Глава 6 ХРИСТОС – СЪДИЯТА

Глава 6

ХРИСТОС – СЪДИЯТА

Често следим съдебните процеси с голям интерес, очаквайки изхода и надявайки се истината да излезе на бял свят, невинните да бъдат оправдани, а виновните – наказани. А когато изходът е справедлив, всички ние въздъхваме с облекчение и удовлетворение, разбирайки, че нещата са се обърнали за добро. Самите ние бихме желали, когато дойде “нашият ден на съда” да се явим пред справедлив съдия – ако сме били несправедливо обвинени в извършването на сериозно престъпление. С нетърпение бихме очаквали реабилитирането си – проучването на нашия случай и разкриването на истината.

В такъв случай ако проявяваме толкова явен интерес към земните трибунали, защо не проявим същия интерес – ако не и по-силен – към небесния трибунал, който ще се занимава специално с нашия случай и ще определи вечната ни съдба? Нека без колебание се запознаем със съществената тема за съда. Популярната пословица, че онова, което не знаем, не ни засяга, оставя впечатлението, че онова, което знаем, ни засяга. Бихме могли да обърнем тези поговорка наопаки и да кажем, че познаването на фактите за Божия съд е една наистина добра новина. А тя е такава поради вида съдия, който имаме в лицето на Исус Христос.

По-нататък в тази глава ще преговорим библейското значение на думата съд, а сега ще насочим вниманието си към нашия съдия Христос. Според Библията съдията е Бог Отец, така че как и защо и Христос е съдия? Сам Исус ни отговаря и на двата въпроса. Как: “Отец... е дал на Сина да съди всички” (Йоан 5:22). Защо: “(Отец) Му (на Христос) е дал власт да извършва съдба, защото е Човешкият Син” (стих 27).

Христос има уникалната способност да бъде съдия, тъй като е и Божи Син, и Човешки Син. Той бе изкушаван във всички неща, вместо нас стана грях, опита смъртта и триумфира над Сатана. Така че Той може съвсем адекватно да съчувства на човечеството, докато в същото време реабилитира Своя Отец. Нашият Съдия има велики акредитивни писма. Той ни познава, запознат е и с всичките ни обстоятелства; Той е наш Създател, наш Спасител, наш Ходатай, наш Първосвещеник. Той е наша правда, оправдание и освещение; Той е олицетворение на всяка истина, справедливост, добродетел, разбиране и милост. В неизмеримата Си любов Той даде живота Си за нас на кръста. Благодарим на Бога за Съдията, който имаме в лицето на Христос!

Първостепенната задача на Христос е да ни спаси. Затова дойде на този свят. Дори във функцията Му на Съдия се проявява великата Му любов не само към праведните, но и към нечестивите, които отхвърлят милостта Му. “Този (Христос),... Който умолява човека най-нежно и се старае да го върне от греха към святост, е и Ходатай, и Съдия... Той е, Който през всичкото това време се е разправял с измамника и се е опитвал да изтръгне от ръцете му пленените души. Той е, Който ще съди всяка душа... Защото заради нас е устоял храбро на изкушенията на Сатана и ще постъпи справедливо и нежно с душите, за чието спасение е пролял кръвта Си. Ето, затова Божият Син е поставен да извършва съд” (“Животът на Исус”, стр. 108).

В тази глава ще изучим шестото и седмото видение на Захария в контекста на съда и реабилитирането. Навсякъде преобладава Божият съд. Той ще засегне всички: отделния човек, Израил, света – или за да осъди онези, които отхвърлят спасението, или за да реабилитира тези, които го приемат и живеят. Но в сферата на нашето проучване ние ще разгледаме само Божия съд над Неговия народ. Очевидно е, че Бог желае да заличи греха от сърцата на Своя народ и от цялата земя. Ще дойде време, когато Той ще направи точно това.

