Иван Костов беше министър на финансите в две правителства в "коалиционното" на Димитър Попов и в правителството на сдс, оглавено Филип Димитров

Как да наречем това - катастрофа или криза?

Икономическото състояние на страната трябва да бъде определено еднозначно, с понятия, които са запазили смисловата си стойност в съзнанието на хората. Това не е проста задача, защото т. нар. социализъм успя да убие десетки, стотици понятия от политическия ц икономическия речник. Сега ни заобикалят изпразнени от съдържание думи и формулировки, мъртви фрази на загиваща идеология, безсмислени констатации, витиевато увъртане, бягство от точния и еднозначен израз.

В непрекъснатата борба с управляващата партия, в безплодните дискусии това войнство от призраци дава своята последна битка. Надеждата им е да ни омагьосат отново, да ни откъснат от хората и от реалността. Комунистите винаги са фетишизирали фразата, лозунга, думите, заблуждавайки се, че така могат да заместят живота. И сега споделят илюзията, че ако някоя авторитетна институция нарече бедственото положение в страната криза, то действително ще се окаже криза, а не национална катастрофа.

Какво им противопоставяме? Здравия разум и смелостта да наричаме нещата със собствените им имена - сигнали, корито да достигнат съзнанието на нацията и да удостоверят еднозначно какво става с нея.

Можем ли да наречем състоянието на страната криза? Можем, ако сме склонни да подадем ръка на банкрутиралата в политическо и стопанско отношение БСП, ако се съгласим да й позволим да избяга от отговорност за тоталитарното си управление, ако приемем заедно с нея да не кажем цялата истина на народа.

Вестник "Дума" правилно е разшифровал смисъла на определението национална катастрофа, тъй като то е последен червен сигнал в съзнани­ето на народа за надвиснала беда и разруха. С националната катастрофа хората свързват точно определени исторически събития - лична отго­ворност от виновниците или съд над "вещиците", които са я причинили със своето действие или бездействие, отказ на катастрофиралата партия от кормилото на властта и "осребряване" на полицата на историческата й вина.

Националната катастрофа ни дава право да се обърнем към последните сили на нацията, да я призовем към жертви в името на националното спасение. Ние, опозицията, имаме това право, но право и желание за това управляващата БСП очевидно няма.

Признаването, че страната се намира в състояние на трета нацио­нална катастрофа, не означава, че сме обявили всички изходи за затворе­ни, че сме отпуснали безсилно ръце, че сме се признали за победени, че лишаваме нацията от надежда за бъдещето. Не! България е преживяла две национални катастрофи и е оцеляла. Не е оставяла на историческата сцена политическата сила, довела страната дотам. Сега ще преживеем още една и ще се разделим с онези, които ни доведоха дотук.

Следователно признаването на състояние на трета национална ка­тастрофа е равнозначно на признанието, че управляващата БСП е неспособна да остане на власт, на искането тази партия да се оттегли от ръководството на страната, да плати със своите досегашни привиле­гии, имущество и доходи нанесените вреди, първа да понесе жертвите, които трябва да направи нацията. Равнозначно е на съд над виновниците и конфискуване на имуществото им, придобито от съучастие в тота­литарната власт.

Има ли, при такава постановка на въпроса, икономическо доказател­ство, че България преживява своята трета национална катастрофа или е в някаква, макар и много тежка, криза? Ако приемем, че сме в криза, означава да приемем съществуването на възможност за излизане от нея,
като запазим сегашните политически и стопански структури; да се съгласим, че причините са "обективни фактори", че няма лична или колективна (партийна) отговорност за сегашната разруха; да подклаждаме у хората вярата, че изход има и той не изисква нищо особено от тях като граждани.

Съществуват преки доказателства за катастрофа. Те са пред очите на всички и не могат да бъдат подминати, защото логиката на полити­ката и икономиката е една, когато се оценява състоянието на страната.

Как да наречем спадането на производството на продукция във физи­ческо изражение с 15 или 20 на сто до края на годината - спадане, което не може да преустановим поради липса на ресурси, тъй като отдавна сме посегнали на държавния резерв?

