Как да възпитаваме дете с висок емоционален коефициент

Идеята на тази стратегия е да накарате детето да повтори изявлението толкова пъти, че да започне да вярва в него.
Въпреки че папагалското повтаряне на една фраза може да изглежда прекалено опростена психологическа стратегия, няма съмнение, че тя има ефект. Изпълнители говорят на себе си, преди да излязат на сцената, за да преодолеят сценичната треска, бременни жени „тренират" да родят безболезнено, пътници, които се страхуват да летят със самолет, повтарят правилата за безопасно летене, за да намалят безпокойството си.
Този феномен може да бъде обяснен с физиологията на мозъка. Повтарянето на мисли произвежда активност в неокортекса - по-висшия мозъчен център, който не позволява на емоционалния мозък да отделя хормони и други химични послания, на които тялото отговаря с ускорен сърдечен ритъм и гадене в стомаха. Децата могат да научат тази потискаща реакция, така че дадена проблемна ситуация, например безпокойство при взимането на тест, да предизвика по-скоро вътрешен диалог
(подходяща реакция на приспособимост), отколкото физиологичен отговор (болестно състояние). Тогава едно дете може да разговаря със себе си по време на тест, вместо да се притеснява.
КАК ПОЛОЖИТЕЛНИЯТ ВЪТРЕШЕН РАЗГОВОР ДА СТАНЕ АВТОМАТИЧЕН
Както може би си спомняте от училище, чрез затвърдяване могат да се съчетаят различни начини на поведение със съответните стимули, ако затвърдяването е достатъчно ефективно и новият начин на поведение се повтаря отново и отново - така както Павлов е накарал кучетата си да отделят слюнка, когато чуят звънеца. Но не е толкова лесно да предоставиш адекватно затвърдяване или повторение, когато караш децата да запомнят нещо.
Крис, десетгодишно дете с наднормено тегло и слаб ученик, дойде при мен с няколко проблема. Той не се разбираше с втория си баща, оценките му бяха слаби и мразеше по-мапкия си брат, който, изглежда, се справяше отлично с всичко. Но най-много го тревожеше безмилостният начин, по който съучениците му се отнасяха към него на игрището. Почти всеки ден Крис си тръгваше от училище разплакан, като по този начин даваше повод на своите мъчители да го тормозят още повече.
С Крис се срещнахме няколко пъти, разговаряхме за неговите качества и се опитвахме да изградим самочувствието му. Въпреки че беше слаб по правопис, той беше добър математик. При хвърляне на топка Крис слабо координираше движенията си, но беше добър плувец. Направихме списък с десет неща, в които беше добър, и го помолих да ги запомни. Целта беше следващия път да разиграем някои ситуации, когато е бил тормозен, и ако той можеше да повтори своите положителни качества в ума си, това би му помогнало да понесе по-лесно тормоза.
Както и очаквах, на следващия сеанс, когато попитах Крис дали е запомнил списъка, той веднага ми отговори, че го е загубил в минутата, в която си е тръгнал от кабинета ми. „О"кей - казах аз, - да опитаме отново'' и му подадох друго копие от списъка. При следващото посещение сцената се повтори. Този път Крис имаше малко по-добро извинение, че не е научил наизуст списъка, но крайният ефект беше същият. Знаех, че съм хванат в капана на пораженческото поведение на Крис. Както често се случва, когато се опитваме да помогнем на някой друг, подценяваме способността на човека да се съпротивлява на всяка промяна, дори да е за добро.
Имах късмет по две точки: майката на Крис имаше добро чувство за хумор и долу във фоайето имах копирна машина. Извиних се за момент, поставих нов списък в ксерокса и в края на сеанса връчих на Крис и майка му 300 копия от списъка с положителните му качества. Следващия път майката на Крис ми обясни, че е облепила целите стени на стаята на Крис със списъка. Той бил навсякъде - по стените, по тавана, на огледалото в банята - буквално навсякъде, където Крис би могъл да погледне. Не е необходимо да казвам, че Крис бе запомнил списъка и сега вече разиграването по роли можеше да започне.
Разказът за Крис показва нагледно, че запомнянето на положителните изявления е неимоверно трудна задача за много деца. А нещата съвсем се усложняват, когато е

