I. b началото бе играта нареждане на фигурите обитателите на хотел,АЗ. Как да се запасим с черновите на съдбата

Едва взех писалката и си спомних един епизод, който се случи сравнително скоро.

Късна вечер. Изпотен, разчорлен млад човек с пламтящи очи стой пред входа на апартамента на световно известния корифей на психофизиологията академик А. В ръцете си мачка папчица. С конвулсивна решителност натиска звънеца. Вратата отваря тъжен едър мъж в лошо завързана хавлия. Това е самия академик А.

- Здравейте- Извинявайте...

- Здравейте. Международна телеграма?

- А не... Разбирате ли.. Може ли да вляза за малко? -Какво има?

-Имам откритие.

-Какво-о?

-Откритие..

- А-а, откритие!... (Затваря вратата.)

Звъни. Още един път звъни. Още един път. Академик А., тъ-жен и едър, отваря вратата, хавлията вече е добре завързана, ръ­кавите са запретнати й разкриват все още яките бицепсй на бивш боксьор от тежка категория.

- Чуйте, младежо. Я си.. (Неакадемичен жест.)

- Прощавайте, прощавайте, вие пргрещно ме разбрахте!!! Умолявам ви, моля, една секунда само, вземете това...

-Какво е това?

-Реферат...

- Какъв реферат? Вие нещо бъркате, млади човече. От коя

катедра сте?

- Аз от никоя не съм, аз съм студент^ Реферат на тема Деспецифични системи на поощряване и наказание като основен фактор за проективно подкрепяне в комуникативните процеси у висшите прамати, със систематологична обосновка.

- Галиматия, можете да не продължавате. . - ... на основния закон на общуването".

Така ли?_ Това вече е интересно. Дайте го насам. Чакайте тук.

Минава вечност. Минава минута-Вратата се открехва, космата ръка изхвърля папката с грижливо прикачено към нея, листче.

На листчето е написано:

Сега по същество. Много се радвам, че Вие веднага се схва­нали смисъла на моя въпрос.

Ами разбира се - когато хората се срещат, те се питат едни други за това, което е най-ценно и общозначимо, за съ­щото споменават и когато се разделят. Друга е работата, че тези споменавания много отдавна са се превърнати в изтър­кан ритуал, чиято значимост се приближава към нулевата, но такава е съдбата на всичко, което е общозадължително и общоупотребяемо...

Ето и отговора на отговорите. Ето и въпроса на въпросите:

Кое за Другия е ценно?

К о е з а Д р у ги я е значимо (ценно в дадения мо­мент)?

-ето на кое следва да се обръща внимание. От всеки желаещ да се научи да общува. Във всеки жанр.

Ко« за Другия е значимо?

Кое за Другия е ценно?

— ето ключа кт»м пялата и към всякаква комуникативност. Цялото изкуство да бъдеш Другия се побира в този въпрос.

Сега ще ви кажа защо на този свят има глупави, досадни, скучни хора. Защото те не умеят да си задават този въпрос. Ще ви кажа защо има зли хора. Защото те не желаят да си задават този въпрос. Ще ви кажа защо ние не умеем да общуваме. Защото забравяме да си задаваме този въпрос. Защото не умеем. Защото не желаем.

Толкова е просто. И толкова е трудно. ..,

Защото онзи злополучен млад гений (това бях аз, поради което толкова добре съм го запомнил), след като бе открил основния закон на общуването (ама наистина - беше го открил!), с такава умопомрачаваща досетлиаост, с такава фантастична упоритост... Вие мислите, че това беше първият и последен

урок? Ами! Вече като психотерапевт аз не веднъж и не дваж понасях най-жестоки поражения на най-различни фронтове на живота все поради същата световноисторическа грешка: бърках своите и чуждите значимости; считах своите собстве­ни ценности за ценности на Другия! Такова нещо се случва и сега, въпреки че курсът по самолекуване от идиотизма се провежда, струва ми се, напълно добросъвестно.

Не ви ли се струва, че в това прискърбно постоянство си заслу­жава да вникнем по-дълбоко? Общуването на които и да е същес-тва става само в точката на докосването на ценностите в пресечка-та на значимостите.

Помните ли още изказването на онзи шахматист за лю­бовта към своя съперник? От един и същи метал правят тан­кове и трактори. Всеки егоист, който желае да използува ближния, ще не ще, е длъжен първо да се опита да го разбере. А за да го разбере, длъжен е да з а е м е позиция на... Алтруист. Да, на алтруист! И не само като преструване, измама, пресметливо лицемерие, като незабравимия Яго -не, не само! За да разбереш другиго, е нужно да cе проник­неш от неговите ценности, да попиеш неговите значимости. т.е.да се вживееш в негония свят. А това е възможно само при едно усдобие - да и з л е з е ш от своя. Казано по друг начин, за да завладее душата на смъртния, за дявола не е достатъчно да приеме облика на ангел, необходимо му е да стане анвел. Ако не самия ангел, то във всеки случай са­мият смъртен. А какво му пречи? Само той самият. На ангела, увй-същото.

Има една чужда думичка, с която се запознах, когато работех в психиатричната клиника. A v т и з ъ м -от думата „авто"-„аз", „самия". Съответна еднозначна руска дума не може да се намери: ако се преведе буквално, ще се получи нещо съвсем смеш­но - "азизъм", „самизъм"- Думичката обаче е с богато съдържание. Тя означава потопяване в себе си и отсъствие на контактсоколните. При това могат да бъдат напълно нормални и говорът, и паметта, могат да са налице и гигантска ерудиция, и потресаващи способности, и дори желанието за общуване може да бъде огромно, но - не се получава» Човфк нещо говори (пише, рисува, свири..), нещо с ъ.о б щ а в а на другите, но не го разбират, а то й н е р а з б и р а, че не го р а з б и р ат. Не разбира и това. ч е г о .р а з бира т, че другите виждат неговия аутизъм.

В някои по-тежки случаи работата стига до някакъв собст­вен език, до абракадабра, изпълнена с лично значение и мо­же би с велик смисъл, но опитайте се да намерите преводач... А по-късно ми стана ясно, че аутизмът се среща далеч не само в психиатричната клиника, че там са само гротеските, само разгр-лено-заострените модели. Аз видях, че в ежедневието на общува­нето аутизмът в определената пропорция присъствува винаги и у всички, витае в обичайността като влага във въздуха и ту тук, ту там се сгъстява като мъгла. У нас винаги има частичка аутизъм, тя пораства като призрак на небитието и в опиянението на алкохол, и в опиянението от чувства... С дълбок аутизъм ние започваме нашия живот-с младенческото самопотопяване, с несвързаното бърборене... Ние нещо съобщаваме на света, крещим, негодуваме, ние тръпнем, настоявайки да бъдем разбрани, ние не преставаме да вярваме, че ще ни разберат!... И наистина нас рее пак някак си ни разбират - ето суха пеленка, ето усмивка и ласка. Но ние още дълго време не разбираме неразбирането, нито. своето, нито чуждото, ние никога док­рай няма да го разберем...

Драги К.!

Имаше период от мъглявата младост, когато аз не без основание се смятах за най-досадния човек на този весел свят. Тогава реших - ако ще се загива, поне да е с музика! - да съставя всеобхватна класификация на досадниците. Трудих се упорито, стараех се нито един досадник да не про­пусна и всичките ги записах в специална картотека. Излязоха сто й осемнадесет типа, триста и осем подтипа и осемстотин тридесет и три разновидности. (Плюс един.) Аз си мислех, че това е всичко, но когато започнах да работя като психотерапевт...

Шегата си е шега, а вие наистина повдигнахте един болен за мнозина въпрос и размърдахте още един многопосочен пласт от

Проблема за Общуването. Може, казвате вие, прекрасно да се разбира онова/което е значимр за Другия - при това то може да е толкова значимо и за вас, - и в същото време съ-вършенно да не си в състояние да съответствуваш на това. На Другия му се иска да се весели, вие също бихте искали, но на вас ви е тъжно. За Другия е извънредно важно да общу­ва на високо интелектуално равнище, вие също бихте искали... Тук проблемите са твърде много: и различията между хората и техните мозъци, и източниците на завистта, и капризите на самочувствието. Нека се опитаме да вникнем в явлението, което наричате д о с а д н и ч е с т в о и така категорично свързвате със самия себе си.