Как да наречем надвисналата заплаха за безработица, само вследствие на недостиг на суровини и материали и разстроени интеграционни връзки в СИВ - заплаха, тегнеща над десетки и стотици хиляди трудещи се?

Как да наречем бедственото положение на пазара: страшно празните магазини, купоните в обръщение само по време на национална катастрофа в богатата ни на земеделско производство страна?

Как да наречем препускащата инфлация, която превръща все по-голяма част от хората в бедни, обезценява тяхното парично имущество, отнема надеждите им за жилища и по-добър живот в бъдеще, стапя техните застраховки и наследства?

Как да наречем колосалния външен дълг и непрекъснато спадащия износ, който ни дава все по-малко проблясъци на надежда, че ще бъдем в състояние някога да се издължим и вместо имане, подобаващо на българи, ще оставим на децата си непогасени кредити и унижения?

Как да наречем стремежа на правителството на всяка цена да прео­долее сегашния колапс с ново нарастване на външния дълг; стремежа му да получи помощи и благодеяния с цената на всичко, което външните кредитори ще поискат от него?

Как да наречем екологическата катастрофа: заводите-убийци, доскорошната гордост на социалистическия строй, отровените реки, въздух и храни, "убийството" на Черно море?

Как да наречем тревогата си дали ще преживеем зимата, след като няма гориво от внос, не са извършени нужните за енергосистемата ремонти и токът започва да спира още от ранна есен, когато потребле­нието не е нараснало до зимните си стойности?

Как да наречем упадъка на трудовата дисциплина, нежеланието да се работи, стремежа към спекула, черна борса и стопанска престъпност, парализата на органите на реда и на стопанската администрация?

Как да наречем бедственото положение на младите семейства и бягството им от страната, намаляването на българите с 450 000 - 500 000 души само за три години, застаряването на нацията?

Как да наречем храненето на бедните старци на площад "Св. Александър Невски" и това, че храната не стига за всички желаещи, както не стига и раздаваната милостиня?

Как да наречем това, че чужди благодетели хранят бебетата ни, защото вече не можем да ги храним сами, както не можем сами да осигурим лекарства за своите болни?

Как да наречем невъзможността да се оперира и да се спасява живота на хората, поради липса на кръв и медикаменти, а много скоро и затова, защото няма да има кой да го прави?

Как да наречем времето, Учителю, което Ви кара да се откажете от мен, човека, който преди 14 години с толкова труд спасихте от онази пасмина, която след това не пожали Вас -държавника и учения с брилянт­ната логика, необикновения ум и интелект, никога не приел да бъде слуга на простака-господар?

Как да нарека това, което ме кара да се отрека от Вас?

(в. "Демокрация", брой 181 от 21 септември

1990 г.)

АМЕРИКАНСКО ЛЕКАРСТВО

ПРОТИВ СОЦИАЛИЗМА
"Злоба на деня" е предложеният от група американски икономисти, под ръководството на вицепрезидента и главен икономически съветник
на Търговската камара на САЩ, д-р Ричард Ран, проект за смяна на икономическата система в нашата страна.
Правителството на БСП използва един американски, проект като дошла много навреме интелектуална помощ и като доказателство за сериозни намерения за радикални промени. По този начин "реформатори­те" в БСП скриват собствените си виждания зад щита, поднесен им от американските експерти: опозицията не може да критикува правител­ствената програма, защото тя се прикрива зад крайно радикални идеи, а за консерваторите в БСП тя остава професионално недосегаема. По интересен начин реагира социалистическата пропаганда в лицето на в. "Дума", който се стреми да извлече максимални идеологически дивиден­ти от събитието. Това се прави от безпринципна и противоречива позиция, като веднъж се твърди, че "в проекта на правителството се излагат общите принципи, а американският проект разработва отдел­ните проблеми", а втори път, че "окончателният вариант на програма­та на правителството за икономически реформи..., според мнението и на двете страни, отговаря на духа на предложенията на американските експерти".