В допълнение тази глава би трябвало да се чете в контекста на предишните глави, тъй като тя представлява тяхно продължение и допълнение. Както вече видяхме, Господ желае да се върне при нас, да обитава сред нас, да ни покрие със Своята праведност и да ни дари със сила чрез Святия Си Дух. Какво повече би могъл да направи! Той е напълно посветен на нас. Но едно не може да извърши. Той не може – и няма – да ни наложи Своята воля.

Нека разгледаме накратко следния план на Захария 5:1-6:8.

Опитността на Исус Йоседековия син на реабилитиране и възстановяване (четвъртото видение) бе резултат от Христовия дар на милост и дрехата на прадвата. Тя бе резултат и от искреното покаяние на Исус. Тази сцена на съда, в известен смисъл, продължава и в нашите дни. Сега приемаме и присвояваме от цяло сърце онова, което Христос е направил за нас, нали? Дали Святият Му Дух изпълва живота ни и ни дава сили да ходим в Него? Но ако Му обърнем гръб, ако отхвърлим Неговата дреха на прадвата, ако наскърбим Святия Божи Дух и изберем да упорстваме в раздялата си с Него, то какво друго би могъл да направи?

“Праведните постоянно ще следват праведността, защото Христос, Който е формиран вътре в тях, е праведност и истина... Той ще даде всичката необходима помощ на онези, които викат към Него за сила да развият Христоподобен характер. Но неговата любов не е слабост. Той не може да служи на греха... Само чрез вярно покаяние техните грехове ще бъдат простени; защото Христос няма да покрие злото с дрехата на Своята праведност” (Елена Вайт, “Знамения на времето”, 13 ноември 1901 г.).

Христоподобният характер и плодовете на Светия Дух в живота ни са тези, които наистина демонстрират, че сме едно с Христа. Нашата изповед на вярата не винаги е израз на характера ни, а всъщност оформеният в нас характер определя вечната ни съдба. Ако Христос остане в живота ни като център на съществуването ни, ние ще бъдем оправдани и ще живеем с Него цяла вечност. Но ако вместо Христос в нас обитава грехът и ние постоянно сме прилепени към него, ще се наложи да се изправим пред съда без покривалото на Христос. Ще бъдем оставени на милостта на закона и греха. Законът ще ни осъди, а грехът ще ни погълне. Да се пребъдва в Христос – това е оправдание и вечен живот; да се пребъдва в греха, е осъждане и смърт.

Този свитък не е бил скрит в някой тъмен ъгъл на Храма, за да го разглеждат само свещениците, а бил като отворено писмо, летящ по цялата земя на Юдея така че всеки да може да го види. Така е и с Божия съд. Захария сигурно е видял свитъка разгънат, за да определи размерите му. Огромните му размери посочват степента на проклятието над цялата земя. Освен това размерите му съвпадат с тези на предверието в Соломоновия храм. Може би има някаква връзка между летящия свитък и предверието на Храма, особено като се има предвид, че и двата съдържат мотива за съда. А ние знаем, че съдът се провежда от Божия Храм.

Тълкуващият ангел нарича летящия свитък “проклетията, която се разпростира по лицето на цялата страна” (Зах. 5:3), като активно извършва възложената му задача. Свитъкът с написаното върху него предполага съд и осъждане. Той сочи и на Божия закон, превръщащ се в проклетия и осъждане за всеки, който е под него, а не под кръвта на Христос. Това също става ясно от контекста, защото проклетията е нанесена върху онези, които крадат и които се кълнат лъжливо – две от представените в Декалога заповеди от Изход 20 гл. Павел установи, че без Христос законът се оказва за него смърт (Римл. 7:7-25).

И тъй, пред нас е спасението в Христовата праведност. Но ако не я притежаваме, ние биваме изложени на пълната тяжест на изискванията на закона, който ни осъжда и унищожава. Тези, които отхвърлят Христос и не приемат в живота си “промяната на одеждите”, дрехата на Неговата праведност, които не допускат да бъдат хранени със “златното масло” на Духа, биват осъдени от закона на Бога.