Самокритичността приветствувам. самонеуважението не одобрявам. Първо, всички ние сме досадници по малко, поня~ кога и някъде. Второ, въпрос на субективно възприятие - хо­рата са толкова разнообразни, така рязко се различават по­между си по неизброими множество психични свойства, че съвсем не е за учудване, ако един и същи човек на едного ей стори образец на обаяние, а на другиго - досадник, на едного тении, а другиму - тъпак... Трето, действително ли винаги е толкова безусловно противното досадничество?... Да, има хора, които са абсолютно лишени от чувство за хумор, хора с ис­тинска слепота към хумора. За такива хора смешното, оче­видно смешното не съществува така, както за далтониста не съществува червеният цвят, но означава ли. това, че такива хора са дефектни, накърнени? У Лев Толстой например, кол­кото и да се старах, не успях да открия никъде нито капка хумор¹. Съществуват други хора - друга психика, друго устройство на чувствата и надума, понякога дори необикно­вено значително и своеобразно, в определен смисъл друга порода... Пък и защо наистина хуморът трябва да е присъщ на всички, кой е постановил това? Някои усещат свръхостро гъделйчкането, а други не могат да изпитат дори болка. Природата, слава богу, не ни е създала по шаблон и не всич­ки са се появили на този свят, за да се смеят, както и не всич­ки са призвани да развличат и да се шегуват. После въпросът е още и в това - вътрешно или външно е досадник човекът. У

Предполагам, че- колегата не е търсил както трябва. У Толстой, според мен,

иия мяга vvuon. — бел. ker.

някои хора, които външно правят най-досадно впечатление, вътре подскачат легиони от весели дяволчета. Има хора, у които дарбата да Мислят не е свързана с дарбата да се изразяват, така, както добротата не винаги задължително е свързана с външна приятност; има хора, с които да се общува е немислимо тежко - психоцат, досадник, ужасен характер!, - но аз хиляди пъти предпочитам този тежък труд пред простодушното, безсъдържателно „обаяние".

И накрая г- вече четвърто - има досадници и досадници. В моята колекция има блестящи остроумници, чиито фойерверки мигновено се превръщат в пепел, когато стане дума за техните дисертации (стихове, безсъница, хемороиди, диета, семеен живот, квартирен въпрос). Има чудесни събеседници, царе на празнична­та маса с демоничната дарба да измъчйат близките си с дългого­дишно мълчание или с едно междуметие, повтаряно в продълже­ние на вечност. Имам един колега, който започва своя и моя рабо­тен ден още във вестибюла с проникновените въпроси:

- А може би все пак да се обръсна? А как мислите - коя самобръсначка е no-добра: „Москва" шш , "Харков"? Не зна­ете ли резултата от „Спартак"-„ЦСКА"? А от,Динамо^и -„ Трактор"? А прогнозата за времето не чухте ли? Е какво, излиза, че трябва да се подстрижа? А вие мислите ли, че бръс-нарницата е отворена?Между впрочем, колко часът е сега? Няма да ващ а, според вас, вие все ош,е не се женен? Охо, бива си го, къде успяхте да намерите това велурено сако?

В края на работния, ден той се променя - казва си думата очевидно умората и донякъде инерцията на трудовата вахта:

-Не смятам, че имам право да ви давам съвети, но на ваше място аз не бих си взел дъбов ковчег, най-добре е ковчегът да е липов, с орехови шарки. В магазина за хранителни стоки на Лубянка между впрочем има банани, барвихинскихляб има на Малая Грузинская, цигарите "Ява"са доКраснопресненското метро, в Елисеевхия магазин недейте да ходите, няма нища И се закопчайте.

Голям умник, кандидат на науките. Има и още един, чиито монолози имат понякога следното съдържание:

- Огромно благодаря, простете умолявам ви, предварител­но ви благодаря, предварително се извинявам за безпокойството, за закъснението, за идването преди опреде­леното време, за отнемане на време, на сили, на пари, за

вниманието, за диханието, за съществуването, за убийството!!! Да, да, аз ви убивам със своето присъстие, аз знам, че съм досадник, но аз ви обичам!!!

Неговото обаждане по телефона е катастрофа. Още от първите интонации вие чувствувате, че това е сериозно и за дълго у него няма нито сянка от съмнение в неограничеността иа вашето време и вашето благоразположение, че телефонният разговор е неговият начин за битие във вечността, неговата божествена същност, с ко­ято той щедро надарява и вас - и ето къде е истински ужас! -силата на тази негова убеденост е толкова голяма, че подчинява и вас, смачква вашата психика - вие вече сте в неговата власт, в хипноза.

Малко да обобщим. Съгласно класическото определение до-

садник - това е човек, който на въпроса "Как вървят работите?" започва действително да разказва как вървят работите. Какво оз-начава това, преведено на вече познатия ни психологически език? Това означава, че пред нас е човек, който не може да различи своите ценности от чуждите, своиту значимости - от значимостите на другия. Тоест от Простият Досадник, неразбиращ, че той е досадник, от тях има предостатъчно, такива сме и ние с Вас в някои ярки минути на живота. Но това не е всичко. Има още и Досадник Парадоксален, разбираш, че е досадник (един пример вече дадох), отчаяно разбиращ,.но именно поради това неможещ да престане да бъде досадник. И ние с вас сме такива в най-хубавите минути, и нас трябва да ни съжалят. Злостният Досадник, който разбира, че е досадник и желае да си бъде такъв, намирай­ки в това предимство - това е най-големият проблем, който при съвременното равнище на науката е неразрешим. Ще смятаме, че ние с Вас не сме такива. И накрая най-трагичният тип -

Досадникьт-по-Душа. Това е най-веселият и обаятелен чо­век на света, който цялото си досадничество е преместил вътре в себе си и по този начин неизмеримо го е увеличил. Човек с повишава комуникативност, с огромен нюх по отношение на значимостта на Другия. Не си разрешава никакво право да бъде скучен и неинтересен, винаги е във форма, винаги е оптимист. Колко хубаво е, че ние с вас не се такива. (Или сме такива?...)

Драги К., уверен съм, че Вие вече разбрахте - същността на въпроса, който Ви безпокои,е в чувството за мярка. Изкуството да се общува - това е хармонията. Умението да бъдеш Другия - това е и умението да бъдещ различен, и умението да останеш един и същ умението да разбираш Другия е и да разбираш, че това уме­ние има предели-

ВашД.Кст.

ПИСМО6

Очевидно моите досадници здравата ви лонаплашиха. Сега Вие се учудвате как все пак при такова несъвършенство на общия език хората се изхитряват и се раз­бират един друг. Аз също не преставам да се учудвам на това.

В психологията има две понятия, много удобни и широкообхватни, за които днес ми се иска да Ви разкажа. Като на бъдещ преподавател те й на Вас ще потрябват.

Два основни начина за разбиране на един човек от друг човек. И двата, отварят врата към човешката безкрайност. -

Първо -ЕМПАТИЯ¹- „вчувствуване".

"Аз съм той, аз съм той, аз съм той..."

„Той е аз, той е аз, той е аз..."

Второ - РЕФЛЕКСИЯ - „отразяване". Използува се и в сми­съл на с а м о .отразяване в огледална безкрайност, и в смисъл на

отразяване на Другия:

„Ако аз бях на неговото място, то аз бих..."

"Ако той беше на моето място, то той би..."

Или:

(Всичко е в мисълта.)

Емпатията е вчувствуване: рефлексията е вмисляне.

Без нови думи няма да може, а нали и всички стари някога от някого си са изобретявани. Но в научните термини и за самите учени е лесно да се заблудят, а някои непосветени, срещайки сее тях, биват обхванати от подобие на паралич. За сметка на строгос­тта можем да се изясняваме по-просто. Да кажем така: хората се разбират помежду си по един от двата начина - горещия или студения. Може и по двата заедно. Но това е трудно.

Играещи момченца; дете и майка; актьор и зрител - това е горещо, емоционално, емпатично взаимно разбиране. Така се раз­бират един друг влюбените. Така ни разбират кучетата - не­надминати емпатици, и доста дълбок е смисълът на трижди баналния факт, че кучетата и техните стопани твърде често си приличат. Да, по образ и подобие. Песът, за когото стопа­нинът е бог, с висшата част на своето същество се превръща в неговата низша част, чете, като Евангелие неговото подсъзнание.

Някъде тук, върху вибриращото израстъче на подсъзнанието, се намира тайнствената граница на телепатията; тук е и коренът на артистичното превъплъщаване, на способността да се разбира художественото, поетичното. Съ-чувствието, съ-преживяването.Но към същата тази сфера могат да бъдат отнесени и моментално възпиращата взаимна напрегнатост на съперниците, клокоченето на опашката пред магазина-

Опознаването на Другия чрез в з а и м о т ъ ж д е с т в о; да се усещаш Другият — чрез себе си. със своите нерви. с плътта си - това е най-дълбочинния: най-древният начин на общуване. Кучето, което лае, защото лае друго куче, едва ли осъзнава, че лае не със свой лай. Първоначално детето не разбира, че подражава, а и по-нататък също не разбира. При този начин на общуване още не се прави разлика между своето и чуждото: да бъдеш самия себе си и да бъдеш Другият просто е едно и също. А защо за мнозина детският плач е толкова непоносим - и женският, и какъвто и да е, защо, да се забавлява детето както си

иска, само да не плаче"? Ами защото ние плачем заедно с Другия. Състраданието е именно това - собствен плач, само че вътрешен, свил се в тебе (а понякога и съвсем развит) -плач на Детето в тебе, който откликва на Детето у Другия. Съпътствуващото раздразнение, дори злоба, са понятни: това на теб ти, е болно и страшно, това твоето Дете настоява - да се прекрати! Добре, но удоволствието, радостта, предизвик­вани от страданията на "Другия, жестокостта, садизмът г то­ва как да бъде разбрано?... Емпатия-наопъки, вчуствуване с обратен знак. Загадка на природата, Изискваща специален разговор, който сега не ми се иска да започваме.

Започва със заразяване от съотояние, свършва със заразяване от съдба, Едно, Аз" от две части, „мъж и жена - една сатана"... (Защо обаче сатана тук е цженски род?) Човек може да стане Другият в такава степен, в каквато позволява физиологията. А тя позволява много неща: на различни инструменти може да бъде изсвирена една и съща пиеса - тя ще прозвучи, разбира се, по различен начин и все пак ще бъде една и съща. Тревогата - тревога, паниката - паника, радостта - радост, спокойстви­ето - спокойствие... Подобно взаимно заразяване с битие ста­ва и при растенията, и при животните, и при хората - по-бързо от мисълта, по-бързо от съзнанието. Този жизнен ко- . рен на общуването е навлязъл и в музиката, и в езика, от него прераства цялата възприемчивост, цялата внушаемост. А най - горе са и Пушкин, и Моцарт, и „ясновидецът на плът­та" Толстой - великият художник винаги е и велик емпат.

А ето един мой колега, професионален психодиагностик, чете поздравителна картичка. Някаква картичка от непознат. С увереност казва, че човекът, който е написал картичката, е импулсивен, избухливо-агресивен, с лабилен самоконтрол: не в космоса, а дори зад волана не бива да го™, а да пие - в никакъв случай™ После, от писмата, които си разменят, той научава, че този човек, прекрасен човек, е прекарал три го­дини в затвора заради превишаване на предела на необходи­мата самоотбрана. Бил едва-едва пийнал, някой го закачил...

Какво бе влязло в действие (имам пред вид - у колегата)?

Емпатията, вчуствуването. Четейки писмата, колегата по няка­къв особен начин се отпуска, плъзгайки очи по редовете и леко вибрирайки, повтаря след пишещия движенията на неговата ръка, с всичките наблягания и наклони, извивки и прекъсвания. „Какво

се гърчите, защо треперите?" - попитах го веднъж, заварвай­ки го да се занимава с това. „Опитвам се максимално да се разгъна. Лошо улавям, има смущения..." Посъчувствувах му, малко потреперах заедно с него. Така той се гърчи и трепери зад работното си бюро всекидневно. Вживявайки се в Другия, когото не вижда, той се старае да улови неговия тонус, него­вото самочувствие, неговите ритми и мелодии... Да го улови чрез себе си. А когато е уловено, остава само да се отрефлек-. тира - да се осъзнае...

И ето - вече друго ниво и друго качество. Ето следователя, който е изучил личността и обстоятелствата, възпроизвеждайки всичко - възможните разсъждения, сметки и хитрости, подозира еди-кого си. Ето някой си, който, виждайки как годеницата се отнася към кучето, мигновено решава, че да се жени за нея няма смисъл. Това е студено разбиране, отстранено - на играча от играч, на глупавия от умния» на пияния от трезвия, на автора от редактора...

И наистина нали може прекрасно да си представиш какво изпитва Другия при такива и такива обстоятелства, какво той чувствува, как мисли и как ще се държи, без да изпитваш при това абсолютно нищо подобно, занимавайки се със своята работа, оставайки си в своето състояние. Съвсем не е задъл­жително „да се поставяш на негово място" (невъзможно е да се поставиш на мястото на умиращия, сложничко е за мъжа да се постави на мястото на жена, която ражда) - достатъчно е просто да знаеш Другия и неговите обстоятелства. Доколкото знаеш - дотолкова ще си представиш; доколкото си представиш-дотолкова ще предвидиш. , Вие питате кое разбиране все пак е по-добро?..

Всяко, взето поотделно» е лошо. Добри са двете заедно.

Опитният педиатър знае, че в диагностиката следва да се дове­рява на интуицията на добрата майка: тя е изострено наблюдателна, тя чувствува детето, емпатира му така, както никой не е в състояние. Но на никоя майка, дори ако тя самата е лекарка, не може да се доверява предписването на лекарства за детето. Лекарят не може да лекува нито себе си, нито своите близки (има, разбира се, и редки изключения). Колкото сме по-близки един на друг, колко­то е по-интимно общуването, толкова по-трудно е да разсъждава­ме един за друг. Някъде в лабиринтите на града или в гората вие по рахъдъчен път по-бързо ще намерите едва познатия човек,

отколкото загубилия се приятел или заблудилата се съпруг. Ако обаче се опитате да направите това, без да го осъзнавате, просто тръгнете натам, накъдето ви потегли - това е друго нещо...

Логиката е много проста: след като се превъплътите в Другия, макар и частично, Вие въвеждате в себе си и неговите илюзии, и неговото неразбиране на самия себе си, което е присъщо на всеки. Колкото по-дълбоко Вие ставате този Друг, толкова повече започ­вате да го разбирате така, както той разбира себе си. И ето; за да решите въпроса за женитбата, и на двамата ви е нужен другият Друг- За да се отговори на главния въпрос на следователя:

какво крие този човек от другите?

- е необходимо да се предложи максимум рефлексия; а за да се отговори на въпроса, който е главен за психотерапевта:

-и максимум емнатия, и максимум рефлексия.

Драги К.! Ние говорим сега за самата сърцевина на общуването, за влакното, от което се тъче от векове неговата тъкан... Цялата култура, целият език, жестовете, обичаите -което и да вземеш, започвайки от простото ръкостискане, са сътворени с усилията на човешкото взаимопроникване и всич­ко 'изминава пътя от истинското творчество до шаблона. Във всяко общуване ние в една или в друга степен се вживяваме и се вмисляме един в друг, емпатираме и рефлектираме. Но , общата беда е в това, че тези толкова важни жизнени действия, върху които се гради целият човешки дух, са извънредно не­податливи на съзнателно разбиране. Способността да ги про­явяваме се залага в нас от природата и се развива от живота. Ала педагогическите способности на живота съвсем не са блестящи, което в същата степен може да се каже й за стара­нието на учениците. Шаблоните са недостатъчни, общуване­то изисква постоянно творчество, постоянно вмисляне и вчуствуване.Всяка вечер говорителите по радиото ц телеви­зията ни напомнят, че е необходимо да се понамали силата на звукопроизвеждащите устройства, за да не пречим на съ-седите да спят. Не намирате ли, Че такова напомняне във ве­ка на ядрената енергетика звучи донякъде старомодно?... (Аз не съм голословен - сега е един и половина през нощта, а у съседите има пиянска дандания. Заглушавам я със самовнушение, но нещо все пак прониква.)

Не, не е, толкова просто дори Да се-усвои най-простият комплект от шаблони, създаден някога с творческите усилия на нашите предци и получил наименованието вежливост. Ето вече колко века си блъскат главите хорските учители, втъл­пявайки на жителите на комуналната планета Земя най-прос­тата формула на съвместния живот.

а нали това е само първият кръг на спиралата, само Нютоновата механика на общуването, която' изхожда от предположението, че ближният във всички отношения е по­добен на тебе. Тук още не е взет пред вид принципът на относителността. Ближният е и подобен на тебе, и не е подобен. Ако ,ти си винаги гладен и винаги си готов да похапнеш, това не означава, .че и ближния трябва да го хра­ниш 24 „часа през денонощието. Ближният - това е Другият, който желае с него да постъпват така, както това иска той, а не ти. Практическата непостижимост на този очевиден факт е достойна за всякакво удивление. Където и да се появите, 24 часа през денонощието Ви гощават със себе ей, не ви оставят на мира и в собствения дом... Но аз, изглежда, започнах да се повтарям, заглушителят нещо отказва.

Ето, мерките са взети, стана тихо. Наложи се да приложа лека хипноза, но тъй като днес изразходвах доста сили за работа, енергийният запас на нервните клетки е стигнал до нулата. Лягам да спя, до утре. Желая Ви през тази нощ същото, ко­ето и на себе си, коригирано с оглед на относителността.

ВашД.Кст,