Първото твърдение е от 2 октомври, а второто - от 4 октомври. И двете са красноречиво доказателство за спекулации с проекта на американските експерти и с тяхното присъствие у нас.

Да погледнем какво всъщност представлява проектът на Ричард Ран и Роналд Ът.

Тук ще направя преди всичко опит за идеен анализ, тъй като икономи­ческият би изисквал много място.

Проектът се основава на принципите на свободното частно предприемачество и неограничаваното от държавата движение на цените, на принципа, че "крайно необходимо е да се замени сегашната система със система, основана върху частната собственост, конкуренцията на пазара, предприемчивостта и услугите на клиента". Американските специалисти считат, че "ниското жизнено равнище на страната е резултат от некомпетентното администриране на държавните и държавно ръководените предприятия и злоупотреби с квалифицираната работна сила, оскъдния капитал и ограничените суровинни ресурси". Ето защо се предлагат следните действия, които изрично посочвам, с цел недвусмислено да се разпознават предложенията на екипа на Ран от програмата на правителството:

* Стремителна приватизация на "повече от 2200 държавни и селскостопански предприятия и хилядите малки занаятчийски работилници и предприятия за услуги".

* Основна парична реформа с парична единица, определяща своя мащаб или покупателна способност спрямо еталонна стокова кошница или т. нар. златен еталон. Паричната реформа трябва да позволи свободна конвертируемост на лева.

* Пълна либерализация, т. е. премахване контрола над заплатите и цените; отказ от индексацията на доходите и целево подпомагане в защита на най-бедните слоеве на населението от неизбежните трудности на преходния период.

* Либерални принципи на данъчната система, в които данъчните ставки трябва "да се покачват най-малко и да не надвишават 30 на сто". Да не се облагат лихвите и дивидентите, както и реинвестираната печалба.

* Всеобхватна банкова реформа, целяща цялостна децентрализация, приватизация на търговските банки и свободно определяне на лихвените проценти.

Без да се споменава изрично, се предлага елиминиране на работническия контрол върху работната заплата, както и ограничаване участието на профсъюзите в решаването на проблемите на икономическата политика на страната.

От краткото описание се вижда, че проектът е изграден изцяло в духа на неокласицизма, дори с романтично връщане към първоизвора Адам Смит.

Изпълнението на такъв проект означава категорично замяна на социалистическата система със силно либерализирана капиталистическа икономика, в която монетарните процеси имат безусловен приоритет. Ако говорим за тази система като неидеологическа, то е единствено в смисъл, че тя, според своите защитници, напълно отговаря на нормални­те качества на "хомо икономикус". И все пак предложението за съставяне на система като описаната има съвсем определена политическа принадлежност. То се намира силно вдясно от българския политически център и дори вдясно от политическата позиция на републиканците на Буш.

Съпоставяйки тези идеи и дух с предизборната платформа на БСП и отчетния доклад на г-н Александър Лилов пред XXXIX конгрес, трябва да кажем, че между тях съществува пълно противоречие. Експертите от групата на Ран наистина не търсят "новите пътища" между социализма и капитализма, каквито са тръгнали да търсят БСП и нейното правител­ство. Ето защо самата мисъл, че е възможно социалистическото прави­телство да осъществи програмата, вдъхновена от принципите на неокласицизма и монетаризма, на мен ми изглежда необикновена. Дори да приемем, че правителството има желание да реализира препоръките на американските експерти, без да спекулира с тях, ние сме длъжни да поставим следните въпроси:

• 
  На основата на чие политическо доверие и на основата на кои избирателни гласове социалистите се канят да строят капитализъм в нашата страна?
  
• 
  С подкрепата на кои социални слоеве от поддържащите БСП - работници и пролетаризирано селячество - могат да бъдат осъществени споменатите проекти?
  
• 
  Имат ли право социалистите да изискват жертви и лишения от българския народ преди самите те да са си издължили полицата на своята историческа вина?
  
• 
  Може ли управлението на страната да се осъществява от безприн­ципна политическа сила, която за предизборни нужди обещава благоденствие и сигурност, социализъм и държавна закрила, а след това, притис­ната от обстоятелствата, да е склонна да отиде на другия политически полюс?
  

