканска?

- Шега си правиш ти бай Иречек, но жената побледня, загуби си говора и замалко да я загубим, дамла щеше да получи. Хеле, върнахме се светкавично и гледаме с невярващи очи – чантата й си лежи на пейката, само дето й крещях. И можеш ли да си представиш това при тия крадливи италианци.

- Мога, аз нали съм разсеян – казва бай Иречек – миналата година си изтърсих якето от колата на една аутострада...

- Нали казаш, че нямаш кола.

- Бях с колата на едни нашенци, като вас, които ми гостуваха, та нали аутострадите са еднопосочни, докато направим завоите и се върнем, мина повече от час. И нямаше никакво яке, а вътре, остави парите, ами и документите ми...

- И какво стана?

- Ами отидохме в участъка и понеже ме беше срам да казвам, че съм го загубил, направих декларация за кражба. Дадоха ми един хвърчащ лист, който попълних собственоръчно: как се казвам, къде живея и т.н. Удариха му един печат и с него си се прибрах през границата във Франция.

- И после?

- После? После тия италиански хайдучаги намерили якето – занесъл им го шофьор, който го забелязал и спрял та го взел и им го отнесъл - и те да ми го върнат на адреса на паспорта с документите и всичките 300 000 лири, та сега и не мога да разправям какви хайдуци са наследниците на Ромул и Рем, както мнозина ваши сънародници ги винят.

- Остави се холан – казва Балкански, докачен от последните думи на Иречек – канара се свлече от гърдите ни... А бе Гино, ти знаеш ли, че още не ми минава жаждата. Ще си поръчам още една бира. Ти искаш ли или ти стига?

- А, не и аз ще пия, ти ми я изпи мойта.

- Кажи му на келнера да донесе същото. Ти ще пиеш ли бай Иречек?

- Не, благодаря, аз не съм жаден.

Бай Иречек поръчва двете големи бири и слиза да се облекчи в тоалетната. Часът наближава 12 в полунощ. Когато се връща и сяда срещу двамата пътешественици той гледа малко демонстративно часовника си, но професорът и Гина си пият спокойно бирата и със замечтани погледи продължават:

- Много нещо обиколихме и видяхме, много сме доволни и си накупихме доста сувенири. Пет големи куфари мъкнем. Има евтини неща в Европа, ама трябва да обикаляш. Изкривихме се от носене, а нали сме без кола – не е лесно. Само едно не ни харесва, много им са скъпи хотелите. В Германия ни взеха, по колко беше Гино – по 80 долара на вечер.

- Не, по 60 беше.

- Ей и тука, нищо и никакъв хотел, само с един душ в стаята и ти искат по 50 долара. Най-разумно е да се прави туризъм и да се спи по приятели. Хем да се поразговориш, хем и по-евтино излиза. Ти нямаш ли намерение да дойдеш в Америка, да ни погостуваш?

- Няма да е скоро, като си взема пенсията.

- Е да, то Америка, за да се види трябват поне 2 – 3 месеца, че и отгоре. Дойдеш ли, непременно ще ни гостуваш в Станфорд – любвеобилно кани Гина.

- А бе, бай Иречек, Няма ли да може да пренощеваме при тебе, ние сме само до събота. Аз в понеделник трябва да съм на работа. Ей, забравих че съм работил, а и подчинените ми сигурно вече ме чакат...

- По-важни са началниците ти – казва Гина – бать Косьо, ние ще си донесем багажа, да не го мъкнем по гарите и вечер ще можем да си говорим до насита.

Константин Иречек не е от негостоприемните, кой ли не е спал в къщата му, но е ужасен от перспективата на съдържателните разговори до късно след полунощ и се опитва да разубеди напористите пътешественици.

- Доста е разхвърляно при мене. Имаше гости и не съм имал време да почистя, а имам и доста работа и вечер се прибирам късно и изморен до смърт.

- Няма значение, че е разхвърляно, ние ще подредим стаичката. В колко часа се прибираш?

- Ами, към 8, 9 вечерта.

- Ех, че ти на това ли викаш късно? Ние сме свикнали по-рано от 12 – 1 часа никога да не си лягаме. Даже и децата не си лягат по-рано.

- В колко часа утре вечер ще се прибереш?

- Сигурно ще бъде след 8...