След като цитира Захария 5:1-4, Елена Вайт пише следното приложимо и силно заявление, което трябва да бъде разбирано в правилния контекст на летящия свитък, осъждащ онези, които отхвърлят Божията милост. “Божият закон произнася осъждение против всеки, който върши зло. Той може да не зачита този глас, може да се старае да заглуши предупрежденията му, но направо. Той го следва. Прави така, че да бъде чут. Разрушава мира му. Ако не му обърне внимание, го преследва до гроба. Свидетелства против него в съда. Като неугасим огън най-после поглъща тялото и душата” (“Възпитание”).

А как можем да избегнем проклятието и осъждането на закона? Само чрез постоянно прилепяване към Христос. Ако предишният цитат от книгата “Възпитание” описва последиците от отхвърлянето на Христовата праведност, то следният цитат от “Пътят към Христа” описва “изходния път” на Исус от осъждането на закона. “Ние не притежаваме никаква собствена праведност, с която да удовлетворим изискванията на Божия закон. Но Христос издейства за нас път за излизане от това положение... Той живя един безгрешен живот. Умря за нас и сега ни предлага да вземе нашите грехове, а да ни даде Своята праведност. Ако Му се отдадеш напълно и Го приемеш като Твой Спасител, тогава колкото и грешен да е бил твоят живот, заради Него ти биваш считан за праведен. Христовият характер застава на мястото на твоя характер... Нещо повече – Христос променя сърцето. Той живее в твоето сърце чрез вяра. Ти трябва да поддържаш тази връзка с Христа чрез вяра и чрез постоянно предаване волята си на Него; и докато правиш това, Той ще действа в теб да желаеш и да действаш според Неговата добра воля” (стр. 63,64).

Бог обича Своя грешен народ, но никак не Му е приятно да ги види прилепени към смъртоносните си грехове. Той се отвращава от греха и много би желал да види народа Си освободен от него. Лекарят не се бори с пациентите си, бори се против смъртоносните им болести. Той желае да ги освободи от тях и да спаси живота им. Но ако те отхвърлят предложението му, тази болест в края на краищата ще ги убие. Нашият велик Лекар копнее да ни освободи от греха, но ако ние настояваме да подхранваме любимите си грехове и упорито Го отхвърляме, Той изговаря следните думи на болезнена любов: “Как да те предам, Ефреме?” (Осия 11:8) и “Ефрем се е прилепил към идолите си, оставете го” (Осия 4:17).

Двойната мисия на летящия свитък от Захария 5:3 е да се спусне върху два типа хора: 1) Всеки, който краде – крадецът и 2) Всеки, който се кълне лъжливо – клетвопрестъпникът. Тези два гряха могат да бъдат сравнени с осмата и деветата заповед от Декалога. Може би се питаме защо са осъдени именно тези два гряха. В известен смисъл тези две заповеди са като представители на заповедите от Изход 20, третиращи любовта ни към нашия ближен. Грехът на кражбата се извършва против ближния на човека, но онези, които лъжливо се кълнат в Божието име, извършват грях не само спрямо човека, но и спрямо Бога. Този грях на сърцето е свързан с възпрепятстването на справедливостта и с пасивността в защита или разкриването на истината.

Кражбата и клетвопрестъпничеството са били двата най-разпространени гряха сред завърналите се от плена евреи, а тяхното осъждане посочва, че Бог е загрижен за етичното поведение на Своя народ. Дотук представихме една чудесна теология, но тук разглеждаме практични и етични въпроси. Всяка добра теология трябва да бъде последвана от морални императиви, а моралът трябва да се базира на солидна теология. Тези етични въпроси биват повдигнати едва след като бива представен Божият дар на прадвата, прощението на Неговия Дух. Приемането на подобен дар естествено води до един благочестив живот.