Разбира се, възможен е и друг вариант: препоръките да послужат за камуфлаж, за спекула, за вътрешна защита, за печелене на кредит от време, за ново политическо и управленско бездействие, за продължаване процеса на трансформиране на номенклатурата и партокрацията в трето съсловие или буржоазна класа, за преобразуване на политическата власт в икономическа, т. е. все за неща, които ние всички добре познаваме. .

Може би най-болезнения социален шок причинява приватизацията и затова е най-острото икономическо изпитание на прехода. Социалната чувствителност към приватизацията е толкова голяма, че намира про­явление навсякъде: в дискусиите за инициаторите на процеса, в оценката на имуществото, в определянето формите на пасивите и преференциите, в центробежните процеси, раздиращи предприятията още пре­ди началото на приватизацията, в страха за работното място и пр.

Сред макроикономическите причини за шоковото въздействие на приватизацията най-значимо е премахването на държавата като всеобщ социален гарант. Държавната собственост е превърнала всички труде­щи се в крепостни на абсолютната власт, лишила ги е от нормални инстинкти за самосъхранение, от инициативата, от задължението да се грижат за семейното благополучие. Очите са отправени нагоре, откъдето дават заплата, жилище, карта за почивка и разрешават съседски дрязги. Именно държавната собственост е тази, която позволява на властта да играе ролята на всеблаг баща-господар. Ето защо преобразу­ването на тази собственост премахва системата на соцфеодализма, но същевременно поставя на сурово изпитание всички нас. Трябва да проме­ним начина си на живот, а промяната е тежко социалнопсихологическо и икономическо изпитание.

Опитът показва, че всички търсят начин да компенсират силата на шока. Най-масово това се проявява в исканията за преференции при закупуване на акции, определяне на дялово участие и пр., като особено място сред мотивацията заема желанието да се запази работното място. При това груповият интерес веднага е склонен да пренебрегне националния – "всичко в предприятието е създадено с нашия труд, следователно е наше". Това е чиста проба марксизъм, защото означава да се отрича ролята на капитала във формирането на печалбата, а капита­лът на предприятието е инвестиран от държавата, т. е. от всички трудещи се и трудови пенсионери.

Друг социалистически опит за компенсация е раздаването на собст­веността на всички чрез съкровищни бонове. Това е невъзможно, защото погледната в макроикономически мащаб, операцията с боновете, даващи право да се придобиват акции от приватизираните държавни пред­приятия, не може да се разглежда като инвестиция на населението. Тя е само прехвърляне на права на притежание и, следователно, няма икономи­чески ефект върху потребителския пазар и съвкупното търсене. Напро­тив, ефектът е отрицателен, защото боновете не създават пазар на ценните книжа при ограничителен режим на обръщението им. Те са замаскирана форма на социалистическо разпределение, но този път на имущество, а не на доход. Нещо по-лошо се получава, ако боновете влязат в обръщение. Тогава пускането им директно увеличава количест­вото пари в обръщение и има инфлационен ефект.

Прехвърлянето на права на притежание по социалистически принцип "на всекиго по равно" не позволява да се реши един крупен икономически проблем - този за вътрешния и външен дълг на държавата. Тя се отказва от реалното имущество и запазва за себе си пасива на дълга. Но този дълг трябва да се обслужва и връща и това прави невъзможно изтеглянето на държавата от стопанския живот, а без него няма свободен пазар.

Третата инициатива за компенсация е на групата управляващи и висококвалифицирани работници и специалисти, които се опитват да получат особени преференции при приватизацията. На практика силна­та дифузия на акциите сред колектива прехвърля властта по владеенето на собствеността върху управляващия екип, получава се ефектът на техноструктурата на ДЖ. Г. Гълбрейт. Но тук остава въпросът за пре­тенции с по-дълбоки корени. Посочената група практически е притежател на това, което на Запад се нарича "неосезаеми активи". В имущест­вото на фирмите освен реален капитал и финансови активи съществува особена група от нефинансови, нематериални активи - патенти, търговски марки, авторски права и ноу-хау. Ефектът от тези активи проли­чава безусловно, когато звеното или лицето, което ги притежава, напус­не фирмата. Тогава печалбата рязко спада, поради изчезването на умени­ята, печелившата бизнескомбинация, контактите, информацията и пр.