замесена конфликтна ситуация, носеща в себе си естествени противоречия, Все пак е възможно да накарате тези техники да подействат. Един от най-лесните и ефективни начини е използването на компютър, което (както ще видим в Глава 24 и 25) прави повтарянето лесно и забавно.
СЪЗДАВАНЕ НА МИСЛОВНИ ОБРАЗИ
Дуейн е осемгодишно момче с диагноза сърповидна анемия. Доведоха го при мен, тъй като не искал да се подлага на кръвни изследвания и изпитвал ужас при мисълта, че ще му се прави кръвопреливане. Казах му, че мога да го науча да използва мозъка си така, че почти да не почувства убождането с иглата.
- Това е нещо, което много хора знаят да правят от векове наред, от магьосниците и лечителите до големите герои -казах аз. — Мозъкът работи като гигантски компютърен команден център. Когато искаме да ходим или говорим, той изпраща послания до краката или устата ни и казва на тези мускули какво да правят. Той контролира частите на тялото ни, без да е необходимо да мислим за това. Например той казва на сърцето да изпомпва кръв по-бързо, когато тренираме, и на стомаха ни да смила храната, когато сме свършили с храненето.
Тогава попитах Дуейн:
- Твоята ръка или крак някога „лягат ли си да спят", така че почти да не ги чувстваш като част от себе си?
- Разбира се - каза той, - това ми се е случвало много пъти.
- А какво ще кажеш, ако те науча да измисляш такива филми в ума си, които да накарат мозъка ти да приспива някои части от твоето тяло, но ти да го контролираш?
Какво ще кажеш, ако можеш, когато пожелаеш, да направиш ръката си „безчувствена" и едва да усетиш, че ти вземат или преливат кръв.
Помолих Дуейн да протегне ръка нагоре, да затвори очи и да брои бавно до 100.
Докато броеше, го инструктирах да отпусне мускулите, да диша дълбоко и да си представи, че в много студен зимен ден седи пред запалена камина в удобно кресло с одеяло, метнато върху него (преди Дуейн да дойде, бях включил климатичната инсталация, за да подпомогне въображението му).
- Сега искам да си представиш, че излизаш навън - говорех му аз успокояващо. - Вземи малко сняг от земята и направи снежна топка. Студена е, нали? Сега я постави точно върху мястото, където сестрата поставя иглата, за да ти вземе кръв. Чувстваш ли колко вдървена е станала ръката ти? Като че ли въобще не я усещаш. Ощипи кожата на това място. Чувстваш ли нещо?
- Съвсем малко - отговори Дуейн колебливо. - Чувствам я съвем слабо.
- Добре - отговорих аз, - а с малко практика и ти би могъл да направиш това, когато поискаш. Можеш да направиш ръката си безчувствена, така че никога да не те е страх, когато ти преливат или ти вземат кръв. Умно, нали?
- Даа - каза Дуейн, като отново ощипа ръката си, - ама тя наистина е вдървена!
Всеки, който се е събуждал от сън в студена пот и със смачкани чаршафи, бягайки от въображаемо чудовище, знае силата на ума да създава представи, които при дадени обстоятелства не могат да бъдат различени от реалността. Дори и в будно състояние можем да накараме хората да си представят страховито изживяване и сърцето им ще ускори ритъма си. Ако ги накараме да си представят, че поставят ръка върху гореща повърхност, можем дори да измерим повишаване на температурата на кожата и прилив на кръв.
Между три и петгодишна възраст децата придобиват способност да създават картини във въображението си, които дори да се движат като на филм. Това умение е особено силно в детството, но при повечето хора очевидно замира в юношеска възраст.
Способността за визуализация би могла да бъде важно средство за наматяване на психическите и физическите смущения. Чрез отвличане на вниманието на мислещата част на мозъка образите могат директно да отслабят нервните импулси, които предизвикват страданието. Интензивната концентрация, която използваме за оформя- нето на една представа, би могла да бъде ключов фактор за привеждане в действие на вътрешна, потискаща болката система. Според Патриша Макрат, автор на Болката

Изтегляне 0.93 Mb.

Сподели с приятели: