Женската сексуалност франсоаз Долто

ни - е това отново намерено лице, модулираният ласкав глас, с който ни обгръща, мирисът й и спокойствието на гнездото, което ръцете й образуват за нас.

Присъствието, утоляващо потребностите в моменти на напрежение, е и образ, към който се отнасят гладът и жаждата, сигнализирани от бебето чрез плач. То забеляз­ва, че плачът му връща присъствието на майката, обезпо­коена от това, което му липсва. Види ли, че то не се нуж­дае от нищо, тя го успокоява с няколко думи, казва му да спи и отново го оставя. Бебето изпитва потребност от присътвието й или го желае, за да общува; потребността и желанието са все още тясно преплетени. А тя със съучас­тие и разбиране му дава да разбере, че има и друга работа, освен да се занимава с него. Така след няколко слаби хлен­ча, чрез които се опитва да я върне, бебето заспива. Всяко завръщане на майката на повтарящия се сензорен фон, фон на познат субстанциален обмен, подновява познати възприятия и носи други - непознати, нови, които инфор­мират детето за нейното променящо се желание чрез мо­дулации в гласа, мимиката, движенията в зависимост от това, което прави за него и с него. Всичко това съставя езика на съучастното общуване между всяко бебе и май-ката-кърмшшица; език, който се превръща в деликатния образ на първия нарцисизъм на съществото му в неговата телесност и функциониране. Така чрез телесното усещане и спомена за деликатните възприятия, съпътстващи поддържането за тялото, в него се вкоренява разбирането на майчиния език и на психрдвигателния код на общува­не, използван между всяко дете и майка му.

Твърде дългото очакване може да изчерпи потенциа-ла на екзистенциална неразделност, която бебето чувст-ва. Тази неразделност зависи от поддържането на жизне-ността на вече символичната връзка с това единствено за него същество, майката, и може да се разруши поради разтегляне на връзката в пространството и времето.

Разпадането на връзката вследствие на загубата на май­ката, на продължителното й и повтарящо се отсъствие или на последователни промени на хората, натоварени с храненето на детето, оставя винаги следи на тревожност, дължащи се на символичната човешка функция, не­прекъснато активна у будното дете. Желанието за общу­ване, свързано с доверието, което пък от своя страна е свързано със съучастието и разпознаването на другия, пробужда тревожността, макар в същото време тялото на бебето да е успокоено по отношение на потребности­те от субстанциален обмен, осъществен с непозната за­местница на майката.

Тук вече разграничаването между желание и потреб- . ност е явно. Когато подобни изпитания са били прежи­вяни преди шест-седем месечна възраст, тяхното въздейс­твие винаги се долавя в забавянето на езиковата функ­ция и на езиковото психодвигателно развитие, понякога в органични и функционални смущения, свързани със съня, апетита и храносмилането.

До овладяването на езика от детето, което му позво­лява да контактува с всеки човек, в когото има доверие, доверие, коренящо се в познаването на майката, и до ов­ладяването на двигателната самостоятелност и на сфйнк-терния контрол, когато майката е пр'едпочитаният по­мощник на тялото и функциите му - и на придвижването му в пространството, - здравето и болестта у детето са винаги психосоматични, както казваме ние, или по-ско-ро психофизични. Неразположенията и дисфункциите изразяват накърняване на сигурността както в тялото му, усещанията за което са свързани със спомена за майка­та, така и в отношението на доверие към другите, произ­тичащо от съучастието му с майката в състоянието на благополучие, което му липсва. Ако майка му не е с него в изпитанието, то губи свободата да създава връзки на съучастие с околните, и това продължава до връщането

на сигурността му. В отсъствието на майката отново може да се постигне физическо благополучие, но не и свързва­нето му с психиката на детето, ако раздялата по време на боледуването му е причинявала страдание поради липса на общуване с майката. Тогава тялото му в качеството си на предмет може да се превърне във фетиш за него или пък някои от усещанията му, отнесени към стар спо­мен за майката, могат да се фетишизират и да го изоли­рат от общуване с външния свят, като в същото време му дават нарцистична сигурност.

Ето защо, когато боледува, малкото дете не трябва да се отделя от майката, а по-голямото не трябва да се ли­шава от чести посещения от близките или от майка си. Не болестта е в основата на тежките смущения, които виждаме у някои деца, чиито сериозни заболявания в ранното детство се привеждат като обяснение на по-сет­нешната им неадаптираност. Необратимите за някои деца символични увреди, въпреки възвърналото се мно­го добро физическо здраве, са предизвикани от условия­та на нарушена символична връзка, каквито условия са продължителното отсъствие на майката и близките. Твърде много време е минало, твърде много неща са се случили, твърде много усещания са се натрупали в отсъс­твието на майката и когато тя или близките се върнат, децата вече не ги разпознават. Защото не ги помнят та­кива и поради това не те са тези, които очакват да видят отново.

Да се върнем на детето и майката, чрез която то поз­нава себе си. Детето и майката не са сами на света. Мно­го рано то чува как тя говори с други хора, наблюдава в пространството заниманията й с дейности, които не са насочени към него. Всичко, което става в полето на възприятията му, се свързва в еднаква степен с майка му и с него. Близките са свързани с нея - като атрибути и допълнения на нейното и неговото същество - и с дей-

ността й, към която се присъединяват. Когато сменят майката в грижите за бебето и установяват с него връзка на приятна близост, тези други хора, свързани с най-важ­ния за него друг, майката, уплътняват присъствието й с усещанията, които му предават и които го въвеждат в света на хората и в обществото. Те повтарят с различни­те си гласове звуковете, произнасяни от майката. Когато говорят на него, един звук се повтаря непрекъснато, този на името му; когато говори с тях, майката също произ­нася, както и другите, звукове, които се свързват с присъс­твието им и с казаното за тях. Така детето се разпознава и разпознава в другите съучастно желание, което орга­низира все повече уголемяващото се поле на езика му. Този език в широкия смисъл на пумата остава рецепти-вен, докато, детето не се научи да се изразява.

Но въпреки че гласните струни на кърмачето потен­циално могат да възпроизвеждат всички звукове на всич­ки човешки езици, много бързо детето, отглеждано в сре­да с определен майчин език, губи възможността да про­изнася звуковете на чуждите езици. Това доказва, че са­мото тяло е потенциален език за общуване, вече закоди­ран според един вид кибернетика на фините движения на вътрешната му мускулатура във връзка с това, което пра­ви желанието за общуване осъществимо. Посвещението в интелигентност и чувствителност минава през тялото, което носи техния отпечатък! Би могло да се каже, че най-деликатните му функции са белязани от изписване­то на мрежа от силови линии, от следи, оставени: от ези­ка на взаимоотношенията.

Желанието на детето да общува организира с тези така опознати близки хора От окръжението му сложна систе­ма на взаимоотношения, ориентирана от него към тях. Някои от тях ще станат привилегировани във взаимното съучастие и доверие. Желанието му по отношение на обектите се диференцира чрез модулиране на емоциите,

които изпитва към приятелите си. Тяхното отдалечава­не, продължително отсъствие или загуба му причиняват страдание. Но най-важният човек за зараждането на тези отношения, майка му, остава основното присъствие, вдъхващо му сигурност, когато страда от коя да е друга раздяла.

Към тези начални архаични отношения с другите се съотнасят след това всички значителни срещи, подобни по своята емоционалност, с партньори, при контакта с които отново изплува споменът за изпитаното удоволст­вие. Създава се съзвучие в радостта от повторните сре­щи и съзвучие в тъгата от разделите.