Неразвитостта на пазара на ценни книжа у нас не позволява нормална­та оценка на акциите. Това ощетява интересите на посочената група от хора, която се отъждествява в най-голяма степен с фирмената марка на завода, института и пр. и те търсят своята компенсация. Кой друг, ако не тази група, която освен обикновен изпълнителски труд е вложила незаплатени по адекватен начин мениджърски, маркетингови, проектантски, информационни ц пр. услуги.

Не се нуждаят от разискване страховете от чуждия капитал, от закриването на предприятието, от нерентабилността му, от легализи­рането на спекулативните пари и парите на плутокрацията. Всички тези страхове усилват шока и го правят особено болезнен,

Приватизацията е социален шок за всички, но е неизбежно условие за създаването на нормален пазар. Независимо от подготовката, която безусловно се налага - чрез създаване на пазарна инфраструктура, защита от чужди инвестиции, ограничения за спекулативните и "червените" пари и чрез подготовка на общественото мнение, тя ще бъде решително изпитание за смяната на системата.

Българският преход към пазарна икономика е свързан, първо, с изясня­ване на специфичния характер на нашите предстартови условия в контекста на общите принципи на пазарната промяна (впрочем недос­татъчно известни) и, второ, с правилното подреждане на препятст­вията. Възелът от проблеми трябва да се разплете на конкретни и предвидими цели, за да може с всяка стъпка на прехода да преодоляваме реално препятствие и да постигаме осезаеми положителни резултати. Може би най-важното препятствие са ценовите деформации.

Най-често ценовите деформации се виждат единствено на потребителския пазар като диспропорции между цените на стоките (услуги­те) и като парадоксални съотношения спрямо цените в другите стра­ни. У нас съществува трайно неестествена ценова система, деформи­рана в две посоки:

* по отношение на вътрешното търсене и предлагане, полезност­та и производствените разходи;

* спрямо цените на световния пазар,

Накратко, ценовата система е деформирана двояко - вътрешно и външно.

Във всички страни съществува специфика на вътрешните цени спрямо световните (с тенденция да отслабва), която се дължи на различието между ефективността на националните производители и на основните износители на международния пазар, както и на условия­та, създавани от митата, таксите и данъците, като протекционистична бариера пред външната експанзия.

Но у нас става въпрос за нещо различно - ценовата система не съответства на нито едно нормално икономическо условие, ако под нормални условия разбираме тези, които създават вътрешното и експортното търсене и производствените разходи.

Нека разгледаме деформациите по-отблизо. Те се наблюдават на всички сектори на обръщението: потребителски, капиталов, креди­тен, валутен, трудов и пр. В посочените сектори у нас не съществуват пазарни структури и е невъзможно да се дефинират равновесни цени. Тук има командно-административно влияние, господство на прин­ципите на рациониране на ресурсите, на благата. За равновесни цени и за каквото и да било равновесие между търсене и предлагане въобще не може да става дума. Икономическият анализ на деформираните сто­пански сфери би ни позволил да определим причините за различията от нормалните ценови структури,

Първо, в страната не съществува парично-стоково равновесие. Общото ценово равнище не съответства на това, което се диктува от закона за количеството пари в обръщението, от количеството предлагани стоки и от скоростта на паричното обръщение.

Второ, налице са диспропорции вътре между цените на даден паза­рен сектор. Например съотношението между цената на труда на автобусния шофьор и на елитния хирург у нас е 7:6, докато в една развита страна то е най-малко 1:10. Подобни драстични диспропорции съществуват на капиталовия пазар - много ниски цени на основните суровини и материали и много високи цени на продукцията от доскорошните "високотехнологични" отрасли. Подобни диспропорции изо­билстват на потребителския пазар и определят невъзможността едно средно семейство да ползва блага и услуги съобразно качеството и количеството труд и предприемчивост, които може да даде и дава на страната.

Трето, у нас съществува пълно несъответствие между ценовите равнища на различните пазарни сектори. Например между потребител­ските цени и лихвените проценти, между цената на капитала и цената на труда. Това, от една страна, усилва стремежа към ликвидност и натиска върху потребителския пазар, тъй като свежда до минимум пределната склонност към спестяване, а от друга - предопределя неефективни управленски решения на фирмените ръководства. Евти­ният труд препятства научно-техническия прогрес, а ниската стой­ност на материалите и енергията - тяхната икономия.

Четвърто, всички наши вътрешни цени са несъпоставими по равни­ще и структура със световните. Интересно е, че те остават несъпоставими както при основния валутен курс - 2,98 лв. за долар, така и при пазарния - 6,90 лв. за долар. При това несъпоставимостта във всички сектори на пазара поражда горчивото твърдение, че ние може би ще създадем европейски стандарт на цените, но при африкански стан­дарт на заплатите.

Всички ценови деформации образуват кълбо от взаимнообуславящи се и взаимноподдържащи своето съществуване изкуствени структу­ри.

Ако потърсим в друга плоскост причината за деформирането на ценовата система, трябва да констатираме, че тя е отражение на порочни производствено-отраслови структури.

Неадекватността е тройна по отношение на: националните прои­зводствени ресурси, възможностите на технологиите и потребнос­тите на вътрешното потребление и износа. С други думи, деформира­ните цени са продукт на неадекватно предлагане. То прави невъзможно бързото нормализиране на паричната и монетарната сфера, защото индуцира структурна инфлация в размер на 15-кратно повишаване равнището само на потребителските цени (по оценка на Венцислав Антонов). За сравнение: инфлационният потенциал, произтичащ от излишните пари в обръщението, се преценява (от проф. Любен Беров) като достатъчен за 2,5-кратно повишаване на потребителските цени.

Следователно трайното отстраняване на ценовите деформации предполага дълговременни условия, но на своя първи етап може да преследва и постигне равновесие в определени пазарни сектори, при­мерно потребителския, кредитния и валутния, както бе направено в Полша. Едва на втория етап се нормализират цените на капиталовия и трудовия пазар. В по-далечно бъдеще ще даде резултат и активната структурна и технологична политика за преодоляване на производствено-отрасловите деформации.

Отстраняването на стоковия, капиталовия, трудовия и пр. дефи­цит чрез активна ценова политика определя логиката на реформата, защото нормализира националната парична система, а това на свой ред е предпоставка за дълбоки промени в собствеността.

На практика обективна финансово-счетоводна оценка на капитала не може да бъде дадена в условията на деформирани цени, тъй като не може да бъде проявена обективно неговата доходност (рентабил­ност), а без това е невъзможен пазар на ценни книжа.

Следователно преодоляването на ценовите деформации, разбирано в изложения тук широк смисъл, е първото препятствие пред смяната на икономическата система. Това не означава нито административно повишаване на цените, нито тяхното "либерализиране", а целево ори­ентиране на икономическата политика.

Постигането на целта не може да започне, без да са създадени средства за успешна антиинфлационна политика, без цялостна програ­ма за хвърляне на антиинфлационни "котви" и отваряне на всички парашути за омекотяване на ценовия шок. Обсъждането на цялостна програма е невъзможно поради ограниченото пространство на една статия. Важно е да се подчертае, че икономическата наука разполага със средства за разработване и осъществяване на такава програма.

Най-значимият елемент в програмата е, че срещу заплатената соци­ална цена се постигат напълно осезаеми обществени резултати - нормален потребителски пазар, колосални икономии на време за покупки, сигурност в благополучието и възстановяване на трудовата моти­вация. За да се постигнат посочените резултати, е необходимо при самото целеполагане ценовата промяна да спази следните изисквания;

* да не преследва бюджетни цели, да служи единствено за ликвидиране на дотациите и изтегляне на бюджета от зоната на преразпреде­лението;

* да цели приоритетното преодоляване на ценовите деформации с преимущество в тези пазарни сектори, които ще бъдат нормализирани първоначално, но задължително във всички тях едновременно чрез либерализиране на цените във възможно най-кратък период от време;

* да се съпостави едновременно с възможно най-широкомащабна демонополизация и деконцентрация на предлагането и либерализиране на конкуриращия внос.