Може би главният израз за престъпление в една икономически обвързана страна е кражбата и клетвопрестъпничеството. Възможно е да е имало хора, които са държали на земята си и не са искали да я отстъпват на законния й собственик, завърнал се от плена. Имало е и други, които пречели на справедливостта, които били клетвопрестъпници и които тайно в сърцата си лъжели. Може би тайните им грехове не били известни на другите, но Бог е знаел всичко. “Грехът може да бъде скрит, отричан, покрит от майка, баща, жена, деца и приятели; никой, с изключение на виновните, може да не подхранва и най-малкото подозрение за неправдата, но тя е изложена ясно открита пред небесните интелигенти... Той (Бог) не може да бъде излъган от външни форми на благочестие... Хората могат да бъдат измамени от онези, чиито сърца са покварени, но Бог може да надникне зад всяка измамлива външност и да чете вътрешния живот” (“Великата борба”). Освен това Бог “ще извади на видело скритото в тъмнината и ще изяви намеренията на сърцата” (1 Кор. 4:5).

В Своята Планинска проповед Исус говори и по тази тема, изпитвайки в дълбочина мотивите за нашите действия. Той надминава буквата на закона, достигайки до неговата същност. Например можем да твърдим, че притежаваме истината. С това като цяло имаме предвид, че притежаваме правилните учения. Това е вярно, но да имаш истината, означава нещо много повече. То означава да казваш истината – да бъдеш истинен в думите и мотивите си. Да имаш предвид това, което казваш и да казваш това, което имаш предвид. Да бъдем хора, които държат на думата си. Да имаш истината, означава да не бъдеш двуличен. В днешното общество хората обикновено не се притесняват от извършването на дадено престъпление. Те по-скоро се притесняват да не ги хванат на местопрестъплението. Преживяват най-силното си разочарование, ако не са достатъчно хитри, за да прикрият следите си.

Двата гряха, които разисквахме, са споменати във връзка с отделни личности, а именно крадецът и клетвопрестъпникът (лъжесвидетелят). Този тип хора, които очевидно не приемат Божия дар на милостта, са поставени под пълната тежест на закона, за да бъдат осъдени от летящия свитък. Изразът “ще се изтреби” (Зах. 5:3) обикновено се свързва със съда и осъждането в Стария завет. Тук е използван, както и в контекста на Левит 23:29, във връзка с Деня на умилостивението. Обърнете внимание как стихът в Левит засяга отделните хора: “Защото всеки човек, който не се смири в тоя ден, ще се изтреби измежду людете си”. Това е бил един много тържествен ден, когато Божият народ изследвал сърцата си, изповядвал греховете си и ги е предавал на Божията милост. Първосвещеникът влизал в Светая Светих с кръвта от жертвата за грях и я поръсвал върху умилостивилището, разположено точно над каменните плочи на закона (Левит 16:15).

Така милост и правда са се срещнали, а кръвта на Божия Агнец, заклан още от създанието на света (Откр. 13:8) е удовлетворявала безкрайните изисквания на Божия закон. Христос е не само наш Съдия, но и наш Първосвещеник и Жертва. Неговата кръв (Ефес. 1:7; Евр. 9:12) и очиства от всеки грях (1 Йоан 1:7). Тази скъпа кръв, поръсена върху Божия закон, посрещна заплатата на греха и удовлетвори изискванията на справедливостта (Римл. 6:23; 3:26) в полза на каещите се грешници. Тя ги освобождава от проклятието на закона и от неговото осъждане. За тази свобода бе платена висока цена. Христос на кръста понесе върху Си пълното наказание за нашето престъпване на закона и неговото осъждане. “Чрез кръвната жертва грешникът признаваше авторитета на закона, изповядваше вината на своето престъпление и изразяваше вярата си в Този, Който трябваше да понесе греха на света... В Деня на омилостивението, след като бе принесъл жертва за събранието, първосвещеникът влизаше в Светая Светих с кръвта и напръскваше с нея омилостивилището над плочите на закона. Така биваха задоволени изискванията на закона за живота на грешника” (“Патриарси и пророци”, стр. 237, курсивът е мой – б.а.).