Ако никога не се бяхме разделяли във времето и прос-. транството с тези, с които ни е било приятно да сме заед­но, нямаше да ги обичаме. Обичта е движението на сърце­то към образа на отсъстващия с цел да облекчим в себе си страданието от отсъствието му. Тя е обличане в мис­ли и спомени на моментите от неговото присъствие, изоб-ретяването на средства за общуване - от разстояние - с другия, инвестирането на местата във времето, на пред­метите свидетели на срещите с него, които служат за опора на символичната връзка. Езиковият обмен с дру-гия, споменът за изречените думи, измислянето на думи, за да се вложи смисъл в този спомен, създават вътрешен език. Самото тяло става чрез някои свои възприятия из­точник на спомени за другите. Страданието от раздяла­та, което изпитваме и за което другият, от своя страна, свидетелства от разстояние и при повторна среща, е при­чината две човешки същества да се чувстват съзвучни в желанието и обичта си чрез наранения телесен образ. За всеки от тях този телесен образ се свързва в несъзнава-ното с отсъствието на другия.

Сърдечната мъка може да има отражение върху веге­тативните функции на тялото, защото другият е винаги обект на пренасяне на връзки, които са много стари, ус-

тановени по времето, когато биологичното и вегетатив­ното функциониране е било свързано с желанието за об­щуване и се е конституирало от него. Всяко отсъствие на скъпо същество дори и в зрялата възраст, когато архаич­ната връзка с родителите е отдавна забравена, събужда страданието от отсъствието на първостепенния друг, май­ката. А при липсата на словесен обмен с обичаното съ­щество, всеки индивид преоткрива езика на тялото си, който подплатява словесния език, представляващ облек­чение за мъката от момента, в който детето може да из­разява чувствата си. Когато пък възрастният не може вече да ги изразява, тялото му заговаря вместо словес­ния му език. Съществува впрочем не само словесен език, има и креативен език, но той става автономен едва след пълната двигателна самостоятелност на детето, т.е. твърде късно, когато по отнолхение на тялото си то вече не се нуждае от помощта на възрастен. Именно тогава похватността на ръцете му позволява да действа и да създава. Ето защо креативностга в труда, във всички форми на изкуство - които са кодове за общуване с дру­гите и за себеизява - е лек за страданието, който симво­личната човешка функция намира, за да се облекчи в сърдечните изпитания.

Всички свидетелства на културата са следствия от сърдечните страдания или радости на хора, оставили по този начин доказателства за своите вълнения, характе­ризиращи емоционалното им единение от разстояние с любимо същество, с което са били разделени. Когато тех­ните произведения ни вълнуват, ние осъществяваме сре­щата, декодираща езика им, стремил се да изрази чувст­вата им чрез изкуството. Всички, с които общуваме пря­ко или непряко по този начин, или които общуват така с нас, ни позволяват да усетим сходното ни емоционално устройство на човешки същества, функциониращи по един и същ начин. Чрез тях ние узнаваме кои сме: Радос-

тите, които ни създават, ни позволяват да се разпознаем, цялостни в съществото си и във функциите си, точно как­то, когато сме били бебета, срещата с майка ни и със съучастния език отново са ни правили щастливи.

Но как стоят нещата с емоциите, засягащи пола при всеки човешки индивид?

Много рано, посредством деликатните си възприятия, всяко бебе разпознава у хората, започвайки от близките си, различието между мъжко и женско. Момчетата и мо­мичетата се различават по това, че първият по важност друг за момчето, майката, чрез своята женственост допълва неясните му, ранно действащи генитални наго­ни, докато бащата съответства на онова, за което майка­та няма отговор - будното сексуално желание на моми­чето. Като първи по важност човек за бебетата от двата пола, майката информира по-малко момчето, отколко­то момичето, за задължителната за пълнотата на общу­ването триъгълна екзистенциална човешка конфигура­ция. Ако от раждането си бебетата се срещаха само с на­стойничеството на бащата, щеше да бъде обратното.