- Ами ние ще дойдем към 9 часа. Тъкмо и в метрото няма народ, та ще ни е по-лесно с куфарите. Иначе през деня е лудница.

Пред тая атака, бай Иречек капитулира и се примирява със съдбата. Най-после, сънародници са. И политически емигранти.

- Добре, но не идвайте по-рано, за да не висите пред вратата.

- Няма, няма, бъди спокоен.

- Бать Косьо, ти какво мислиш за положението в България и за Тодор Живков?

- Ами, аз съм писал в историята си част от това, което мисля за него, но смятате ли, че си струва да се приказва след полунощ за това нищожество?

- А бе, нищожество, нищожество, но тридесет и толкова години управлява България. Как си обясняваш това?

- Някои казват, че управникът е в корелационна зависимост от управляваните. Други, че руснаците трудно могат да намерят по-послушен слуга...

- Ех, приказки, та те всички са послушни, ако е до послушание, но как именно той се задържа в тая безпощадна борба за върховната власт?

- За каква борба ми говориш ти бе професоре – се озъбва бай Иречек, защото са го настъпили по мазола – ти като беше там, борил ли си се? Нали знаеш, че българската власт никога не се е вземала с борба, а е давана – от Москва. Който й хареса на Москва, нему тя дава ибрика и никой не може да му го отнеме, ако не получи благословията от “Високата порта”.

- Добре де, но защо на него са го дали?

- С тоя си въпрос трябва да се обърнеш към Кремъл. Ако ти дадат досието на Тодора, ще намериш отговора на вълнуващия те въпрос.

- Не съм съгласен. Само като си помислиш по какъв начин успя да подкупи цялата българска интелигенция – и творци, и техници всички му се слагат.

- Аз не знам да съществува някаква българска интелигенция – казва Иречек и очите му започват да бляскат злобно зад очилата. Уловила блясъка им, Гина иска да заглади положението.

- Бать Косьо, а какво мислиш за русофилството на българския народ. Не е ли това една от причините за дълголетието на тая власт, която е дошла от Русия?

- Не знам каква му е силата и кои са русофили в днешна България. По този въпрос до колкото ми е известно, не е имало никакъв референдум.

- Да, ама се знае още от дядо Вазов...

- Освен дядо ти Вазов, имаше и български революционери – от Раковски до Каравелов, Левски и Ботев. И те всички бяха врагове на руското самодържавие и на руската освободителна мисия. Достатъчно е да се видят карикатурите в Ботевите вестници.

- Да, но Петко Каравелов беше русофил, дядо Найчо Цанов, Славейков и т.н.

- Те бяха мекерета в Цариград, които си чешеха религиозната краста под сянката на султана и после, без особени трудности, заедно с Хаджи-Пенчович Ефенди се струполиха във височайшите нозе на руския император и неговия Задунайски губернатор.

- Но все пак, за тая власт се бориха мнозина. Имаше армия НОВА, зони...

- ... за които полковник Желев разказваше, че са ги разкроили върху картата на България в сградата на военното министерство, след като “бронираният полковник” Марин Диков, който лежа в Белене “за стари деяния” от 1923 – 1925 год., го бе завзел с танковата си бригада през нощта на 8 срещу 9 септември 1944 г., а червената армия беше навлязла в България и се намираше на два разкрача от столицата.

- Да, но нали е имало и партизански бригади, отряди. Живков е ръководил бойните операции по завземането на София...

- Тази история, дето сте я учили, е още по-фалшива от старата и живот и здраве, лъжите ще бъдат разобличени от самите им автори, които също са част от намиращата се на зоб ваша интелигенция...

- Бай Иречек, мисля че в озлоблението си не трябва да отричаме всичко, което другите са направили...

- Аз не искам да преживям академична слама. Ако се поровите в собствените им писания, спомени и описания от по-ранни години, сами ще разберете и нивото на вождовете и героизма на “НОВА”. Стига да ви кажа само това, че в 1959 г., петнадесет години след девети септември, когато описваха подвизите си, в “VII-а въстанническа зона”, в Хасковски и Старозагорски окръзи, за три години – от 1941 до 1944 год. – акциите им се състоят в убийството на два кмета, един стражар, запалването на няколко мандри и дерайлирането на един товарен влак, за който казват, че бил пълен с германско оръжие – а от друга страна се оплакваха от лошото въоръжение на бригадите и отрядите си. Тия “акции”, които ви изброих, се нуждаят от един мъж, за една работна седмица. И не ви трябват нито зони, нито командири и комисари, нито три години, а само ЕДНА СЕДМИЦА!

Бай Иречек беше забравил, че е мирен програмист в мултинационалната компания на Хьохст и се бе превърнал в проповедник на терора и тактиката на “изгорената земя”. А не бе пил много – само 300 милилитра бира. Двамата му събеседници го гледаха малко странно и се питаха луд ли е старият историк или от Лос Анджелис им бяха дали погрешен адрес. Професор Балкански запита примирително:

- Колко са били членовете на комунистическата партия преди 9.9.1944 год.?

- Казват, че регистрирани в полициата, като активни комунисти и ремсисти в началото на август 1944 г. е имало 8 000 души.

- Ами моят баща казва, че само в неговото село Патърница са били 100 души и за това имаше свидетели, но въпреки тях, не му признаха качеството на активен борец срещу фашизма. Така че тези сведения малко се различават от Вашите...

- Те не са мой, а на Димчо Соколов, директор на полицията през тази епоха, когото вашата партия остави жив заради взаимните услуги, които са си правили, но това е една друга история. Що се отнася до баща ти, за него, изглежда, е валиден отговорът на радио Ереван по въпроса: “- Можеше ли България да се освободи от фашизма без помощта на червената армия?” На което, арменското радио отговорило: “Можеше, ако имаше тогава толкова активни борци против фашизма, колкото са днес.”

Гина и мъжът й се разсмяха малко кисело и тя каза:

- Все пак, аз мисля, че народа свикна с тая власт и ред, и чувства известна сигурност с тях. Ти знаеш ли бать Косьо, че той изпитва една завист и омраза към Запада. Викат си “мръсни гадове, всичко си имат, а ние теглим, но и на тях ще им дойде до главите”.

- А бе, щом пожелаваш на тия що мразиш да ги сполети това, което е на главата ти, едва ли си толкова щастлив и сигурен.

- Да, но ти знаеш ли бай Иречек – допълва професорът жена си – че в България 87 % от гражданите са собственици на жилищата си – колкото са в Америка, че и малко повече.

- Сигурно, но не разбирам защо при тоя стандарт сте тръгнали толкова далече, а не сте си стояли при Тодора? Колкото до процентите, ще ви кажа – през турското робство, пък и след него, 100 % от българските граждани бяха собственици на жилищата си, с извинение... Същото е положението днес с колибите в африканските села.

Разговорът се запича, новите познати на бай Иречек се поразмърдват и си гледат часовниците.

- Пак стана един часа, а аз съм изморен от днешния ден – казва професорът с прозявка – хайде, пък утре ще продължим приказките, че те край нямат. Аз съм мераклия да чуя Вашата теория бай Иречек, след като отхвърляте всичко.

Константин Иречек вика келнера и бърка в джоба, за да извади портфейла си. Професор Балкански прави сходен жест:

- Не, ние Ви поканихме и изпихме повече бира, поне да си разделим сметката.

- Аз сметки не деля – казва двусмислено бай Иречек и подава една банкнота от 200 франка на келнера, който иска да връща дребни монети. Иречек му прави възпиращ знак с ръка и той се кланя, отстъпвайки заднешком, а компанията се навдига. Гина казва:

- Когато ни дойдете на гости в Станфорд, ние ще плащаме бать Косьо.

- Много са ви скъпи бирите тука бе, бай Иречек, в Германия е евтиния. Та разбрахме се значи, утре ще дойдем към 9 часа вечерта. Тоя багаж ще ни изкриви. Вие кола нямахте, нали? – пита за кой ли път тази вечер Ганю Сомов от университета Станфорд.

- Нямам – отговаря малко троснато бай Иречек и бърза да излезе навън. Пред вратата на кафенето се сбогуват и понеже часът е вече след един, и последното метро е заминало, той си взема едно такси, за да се прибере. Подава адреса на шофьора и се отпуска омаломощен на задната седалка. Излялият се, вонящ словесен поток, като че ли го души и го повлича в помийната яма на класосъзналата се партийна интелигенция, тръгнала по гурбет и удивила света с отечествената ни наука с ударение на а-то. Той отваря стъклото на таксито и си мисли - прав беше Алеко, като казваше: “Дайте на бай Ганя възможност и свобода да се изяви и ще видите на какви чудеса е способен той.”

В леглото бай Иречек се върти дълго и постепенно го обвзема някакъв бяс, който до сега се бе спотайвал дълбоко в подсъзнанието му. Не можейки да заспи, след няколко часа той става, избръсва се и тръгва рано, в тъмно на работа с твърдото намерение да напусне бюрото си към четири часа и да не се прибира тази нощ в апартамента си и да се наспи в някой хотел. После, след като си представя изплезилите езици, изпотени сънародници пред вратата му, които са в състояние да го чакат до след полунощ, някаква искрица на остатъчна доброта просветва, той се връща, сяда пред масата, изважда лист на който написва:
“Наредиха ми тази сутрин да замина в командировка с един от колегите в Компиен, където имаме филиал... Съжалявам, но не можах да ви оставя ключа си, а само тази бележка.

Шатийон, 24.09.1987 г. Бъдете живи и здрави, бай ви Иречек.
След такива срещи ме обземаше мрачно-меланхолно отчаяние от абсолютното несъответствие между узрелите обективни условия и не можещия и нежелаещ “субективен фактор”, което сред другите, като че ли беше главната причина да постъпя така с неканените навляци от Станфорд в Силициевата долина...
Наесен в “канцеларията” на БОД при Ценко дойде френският бабалък на друг един писател-доносник - Виктор ПАСКОВ. Той поиска “АНТИИСТОРИЯТА” за своя З.А. зет (З.А. не е Заслужил Артист, както повечето биха си помислили. В случая става дума за Задграничен Агент на ПГУ-ДС).

***

Отчайващо действаше и съзнаването, че дори и да постигнем някакво “супер-ниво” в пропагандата си, ако “масите” останат приспани или “изкоркани” и не могат да преодолеят страховете, нито да почувстват силата си, резултатът нямаше да бъде съществено по-различен, и че ако нескончаемият “преход”, който начена след 1944 г., продължи още няколко десетилетия, българската “нация” ще премине в екарисажа на изчезналите палеонтологични видове. (Което, между нас казано, не бях убеден, че ще представлява голяма загуба за бъдещето на човешкия род!) При такива “дадености”, на сегашния етап, задачата ни се свеждаше до това да опитаме да им вдъхнем кураж и увереност, въпреки Ботева, който казваше:

Повечето от новопристигащите гастарбайтери, подобия на Ганю и Гина, ако не бяха изпратени доносници, идваха от друга галактика. Абсолютно сляли се с казионното, те го считаха за по-трайно и от средновековните замъци по Лоара. Никакъв ободряващ сигнал не пристигаше и от оцелялите хора на ФАКБ: бай Васил Народа беше склопил очи, Христо Колев – опериран от мозъчен тумор, съжаляващ и не разбираш конфликта ни с Г.Х., “младите”, които вече се въртяха около шейсетака, по сведения на Антон, също бяха за окайване (Пандията, Илия Кехайов и др.) или бяха вербувани. Освен това знаех, че думи без покритие с дела са мизерни. А дела, освен няколкото съмнителни и противопоказни бомби във влака с деца или във Варна, липсваха. Младите не даваха никакъв признак на живот. Другите “сектори” – в емиграция и в родината - от дружбашите на мадам Бьоф (Милка), които очакваха да ги поканят в новото равноправно ОФ, до правозащитника легионер Илия или русенските еколози около Нешка Робева и Светлин Русев бяха пълна скръб. Понякога си мислех, че единични бойци в една безпардонна тайна война със саботажи и терор ала Жоро Павето биха свършили повече работа от всички “неформали” и деформирани. От тук и мотото на Гео. Имаше какво да обезкуражи и най-голямия оптимист, но не можех да приема оттеглянето, нали в някаква поезия героят беше казал, че ако един само остане на барикадата, това ще бъде той. След подобни кошмари в будно състояние пак посягах към калема, след като бях преровил и търсил, ако не някаккъв сноп лъчи, като лазерния, поне една искрица на надеждата.