Трябва да помним, че първостепенното желание и първия приоритет на Бога по време на Деня на омилостивението не е било осъждането на Неговия народ, а тяхното оправдание. В Своя съд Бог желае да извърши нещо позитивно за народа Си, а не нещо негативно против него. Съдът Му е негативен за нас само когато постоянно отхвърляме предложената ни от Него милост. А Той просто зачита избора ни.

Това е в съгласие с първоначалното и буквално значение на думата омилостивение в израза “Деня на Омилостивението”. Еврейската дума за омилостивение е kippurim, която означава “покриване” и идва от европейския глагол kaphar, който означава “да покрия”. Бихме могли да забележим връзката между омилостивението като покриване на нашите изповядани и изоставени грехове от страна на Христос и предлагането на Неговата съвършена дреха на правдата в Захария 3:4, която да покрие духовната ни голота.

Христос използва израза “сватбарска дреха” (в една от Своите притчи), за да опише предлаганата от Него дреха на правдата (Матей 22:1-14). Коментирайки тази важна притча, Елена Вайт говори в контекста на антитипния Ден на омилостивението. “Докато хората още живеят на земята, в небесните дворове се провежда изследователният съд... Сватбарската дреха в притчата представя чистия, неопетнен характер на истинските Христови последователи... Само дрехите, предвидени от самия Христос. Тях, одеждите на Своята собствена правда, Христос иска да постави върху всяка каеща се, вярваща душа... Гостите на сватбеното тържество бяха прегледани от царя. Приемаха се само покорилите се на Неговите изисквания и облеклите сватбарската дреха. Така е и с гостите на евангелското празненство. Всички трябва да преминат пред изпитателния поглед на великия Цар и ще бъдат приети само облечените с дрехата на Христовата правда” (“Притчи Христови”, стр. 191-193, курсивът е мой – б.а.).

В притчата на Христос човекът без сватбарска дреха се намира в същото положение, както крадецът и лъжесвидетелят във видението на Захария. Те всички не притежават дрехата на Христос, дарителят на одеждите и техен съдия. В следствие на това – за Негово голямо разочарование – те получават присъдата на осъждението вместо онова, което Той наистина желае да им даде – присъдата на оправданието.

Много други хора не са били посетени от летящия свитък. Той е бил изпратен с точната мисия “да влезе”, “да пребъдва” и “да разори” злодейците, които от своя страна също поканили греха да влезе, да пребъдва и да ги разори (Зах. 5:3,4). Самите те си докарали този лош край, защото започнали да се чувстват много удобно с греха, позволявайки му да си направи обиталище сред тях и изцяло да ги погълне. Представете си колко по-различна би била ситуацията, в която се намираха, ако се бяха свързали с Господа с подобно посвещение, позволявайки Му да влезе в сърцата им, да си направи обиталище сред тях и да бъдат погълнати от Неговата любов и живот.

Еврейската ефа е била мярка за тежест, равняваща се на около 20-22 кг. и е била използвана за претеглянето на зърно и други търговски стоки. Амос използва термина ефа във връзка с нечестната търговия и това отговаря на мотива за кражбата в предишното видение (Амос 8:5; Агей 2:16). Някои търговци се опитвали да направят по-малка ефа, за да измамят клиентите си.

“Оловният похлупак” буквално е означавал кръгъл оловен диск, който затварял устата на ефата, представена във видението на Захария. Оловото е тежко и сочи на нечестието, символизирано с жената – тя не трябва да се махне и да се отърве от ефата.

Тук жената символизира нечестието на остъпилия Израил, което винаги се е стремяло да се прояви след тях. Думата за нечестие в еврейския език е rishah, която спада към съдебната терминология и характеризира онзи, когото съдът е обявил за виновен (Вж Езек. 18:20). Символът “жена” в Откровение 2:20 и 17:3-7 представлява нечестие. Там Йоан я идентифицира като “Езавел”, “майка на блудниците”, сочейки на отпадналото състояние на църквата по време на мрачното Средновековие и в настоящото време.