Хомосексуалността и хетеросексуалността на човеш­ките същества са в генетична връзка през този пасивен период на ранното детство, когато момчето може да се чувства напълно задоволено с майка си, ако тя живее без мъж и само в общество на жени, докато момичето в жен­ско общество, без никакво мъжко присъствие, не може да усети събуждането на сексуалното си желание. Тогава за момичето майка му - в отношението му на допълни-телност към нея - е единствената референция на пола му, недиференциран спрямо мъжете и жените. Както спо­собността за говорене е налице у всяко дете, чиито ла­ринкс и слухов апарат са физиологически здрави, но му е необходимо да чува първия по важност за него, майката, да говори на друг освен него, за да навлезе в езика, така и момичето, което е физиологически здраво в сексуално

отношение, трябва, докато е дете, не само да познава мъже, за да усети желание да общува с тях чрез майката и като нея, но и да вижда майка си в избирателно съгла­сие с един мъж; трябва поне един мъж да проявява вни­мание към него, бебето момиче, за да може полът му да се събуди за женското желание в съответствие с поведе­нието на майката и за да разбере, че неговото желание за общуване в езика - което може да се задоволява с же­ните в сменяща се активна и пасивна диалектика - е раз­лично по отношение на вълнението, което изпитва, ко­гато говори с татко си, и различно по отношение на сек­суалното влечение, което изпитва към него и към други­те мъже.

За момичето, още от вътреутробния, а после оралния стадий, майката е фалическата референция, благодаре­ние на която се изгражда фалическия образ на собстве­ното му тяло чрез интроекция на формата на зрялото фа-лическо тяло. Но когато е налице само майка, първич­ният нарцисизъм на детето - който се конструира в ли-бидната диалектика на взаимоотношенията по време на вътреутробния живот, а после в оралния и аналния, - при­ема пасивна нагласа, доминираща нагоните, които са активни само в речта и аналното и мануално действие, пренесено от аналното. Колкото до пола и неговия при­вличащ женски стил в центростремителната му динами­ка по отношение на фалоса, който е частичен сексуален генитален обект, майката не може да го конструира. Ясно е, че отсъствието на мъжки представител в познатата обстановка на семейния живот, мъжки представител, който се интересува от майката и детето, представлява липса, инвертираща женското сексуално начало в самия корен на нарцисизма на момичето.

Нищо чудно тогава, след като триъгълната едипова ситуация не може да се установи, че детето, жив пред­мет, излизащ от тялото на жената така както, изглежда,

излиза изпражнението, може да се стори на момичето като частичен фалически обект, заместител или на ма­гическите фекалии, или на пениса, раздробен за негова сметка, и че когато стане зряла жена, без да е изживяла едиповия комплекс, детето, което самата тя ражда, не е за нея съперник, а напротив, награда и анулиране на първичната кастрация - за цял живот, ако е син, а ако е дъщеря - до времето, когато ще бъде привлечена от мом­четата, нещо очевидно чудовищно за майката, защото никога не го е преживявала. Но, ще кажете, с тази дъще­ря тя се е сдобила благодарение на участието на зрял мъж. Да, но това не доказва, че е желала този зрял мъж, нито че има нагласа за обич към детето, нагласа, която да свързва бебето й с баща му; то може да бъде свързано само с любовната зависимост спрямо баба му по майчи­на линия. В този случай, развивайки се и насочвайки се към своя необичан и нежелан от майката родител, дъще­рята служи, в качеството си на малко момиченце, за обект на пренос на собствената си майка, и тъй като развитие­то на либидото е възможно на всяка възраст, момичето става съперница на жената по отношение на мъжа й. Тези ситуации са патогенни за момичетата.

Да видим как стоят нещата при момчето, което е било възпитавано от ранна възраст без мъж вкъщи. То бива, както момичето, още от вътреутробния си, а после орал­ния и аналния живот, насърчавно във фалическата рефе­ренция на взаимоотношенията, представлявана от май­ката, да изгражда образ на фалическото си тяло, който поддържа нарцисизма му. Но от гледна точка на либидо­то, то е едновременно пасивно в орално отношение, ак­тивно в орално речево отношение и анално и уретроге-нитално във фалическо отношение в мъжкото си жела­ние към майка си. Първичните му нагони, които са уре-трогенитални в духа на центробежната мъжка динами ка, могат чудесно да се развият и следователно да под­държат напълно мъжкия му нарцисизъм. По времето на възбраната върху инцеста то несъмнено ще има характе-рологични трудности; с пубертета и осъзнаването, че си­новете не могат да изпълнят сексуалното си желание чрез генитално сливане с майката, то не получава истинска кастрация, а само информация, която го въвежда в об­ществото. Желанието му е потиснато, но не е нито из­тласкано, нито сублимиранр, тъй като, за да даде изтла­скването креативно задоволяване на нагоните, е необхо­дима сублимация. Живата му майка продължава да бъде инвестирана с любов от него, докато по отношение на секса, според силата на нагоните си, то търси задоволя­ване с временни партньорки. В случай че майката е по­чинала или не е отрицателно настроена спрямо някоя от жените, с които младежът се вижда, той може да поже­лае, както и всяко момченце желае, да има дете от тази жена, което всъщност е дете на едиповото желание, пре­несено върху нея. Ако бебето, което се роди, е момче, той незабавно придобива нагласа на съперник спрямо него, защото то е неудобният трети за връзката му с же­ната, и се връща към дуалната връзка със собствената си майка, пренебрегвайки майката и детето. Ако е момиче, той може да бъде за известно време възнаграден, въпре­ки че гледа на телесната връзка на кърмачето с майка му като на част от жена му, част, отнета от оралното му желание за цялата й личност. Развивайки се, момичен­цето ще му обръща внимание поради факта на своето желание, но той няма да има бащинско отношение към него. Винаги ще проявява склонност да приравнява мо­мичето със собствената си майка, бабата на детето по бащина линия, установявайки съперничество между май­ка си и жена си в областта на грижите за детето. Колко­то до сина му, за него той поначало е съперник по отно­шение на жена му, но и по отношение на баба си по ба-

щина линия, когато тя нормално инвестира в своите вну­ци, все едно дали са момчета или момичета. Бащата впро­чем е много по-чувствителен към избора на собствената му майка спрямо сина му и тъкмо тогава изживява към сина си убийственото едипово съперничество, което ни­кога не е изживявал към друг мъж. Що се отнася до мом­ченцето, чийто баща е така устроен в своя нарцисизъм, то не може да го инвестира с любов, защото, за да се интересува момченцето от баща си, бащата е този, кой­то трябва да му засвидетелства специален интерес, обич и подкрепа в утвърждаването му чрез лични рисковани дейности в битовата и социална сфера, които майките са склонни да възпират и които правят момченцето много по-чувствително към помощта на бащата. Тъкмо чрез тази помощ то се превръща в мъж.

Така при второто поколение се разбира ролята на отсъс­твието на бащата при първото поколение както за еди­ния, така и за другия родител. Докато в същото време тези зрели хора, които не са имали баща, съзнателно смя­тат - и ви го казват, — че не са страдали от това. Но да оставим за момента проблема с първоначалното форми­ране на гениталните нагони.

През периода на първото детство до самостоятелност­та, която му позволява да ходи и стои изправено, детето е зависимо от всеки възрастен. Това предизвиква в усе­щането и действието на малкия човек разбиране на вся­ко поведение като следствие на зависимостта от възрас­тния, наблюдавано у него спрямо възрастния, извън него между възрастните, или наложено му от действията на възрастните. Детето приема всички тези отношения на зависимост като отношения на сродяване. Всяко сродя-ване в резултат на зависимост е разделително, в смисъл, че представлява двойка, която партньорите образуват, като за детето това е двойка в оралната и аналната дей­ност, където единият действа вместо другия, който го

подтиква да действа. Единият от елементите доминира или е доминиран. Става дума за съотношение на сили, което не се подчинява само на връзката между обособе­ни маси. При него малкият човек винаги е доминиран. Той е доминиран от възрастните, от които зависи оцеля­ването му, и заради двигателната си безпомощност и липсата на координация на движенията; това продължа­ва повече или по-малко дълго според свободата на ини­циатива, която възрастният, предпазвайки го от големи­те опасности, все лак му предоставя.

Чрез слушането на речта на човешко същество в отго­вор на речта на друг човек, извън него - в противен слу­чай имаме ситуацията доминиращ-доминиран - детето прониква в етиката на двойката, която, преди това, е ма­гическа двойка, без етика. Две човешки същества са та­кива за него само ако са способни на сътрудничество или несътрудничество, уговорено чрез словото. И наистина, априори, щом проговори, детето <;е обръща към предме­тите и животните и доколкото те не му отговарят, започ­ва да прави разлика между предметите, одушевените същества - животните и хората.

Това съответствие на допълващите се усещане и дейст­вие, породено от съдействието, оказано на неговите съче­тани потребности и желания, или от отказа от страна на възрастния да задоволи желанията му, поддържа символ­ния човешки живот само ако съществува човешка реч, от една страна, и ако, от друга страна, същността, изпълня­ваща майчинската функция, от която то зависи за всичко, има човешка прилика, когато я сравнява с други хора. Това ни помага да разберем особения случаи на деца, отгледа­ни от животни, които се развиват, идентифицирайки се с тях, бидейки потенциално хора, и изгубват всяка възмож­на връзка със съществата от своя вид. Именно поради факта на символната човешка функция този резултат в еволюцията на детето го отделя от неговия човешки об-

раз и от способността му да разпознава себеподобни дру­гаде освен в животинския вид на самката, която го е закърмила, и на събратята му, които, благодарение на нея, са били в контакт с него. Необикновената пластичност на човешкото същество и в частност на неговия ларинкс му позволява да издава сигнали от същия вид като призивите на животните. Така онова, което би могло да стане език в контакт с код на човешкия език, прави невъзможно за от­гледаното от животни човешко същество да бъде някога въведено в езика на зрелите хора дори в случай, че бъде намерено и прибрано от тях.

Вижда се, че следствието на фактическото състояние на нещата, установено между детето и неговата храни-телка, е пълното, ненакърнимо и сляпо доверие в съдей-ствената и сливаща връзка с цел оцеляване. Това дове­рие му помага чрез пасивно идентифициране да расте като живо огледало по образа на този, който го представлява в родствената двойка с другия. Поддържано от растежа и развитието си, а също и от желанието си, чрез новите си възможности за интроекция, последвана от активно идентифициране с възрастния хранител, детето се превръ­ща в малък човек, без все още да знае това. То си пред­ставя собственото си тяло като подобно на тялото на възрастния. Не познава лицето си, въпреки че познава масата и формата му и че има ерогенни зони по повърхността му - видимият вид на лицето му запазва за него образа на лицето на възрастния.

Опитът пред огледалото разкрива на детето как изглеж­дат тялото му, лицето му и границите му като индивид в пространството. Отначало то предполага, че неговите мимики, жестове, думи са на друго дете, появило се в зри­телното му поле, което не отговаря допълващо и съгласу­вано, не му говори, а реагира винаги с обратна мимика на жестовете му; и чак след смущаващото и неочаквано из­живяване на сблъсъка с тайнствената и равна повърхност

на огледалото, разкриващо смисъла си на огледало само ако в него се отразяват познатите близки хора, чието присъствие не е илюзия, детето започва да схваща разли­ката между зрителния образ, който показват собственото му тяло и лице, и усетения образ, единствения, който е имало дотогава, образът на своето желание. Благодаре­ние на разликата между зрителния и пластичен вид на другите и тяхното умалено и неподвижно сензорно час­тично изображение - портрет, фотография, скулптура, кино, - благодарение на опита с огледалото детето разби-ра, че тези уголемени или умалени образи на хората от неговото обкръжение само напомнят за тях в зрителните или осезателните нагони, когато става дума за скулптури, и в двигателните нагони, когато става дума за кино. По­ради невъзможността да общува със себе си в огледалото, то схваща, че не може да има желание за обмен и общува­не само с образа на другия, когото разпознава, но от кого­то не е разпознато в същото време, както става при ис­тинска среща в общото за двамата време и пространство - тогава двамата партниращи си и допълващи се събесед­ници взаимно означават с вида си наличието на желание и съгласие за неговото задоволяване.