Без "пълна бойна готовност" пред опасността от неконтролируема хиперинфлация ценовата промяна не бива да започва. Ние сме наясно, че в икономиката ни отдавна е нагнетена висока степен на инфлация, която съществува в скрити форми. Поради това надеждите за отст­раняване на ценовите деформации, за уравновесяване на пазара при едновременно провеждане на успешна стабилизационна монетарна по­литика са безпочвени. Двете препятствия не могат да бъдат преодо­лени едновременно, което не означава, че атакувайки първото, не можем да се подготвим за второто.

Самото предоставяне на пазара да формира преобладаващата част от цените е удар срещу централизираното планиране и системата на социализма, при това, нанесен в най-чувствителната й област. С контрола и командването на цените социалистическата система обвърз­ваше всички свои действия и препятстваше естествените процеси на "обмяната на веществата" и "естествения подбор". Без този контрол и командване тя ще започне бързо да се трансформира в нормална пазарна икономика.

ПОЛУМОНЕТАРНИ ПОЛУМЕРКИ

Второто препятствие е монетаризацията на българската икономика. Ние определяме икономиката на страната като полумонетарна, защото у нас отсъстват нормална пазарна структура, взаимодейст­вие за нормално функциониране на цялостния й пазарен механизъм.

Парите, финансите и кредитът имат обслужващи функции в услови­ята на централното планиране и управление. Пазарните и монетарни­те структури са подчинени на институциите на държавното управле­ние. Самите пари са по-скоро талони за разпределение на благата сред населението и не изпълняват нормалните си функции. Това личи най-вече от обстоятелството, че сферите им на обръщение са ограничени. Наличните пари се движат преди всичко в сферата на потребителския пазар. Освен това самите функции на парите като средство за натруп­ване и спестяване и като капитал практически не могат да бъдат изпълнявани. Изобщо възможността за стопанисване на финансовото имущество от страна на населението е съществено ограничена. Сфе­рата на действие на парите е окастрена от командите и администри­рането на стопанските дейности.

Кредитът е "мек", по определението на Януш Корнай, спрямо държавните предприятия и е подчинен на растежа на инвестициите и на производствения оборот на предприятията. Над 95 на сто от оборотните средства на предприятията се използват срещу т. нар. нормируем кредит.

Вследствие бързото отслабване на функциите на централното управление и планиране, в обширни зони на обръщението нахлуват спекулата, черната борса, незаконната икономика. Натурализират се и се доларизират домакинствата и самото капиталово движение. Това са признаци на разпадането на полумонетарната икономика и в момента сме свидетели как доскорошната симбиоза между централното управ­ление и планиране и елементите на пазара, които съществуваха при социализма, бързо загубват своята дееспособност.

Финансовата система на страната е напълно централизирана и се намира под диктата на правителството. Държавният-бюджет е фор­мирование, което на безпринципна основа консолидира в себе си всички по-крупни финансови фондове. В това число пенсионния, социалното осигуряване, осигурителния фонд за земеделците-кооператори, мест­ните бюджети, бюджетите на министерствата и ведомствата, както и изцяло на образованието и здравеопазването. Вследствие на това се създава т. нар. висока степен на гаранции, които социалистическата държава дава на своите граждани. В това число, осигурявайки им най-различни форми на социални грижи и единен принцип на пенсиониране. Самата държава поема на плещите си крупна социална отговорност пред населението, а то отвръща, като предоставя значителна част от доходите, които заработва за преразпределение.

Другият момент, който е следствие от пълната централизация на финансовата система, е, че преобладаващата част от личните, част от вещните и административните услуги са напълно монополизирани и са отстранени от пазарната сфера. Те се предоставят на населени­ето посредством централизирано разпределение като безплатни или полуплатими услуги. Така че домакинствата практически не могат да упражняват никакво ефективно търсене на този род услуги. По такъв начин от монетарната сфера е изключена значителна част от стопанската активност на нацията. Последицата е, че много области на стопанския живот се подчиняват на директни команди вместо на логиката на пазарното регулиране.