Разбира се, трябва да добавим, че в Библията жената може да означава и нещо твърде позитивно – да бъде символ на Божията вярна църква, облечена със слънцето и с луната под нозете й (Откр. 12:1). Тя бяга в пустинята, когато е преследвана за верността й към Бога (стихове 5,6,13-17). Нещо повече, жената е символ и на Христовата невеста – Неговата църква – която ще е готова да Го посрещне, когато Той се завърне (Откр. 21:2,9). Изглежда, че в Библията жената като символ може да представя и най-добрите, и най-лошите черти.

Предприето е било едно драстично действие – жената е хвърлена в ефата, чийто отвор е запушен с оловен диск (Зах. 5:8). Този тип действие сочи, че Бог гледа сериозно на греха. Той желае да отвърне хората от него индивидуално и да очисти цялата земя. Както видяхме по-рано, хората, които приеха в живота си Христовата правда и Неговия Дух, бяха спасени, но онези, които отказаха, които обърнаха гръб на божественото предложение, бяха изтребени. Сега Бог символично събира цялото натрупано нечестие в един съд и го запечатва с тежък оловен диск. Третирайки греха като заразна болест, Той иска да се увери, че е направил всичко възможно, за да не се промъкне отново и да зарази народа Му.

Злото не е нещо, с което можем да си играем. Той е заразен и смъртоносен. Трябва решително да се отървем от него, преди да ни е унищожил. Той не е част от живота на Божия народ и трябва да бъде отнесен обратно във Вавилон (символ на злото), за да остане там, където му е мястото.

Въпреки че злото е било здраво запечатано в ефата, то не е било оставено там, но е било отнесено от двете жени с щъркелови крила, които летели като вятър (стих 9). Те представлявали средствата, с които Бог ще осъществи Своята мисия. Ангелът не обяснява кои са те. Но е достатъчно да знаем, че са били използвани с важната цел да отнесат нечестието далеч от Израил в земята Сенаар (стих 11).

Актът на отнасянето на ефата е бил публичен – “между земята и небето” – също като летящия свитък. В Божия съд нищо няма да остане скрито, тъй като цялата вселена ще стане свидетел на съда. Дестинацията на ефата е била земята Сенаар, където тя трябвало да бъде здраво основана – “да построят за нея къща” (стих 11). Сенаар бе първата световна сила, построена от Нимрод (Бит. 10:8-10; 11:2) и бе същата като Вавилон. Вавилонската кула бе построена в Сенаар (Бит. 11:2-9). Писанието има да ни каже много неща за Вавилон. Той е бил символ на световната сила, враждебна на Бога и Неговия народ и в края Бог ще я унищожи. Падението й е предсказано и описано (Откр. 14:8; 18:1-24) и тя пие чашата на Божия гняв (Откр. 16:19).

Нечестието е натрапник сред Божия народ. То се старае да се настани в живота им и за съжаление понякога успява. Но нечестието не би трябвало да пребъдва в Израил, защото то принадлежи на Вавилон, центъра на злото, където за него се строи къща – с което се има предвид постоянно местожителство, тъй като там злото се чувства като у дома си.

В осмото видение на Захария (6:1-8) Господ съди народите около Израил, но чак след като е приключил със съда над Своя народ по отделно и като цяло в шестото и седмото видение (Зах. 5:1-11). Интересно е, че Божият народ бива съден и очистен от греха, преди Божия съд да бъде нанесен върху останалите народи. Петър хвърля известна светлина по въпроса, като пише: “Защото дойде времето да се започне съдът от Божието домочадие; и ако почне първо от нас, каква ще бъде сетнината на тия, които не се покоряват на Божието благовестие?” (1 Петр. 4:17).

Елена Вайт дискутира темата за изследователния съд в контекста на опитността на Исус Йоседековия син в Захария 3 и на вестите на Даниил и Откровението. Тя посвещава на темата цяла глава в книгата “Великата борба”, като описва Деня на омилостивението по следния начин: “В символичната служба в Деня на омилостивението участваха само дошлите при Бога с изповед и покаяние, чиито грехове бяха пренесени върху светилището чрез кръвта на жертвата за грях. Така и във великия ден на приключване на изкуплението и на изследователния съд се разглежда само животът на изповядващите се, че принадлежат към Божия народ. Съдът над безбожните е специален и се извършва отделно в по-късен период” (стр. 26).

Когато сравняваме Захария 5:9-11 с Левит 16:20-22, намираме връзка между възлагането на всички грехове на Израил върху козела за отпущане и изпращането му в пустинята и изпращането на пълната с нечестие ефа във Вавилон. Козелът за оптущане (Азасел) и ефата напускат лагера на Израил, за да не се върнат там вече никога – да се изгубят в пустинята или да обитават във Вавилон.

Забележете прогресиращия начин, по който Бог – чрез Захария – достига до Своя народ. Съдът трябва да бъде разбран в контекста на всичко, което Бог вършеше – онова, което предлагаше и което се стараеше да направи, за да ги възстанови:

1. Бог се завръща при тях.

2. Той ги призовава да се върнат при Него.

3. Той предлага дара на Своята правда.

4. Той предлага дара на Святия Дух.

5. Съдът и Денят на умилостивението.

6. “Изтребването” на тези, които отказват да приемат дара на Христовата праведност.

7. Очистването от греха и поставянето му в ефата (Зах. 5 гл.) и върху козела за отпущане (Лев. 16 гл.), за да бъде отпратен във Вавилон, в пустинята или в огненото езеро.

“Както свещеникът, отнемайки греховете от светилището, ги изповядваше върху главата на козела за отпущане, така и Христос ще положи всички тези грехове върху Сатана, инициатора и подбудителя на греха” (пак там, стр. 299). “В момента жевеем във времето на великия умилостивителен ден. В символичната служба, докато първосвещеникът измолваше милост за Израил, от всички се изискваше да съкрушат душите си чрез покаяние за греховете си, чрез смиряване пред Господа, да не би да бъдат отлъчени от народа Божи. По същия начин и онези, които искат имената им да са в Книгата на живота, трябва сега, в малкото останали дни на тяхното благодатно време, да съкрушат душите си пред Бога, съжалявайки за греха и истински каещи се. Трябва да се извърши дълбоко, щателно изследване на сърцето. Повърхностният дух, на който се отдават толкова много изповядващи се за християни, трябва да се отхвърли” (пак там, стр. 302).

Христос, Който сега служи като наш първосвещеник (Евр. 4:14,15; 9:24,25) копнее да ни покрие със Своята праведност, да бъде едно с нас. Изследваме ли – точно сега – щателно сърцата си, проверяваме ли пътищата си? Познаваме ли от дълбините на нашето същество Христос, станал ли е Той център на живота ни? Сега, през специалното благодатно време, Господ в Своето търпение и любов “не иска да погинат някои, но всички да дойдат на покаяние” (2 Петр. 3:9). Той отправя към нас последния Си апел. Желае да ни оправдае, а не да ни осъди, защото “няма никакво осъждане на тия, които са в Христа Исуса” (Римл. 8:1). Решителният и спешен въпрос, който трябва да си зададем, е: Сега “в Христа Исуса” ли сме? Правим ли най-доброто, което можем, за да ходим все повече и повече в Духа Му всеки изминал ден?

Петър ни съветва, че тъй като пришествието на Господа е върху нас, “какви трябва да сте вие в свято живеене и в благочестие, като очаквате и ожидате дохождането на Божия ден” (2 Петр. 3:11,12). Но дали с нетърпение очакваме Неговото завръщане? Дали с живота си показваме, че чрез Христос водим благочестив и свят живот? Той желае да дойде скоро и да ни вземе при Себе Си, но дали ние наистина желаем Той да се завърне? Къде стоим в момента във връзката си с Христос?

Христос разказва притчата за десетте девици, за да “илюстрира опитността на църквата, която ще живее точно преди Неговото второ пришествие” (“Притчи Христови”). Вестителката до църквата на остатъка дава един навременен съвет относно умилостивителния ден и пришествието на Христос като Младоженец: “Десетте девици бдят в заника на историята на тази земя. Всички претендират, че са християни... Очевидно всички очакват Христовото идване. Но петте не са готови” (пак там).

