IV Конституционно право
1. Предмет, система и източници на конституционното право
Приемането на Конституцията на Република България от VII Велико народно събрание на 12 юли 1991 г. постави началото на радикалната промяна на държавното устройство и на държавното управление на Република България, както и на съответната реформа на националното законодателство. Конституцията беше обнародвана в „Държавен вестник" и влезе в сила на 13 юли 1991 г. съгласно §9 от нейните Преходни и заключителни разпоредби. Съдържанието на Конституцията включва преамбюл, 169 правни норми, структурирани в 10 глави, и Преходни и заключителни разпоредби, които имат 9 параграфа.
Обществените отношения, включени в предмета на конституционното право могат да се систематизират и като три относително обособени елемента на нейната общата структура:
държавно-политическо устройство и държавно управление;
икономическо устройство и форми на собственост;
права, свободи и задължения на гражданите и статут на българското гражданство.
Вторият белег на конституционното право като самостоятелен правен отрасъл е методът на правно регулиране. Конституционните правни норми са публични по своя характер и това е определящо за приложимия при тях метод на правно регулиране - методът на субординацията (власт - подчинение). На практика това се изразява в строго установената йерархия в действието на Конституцията по отношение на другите нормативни актове. Спрямо тях Конституцията е върховен закон и другите закони не могат да й противоречат, тя има най-висша юридическа сила.
Конституцията е основен закон на държавата, защото чрез нейните правни норми се формулират и прогласяват принципите, които са юридически фундамент за изграждането на системата на държавните институции и на осъществяваната от тях държавна власт. Освен това Конституцията утвърждава и принципите, върху които се изграждат всички правни отрасли, в нея е вложена идеята и философията на националната правна система и на националното законодателство, на всеобщия правов ред в държавата. Тези качества на Конституцията, да бъде основен закон и да има върховенство спрямо всички юридически актове в държавата, придават на конституционните правни норми една важна особеност - те могат да се прилагат пряко или, както се формулира от правната наука, „те имат непосредствено действие". Практически съображения за точно спазване и ефективно прилагане на конституционните правни норми са наложили законодателната практика, в редица случаи, изрично да предвижда дадени конституционни правни норми да бъдат доразвити от закони, които пък от своя страна стават основни нормативни актове за формирането на съответен правен отрасъл.
Понастоящем, конституционното право има за спои източници: правните норми, които са непосредствено формулирани в Конституцията; правните норми на т. нар. “конституционни закони", каквито са например нормите на законите за изменение и допълнение на Конституцията: и третият източник са нормите на международните договори, които са ратифицирани (одобрени) от Народното събрание, обнародвани са в „Държавен вестник"' и са влезли в сила. По такъв начин те стават правни норми на нашето вътрешно (национално) законодателство и тъй като трябва да бъдат включени в съдържанието на вече съществуващите нормативни актове, законодателят им осигурява предимството да се прилагат веднага, като изключват действието на правните норми, които им противоречат.
Сподели с приятели: |