Все пак икономиката е полумонетарна, защото съществува относи­телно запазен потребителски пазар, твърд кредит, макар и частично субсидиращ домакинствата, елементи на пазарна инфраструктура в сферата на банковото обслужване и застраховките, в сферата на счетоводната отчетност и статистиката. Тези елементи, особено в сферата на стопанската отчетност, макар и по доста нестандартен и непривичен за западния бизнесмен начин, дават известни възможности за управление и контрол на стопанската дейност, представляват някаква форма, макар и на деформирана обратна връзка.

Възможностите на домакинствата да оперират със своето реално и финансово имущество са ограничени и посредством един рестриктивен закон за собствеността, който препятства свободна пазарна размяна между населението в областта на недвижимата собственост и земята, и по отношение на особения режим, който имат спестяванията на населението. От една страна, това е твърде ниският лихвен процент на влоговете. Който бидейки значително по-нисък от процен­та на инфлацията, на практика обезценява паричното имущество на населението. От друга страна, това е липсата на диференциация на спестовните влогове и опростената структура на паричното имущес­тво, което при нас почти изцяло може да се сведе до режима на текущите парични влогове с минимален лихвен процент. И накрая, това са ограниченията, които се налагат на населението, при желанието му да оперира със собствените си валутни влогове.

Лишаването на домакинствата и на населението от права на собс­твеност и от права на нормални субекти в пазарна икономика е напра­вено с цел да се конструира икономика, която може да се разглежда като единна национална корпорация, притежаваща крайно неразвита вът­решна пазарна инфраструктура и до голяма степен подчиняваща се на директно пряко управление от страна на държавата Налице е следната зависимост: в степента, в която населението е лишено от своите права да бъде нормален субект на пазара, съществува и функционира единната национална корпорация.

Освен обезправените домакинства, структурни елементи на тази полумонетарна икономика, която сравняваме с национална корпорация, са монополните производствени образувания и институцията на държавната собственост.

По времето на своя възход социализмът създаде силно централизира­на командно-административна организация на икономиката, основана на напълно одържавен национален капитал. У нас почти 96,5 на сто от производствените средства са държавна собственост. По времето на

В този смисъл преходът към пазарна икономика трябва да бъде осъществен като антисоциофеодална революция под лозунга "Лесе фер", която веднага трябва да бъде последвана от друга революция, вдъхновена от идеите на Новия Курс на Франклин Д. Рузвелт.

Последната полумонетарна структура е автаркичният характер на националната корпорация. Външноикономическите връзки на тази корпорация са основно в рамките на Съвета за икономическа взаимопомощ (повече от 80 на сто от външнотърговския оборот) и със Съветския съюз. В това направление те се осъществяват посредством примитивен клирингов механизъм по т. нар. контрактни цени, имащи преди всичко административен и в много малка степен пазарен характер.

Между националната и световната икономика е изграден "буферен механизъм", чрез който държавното управление притежава способността напълно да трансформира външноикономическите връзки и външното влияние върху местните производители и потребители. Това влияние може да се управлява до такава степен, че напълно да се изопачат сигналите на световния пазар. Основното в действието на "буферния механизъм" е, че националната корпорация инкасира като монолитно цяло външноикономическите шокове, но не е в състояние да овладее собствени пазарни "ниши", няма адаптивни свойства и нормал­ни реакции при благоприятна конюнктура. Вследствие на административно-контрактната система и "буферния механизъм" националните фирми нямат качествата на нормални. Те винаги са функционирали в оранжерийни условия и никога не са поемали сами отговорност за собствените си действия.

Самото определяне на икономиката като полумонетарна ни насочва към дефиниране на второто препятствие пред българския преход. А то е пълна монетаризация на икономиката.

(в. "Демокрация", броеве 198 и 204 от 11 и от 18 октомври 1990 г.)