Но защо не са били подготвени? Тя изброява няколко причини. Съществуват ли някои от тези причини и във Вашия живот? “В този живот те не са общували с Христос, затова не познават езика на небето.” “Лицата, представени чрез неразумните девици, не са лицемери... но не сасе предали на действието на Святия Дух.” Те са се задоволили “с едно повърхностно дело. Те не познават Бога. Не са изследвали характера Му; неса поддържали общение с Него; затова не знаят как да Му се доверят, какво да направят, за да гледат на Него и да живеят.” “Нямат масло в съдовете със светилниците си. Лишени са от Святия Дух” (“Притчи Христови”, стр. 259,258,257).

Да не допуска Бог никой от нас да завърши живота си като тези пет неразумни девици! Изобщо не е необходимо вечната ни съдба да приключва, следвайки този трагичен модел. И когато днес чуваме гласа на Святия Дух да ни говори, нека не закоравяваме сърцата си (Евр. 3:7,8). Нека изцяло се предадем на Господа и изцяло да Го приемем, така че “мислите ни са с Него, най-сладките ни въжделения са отправени към Него. Всичко, което имаме и което сме, е посветено на Него. Ние копнеем да носим Неговия образ, да дишаме Неговия дъх, да изпълняваме Неговата воля и да вършим само онова, което Му е приятно” (“Пътят към Христа”, стр. 59). Нека сладкото общение с Христос стане неразривна част от нашия ежедневен живот, да се научим естествено да Му се доверяваме във всички неща, да гледаме към Него при всички обстоятелства и да жевеем. Нека никога не бъдем лишени от Святия Дух, а като Исус, нашия пример, ежедневно да получаваме “едно ново кръщение със Святия Дух” (“Притчи Христови”).

Трябва да имаме интимна и пребъдваща опитност с Христос, за да живеем един благочестив живот и да се подготвим да посрещнем онова, което ще сполети този свят. Тъй като Христос се подготвя да приключи първосвещеническото Си служене по време на този антитипен Ден на умилостивението, Сатана знае, че времето му е кратко и че това е последният му шанс са победи Божия остатък. Затова с яростен гняв и отмъщение той атакува тези, които в Христос му се съпротивляват храбро. Ето защо е задължително да пребъдваме в Христос, покрити и запазени в съвършената дреха на Неговата праведност. Това е и ще бъде нашата единствена сигурност и доверие.

“Видението на Захария за Исус и Ангела се отнася с особена сила за духовното преживяване на Божия народ в последните сцени от великия ден на умилостивението. Тогава “църквата на остатъка” ще преживее голямо изпитание и скръб. Онези, които пазят Божиите заповеди и имат вярата Исусова, ще изпитат гнева на змея и на неговото войнство. Сатана смята светските хора за свои поданици. Опитва се да спечели контрол над много християни. Но ето, че има една малка група, която се противопоставя на неговата власт. Ако можеше да ги изличи от лицето на земята, триумфът му би бил пълен” (“Пророци и царе”, стр. 299, курсивът е мой – б.а.).

Но благодарим на Бога за Исус и Неговата правда. Сатана ще бъде напълно победен, а църквата на остатъка ще триумфира в Христос. Святите Божи ангели ще запечатат Христовите верни, които са здраво вкоренени в Него, така че никаква сила да не може да ги отдели от любовта Му. В “Пророци и царе”, стр. 301, Елена Вайт цитира Захария 3:4 във връзка с времето на запечатването на Божия народ. Нека следните думи опишат и нашата лична опитност. “Презреният остатък се облича в славни одежди, които повече няма да бъдат омърсени от покварата на света. Имената им остават в Агневата книга на живота... Сега те завинаги са предпазени от капаните на изкусителя... Докато Сатана представя обвиненията си, святи невидими ангели минават насам-натам и поставят на верните печата на живия Бог.”